Пред прага сме на Великия пост – време на духовен подвиг, подвиг в добрите дела, които ни водят към Бога. А Бог е любов и прошка. За да се доближим до Него, трябва да очистим сърцата си от всички лоши чувства и да дадем път на любовта. Ако любовта проникне в душите ни, ние ще намерим сили да простим на ближните си прегрешенията им и сами да поискаме прошка от тях. Защото по трудния път на покаянието и пречистването е невъзможно да се върви с дяволското бреме на завистта и злобата.
Днес Иисус иска да ни каже, че всички сме едно в Него, че трябва да се обичаме и да си прощаваме. Способността ни да прощаваме е изпит за нашата вяра. Прошката е свидетелство, че имаме любов към Бога и човеците. Да простиш, това означава да прекършиш гордостта си, да победиш самолюбието си. Да простиш, това означава да спечелиш едно сърце. Само безкористната любов стопява злото. Да прощаваш, това значи да изграждаш мостове между сърцата. Прошката е освобождение. Един мислител мъдро е отбелязал: „Който не умее да прощава, разрушава моста, по който сам ще трябва да мине, понеже всеки човек се нуждае от опрощение.”
Много са хората, които носят товара на най-различни травми и обиди в себе си. Те се сближават трудно с други хора и се чувстват самотни, озлобени и нещастни. Какво е необходимо на тези хора? Да повярват отново на хората. И какъв е пътят? Естествено не омразата, нито отмъщението, нито озлоблението. Пътят е Бог, който ни предлага единственото лекарство: „Простете и тогава ще се излекувате…”; „Прощавайте и простени ще бъдете”. Колко пъти да прощаваме?- пита ап. Петър. Не трябва ли да има някаква мярка, за да не се превръща прошката в слабост. Отговорът на Иисус е: „Седемдесет пъти по седем”.
Да простиш, това означава да превъзмогнеш гордостта си, да победиш самолюбието си. Голямата душа, голямото сърце не се смущават от малките хора. Тя ги покорява с обич и пак е голяма. Там на Голгота Иисус даде най-яркия пример за такава любов, когато се молеше за своите палачи: „Господи, прости им, те не знаят какво правят”.
Казано е: Прощавайте. А какво става обикновено в човешката душа? След най- незначителната дума, която ни е засегнала, започваме да съдим. Към себе си сме снизходителни и винаги търсим оправдание за постъпките си. Виждаме провинението на другия в уголемен ръст и затова вероятно Христос ни казва: „Извади гредата от своето око и после махни сламката от окото на ближния си”.Често се възмущаваме, когато друг върши нещо нередно , а сами вършим същото. Нали лъжата ни е противна, а на самите нас много често лъжата не ни е чужда и я оправдаваме с думите „благородна лъжа”. Неискреността и лицемерието също ги ненавиждаме.
А често зад изкривяване на устните ни, които някои наричат усмивка, скриваме толкова неща… Това е нашият човешки съд. Освен, че осъждаме, ние и помним. Проявяваме злопаметност даже и когато сме произнесли думата „Прощавам ти!” и недай си Боже на този човек да му се случи нещо лошо, бързаме да си помислим, даже и да кажем: „Заслужи си го”. Това прошка ли е? Може ли тогава да казваме: „Отче, прости ми греховете , както аз прощавам на длъжниците си?”… Да простиш значи да забравиш, да заличиш дълга на ближния си… Когато прощаваме трябва да помним, колко много се нуждаем от Божията прошка и колко пъти Бог ни е прощавал.
Опрощението е заключителната дума на снизхождението и великодушието. Това е заличаване на дълга на нашия брат. Заличен дълг! Това значи да излезем отново на чист простор, под ясно слънце, в тихите кътчета на душевното спокойствие.
Колко мъчително състоянието на човешката душа е яростната борба между себелюбието и мъдростта. Мъдростта е любовта, която имаме, повелята на вярата ни. Те ни подканват към опрощение: да направим първата стъпка, да потърсим прошка за стореното. Как да се дойде до победата? Словото на Бога ни учи: потрудете се да проникнете по-дълбоко в себе си, за да се опознаете чрез обективна преценка на действията си. Има един, когото сме длъжни да съдим най-строго – себе си. Който повече се вглежда в себе си, по-малко се занимава с другите. Да не разпиляваме енергията си, а чрез себепознание да набираме сили да надвием себе си!
И когато силите не достигат, да се разтворим широко за светлите и топли лъчи на всепобеждаващата Божествена обич, приемайки от нея да дадем и на другите. Най- непримиримият озлобен човек не може да устои на една протегната с любов ръка. Само така ще разрушим стените, които сме издигнали около душата си, само така ще победим себе си. След като сме надвили себе си, когато осъзнаем, че и ние сме хора, провинени пред Бога и човеците, тогава ще навлезем в пределите на снизхождението, на разбирането, на страданието, на прошката. И тогава думите „Прости”, „Простено да ти е…” ще излизат от устата ни с лекота и радост. А простим ли, освобождаваме душата си от тежко и досадно бреме. Прости ли, ще разберем, че душата се нуждае от чист въздух, светлина, топлина и свобода и че тази нужда е закон на нейния растеж.
Има музика, която никой смъртен не е могъл да запише върху нотни листове. Това е музика, написана от ръката на Бога върху самото човешко сърце. И когато прозвучи, слива Божественото и човешкото в човека в хармония. Това е симфонията на прошката. В нея звучат в пълнота гамите на любовта, защото прошката е любов.
И така, какво значи да обичаш? Вечната книга на Бога ни дава отговор. Търпението е любов. Милосърдието е любов. Добрата дума е любов. Опрощението е любов. Амин