Автор: admin

В последните години медийното пространство е залято с пророчествата на Ванга, за България, за края на света, за войните, земетресенията и какво ли още не. Направиха се редица филми и постоянно се издава множество литература с която се внушава, че Ванга не само е имало свръхестествени способности, но е и „светица”.

Затова е нужно, ясно и точно да се обяснят нещата относно тази пророчица. Коя е тя, на кого е служила и има ли място в църковния живот.

Ванга е родена на 31 януари 1911 г. в Струмица ( Македония) в бедно семейство. Още като дете обичала да гадае с момите по празници, да скрива предмети и да ги намира със затворени очи и др.

 На 12-годишна възраст, когато е на полето със сестра си, ги настига върхушка (смерч), който я вдига във въздуха и я отнася на два километра. Този момент трябва да се подчертае, защото народното суеверие олицетворява вихрушката като зла сила, която може да убие или подлуди човека. Ванга не умира и не полудява, но ослепява. Остава  обикновена, необразована селска жена, на ниско интелектуално равнище.

В началото на 1941 г. й се явява конник, излъчващ светлина в бяло, който се представя за Йоан Кръстител (по други източници – за Йоан Златоуст).

Той й казва, че тя ще започне да предсказва, а той ще бъде до нея, за да й предава информацията от отвъдния свят. Вместо да се посъветва с духовник и да отхвърли прелестта, Ванга изпада под влиянието на явилия се дух.

Прелестта е вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри. „Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, свидетелства Писанието, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата“ (2 Кор. 11:14).

Прелестта е много трудно откриваема и затова тръгналите по пътя на духовното съвършенство имат нужда от опитно духовно ръководство – от  духовен наставник.

Още през април 1941 г. Ванга започва да пророчества със силно променено лице и глас.

На 8 април 1942 г. я посещава самият цар Борис ІІІ, който е склонен към мистицизъм и постоянно се консултира с дъновиста Лулчев.

През същата година Ванга се омъжва за Димитър Гущеров и се преселва в Петрич. Семейният й живот е нещастен. Тя нито има деца, нито успява да повлияе на собствения си съпруг, който става алкохолик и умира от цироза на 40-годишна възраст.

Ванга живее в Петрич, но приема посетители в местността Рупите, която се намира на мястото на древно езическо капище.

Ванга е медиум (посредник). В момента, когато е имала видение или изпадала в транс, тя е била оръдие, посредник между дух от отвъдния свят и хората около нея. На църковен език този феномен се нарича обсебване от зъл дух.

Именно когато е във връзка с тези духове, тя проявява своите „изключителни” способности да „предсказва”, „познава”, „лекува” и т.н.

В момент на транс нейната воля е подчинена на чужда воля и тя не говори от себе си. Променят се дори нейни физиологически характеристики. Демоните  използват тялото й като бездушна вещ и владеят някои мозъчни центрове, гласни струни и др., в резултат на което се появява ефектът на чуждия глас.

В такива моменти, Ванга говори не със своя глас, а с чужд.

Потвърждение на това са многото свидетелства, изнесени от нейни близки, особено след смъртта й, случки, които ясно показват действията и проявите на тъмните сили. Хората, които са били около нея разказват, как понякога след като изпадне в транс, променя рязко лицето и гласа си и започва да говори от името на други хора.

Величка Ангелова описва момент, в който Ванга ръмжи като куче, заплашва околните, че ще им стори зло, чупи кокали. От такива моменти се разбира  каква е била Ванга – една нещастна жена, измъчвана от тъмните сили.

Много пъти тя сама се е оплаквала от силно главоболие. След транс се е чувствала много зле и не е знаела кога ще изпадне отново.

Самата тя изповядва, че предсказва, като общува с духовете на умрелите. Всъщност тези духове не са на покойници, а са бесове, подчинени на дявола. Демоните разполагат с известни познания за бъдещето и миналото и ги нашепват на врачката. Ванга дава описание на духовете. Описва ги като прозрачни и безцветни („като вода в чаша”), но същевременно излъчващи светлина („като огън в печка”). Според нея те вървят, сядат, плачат, смеят се. Сред тях тя среща духовете на Ленин, Рьорих, Брама. Най-страшния дух, срещан от Ванга, е духа на създателката на теософията Елена Блаватска.

Племенницата на Ванга, Красимира Стоянова разказва следното:

„Била съм 16-годишна, когато веднъж в нашата къща в Петрич леля Ванга ми заговори. Само че това не беше нейният глас, не беше дори и тя, а някакъв друг човек, който говореше чрез нейните уста. Думите, които чух, нямаха нищо общо с разговора, който водехме преди това, все едно че някакво друго лице се намеси между нас. Чух: „Ето, ние те виждаме.” Вкамених се от уплаха. Малко след това Ванга въздъхна и каза: „Ох, пуснаха ме силите”… Разказах й какво съм чула, а тя повтори: „О, това са силите, малките сили. Но има и големи, те са им началници. Когато решат да заговорят през моята уста, става ми лошо и после съм омърлушена през целия ден…”

Важна подробност е бучката захар, която Ванга изисква от посетителите да носят. В окултизма и магията кристалите играят основна роля като резонатор на личните „вибрации”. Гадателката е откровена пред близките си:

„Понякога спя само един час. Духовете не ми дават мира. Тормозят ме, будят ме. Казват: Ставай. Време е да се работи”.

Тя явно е осъзнавала с какви сили има работа, щом е действала със заплахи и не е разрешавала да се разкрива какво е говорела по време на транс

Ванга е  действала посредством контакти с падналите нисши духове.

Те притежават голяма мощ, познание, и поради това могат да предвиждат някои неща. Като служители на злото, демоните знаят от какво боледува човек или какви са проблемите му. За да го склонят да им повярва, те първо му помагат в някои негови нисши желания, дори могат да подобрят здравословното му състояние. Затова не е чудно, че някои екстрасенси, врачки, познават кога някой боледува, помагат му с билки, казват му, че ще пътува някъде или къде е загубил някоя вещ и пр. Всичко това удивлява неподготвения човек, който си казва : „Ето, позна!”

Така той бива пленен от тях и започва да ги почита като Самия Бог.

Методите на лечение, които тя използва, нямат нищо общо с християнството.

Те са обикновен магизъм, изцяло отречен от Църквата. При Ванга има много магьоснически елементи. Примерно на човек със страхова невроза казва да заколи петел, да му вземе сърцето, да го сложи в бутилка с вино, после да изяде сърцето и да изпие виното.

Старецът Паисий говори, че много магьосници лекуват главно хора, които са страдали от бесове и на които болестите не са от естествени причини, а са причинени от тъмни сили.

Заради контакта си с бесовете, Ванга е могла да „помага”, и въпреки че човек е имал телесно изцеление, душата му  вече е свързана с бесовете.

Затова не трябва да се гледа само какво става с тялото на някои болни хора, а да молим Господ да ни покаже по-надълбоко какво става с грешната им душа.

Ванга не върши своите „чудеса” в съгласие с християнската вяра, а от свое име. Въпреки че е полуграмотна, в живота се представя за православна вярваща, но нейните възгледи за религията нямат нищо общо с християнството. Ванга има много богословски заблуждения.

Говори за учението на Рьорих – агни йога което официално е отречено от църквата. Ванга не вярва в безсмъртието на душата и възкресението, а в индийския мит за прераждането. Според нейните думи първата й майка била фараонка от Египет, а тя самата няколко пъти се е прераждала.

Казва, че Дънов е светец. Как, след като той е обявен за самоотлъчил се от църквата, за еретик, за опасен лъжеучител.

На въпроса дали вярва в Бога тя отговаря объркано:

„Бог неможе да има на света, Бог е този свят. Няма Бог в човека, но има човек в Бога”.

Отхвърля и традиционото разбиране за рая и ада:

„Това са различни страни на живота без тяло. Ако умрелият е нужен на живите – това е рай”.

По отношение на Спасителя, Ванга фантазира, че Христос „няма фигура”, а бил „огромно огнено кълбо”.

Ванга няма никаква предварителна духовна подготовка – не учи за пост и молитва, за подвижничество, за придобиване на християнски добродетели, за духовен живот. Тя използва общи приказки за кръщаване и вярване, колкото да привлече повече хора към себе си, тоест към злите сили, на които служи.

Божието слово казва, че на магьосници, които са се занимавали с извикването на мъртви (самата Ванга казва, че е общувала с души на мъртви), мястото им не е при Бога, а точно в огненото езеро.

Ванга умира на 10 август 1996 г. Погребана е до построената от нея църква „Св. Петка” в Рупите, в която активно се поддържа култът към нея.

Скоро след нейната смърт, Ванга се явява на сестра си Любка и й казва: „Стига, стига литургии. Стига. Те не ми помагат. Напротив, аз се намирам на дъното на ада и те ме изгарят”.

Поради загубени духовни критерии, липса на религиозна грамотност и познание хиляди хора са прелъстени от Ванга.

Ванга многократно е откарвана в София, за да говори с комунистическия диктатор Тодор Живков. Първоначално той е скептичен, но е впечатлен от разговорите с нея и разрешава от 1967 г. посещенията при нея да бъдат институционализирани и платени. Част от таксата се прибира от държавата. Изчислено е, че обикновено Ванга приема по 100-120 души на ден и за целия период на врачуване се е срещнала с над един милион души.

В края на 70-те и началото на 80-те години Ванга е привлечена в окултисткия кръг на Людмила Живкова, който се стреми да съчетае комунистическите догми с Агни йога учението на Николай Рьорих. В това затворено общество влизат Светлин Русев, Богомил Райнов, Нешка Робева и др. 

Ванга става най-удобния и ползващ се с доверие човек, който да разпространява нехристиянските идеи на влиятелните окултисти.

След 1989 г. тя с ловкостта на опортюнист отново сменя своите политически симпатии. При среща с някогашния лидер на СДС Петко Симеонов тя подсказва изборния лозунг „Времето е наше”. Президентът на „Подкрепа” Константин Тренчев признава, че от 1992 до 1996 г. се среща с нея 50 пъти.

Симеон ІІ при посещението си на Рупите пали свещ и се покланя на гроба й в църквата на Рупите. Ванга е тази, която е получила най-голям чадър и покровителство от висшите етажи на властта. Тя е била връзката между окултното, тъмното и обикновените хора, защото при нея са ходили не само партийни функционери, а и хора от народа. И точно Ванга е била лостът, по който тъмнината се е придвижила и е влязла в душата на българина.

Не случайно българските „боготърсачи” около нея не знаят нищо за Бога, а знаят най-вече за нея. Те се кланят не на Бога, а на нея.

В един момент тя става божество. Един християнски светец никога не би допуснал такава прелест. Ако би допуснал такава прелест, то той не би бил светец. Има много описани случаи от духовния опит на Отците как поради прелест  някои напреднали духовно подвижници са се проваляли. А това е сигурен белег, че Ванга не служи на Бога, а на зли сили. 

След всички тези констатации трябва да се направи заключението, светица ли е била Ванга, или напротив – жертва на тъмни сили.

Ванга за жалост на мнозина, не е светица, защото православната святост има съвсем друг характер. При Божия дар на светостта, има пълно и ясно съзнание за духовните преживявания, няма неконтролируема духовна и телесна дейност, няма насилие над човешката воля.

При Ванга е налице т. нар. болна, нездрава, черна мистика.

В православната мистика при контакти с духовния свят, при явяването на разни образи и видения се подхожда изключително внимателно. Евангелието и отците на Църквата предупреждават, че това обикновено са изкушения, прояви на злите, тъмните сили, които искат да оплетат вярващия и да го отклонят от пътя му към Бога. Затова св.отци съветват да се отбягват всякакви видения и образи. Те почти винаги са средство на злите сили да измамят вярващия. 

Самото Свещ. Писание предупреждава:

„Не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света” (3 Иоан. 4:1).

Св. Никодим Светогорец съветва:

„Макар, по някои явни признаци, да би ти се показало, че ти виждаш истински видения, които ти се дават от Бога, все пак и при такъв случай не бързай да им вярваш. Не се страхувай, че ще наскърбиш чрез това Бога. Нашите смирени чувства никога не са неприятни на Бога”.  

Друг колос на православната святост и на исихазма, св. Григорий Синаит, предупреждава:

„Щателно и разумно внимавай, ти, който обичаш Бога! Когато вършиш своето дело и видиш светлина или огън вътре или вън от себе си, или образ – например на Христа или на ангел, или някой друг – не ги приемай, за да не си навредиш. Не си гради въображения, а тези, които сами изникват – не ги приемай и не позволявай на ума си да ги запомня” .

Какво по-категорично предупреждение от това!

Мистическите изживявания и чудеса на християнските светци не са самоцелни. Те се постигат чрез постоянни духовни усилия, чрез пост и молитва, чрез тежък физически труд, в борба със собствените си страсти и несъвършенство и в свободно, безпрекословно съгласие с Божията воля. 

При Ванга не съществува нито едно от тези условия. На нея просто й е било наложено да приеме условията на злите сили.

От житията на светиите научаваме, че само единици от най-съвършените християни, предимно монасите, са били удостоявани със свръхестествените дарби на виденията, откровенията и чудотворството; тези дарби са идвали като последица от дълъг, правилен духовен аскетичен подвиг, в основата на който е все по-голямото смирение. Когато някой има видения, той трябва да притежава голяма духовно-благодатна опитност и идеална чистота на сърцето, за да може да различи с какъв произход са неговите свръхестествени мистични преживявания – божествен или сатанински.

Моленето пред икони, кръстенето, получаването чрез „небесни” гласове на най-добри съвети за нравствен живот още не е гаранция, че се общува с добри духове – ангели. Защото и мнозина изявени сатанисти са си служили и си служат с такова показно „благочестие” за прикритие.

А най-трагичното в духовното състояние на лекомислените духообщители е това, че тъкмо когато мислят, че служат на Бога, те са в плен на дявола.

„Феноменът Ванга” свидетелства за безкрайната дълбока духовна криза, в която е изпаднало българското общество и всеки един от тези, които я приемат. Печално е, че тази духовна слепота въвлича много духовно неопитни хора.

Църквата признава съществуването на този и на други подобни феномени, не ги отхвърля като такива, но не ги и приема, защото според нейното учение те са съблазън – връзка, служение и подчинение на падналите духове – демони, които не се подчиняват на Божията воля, а следват волята на Дявола.

Почитателите на Ванга и на новите окултни течения са тези, за които свидетелства Писанието:

„Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2Тим. 4:3-4).

Ако Ванга е светостта на България, то тогава – горко на България!

                                                                                           Богослов. Д. Добрев

                                                                                                           01.03.2023г

Хората, които разкриват делата на дявола и неговата армия от бесове са обект на тяхната агресивна ярост. Това се отнася особено за тези, които изучават в дълбочина православното християнство и помагат на хората да живеят според Божията воля.

Св. Йоан Лествичник го подчертава в думите :

 „Онзи, който говори с познание и опитност за духовното, подбужда демоните срещу себе си.”

Когато говорим за подобни неща трябва да сме наясно, че има духовни опасности. Да се говори за демоните, не е лесна задача. Има такива, които губят смелост, чувайки за подобни учения, а повечето се боят, виждайки духовни проблеми в хората около себе си.

Вярвам, че въпреки слабата ми вяра, Господ ще ми помогне в това начинание, от което се надявам много хора да получат полза, научавайки се да разпознават коварните замисли на дявола, хитростта на неговите демони и начините на борба с тях.

Връщайки се назад във времето ще започнем с нещо важно.

Последния век от  живота на човечеството бе белязан от абсурдни сатанистки идеи, стигащи до ужасяващи последици.

Една от тях бе налагането на най – мерзкия строй, управлявал някога хората. Демонските престъпления на комунизма са безброй и най – жестоките не бяха репресиите и убийствата.

Неговият най – голям грях беше войната му срещу Бога и превръщането на цели народи в атеисти – безверници и безбожници.

Крайният резултат го виждаме – духовно осакатяване и морална катастрофа, може би най-голямата в историята на света.

Това е основната причина в съвременният свят мно­зи­на, до­ри и сред хрис­ти­я­ни­те, ка­то слу­шат за дявола и за не­го­ви­те зли дела, да ги при­е­мат ка­то измислици и удоб­но обяс­не­ние за злото в све­та и у хо­ра­та. Много от учените днес твърдят, че сатаната не е действителна личност и според тях той е плод на човешкото въображение.

Атеизмът отхвърля съществуването на духовен свят и по този начин дава едно силно оръжие в ръцете на противника на Бога – убеждението у хората, че дявол не съществува.

Но как­во­то и да мис­лим и да го­во­рим за сатаната, той съ­щес­т­ву­ва. За чо­век, кой­то вед­нъж е ви­дял с очи­те си бес­но­ват, об­се­бен от зъл де­мон, не оста­ва ни­как­во съм­не­ние, че се е срещ­нал не с луд, а с дя­во­ла и, че той е точно та­къв, ка­къв­то ни го раз­к­ри­ват све­ти­те от­ци и под­виж­ни­ци на Цър­к­ва­та Христова.

Под дя­вол, Све­ще­но­то Пи­са­ние раз­би­ра не прос­то зла си­ла или зло­то въ­об­ще, а ра­зум­на, без­п­лът­на лич­ност с ум, чув­с­т­ва и свободна во­ля.

Бог уважава свободата, дори на дявола, и допуска той да прави злини, ограничавайки онова, което може да стори, чрез степента на вярата у човека.

Много текстове в Св. Писание показват, че има огромен брой зли духове.

Една – трета от възгордялите се паднали ангели, са се превърнали в демони, бесове. 

В евангелския разказ за гадаринския бесноват се вижда, че освен видимия свят в който живеем ние, има и друг невидим, духовен, който се разделя на две. Светъл, в който живеят Бог със своите ангели и всички светии, и тъмен, в който живеят злите, мрачни демони – бесове с техният началник сатаната.

Апостол Павел знае, че няма един единствен „светоуправник”, или само един зъл дух, ала много управници и много зли духове, затова той пише: 

„ Защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6: 12).

Пояснявайки какво постига Христос на Кръста, същият апостол казва: 

„Като отне силата от началства и власти, Той ги явно изложи на позор и на кръста възтържествува над тях” (Кол. 2: 15).

Всички тези демони имат различни същности. Всеки демон има собствени начин на мислене и действие, но целта на всички тях е да отделят човека от Бог и да му причинят вечна смърт.

Дя­во­лът и не­го­во­то войн­с­т­во, по своя ум, си­ла и спо­соб­нос­ти зна­чи­тел­но пре­въз­хож­дат чо­ве­ка. Тях­на­та во­ля е твър­до ус­та­но­ве­на в зло­то и треперейки от Бога, те чув­с­т­ват гняв, за­вист, гор­дост, страх и не­въ­об­ра­зи­ма ом­ра­за към всич­ко бо­жествено. Ето защо при съп­ри­кос­но­ве­ние със све­ти­ни и при слу­ша­не на Бо­жественото слово, де­мо­ни­те в много хора оказ­ват ярос­т­на съп­ро­ти­ва. Нека се опитаме да разясним стратегията, по която воюва дявола, неговата цел, оръжията му за нападение, как да разпознаваме демонските сили в хората и начините, по които да се отбраняваме от тях. 

На тая земя, в света, в който живеем, злите духове  водят непрестанна война против Бога, светите ангели и всеки човек. Който започва битка с демонските сили, неминуемо ще изпита злостните им атаки и ще усети тяхното присъствие. Те се стре­мят да от­къс­нат хо­ра­та от Бо­га  и да ги под­чи­нят, из­пол­з­вайки фи­зи­чес­ки­те и пси­хи­чес­ки­те им си­ли за сво­и­ це­ли.

Основната и най – важна битка се води в ума и представите на човека.

Спо­ред твър­де­ни­е­то на св. Йо­ан Ка­си­ан и дру­ги от­ци на Цър­к­ва­та, де­мо­ни­те про­ник­ват у чо­ве­ка като първо се стараят да завладеят ума и чувствата на всеки. Те му вну­ша­ват раз­лич­ни гре­хов­ни по­мис­ли, ко­и­то той, ако не е на­яс­но с ду­хов­ния жи­вот, ги при­е­ма ка­то свои, за­дър­жа ги в ума си, съг­ла­ся­ва се с тях и та­ка ста­ва про­вод­ник и из­пъл­ни­тел на чуж­да зла во­ля.

За да се разбере в дълбочина как става това, трябва да се обяснят някой от характеристиките на човешкият ум. Той  е разделен на подсъзнателна и съзнателна част. Всеки човек е подвластен на това, което се случва в неговото подсъзнание и съзнание.

Подсъзнанието управлява физическите процеси в тялото на човека. Глад, жажда, дишане и всички останали жизнено важни процеси се регулират от подсъзнанието. В него се намира цялата информация от знания, спомени, преживявания, натрупани през годините, които влияят на поведението на хората, без те да го осъзнават и ненамирайки обяснение за случващото се.  Подсъзнанието е източник на много фобии, патологии и проблеми, в резултат на минали изживявания. Подсъзнателният ум не мисли, а прави нещата инстинктивно, според навиците и уменията, независимо дали е най-доброто или не. Именно подсъзнанието е това, което помага на човек да си спомни нещо, което не е правил дълго време, като каране на колело, свирене на музикален инструмент и др.

Чрез сетивата се получава огромно количество информация, която минава през подсъзнанието. В него се раждат помислите, чувствата, желанията и представите, много от които са посяти от демони. В съзнанието тази информация се осмисля и човек я приема или отхвърля. Много често буквално се води война между желанията на подсъзнанието и доводите на съзнанието.

Задачата на съзнанието е внимателно да прецени всяко чувство, желание и представа дали са чисти и угодни на Бога или са нечисти и греховни – предложени от бесовете. Затова дяволът се опитва да плени съзнанието, защото от него започва процеса на всеки грях.

За религиозния, вярващ човек, шаблонът е Свещеното Писание, но за невярващия и духовно непросветен човек, това е труден проблем.

 Затова човек още от малък  трябва чрез вероучение и нравоучение да изучи словата на Спасителя. Получавайки  духовна просвета и знаейки каква е Божията воля, ще може да разпознава бесовете и ще разбере начина за борба с тях.

Господ е вложил във всеки своя Божествен глас. Това е съвестта, която помага да се различава добро от зло. Тя е функция на душата и когато постъпваме според Божиите закони, одобрява това и усещаме удовлетворение и напротив, когато нарушаваме тези закони, ни изобличава.

Съвестта е независима от нас сила, която ни съди, когато грешим. Измъчва ни с угризения (гузна съвест), за да ни доведе до разкаяние и покаяние.

Съвестта може да бъде приспана и съзнанието замъглено чрез употреба на алкохол, никотин, наркотици, чрез хипноза, упражнения на йога, медитация, изпълнение и слушане на сатанинска музика и танци, притежаване, четене и разпространяване на окултна, еретическа и сатанинска литература, чрез муски, талисмани, разврат и сексуална неморалност, окултни картини и предмети, гордост, инат и мн. др.

Бесовете знаят, че хората с приспана съвест, лесно могат да извършат всякакъв грях. Такива хора отварят широко вратата за нашествие на демоните, които промъквайки се през забуленото им съзнание, налагат контрол върху чувствата и телата им.

В някои случаи, овладяването на ума рефлектира върху нервите и сухожилията в горните части на тялото, което обяснява физическите движения на някои от обладаните.

Ще цитираме св. Григорий Палама поради неговата важност:

„От всички части на тялото на бесноватия най-голяма вреда понася мозъка, тъй като демонът използва духът на душата, намиращ се в съзнанието, като средство и от там, от цитаделата, упражнява власт върху цялото тяло. Когато мозъкът е засегнат, той излъчва подобен на пяна и слуз сигнал към нервите и мускулите на тялото, препречвайки изходните точки на душата. В резултат на това се появява треперене, падания и неволни движения, които имат ефект върху всички телесни части, способни на самостоятелно движение, особено върху челюстите, тъй като те са най-близо до частта, която първоначално е засегната….“

Не­чис­ти­те ду­хо­ве про­ник­ват в тя­ло­то на чо­ве­ка по­доб­но на въз­дух и  заживяват в него. Спо­ред св. Иг­на­тий Брян­ча­ни­нов, как­то га­зо­ве­те, та­ка и бесовете имат свойс­т­во­то да за­е­мат раз­ли­чен обем, ко­е­то поз­во­ля­ва на мно­го де­мо­ни да обитават ед­нов­ре­мен­но ед­но и съ­що тя­ло.

Показателен е случая с гадаринеца, обладан от цял легион демони. ( Лук. 8:3)

Дявола, със своя многовековен опит, прави всичко по силите си да погуби хората, отдалечавайки ги от Бога. Атаките му са срещу всеки и една от целите му  е да принуди  хората да станат негови слуги и да ги накара да му служат. Сатана изпитва неописуема ярост и неугасима омраза дори и към онези, които му се подчиняват и както казват Светите Отци, ако Бог не поддържаше света със своята любов, той би го унищожил. 

Дяволът води война срещу хората, използвайки множество тактики и методи, за да ги победи.  Той е много опитен генерал в изкуството на войната.

Св. Никодим Агиорат(Светогорец), по този въпрос пише:

„Три са причините, поради които дяволът е много опитен и изобретателен в невидимата бран срещу човешките същества. Първо, защото той и демоните, които му служат, са по своето естество коварни духове, и са много изобретателни в измислянето на стратегии и начини на действие, които са отвъд нашите разбирания. Второ, тъй като дяволът и неговите демони са много древни и в продължение на много години са станали изключително опитни в начините си на действие. Трето, като се борят с всички човешки същества от Адам насетне, особено срещу светци и отшелници, напреднали в аскетизма, и като получавали контраудари от тях, дяволите са усвоили нови козни и номера от тези свои опитности и битки. Те са обиграни и са станали много ловки, както казват св. Исаак Сирин, св. Симеон Нови Богослов и св. Макарий.”

Св. Григорий Богослов пише: „Дяволът ви проучва от всички страни. Постоянно наблюдава къде може да ви нанесе удар, как да ви нарани, надявайки се, че може да намери пролука и начин да нанесе вреда.”

Неговите пълчища от демони са ужасни противници. Св. Антоний казва, че „имаме ужасяващи и изобретателни врагове – злите демони.” 

Не е лесно за онези, които нямат Божията благодат да схванат мислите на дявола. Много, даже и християни, нямат опит в духовната война, „и не са узнали така наричаните дълбини сатанински”. (Откр. 2: 24).

Докато човек е далеч от Бога, той е под властта на дявола, който не го закача, чувствайки, че му принадлежи. В подобни случаи, създава помислите, че е обичлив и че не съществува. Тръгне ли човек  по пътя на Спасението и иска ли да се откопчи от него, изпитва неговия гняв и сатана показва истинското си лице.

Както вече казахме, основния сблъсък с дявола е за овладяване на ума или по-точно съзнанието.

Друга сериозна битка се води в сърцето на човека.

Св. Лука Архиепископ Кримски и Симферополски в своята книга „ Дух, душа и тяло“ обяснява що е сърцето на човека и какво е неговото предназначение.

„….За сърцето се говори едва ли не на всяка страница на Библията и му се придава значение не само като централен орган на чувствата, но и на най-важен орган на познанието, на мисълта и възприемането на духовните въздействия. И най-вече: според Свещеното Писание сърцето е орган на общението на човека с Бога и следователно е орган на висшето познание.

…..Сърцето, не само получава обработени мисли и сензорни възприятия от мозъка, но и само притежава удивителната способност да получава от заобикалящия го свят екзогенни (външни) духовни чувства от най-висш порядък. Тези усещания от сърцето се предават в ума, в мозъка и в голяма степен определят, направляват и изменят всички психически процеси, произхождащи в ума и в духа.

……..В него се ражда познание и почива мъдростта. Следователно, ако сърцето е лишено от Божията благодат и не възприема от трансценденталния (отвъдния) свят внушения от Духа на истината и доброто, а е насочено към възприемане от духа на злото, лъжата, гордостта, то в него се ражда и обитава безумието.“

Благодатта осенява човека в св.тайнство Кръщение, обитава в дълбините на неговото сърце и взаимодейства с кръстения. Постепенно с времето, колкото повече нараства духовното познание и се достига до телесни и духовни подвизи, толкова повече благодатта се увеличава, и напротив, колкото повече грехове се правят, толкова повече благодатта се отдалечава и в много случаи става недействена. До какво друго довежда Божията благодат, се вижда от думите на светителя Игнатий Брянчанинов:

„Когато човешкият дух започне да се очиства от Божествената благодат, тогава той постепенно преминава от познанието за духовете към тяхното духовно виждане. Това виждане се извършва с ума и сърцето, дарува се от Духа Свети… Лукавите духове се изобличават от сърцето; умът е недостатъчен за това: той не може да различи само със собствените си сили образите на истината от образите на лъжата, прикрити с образи на истината.“

Човек, който притежава в сърцето си Божията благодат,  дявола не може да му навреди, а когато благодатта липсва, той е незащитен от демонските атаки.

Затова, точно тук атакува дявола, опитвайки се да лиши човек от Божията благодат. Неговите оръжия са страстите, които са в сърцето и той започва да действа чрез тях. Светите отци казват, че всички страсти имат свои съответстващи демони, които се раз­ли­ча­ват по злост, си­ла и слу­же­ние.

Раз­пал­ена оп­ре­де­ле­на страст от съответния демон не се ли изгаси веднага, превзема съзнанието и човек започва да извършва грехове.

Тогава удовлетворяването на страстта се превръща в основна цел и извратена потребност, която става по-силна от естествените. Налице е подменена природа. Такава подмяна на нормалния живот и на естествените свойства на душата отдалечават Божията благодат, която напуска сърцето и на нейно място се настаняват де­мо­ни­, които контролират ду­ша­та и тя­ло­то.

Чувствайки, че животът без благодат е невъзможен, човек започва да живее с тази тъмна “благодат”.

Такова е действието на страстта. Първоначално действа прикрито и ако човек не я забележи навреме и не започне да се бори с нея, се развива в ужасяващи размери, застрашавайки както телесния му живот, така и духовния.

Заемайки мястото на естествените свойства на душата, страстта се превръща в нова, патологична, извратена тъкан на тази душа, която започва да живее с нея, вместо чрез правилните свои духовни потребности и влечения.

Всяка страст, без изключение, е живот с бесове.

Затова светите отци казват, че в човека действа бесът на блудството, бесът на пиянството, бесът на чревоугодието и т.н. Много често, те дори не считат за необходимо да уточняват къде е страстта и къде е бесът, защото по смисъл това е едно и също.

Страстта е някакво бесовско въздействие. Ако страстта се засели в сърцето на човека и го принуди да върви след нея, той е погубен.

Вгледаме ли се с духовните си очи, ще видим, че около нас е пълно с хора, в които обитават бесовете на чревоугодието, пиянството, разврата, гордостта, гнева, сребролюбието, пушенето, завистта, унинието, осъждането и много други страсти, които ги мъчат и не им дават покой.

Учението за духовния живот и за страстите казва, че всеки, подложен на действието на страстите е в някаква степен обладан. Само мярката на тази обладаност е различна. Такъв човек не е господар на себе си, а изпълнява чужда бесовска воля. Неговият път е много страшен, гибелен и води към духовна смърт.

Затова всеки трябва да осъзнае своите страсти, чрез които демоните го атакуват, и да положи усилия да ги изтръгне от себе си.

Войната срещу страстите по своето същество е битка срещу духовете на злобата, падналите ангели.

Св. Максим Изповедник  учи, че „демоните губят сила, когато страстите в нас отслабват чрез спазването на Божиите заповеди” и биват унищожени „когато биват изтръгнати из корен чрез безстрастието, тъй като тогава вече не намират средства, чрез които да проникват в душата и да се борят срещу нея.” 

Целта е да се придобие блаженото състояние на безстрастие, което по своето същество е победа срещу демоните. Както казва св. Йоан Лествичник:

 „Човек, победил страстите, ранява демоните.”

В своя арсенал, сатана разполага и с други способи – оръжия за нападение и изкушение  и затова атаките на бесовете могат да бъдат по много различни начини.

Когато човек е бдителен и бесовете не могат да въздействат на неговите страсти, дявола го напада, когато не е в съзнание и спи.

Изпращайки своите демони в съня му, той се опитва чрез сънища да пресъздаде плътски удоволствия и да предизвика чув­с­т­ве­ни усе­ща­ния. Според учението на св. Максим Изповедник, възможно е демоните 

„да докосват части от тялото по време на сън и да предизвикат плътска похот.” 

Виждайки, че човек обръща внимание на сънищата, бесовете се стремят в душата да се прокрадне доверие към тях и така, разпалвайки страстите нощем, да постигнат покорност, когато се събуди.

В съня демоните е възможно да се появят във вид на ангели на светлината, мъченици, светци, Божията Майка и даже на Самия Иисус Христос. Тяхната цел е човек да си повярва­, че е нещо по-особено и че тъкмо него е избрала св. Богородица или светеца, за да му се яви.

Това самомнение крие в себе си горделивост и може само да му навреди.

Не на всеки се дава такова свръхестествено явление от Бога и това са по-скоро редки изключения, от­колкото традиционен начин Господ да съоб­щава нещо. Све­тите отци учат на недоверие към сънищата и че те в по-голямата си част са изкушения от демони.

Св. Йоан Лествичник пише: „Бесовете чес­то се преобразяват в ангели на светлината (2 Кор. 11:14), в образ на мъченици и ни се представят в сънища, като че ли ние отиваме при тях, а когато се пробудим, изпълват ни с радост и превъзнасяне. Това да ти бъде признак за прелест (бесовското прелъстяване). Ако започнем да се покоряваме на бесовете в съня си, то те ще започнат да издевателстват над нас и в будно състояние. Вярващият на сънища е съвсем неопитен, а невярващият на никакъв сън е наистина мъдър. Доверявай се само на тези сънища, които ти възвестяват за мъката и съда, но ако те хвърлят в отчаяние, то и такива сънища са от бесовете.” 

Сънят, причинен от демони, може да е положителен само ако човек се уплаши от злите духове и от перспективата да сподели участта им в ада. Това може да го доведе до осмисляне на живота, разкаяние и положителна промяна. Както казва народната мъдрост:

„После­диците от лошия сън са добри”.
Св. Никита Стифат, разкрива друго оръжие на дявола:

 „Преди да се заемат с душата и да я покорят, демоните често разклащат душевните впечатления и отнемат съня от очите ни.” 

Понякога демоните държат жертвите си будни нощем, не им дават да заспят, карайки ги да мислят за работа, семейни проблеми и други всевъзможни неща. По  този начин те омаломощават тялото, а когато хората не са наспани, на следващия ден са „като пребити“ и съзнанието им е замъглено. Тогава демоните се промъкват и атакуват, а нападнатите стават напрегнати, гневни, нетърпеливи, неразумни и склонни да извършват грехове.

Ако за човек е опасно да стане жертва на бесовска измама по време на сън, то също толкова пагубно и неразумно е да желае да вижда някакви явления в своите сънища. Св. Йоан Лествичник поучава, че въображенията и мечтанията са други примки на лукавия, с които желае да оплете човешката душа.

„Мечтание­то – казва той, –  е виждане на оно­ва, което не съществува… Мечтанието е измама на очите при приспиване на мисълта.”

Св. Амвросий Оптински предупреждава: 

„Нищо не искай да виждаш насън, иначе ще го видиш… с рога!”

Бог не използва въображаеми средства, нито ангелите. Само хората и демоните си мечтаят и въобразяват разни неща. Поради това въображението е добър проводник на сатанинска енергия. Всеки, който постоянно се намира в състояние на мечтателност, се намира под  натиск от страна на демоните.

Дяволът се опитва да се представи и като пророк, който знае много неща, включително, какво ще се случи в бъдеще. Това обаче е един от номерата му – демоните не знаят нищо за бъдещето. Както казва св. Йоан Лествичник:

„по начало демоните не знаят нищо за бъдещето, тъй като, ако знаеха, магьосниците също така биха могли да предсказват и нашата смърт.” 

Светците са добре запознати с подобни начини на действие.

Тези, които са под постоянната власт на дявола, остават с впечатлението, че той е пророк.

 „Демонът често е като пророк за онези, които му вярват” (Св. Йоан Лествичник).

Някои хора имат особена дяволска харизма. Пример за това са мъже, привлекателни и магнетични за жените и впримчващи ги в интимни авантюри. Съответно красиви, интелигентни и сексапилни жени, превръщат мъжете в роби и марионетки.

Повечето пастори на протестански секти са добри оратори и Сатаната им е дал особено излъчване, с което печелят стотици, дори хиляди последователи. Същото важи за редица политически лидери и духовни учители от изтока.

Човек има вродена защита срещу директно проникване на демони.

За съжаление, тя е отслабена от греховете, които всекидневно върши. Въпросната защита отслабва при стресови ситуации, автомобилна катастрофа, загуба на близък човек, изтощение на организма вследствие на преумора или заболяване.

За да разберем другите начини на дявола, с които погубва хората, трябва да знаем признаците на обладаване, обсебване и как да разпознаваме демонските сили в хората.  

Докато злите и нечисти духове влияят само на поведението, хората се наричат обладани, а когато превземат ума и се настанят в тялото, човекът се нарича бесноват.

Признаците могат да се групират на три степени, според силата на обладаване и обсебване.

При първата степен, признаците са невидими и незабележими. На хората по нищо не им личи, че имат обладаване от бесове и повечето от тях даже не осъзнават това. Важно е да се каже, че признаците които ще изброим, може да не са постоянни, а моментни или временни. 

Основните симптоми при тях са:

• Изпитване необяснимо привличане към магически предмети и талисмани.
• Постоянно четене на литература, свързана с магии, източни учения и практики.
• Ос­т­ри бол­ки в гла­ва­та и в сър­деч­на­та об­ласт, сърцебиене, световъртеж, безсъние, зло­во­ние от ус­та­та, проблеми с говора, свръх­въз­бу­да.
• Не­о­бяс­ни­ма тъ­га, уни­ние, без­п­ри­чин­на вът­реш­на зло­ба и раз­д­раз­не­ние, ав­то­аг­ре­сия, ал­ко­хо­ли­зъм, нар­ко­ма­ния, свръх­сек­су­ал­ност, сек­су­ал­ни из­в­ра­ще­ния.

При втората степен, демоните постепенно превземат тялото и обсебването е забележимо. Характерезира се с все по – явната проява на бесовете и увеличаване насилието им над човека. Някой от признаците се проявяват на определени  места и в дадени моменти.

Характеризира се със следните признаци:

• По вре­ме на бо­гос­лу­же­ние, и осо­бе­но по вре­ме на св. ли­тур­гия от миризмата на тамян или при допира със светена вода, обсебените получават припадъци.
• Чу­ване на стъпки, тъ­тен или шумове.
• Чуване на гла­со­ве, ко­и­то бе­сед­ват с обсебения, като в на­ча­ло­то ласкаво го из­ку­ша­ват, а по-къс­но и от­к­ри­то го под­с­т­ре­ка­ват към раз­ру­ши­тел­ни и са­мо­раз­ру­ши­тел­ни дейс­т­вия.
• Някои губят връзка с реалността и виждат това, което другите не могат да видят.
• Когато демонът се вкорени още повече, човек може да изпадне в апатично състояние. Става неактивен, не ходи на работа и престава да общува с близките си. Не е изключено апатията да доведе до желание за самоубийство.
• Агресивното поведение към близки и познати става все по – често и човек престава да възприема логически действията си.
• Омразата му е към всичко около него, карайки го да извършва скандали и актове на насилие. Може да се сбие на кръстовище, да изкрещи и удари детето си за дребни неща, да счупи чаша в стената и т.н.
• Нервните сривове се редуват с изключителна апатия.
• Смях без причина.
• Пристъпите на епилепсия и конвулсии са също прояви на демонично обладаване. Без никаква причина човек, който е бил абсолютно спокоен, започва да се гърчи и може да се огъне толкова неестествено, че да ужаси другите около него.
• Поява на тикове в горната част на тялото.
• Забелязва се някаква странна и плашеща усмивка, която не се маха от лицето на обладания.
• Човек започва да слабее а апетитът му расте неуморно, но не са редки случаите, когато се стига до критични стойности на напълняване.
• Постоянно безпокойство и безпричинен страх.
• Постоянна повишена те­лес­на тем­пе­ра­ту­ра, без явни признаци на заболяване.
• Га­де­не, пов­ръ­ща­не, усе­ща­не за чуж­до при­със­т­вие в човешкият организъм.
• Физически натиск в легнало положение или подутини върху различни части на тялото.

Докато при първата и втората степен, нападнатите от нечисти духове, може да са православни християни, непознаващи в дълбочина духовния свят, при следващата трета фаза, обсебените не вярват в Бог и не познават Христовото учение. Признаците там са явни и неконтролируеми. Ако предишните две степени могат да бъдат обяснени от някаква гледна точка на медицината и психологията, то тук, нещата са необясними за науката.

В тази, последна  трета фаза, де­мо­ни­те са превзели напълно ду­ша­та на човек и из­пол­з­ват тя­ло­то му за свои цели. Та­ка той не може да контролира своята воля, и ста­ва под­в­лас­тен на чуж­да за не­го лич­ност (лич­нос­ти) и на неговата воля (тяхната).

Признаците са следните:  

• Основния признак е избягване и нежелание за вли­за­не в пра­вос­ла­вен храм. Об­се­бе­ни­ят човек под вли­я­ни­е­то на де­мо­ни­те, изпитва не­въ­об­ра­зи­ма ом­ра­за към всич­ко бо­жествено: бо­го­хул­с­т­ва, прок­ли­на и не­на­виж­да всич­ко хрис­ти­ян­с­ко. Бли­зост­та на све­та­та ча­ша, мо­щите на све­тци, кръстът, све­те­ната во­да и молитвите из­мъч­ват и из­га­рят де­мо­ни­те и затова те оказ­ват ярос­т­на съп­ро­ти­ва.
• При най – малкото раздразнение започва да се люлее, след това се гърчи, ръцете и краката му се мятат на всички страни. Тялото му се огъва като мост.
• Гласът на обсебения може да се промени до неузнаваемост. Крещи думи, които са неразбираеми за околните. Започва да говори с чужд не­въ­об­ра­зи­мо про­ти­вен глас, които може да се превърне в писък, хриптене, рев, грух­те­не, със­ка­не, ку­чеш­ки лай и др. Не са изключени звуци, сякаш от отвъдното.
• Редуват се пристъпи на истеричен смях и силни писъци.
• Обсебеният изведнъж започва да говори на непознат език или няколко езика, поради обладаване от няколко демона. Най-често това са древни езици, например шумерски.
• На лицето му се появяват не­чо­веш­ки злоб­ни гримаси, някои наподобяващи животинска усмивка.
• Излъчва миризма на сяра.
• Получава свръхчовешка си­ла и из­д­ръж­ли­вост. Например в състояние на демонски пристъп, няколко силни мъже не могат да  задържат крехко момиче.
• Преди последния стадий на тази фаза, демонът у човека толкова е засилен в силата си, че започва да върши светотатство. Обсебения плюе върху кръстове и светената вода не му действа.
• В края на тази последна зловеща степен, видът на човек е много болезнен. Кожата му придобива зеленикаво-сив оттенък. Очите му са зачервени и сълзят. Постоянно му се гади и ставите го болят. Той спира да се храни и органите му започват постепенно да отказват.  Постоянните конвулсии и отслабеното тяло го водят до летален изход.

Друг начин на дяволските  сили, с които погубват хората, са телесните болести.

Причина за повечето заболявания са греховете и сатанинското въздействие. Греховете, раздразнителността и егоизмът водят към прекалена активност и към спадане на интензивността на работата на организма, в следствие от което се появяват и болестите.

Много от тях, дявола използва за да нападне косвено близките на обсебения. Повечето от болните, непознаващи Бога, изпадат в униние, постоянно мрънкат, оплакват се и търсят съчувствие от околните. Това им поведение изнервя близките, които даже и да са християни, изпадат в грехове.

Господ  допуска това като наказва едните и другите, заради извършени от тях грехове или за тяхно вразумление.

Болестта – това е Божие посещение. Горко на този човек, когото Бог не посещава. Той е загубен за Бога и се намира далеч от вратите на рая.

Изучавайки Писанието, всеки ще види, че телесната смърт не е края на всичко. Животът би бил безсмислен, ако завършваше със смъртта.

Душата на човека, която няма материални измерения, е безсмъртна. Тя продължава да живее съзнателен живот и след смъртта на тялото.

Смъртта не прекъсва човешкия живот, а само го видоизменя.

Здравият човек може да има милиони, но живее в постоянен страх за бъдещето. Този страх се преодолява с доверие към Бога и с правене на добри дела.

Когато християнинът с пълно доверие се предава на Божият промисъл, Господ изпраща мир и покой на душата и тялото му. Тогава вътрешните му органи и жлези започват да функционират нормално и той, освобождавайки се от това, което по-рано го е безпокоило и мъчило, се намира отново здрав.

В своята омраза  дявола напада хората, не само със страдания на тялото, но и чрез болести на тяхната душа.

Това са редица т. нар. психични заболявания. Науката, която ги изучава, се нарича психопатология. Името й е съставено от гръцките думи: псухе (душа), патос (болест), логос (учение).

Парадоксът тук е, че въпреки своето наименование, което означава учение за болестите на душата, психопатологията не се занимава с изучаване и лечение на човешката душа.

Сегашната психопатология игнорира съществуването на дявола и демонски сили и не желае да приеме наличието на тяхната враждебност. Тя отрича връзката между психичните разстройства и нашествието на демони в душата. Поради това, психопатологията не е способна да предложи на хората ефективна помощ, тъй като голям брой психологически и неврологични разстройства са в следствие действието на бесове.

В противовес на Християнството, в общественото пространство наречено „свят” се запълни с безброй безсмислени дрънканици, в които вместо да се каже истината за главното, се говорят ненужни думи с изопачен, неточен или неприемлив смисъл. 

Така бяха открити специфичните болести на психиката, чрез които дявола се опитва да замъгли и изопачи по някакъв начин проявите на обсебване и да отдалечи хората от правилното лечение.

Ще изредим основните от тях със съпътстващите им признаци на поведение и сравнявайки ги със симптомите на обсебване, да преценим, коя е първопричината за тези заболявания.

• Шизофрения – Основните признаците са следните. Халюцинации, които може да бъдат слухови (чуване на гласове), обонятелни (усещане на странни миризми) и тактилни (усещане на натиск от чуждо тяло). Хората се отдръпват или изолират от околните.  Депресират се. Някои изпитват нежелание за говорене. Не са изключени опити за самоубийство.
• Епилепсия – Признаците са загуба на съзнание, конвулсии и гърчове.
• Дисоциативно личностно разстройство  – За такова разстройство се говори, когато две или повече личности или индивидуалности съществуват и имат контрол едновременно в тялото на един човек. Могат да се изпитат и следните други симптоми като депресия, променливи настроения, самоубийствени мисли и желания, разстройства на съня (ходене на сън, безсъние), тревожност, панически атаки и фобии, злоупотреба с алкохол и наркотици, хранителни разстройства, халюцинации.
• Биполярно афективно разстройство – При такива хора маниакалните и депресивните симптоми са полярни противоположности, откъдето идва и наименованието. Около една трета от пациентите с   биполярно разстройство са правили опит за самоубийство през живота си.
• Хистерия  – Състоянието се характеризира със силни емоционални изблици  (неконтролируемо вълнение, силен страх, гняв, паника, ярост), които се повтарят най-често при стресови ситуации, напрежение, нервност. Хистеричните кризи може да включват словесни изблици, тикове, припадъци, премрежване на погледа, загуба на чувствителността на крайниците, неспособност за говор, сърцебиене, загуба на апетит, повръщане и други.
• Демономания –  При тази „болест“  човек има неестествен страх от демони или заблуда че е обладан от тях.

Безброй са хората, пациенти на психиатрията, влезли с диагноза някои от посочените заболявания. Много са и случаите, при които обсебените дори не стигат до болница и съсипват живота на близките си като ги тормозят по различни начини.

В Православното християнство всички тези психични разстройства са със сатанински произход  и са в резултат на демонично влияние. Те не могат да бъдат излекувани с лекарства, а трябва да бъдат лекувани със средства, използвани в Църквата. Причината за тези заболявания се крие в повредената човешка душа, в следствие на греховете.

Съвременната психопатология е построена на напълно противоположни на християнството антропологични принципи.

Основната разлика е, че при нея понятието грях се пренебрегва или извращава. Източникът на проблема се търси не в самия човек, а винаги някъде навън, около него. И тъй като околната действителност е непроменима, проблемът остава нерешен или пък решението е просто примиряване с непроменимата реалност, което на практика не е никакво решение.

Психопатологията не дава рецепти за ефективна борба с греха, защото не разбира природата му. Много трудно е да се бориш с враг, ако не го виждаш и не знаеш кой е той.

Православното богословие търси корена на проблема в друга посока, в самия човек и в неговите взаимоотношения с Бога. Психологът се старае да изгради в душата на човека самоувереност и по този начин се развива в него гордост.

Християнството, напротив, реално свидетелства как Бог помага на човека със силата на Божествената благодат… И колкото повече християнинът се смирява, толкова по-мъжествен става.

Сегашната психопатология самонадеяно зачеркна огромния опит в духовната борба, натрупан през вековете и започна да създава нови определени понятия, размивайки истината. Подвеждайки хората в несъществуването на демонски сили и лекувайки ги медикаментозно, тя ги води към сигурна духовна смърт.

Поради това, психопатологията се явява вид нехудожествена литература, която никога няма да достигне до вярното познание за истината и спасението на човешката душа.

 „…….. така и тия се противят на истината, понеже са човеци с извратен ум, невежи във вярата. Ала няма да успеят повече, защото безумието им ще се открие пред всички, както се откри безумието и на ония. (2 Тим. 3:8-9).

Затова, всички хора, трябва да се отнасят критично към психопатологията, преценявайки кой е скрития автор на тази наука, лекуваща привидно ума и човешкото поведение.

Трябва да се каже нещо важно. В съвременната психология има направления, които са в съгласие с християнството. Това са семейната психология и психологията на лич­ността. В тях се разглеждат онези главни въпроси, с  които човек  се обръща към духовника и психолога, а те отговаряйки,  взаимно се допълват.

Дявола има и армии от плът и кръв, с които воюва срещу Бог и хората.

В едната от тях се включват всички врачки, баячки, леячки на куршум, имами, ходжи, ясновидци, магьосници, гадатели, астролози, медиуми, спиритисти, окултисти, екстрасенси, биоенерготерапевти, уфолози, хора занимаващи се с парапсихология и учение за кармата и мн.др. нет­ра­ди­ци­он­ни ле­чи­те­ли. Всички такива хора са обладани, намират се под косвено влияние на тъмните сили и са играчки в техните ръце.

Всякакъв вид магьоснически действия, неизменно се осъждат в Св. Писание:

„Врачка да се не оставя жива.“ (Изх. 22:18)  (Откр. 21:8)

Поради липса на религиозна грамотност и познание, много духовно неопитни хора са прелъстени от такива „чародейци“ и прибягват до техните услуги незнаещи, че те водят до нападение от демони, независимо от нуждите и причината поради които са се обърнали към тях.

Тези, които се занимават с този вид дейности, са посредници между духове от отвъдния свят и хората около тях. Моментите, в които имат видение или изпаднат в транс, са оръдия на бесовете. Тяхната воля е подчинена на чужда воля и те не говорят от себе си. Тогава се проявяват техните „изключителни” способности да „предсказват”, „познават”, „лекуват” и т.н.

Като служители на злото, те контактуват с демоните, които знаят от какво боледува човек или какви са проблемите му. Затова не е чудно, че някои екстрасенси и врачки познават кога някой боледува, помагат му с билки, казват му, че ще пътува някъде или къде е загубил някоя вещ и други такива. Всичко това удивлява неподготвения човек, който си казва, „ето, позна!”, и от този момент вече е пленник на тъмните сили, които го водят до гибел на душата и повреждане на човешката природа, често пъти необратимо.

Катастрофални последици от  мистически практики очакват хората не само след смъртта, но и още в този живот.

Самодоволството, тщеславието и гордостта преграждат пътя към покаянието и довеждат до лудост, егоизъм, безразличие, бездушие, цинизъм, изопачаване на възприятията, физиологически разстройства, изменение на личността, разпадане на семействата, беззащитност пред въздействията на бесовете и склонност към самоубийство.

Някои казват, че бесовете не могат да се появят там, където има кръстове и други свещени предмети, но практиката показва, че мнозина от горепосочените баячки, врачки и др. се молят и кръстят пред икони за прикритие. Редица миряни попадат под преките удари на демони в своите жилища, където тези религиозни атрибути са налични.

Друга армия на дявола, която погубва много успешно душите на хората, са източните учения и конкретно йога. Тук Сатана показва своята хитрост.

Той не напада директно хората, а те сами, неосъзнавайки отиват при него.

Йога е неразделна част от източните религии, особено на хиндуизма, джайнизма и будизма. Все по-често хората прибягват до нея с цел физическо упражнение, разтоварване и поддържане на тонуса. Тези, които страдат от стрес, депресия и разочарование, също се обръщат към йогизма за утеха и разрешение на своите проблеми.

Много малко са тия, които знаят в дълбочина какво представлява тази популярна форма на психотерапия, за която се мисли, че е нерелигиозна. Невежеството на хората е пълно и затова неусетно влизат в капана на дявола. Не си дават сметка, че привидните  упражнения водят до транс и медитация, които са мощни оръжия, чрез които се замъглява съзнанието и демоничните сили безпрепятствено влизат в човека.

Хиндуизмът е демоничен в основата си и доказателството за това се вижда в свещената му книга Бхагавад Гита. В тази най-известна книга на индуизма, дявола показва пътя и разяснява начина, по който може да се достигне до него, а това е йога в различните й степени.

В Бхагавад Гита безпогрешно се различават мислите на Дявола, представящ се с различни имена –  Върховната Божествена Личност, Свръхдушата, Господ, Върховния, Кришна, Вишну, Върховният контрольор и Параматма.

Обобщавайки текстовете в Бхагавад Гита и поясненията от Шри Шримад А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада, който е ачария ( духовен учител) и  основател на Международното общество за Кришна съзнание, се виждат истинските цели и задачи на йога, които са:

• Контрол на сетивата.
• Чрез самкхя-йога да се открие Вишну, т.е. Свръхдушата.
• Чрез карма-йога да се отдаде предано служение на Върховния.
• Концентрация на ума върху Върховния.
• Чрез предано служение/карма-йога да започне  пречистване на  съзнанието.
• Чрез йога техники да се постигне контрол над ума и съзнанието.
• Допускане на Параматма/ Върховния вътре в сърцето.
• Достигане до бхакти-йога – медитация върху Свръхдушата.
• Достигане до самадхи или съединяване на съзнанието с Върховната Божествена личност – Дявола.
• Живот под върховното ръководство на Параматма – Сатана и изпълняване автоматично на неговите заповеди.

Следва, че йога не представлява безобидна гимнастика като метод за релаксация, нито способ за избавяне от стреса или средство за постигане на физическо благосъстояние.

Йога е методът, с практикуването на който, се достига до скритата цел на Дявола. Чрез контрол на съзнанието, допускане на демонските сили вътре в сърцето, от което излиза Божията благодат. Постигане на пълна власт и влияние над човека като крайната цел на Сатана е погубване на душата му.

Всеки, който практикува йога, независимо как се нарича и на кое ниво е, отваря врата в своя живот и на семейството си за влиянието на демонични сили.

Ето защо, трябва да се знае, че йога е  религиозно (окултно) – философска система, безконтролно отваряща в човека способности, загубени от него след грехопадението и недопустимо опасни за християните.

Притежаването на тези способности са противни  на Божията воля. Още повече, практикуването на йога неизбежно поставя тези способности в подчинение на падналите духове, служещи на врага на човешкия род – сатаната.

Поради развиването на привързаност и зависимост към тази система, даже самото започване на нейното практикуване е твърде опасно.

Заниманията с йога са неприемливи и абсолютно несъвместими с нашата християнска вяра, тъй като те представляват вид отричане от православната Истина и хула против Светия Дух, водещи към служение на дявола и нямат място в живота на християните.

Основен приоритет в нападенията на Сатана и неговите демони са душите на децата, които са лесни за овладяване и управление.

Опасността за тях е голяма.

Безброй много са слу­чаите на об­ладани де­ца. При­чи­ни за то­ва яв­ле­ние мо­же да бъ­де както нас­лед­с­т­ве­ност, така и близ­ко­ съ­жи­тел­с­т­во на де­те­то с окул­т­но об­ре­ме­не­на лич­ност, ако то няма бла­го­дат­на за­щи­та.

Затова тайнството Кръщение трябва да се извърши преди изтичането на 40 дни след раждането. Тогава  в  детето ще влезе Божията благодат, която ще го защитава от бесовете.

Но дори и кръстените деца, когато пораснат, са обект на обладаване от демони, защото тяхното съзнание все още не е подчинено на божествените канони. В поведението на всяко дете могат да се видят влиянието на тъмните сили. Не чува забележки, гледа намръщено, крещи и размахва ръце, непрекъснато лъже и не иска да говори с никого.

Метод на дявола за превземане душите на децата е магията, която в сегашния свят се представя като нещо много хубаво, увлекателно и забавно.

В много от детските книжки за оцветяване присъстват феи и магьосници. В редица филмчета се показват магьоснически ритуали и начини за правене на магии. На книжния пазар безброй е литературата, в основата на която са думите “магия”, “магически”, “магьосник”, “магьосница”.

За поредицата „Хари Потър“  се говори, че развива литературни умения у децата, а тя реално насърчава магьосничеството сред тях. 

Интернет пространството е залято с информация как да се стане магьосник, какъв е обреда, ритуала за посвещение и кои са заклинателните думи.

Във всички филми и книги магьосниците се представят като умни, добри, човечни, а нормалните хора – ограничени, злобни, глупави, поради което са скучни и досадни.

Целта на цялата тази пропаганда е детето да стане магьосник.

Родителите не проумяват, че чрез магическите действия на детето се повикват злите сили от ада и мрачният свят на демоните навлиза в неговата светла душа!

Дявола има и друг начин за превземане душите на децата.

Това е празника Хелоуин.

Всяка година със започването на втората половина на месец октомври, всичко в заобикалящия свят напомня, че наближава Хелоуин. Основните програми по телевизията, радиото и пресата рекламират безплатно това. Многото билбордове също напомнят празника да не се забрави.

В повечето детски градини и училища децата са заети да изрязват тикви, да рисуват и правят прилепи, духове или вещици. Кроят планове за идеалната маскировка, с която след като се стъмни на 31 октомври, ще предприемат гостуване по домовете на съседите си.

Много възрастни участват в Хелоуин като отиват на специални вечери и партита с демонски костюми, смятайки, че в това няма нищо лошо и всичко е само забавление.

Всичко това се случва, защото хората са далеч от Бога, нямат вяра в него и не познават Христовото учение. Именно поради неверието си те не знаят и не могат да различат каква е същността на този привидно така хубав празник и каква е неговата цел.

За да разберем това, трябва да се върнем назад във времето и да видим историческите корени и обичаи на празника Хелоуин.

Неговото начало поставят древните келти, които посрещали своята Нова година „Сауин“ в края на октомври. Те живеели с вярването, че в нощта срещу нея, мъртвите навестяват земята в търсене на живи тела, в които да се вселят. За да се предпазят, келтите гасели огъня в огнищата и се опитвали да изглеждат колкото се може по-страшни. Маскирани с животински кожи и глави, се надявали да изплашат привиденията. На улицата в близост до къщите, оставяли храна за духовете, а хората се събирали около огньове, издигнати от жреци, за да принесат животно в жертва на тъмните сили.

След жертвоприношението хората взимали от  жертвеника свещен огън, пренасяли го в къщите си и запалвали с него огнището.  

На празника Хелоуин символично се пресъздава всичко това.

Децата пред вратата, облечени като бесове, са духове на мъртвите от вярванията на келтите, които в реалност са падналите ангели – демони.

Заплахата с думите „Пакост или почерпка“ в миналото съвсем не е била шеговита, а реална. Скандинавските жреци са служели на тъмните сили и с помощта на демоните са докарвали много беди на хората, които не са давали жертва. Даването на сладки неща и бонбони е един вид откуп, умилостивяване на бесовете от злото („пакост”), което могат да причинят. Това е същото, каквато е била жертвата, принасяна на езическите богове някога и оставянето на храна за духовете извън домовете.

Основният символ на празника е така наречената лампа на Джак. Тя се прави от тиква, която се изрязва и издълбава, като целта е да се изобрази зловещо усмихващо се лице. В нея се слага свещ и така подготвена се остава на прозореца или близо до къщата. Смята се, че фенерът ще отблъсне от него злите духове. Действително става точно обратното.

Тиквеният фенер и огъня в него пресътворяват онзи огън, взет от жертвеното огнище и занесен в дома. Това е белег на преклонение пред бесовете.

Безброй са случаите (осъзнати и неосъзнати), в които хелоуинските тикви запазени  след празника по домовете, са свърталище на демони, които атакуват хората.

Когато човек се облича с демоничен костюм или се гримира така, той сам привлича бесовски сили върху себе си, а допира до тъмния свят води до сериозни последици.

Онези, които  изпращат децата си облечени като бесове да се скитат в тъмното и да просят, доброволно предават душите им на демоните, чиито господар е самият Сатана.

За подрастващите границата между реалния и приказния свят е много условна и относителна, а по-малките възприемат тези действия като абсолютна истина. Така децата израстват с изопачена ценностна система, възприемайки злото като добро, а грозното като красиво.

От гледна точка на Православната църква, Хелоуин е един безусловно бесовски ритуал, посветен на врага на човешкото спасение – Дявола.

В сатанизма, обредите са тайни, в които участват само посветени, но има и масови ритуали, предназначени за мнозинството. Хелоуин е един от тях. 

Дълбоката същност и цел на празника Хелоуин е следната.

• Чрез символичните  действия се извършва  поклонение на Сатаната.
• Чрез принасяне на жертва ( бонбони, сладки и други подобни) на бесовете (децата), човек се отрича от Господ Иисус Христос.

В Евангелието Спасителят категорично и недвусмислено заявява, че никой не може да служи на двама господари, т.е. хора, които се самоопределят като православни християни не е редно да се отдават на ритуал, чийто характер е демоничен и няма нищо общо с християнското учение.

Такива родители, вместо да погубват с лека ръка душите на собствените си деца, насърчавайки ги да участват в чужди обичаи, трябва да насочат стъпките им към православните храмове, където да прогледнат духовно и да бъдат спасени.

Друга атака на дявола и неговите демони е свързана с интимните и сексуалните пориви на човека.

 Интимността между мъжа и жената е благословена от Бога в границите на любовта и чистия брак .Всички форми на интимност извън брака са подтиквани от бесовете. В това число влизат връзките в тийнейджърска и зряла възраст, съжителството на семейни начала, честата смяна на партньорите, груповият секс и участието в оргии, самозадоволяването, гледането на порнография и воайорството. Демоните могат да накарат подвластните им мъже и жени да проституират, да се снимат в порнопродукции и да се отдават на различни форми на извратен секс.

Но всичко изброено до тук е само началото.

Дявола, превземайки душите на хората и обсебвайки телата им, ги прави изпълнители на своите цели.

Така основа своя идеология, която налага с всички подвластни на него средства. Това е така наречената джендър идеология, която води до пълно безсрамие в религиозно-нравствения живот на хората, отхвърля всякакви религиозно-нравствени устои и стига до пълно отречение от Християнството.

Пример за открито служение на Сатаната са създадените от него множество ЛГБТИ организации. (ЛГБТИ е възприетото международно съкращение за лесбийки, гейове, бисексуални, трансджендър и интерсексуални).

Стигнал е до там, че равноправието на духовно увредените от него ЛГБТИ хора е залегнало в Eвропейските договори и в Хартата на основните права на ЕС. 

Неговата голяма победа е Истанбулската конвенция, договорена през 2011г. в Истанбул, на която основната цел е налагането на джендър идеологията.

Казано разбираемо, демоните в човешки образ и подчинени на Сатаната, чрез думичката „джендър”(означаващ социален пол), ликвидираха половата идентичност, преобразуваха обществото и установиха антихристко царство на тоталната всепозволеност, в което грехът и извращенията са горещо защитавани.

Заложените в Истанбулската конвенция модели на обществено поведение, са провокация към Православното християнство, което винаги е заклеймявало хомосексуализма, представящ се като нещо напълно нормално.

Но нека да докажем това, връщайки се назад във времето, разгръщайки най – разпространената и четена книга на всички времена – Библията и да видим в нея мнението на авторите за хомосексуализма.

В библейската книга Левит (18:22) се заповядва:

 „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия“. 

Наказанието за евентуален хомосексуален грях е убиване от народа с камъни: 

„Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях“ (Левит 20:13).

Известна е историята на Лот, племенник на патриарха Авраам, която е описана в библейската книга Битие, гл.19. Той живее в гр. Содом и посреща двама ангели във вид на мъже у дома си. Вечерта жителите се събират пред портата и настояват да „познаят“ сексуално гостите. Лот им предлага дъщерите си, „които още мъж не са познали“, но получава отказ. Тогава ангелите поразяват нападателите със слепота и извеждат семейството на Лот. Сутринта Бог унищожава Содом и Гомор с огън и жупел.

Спасителят Иисус Христос, споменава няколко пъти името на Содом в словата Си като символ на греховност. Следва, че щом Бог наказва Содом за хомосексуализма на неговите жители, порицанието на Иисус включва и хомоеротичното им поведение.

За св.Ап.Павел –  хомосексуализмът е идолопоклонство, което заслужава Божия гняв. В посланието си до римските християни той изброява греховете на техните съграждани езичници и изтъква:

„Мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда“ (1:27).

Античният географ Страбон, живял половин век преди Св. Павел, свидетелства, че в Коринт се издига огромен храм на богинята на любовта Афродита и той е обслужван от хиляда култови проститутки.

Отвратен от тази картина, Ап. Павел в първото си послание до коринтяните изброява категориите грешници, които според него няма да получат спасение. Сред тях се нареждат и т.нар. „малаки“ и „арсеноките“.

Първият термин означава пасивен партньор в хомосексуално сношение, а вторият – активен.

Друго Павлово послание е отправено до ученика му Тимотей, поставен за епископ в малоазийския град Ефес. Тук отново се твърди, че „законът е установен… за нечестивци и грешници“ (1:9) и се изброяват категориите им, като „мъжеложниците“ (арсеноките) се поставят в тяхното число.

И лесбийките – последователките на Сафо, разпространени главно в Гърция, не са забравени от апостола:

„Затова Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха естественото употребление с противоестествено“ ( Римляни 1:26).

В същия тон се изказват редица източни Св. отци.

В своето седмо правило, Св. Василий Велики (ок. 330-379 г.) предвижда 30-годишно покаяние за хомосексуалистите, които той поставя на едно ниво с убийците, прелюбодейците и идополонниците.

Т.нар. „Апостолски постановления“, писани в Сирия към края на ІV в., на свой ред порицават хомоеротичното поведение:

„Не прелъстявай момчета, защото това нечестие е противно на природата и идва от Содом, който затова беше изцяло унищожен с огън, изпратен от Бога. Такъв да бъде проклет и всички хора да рекат: Амин“ (7:2).

Църковните събори в испанския град Елвира през 305 г. и малоазийския град Анкира (дн. Анкара) през 314 г. гласуват канони, които категорично забраняват хомосексуалното поведение.

Според блаж. Августин Ипонски (354-430 г.) хомосексуалните актове нарушават заповедта за любов към Бога и ближния. В своите „Изповеди“ Августин ги отхвърля и осъжда:

„Тези срамни действия срещу природата, които бяха извършени в Содом, трябва навсякъде и винаги да се ненавиждат и наказват“ (3:8).

Виждаме как са мислили и написали не само старозаветните пророци и праведници, но и новозаветните Божии служители: на първо място Св. апостоли, а след тях и всички св. отци и църковни събори.

Общото заключение е, че хомосексуализма е сквернота и грях. Противоречи на действителността на човешкото сътворение и отдалечава човек от Бога.

Вече съвсем ясно се вижда, че пътят, по който ни водят днешните демонизирани господари на света, е път към пълно разчовечаване и развращаване.

Джендър идеологията е само част от цялостното настъпление срещу всичко естествено и човешко. Съвременният свят, опустошен, обезчовечен, обезбожен, паднал във всички пропасти, достигнал всички дъна, цени противоестественото и извратеното.

Нормалното е срамно и отвратително за него.

Преобръщането на традиционните характеристики и роли на мъжкия и на женския пол е сатанизъм и гавра с човешкото естество. Това е  хула срещу Божието творение.

След всичко казано, категорично можем да кажем, че зад Джендър идеологията стои дявола, който руши създаденият от Бога ред и цели погубване на човешки души.

Сатаната и неговите демони са в основата на всички църковни разколи и на появилите се безброй  ереси и секти. Демоничните сили се проявяват в религиозните култове и обреди на много индиански, азиатски, африкански и тихоокеански народи. 

Нечисти сили могат да бъдат привлечени, ако човек носи накити с езически или сатанински символи: йероглифи, пентаграми или обърнати кръстове. Същото е валидно и за татуировки с подобна символика. 

Греховете, за които човек не се е покаял, също може да бъдат причина да стане обект на нападение от демони.

Манипулирани от бесове хора заемат почти всички държавни апарати, където властват корупцията, ненаситната алчност, властолюбието. Демони стоят зад всяка диктатура, зад всеки военен конфликт, зад всяко овластено насилие, зад всяко масово убийство. 

В основата на всички грехове е гордостта, която е стихията на дявола. Тя е основното оръжие и универсалният инструмент, чрез който той върши всичките си зли замисли.

Заразените от гордост хора се намират под влияние на демони. При тях гордостта се появява незабелязано като постепенно расте и завладява изцяло човека. Тя е опасна като зараза и унищожава всички добродетели. Гордостта е  огън, който ако не се изгаси на време застрашава да изгори цялото тяло. Заслепява човека и прави да не вижда собствените си грехове и недостатъци. В горделивия,  нравственото съзнание е притъпено, а това е опасно за живота на душата.

Днешното паднало човечество не иска да признае гордостта за грях, а дори я смята за добродетел. То толкова е объркало понятията, че се присмива не на сатанинската гордост, а на смирението.

Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина, да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Тя е пагубна. Слага край на духовния живот и пречи да слезе над човека Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие:

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Гордостта отнема благодатта от ония, които са я получили. Тя е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй Божията благодат и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също сърце.

От всичко казано до тук става ясно, че дяволът е много изобретателен, съобразителен и ловък боец и използвайки множество похвати успешно обладава, обсебва и погубва хората.  

Необходимо е да се опълчим и да тръгнем на война срещу дявола. Този сблъсък изисква духовни оръжия и готовност да се противопоставим на неговите увещания и действия.

Говорейки за тази борба, ап. Павел подчертава: 

„Облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите. И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата;и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово” (Ефес. 6: 10-17)

Православната църква има голям опит в борбата с дявола и нейните умения го превъзхождат. Светците са били запознати с всички машинации на лукавия и са го сразявали с помощта на Божията благодат.

Като имаме за основа техния опит, ще покажем основните оръжия на църквата, с които дявола може да бъде победен.

Най-мощното оръжие срещу тъмните сили е воденето на праведен живот в съответствие с Божественото учение. Такъв живот започва от св. тайнство Кръщение, в което дяволът бива изгонен от сърцето на човека, и както вече казахме по-рано, в него влиза Божията благодат.

Чрез второто тайнство Миропомазване, извършено веднага след кръщението,  Господ слага своя печат за принадлежност върху кръстения и му дава благодатни сили за възрастване в духовния живот и укрепване по пътя на добродетелите. Не бива да се забравя, че Божията благодат, която кръщаваният получава, не действа механически, а е в зависимост от неговата свободна воля и от желанието му да се противопоставя на дявола, неизвършвайки грехове.

Друг метод за борба срещу дявола е молитвата. Сам Господ Иисус Христос ни поучава, че трябва да се молим с думите:
„Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41).

Молитвата се явява източник на сили и е въздух за душата. Без нея няма истински духовен живот и душата умира.

Когато човек започне да се моли постоянно, молитвата му дарява просветление на ума и прогонва демоните, насаждащи зли мисли в него. Нищо не може да сложи в ред мислите, както молитвата!

Св. Йоан Златоуст казва следното: „Победи враговете в ума си чрез Иисусовото име. Няма да намериш друго оръжие по-силно от това! По подобен начин и страстите си ще потушиш и ще ги заличиш чрез молитвата!”

Третото много успешно оръжие срещу дявола е правилния пост. Мнозина смятат, че постът трябва да се състои от отказване от блажни храни. Това е само едната страна на поста – телесния пост, който сам по себе си е недостатъчен без духовния пост. Св. Иоан Златоус ни наставлява как да постим духовно:

„Бъди благовеен във всичко – бъди всякога смирен и кротък.

Защото каква полза, ако измъчваш тялото си с неядене, а душата ти се  надува от гордост? Каква полза имаме от това да бледнеем от пост, когато побледняваме от завист? Що за добродетел е да не пием вино, а да се опиваме от омраза? Или да не ядем риба и месо, а да изяждаме братята с клетви?

И така, както постим телесно, нека постим духовно: Като очистваме тялото с въздържание от храна и питие, нека очистваме душите си от суетни и нечисти мисли. Нека се украсяваме с милосърдие, кроткост, смирение, примиряване с враговете, с милост към всички наши ближни.“

Съществен урок за молитвата и поста може да се извлече, от евангелското четиво за изцеряването на бесноватия юноша.

Когато Христос изгонва беса и излекува момчето, апостолите остават смаяни и питат защо те не са могли да направят същото. Иисус им отговаря:

„Поради вашето неверие……Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:14-23)

Причината, поради която апостолите не могат да надделеят над беса и да изцелят момчето е, че те възприемат благодатта като нещо дадено веднъж завинаги, а не като нещо, което трябва да се поддържа със силна вяра.

Въпреки, че те са свидетели на множеството чудеса, извършени от Спасителя,  не са повярвали истински в Него и не разбират същината на Неговото учение. Вярата им е слаба.

Каква вяра изисква Господ? Тя може да е наглед незначителна и миниатюрна – като синаповото зърно, което едва се вижда. Сравнението на Христос с това зърно не е случайно. След като бъде смачкано и смляно, то отделя огън при вкусване (пикантно е). Такова е и сърцето на онзи баща – смачкано, сломено и раздирано от болка за сина си. При това състояние молитвата му съдържа „огън“, излъчва пламенност, която предава неговата вяра.

Този разказ трябва да се допълни с една интересна подробност, съхранена от евангелист Марк. Господ обръщайки се към бащата казва:

 „Ако можеш да повярваш, всичко е въз­можно за вярващия.“ (Марк. 9:23)

Бащата имал смирението да осъзнае и признае, че вярата му в Бога не е съвършена. Той се провикнал през сълзи:

 „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми.“ (Марк 9:24)

Ето такава пламтяща вяра трябва да има всеки, повтаряйки думите на каещия баща. Чудо става тогава, когато човек повярва истински, с детска простота.

Истинската вяра се изразява в поста и молитвата.

Без тях вярата е заблуждение, а богослужението е сбор от празни ритуали, които граничат с магията. Тази поука е за всички свещенослужители и вярващи.

Всеки, който със силна вяра, пост и молитва се обръща към Бога, Божията благодат се разраства в неговото сърце, и тогава дявола си тръгва победен и засрамен.

Не бива да се забравя другото важно качество на бащата, смирението.

В съвременния живот, повечето хора подценяват тази добродетел, която е от основните оръжия срещу злите сили. Нищо не разстройва плановете на дявола така, както смирението. Лукавият  се опитва по всякакъв начин да възгордее човек, а смирението обезврежда всяка гордост. Който е достигнал смиреномъдрие е станал неуязвим за бесовете.

Св. Нил препоръчва: „погрижете се да бъдете крайно смирени и изпълнени със смелост и вашата душа ще избегне влиянието на демоните.“

Прекадяването с тамян, освещаването на дома и поръсването със светена вода са известна защита от бесовете, но те се извършват периодично и подсигуряват само временна защита.

Най-добрата закрила срещу дявола е дейното участие в духовния живот на Църквата, който включва осъзнаване, разкайване и изповед за греховете, всекидневната молитва, спазването на поста и най-важното – причестяването.

Агнецът триумфира над звяра от Откровението. Хората на Агнеца надделяват над змея и празнуват в небесата.

„Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, и не милееха за душата си дори до смърт.” (Откр. 12: 11)

Друг начин на борба с демоните е като противоречим на внушаваните от тях помисли.

Светите Отци ни учат, че докато сме новоначални в духовния живот, не трябва да влизаме в разговор с дявола, тъй като той, като опитен във воденето на спорове и представяйки се като светъл ангел, може да ни измами.

Св. Йоан Лествичник пише, че ако имаме хулни помисли, трябва да ги посрещнем, като казваме: „Махни се от мене, сатана!“

Св. Исихий Прузвитер казва, че когато някой разбере, че дяволът се приближава „той трябва гневно да го прогони.“

С други думи, незабавно трябва да отхвърляме всеки мисъл, идваща от бесовете. Дяволът вероятно ще си тръгне, ако изпита духовна съпротива.

Това е трудна борба, несравнима с която и да е друга. Идват моменти, когато човек се обезкуражава. Изисква се голямо търпение, съчетано със смелост. Търпението носи духовно здраве, което създава необходимите предпоставки за придобиването на Божията благодат.

В обобщение на всичко казано дотук, е необходим правилен живот според Божиите заповеди.

Дявола трепери от поста, молитвите, благостта, безмълвието, презрението към суетата и парите, смирението, любовта към бедните, даването на милостиня, свобода от гнева и най-вече, отдаденост към Христос.

Всички тези добродетели, които са плодовете на Светия Дух, са духовни оръжия, чрез които можем на отблъснем атаките на дявола.

Трезвението (бдителността) е съществено оръжие в тази бран.

Св. Йоан  Богослов ни увещава:

 „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света.” (1Йоан 4: 1).

Нуждаем се от бдителност, не само за да различаваме кое е от Бога и кое не е, но също и правилно да разпознаваме върху кой демон трябва да съсредоточим усилията на нашата борба, защото не е изключено няколко демона да ни атакуват едновременно.

 Според св. Йоан Лествичник, войната между дявола и човек е поради три причини. Нехайството и гордостта на всеки или поради завистта на демоните.

„Първото предизвика съжаление, второто е гибелно, ала третото е благословено”. 

Когато битката е по причина завистта, тя е особено яростна от страна на демоните, неможещи да понесат славата, която ще бъде дадена на борещите се срещу тях.

Силата на злите демонски нападки зависи от това на какво духовно ниво сме достигнали. Според св. Теогност, когато дяволът забележи, че дадена душа ще достигне до големи духовни висоти, „врагът атакува със свирепи и ужасни изкушения.”

Често демоните се оттеглят и има затишие в невидимата духовна борба.

Св. Исихий Презвитер пише, че завистливите демони „понякога се скриват и преустановяват духовната битка.” Целта им е да ни направят небрежни и да гледаме на основните страсти като на незначителни и обикновени.

Умствената работа и вътрешното самонаблюдение прогонват тъмните сили. Св. Никита Стифат казва:

„Ако духовните ви очи са бдителни, посветете себе си на умствена работа чрез молитвата и чрез помненето на Бога и Неговата същност. Тогава няма да се побоите от всекидневните нападки, нито пък те (демоните) ще успеят да проникнат във вътрешното ви светилище; защото подобно на мрака, те ще бъдат отхвърлени от светлината, намираща се във вас и ще бъдат погълнати от божествения огън.”

От изключителна важност за нас е да разберем, че въобще не трябва да изпитваме страх от нападенията на дявола. Не е нужно да се безпокоим или боим, тъй като основната цел на демоните е да изпаднем в паника, тъй като в изпълнената с нея атмосфера, те могат да постигнат желаното от тях.

 Св. Антоний, преживял множество битки във великата духовна борба, ни увещава: 

„Необходимо е да се боим единствено от Бога и да презрем демоните и да не се страхуваме от тях”. 

Не трябва да се боим от бесовете. Имаме ли вяра и упование в Господ Иисус Христос, лесно можем да ги унищожим.

Св. Нил Подвижник казва:

 „Не се бойте от тях. Не обръщайте внимание на техните заплахи.” 

А св. Йоан Лествичник пише: „Не се страхувайте от шумните им пакости.”

 Известни са прояви на демони, които тропат по стени и мебели, разклащат полилеи, преместват картини, събарят вещи. Случва се предмети да изчезват, после да се появяват на друго място и други подобни.

Усещането за страх, което провокират демоните, трябва да бъде посрещнато с духовна смелост. Св. Никита Стифат казва, че демоните, преди да се заемат с някого, обикновено подбуждат страх в душата му. 

„Но душата, преизпълнена със смелост и кураж от Светия Дух, няма да обърне никакво внимание на ожесточението на техните нападки, но ще разпръсне създаваните от тях мечтания и ще ги обърне в бягство само чрез животворното кръстно знамение и с призоваването на името на нашия Господ Иисус Христос.” 

Нужни са вяра, смелост и упование в Бога. Има ли ги, християнинът ще види как дявола отстъпва от него и не може да му стори нищо.

Има не малко случаи, когато дявола побеждава. Превзема ума и има пълна власт над тялото.

Тогава човек трябва да потърси помощ и убежище в Православната църква, при свещениците и да премине през екзорсизъм- изгонване на бесове.

През зем­ния си жи­вот Ии­сус Хрис­тос из­це­ля­ва мно­го бес­но­ва­ти. ( Мат 7:22, Мат 10:1, Марк 1:23-27, Марк 16:17, Лука 4:33-35, Лука 9: 42)

Та­зи власт над не­чис­ти­те ду­хо­ве, Той дава на апос­то­ли­те, и на тех­ни­те при­ем­ни­ци. (Лука. 10:17-20) ( Мат. 10:8, Марк 16:18)

Във всич­ки вре­ме­на е има­ло све­ще­нос­лу­жи­те­ли, ко­и­то с мо­лит­ви­те си и Бо­жи­я­та бла­го­дат са про­гон­ва­ли бесове от стра­да­щи­те.

В първохристиянските години, свещенодействието  – изгонване на зли духове, се извършвало над желаещите да пристъпят към св. Кръщение.

Било отговорност на 7-те дякони (Никанор, Стефан, Филип, Николай, Тимон, Пармен, Прохор (Деян Ап. 6:5).

В годините с разрастване на Християнството, нуждите на Църквата се увеличават и от  III век изгонването на бесове се извършвало от духовници, наречени екзорсисти.

През вековете е имало хора със свят живот и благодатни дарове от Бога, които са можели безпогрешно да разпознават присъствието на бесове, както и да ги прогонват. Известни са случаи, при които енорийските свещеници не са можели да помогнат, и тогава обсебените са ги водели при някой монах, отшелник, подвижник – духовно извисен човек със свят живот, за да ги освободи. 

В съвремието ни такива хора има, но те живеят смирено, скромно, скрито от очите на обществото и не парадират по-медиите.

Екзорсизъм днес се извършва в Православната църква и е основан на писанието, преданието и на отеческите творения.

В не малко филми може да се види какво представлява екзорсизма, но там го представят само повърхностно, преувеличено и неточно.

Някои хора се обръщат към практикуващите магия, за да се освободят от демоничните сили. Това, обаче, е измама от страна на дявола, за да ги привлече още по – силно към себе си. Той може да се преструва, че си е тръгнал или един демон може да прогони друг.

Съвременните подвижници са ни открили, че всеки практикуващ магия, се намира под властта на определен вид демон. Така магьосникът може да прогони други демони, но същевременно прави човека роб на своя собствен демон и властта на сатаната несъмнено продължава.

Окултните методи на лечение са много опасни! Те въздействат върху човешкото подсъзнание, налагайки му своя програма на поведение и мислене. Прониквайки в съзнанието на човека, тази програма определя поведението, постъпките, дори и начина му на мислене. Той си мисли, че постъпва според волята и желанията си, но в действителност изпълнява волята на друг човек, на друг дух. Това насилствено въздействие ограничава личността на човека, парализира неговата воля, променя поведението и дори мисленето му.

Свещенослужителите и православните лекари добре познават трагичните последствия от „лечението” на хора от екстрасенси, биоенерготерапевти, шамани, ходжи и магьосници. В някои случаи обръщащите се към тях наистина могат да получат облекчение или даже изцеление на заболяванията. Но след няколко месеца, (най-често от 2 до 6 мес.), болестта се връща с нова сила, лечението й става по-сложно и се развиват тежки психически отклонения.

Според св. Серафим Саровски, целта на християнския живот не е развиването или получаването на свръхестествени способности, а придобиването на Светия Дух.

Обредът екзорсизъм може да има ефект, само ако бъде извършен от канонично ръкоположен православен свещеник.

Има специални молитви ( Киприянови и Василиеви), чрез четенето на които се прогонват дяволските сили от човека. 

Киприяновата е мощна молитва, която се чете срещу магии, уроки и болести.

Василиевите заклинателни молитви се четат, когато има съмнение за направена магия или обсебване от демони. Техни автори са великите учители на Църквата – св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики. Четири от тези молитви са отправени към Бога и просят Той да освободи страдащия от бесовско влияние ( „ Бог на боговете и Господар на господарите…”, „ Бога на небесата и Бога на светлините…” на св. Василий Велики, и „Боже Владико, Боже Вседържителю…” на св Йоан Златоуст).

Докато останалите молитви се отправят директно към бесовете, наставлявайки и заповядвайки им да „излязат” от обладания: ( „Прогонвам те първоклеветнико…” на св. Василий и, на „Божествената и светата…” на св. Йоан Златоуст).

При Василиевите молитви, свещенослужителят не изгонва бесовете сам, а с помощта на Бога и си служи с името на Спасителя Христос. 

По-точно е да се каже, че Бог изгонва бесовете по вярата на свещеника и изречените молитви.

Духовникът разчита и на дадената му свише благодат при ръкоположението.

За да имат ефект молитвите на свещеника ( респ. йеромонаха, архимандрита, епископа ), се иска той да има много силна вяра и чист живот.

Василиевите, Киприяновите молитви, както и всички молитви за изцеление, са предназначени за четене над живи, кръстени християни! Това може да стане в храма или в дома на страдащия, включително и в болница. 

Практиката молитви да се четат над риза, потник или друга дреха е приложима по изключение само в случай, когато болният живее много далеч и духовникът не може да го посети в дома му. 

За да имат резултат молитвите, те трябва да бъдат придружени с пост, разкаяние, изповед на греховете и причестяване със св. Христови Тайни (Евхаристия, Причастие). Ако обсебеният не е в състояние да пости, желателно е това да го правят близките или самия свещеник.

Сред хората извън Църквата и необразованите духовно християни е разпространено крайно погрешно отношение към последованието.

Те възприемат молитвеното правило буквално като магически ритуал, което няма нищо общо с действителността. Поради тази причина е препоръчително свещеникът да изясни, че става въпрос за специални молитви, които призовават Бог да изцели и освободи християнина.

Обредът екзорсизъм не е никак за подценяване и е доста сложен.

При четенето на молитвите, обсебения както е абсолютно спокоен, може да започне да се гърчи неестествено, да се люлее и тялото му да се огъва като мост.

Бли­зост­та на све­та­та ча­ша, мо­щите на све­тци, кръстът, све­те­ната во­да и молитвите из­мъч­ват и из­га­рят де­мо­ни­те в него и затова те оказ­ват ярос­т­на съп­ро­ти­ва. От миризмата на тамян или при допира със светена вода, обсебените получават припадъци. Гласът на обсебения може да се промени до неузнаваемост. Крещи, заплашва околните и започва да говори с чужд глас, който може да се превърне в писък, хриптене, рев, грух­те­не, със­ка­не, кучеш­ки лай и др. На лицето му се появяват не­чо­веш­ки злоб­ни гримаси. Получава свръхчовешка си­ла и из­д­ръж­ли­вост.

Свещеникът не само чете молитвите. Той реално води борба с дявола за спасението на душата на обсебения. Не само духовна, но и реална.

Не са редки случаите, когато демонът заплашва свещеника със своя глас, през тялото на обсебения.

Обредът може да се наложи да бъде извършван многократно в продължение на дни.

Затова единици са духовниците, които са готови да започнат извършването на екзорсизъм. Някои даже отказват и не четат Киприянови и Василиеви молитви, защото се страхуват самите те да не бъдат обладани от нечистите сили. Други се страхуват от отмъщението на демоните срещу тях.

Всичко това говори за слаба или никаква вяра и е предателство към Бога.

След приключване на всичко хората отново се връщат към нормалния живот.  Но трябва да продължат с духовното си изграждане много ревностно, защото това че дявола се е отдалечил от тях, не значи, че се е примирил и ги е оставил. За тях са Христовите думи: 

„Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там.“ (Мат. 12: 43-45)

Случи ли се това нещата ще бъдат непоправими и необратими за погубената душа.

След всичко, което написахме е хубаво да направим следните заключения.

Дяволът и падналите ангели (демони, бесове) не са измислици, а реално съществуват. Тяхната цел е да  отдалечат човек от Бога и да  погубят душата му.  Някои от атаките им изглеждат добре премислени, но всъщност са безумни и безопасни за утвърдения християнин.

Всички съвременни духовни неправославни учения и религии са съвместен продукт на човека и падналите духове.

Сатаната води война срещу всички, особено срещу онези християни, които се  стремят към духовно спасение. В днешния свят, той е станал още по-свиреп в тази борба. Когато запитали авва Сисой: „Дали сатаната е преследвал и хората в древността по този начин?”, той отговорил:

 „Днес той прави повече, тъй като времето му наближава и той е яростен.” 

Колкото повече приближаваме Второто Пришествие, толкова по-яростен ще става той и по – явни ще са неговите атаки.

 „ …..Горко вам, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко време.“ (Откр. 12: 12)

Всеки трябва да се опълчи на дявола и демонските сили.

Православният християнин, който има в сърцето си Божията благодат, няма от какво да се бои. В непрестанните духовни битки, имайки за основа учението на Спасителя и изпълнявайки Неговите заповеди, той притежава най – силните оръжия, с които ще побеждава дявола. Както заявява ап. Павел: 

„Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.” (Фил. 4:13)

Силата на Иисус Христос е несъмнено по-голяма от тази на дявола.

В Откровението на св. Йоан има забележителен стих, в който победата над сатаната е очевидна:

 „Звярът биде хванат, а с него заедно и лъжепророкът, който бе вършил личби пред него, та заблуди ония, които бяха приели белега на звяра и се кланяха на образа му: и двамата бидоха живи хвърлени в огненото езеро със запален жупел;“ (Откр. 19: 20)

Наказани ще бъдат и всички армии на дявола, воюващи от сътворението срещу Бога.

 „А на страхливи и неверни, на мръсници и убийци, на блудници и магьосници, на идолослужители и на всички лъжци делът им е в езерото, що гори с огън и жупел; то е втора смърт.“ (Откр. 21: 8)

Казаното от Господ, на Йоан Богослов, в края на първи век се отнася и за всички нас:

„Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява.

Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му.“ (Откр. 22: 11-12)

Затова, според светителя Игнатий Брянчанинов трябва:

„Да приложим всичките си усилия, за да придобием познание и духовни състояния, които са съществено необходими за нашето спасение.

Да се постараем да придобием нищета на духа, плач, кротост, жажда за небесната правда. Да измолим от Бога да ни открие нашите грехове и да ни сподоби истински да се покаем за тях…

Да измолим от Бога да ни дарува чисто смиреномъдрие, чийто плод е духовното разсъждение, което вярно отличава доброто от злото!…

Да измолим от Бога, да ни дарува духовно виждане на духовете, с помощта на което да можем да ги виждаме в помислите и мечтанията, които те ни донасят, да разтрогнем общуването си с тях в нашия дух, да отхвърлим тяхното иго, да се избавим от техния плен!…

Да се удържим от невежественото, пагубно желание и стремеж към чувствени видения извън установения от Бога ред!..

… Във време, определяно от самия Бог и известно само на Него единия, ние непременно ще встъпим в света на духовете. Недалеч е за всеки от нас това време! Всеблагият Бог ни дарува така да прекараме своя земен живот, че още в него да скъсаме общението с падналите духове и да встъпим в общение със светите духове, за да можем на това основание, когато се съблечем от тялото си, да бъдем причислени към светите духове, а не към падналите.

Тогава, в неизречена радост ще видим чиновете на светите ангели и чиновете на светите човеци в чудните им неръкотворни обители, във вечния им духовен празник.“

Тогава думите на Господ Иисус Христос ще се изпълнят над нас.

„Блажени са, които изпълняват заповедите Му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат в града през портите.“ (Откр. 22: 14)

                                                                                                                       Богослов. Д. Добрев

                                                                                                    09.03.2023г.

В световен план съвременното семейство е в процес на дълбока рецесия, която дава свое отражение и у нас.

Живеем в епоха, когато срещу семейството системно се воюва чрез закони и норми, които са антитрадиционни, антихристиянски, антинационални, бихме казали и нечовешки.

На много хора може да им звучи абстрактно, но днешното състояние на българското семейство е една от основните причини за проблемите в обществото.

Корупцията и моралната деградация са в следствие на липсата на нравствени устои, което пък е пряка последица от разрушаването на традиционния семеен модел. Здравото семейство е основа на бъдещето на народа. То гарантира неговото съществуване, оцеляване и развитие. Когато семейството е в криза, тогава нацията неминуемо се стопява, деградира или се разпилява.

До края на миналият век човечеството живееше на основата на културни и нравствени норми, които днес вече безвъзвратно са изчезнали, някои продължават да изчезват от живота на хората, а други ще изчезнат в близкото бъдеще. Каква е причината за това?

Светът днес е под въздействието на една от съвременните сатанински идеологии –  постмодернизмът. Той отрича културата и нейните онтологични корени, науката и обществения ред. Постмодернизмът е бунт срещу порядъка и налага хаоса като естествено състояние. Поставя под съмнение и отхвърля ценностната парадигма на досегашния свят.

Неговата демонична сила се състои в това, че  вписвайки се във външните правила на обществото, унищожава неговите духовни устои, заличава разликите между доброто и злото, деморализира обществените отношения. Другият човек се превръща във вещ, в обект за използване и задоволяване на похоти и страсти. Всеки решава сам за себе си кое е вярно и кое не, кое е истина и кое не е.

На основата на тази идеологическа схема намират извинение всички защитници на евтаназията, абортите и ЛГБТИ  организациите, (ЛГБТИ –  международно съкращение за лесбийки, гей, би-, транс- и интерсексуални/.

Чрез претенциите за „права“ се осъществява диктат над мнозинството, перверзията и ненормалността се превръщат в норма. Смъкват се моралните задръжки, развиват се лъженауки като евгениката, продават се човешки органи, деца, променя се естественото човековъзпроизводство.

За да се наложи всичко това се развива цяла технология за оправдаване на греха. Християнската култура е постоянно унижавана, охулвана и презирана. Постмодернизмът обърна християнския модел дотам, че сега грехът царства над чистотата, аморалността над морала, лъжата над истината, двуличието е изведено в правило, лицемерието е принцип, а под маската на правото се извършва безправие.

Всичко това доведе до цинично отношение към живота, крах на ценностните системи и разпад на семейството като институция. Крайната цел е съзнанието за грях да изчезне, а православното християнство да се разглежда като остатък от безвъзвратна отминала епоха и вяра.

Нравствената система на християнското общество се основава върху твърдата основа на семейното огнище, състоящо се от един мъж, една жена и техните деца, признаване ролята на жената за отглеждане и възпитание на децата, редки случаи на развод, висока религиозност и сравнително регулирани сексуални отношения.

Само няколко десетилетия бяха необходими на хората от християнските страни да забравят тези ценности и да се преориентират към противоположни нравствени практики. Семейството вече не съставлява главната клетка на обществото. Все по-малко млади хора желаят да сключат брак, а съвместното съжителство се превръща във всеобща практика. Жената не възпитава децата, защото работи, разводите са масово явление, религиозността е изключително ниска, хората се осакатяват от безгрижен и разгулен живот, употребата на наркотици се превръща в нещо нормално.

Вместо децата да бъдат просвещавани какво е любовта като най- възвишено чувство, което прави отношенията между мъжа и жената истински, разни сексолози манипулират обществото и искат да наложат сексуално образование в училище! Да обучаваш малките деца и въобще учениците сексуално, означава да им натрапиш порнографско мислене. Порнографията, която се популяризира по телевизията, списанията и интернет, е главен източник на пошлост, грях и води до разриви в семейните отношения.

Знаете ли защо става това? Защото, когато човек изгуби Бога, той загубва и себе си! А когато човек е „изгубен“, започва да извършва престъпления, аборти и убийства.

Днес в ежедневно се извършват стотици аборти и се приемат за нещо нормално. Когато една майка убива така детето си, тя убива преди всичко себе си! Каква майка може да бъде тя след това? Някои извършват по няколко аборта в живота си и в последствие се явява безплодие и други генетични увреждания. Децата, умъртвени по този начин от собствените си майки (ако изобщо могат да се нарекат такива), и от лекарите – гинеколози, са несъмнено жертви и несправедливо пострадали. Такива деца Господ прибира в Небесното Си Царство, заедно с мъчениците.

Истинската майка ще положи живота и душата си за своето дете. Майка, която носи дете в себе си, трябва да чувства, че носи светиня – божествен дар, даден й от Бога, друг живот – своето дете!

Никой няма право да отнема живота на другия! Бог е създал човека и само Той може да реши струва ли си да живее някой на тази земя или не!

Новите възможности за предотвратяване на забременяването и ликвидиране на половата идентичност (джендър идеологията) промениха из основи сексуалните отношения между двата пола. Понятието „социален пол“ /джендър/, разруши основите на личностната идентичност и доведе до унищожаване на традиционния семеен модел.

Крайната цел на постмодернизмът е установяване на антихристко царство на тотална всепозволеност, където грехът и извращенията ще бъдат горещо защитавани. 

Такъв повсеместен прилив на злото, неволно ме наведе на мисълта, която може би превишава силите ми, да опиша в истински християнски дух проблемите на съвременното семейство и начините за тяхното преодоляване. Надявам се, че този мой скромен труд ще се оценява не по неговите достойнства, а по целта и причините за написването му.

Семейството е една от трите институции (наред с училището и църквата), които формират човешката личност. Чисто хронологически обаче тя се явява първата и поради тази причина най-важната. Жизнено важно значение има атмосферата у дома, където израстват децата и се изгражда техния характер. Не случайно широко разпространено е твърдението за „първите 7 години”. Защото, когато родителите не успеят да възпитат детето в ценностна система, чрез която то да прави ясно разграничение между добро и зло, това много трудно се наваксва чрез другите две институции.

Отглеждането на децата е най-трудното и отговорно дело на родителите в семейството. Когато децата от малки поемат по добрия път, израствайки, стават повод за гордост на своите родител и цялото общество.

За да се развие правилно едно дете, да израсне и да получи правилно възпитание, трябва да има  любов в семейството, както към него, така и между родителите. Любовта означава жертва, означава кръст. Когато някой се жертва, той реално обича и връзките в семейството трябва да имат този елемент. Думата „жертва” се използва много често от много родители. Те се гордеят, че жертват всичко за децата си. Но зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертват материални неща, но не и егоизма. Жертват се пари за хубави играчки и дрехи за детето, но не се жертва малко от личното време за игра с него. Някои родители работят по много часове, за да имат децата това, което те са нямали, но не пожертват малко време, за да ги изслушат.

Съществено е бащата и майката да осъзнаят, че изключително важна е подготовката на децата да станат членове на царството Божие, за да се осветят. Защото без тази предпоставка, без тази основа в техния  живот, каквото и да съградят, то няма да устои. Св. Йоан Златоуст е изрекъл страшни думи за  тези, които не възпитават децата си:

„Родители, които не възпитават децата си по християнски, са по-виновни и от детеубийци, защото детеубийците погубват тялото, а ония и тялото и душата хвърлят в геената огнена“.

Бащата и майката забравят и една огромна отговорност, която имат, а тя е подготвянето на детето за едно от най – важните събития в живота му – създаването на семейство. За да има сполучлив брак, то трябва още от малко да получи подходящо възпитание. Както се учи за всичко най – необходимо в живота, така ще трябва да се подготви, за да осъществи сполучлив християнски брак. Те смятат, че единствената подготовка за брака на децата им се състои да им построят дом или да им осигурят някаква собственост. За истинското духовно богатство, което трябва да ги научат от много малки, те го пренебрегват. Днес това се вижда много често. Има домове, в които децата израстват, без да са чули молитва от своите родители, неполучавайки никакво духовно обучение.

Но има семейства, в които пламъкът на вярата гори постоянно и ярко. Децата от ранни години се възпитават в правда, почтенност и любов към Христос и знаейки, че Бог ги обича, едва проговаряйки, се учат да се молят. И когато минат дълги години, паметта за тези свещени мигове ще бъде жива, освещавайки тъмнината с лъч светлина, вдъхновявайки в период на разочарование, откривайки тайната на победата и Бог ще им помогне да преодоляват жестоките изкушения и да не изпадат в грях.

Колко е щастлив този дом, в който всички – деца и родители без изключение заедно вярват в Бога. В такъв дом цари радостта на приятелството и той е като преддверие към небето. В него никога няма да има отчуждение и детето от малко ще се научи да обича, да дава, да се лишава, да слуша и да чувства, че чистотата на душата и тялото му е драгоценно съкровище което трябва да пази като зениците на очите си.

Характерът му трябва да бъде изграден нормално, за да стане честен, доблестен, решителен, откровен, радостен човек, а не нещастно създание, което ще оплаква непрекъснато съдбата си, безволев субект без никаква мисъл и сила.

Детето, ако е момче е необходимо от малко да се интересува от някаква наука или професия, така че утре да е в състояние да издържа семейството си.

Ако е момиче трябва да се научи да подкрепя мъжа си всякога, да бъде домакиня и къщовница, даже и когато е образована и ангажирана във светската работа.

Като цяло, първостепенен фактор за възпитанието на децата е благословеният дом. Децата, които живеят в такъв православен благословен дом, имат здрава основа.

За жалост вместо да се отглеждат от родителите, децата се отглеждат и възпитават в яслите и детските градини. Обществото и създадените от него социални институции се грижат повече за оцеляването на децата, отколкото техните родители и тази тенденция се задълбочава. Още по-страшно е, че заедно с патриархалното семейство си отидоха и утвърдените методи на възпитание. Днес отказът от наказания на недопустими детски прояви от страна на родители, възпитатели и учители (поради криворазбран либерализъм) води дотам, че расте поколение, чиято представа за правилно и неправилно, добро и лошо е тотално размита. Между семейството и обществото се води една битка кой да се грижи за децата, битка, която семейството е обречено да изгуби, защото е принудено да се подчини на законите. Изземването на грижата за децата от семейството и прехвърлянето й на институциите, води до бавно, но сигурно унищожаване на семейния модел, липса на усещане за близост и подкрепа, което поражда емоционална несигурност и стрес, както у децата, така и у техните родители.

Резултатът ще бъде (е!) едно все по-бавно възпроизвеждащо се общество, съставено от болни и нещастни членове.

Изборът на половинката е едно от най-важните неща в живота на човека. Много от запитаните жени „Какъв трябва да бъде истинският мъж?”, биха посочили отговорността и верността като най-важните мъжки качества.

Колкото и странно да е, истинският мъж вече се превръща в остаряла институция. Днес по – голямата част от мъжете са слаби. Външно изглеждат успешни – имат добра работа или развиват успешен бизнес, спортуват, посещават фитнес – зали, гледат да са в крак с модата и да се хранят  здравословно, но всъщност са толкова слабохарактерни и беззащитни, че жените в много отношения ги превъзхождат по сила. Често зад прекрасната външност се крие едно страхливо момченце, а слабите мъже не могат нито да обичат, нито да правят жертви.

Главната сила на мъжа не е във физическата издръжливост, бруталния външен вид и умението да печели добре. Тя е преди всичко в чистота на душата и умението да се противопостави на злото и греха!

Нима силният мъж може да се бои да поеме отговорност? Нима силният мъж може да лъже и изневерявайки на жена си да изостави семейството си? Нима може да защити Родината си онзи, който предава най-близките си и даже родните си деца? Страшно е да се помисли какво може да се случи, ако, не дай Боже утре избухне война. 

За каква доблест, храброст и благородство може да се говори за тия мъже, втренчени в удовлетворяване на животинските си инстинкти и обладани от жажда за власт и лесна печалба, готови да предадат всичко свято? Разрушават семействата си, карат жените си да правят аборти, скандалничат и носят страдание и болка на близките си. Дори животните не постъпват така.

Много от семейните драми са следствие на мъжката слабост, гордост и блудство. Със своята духовна слабост мъжете се боят да понесат отговорност.    Но пък за сметка на това въобще не се боят да блудстват, да прелъстяват жени и да се хвалят със скотските си похождения. На такива им е тежко на душата, съвестта ги мъчи, но отдалечени от Бога, безропотно изпълняват волята на сатаната и колкото по-надолу слизат в блатото на греха, толкова повече демоните отслабват духовното им зрение. Изглеждайки външно добре, се чувстват зле и не разбират причината за своите страдания.

 Истинският силен мъж покровителства избраницата си и създава семейство в морална чистота. В семейния живот е верен и предан на любимата си и я пази от всяко зло. Мъжът трябва да бъде глава на семейството, отговорен за всичко, а не някой деспотичен глупак. Глава на жената е мъжът, а глава на мъжа е Христос. Да бъдеш глава – не означава да бъдеш тиранин. Истинският мъж не бива да казва нищо лошо за жена си, защото по този начин сам си подписва присъдата като лош стопанин на своя дом.  

Главата на семейството не е задължително да бъде блестящ ръководител и организатор, но той трябва да умее да взема решения и да отговаря за тях.

Единици живеят на тези принципи, мнозинството имат „семейства“ само по име. Повечето семейни конфликти се случват, защото мъжът не може, а най-често не иска да носи бремето на властта.

Мъжът, живеещ без Бога и продал съвестта си на дявола, е слаб и беззащитен. Само силният мъж отива в храма, моли се за близките си, живее по християнски и не се бои от нищо в тоя свят, освен от греха.

Всеки съпруг ще дава отчет пред Бога не само за себе си, но и за жената и децата си, и Господ ще иска отговор от него как се е отнасял със съпругата си и дали е възпитал духовно децата си. Ако православният мъж не започне да се променя и с Божията помощ не стане истински воин Христов, то той неизбежно ще погине и ще загуби всяка една война…

Избирайки бъдещия си съпруг, момичетата трябва да знаят какви са съвременните мъже и да бъдат много внимателни, за да не сбъркат деспотизма с твърдостта, егоизма с решителността и властолюбието с отговорността.

Незавидно е и положението на съвременните девойки, неразбиращи нищо от живота и незнаещи какво точно искат от него. Девойката днес вече не е онова свястно, скромно, добро, възпитано момиче, което цени не друго, а личността и качествата на партньора до себе си. Водеща тенденция в по-младия женски свят е материализма и прагматизма.

Момичетата обръщат голямо внимание на физическия си вид: посещават редовно спортни зали, йога, салони за красота и солариуми. Носят се с модни дрехи, големи очила, спазват диети и т.н. Повечето девойки изглеждат еднакви. Като изляти по калъп. Като клонинги. Това говори за една колективна визия, която все повече се разпространява. Те не неразбират, че ако мъжът наистина се интересува от тях, ще му харесат повече в своя естествен вид.

Вярват, че вътрешните качества, които трябва да притежават, са гордост, недостъпност, провокативност, арогантност и сексуалност.

Основополагащо при тях е плътския начин на живот, изразяващ се в чистия физиологичен секс, без чувства и влюбване, без трепет на душите, а само под нагона на хормоните.

Жената днес гледа на брака и на създаването на семейство като на нещо неизбежно, което един ден ще си дойде, а до тогава трябва да се живее, да се пробват повече мъже, за да се избере „най-добрият“ в материално и сексуално отношение. Тя се е превърнала в едно вечно недоволно, съскащо, мърморещо същество с високи претенции. При нея липсват всякакви морални граници, няма никакъв инстинкт за майчинство, нежност и себеотдаване. Думите чест, благоприличие и срам се превръщат в атавизми.

Критериите й за мъж са: да има пари, да кара лъскава кола и да плаща сметки. Основната й мечта е да си сложи силикон и екстеншъни и смята нацупените устни за секси физиономия. Образованието и четенето на книги за нея е губене на време. Държи се надменно с обикновените момчета, но обожава богатите и е готова на всичко за да спечели тяхното внимание. Готова е да бъде любовница с всеки, стига да се издига в кариерата и да получава пари.

Днес навсякъде се проповядва феминизъм и независимост на жените. Феминистки по целия свят се стремят по всякакъв начин към равенство между двата пола. Всяка стъпка в тази насока се характеризира като завоевание на женския пол в ущърб на мъжкия, сякаш се касае за два враждебни лагера, където всеки се старае да напредне и да бъде над другия.

Жените, които по този начин изразяват своя феминизъм, грешат много, забравяйки, че дори тяхната биология ги поставя в т.нар. слаб пол, който от Бога и от природа е натоварен с една друга, нежна и свещена мисия. Мисията и призванието да изиграят значимата роля на домакини, съпруги и майки, внасяйки в дома топлина, светлина, уют, давайки сигурност на мъжете си и възпитавайки правилно децата си.

В миналото тайните на женствеността са се предавали от поколение на поколение, от майки на дъщери. По – големите жени са научавали младите момичета как да се грижат за себе си, да се държат в обществото и как да уважават и почитат мъжа да себе си.

Огромна е разликата между нашите майки, баби и съвременните жени. Като държание, поведение… нищо общо, а техният живот не е бил по-лек, те са минавали и през по-страшни мизерии, безпаричие, безработица, но са държали на семейството си, подкрепяли са мъжете си и са гледали децата си.

От съвременното възпитание на девойките може да се направи изводът, че те принадлежат не на семейството, а на света, защото е възприето като правило да бъдат обучавани на изкуството да се харесват. От тях се иска да бъдат свободни, ловки, находчиви, остроумни, да знаят езици, литература, музика, да умеят да танцуват и навсякъде да се държат подобаващо.  

Семейството и възпитателите не ги обучават да опознаят труда и заниманията, присъщи на техния пол. Не смятат, че е нужно да ги въвеждат в духа на християнството и да се подчиняват на неговите високи правила.

Но за какво може да е способна със светската си ученост и обичайните си привички девойка, която при възпитанието си не е получила нито религиозна нагласа, нито навика за труд? Когато стане съпруга, тя ще бъде бреме за мъжа си и за своите деца. Вместо да се занимава с домакинството и всичко да следи сама, ще разчита на чужди ръце и очи и в собствения си дом ще бъде като чужда. Тя ще се стреми към кариера или ще търси развлечения, блестейки с дрехи и красота. Ще следи модата и в нищо няма да изостава от нея, без да се съобразява нито със средствата, с които разполага, нито с положението на мъжа си. Дали дълговете му растат или домакинството се разпада, това няма да я засяга: нека всичко пропада, стига само да се изпълняват нейните прищевки.

 „Колкото повече жената, казва един мислител, забравя отредения ѝ кръг от дейности, толкова повече ще се обезобрази физически, морално и ще изгуби природната си привлекателност”.

Естествено е, че с каквито странности девойката израсне в родното семейство, с такива ще встъпи и в обществото. Там тя ще се отнася с неуважение към висшите, с равните ще бъде горделива, за низшите недостъпна и с това ще настрои всички против себе си, а мъжа си ще постави в най-неприятно положение.

Девойка с подобно възпитание не обещава нищо радостно и след време когато стане майка. Ако тя не е свикнала да бъде в семейството си, ще има ли търпение постоянно да бъде с децата си? Не, тя ще сметне за необходимо да ги повери в чужди ръце. И колкото повече са тези ръце, толкова повече неудачи ще имат, защото тези нещастни деца могат да видят или да чуят от възпитателите си какво ли не! Пък и самата тя, без да е проникната с християнски дух, винаги кръжаща във вихъра на суетата, какво полезно може да им даде? Само ще им разкрие своите склонности, ще посее в тях своето лекомислие, ще ги предразположи към своите прищевки и просто ще им предаде в наследство не злато, сребро и драгоценни камъни, а плевели, бурени и слама!

Това са неизбежните последици от небрежното възпитание, това са греховете, викащи против онези жени, които, без да имат понятие за своето предназначение и лекомислено прекарали детството и младостта си в празни разсеяни занимания, встъпват във важните отношения на съпружеския живот, стават майки без необходимата подготовка и дори с покварени ум и сърце.

Така се възпитават съвременните жени, готови да зарежат всеки, който не им угоди, чакащи наготово да им се сервира всичко, за семейна опора да не говорим. Ако мъжът е в тежък период не само че няма да го подкрепят, но и ще го обвинят за положението му и даже ще го зарежат.

За мъжа е по-достойно да бъде сам, отколкото да слугува на една такава „принцеса“. Такава „жена“, сама се отегчава от своето положение а за другите е в тежест. Тя е безполезна както за мъжа си, така и за околните. Последиците от това са позор и безславие за обществото!          

Престолът на истинските женски добродетели винаги и навсякъде е бил издиган под домашната стряха.

„Добронравна жена придобива слава за мъжа, а жена, която мрази правда, е връх на безчестие“ Притч. ( 11:16 )

Нищо не извисява жената толкова, колкото благочестието. Външната хубост старее и избледнява, а страхът Божий облича жената в неувяхваща красота. Благочестивата жена е трудолюбива, скромна, покорна, кротка, състрадателна, отнася се с уважение към всички, тя е примерна майка, добра стопанка и вярна спътница на мъжа си. Осъзнавайки смисъла на брака и своята голяма предопределеност, тя я прилага в своето семейство разумно и мъдро, показвайки каква сила се крие в привидно по-слабия пол.

Каква е истинската любов и какво трябва да е семейното взаиморазбирателство се вижда в живота на последният император на Русия св. Николай II Александрович Романов. За неговата силна вяра в Господ и упованието в Божия промисъл говорят думите му.

„Ако ме виждате толкова спокоен, то е защото имам непоколебима вяра в това, че съдбата на Русия, моята собствена съдба и съдбата на моето семейството са в ръцете на Господа. Каквото и да се случи, аз се прекланям пред Неговата воля“.

Писанията на неговата съпруга св. императрица Александра Фьодоровна са посветени на семейния живот, възпитанието на децата и са особено полезни за девойките встъпващи в брак. Боговдъхновените дневници и писма на царското семейство се четат все повече, и много млади хора намират в тях рецепта за запазване на семействата си и възпитанието на своите деца. Ето някои цитати от тях:

 „Не само щастието на мъжа зависи от неговата жена, но и развитието и израстването на неговия характер. Добрата жена – това е благословение на Небето. Най-добрият дар за мъжа, негов ангел и извор на неизчислими блага: нейният глас за него – най-сладката музика, нейната усмивка освещава неговия ден, нейната целувка – страж на неговата вярност, нейните ръце – балсам за неговото здраве и целия живот, нейното трудолюбие – залог за неговото благосъстояние, нейната икономичност – неговия най-надежден управител, нейните уста – най-добрия негов съветник, нейната гръд – най-меката възглавница, на която той забравя всички грижи, а нейните молитви – негов адвокат пред Господа.

Щастие за жената е да изпълнява волята на мъжа си. Ако почита своя съпруг, то той е възвишен, ако не го почита, той е унижен.

Някои жени мислят само за романтичните идеали, а пренебрегват ежедневните свои задължения и не укрепват с това своето семейно щастие. Често се случва да загива и най-нежната любов, а причината е безпорядъка, небрежността и лошо воденото домашно домакинство. За всяка жена най-главното задължение – това е устройването и ръководенето на своя дом.

Жената е надарена с дар на съчувствие, деликатност, умение да вдъхновява. Това я прави като посланица на Христа с мисия да облекчава човешките страдания и мъка. Тя трябва да е великодушна и добросърдечна. Жената, чието сърце не се трогва, гледайки мъката, която не се стреми да помогне, когато й е по силите, е лишена от едно от най-главните нейни качества, които съставят основата на женското й естество.“

 (света императрица Александра Фьодоровна)  

Изборът на съпруг/а в живота е мисъл, която вълнува човек, когато стигне до подходящата възраст. Всеки се нуждае от другар, който да бъде с него в болест и здраве, в радост и мъка.

Постоянно се чуват реплики на млади хора „почти не останаха свестни момчета/ момичета, а ако има не знам как да ги открия“. Други често задават въпроса относно избора на спътник в живота си. „Как да си намеря съпруг/а?“

Много е сложно да се намери рационален отговор на този въпрос. Хората подхождат изключително несериозно, проявявайки лекомислие и вятърничавост при търсенето на партньор. Повечето имат погрешен поглед върху противоположния пол. Момичетата желаят някой млад мъж с хубава кола, който да може да ги заведе на вечеря, да им купи цветя и т.н. Момчетата искат едно красиво умно момиче, което да се облича добре и да знае как да се държи в обществото. Всеки, избирайки по този начин, е на погрешно виждане. Той прави своя избор, не защото обича, а защото иска и изисква от другия това, което му харесва и го интересува.

Накъдето и да се обърнеш някой се запознава с някого и не след дълго се разделя и започва да се среща с друг. Това е като кръговрат. Многото връзки изтощават, защото във всяка една от тях човек отдава по нещо от себе си, от своята енергия. Дава, защото чувства празнота и иска някой да я запълни. Но истината е, че не може да намери този, който да го направи.

Връщайки се на темата с въпроса „Защо не мога да си намеря половинка?“ е нужно търсещият да се запита, какъв е той и какво точно търси, защото човек намира това, което търси. Следващото е, какво иска от другия. Иска някой, който да го осигурява материално, сексуален партньор, някакъв слуга или нещо друго?

При всички случаи, бракът ще бъде предшестван от запознанство, където разумът не трябва да бъде ослепен от страстта. Човек, изгубил главата си в резултат на влюбване, не може да бъде обективен, казано на духовен език, той се намира в прелест, тоест е прелъстен. Реалната и истинската любов не идва под въздействието на човешки емоции и такава се изпарява толкова бързо, колкото е и дошла. Тя е плод на Светия Дух.

Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия, нито търси начин да го обвърже емоционално.

Добре е да познава предварително другия, за да прецени какъв е той и какво иска от живота. Народът казва, „Обувка от дома ти, пък дори и закърпена”, т. е. вземи човек, когото си го опознал авансово.

Не трябва да се бърза, понеже бързият брак е бързо разочарование, но и не бива да се отсрочва във времето този жизненоважен въпрос. Трябва да се знаят и оценят недостатъците на любимия. Животът не е забава, както си мислят някои и стигайки до брака падат от небето на земята. Бракът е широко море, което никой не знае какво ще му донесе. Съществува вероятност избранникът да бъде лицемер и показвайки след време истинското си лице да причини непоправими страдания, а превъзпитаването на един човек е почти неизпълнима задача.

Днес много бракове се разпадат, позовавайки се на „несходство на характерите”. Зад тази фраза се крият всякакви различия, които произлизат от многообразни черти на съпрузите. За да просъществува брака, е наложително съгласуването на някои определени, основни фактори, както душевни, така и телесни. Ще споменем някои от тях, които често пъти подчертават несходството между бъдещите съпрузи и водят брачната връзка до криза или крах.

Първото и най-важно от всичко, на което трябва да се обърне внимание при всяко едно запознанство и евентуална връзка, е вярата на човека. Има ли вяра и идеали? Има ли морал и ценностна система?

И двамата влюбени трябва да имат една вяра и една национална култура. Обичащите трябва да гледат в една посока, а тази посока е към олтара, църквата (православната) и Бог. Ако нямат духовник е добре да изберат един за двамата, който ще бъде техния старец, отец (баща), онзи, който ще им сочи верния път и ще ги води към Бога.

Някои смятат, че встъпването в брак с неправославни е нещо нормално. Това е същото като колата със слепия шофьор, пътникът няма да стигне там, докъдето е планувал и му се иска. 

Ако Христос не е между мъжа и жената, тази връзка е пред рухване и няма да има трайност или ще бъде една условна връзка, но няма да е истинна, автентична, жертвена, християнска. 

Не допусне ли човек Спасителя в сърцето си, той няма да допусне и никой друг в него. Щом не е могъл да оцени Христос, той няма да оцени и съпруга/та до себе си. Няма ли уважение към Бога, няма как да има и към партньора си.      

Църквата притежава многовековен опит, който е доказал, че бракът между православен и жена от друго вероизповедание (или обратното) не е благословен от Бога, защото трудно може да изпълни своето предназначение, а то е, съчеталите се в брачен съюз да поемат общ път към Царството Небесно.

Това много ясно е обяснено в 72-ро правило на Шестия Вселенски Събор.

„Не е позволено на православен мъж да се съединява в брак с еретичка, нито на православна жена – с еретик мъж; а ако се окаже, че някой е извършил подобно нещо, бракът да се счита несъществуващ и незаконното съжителство да се разтрогва, понеже не трябва да се съединява вълк с овца и с Христовия дял – съдбата на грешниците. Който наруши постановеното от нас, нека бъде отлъчен. Но ако някои, докато са били още в неверие и не са били причислени към обществото на православните, са се съединили в законен брак и после единият от тях е избрал доброто и е прибягнал към светлината на истината, а другият остане в оковите на заблуждението, не желаейки да погледне на Божествените лъчи, и ако при това невярната жена иска да живее с верен мъж или обратно – неверен мъж с вярна жена, – тогава да не се разлъчват според Божествения апостол:

„защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена от вярващия мъж” (1 Кор. 7:14)“

Другите основни фактори, които определят семейството са мъжът и жената, съпругът и съпругата. Двамата, ръка за ръка, ще извървят своя общ път и ще почувстват заедно скърбите и радостите в живота. Техният дом ще е собственият им дом, и никой друг освен двамата не бива да знае за сълзите, въздишките и проблемите в него.

Всички други роднини, приятели и познати са една трета страна, т.е. лица, които стоят извън семейството. Колкото и да е тясна връзката, която ги свързва с двойката съпрузи, никога не трябва да проникват навътре и да изиграват роля в личните семейни въпроси. Защото, ако това стане, тогава бракът често стига до криза.

Най-голямата щета в този случай нанасят родителите или най-близките роднини, т.е. братята и сестрите. Тези хора не могат да разберат, че тяхното дете или брат вече е създал свой дом, започнал е нов живот в който има свои задължения и ангажименти.

Божият закон е този, който определя, че поради брака „човек ще остави баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът” (Бит. 2:24) , (Ефес. 5:31). С други думи, чрез брака, естествената връзка, която съществува между деца и родители, постепенно отслабва и детето отдава своето предпочитание на своята съпруг/а. Разбира се, това не означава, че родителите трябва да бъдат отхвърлени или оставени без съответните грижи, ако нямат сили, начин и средства за преживяване. Всеки един от двамата трябва да гледа на родителите на другия като на свои собствени и да ги уважава с преданост и обич в продължение на целия им живот. Но основното правило е, че съпругът принадлежи първо на своята съпруга, а след това на всички останали.

Същата злина може да се получи, ако съпрузите след сключването на брака, продължават да зависят (материално) от своите близки. Младите двойки и техните родители и роднини трябва да осъзнаят, че новото семейство, трябва само да се справя с проблемите в живота.

Сериозен въпрос, който оказва влияние, е наследствения фактор, затова е нужно опознаване семейството на избраникът. Важно е да се види от какво семейство произхожда бъдещата половинка, от кого и по какъв начин е възпитана. Има ли конфликти и напрежения там, то те задължително преминават в новото семейство.

Друго, което трябва да се вземе предвид, е възрастта на съпрузите. Някои хора сключват брак като имат голяма разлика във възрастта. Биологичните правила показват, че момичето узрява по-рано от момчето и затова в брака е прието жената да е по-малка от мъжа, но тази разлика да не е повече от петнадесет години. 

Дисхармония в отношенията между съпрузите се получава и от разликата в образованието.

Неравенството от знатния и незнатния произход, от богатството и бедността, изтъквано от едната страна, е друга бариера, създаваща напрежение в семейството. Тук трябва да се отбележат отговорностите на родителите, които обикновено се хващат за такъв тип различия и всяват раздори сред своите деца.

Не се избира за другар в живота този, който пилее времето си по заведения, развлечения, пътувания и разкош. Нито такъв, за когото под думите обич и любов се крие егоизъм. Не се взема за съпруга такава, която прилича на барут и щом й кажеш нещо, избухва. 

Нужна е предпазливост, да не би избраният човек да е затворен тип и да няма приятели. Ако днес няма, утре ще му е много трудно да приеме човека до себе си, за приятел и съпруг(а). 

Търсещите да прояват бдителност с мърморковците, меланхолиците, фанатиците и свръхрелигиозните. Не с вярващите, а със свръхрелигиозните, които се смущават от незначителни неща и са свръхчувствителни. Спътникът в живота трябва да има истинна православна духовност без религиозен фанатизъм.

Връзка поради съчувствие или съжаление е обречена на провал.        

Когато се стигне до избора на съпруг/а, се взема мнението на родителите, които притежават една особена проницателност да улавят нещата, когато се отнася до техните деца. Това не означава, че бащата и майката трябва да упражняват натиск върху детето си. Нека го оставят само да избере човека до себе си, защото ако го принудят по въпроса за брака му и нещата не вървят добре, ще ги смята отговорни за случващото се.        

Трябва да се мисли за вечността и за Божията воля. Кагато човек възложи надеждата си на Господ, му се решават много проблеми. Изпълнявайки Божиите заповеди и започвайки да поправя живота си, той се освобождава от веригите на страстите, затрудненията и съмненията. Въвеждайки в ред своята душа и молейки се сърдечно, Бог ще го ориентира в неговите чувства и ще му напрати половинката в живота.

В Книгата Притчи Соломонови е казано:

  „Къща и имот са наследство от родители, а разумна жена – от Господа” (Притчи 19,1 4).

 С други думи, задължение на родителите е да разпределят наследството си между децата, но мъж на жена или жена на мъж се дава от Бога.

Мъжът и жената трябва да се обичат, да се привличат един от друг, силно да желаят брака и да пожелаят истински, вътрешно, спонтанно да заживеят заедно. Разликата между християнския брак и всяка друга форма на съвместно съжителство се изразява в това, че той се осветява и укрепява от Божията благодат. Предбрачните връзки подкопават тайнството брак, защото те показват, че „нямам нужда от Бога, за да притежавам другия”, а това е основата на неуспеха.

Преди бракосъчетанието непременно трябва да има годеж. Сгодяването не означава, че на всяка цена, трябва да се сключи брак. Това е изпитание пред двамата, да преценят дали са един за друг. Има ли неразбирателство между тях, по – добре е годежа да бъде развален, защото така ще имат много по-малко катастрофи и нещастия след брака. Ако човек не е в състояние да разтрогне годежа си, не бива да се сгодява и да стига до брак.

По какъв начин мислят съвременните хора за брака, за това „велико тайнство”, което Църквата благославя?

За мнозина бракът е средство за развлечения и удоволствия. Събират се двама души без идеали, без духовни търсения. Женят се и се омъжват без разбиране, без чувство за отговорност, смятат че бракът е необходимост и трябва да бъдат социални хора. Едни казват: „Ожених се по интерес, за да си живея живота.“, други го прават за разнообразие, трети защото искат да имат деца.        

Голяма част от хората, които са били семейни, или в момента са такива, водят жалък живот. Защо? Защото Евангелието никога не е било основа в тяхното семейство. За повечето от тези, които създават дом, Христос е Великият Непознат. Чували са нещо за Него в досегашния си живот, но без да му обръщат внимание и за тях Христос сякаш не съществува.

Малко са двойките, които имат сериозни съмнения, че бракът им може да рухне, когато пристъпват към брачния олтар. Красотата на венчавката, брачните обещания, захласнатите погледи на приятелите, ги карат да се усещат сигурни и изпълнени с вяра, че нещата ще се развиват добре от само себе си. Те започват своя нов живот, стараейки да си подсигурят всичко друго, освен Христовото присъствие. Грижат се за новия си дом, за неговото обзавеждане, за детайлите по сватбата и всичко друго свързано с нея, за сватбеното пътешествие. Уреждат всички подробности до последната дреболия и търчат напред – назад, за да набавят това което липсва. Най – важното е да не се изложат. Само за Христос не мислят и дори през ум не им минава да го направят. Навярно смятат такова нещо за унизително и ретроградно. Преценяват, че е достатъчно влизането в църква и венчанието. Но защо го правят и те сами не знаят. За това, че Христос може да им помогне в живота и в техния брак не са чували, а ако са чули, те се съмняват и не го вярват.  

   Така разсъждават много млади хора, които са се запътили към семейството с мечти и сметки, но без кръчмаря. Защото, уви, не след дълго се вижда трагичния край на всичко, което са планували.

След първите дни, ентусиазмът става умерен, постепенно угасва и нещата получават своите правилни измерения. Бурният семеен живот ги принуждава да мобилизират всичките си духовни сили за преодоляване на проблемите, които се трупат всеки ден. Но тези сили, които не идват от извора, който се казва Христос, не са способни да помогнат или да дадат решение на проблемите. Тогава настъпва отчаянието, хаоса и разпада на семейството.

Такава картина представя домът, в който не цари Христос. Картина на драматичен провал. Всеки един от съпрузите върви по своя път, без да го интересува другия. Не съществува разбирателство между тях. Цари егоизмът, индивидуалната полза, инатът и ропотът. Никой не отстъпва, всеки иска да наложи своето мнение, наранявайки и унизявайки най – близкия човек до себе си. Такова поведение, вдъхновено не от християнския дух на любов и взаимно разбирателство, а от егоистичния и индивидуалистичен дух на света, е подчинено на дявола и неговите демони. 

Липсата на вяра в Бог е главната причина за проблемите, които спохождат много такива домове. Резултатът го виждаме всеки ден. Брачните крушения са познати на всички, а бракът почти прекратява своето съществуване. 

Напълно различна е картината в домовете, в които цари Христос.

Там всичко е благоразумно. Хората не са съвършени. Напротив, и те имат своите недостатъци и моменти на безсилие. Но посрещат всичко със светия Христов дух, който е дух на търпимост и любов. Стават грешки, има слабости, виждат се пропуски, но истинската любов посреща всичко със съобразителност, вещина и благоразумие. Наистина е благословен домът, който се ръководи от Христос и който върви в сянката на Неговото присъствие.

Животът на човека е нещо сериозно. Той е духовна борба, път към една цел, небето. Най-важният ден след раждането и кръщението, е този на брака. На никой не се позволява да избяга от него. Или трябва да извърши духовен брак, посвещавайки себе си на Бога, или да се съчетае със съпруг/а в брачно тайнство.

Господ по своето благоволение желае спасение и обожение (богоуподобяване) на всеки човек. Основните цели на брака са две. Първата е същата, каквато е целта на живота – спасението на човешката душа. Втората се изразява в това, как единият член ще помогне по най-добрия начин на другия, да стигне до Бога и до светост.

Всички форми на живота са краткотрайни и преходни, и се оценяват само в съответствие на това, дали водят или не към вечното Божие Царство. Ако семейството не води към Христос, тогава всичките му успехи са временни, слаби и обречени на провал. То достига своята цел, не в светските успехи на родителите и децата и даже не с това, че е просъществувало неразривно до края, а с освещението и богоуподобяването на неговите членове. 

Съюзът между мъжът и жената е установен от Бога още в рая.

„И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.“ Бит. (2:18)

Създаването на жената от реброто на Адам има дълбоко значение. Тя не е по-висша или по-нисша от мъжа, а е равна, неговото възпълване и утеха.

„И създаде Господ Бог от реброто взето от човека, жена, и я заведе при човека; и ще бъдат (двамата) една плът”. Бит.(2:22-24)

Като тайнство бракът е утвърден в Новия Завет, когато Спасителят почел със Своето присъствие сватбата в Кана Галилейска, показвайки с това високото достойнство на установения от Бога брачен съюз. Иоан (2:11)

Намери ли човек своята сродна душа, значи молитвата му е била чута и Господ му е помогнал. Денят на сватбата трябва да се помни винаги и да се отделя от другите важни дати в живота. Това е денят, светлината на който до края на живота ще освещава всички други дни.

Бракът не е просто подпис. Той е мистичен съюз между трима – Христос и двамата влюбени. И този съюз трябва да продължава както на земята, така и на небето.

Без благословението на Бога и без Неговото освещение на брака, всички поздравления и добри пожелания от приятели и близки ще бъдат празни думи, а цялата красота, радост и ценност на семейния живот може да бъде разрушена във всеки момент.

За Църквата бракът е тайнството на любовта. Той е най-близката и най-свята връзка на земята. Съединение на две половинки в едно цяло. Любовта е крепящата сила на брака, а децата са плод на тази любов.

Семейството е основата на Христовата църква. Затова съпрузите (мъжът и жената) са длъжни да живеят един за друг, пазейки взаимна любов, уважение, преданост и вярност.

Всеки един от тях, до края на своя живот носи свещена отговорност за щастието и висшето благо на другия. Бракът е благословено съревнование кой пръв ще отдаде почит, ще утеши и ще изпълни волята на другия. Той е подготовка за другия брак във вечността, брака на човешката душа с Христос. 

Апостол Павел ни разкрива тайнствената същина на християнския брак:

„Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото. Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото, за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна. Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича….” Ефес.(5:22-28)

В тайнството брак, пристъпилите мъж и жена получават Божията благодат, която ги претворява в „една плът” и така стават, по думите на ап. Павел „домашна Църква”. Тази „домашна Църква“ не може да бъде създадена, ако глава на семейството не се явява Христос. Молитвата там трябва да е постоянна, защото от нея се черпи благодат, която е нужна, за да се направи домът светъл, добър и чист. Семейството като средство за спасение е особен, спасителен ковчег. Смята се, че Църквата е новият Ноев ковчег и тъй като семейството е „домашна Църква“, то също е спасителен ковчег за човека, предпазващ го от греха.      

В Църквата има икони. В дома, родителите са първите, живи икони на иконостаса на „домашната църква“ и той трябва да се запълни от техните деца, които ще бъдат плод на любовта между двамата.

Бракът е пътят на спасението. По правило, нормалният ритъм на духовния живот започва с него. Един светски брак е убиец на душевния живот. Има ли човек неуспех в брака, той се е провалил и в духовния живот. Ако успее в брака, успял е и духовно. Успехът или неуспехът, напредъкът или катастрофата в духовния живот започват на всеки от неговия брак.

Между съпрузите е необходимо да има любов, смирение, единодушие, търпение, взаимно подпомагане в нравственото усъвършенстване и духовното спасение, както и християнско възпитание на децата.        

От мъжът се изисква да помни, че жената му е поверена от Бога. Тя е душа, която Бог му е дал, за да я върне при Него. Затова, обича жена си, защитава я, грижи се за нея, дава й сигурност, особено когато е притеснена и болна. Женската душа се наранява, изпада в малодушие, променя се твърде лесно, отчайва се внезапно. Мъжът трябва да я подкрепя, изпълнен с нежност и любов, а жената е нужно да знае и да бъде спокойна, че когато е объркана или в затруднение, винаги ще намери утеха в любовта на съпруга си.

Важен елемент в семейния живот е единството. Всяка мъдра и вярна жена охотно ще се интересува за делата на своя мъж и ще бъде щастлива, когато той поиска съвет от нея. Може да не мисли като него, но е възможно и да предложи нещо много ценно, тъй като женската интуиция често сработва по-бързо отколкото мъжката логика. Но даже и да не може да окаже помощ в неговите дела, любовта към него я заставя дълбоко да се интересува от грижите му. Ако денят е бил благоприятен, заедно с мъжа си разделя неговата радост, ако е бил неудачен, тя му помага като вярна съпруга, преживявайки неприятностите, ободрявайки го. Делейки наполовина тежестта от грижите, всичко в живота им ще бъде общо. Заедно ще ходят на църква и ще се молят, всичките им приятели ще бъдат общи и един от друг няма да имат никакви тайни. По този начин двата живота ще се слеят в един. Еднакви ще бъдат мислите, желанията и чувствата им, ще разделят радостта и скръбта, удоволствието и болката.

Любовта на Бога към човека е толкова силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. Затова, християнинът е призван да има такава любов към съпруга/та, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва любовта към Бога и любовта към ближните, защото едното е невъзможно без другото. Основното съкровище на човека по време на неговия живот са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това.
В християнския дом е необходимо да живее любовта. Съпрузите са длъжни, постоянно да си оказват един на друг знаци на най-нежно внимание и любов. Щастието се състои от малките, бързо забравящи се удоволствия, целувка, усмивка, добър поглед, сърдечен комплимент и безчислени малки добри мисли и искрени чувства.

В брака, не рядко има сблъсък между два егоизма. Всеки от съпрузите иска да прави онова, което мисли, че е правилно. Единият подценява ценността на другия и се стреми да му наложи своето мнение. В обичта е нужна особена деликатност. Любовта не дава право грубо държание по отношение на този, който обичаш. С демонстриране на лошо настроение и гневни чувства се постъпва глуповато. Колкото по-близки са отношенията, толкова повече се наранява сърцето от поглед, тон, жест или дума, които говорят за раздразненост или необмисленост. При най-малкото начало на неразбиране и отчуждение, или казано нещо прибързано, всеки е длъжен да обвини себе си, а не другия и забравяйки за собственото „аз”, да поиска незабавно прошка. Не е важно чия е вината. Истински обичащият винаги е готов да отстъпи, да прости и да се извини. Гордостта в семейния живот място няма.  

Друга тайна за щастието в брака е търпението. В началото на семейния живот се откриват, както достойнствата на нрава и характера, така и недостатъците и особените навици, вкусове, темперамент, за които втората половина не е и подозирала. Понякога изглежда, че е невъзможно да се напаснат един към друг и че ще имат вечни и безнадеждни конфликти, но с търпение и любов може да се преодолее всичко. Щастлив е този, който има дух на търпеливост, любов и лесно прощава грешките на другия. Той става носител на мир в дома и вестител на радост в семейството.

    Търпимостта е велико нещо. Св. ап. Павел я препоръчва като взаимен белег на добрите християни. „Като се търпите един други с любов” Ефес.(4: 2)

Известно е, че търпимостта, прошката и любовта покриват много рани и затварят дълбоки пропасти. Достатъчно е човек да има силата да покаже своето достойнство, за да настъпи мир и единство.

      Навярно някои смятат, че чрез язвителните викове показват твърда ръка. Грешат. Разбира се, нужна е и твърдост. Но не навсякъде и не винаги. Бащата или майката трябва да демонстрират твърда ръка, рядко и то само върху децата. Премъдрият Соломон съветва: „Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от детинство” Притчи Соломонови (13:25) 

Днес не е нито желателно, нито възможно да се прилагат предписанията за сурови телесни наказания, вписани в Мойсеевия закон. Постъпките на децата е редно да се наказват, но те не трябва да бъдат телесни или унизяващи тяхното достойнство. Възпитанието на децата и целият живот на християнина се подчинява на умереното самоограничение и не предполага пълна свободия, която води до нравствена анархия и душевна гибел.

Когато се касае за равноправни членове, между съпрузи, тогава демонстрирането на твърда ръка и сила е в търпимостта, защото тя говори за достойнство, култура и сдържаност. В тези случаи гневът, нервите и безмилостната строгост са знак за поражение.

Взаимната вярност на съпрузите е основен фактор за успеха на брака.       Нейното нарушаване се превръща в истински бич, който безмилостно разрушава семействата. Когато демонът на плътта завладее единия от двамата съпрузи, всичко тръгва надолу. Тогава дори децата, които при нормални условия представляват свързващо звено между отдалечените съпрузи, не са в състояние да възпрат устрема на разрухата. Така семейството се изчерпва и разпада. Престъпването на съпружеската вярност води до разпадането на брака. Първо намалява интересът към дома, а след това спира напълно.

Умът на човека е в другото лице. Заедно с него отморява, до него се утешава, всичко друго му се струва безинтересно. Посредата е влязъл някой друг или някоя друга, която узурпира, сее бури, „взема ума” и унищожава. Наистина е странно да виждаме хора с образование, енергични, със силен характер, да се държат вяло, безхарактерно, безсрамно и нерешително под влиянието на третото лице, което обикновено действа съзнателно и методично, целейки разпадането на вече съществуващия брак.

В такива случай злото е силно и сътресението, което предизвиква в основите на семейството е огромно.

Прелюбодеянието е тежък грях, който нарушава свещените наредби и Божиите заповеди. Духовните последици са пагубни и водят до вечни мъки.   

Лечението зависи от съгласуване делата и стъпките в живота с Божията воля. Само просветлената от Божия закон съвест може да обуздае страстта, да просветли ума и да вдъхне целомъдрие.

Бракът може да се спаси само, когато Христос стане благословеният обитател на дома. Иисус е единственото неотложно трето Лице и когато влезе сред съпрузите, Той ги освещава и неутрализира всеки кроеж срещу брака.

Брачна радост е мъжът и жената заедно да напредват по житейските стръмнини. „Не сте страдали? Значи не сте обичали”, казва един поет.

Само онзи, който страда, може наистина да обикне. Затова скръбта е необходим елемент на брака. Бракът е свят, който се разкрасява от надеждата и заздравява от нещастието. Както стоманата се закалява в огъня, така и съпрузите се каляват в брака, в огъня на трудностите. Ако носят тежко бреме, то благодарение на него, израстват духовно. Ако околните ги одумват, това е още един урок по търпение и кроткост.

В наше време създаване на боголюбиво семейство е истински подвиг. Добрият християнски семеен живот е извор на лично и обществено добруване.  Чистатата любов в него ражда плодове, от които се хранят мнозина. Живее ли Христовото слово в семейството, То заставя съпрузите да помагат на хората.

Бог изпраща на всички Своята благодат. Изпраща я обаче, когато хората са готови да търпят и да страдат. Някои, щом видят препятствия, бързо се отчайват и забравят за Бога и Църквата. Плачещите, оплакващите и наплашените християни, показват слабата си вяра и липсата на упование в Бога.

В живота няма нищо безцелно, нищо случайно, всичко се случва по-Божия промисъл и по Божие допущение. Християнинът никога не бива да изпада в униние и никога не следва да се съмнява, че доброто ще победи злото. Той трябва да знае, че Бог изпраща страдания на тези, които обича.    

Христос влага собствения си Божествен живот в хората, които Го следват. Словото Христово е светещо кандило, което където и да огрее, обновява духа и умива недостатъците. То укрепва в беда, носи утешение а в минути на слабост дава сила. Заставя лицата да сияят, прави мъжете патриоти, а жените търпеливи и добри. Принася в дома благословение, а в живота – красота.

Много важно е съпрузите да разберат, че единственият начин за преодоляване на проблемите в брака е пътят към Бога и Църквата.

Затова, църковният живот в семейството е единственият съществен антидот. Това означава борба за очистване от страстите и греховете, което е възможно само с изучаване на Христовото учение и усилване на вярата в Бог.

Нужно е и духовно захранване, каквото е литургичния живот и молитвата, но заедно с пост, изповед и причастие. С изцеляване на раните в семейството се постигат добродетели и се открива смисълът на живота.

Бог иска всички хора да стигнат до познание за истината и отивайки при Него да получат вечен живот и да бъдат спасени. Това е Божията воля.

Човек дали ще я изпълни или не, е личен негов избор, засягащ неговата свобода. Но тези, които вървят по трудния път на спасението, очакват Божия покров и се надяват на Божия промисъл, тях, Господ ще ги води при вземане на всяко едно решение, като едно от най – важните е намиране на половинката в живота им.  

Колко хубаво е за двама християни, когато стъпят в брак, да имат една надежда, едно желание и да следват един житейски път. Те са като брат и сестра, както и служители на един и същ Учител. Нищо не ги разделя, една плът са и един дух. Взаимно се поучават, окуражават и утешават.

Обединени с обща вяра в Христос и преплитайки своята земна любов с любовта към Бога, техния стремеж е да бъдат, завинаги свързани и неделими във вечноста.

22.04. 2022г.                                                                                    

                                                                                                   Богослов. Д Добрев

                                   

Сам Спасителят се е молил на Своя небесен Отец. Виждайки Го да се моли, един от апостолите Му Го запитал:

– Господи, научи ни да се молим!

А Иисус им рекъл:

– Когато се молите, казвайте:

„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия”.(Мат. 6:9-13 и Лука 11:1-4)

Всяко Божие слово е пълно с живот и истина, защото излиза от Извора на истината и живота. В Господнята молитва всяка дума е пълна със съдържание. Ето накратко нейното изяснение:

„Отче наш”…!  – Какво обръщение! Може ли да има нещо по-скъпо и по-мило от това да можем да наречем Бога наш Отец, наш Баща? Както детето се обръща със синовна любов към своя родител с думата „Татко!”, тъй и ние се обръщаме към Бога с думата „Отче…”. С това ние изразяваме Божията близост и със синовна любов и детска откровеност Му разкриваме своята душа. Обръщаме се към Бога не с думите „Отче мой!”, а „Отче наш!”. С това  изразяваме нашата братска обич между нас. Бог е Отец – баща на всички хора, а всички ние сме Негови чеда и помежду си ­ братя.

„Да се свети Твоето име!”  – Нима Божието име не е свято, та молим то да се свети? Името на Бога само по себе си е свято, но то се осветява и слави и чрез нашия земен живот и нашите уста. Когато живеем според Божиите закони, осветяваме Неговото име, а когато престъпваме Неговите заповеди, ставаме причина невярващите да хулят и безчестят Божието име.

„Да дойде Твоето царство…!”  – Царството Божие е във всеки един от нас. Това е сърцето на човека. С тези думи молим Бога да влезе в нашите сърца. Там където влиза Бог, има смирение, търпение, мир, правда, добротворство, радост и любов.

„Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята!” – Волята Божия се изпълнява на небето сред небесните ангелски чинове, но ние молим, тя да се изпълни и на земята.

 „Насъщния хляб дай ни днес!”  – Под „хляб” тук се разбира не веществената храна, а духовната. Духовният хляб са Неговите заповеди и молим Бога да ни даде промисъл да изживеем деня според неговото учение, уповавайки се  в Него.

 „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници!” 

Бог няма да ни прости съгрешенията, ако и ние от сърце не простим прегрешенията на нашите ближни (Мат. 6:15). Затова трябва да простим от сърце и душа на всички, които са ни измамили, наранили, излъгали и чак тогава да искаме от Бога прошка, Той да ни прости.

 „И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия!”  – Не Бог, а дяволът ни въвежда в изкушения, т.е. кара ни да нарушаваме Божията воля. Бог никого не изкушава (Иак. 1:13). Смисълът на думите „не ни въвеждай в изкушение” е ­следният –  „не допускай да бъдем въведени в изкушение”.

Ние молим Бога да ни избави от лукавия, но за да се случи това,  трябва да имаме силна вяра в Него и да живеем според Неговите заповеди.

 „Защото Твое е царството и силата, и славата вовеки. Амин!” –  Това е естествен завършек и печат на цялата Господня молитва. С него ние признаваме, че властта, силата и славата принадлежат единствено на Бога и че не се свършват никога, а са вечни. Всяка човешка власт, дори и на най-могъщия земен владетел, както и всяка човешка слава са мимолетни, ­днес блестят, утре угасват и са пълно безславие в сравнение с Божията сила и слава.

Това е главната молита „Отче наш“, която Господ  дава на своята църква и ние трябва да я четем или казваме наизуст много пъти през деня.

Другата основна молитва е „Царю небесни“.

„Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души.“

В тази молитва се обръщаме  към Св. Дух – третото лице на Св.Троица,  с което възпоменаваме слизането на Св. Дух на апостолите. Молим Го да дойде и в нас, да ни очисти от всички грехове и да ни избави от вечно наказание.

Наричаме Го „Царю небесни“, защото Той – като истинен Бог, равен на Бога Отец и Бога Син – царства невидимо над нас, владее и управлява както нас, така и целия свят, цялата вселена.

Наричаме Го също „Утешителю“, защото ни утешава в скърбите и нещастията, така както някога е утешил апостолите.
Наричаме Го „Дух на истината“, защото Той учи всеки само на една истина; за доброто, на нетърпимост към лъжата и това което е полезно и спасително за нас.

„Който си навсякъде и всичко изпълваш“. Светият Дух е Бог. Той е навсякъде; няма място, което да не самоизпълва. Като управляващ целия свят, Той вижда всичко и дава това, което не ни достига за живота ни на земята и за вечния живот на небето.

„ Съкровище на благата и Подателю на живота“. Св. Дух е хранител (съкровище) на всички блага, източник на всички благодеяния. Всичко в света живее и се ръководи от Св. Дух. Той помага на човека да върши добрини, да живее свято.

Обръщайки се към Него с думите „дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота“, Го приканваме да пребивава в нас постоянно, като в свой храм, да ни очисти от всеки грях (сквернота) и да ни направи свети, достойни за Неговото пребиваване в нас самите. Молим също Източника на най-висшето добро да ни избави от вечното наказание за греховете ни и да ни дарува, да ни удостои с Царството Небесно: „…и спаси, Благий, нашите души“.

Всяко едно молитвено правило започваме, заставайки благоговейно, (като пред лицето на Бог), прекръстваме се бавно и казваме:
„В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!“

В тази начална молитва молим Пресветата Троица да ни благослови невидимо заради Своето име. След това изчакваме малко, докато утихнат всичките ни чувства и мислите ни оставят всичко земно.
Правиме три поклона и започваме молитвата  бавно с думите 

„Боже, бъди милостив към мен, грешния.” , повтаряйки ги няколко пъти шепнешком..

Това е молитвата от евангелската притча за митаря и фарисея. (Лука 18:9-14)

Тази молитва произнасяме всеки път, когато съгрешаваме и осъзнаваме греховете си, с надеждата и увереността, че Бог не ще ни накаже, а ще ни прости, поради нашето сърдечно разкаяние. След което продължаваме с избраните от нас молитви…….

Можем да отправяме молитви за закрила и застъпничество към Божията майка, ангела Хранител и по необходимост и благоговение към всеки светец. Всяка една молитва е беседване – разговор с тях.

Друга молитва, която често се използва е „Господи, помилуй!“ 

Това е най-кратката и една от най-древните и обща за всички християни църковна молитва. Произнасяме я всеки път, когато си припомняме нашите собствени грехове. Молитвата произнасяме три пъти, за прослава на св. Троица. За да изпросим Божието благословение за всеки час от деня и нощта, произнасяме молитвата дванадесет пъти, а за освещение на целия ни живот четиридесет пъти.

Богослов: Д. Добрев

Молитвата е изключително важна и необходима за всеки християнин.  Бог говори на човека чрез Св. Писание, а в молитвата човек беседва с Бога.

Да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Изисква се особен труд. Дори светците казват, че молитвата е като да проливаш кръв. Руският народ е създал една поговорка: „ най-трудните неща на света са, да се молиш и да се грижиш за старите си родители“.

За да разбере човек защо е толкова трудно да се моли, трябва да осъзнае същността на молитвата. Именно чрез нея се осъществява връзката с Бог и се

общува с Него. Молитвата означава беседа с Бога. Дали се молим сами или  с някой друг – Господ приема нашата молитва. Тя се явява източник на сили и е въздух за душата. Без молитва няма истински духовен живот и душата умира.

За човек е нормално да търси общение с Бога. Молитвата е присъщо служение на всеки. Когато човек  се моли, той действа естествено в съответсвие с това, за което го е създал Бог. Това състояние е прекъснато след грехопадението и затова умът му се разсейва, обръщайки се към материални предмети, страсти и наслаждения.

Молитвата не е нещо, което се извършва от само себе си. За да може човек да се моли, са необходими определени условия вътре в него самия. Трябва да се потруди  духовно, за да даде молитвата резултат. Преди всичко трябва да изучи словото на Спасителя и да вникне в него. Опитвайки се да достигне смирение, търпение, кроткост, любов към Бога и ближния, ще осъзнае ясно Неговите думи „ без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан. 15: 5). 

Какво не можем да вършим без Бога? Да строим дом? Не, разбира се. Дом всеки сам може да си построи. Бизнес и богатство също се постигат и без Божията помощ. Земята също се обработва без помощта на Бог. Какво не може да се постигне без Бог? 

Не може да се въстанови човека. Когато кажат, че даден човек е разрушен до основата си, той е разрушен. Това са онези хора, които са далеч от Бога. Те са така наречените духовни слепци. Когато им се заговори за Бог и духовно спасение, не слушат и не искат да чуват. Гледайки с очите си, мислят, че виждат и познават света и без да разберат потъват в него. Душите им са объркани, блуждаят и търсят утеха в ядене, пиене, блудство, спортни развлечения, пътувания, наркотици, музика, живопис и всякакви други привидни удоволствия. Неразбиращи смисъла на земния живот, разрухата при тях е пълна. Те не знаят, че душите им са ядрото на техните сърца, в които са скрити техните чувства, мисли и желания.

Затова Господ говори „ Блаженни чистите по сърце“. Затова пророк Давид моли: „ Сърце чисто дай в мене, Господи.“

Затова Бог поучава „Без мен нищо не можете да вършите“. Знаете ли защо?

Защото трябва да се знае схемата, по която да се събере човек, а тя е една – тръгване по пътя към Бога и изпълнявайки Неговите заповеди.

Напредването във вярата довежда благодатта на Светия Дух, която пребивава във всеки. Тя осенява човека в св.тайнство Кръщение и оттогава започва да взаимодейства с кръстения. Постепенно с времето в него нараства не само духовното познание, но и телесните и духовни подвизи. Колкото повече се подвизава, толкова повече благодатта се увеличава, и напротив, колкото повече компромиси, падения на думи и дело прави, толкова повече благодатта се отдалечава и в много случаи става недействена.

Бог не се движи, Той е навсякъде и изпълва всичко със Своята благодат.

Светите Отци са нарекли благодатта самодвижна, т.е движи се към ума, към разумната част на душата, съобразно волята, смирението, покаянието и духовната зрялост на всеки, без значение какъв е – мирянин или духовник.

Светците ни наставляват, че целта на живота на човека е придобиване на благодатта и достигане на такова състояние, в което тя трайно да пребивава в него. Това не е невъзможно, но минава през много етапи, в които я губим за определен период от време и затова има падения и въздигания на всички хора, без изключения.

Съзнателно нарушаване на Божиите закони къса връзката на общуване с Бога и се прекъсва Божествената енергия на Св. Дух.

Когато благодатта се отдръпне от човека, той чувства в тялото си ленност и тежест. Трудно повдига ръка да се прекръсти, не може и не желае да се моли и с мъка превива колене за поклон. Утежнява се умът му. Постепенно молитвата намалява опасно много и не след дълго спира. Желанието за духовност изчезва. Това са признаците, че дявола е наблизо и се готви да причини вреда, влизайки в пространството на душата – мисловно.

В последствие започват духовните битки, като добрите и лоши помисли, терзанията на съвестта и много други, които без съмнение изморяват и изтезават. Всички тези неща са индивидуални, лични  и остават вътре в човека.

Виждайки го околните му казват: „Имаш депресия, меланхолия, вземи антидепресант, иди на психолог“ . Трудно ще се намери истинно вярващ, който да го посъветва: „В следствие на твоите грехове, благодатта се е оттеглила и отдалечила от тебе”.

Едва след като човек осъзнае случващото се през духовната призма и  дълбоко се разкае за постъпките си, благодатта се връща. Тогава тялото отново става леко, душата се облекчава, идват сълзи на утеха и молитвата започва да тече отново. Признаците на благодатта са следните:

Когато благодатта на Светия Дух влезе в човека, събира ума му и го прави внимателен и смирен, напомня му за смъртта и греховете, бъдещия съд и вечната мъка, изпълва душата му със съкрушено умиление, подбужда го към плач, очите му прави кротки и пълни със сълзи, и колкото повече се сближава с човека, толкова повече умиротворява душата му и го утешава със светите страдания на нашия Господ Иисус Христос и с безпределното Му човеколюбие, а ума му изпълва с възвишени съзерцания.

Най-жалките същества в целия материален и духовен свят са дявола с неговите демони. Te са били близко до Бога и са плували в Божествена благодат, но след тяхното  падение, им се отнема възможността да я вкусват. Имайки памет, за тях би било по-добре да не си спомнят, че някога са я имали. Това помнене на благодатта е един безмилостен бич, огън, който ги изгаря и ще ги измъчва вовеки веков.

Честото упражняване на молитва отдалечава душата от различните грехове и я подпомага да постигне единение с Бога. Отклонения и лабиринти очакват този, който не се моли постоянно. Той стига дотам, че се отрича от Господ, поради много незначителни земни неща, както се отрекъл апостол Петър. И след като се отрекъл веднъж, продължава да се отдалечава от Него, падайки от един грях в друг. Затова и Господ ни казва притчата за вдовицата и несправедливия съдия, за да ни подбуди „ винаги да се молим и да не падаме духом“ ( Лук 18: 1-8).

Когато човек започне да се моли постоянно,  молитвата му дарява просветление на ума и прогонва злите мисли от него. Нищо не може да сложи в ред мислите, както молитвата! Св. Йоан Златоуст казва следното: „Победи враговете в ума си чрез Иисусовото име. Няма да намериш друго оръжие по-силно от това! По подобен начин и страстите си ще потушиш и ще ги заличиш чрез молитвата!”.

Спасението на човека зависи от молитвата, защото тя го съединява с Бога и тогава той не се отклонява от Божия закон и се моли за всяка една започнала своя дейност.  Така с молитвата всички негови цели в живота са богоугодни и се увенчават с успех, защото има за помощник Бога. Затова молитвата е нещо необходимо и първостепенно в живота. Извършването на другите  християнски задължения стават в определени моменти от живота, но дългът на молитвата трябва да се изпълнява непрестанно и постоянно.

Всеблагият Бог чува молитвите на всички, стига те да излизат и да идват от дълбините на сърцето. Дори молитвите на грешниците Бог чува, когато се отправят с вяра и истинско покаяние. Господ се радва, когато грешните, горчиво разкайващи се за постъпките си, търсят прошка.

Така се зарадвал бащата от притчата за блудния син и заколил угоеното теле, веднага щом се завърнал неговият син, който се бил отклонил!

Когато митарят влязъл в Храма, и смирен и съкрушен помолил за прошка, казвайки „Боже мой, смили се над мене, грешния, и ми прости”, тези думи излезли от сърцето му и заставили Всемогъщия Бог да му прости.

Но молитвата трябва да се отправя със смирение, подобно на митаря. Гордостта в молитвата дава противоположните резултати, както станало с фарисея от същата притча. И при разпването на нашия Господ Иисус Христос, едно „Помени ме, Господи”, т.е. „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си”, което казал единият от двамата разбойника, му помогнало да влезе в Рая!

Отците подвижници пишат: „Както молитвата на смирения огъва Бога, така и молитвата на горделивия кара Всевишния да се гневи и да счита молитвата ти за грях“. Ако Всеблагият Бог чува молитвите на грешниците, които се покайват, то много повече чува и молитвите на праведниците и им праща Своята помощ. От думите на Спасителя се вижда, че искаме ли помощ от Бога, трябва да се молим:  „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.
Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък, и кога поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чедата си добри даяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат?“ (Матея 7:7-11).

Името на Иисус Христос, което се призовава в молитвата, съдържа действаща от само себе си поправяща сила. Св. Диадох Фотикийски приема, че когато човек призовава името на Бога колкото се може по-често, той трудно пада в грехове. Сам Господ ни поучава.
„Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41). Истинска и силна вяра се придобива и утвърждава само с молитва! Когато с вяра се обръщаме към Господ, молейки Го за справедливи неща, Той ни чува.
Обикновено молитвата на християнина е насочена за преуспяване в живота,  създаване на семейство, здраве на децата и близките. Сред всички тези молби, явяващи се основна цел, има и просба за опрощаване на греховете.

В повечето случаи в молитвата отсъства осъзнаването на нейния духовен характер, което я превръща единствено в някакво средство за подобрение качеството на живот. Човек се сеща за нея и за Бог единствено в определени моменти, когато се сблъсква с трудности и проблеми.

 Може да моли Бога за земни блага – в това няма нищо престъпно или лошо. Но не бива да се ограничава само с това, защото  земният живот е подготовка за вечността. Истинната молитва е, не когато се просят от Господа земни блага, а когато се моли помощ за избавяне от греховете и спасението на душата.

С молитва трябва да започва и завършва деня. Всяка мисъл за молитва се дължи на действието на Светия Дух и е тайнственият глас на Ангела-Пазител.

За помощ и ръководство на душата тръгваща към Бога, Светата Църква е установила молитвени правила. Молитвеното правило е събиране на няколко благодатни молитви,  съчинени от Боговдъхновени свети отци. Целта на правилото е да достави на душата молитви и чувства, които са правилни, святи и истински богоугодни. Такива са утринните и вечерните молитви. Други се четат от готвещите се за Св. причастие ( преди и след него).

Целта на молитвата е свързването на молещия с Бога. Господ е избирал за своята молитва уединението и нощта. За да Му подражаваме и да следваме примера Му най-добрата и истинската молитва е тази, която се отправя скришно.

За тайнствената молитва евангелист Матей пише „А ти, кога се молиш влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришното, ще ти въздаде на яве.” (Мат. 6:6).

Тук под „скришната стая“ се има предвид сърцето и душевния свят въобще. Там, където пазим съкровените помисли, чувства и желания. Там ни съветва да влизаме всеки път, когато искаме да се помолим на Господ. И когато ни казва да затваряме вратата, се има предвид  телесния свят и грижи. Само чрез затварянето на тази врата се обезопасяваме от всякакво изкушение и умът ни се приковава в Бога! За молитвата не трябва да знае никой. Нито приятел или роднина, нито тщеславието, живеещо в сърцето и подтикващо да се каже на някой за молитвен подвиг или дори да се намекне за него.

Господ заставал на колене по време на молитвете си. Желателно е  да се правят в дома коленопреклонения, ако човек има сили за това. Поклонът с лице до земята изобразява, според обяснението на отците, нашето падение, а ставането от земята – нашето изкупление.

Не бива да се принасят съчинени, многословни и красиви молитви, колкото и силни и трогателни да се струват. Те са произведение на падналия разум и не се приемат от Бога. 

Душата, тръгваща по Божия път, е потопена в дълбоко незнание за всичко Божествено и духовно. Поради това непознание тя не знае как и колко трябва да се моли. Които са в началото, трябва да се занимават с молитва по-малко, за да не се породи в ума им отегчение, което да причини изоставянето й. Ако на молитва нямат нужното търпение и внимание, да не се смущават от това. Като му дойде времето, Бог ще даде на всеки нужното внимание и търпение според вярата, която са достигнали.

Някой ще запитат. Как е по-добре (по-ефективно) да се изпълнява молитвеното правило: мислено или на глас? Ако отговорът е на глас, то шепнешком или силно? Към каква интонация да се стремим: църковната или своята собствена?

Отговорът е следния, правилото трябва да се изпълнява така, че да бъде най-полезно за нас. Всички ние сме твърде различни: имаме различни навици, характери. На някой му е по-удобно да чете на ум, на друг – на глас. Важното е текстът на молитвите, които четем, да преминава през нашия ум, нашето сърце и съзнание. А темпото и начинът на нейното произнасяне, зависят от това как за човека е по-лесно да я възприема.

Най – важнато по време на молитва е да се вложи цялото усърдие и внимание. Ушите да слушат това, което казва устата и сърцето да чувства всичко, което говори езикът. Тогава умът, сърцето и думите се съединяват в едно и молитвата  се възнася като тамян пред Господ, сваляйки от Небето Божията благодат. Молитва, която е съпътствана със смирение, покаяние, любов към Христос, любов към ближния и прошка към неприятелите издига душата към Бога.

Когато Иисус Христос разказва притчата за сеяча, Той показва, състоянието на нашите души, сърце и разум. От дълбочината на съзнанието и степените на възприятието зависи дали слушаме словото Божие или не, а молитвата е в пряка връзка от тези качества.

В молитвата се изисква също човек да не приема никога помисъла да спре да се моли. Ако помисълът ти казва: „Защо се молиш, след като толкова грешни неща стори? Ти не можеш да се молиш… Не се моли!”

Такъв помисъл никога не трябва да се приема. Каквото и да сме направили, каквито и грехове да сме извършили, ние имаме право на молитва. Имаме право да призовем Бога – нашият Отец да ни помилва. Никой не може да ни отнеме правото да призоваваме Бога, за да спаси нашата душа. Ние Му се молим, защото сме грешници.

Когато нашият ум се носи насам-натам, увличайки се по време на молитва към нечисти образи и хулни помисли и виждайки противодействията на бесовете, които ни карат да не вярваме на нищо, то в тези мигове не трябва да губим дръзновение и уповайки се на Бога да продължаваме молитвата си. Каквото и да се случи, чувстваме ли нещо или не, събран ли е умът ни или не, има ли в нас хиляди нечистоти или не, да пребъдваме в молитва и да не я оставяме. В това е заключена силата на този, който иска да се моли. Каквото и да се случи-да сме търпеливи в молитвата си към Бога. Тогава Бог ще ни посети в действителност и ще ни даде да познаем многоценния плод на молитвата.

Една духовна дъщеря се оплаквала на свети Теофан Затворник от своята хладност към молитвата и от това, че изобщо не може да се моли, макар че предния ден се радвала на всичко и е благодарила на Бога. Той и отговорил така: „Погледни през прозореца – вчера грееше слънце, а днес вали дъжд. Това не зависи от нас. Така е и в човешкото сърце – ту едно състояние, ту друго. Но трябва да се научим да претърпяваме периодите на охлаждане, униние, забравяне на Бога и да се връщаме отново при Него.“

За молитвата се казва: „Ако искаш да осветиш ума си, помни Христос. Колкото повече се стараеш, толкова повече ще чувстваш Неговото присъствие“.

И още: „Умът, каквото обича, за това и мисли. Ако обичаш Бога, за Него ще мислиш през цялото време“. Колко вярно. Например, младоженецът и невестата искат непрекъснато да общуват един с друг, двадесет и четири часа в денонощието. Защото се обичат, имат влечение един към друг. Така е и с Бога. За да не бъде молитвата отегчително задължение, трябва да има стремеж и любов към Него.

Разбира се, трудно е да се молим постоянно, живеейки в съвременния свят, но не е невъзможно поне да се обръщаме по – често и с любов към Бога.

Понякога на човек се случва ежедневните грижи и задължения да заемат прекалено голямо място в живота му и да не остане време за сутрешните и вечерни молитви. Когато го няма живото отношение към Бога, след известно време молитвените правила започват да дразнят: „Защо, питаме се, да губим време, за да повтаряме едни и същи думи, когато сърцето мълчи?“

Тогава е необходимо да спрем и да се вгледаме в себе си. Причината винаги се крие в самия човек и натрупаните от него грехове и пороци.

Престанем ли да се молим, да постим и да ходим на Църква ( за което винаги имаме набор от самооправдания), постепенно се отдалечаваме от Бога и ставаме като скотове  – работим, ядем, спим. Тогава става невъзможно да се молим, а опитите предизвикат само съпротива. Започнем ли молитва, веднага съвестта ни изявява протест, застава пред нас като стена и не позволява да се молим правилно и да срещнем Светия Дух. Тя протестира, защото волно или неволно в нещо сме престъпили Божията воля. Причината може да бъде каква ли не. Свети Йоан Лествичник казва, че молитвата е „съд преди съда”.

Всички, които се намират в подобно състояние, трябва да се замислят, да проанализират живота си и да внесат нужните корекции.

На първо място трябва да се замислят кое в тях не е, както трябва и да насочът ума си към това. Второто, изповядайки прегрешенията си, да молят Господ да им ги прости. И чак тогава, имайки дълбоко смирение, отново ще могат да се молят с внимание.

Човекът е крайно непостоянно същество и дори когато в живота си достигне до някакви върхове, след това следват периоди на охлаждане и падение. Но паметта за това, което е било, за предишните върхове (било то в отношенията с Бога или с хората), трябва да сгрява човешкото сърце, когато пикът на чувствата постепенно премине. Тогава вместо охлаждане ще има тихо горене и постепенно то ще се разгаря все по-силно. Пример за това са съпрузи, преживели заедно много десетилетия и в края на своя живот се обичат по-силно, по-дълбоко, отколкото в младостта си.

Умението на човек да се моли се явява велика благословия. Всеки е изпитал чувството колко много душата му се успокоява при четенето на молитви, написани от светци, в които сърца е присъствал Сам Бог.

Голямо утешение е човек да посвети някаква част от денонощието на душата си и молейки се да привлече върху себе си благодатта на Светия Дух. Имайки жива връзка с Бога, това за него е най-голямата и приятна утеха. Плодотворната молитва означава да виждаш чудото в  твоето сърце и  промяната в твоето поведение и  характер.

В заключение трябва да знаем, че телесният пост се явява едно от важните условия за молитвата. Отците казват, че когато човек пости, то даже и кръвта му, по някакъв начин става по-фина, което много му помага в молитвата. 

Богослов: Д. Добрев

           Няма на земята човек, който не би искал да е щастлив. Но представата за щастие у всеки е различна. Някой хора виждат щастието в материалните придобивки и богатството, други го търсят в чужди страни и пътувания, а трети го намират във всякакви развлечения и наслади.

          Всички те, вървейки по пътя на заблудата от моментните удоволствия и без значение колко пари, имущество, власт и обществено признание са натрупали, животът им носи само умора и отегчение.

         Искайки да бъдат щастливи, всички попадат в капана на дявола, който предлагайки илюзорно и привидно щастие, налага мисленето, че колкото  повече са насладите, толкова по-добре ще им бъде. Такъв живот води до падение на християнската нравственост и развитие на съвременната сатанинска идеология – хедонизъм ( учение, според което най-висшата цел на човешкият живот е удоволствието и насладата).

         Именно хедонизмът  е  главната причина за възникването на греховните страсти, чието наслаждение е кратковременно и затова се налага да се повтарят многократно. Повтаряйки ги, хората залъгват сами себе си, че са щастливи, но вътрешно остават нещастни. Погазвайки Божиите закони у тях се появяват  угризения на съвестта, която е Божият глас в човека. Тя въстава срещу удовлетворяването на страстите и издава тяхната демонична същност.

         Плътският човек, привързан с цялата си душа към земния живот, сам за себе си е най-голямото нещастие. Живее сред наслади, но няма наслаждението и благостта, която Господ дава. Не осъзнава, че да се намери радост и щастие извън Бога е невъзможно.

        Спасителят обещава:

„Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му” (Йоан 15:10-11).

       В тези думи имаме отговор на древния въпрос къде е щастието и радостта. Истинската радост, истинското щастие е в Божията любов и Богобщението. Източникът на тази радост и на това щастие е вярата. Но не по начина, по който протестантите я разбират. Това не е формална,  мъртва вяра, а вяра на дела, горяща от любов към Бога и изпълняваща Неговите заповеди.

       Човек трябва не само да вярва в Бога, но и да Му се довери изцяло. Прошението от ектенията: „Нека сами себе си, един другиму и целия наш живот на Христа Бога да отдадем”, много точно описват истинската християнска вяра. Това е пълно предоставяне и доверие в Божиите ръце.         Такава вяра се утвръждава с помощта на Божията благодат и с подробно изучаване на Христовото учение. Божествените истини не са като научните истини и те не могат да се разберат само със силата на човешкия разум. За тяхното правилно разбиране е необходимо праведно и добро сърце, изчистено от всякакви греховни помисли, чувства и желания.

       Сърдечната чистота е онази важна основа, върху която се надгражда вярата. Само чистият по сърце може да достигне общуване с Бога и да черпи блаженство от Него. В своята проповед на планината Господ Иисус Христос, го потвръждава с думите:

        „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

         Св. Лука Архиепископ Кримски и Симферополски в своята книга „Дух, душа и тяло“ обяснява що е сърцето на човека и какво е неговото предазначение.

„….За сърцето,се говори едва ли не на всяка страница на Библията и му се придава значение не само като централен орган на чувствата, но и на най-важен орган на познанието, на мисълта и възприемането на духовните въздействия. И най-вече: според Свещеното Писание сърцето е орган на общението на човека с Бога и следователно е орган на висшето познание.

…..Сърцето, не само получава обработени мисли и сензорни възприятия от мозъка, но и само  притежава удивителната способност да получава от заобикалящия го свят екзогенни (външни) духовни чувства от най-висш порядък.

….. В него се ражда познание и почива мъдростта. Следователно, ако сърцето е лишено от Божията благодат и не възприема от трансценденталния (отвъдния) свят внушения от Духа на истината и доброто, а е насочено към възприемане от духа на злото, лъжата, гордостта, то в него се ражда и обитава безумието.“

        Бог е създал всяко едно сърце по неповторим начин. От думите на Спасителя: „Царството Божие вътре във вас е“ Лук. (17:21) става ясно, че Царството Божие е във всеки един човек. Това е сърцето, в което Бог иска да се всели и в него е битката с дявола за духовното спасение.

       Високо е предназначението на човек. Бог го е създал за добродетелен живот и за нравствена чистота. Единствено чистите по сърце могат да просят от Неговата неизчерпаема благост спасение за себе си. Но след катастрофалното грехопадение в Рая, човекът не може да бъде чист. Той се ражда със заразата на първородния грях, която тегне върху целия човешки род и го отделя от Бога.

        Словото Господне говори:

       „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един”! (Иов 14:4).

       „Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми” (Псалом 50:7).

         Иисус Христос дойде на земята за да очисти хората от първородния грях и от неговите страхотни последици. Той основа св.тайнство Кръщение, което е инициация, въвеждане и вход за Божието царство. Кръщението е първото тайнство, правещо човека християнин и достоен да бъде удостояван с даровете на благодатта чрез другите тайнства.

         Спасителят поучавайки фарисея Никодим, дава ясно да се разбере, че кръщението е ключът към вратата на вечността.

          „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Йоан 3:5)

          Единствено в светото Кръщение, човек се умива с Божията благодат от първородния грях. Възражда се за нов духовен живот, получава опрощение на  греховете преди кръщението и се записва като член в Божието Царство. Едва тогава може отново да общува със своя Създател.

           Кръщението е първата стъпка към Бога. Без кръщение за отпадналия от Бога човек няма спасение. Иисус Христос ясно го е казал:

 „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк 16:16).

         Колко силно трябва да се сепнат от тези думи онези родители, които оставят децата си без кръщение! Те причиняват зло на най-скъпото, което притежават, на рожбите си. Като бавят с години кръщението (православното) или не го правят, им затварят пътя към вечният живот на небето като същевременно ги лишават от спасителната Божия благодат на земята, която единствена може да направи човека добър, чист и праведен.

        Дотук установихме, че първородният грях е пречка за влизане в Царството Небесно и единствено след св. тайнство Кръщение, човек може да започне духовна борба за очистване на своето сърце и спасение на безсмъртната си душа.

        Но освен първородният грях, има и други пречки, без премахването на които  е невъзможна срещата с Бог. Това са греховете (лошите мисли и дела), извършени след кръщението, които отдалечават християнина от Създателя и  Неговата благодат, връщайки го отново към подчинение на бесовете.

       Грехът разстройва душата и тялото, създава бедствия в живота, заключва вратите на рая и предава съвестта на мъчение.

       Когато с мислите, сърцето и желанията си човек се отвърне от Бога, а вследствие на това и от ближните си, той насочва цялото внимание върху  себе си. Тогава  дявола залага на дъното на сърцето му семето на  себелюбието, което е коренът на греха и началото на всяко нравствено зло.  

    Пониквайки това семе излиза навън (извън сърцето) и растейки се разклонява в множество греховни страсти и порочни наклонности. В образуваното дърво на злото, демоните отдалечават човека от Бога, налагайки му гордост, алчност, жажда за лични облаги и любов към наслаждения. За да не забележи какво става, майсторски му замъгляват ума с  разсеяност, незнание, безчувствие и заетост със земни дела.

      Друга причина за възникването на греховните страсти е страхът от страданията и смъртта. Невярващият се страхува от смъртта. За него физическата смърт е страшна, защото смята, че  с нея приключва оконча­телно и безвъзвратно живота. Няма душа в християнския смисъл на думата, човек не е безсмъртен, няма Бог, задгробен живот и възмездие. Затова, опитвайки се да забрави смъртта, я изтласква от своето съзнание чрез земни наслаждения и ежедневна суета.

       Грешният човек, дотолкова е потънал в заблуда, че заговориш ли му за Бог и духовно спасение, нито те разбира, нито иска да те слуша и без да осъзнава в каква опастност се намира се предава на безгрижие. Каквото и да се прави за вразумяването на такъв нещастник, всичко е напразно. Той е с помрачен ум. Духовните му очи са потъмнели. Избягвайки да води спасителни разговори и от често повтаряне на грехове душата му съвсем се заслепява. В своята гордост и отчаяние се бори да оцелее, но единственото, което постига, е да трупа все по-тежко проклятие върху себе си и вътрешното му опустошение да нараства. Не може да бъда щастлив, защото грехът е отрова, която убива истинската радост на живота.  

      Такива хора, живеейки извън сърцата си, нямат духовна разсъдителност и са им „неизвестни неговите (на сатаната) замисли” 2 Кор. (2:11).

      Когато сърцата им не стоят в основата на тяхното съществуване, те са неопитни и неспособни да вървят по пътя на спасението и състоянието им е белязано от неустойчивост, разсеяност и двоедушие.

      В Стария Завет с дълбоко разбиране се отбелязва:

     „Безсърдечният не може да придобие мъдрост.” ( Притч. 17:16. според превода на 70-те.) 

      Душата на тези хора не може да отразява Бога в себе си, защото е замърсена с грехове. Чрез очите се възприема светлината. Ако заболеят и се покрият с перде, престават да виждат светлина. Сърцето е важният орган, с който се възприема Бог. Ако то се затрупа с грехове ще ослепее за Бога.

   Затова всеки трябва да пази сърцето си от грях. Премъдрият Соломон съветва:

   „От всичко що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” Прит.Сол. (4:23)

     Човек,  живеейки извън сърцето си, което е потънало в мрак, и предавайки се на силата на злото се отдалечава все повече и повече от царството небесно.

    Многото грехове потапят душата му в съня на самозабравата, безчувствието, безгрижието и той дълбоко спи. Но както е необходимо да се събуди заспалия, за да стане, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види своето опасно положение и да се върне при Господа. За тази  цел, той чува подбуждащи гласове. Това са гласовете на съвестта, словото на богослужебният чин на Църквата и на щастливи и нещастни обстоятелства в живота. Всички те говорят на заспалия грешник:

 „стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14).

        Човешкия дух е създаден от Бога в Божествен ред в който той трябва да се движи, действа и пребивава. Книгите на Светото Писание, както на Новия, така и на Стария Завет, представляват Божественото откровение, написано под вдъхновението на Светия Дух. В тези книги се намира Божественият ред, който всеки трябва да знае, не забравя и да живее и постъпва съобразно него.

      Но грехът увлича човешкото внимание в друг ред на нещата, съвършено противоположен, в който Бог е забравен, забравена е смъртта, бъдещият живот и справедливото възмездие. Виждат се само земни блага и живот, отдаден на развлечения и удоволствия. Но в тази именно мъгла прониква лъчът на Божията благодат, за да пробуди грешника, да отстрани заслеплението от очите му и хващайки го като че ли за ръка, да го извлече от тъмнината. И той трябва да се заеме да действа, не само мислено а и на дело.

      Когато извършва това с усърдие, може би ще покълне у него семето на страха Божи, а заедно с него и грижата за неговото спасение. Родило се, това чувство ще приведе в напрежение отслабналите от безгрижие  духовни сили, и ще  роди не само мисъл, но и желание да престане да греши и да се обърне към Господа. Тогава посетен от Божията благодат, ще извърши скок от царството на мрака в Царството на светлината и живота, защото колкото и много да са натрупаните грехове, изначалният дар на сътворяването „по образ Божи и по подобие” остава неизменен и неразрушим.

       Такъв миг се вижда в притчата за Блудният син, когато: „като дойде в себе си” с болка в душата изповяда: „…от глад умирам.” Лук. (15:17)

      Да „дойде в себе си“, означава да влезе в сърцето си и пробуждайки се от греховния сън, да почувства опасността за своето духовно погиване :

 „… колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!“ Лук. (15:17)

      Това е чуден миг, величествено събитие в духовния свят. Страданието, скърбите и заплашителният глад в „далечната страна”, принуждават Блудният син да погледне вътре в себе си. В него се появяват смирени мисли, които привличат Божията благодат, която прави сърцето му чувствително и му просветлява ума. Тогава става способен да види сърцето си в цялата мъртвост, която го е поразила. С болка в душата си установява, че всички дни на неговия живот до този момент са преминали в суета, грехове, предателства спрямо Бога и че не е направил нищо добро на земята. Осъзнавайки своята гибел, умът му започва да търси спасение и намирайки го изрича.

       „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син; ”Лук. (15:18 – 19)

       Думите му „Ще стана и ще отида!“ са втората стъпка за преодоляване на греха. При първата стъпка, у него се ражда само мисъл и желание да остави греха, а тук вече той решава да го остави и на дело.

      Евангелската притча  за мнозина е може би жива тяхна история. Други, за жалост, не осъзнават колко много приличат на Блудния син, обедняли духовно и загиващи от глад. Грехът, откъснал ума им от животворното съзерцание на Бог, неосъзнато ги е подчинил на бесовете. Най – голямото им нещастие е тяхното безчувствено и вкаменено сърце, което не е способно да различи светлия Път на Божия Промисъл в живота им.

     Гладът на ожесточено сърце, опустошено от греха, в което няма Божието утешение, е неутешим и мъчителен. Но човек трябва да излезе от този глад на отсъствието на Бога и да се завърне обратно в дома на Отца си. Завръщането  няма да е лесно и за него е добре да се поучи от Блудния син, как дойде в себе си и  се върна обратно при баща си. Ако му подражава в падението, нека да му подражава и в обръщането и издигането. Това е пътят от греха към Бога и очистване на сърцето.

      Иисус Христос търси непрестанно общение с всеки и ако не се съединява с човек,  греховният сън е причина за това.

     Св. Йоан Богослов пише словата на Господ:

    „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.” Откр. ( 3:20)

     Спасителят чука на дверите на всяко едно сърце, искайки то да се събуди и човек да се обърне към него. Насърчава и всеки да чука на дверите на Неговата милост:

     „Чукайте и ще ви се отвори.” Лук. (11:9–10) 

       Когато тези две врати се отворят, сърцето се осиява с благодатното присъствие на Бог, и човек тръгва да изпълнява целта и смисълът на своя живот.

       При всеки обръщането към Господ става по различен начин и е дело не на хладни разсъждения, а на решително действие, което се извършва дълбоко в сърцето. Началото е трудно и то започва, когато човек осъзнае своите греховни страсти и порочни наклонности. Това е възможно само с изучаване на Христовото учение и изгонване на безчувствеността, самоизмамата, разсеяността и многото светски грижи.

     „Как да извършим това дело?“, ще запитат мнозина със слаба вяра.

       Ще отговорим с думите на Спасителя, на Когото е бил зададен подобен въпрос.

      „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ Мат. (19:25-26).

      Решилият да започне християнски живот получава чрез светите тайнства на Църквата благодатта на Св. Дух, която го просвещава, укрепява, и ръководи през цялото време на неговият земен живот по мъдър и грижовен начин.

      Понятието благодат трудно може да се дефинира с езикови изразни средства. Тя се усеща единствено с духовните сетива и със сърцето, отворено да приеме Спасителя Христос в себе си. На ония, които са обладани от неверие и страсти, благодатта на Бог е непристъпна и незрима. Но когато човек повярва, духът му влиза в съприкосновение с Божията благодат и той получава просветление да види духовната си нищета и опустошение. Тогава от ума му пада заслепението, сърцето му престава да бъде безчувствено и волята се пробужда от дрямката на безгрижието. Проумява колко е далеч от вечния живот и в него се поражда страх, осъзнавайки, че Бог отсъства в живота му. Този страх поражда вяра, която укрепва неговото сърце да се противопостави на греха и да прояви твърда решимост да предпочете вечните и небесни неща пред временните и земните. Когато сърцето на човека се изпълни с Божията благодат, страхът Божи започва да действа като го смирява, предпазва да не греши и животът му става потвърждение на думите  от Писанието:

     „Начало на мъдростта е страхът Господен.“ (Притчи.1:7 ) 

     Освен благодатта има и други начини, които допринасят за изчистване на сърцето и неговото просветление. Това са молитвата, поста, покаянието и причастяването.

     След св.тайнство Кръщение, молитвата е един от основните признаци на духовен живот. Тя привлича Божията благодат и е помощно средства за изчистване на сърцето, разпалвайки в него любов към Бога, в чийто огън изгарят човешките страсти.

     Христос знае нуждите на всеки, още преди да ги поднесе чрез молитва пред него. Истинно просещия от Бога човек се моли не само при нужда от житейски трудности, болести и други проблеми. Той е в постоянно и непрекъснато общение с Бог във всичко, което му се случва. Когато тя се извършва със съсредоточение, смирение и търпение привлича Божията благодат. Ако християнина постоянно се моли, ще бъде недосегаем за бесовете, а усилената молитва по време на пост, му показва как да осъзнае греховете си.

      Постът е другият основен помощник в подготовката за изчистване на сърцето. Мнозина смятат, че се състои в отказване от блажни храни.

      Вярно е, че лишаването от любимите храни и питиета, предразполага душата към покаяние и заедно с това умирява много нейни страсти. Но това е само едната страна на поста – телесния, който сам по себе си е недостатъчен и неспасителен без духовния. Православните християни, които са решили да постят, трябва да знаят това и да го спазват. Същността на духовния пост е осъзнаване на страстите, лошите мисли и дела и намиране начини за тяхното преодоляване. Духовното му изразяване е прошката от сърце, преодоляване на гордостта, гнева, завистта, злословието, похотите, лъжите и клеветите. А физическата (телесната) част на духовния пост се състои в извършване на праведни добри дела и милостиня към всички нуждаещи се.

       Крайната цел на поста е очистване на душата от суетни и нечисти мисли и достигане на добродетели като смирение, кроткост и милосърдие.

      Ето това е благоугодния за Бога и спасителен за човека пост.

      Днес се разпространяват много обичаи в угода на плътта. Има мъдруващи  плътоугодници, които се опитват да избегнат поста със своите учения.

      За тях апостола казва:

      „ Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може.“  Поради което онези, които следват това мъдруване, „не могат да угодят Богу“ (Рим. 8:6-8).

      Други треперят и не могат да си представят да бъдат лишени от ежедневните удоволствия, храни и питиета. Такива, св.ап.Павел е посрамил, като ги е нарекъл врагове на Христовия Кръст

       „….постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното“  Фил. (3:18 -19).

      Светата Църква винаги е била снизходителна към човешките немощи и от никого не изисква да издържи строг телесен пост, който би превишил  физическите му сили. Затова се счита, че е достатъчен дори едноседмичен умерен, не крайно строг, телесен пост но свързан с грижа и усърдие за духовна чистота.

      Молитвата и поста са подготвителни и спомагателни средства за Покаянието.

      „Покайте се и вярвайте в Евангелието! Покайте се, защото се приближи Царството небесно“(Марк. 1:15, Мат. 4:17).

      Това са първите слова от проповедта на спасителя Христос. Същите тези слова Той и досега отправя към всеки от Евангелието.

       Покаянието е единственият изход за връщане чистотата на сърцето, омърсено от лоши мисли и дела, извършени след кръщението. То се състои в осъзнаване на греховете и повеждане на борба с тях. Покаяние е и твърдата решимост човек да остане верен на Бога и да понася безропотно постигащите го скърби, като заслужено възмездие за предишните му грехове. Превратът от зло към добро е невъзможен само за разума на човека. Поради това, покаянието, като път на обновление на човешката душа, се смята като дар Божи.

       Истинско покаяние за извършени греховни мисли и дела е възможно само и единствено в св.тайнство Изповед, където сърцето се изчиства от всяка сквернота. В него душата се съсредоточава върху себе си. Скръб и страх я пренасят в задгробния свят пред престола на Съдията. Тогава пред отворените духовни очи се разкрива дървото на злото и греха в цялата му безобразна голота. Каещият признава своята греховност и поемайки върху себе си своите прегрешения с чувство на виновност, смирение и самоосъждане решава да изправи жи­вота си, забравяйки миналото.

     Осъзнавайки своите грехове, което е изходната точка в покаянието, разкайвайки се за тях и осъждайки се, достига до овладяване на сърцето си.

    Тогава се появяват  сърдечните въздишки, които създават скръбта по Бога  и са коренът на неизменното покаяние (твърдата решимост да не се греши).

    „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“. ( 2 Кор. 7:10)

      Колкото по-често се изповядва човек, толкова по-добър ще бъде духовния му живот. Покайното чувство трябва да съпътства всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова е хубаво всяка вечер след изказване на вечерните молитви преди лягане, човек да си направи равносметка как е прекарал деня, в какво е съгрешил и кого е обидил. Това е така нареченото ежедневно покаяние на греховете пред Бога.

      Изповедта е огледало на човека за неговите постъпки и най-доброто средство да ги види в цялата им голота и грозота. За искрено каещия се, тя не е мъка, а лечение и спасение на неговата душа. В началото той се кае за своите грехове, но когато благодатта на покаянието започне да нараства, пред него се разкрива мъдростта на предвечния замисъл на Бога.

     Ликът на Христос, постепенно се очертава в сърцето му и той възприема все по-ясно призива Му да се уподоби, да стане „образ на своя Създател” (Кол. 3:10)

     Тогава човек  не се сравнява вече с другите смъртни, а само с вечния Бог и

знаейки как да живее, от всяка негова дума, извира съвършеното богатство скрито в душата му.

       Краят на  обратния път към Бога е причастяването с тялото и кръвта на Господ Иисус Христос, под вид на хляб и вино за очистване от греховете и вечен живот, след като те са били претворени от Дух Свети в истинското тяло и истинската кръв на Господа Христа. Като се причастява, вярващият (православен християнин) става нетленен, безсмъртен и се избавя от най-важната последица на прародителския грях – смъртта.

      Тайнството Причастие или Евхаристия ( благодарение ) заема централно място в живота на Православната Църква и е „тайнство на тайнствата”.

     Нарича се Причастие, защото ставаме причастни на Иисусовото дело и Неговото божество.

     Св. Писание учи, че в тайнството Евхаристия действително присъстват тялото и кръвта Христови. Хлябът и виното не са символи, които да напомнят само за изкуплението. Ние реално, действително се причащаваме с тялото и кръвта на Иисус Христос а не образно или представимо.

      Евхаристията е спасителна храна за вярващите в Христа.

      Без Мене, казва Господ, не можете да вършите нищо.

      „Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод.“ Иоан. (15:4, 5).

       И за още по-голяма яснота обяснява:

     „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” Йоан (6:53-56)

     От тук следва, че светото Причастяване е жизнено важен духовен въпрос.

     Човек, който е решил да остави греха и иска да започне нов живот, не се изповядва и не приеме свето Причастие, то той не прави нищо за спасението на своята душа. Да се причастяваш или не означава да бъдеш или да не бъдеш християнин. Тези, които смятат себе си такива и искат да бъдат спасени, трябва  да се причастяват. С тялото и кръвта Христова те се борят със своите страсти, изчистват своето сърце в което влиза Бог и побеждават лукавия, както е написано в Апокалипсиса:

     „Те го победиха (дявола) с кръвта на Агнеца”( Откр.12:11)

     Благодатта, получена в тайнството Покаяние е духовна сила, а приемането на свето Причастие е най – силното оръжие в борбата срещу дявола.

     Който иска да бъде спасен, трябва да принадлежи на едната свята Православна църква, да бъде верен неин син и да се покорява на нейните наредби.

       Ако някой не се подчинява на Църквата, ако се е отделил от нея, ако е друговерец или сектант, колкото и да пости, колкото да се моли и добри дела даже да прави, то той няма да се спаси.

     „Ако някой, дори да е добър по дела, но не е получил печата на тайнството, той няма да влезе в Царството Небесно” ( Св. Игнатий Брянчанинов)

      Истински християни могат да се нарекат не онези, които имат вътрешно обръщане към Бога, носещи кръст и казващи че са кръстени, а само тези, които живеят в Христа, участват в живота на Православната Църква и основно в светите Божествени Тайнства.

      Изричането на Божието име с уста, без извършването на добри дела и съкровен живот на сърцето, при изпълняване само на повърхностни обреди и църковни правила, се приема за пусто, пагубно за душата лицемерие.

      В какво страшно заслепение живее съвременния свят! Забравен е Спасителят Христос! Забравена е величествената и същевременно страшна вечност!

      Забравили, че са временно на тая земя, хората се опитват „да играят на Бог“, но заблуждават единствено себе си. Животът преминава като на филмова лента в добро и лошо и нито човек, нито бесовете могат да сторят нещо, което Бог не би допуснал. Всеки ще поживее, колкото му е отредено от Бога и след това ще умре, непременно ще умре. Идвайки, смъртта отнема цялата слава,  богатство и всички материални блага, придобити през земния живот. От душата насила се свлича нейната дреха – тялото и ще бъде поведена от неумолими ангели на съд пред праведния Бог. Тогава, отивайки във вечността, в зависимост от нейните добри и лоши дела, ще пребъдва или в постоянно блаженство и радост или ще бъде подложена на постоянни мъки, плач и стон. Никой не е способен да отмени закона на Божията правда на земята. Ако човек е съгрешил, той ще страда по мярката на извършения грях или в земния живот или след своята смърт.

      Затова трябва да се замисли как  да изживее живота си, за да спаси безсмъртната си душа от страшния съд и ада и да наследи вечен живот и блаженна радост в рая.  

     Живеейки на земята, християнинът може да достигне само до едно вечно благо и придобивайки го ще разбере, че е намерил щастието в живота си.

     Това неугасващо благо и истинско щастие е общението с Иисус Христос.

     Богообщението е същността и крайна цел на религиозния живот.

     Но, както стана ясно, за получаване на това върховно благо и пълно щастие, е нужно претворяване на човешкото сърце. От сърце грехолюбиво да стане сърце боголюбиво, от сърце плътско, злонамерено, сладострастно да се превърне в сърце чисто, духовно и свято.

       Велика е наградата на чистите по сърце. Чистотата на сърцето дава мир на съвестта. А мирната съвест е най-голямата утеха за човека.

      Чистите по сърце още в този живот осезателно чувстват Бога. С ума си те Го познават, с волята си Го следват, със сърцето си Го обичат. И Бог им дава да чувстват Неговата грижа над тях. Той промишлява по особен начин за тях, като ги избавя от нещастия, защитава в беди, посещава в скърби и прославя още на земята.

      „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение.“ (Псалом 90:14-16)

       Още по – велика ще бъде щедростта на Бога към чистите по сърце в бъдещия живот, където те ще Го видят в лице.

       Това е блаженството на ангелите, които винаги гледат лицето на небесния Отец (Матей 18:10).

       Това е блаженството на изкупените с кръвта на Агнеца и „облечени в бели дрехи“ (Откровение 7:9-10).

       Това е блаженството на Божиите угодници, намерени от Божия неподкупен съд за достойни да пият от кристалните извори на вечната радост.

       Св. Иоан Богослов не е могъл по – точно да определи това неописуемо блаженство поради безсилието на човешкия език, та е трябвало да каже:

     „Още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист” (1 Иоан 3:2-3).

      Единственият начин да се достигне това небесно блаженство е да се постигне през земния живот общение с Бога.

      Богообщението довежда до безстрастие, богопознание и разбиране на божествените истини, които човешкият ум по друг начин не може да стигне.

      Добива се благодатно въздействие на Св. Дух, което е свързано с особени чувства на блажена радост, благодатен мир и божествено озарение.

      Така, човек сливайки се с Бога още тук на земята, става богоподобен.

      Тогава всяка негова мисъл става Божия мисъл и всяко негово действие е Божие действие. Неговата любов е Божията любов и я споделя, защото я има в себе си.

       Това е върховната и дори единствената цел на християнския живот.

       Живот, изпълняваш думите на Господ Иисус Христос: 

      „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“

                                                                                                                                        Богослов. Д. Добрев

В съвременните общества в почти всички  страни се наложи светският материализъм и трупането на богатство се приема като най-важна част от живота на човека. Парите определят статуса на всеки в обществото, нивото на самоуважение и цялата идентичност на хората. Няма нищо по-близо до сърцето на съвременният материалист от парите и колкото става по-богат, толкова повече се изолира от останалите и го обзема скъперничество.

Проблемът е любовта към парите, а не парите сами по себе си. Те са само инструмент, средство за постигане на целта. Сляпото преследване на парите и стремежът им към тях е отвличане на вниманието от духовния живот, което води до катастрофален край както в този живот, така и в бъдещия.

Но какво е правилното православно отношение към парите? Каква е правилната употреба на парите? Кога човек прекрачва границата между благоразумната употреба и алчността? Каква е разликата между богаташа, който оставил бедния Лазар да умре пред дома му и праведния Йосиф Ариматейски? И двамата са притежавали голямо богатство. Това са важни въпроси, които всеки православен християнин в съвременния материалистичен свят трябва да си зададе, защото не е възможно да се напредва духовно, докато не се постави придобиването и харченето на пари в правилна насока.

Много хора търсят финансови съветници и брокери за консултации, как да постигнат финансовите си цели, да увеличат своите спестявания, застраховки, инвестиции, разходи за образование и подготовка за пенсиониране.

Но всички те забравят, че има Един, световно известен експерт, достъпен за всички. Името му е Иисус Христос и сърцевината на Неговата инвестиционна стратегия е изложена в Евангелието.

„Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:19-21).

Като допълнение  в пета точка от своята проповед на планината, Иисус поучава каква е една от основните добродетели, която трябва да притежава всеки, за да превъзмогне любовта към парите и да върви по пътя на спасението.

 „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Матей 5:7)

В това блаженство Нашият Спасител обещава помилване на ония, които сами проявяват милост към ближните си.

Ед­ва ли има хрис­ти­ян­с­ка доб­ро­де­тел, за ко­я­то да се на­ми­рат тол­ко­ва мно­го и ед­ноз­нач­ни пот­вър­ж­де­ния в Све­ще­но­то Пи­са­ние. В книгите както на Стария, така и на Новия Завет, Божият глас не спира винаги и навред да призовава към дела на милосърдие.

С думите на св. Пророк  Исаия, Господ повелява че може да бъде умилостивен единствено и само с милостиня: „Раздели хляба си с гладните, и скитниците, сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, облечи го, и от единокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! (Ис. 58:7-9)

В притчите на св. цар и пророк Давид четем, че който не е милосърден, не може да заслужи Божието милосърдие и който не е благосклонен към молбата на сиромаха, не ще изпроси с молитви нищо от Бога.

„Който затуля ухото си пред писъка на сиромаха, той и сам ще пищи, и няма да го чуят“ (Притч. 21:13).

Същото говори Светият Дух от псалмите: „Блажен оня, който пригледва бедни (и сиромаси)! В злочест ден Господ ще го избави“ (Пс. 40:2).
Потвръждава го и ангел Рафаил като увещава за доброволна и щедра милостиня: „ Добро нещо е молитва с пост, с милостиня и справедливост; милостинята избавя от смърт и може да очисти от всеки грях Ония, които вършат милостиня и праведни дела, ще бъдат дълголетни. “ (Тов. 12:8-9).

Изключително значение на милостинята придава и Господ Иисус Христос, като поставя тази добродетел по-високо от всички други добродетели.  

Милосърдните дела могат да се проявят в телесната и духовна област на нуждаещите се. За облекчаване на телесните нужди трябва да помагаме на гладните, жадните, бедните, бездомните, голите, болните и затворниците.

Когато дойде денят на Страшния Съд, Господ Иисус Христос няма да попита никого от нас: „Ходи ли редовно на църква?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”. И „Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.” (Матей 25:34-36).

Иисус Христос се отъждествява с най-бедните и презрени хора в обществото, които живеят с подаянията на човешкото милосърдие. Той  ги нарича Свои братя, като казва: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40).

Всяко добро, което правим за бедните и нещастните, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.

Извършвайки милосърдни дела не трябва никога да  показваме недоволство, досада и отегчение към нуждаещият се човек. Нашият неприятен вид ще огорчи душата му. А огорчавайки него, огорчаваме и Христа, скрит в него.

Когато даваме милостиня, я поднесем с блага дума, с приветлив поглед, с ласка и искрена любов, ние даваме двойна милостиня. Дара за телесните нужди, а любовта си за духовните. Милосърдието събужда благодарност към Бога у хората, които са далече от Него и има такава огромна сила, че може да обърне към Бог даже и невярващите.

Господ е човеколюбив и не иска прекомерен подвиг. Той приема като велико дело и най-малката проява на милосърдие у човека. В Христовите слова за бедната вдовица, която е пуснала в съкровищницата на храма само две лепти, се казва, че тя е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, защото те давали от своя излишък , докато тя е дала последните си пари.

Бог изис­к­ва от нас да да­ва­ме ми­лос­ти­ня спо­ред си­ли­те си, без да ощетява­ме се­мейс­т­во­то си и да об­ри­ча­ме де­ца­та си на глад и ми­зе­рия.

„…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“ (Лука 11:41)

Ста­ре­цът Па­и­сий от Све­та Го­ра каз­ва, че ако чо­век е се­ме­ен, „с­по­ред Бо­жи­я­та во­ля, той е длъ­жен пър­во да се гри­жи за своя дом”, а пос­ле по въз­мож­ност и за дру­ги­те.

Това е уте­ха, но не и оправдание за онези, които не могат да от­де­лят за милостиня от и без то­ва ос­къд­ни­те си сред­с­т­ва. Такива хора трябва с дела на милосърдието да облекчават духовните нужди на нуждаещите се. Да­ва­не­то на па­ри е са­мо един от на­чи­ни­те за про­я­ва на ми­лост и не най-съ­щес­т­ве­ни­ят.

На­ка­раш ли ня­ко­го да се по­чув­с­т­ва пред­по­че­тен, оби­чан и це­нен е да­леч по-жиз­не­но не­об­хо­ди­мо от хля­ба и парите кои­то си му дал.

Милосърдие е да посве­тиш на ня­ко­го от вре­ме­то си и му от­да­деш ця­ло­то си вни­ма­ние, да го утешиш и му дадеш добър съвет, да проявиш внимание и му простиш. Много са начините за проявяване на милосърдие, но в основата това е проява на добро сърце.

Има и една друга ми­лос­ти­ня, за която говори св.ап. Павел.

 „И по­не­же, по да­де­на­та нам бла­го­дат, има­ме раз­ни дар­би, то, … имаш ли служ­ба, пре­бъд­вай в служ­ба­та; учи­тел ли си ­ в уче­ни­е­то; да­ри­тел ли си, да­ру­вай прос­то­сър­деч­но; пред­с­то­я­тел ли си, ­пред­с­то­я­вай с усър­дие; бла­гот­во­ри­тел ли си,­ бла­гот­во­ри на ра­до сър­це” (Рим. 12:6-8).

Това е бла­гот­во­рение чрез дар­би­те, с ко­и­то ни е удос­то­ил Бог, го­тов­ност­та да от­к­лик­нем на не­чии нуж­ди и да нап­ра­вим за ня­ко­го не­що доб­ро. Например учител да преподава безплатно уроци на деца от бедни семейства, юрист да помогне с безплатен съвет, ле­кар да да­ва без­п­лат­ни кон­сул­та­ции или да по­се­ти бо­лен. Идеята е всеки да помогне с каквото може на другия. Са­ми­ят сми­съл на ду­ма­та „б­ла­гот­во­ри­тел­ност” е да пра­вим доб­ри­ни.

Обръщайки се към коринтяни, апостола поучава : „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)
         Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня и добри дела. След което допълва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)

Трябва да даваме дела на милосърдието не скъдно, а щедро и ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос:

„Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)

Често четем в житията на светците как раздавали всичко, което имали в манастира, за да нахранят многото странници и как домакинът недоумявал пред игумена: „Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”. Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали и по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.

Според св. Исаак Сирин трябва да проявяваме милосърдие към всички, които се нуждаят, без да правим разлика между достойни и недостойни.

„Не прави разлика между богат и беден, достоен и недостоен: всички трябва да ти бъдат равни за доброто дело, защото по тоя начин можеш и недостойните да приведеш към доброто“

Добротворството ни трябва да бъде тайно. С други думи,  тихо и смирено. Защо? Защото дори и да даваме щедро, за да помогнем на бедните и нуждаещите се, ако го направим, за да привлечем вниманието към себе си, тогава сме загубили цялата полза. Тези които искат да получат похвала, сами се лишават от високата си награда на небето. Те правят добро не от любов към ближния, а от любов към самите себе си. Не проявяват милосърдие а егоизъм.

Както няма по-лошо нещо от анонимно извършено зло, така няма по-пленително нещо от анонимно извършено добро.

Сам Иисус Христос поучава как да се благотвори:

 „Кога правиш милистиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом: и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:2-4)

Прочитането на тези думи не винаги води до тяхното изпълнение и правейки добро, жадуваме за признание и похвала. За да се преборим с тези  примки на лукавият са необходими живи примери на хора, които превръщат Божиите повели в дела.

Такова милосърдие и добротворство виждаме в житието на св. Николай. Израз на неговата жива вяра бил целият му живот, но особено изпъква тайната му благотворителност, насочена основно към децата. Името му се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния дядо Коледа. (името на дядо Коледа идва от холандското име за Св. Никола – Sint Nikolass, съкратено до Sinterklass, което американците превърнали в Санта Клос  – Санта Клаус).

Християните от първите векове сами са издирвали бедните и болните, за да им помагат. Подпомогнатите от нас бедняци са наши благодетели. Те много повече нас облагодетелстват, отколкото ние тях.
Пример за това е св.Йоан Милостиви. Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато заел Александрийския патриаршески престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели. С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.

Когато даваме милостиня на бедния, задължаваме Бог да бъде милостив към нас. Той не гледа сумата, а нашата любов и желание да помогнем.

 „Който прави добро на сиромах, дава на заем Господу и Той ще му се отплати за Неговото благодеяние”  (Притч. 19:17)

С това Бог ни поощрява да бъдем милосърдни към ближните, за да можем да получим сами Божията милост.

„Бедните – говори св. Йоан Златоуст, – са лекари на нашите души, благодетели и застъпници наши, защото ти не толкова им даваш, колкото получаваш: даваш пари, а получаваш царство небесно: облекчаваш бедността, а примиряваш себе си с Господа. Избавяш бедния от глад, а той те избавя от Божия гняв. Няма грях, който милостинята не би могла да очисти.”

Щедрият добротворец нито в този свят ще бъде беден, нито в бъдещия, защото сам Спасителят е обещал, че такъв още тук „ще получи стократно и ще наследи живот вечен”  (Мат. 19:29)

Колко пъти се потвърждава истината, че след като дадем милостиня, Бог от другаде ни връща повече. Но ако сме скъперници, не даваме и не помагаме на нуждаещите се, нима ще станем богати?

Не, защото богат е този,  който има добро и милостиво сърце.

По-добре да бъдем с богат дух, отколкото богати скъперници. По-добре да сме богати със здраве, с трезв ум и весел характер, отколкото богати с пари, но болни, отрупани с грижи и безпокойства как да съхраним и запазим своето имущество. Онези, които са доволни от малкото, което имат, са по-богати от алчния богаташ, който има много и иска да има и още.

Човек, който няма пари е беден, ала, който няма нищо, освен пари, е още по-беден. Любовта към ближния е над всички богатства. Любовта, а не парите правят лицата весели, засмени, жизнерадостни и щастливи. Но за да бъдат чрез милостиня покрити греховете ни, ние не трябва да ги повтаряме.

„Не е едно и също, казва св. Григорий Велики, – да вършиш милосърдни дела за греховете си или да грешиш съзнателно, обещавайки да даваш милостиня. Този, който смята себе си в правото да греши, понеже давал милостиня, и, изкупвайки греховете си, върши нови, надявайки са да ги изкупи, дава своето имущество на Бога, а сам се предава на дявола.”

Истинското богатство, което не изгубва своята стойност пред Бога и ни прави щастливи, е да спечелим сърцата на хората, тяхната обич и уважение.

Мъдри са тези, които са преценили истинската стойност на парите и не се привързват към тях. Много са неприятностите, можещи да ни лишат от богатството. Крадци могат да ни оберат. Молците изяждат натрупаните дрехи. Ръждата поврежда автомобила ни, а смъртта, последният крадец, изведнъж ни лишава от всичко. Тогава скъперникът разбира, че истински негово е само онова, което е раздал на сиромасите. Един богат човек, поръчал да напишат на надгробният му паметник следната мъдрост: „Каквото мислех, че е мое, загубих го. Сега е мое само това, което раздадох на бедните.”

Умирайки, Александър Македонски заповядвал да сложат тялото му в кристален саркофаг с празна длан обърната нагоре, като знак, че този, който е завладял половината свят, не взема нищо със себе си за вечността.

Врагове на своята душа, са ония, които се противопоставят на изискаванията на петото блаженство, което ни учи на милосърдие към ближните. Това са немилостивите.

„Съдът ще бъде безмилостен за оногова, които не е показал милост” (Иак. 2:13)

Немилостивите, това са жестоките хора. Жестокостта има многообразни прояви – немилосърдие към хора и животни, сребролюбие, безчувствие към страдащите, осъждане на съгрешилите, завист и омраза.

Трябва да се пазим от немилосърдие към нуждаещите се, изразяващо се в равнодушие към бедните и досада към тях. Ако такива хора ги принудят да дадат милостиня, дълго време след това, те не могат да се успокоят и да прежалят това което са дали. Оттук се ражда сребролюбието, което според св. ап. Павел е смъртен грях и е много опасно за душата.

„Защото корен на всички злини е сребролюбието, на което предавайки се, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки” (1Тим. 6:10)

Поробени ли сме от мисълта и грижа за пари, не можем да постигнем вътрешната свобода, която Бог ни дава и да вървим по пътя на духовното изграждане.

„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона”(Мат. 6:24).

Трябва да изясним, думата „мамон”, която в миналото не означавала това, което е днес. След 2000 години християнска проповед, тази арамейска дума се възприема като някакъв зловещ, древен, лъжлив идол на богатството, синоним на алчност и ненаситност. Но за хората от І в. тя значела  „богатство”, и „пари”.

Христос показва двата начина за отнасяне към света – първият представлява служението на парите, а вторият служението на Бога. Единият е подходът на придобиването и овластяването, а другият – на всеотдаването и благодарението.

Евангелските слова са елементарна нравствена дилема – или Бога, или парите. Просто и ясно!

  Под сребролюбие, освен трупането на пари, се разбира и всяко пристрастие към вещи ( движимо и недвижимо имущество) и всякакъв вид материални блага, които се проявяват, както във формата на разточителност, така и в противоположната, на скъперничество.

В този грях има едновременно отхвърляне на вярата в Бога, на любовта към хората и пристрастие към низши чувства. Близки до този грях са много страсти: завист, алчност, осъждане, несправедливост, човекоугодие, немилосърдие и презрение към бедни, съревнование с други за придобиване на вещи, страх от крадци и ограбване.

Завистта е  тази, която най-много доближава човека до дявола. Ония, чиито сърца са оковани във веригите на завистта, не могат да обичат и не се радват на успехите на другия. Всеки успех на ближния е стрела в сърцата им. Тя клевети доброто име. Завистниците не могат да се радват на своето щастие, щом като виждат, че и другите са щастливи. Те скърбят не толкова, когато сами са в беда, колкото, когато виждат чуждото благополучие. Единствена утеха им доставят чуждата скръб, чуждият неуспех.

Попитали един мъдрец, като му посочили един завистливец, който винаги ходел с мрачно и навъсено лице: „Защо този човек не е весел?”.

Той отговорил: „Или затова, че му се е случило нещастие, или затова, че на ближния му се е случило щастие”

Завистниците са духовни самоубийци, защото преди да причинят зло на другите, са го причинили на себе си.

 Добрият човек се познава по това, че и към хората, и към животните е милостив. Не напразно народната поговорка казва за добрия, че и на мравката път прави! Които са жестоки към хората и животните, те са жестоки преди всичко към своята душа, която погива, защото са убили в нея всичко свято и възвишено – добротата, милосърдието, любовта.

Към падналите в грях трябва да проявяваме снизхождение, а не осъждане. Да помогаме с любов, търпение и милостиво съчувствие. Нека мразим злото, а не злия, греха, а не грешника. Източникът на зло е дяволът, а грешникът е негов жалък роб.

 Ра­зум­но е винаги да тър­сим, Бо­жи­я­та лю­бов и ми­лост. Към нея да се стре­мим и на нея да се на­дя­ва­ме. Кой­то има не­що скъ­та­но за „чер­ни дни” , трябва да го по­де­ли или да го да­ри на ня­кой, кой­то ня­ма. То­ва е сми­съ­лът на „в­то­ра­та дре­ха”, ко­я­то Хрис­тос ни при­кан­ва да да­рим:

„който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото.“ (Лу­ка 3:11).

Тру­па­не­то на за­па­си и из­ли­шес­т­ва е не­що осъ­ди­тел­но. То го­во­ри за сла­ба вя­ра в Бо­жия про­ми­съл. Чо­век ня­ма ос­но­ва­ние да се бои, че ут­ре ще обед­нее, ако въз­ла­га на­деж­дата си и упо­ва­ни­е­то на Бо­г. Не­до­и­мъ­кът ид­ва тога­ва, ко­га­то зат­во­рим сър­ца­та си за Бо­га, на­дя­вай­ки се са­ми да под­си­гу­рим се­бе си.

   Милостинята е единствената противоотрова срещу скъперничеството, сребролюбието, алчността и завистта.

Всички православни християни разбираме, че Бог е сътворил небето и земята. Това означава, че Той е сътворил всичко, което чрез парите се купува.

Следва и трябва да осъзнаем ясно, че Бог притежава всичко а ние не притежаваме нищо. На нас, само ни е дадено позволение да бъдем като „управители” на Неговата собственост, както слугите от притчата за талантите.

Господарят в тази притча е дал на един пет таланта, на друг два и на трети – един. Ето защо  не трябва да се изненадваме ако някои станат много богати, други  живеят комфортно а повечето притежават съвсем малко в този живот. В Божиите очи всички са равни, без значение дали си богат или беден.

Докато поддържаме тази нагласа на „управители”  или настойници, което е пряко свързано с християнското смирение, ние сме в състояние да използваме тези неща, които Господ ни е поверил за Негова слава. От друга страна ако си позволим да вярваме, че тези богатства, с които разполагаме, са всъщност наши, тогава ще започнем да подхранваме в себе си дух на гордост и превъзнасяне, което е крайно противоположно на Божията воля.

Псалмопевецът описва тези бедни души по този начин:

 „Вие, които се надявате на силите си и се хвалите с голямото си богатство, чуйте: човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: скъпа е цената за изкупване техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб. Всеки вижда, че и мъдрите умират, както и невежите, и безсмислените загиват и оставят имота си на други. Те си мислят, че домовете им са вечни, и че жилищата им са от рода в род, и земите си наричат със свои имена. Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват. Тоя техен път е тяхно безумие, макар следващите подир тях да одобряват мнението им. Като овци ги затварят в преизподнята; смъртта ще ги пасе, а на утрото праведниците ще господаруват над тях; силата им ще се изтощи; гробът е тяхното жилище. Но Бог ще избави душата ми от властта на преизподнята, кога ме приеме. Не бой се, кога човек богатее, кога славата на дома му расте: защото, умирайки, нищо няма да вземе; славата му не ще отиде подире му:“ (Пс. 48:7-18).

Тук виждаме изобразени арогантността и пълното безумие на тези, които си позволяват да мислят, че богатствата, с които разполагат, са тяхна собственост, а не на Бога. Това е и причината младият богат момък да се отвърне от Христос, когато е бил посъветван да се откаже от имотите си и да последва Христа (Мат. 19:21-22).

Поради това Господ Иисус Христос казва: „ по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Мат. 19:24).                                                    

Господ обичал и богатия, и бедния еднакво. Богатия не е бил по-малко обичан от Бога, отколкото бедния, но неговите богатства го въвличат в мрежата на самоизмамата, която в крайна сметка води или до отричане на Бога или до създаване на бог във форма, приемлива за него. (това са онези, които смятат, че богатството им е лична „благословия” от Бог)

И в двата случая резултатът е духовна смърт.

Докато помним, че земните ни притежания всъщност не са наши а принадлежат на Бога, всичко по естествен път ще си дойде на мястото. Винаги е лесно да бъдеш щедър с парите на някой друг ( т.е. с нещата, които Бог ни е дал, да бъдем щедри и да благотворим ).

Но веднага щом започнем да се привързваме към парите или към нещата, които се купуват с тях, започнем ли да вярваме че Бог ни благославя чрез материални придобивки, ние падаме в греха на сребролюбието.

Трябва да разпознаваме това в себе си ако искаме да тръгнем по пътя на сериозния духовен живот.

Връщайки се на притчата за талантите, ше кажем нещо много важно.

Човекът, който удвоил своите два таланта получил от Господаря си еднаква чест с този, който удвоил петте таланта и върнал общо десет. Всеки от тях удвоил колкото получил и това била предпоставка за наградата му.

Същото важи и в живота ни днес. Всеки има различна степен на отговорност в зависимост от това, какво и колко, Бог му е дал в живота. Колкото повече е получил, толкова повече Господ ще очаква и изисква от него и съответно толкова по-голяма ще е наградата или наказанието.

  Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4)
Силата на милостинята е безмерно велика. Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.

По думите на ангела, милосърдните дела и молитви възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата и бързо се възнасят към самия Бог. Но също става ясно, че молитвите и милостинята вървят заедно. Молитви и пости не са достатъчни, ако не са подкрепени с милостиня. Само молбите нямат голямо значение за изпросване на милост, ако не ги допълват делата на милосърдието.

Трябва да помним, че милостинята не е пожелателна – това не е избор. Милостинята е задължение и дълг, ако считаме себе си за християни.

Господ Иисус Христос не казва: „Ако даваш милостиня…, ако се молиш…, ако постиш…”. Той казва: „Когато даваш милостиня…, когато се молиш…, когато постиш…”.

Като православни християни в този материалистичен свят трябва да търсим по-простото и по-духовно съществуване. Да молим Бог да ни даде не което искаме, а това което е необходимо за нашите нужди.

Единствено минимизирайки взаимодействието с материалистичният свят, ще вървим по-пътя на духовното спасение.

Затова, да отворим сърцата си към ближните, като се стараем да им оказваме материална помощ и духовна подкрепа. Тогава, оказаното милосърдие от нас, ще ни помилува според думите на Писанието:

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”.

Богослов Д.Добрев

Братя и сестри, невещественият огън на Божи гроб е най-значимото ЧУДО в нашето съвремие. На Велика събота Той слиза и запалва свещите единствено и само на ПРАВОСЛАВНИЯ Патриарх. За около двадесет секунди след слизането Му, този огън не изгаря и за това се нарича невеществен. Вижте ЧУДОТО в това ВИДЕО!

„Не се обръщай към ония, които извикват мъртавци и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквернят. Аз съм Господ Бог ваш” (Лев. 19:13)

В забързановто и объркано време в което живеем, много човеци с по-слаба вяра и познания прибягват до услугите не врачки, ходжи, магьосници, астролози и др. Водени от мисълта бързо да решат духовните или физическите си проблеми те се обръщат за помощ към гореспоменатите окултисти без да подозират, че така влизат в капана на дявола. Това е така, защото едни окултисти се сдобиват с „информация” от поднебесните нечистиви духове (бесове),  а други подобни са простоедни измамници.

Какви  са опасностите? За това разказва един съвременен старец – Архимандрит Христодул, който в момента се подвизава в Лопушанския манастир.

Невярващите са най-нещастните хора на земята. Техният душевен мир и сърдечното им спокойствие са прогонени от неверието и гордостта.

Радостта, която вярващите намират в изпълнението на Божиите заповеди и удовлетворението, което произлиза от нравствения (моралния) живот, за невярващите е непознато усещане. По пътя на живота те са сами. Никой не ги води и никой не напътства техните стъпки, водещи към вечна погибел. Увереността, която извира от вярата в Божия промисъл и която потушава житейските грижи, за тях е неразбираема сила.
За голямо съжаление повечето хора са безразлични към православната вяра и сърцата им са окаменяли за Бог. Обхванати са от тъпо безчувствие към религиозните въпроси и не се трогват, когато им се заговори за Бога, добродетелите и царството небесно. Смятат, че най-важното в земния живот е удоволствието от живота и плътта. Интересуват се от всичко (образование, професионално утвърждаване, политически пристрастия, спорт, външен вид, богатство, слава), но не и за пътя на душата след смъртта. Когато започнеш да им говориш за духовни поуки, отказват да слушат, отбягват тази тема, презрително се усмихват или негодуват. Защо? Защото, ако научат нещо, после ще трябва да го приложат в живота си. Така тяхната съвест ще бъде уличена, а техният разпътен и изпълнен с грехове живот изобличен. Именно затова, не искат и да чуят за духовни въпроси, защото не желаят да се променят. Оправдават се със своето незнание. Но никой от тях няма да се избави от наказанията за греховете си, поради незнание, твърдейки че е невинен. Незнанието се явява само претекст за оправдаване на тяхното падение и неразкаяност.

Такива хора са физически живи, но духовно мъртви. Това са така наречените  живи мъртъвци. Те гладуват и жадуват за слава, пари, наслада и власт.

В сърцата им бушуват ветровете на алчността и своенравието. Прелестите на добродетелта им са напълно чужди. Удоволствията и забавленията, когато угаснат, оставят в техните сърца една особена горчивина. Всичко, което досега ги е привличало е загубило за тях радостта. Насладата им носи насищане, а насищането – погнуса. Погнусата им носи досада, а досадата – потиснатост, като последната им причинява мъка, която ги  въвежда в отчаяние.

Всички наслади в света са преходни и единственото, което допринасят, са глад и жажда за още такива. Тези глад и  жажда са ненаситни, защото са фалшиви и неестествени. И въпреки задоволяването на всички техни нужди, живите мъртви усещат, че нещо не е наред, нещо им липсва. Това е чувството за неосъществимото и неизпълнимото, което ги ужасява.

Колко е жалък живота на такива хора! Не знаят накъде да вървят, за да намерят щастие, което да ги удовлетвори. Поради слепотата си, търсят да заситят своите глад и жажда там, където не са – сред греховните земни наслади и богатства!

Такива хора, умрели преди смъртта си, не могат да очакват блаженство, нито тук на тоя свят, нито зад гроба. Те градят живота си върху пясък.

Всяка по – силна вълна може да разруши изграденото от тях. Ще се събудят за истината едва на смъртния си час. Тогава ще  разберат че са грешили, но…много късно! 

В четвъртото  блаженство, Иисус Христос поучава, как да се намери щастие и удовлетвореност в живота. Това е потребността човек да усеща глад и жажда не за тленното и материалното, а да гладува и жадува за правда.

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6)

Според тълкувания на Св. Отци на църквата, под правда, трябва да се разбира не коя да е правда, а Божията правда.

Как да се намери тази правда, се вижда прекрасно в думите на един бележит светец:

„Истината е Божието Слово, Евангелието; истината е Христос. Познанието на истината въвежда в душата Божията правда, която изгонва падналата и осквернена от греха човешка правда; влизането в душата на Божествената правда свидетелства за Христовия мир. ( Св. Игнатий Брянчанинов)

Човек жадува да познае истината. Изучавайки Светото Евангелие и скритото в него Божествено учение за спасението на душата, той ще достигне до истината Христова и ще открие Божията правда. Тази правда ще утоли неговия глад по Бога и пиейки от извора на живата вода, ще има живот вечен.

Сам Иисус Христос нарича Себе Си:

„живият хляб, слязъл от небето; който яде тоя хляб, ще живее вовеки”

 ( Йоан 6:51).

Той се нарича и „жива вода” ( Йоан 4:10), пиещите от която вовеки няма да ожаднеят:

„а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“. ( Йоан 4:14).

Христос е хляб и вода за всички гладуващи и жадуващи за Божия правда човешки души. Още в Стария Завет, цар Давид изразява този копнеж на човешката душа за Бога, говорейки:

„Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий: кога ще дойда и ще се явя пред лицето Божие!” (Псалом 41:2-3).

Той е гладувал за Бога и не е останал излъган в своите надежди, а се е наситил, както сам изповядва:

„Aз пък ще гледам с правда на Твоето лице; кога се събуждам, с Твоя образ ще се насищам” (Псалом 16:15).

Блажени са тези, които гладуват и жадуват за Бога и Неговата правда!

Правдата може да се изрази и по друг начин. Гладни и жадни за правда са и тези, които се стремят към добродетелен живот, но не се смятат за праведници, а признават себе си за грешни и виновни пред Бога.

Стремящите към добродетелен живот са хората, които имат или се борят да постигнат  добродетели. Съществуват два вида добродетел.

Първата  е естествената добродетел. При нея добрите мисли и постъпки се  съобразяват с указанията на човешкия разум (който понякога невярно разбира изискванията на нравствения закон), с внушенията на човешката съвест (която греши и се заблужда) и с усилията на волята (много слаба и немощна). Тези сили у човека ( разума, съвестта, волята) са предразположени повече към зло, отколкото към добро, защото естественият закон се явява недостатъчен ръководител за тях. Липсата на познание за Бога и желание за изпълнение на Божията воля са пречка за подбуждане извършването на добро.

Естествената добродетел има своето достойнство пред Бога. Защото няма никакво основание да се отнеме определението добродетелен от човек, който, непознавайки друг закон, освен закона на разума и съвестта, ревностно се е трудил според този закон за своето нравствено усъвършенстване.

Дали има смисъл от естествената добродетел се изразява в посланието на източните патриарси „За православната вяра”, със следните думи:

„Доброто, което човек може да прави по природа, бивайки естествено, прави човека само душевен, а не духовен, и то не съдейства към спасение, макар то и да е зло, и не служи към осъждане, защото доброто като добро не може да бъде причина за злото”.

Втората добродетел е християнската, която по своето съвършенство има решително преимущество пред естествената.Основното в нея е стремежа за съобразяване на собствените мисли и действия с учението и примера на Иисус Христос, при съдействието на Божията благодат. Тя започва тогава, когато проявяваме любов, милосърдие, състрадание към ближния не заради естествени чувства, а заради Бога и изпълнение на Неговата воля.

Например, ние виждаме наш неприятел, изпаднал в беда, надмогваме своята неприязън към него, оказваме му помощ, състрадание и се заставяме  да му кажем добра дума.

Християнска добродетел може да се види там, където се изпълнява казаното от Спасителя:

 „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“( Матея 5:44)

Най-силното оръжие в борбата за добродетели е изучаването на Свещеното Писание. То подпомага за очистване на ума от враждебни помисли, просветлява душата и увеличава копнежа към Бога.

Християните в земния живот се борят със своите страсти. Отстраняване на страстите от душата е  възможно само с изпълняване на Божиите заповеди. Целта е да се излекува и подкрепи болната душа, да се обнови и освети.

Но най – голяма полза от спазването на заповедите е тази, че чрез тях се придобиват добродетели. Защото всяка страст бива унищожавана чрез съответна добродетел.

Основни добродетели са вярата, смирението и любовта. Други спасяващи душата са благостта, милосърдието, кротостта, мирът, търпението, въздържанието, послушанието, мълчанието, помненето на смъртта, изучаването на Божието слово и срещи със свети хора. 

За постигането на добродетели се иска духовен труд. Човек трябва да погладува и пожадува, ако иска да угоди на Бога и да си спаси душата.

„Бог дава, но в кошара не вкарва”, казва мъдрата народна поговорка.

Който не се труди за Бога, се труди за дявола. Грехът не е по-лесен за вършене от добродетелта. Само навикът да се греши, го представя такъв.

Какво е по-трудно за човек: да се страда от сребролюбие или да е доволен от това, което Божият промисъл му е дал? Да се топи от безсилна завист, злоба и мъст или да се радва на добруването с другите? Да живее в раздори и вражди със съседи и близки или да има мир в сърцето и да обича всички?

Човек не става праведен изведнъж. Всяка добродетел се постига стъпка по стъпка.

„Добродетелта не е круша, че наведнъж да я изядеш“!

(св. Серафим Саровски)

Чрез добродетелта се достига Божията правда. Но венец на всяка една добродетел са добрите дела. Те са основата и съдържанието на добродетелността. Човек, който не върши добри дела, не може да се счита за добродетелен. Много хора вършат добри дела спонтанно, но добродетелните насочват целия си живот към правенето на добро.

Напредване в добродетели и извършването на добри дела се изгражда върху твърдостта на християнската вяра, любовта към Бога и към ближния, покаянието, смиреномъдрието и молитвата.

Нравственото усъвършенстване и усвояване на праведността Христова е едно истинско изкачване по духовната стълба към небето. Така човешката душа от обиталище на греха и пороците, чрез покаянието и постоянството в духовния живот, постепенно става изпълнена с добродетели и чрез извършване на добри дела се уподобява на Бога.

Под правда, някои тълкуватели разбират и оправданието на грешните хора пред Бога чрез благодатта и чрез живата дейна вяра в Изкупителя Иисус Христос.

Това оправдание чрез вяра в Изкупителя изисква човек да се кае за греховете си и да изпълнява Божиите заповеди като доказва вярата си с дела.

За много християни, има едно недоумение кое е по-важно за спасението – вярата или делата. Някои от тях смятат, че вярата е достатъчно оправдание и че самата вяра очиства от греховността. Отговорът обаче е друг.

Вярата е важна, но не коя да е вяра, а православната.

Спасението на човека е възможно единствено чрез православната вяра, добрите дела и Божията благодат. Добрите дела са евангелските заповеди, без изпълнението на които, както и без вяра, никой не може да се спаси. Божията благодат е тази, която съдейства за спазване на Божиите заповеди и извършване на добри дела.

„За да бъде и вярата такава, каквато трябва, и делата да се извършват надлежно, ни е необходима благодатта на Светия Дух. Без нея не само да повярваме, но и да помислим за доброто не можем. Но дори и да помислим, нямаме сили да изпълним това добро. Защото, както казва Апостолът, да пожелаваме доброто можем, но щом се стигне до дело, бягаме от него: „защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили“ (Рим. 7:18 )“ ( Светител Теофан Затворник)

Вярата и добрите дела се допълват взаимно и с помощта на Светия Дух допринасят за спасението на душата

Необходимостта от добри дела, особено ясно е изразена в Посланието на св. ап. Иаков, което много от така наречените „християни“ (протестанти), го ненавиждат толкова много, че дори отричат автентичността му:

„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? … Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. … Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва. … Защото както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва.“ (Иак. 2:14-26).

Същото го потвърждава и св. ап. Павел:

„Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:10).

 В допълнение на Всеобщият Христов съд, Сам Господ заявява, че осъждането ще бъде не за други грехове, а за липса на добри дела като първопричина за всяко зло:

„защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“   (Мат. 25:42-43)

Останалите грехове са само вторични бедствия на душата, от неупражняване в добро. Добрите дела не са немаловажни и не са нещо, което подлежи на избор. Те са върховен дълг на всеки християнин и тези, които не изпълнят заповедта на Спасителя, неминуемо ще бъдат наказани, колкото и неприятно да звучи за някои. Едни получават наказанието си веднага, други – след време, а трети – на Страшния съд.

„Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога, Който ще въздаде всекиму според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие; ярост и гняв пък на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата.“( Рим.2:5 -8 )

Господ не иска велики дела и нечувани подвизи. Той е обещал и за чашата студена вода, подадена в Негово име, да не остави човека без небесна награда.

 „Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си“ (Мат. 10:14).

Затова и най-обикновените християни, могат да постигнат спасение, като се трудят според силите си.

Някога дошли при св. Иоан Лествичник миряни, които малко се грижели за спасението си. Като искали да извинят своята порочност и небрежност, му рекли: „Как можем ние да водим подвижнически живот при нашите жени и обществени грижи, които ни оплитат като мрежи!”

Св. Иоан им отговорил: „Вършете тия добри дела, които можете: никого не злословете, не крадете, никого не клеветете, пред никого не се превъзнасяйте, не хранете към никого ненавист; не се отклонявайте от църковните служби, бъдете състрадателни към бедните, не давайте никому повод за съблазън, не се приближавайте към чужда жена и пазете съпружеската вярност! Ако така постъпвате, няма да бъдете далече от царството небесно.”

Както се вижда от думите на светеца, всеки може с Божията помощ, дадена му в кръщението, да се въздържа от зло и да върши добро. А всяко добро дело, извършено с чисти намерения, колкото и малко да е то, има своята нравствена тежест и благотворни последици.

Нашият Спасител иска да бъдем праведни, независимо от това, какви са другите хора към нас – добри или лоши. Следва, че правдата Божия е наш дълг, независимо от това, дали се прилага към нас. Дори и ако всички започнат да постъпват с нас несправедливо, пак сме длъжни да бъдем към тях добри, справедливи и искрени.

Животът – това е сянка и сън. Колкото повече, човек остарява, толкова по-силно усеща нетрайността и суетността на земните неща. Сега има здраве, а утре го губи. Къде са родителите, дядовците и бабите? Всички те са приети в гроба, унищожени от червеите и тлението. Това очаква и нас –  смърт и тление!

Колко жалък е човек, забравяйки всичко това, ставайки роб на своите страсти и грехове! Очаква щастието от врага на своето спасение  –  дявола, който и земния живот обезмисля и вечната  радост погубва! Единственото достойно и правилно поведение за него е, час по-скоро да напусне сатаната и да се върне при Бога. Колкото и да е окаменяло човешкото сърце, то е призвано да се обърне към покаяние.

Живите мъртъвци могат да възкръснат за Бога, ако преди да умрат телесно, оживеят духовно. Покаянието е възможно за всеки, докато трае този живот. Но пропусне ли се, всичко е загубено. Защото след смъртта покаяние няма.

Един свещеник бил повикан при тежко болен човек да го изповяда и причасти. Болният бил прекарал живота си в неправди и беззакония. Много смъртни грехове тежали на съвестта му. Но той, умрелият духом, преди да умре телом, до смъртния си час, хич и не помислял за вечната си участ зад гроба. Ала ето, сега се изправил пред грозното лице на смъртта блед, с хлътнали очи, изплашен, обкръжен от демони, които чакали да грабнат душата му, за да я завлекат в мястото на мъките. Близките му, от съжаление към него, повикали свещеника с надежда, че той ще му помогне. Болният обаче, който цял живот презирал духовниците, като видял свещеника, обърнал глава на другата страна. В душата му бушували най-противоречиви чувства. Старата омраза към духовниците го терзаела. Страхът от неизбежната смърт го гнетял. Грозните видения на демоните го вцепенявали. Ужас сковал изведнъж душата му. Той почувствал, че трябва да му се помогне, но нямал сили ни да се моли, ни да се кае. Едва можал да издума само това: „Не искам да умра!… Ох, пропилях живота си!… Късно е вече… Отивам в ада!” … И издъхнал отчаян.

Тази тъжна история се повтаря с много християни, станали безразлични към вярата. Горко на умиращите без покаяние! За такива хора, смъртта е наистина едно тъжно ”горко”. Това е малка част от страданията, които ги очакват отвъд гроба. Грешникът е мъртъв. Неговите близки казват „почина си”. Според тях най-сетне се е освободил от мъките си. Ала почивка не очаква умрелия в грехове. Душата му, влязла в отвъдния свят, попада в ръцете на мъчители-демони. Изпратеният от Бога Ангел му препречва пътя за царството на радостта, където не може да влезе грехът и беззаконието.

Страшно е да умре човек в пълна неразкаяност и ожесточение към Бога.

На такива люде и заупокойните молитви на Църквата не помагат, за да бъдат избавени от ада. Към неразкаяност води беззаконният начин на живот.

Който цял живот е свикнал с грехове, не може в един миг да отвикне от тях и да се издигне до добродетелта.

Чрез словата на богоносните отци, Църквата е дала отговори на всички въпроси, касаещи не само вярата, но и всекидневния живот.

Повечето хора отказват да ги узнаят, защото не им са удобни. И ако случайно научат позицията на Църквата по даден въпрос и не им допадне, я наричат консервативна в опит да амнистират греха си и да се самоизтъкнат като невинни и правилно мислещи.

Мнозинството християни не гледат сериозно на православната вяра и съществува значително невежество, свързано с основни въпроси за нея.

Това невежество е неоправдано и показва, че се омаловажава Бога, Който дава на всеки възможност да Го познае.

Хората обаче не вярват и Го отхвърлят. Ако не вярват, тяхно право е, но не е добре да използват Христовото име, по начин, по който те искат и когато поискат. А когато казват, че вярват, трябва да се научат в Кого вярват. А това става като седнат и изучат Божието слово. Вместо това, нашите съвременници предпочитат да знаят всичко за всеки. От любимия футболен отбор до живота на известни актьори и певци. Стоят с часове в интернет, четат клюки и гледат безсъдържателни видеа. Пълнят ума си с всякакви ненужни неща, които са не само излишни, но и в много случаи нечистоплътни. Четат всякаква литература, но нито веднъж не вземат в ръце Свещеното Писание. Казват, че нямат време за изучаването му, но имат време за театър, кино и други забавления.

Изследването на Божествените Писания е задължение не само на свещениците и монасите, но и на всеки вярващ, който държи да се нарича „православен християнин”.

Всички тези объркани души не разбират, че флиртуват с вечната гибел. Защото докато се отнасят сериозно към всички въпроси на живота, към вярата се отнасят много повърхностно. Имат време и възможности да научат за Истината, но нямат воля. И нямат воля, защото им харесва грехът, обичат го. Нямат воля, защото предпочитат онова, което правят всички и се страхуват да не ги осмеят и принизят. Незнаят, че няма по-голяма радост от това, да те одумват заради вярата и делата към Бог.

Ти човече! Престани  да се преструваш, че не знаеш. Много добре знаеш какво трябва да направиш. На първо място трябва да се покаеш и обърнеш към Бога. Нужно е да намериш сили и да оставиш греховете. Започни борба със своите  страсти и лоши наклонности. Това е нужно да го направиш сега, а не после. Защото това „после” може и да не го доживееш и горко ти тогава.

Затова, сега, докато е време, презри сегашното, защото никой не може да получи нетленното, ако не счете за ненужно тленното, нито да придобие вечното, ако се е прилепил към временното. 

Поставиш ли начало на покаянието, чрез него ще нахлуят в теб духовни жизнени сили и сърцето ти ще се стопли пак за Бога. Съвестта ти ще се пробуди и ще започнеш да усещаш глад и жажда за спасение. Тези глад и жажда са явен знак, че се връщаш от смърт към живот. Гладът и жаждата ще те научат какво да правиш по-нататък, за да бъдеш жив.

Искаш ли да узнаеш истината за себе си, дали си жив духом или си близко до духовна смърт, трябва да разбереш има ли в теб глад и жажда за Божията правда. Тогава вземи думите на Божественото Писание и ги положи пред своята душа като огледало. Започни да сравняваш себе си с тях и веднага ще познаеш какво представляваш в действителност.

Ако вярваш в Бога и се вълнуваш за спасението на душата си, ако искаш да имаш чиста съвест пред Бога и пред хората, ако се трогваш от хубавото и възвишеното, ако се умиляваш от подвизите на светците, ако желаеш да се поучаваш от техния пример – слава Богу! – жив си духом.

Гладът и жаждата за Божията правда са гаранция за здравето и живота на твоята душа.

Но ако не вярваш в Бога и не се сепваш от истината за спасението на душата си, ако не усещаш никакъв глад и жажда за добродетели, добри дела и не чуваш гласа на съвестта си, ако се ожесточаваш, когато ти напомнят за твоите духовни и религиозни задължения, тогава си на прага на духовната гибел!

Това неусещане на никакъв глад и жажда за Божията правда е най-ужасният признак за духовната ти смърт, която ще те заведе в ада.

В последната глава на Откровение, Господ говори:

 „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откровение 22:11-12).

Ще дойде неизбежно онзи час, когато Бог ще отсъди справедливо, кому каква участ да се даде във вечността. Горко тогава на преситените от греховни измами на живота себеугодници!

Блажени тогава на гладните и жадните за Божията правда, защо те ще се наситят.

                                                                   05.03.2021г. Варна

                                                                  Богослов. Д. Добрев

Господ Иисус Христос започна своето учение за блаженствата с думите: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3)

Първата добродетел, която Той възвести, по единодушното свидетелство на св. Отци е смирението. Бедните по дух са смирените. 
Старият свят погина от гордост и породилите се от нея грехове.

Новият свят, основан от Христос, получи за своя основа смирението. В съвременния живот повечето хора подценяват смирението като добродетел. Считат го за мекушавост и слабост в характера на човека, като намират гордостта за нещо достойно за похвала. „Времената са такива, казват те, че няма място за смирение в живота”.

Тези хора не разбират, че времената са едни и същи и вчера и днес. Те не се менят. Смирението си остава винаги добродетел и то не губи своята стойност. Бисерът и в калта захвърлен пак си остава бисер.

Други  смятат, че смирението унижава човека пред другите. Това не е така, смирението не е унижение. Унижението се изразява в ласкателство, лицемерие, лукавство и скрита завист. С тези си качества търси само лична изгода и потъпква всякакво човешко достойнство.

Докато смирението е безкористно и произтича от съзнаване на своите слабости и грехове. То не е отстъпчивост без мярка,  непротивене на злото и не зачитане достойнството като човек. Напротив. Смирението винаги побеждава, но с кротост, с търпение, с отстъпчивост, с любов и с отвръщане на злото с добро.

Модерните мислители забравят, че всички  хора са прах пред Божието величие, всички са грешни, всички са равни пред Бога. Никой не превъзхожда другите. Всички еднакво имат възможност да получат Божието благоволение, даровете на св. Дух и Царството небесно, защото всички са равни.

Смирението е добродетел, която принижава човека до равенство с всички и същевременно го възвишава като го прави равноправен на другите. Еднакво заслужава похвала, както в бедните колиби, така и в богатите дворци. То е необходимо и в мисъл, и в думи, и в поглед, и в глас, и в походка, и в движения, и в облекло, и в дома, и на улицата, и пред обществото. Смирението е добродетелта, която е създала авторитета, братството, любовта към бедните и към всички хора, независимо от разликата им по народност и верови убеждения.

Основата на хуманността не е в световната цивилизация, а в християнското смирение.

Истинският духовен живот започва със смирението.

Смирението изгонва раздразнителността и гнева от сърцето на човека и го прави да живее в мир с всички. То е път на святост, път на съвършенство, стълба към небето, врата небесна, добродетел, която сближава човека с ангелите.

 „Смирението е основа на светостта” ( Св. Киприян Картагенски)

Смирението е причина човек да види своята духовна окаяност и да се заеме със своето изправление. Колкото човек се издига и приближава към духовната светлина, толкова повече душата му се просвещава и очиства.

Дълбокомъдрите светци са се издигали до върха на съвършенството, благодарение на смирението си. Когато са били хулени и наклеветявани, не  се сърдели никога на своите гонители. Напротив, виждали в тяхно лице свои благодетели и затова са ги обичали в душите си и са се молели за тях. Св. отци са били дълбоко смирени и затова, защото смирението е основа на послушанието – един от важните монашески обети. Без смирение няма послушание.Човек трябва да съзнае, че сам не може да живее богоугодно, ако няма кой да го наставлява и ръководи. Той трябва да подчини своята воля на друга,  по-добра, да съзнае своето безсилие, греховност и нужда от духовно ръководство, а това предполага смирение.

Смирението изчиства сърцето от пороците  и обкичва душата с божествени добродетели.  В основата е на всички добрини, като самичко остава винаги в сянка, защото такова е неговото свойство – да не се показва, да не търпи човешка прослава. Ако започне да се показва, добродетелите  изчезват  и човекът  погива духовно. Без смирение добродетелите не са добродетели, а лъжа, лицемерие, нагаждане и измама.

„Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението придава съвършенство на добродетелите. Без сол храната лесно се разваля; без смирение добродетелта  лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпеливост и погива” (житие.Фил. Московски )                   

Основното качество на смирението е кроткостта. Истински смиреният човек е кротък не само тогава, когато всички са внимателни към него, а и когато е най-тежко оскърбяван, не загубва добродетелното си спокойствие, не кипва в гняв, кротко претърпява и сърдечно прощава. Смиреният търпи мъжествено, когато го презират и искрено мисли, че това заслужава.

Вижда постоянно своите недостатъци, никого не осъжда, не се присмива, не гледа чуждите грехове и смята себе си за най-лош от всички. Покорен е към всеки, с радост услужва и гледа да е в полза на всички. Не се дразни, когато на другите оказват почести и не завижда на чуждите успехи.

У смирения човек не се появява зла мисъл. Дори и да се появи, тя скоро бива отпъдена. Лукавството е непознато на смирения. Той не се преструва на доброжелател, защото е истински такъв. Не търси чрез ласкателства и подлизурства облаги, защото няма нужда от тях. Презира похвалите в които са скрити толкова опасности за душата и се радва на униженията.

С подлите хора се отнася кротко, простодушно и любвеобилно.

Не говори много, не налага своето мнение, разбирания и желания, а кротко мълчи и кротко отговаря.                                                        

Господ Иисус Христос е учител на смирение и най-съвършен образец на такова.

На тайната вечеря даде на апостолите Си нагледен пример за това, не само на думи, но и на дело. Препаса се с кърпа и изми нозете на Своите ученици, наставлявайки ги:

„Ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:14-15).

Според св. Амвросий Оптински смирението има три степени:                                                         

Първата степен е да се покоряваме на по-горните от нас и да не се превъзнасяме над равните.

Колко много са ония, които се противят на по горните: такива са непослушните ученици в училището, непокорните граждани в държавата, горделивите християни в Църквата. Всеки, който в една или друга форма се противи на която и да било законна власт, е далеч от всяко смирение.                                      

Втората степен на смирението е да се покоряваме  на равните и да не се превъзнасяме над по-малките. Как да се покоряваме  на равните?

Нашето същество иска да заповядва, мечтае за почести, похвали и се противи с всички сили на такова смирение. Гордостта не ни позволява да се покорим на равните. Самолюбието ни забранява да се приравним с по-малките от нас. Често си казваме „Как ще се подчиня на равните с мен? Та аз съм по-умен от тях, по-добър, по-надарен.” И това е  доказателство, колко сме далеч от истинското смирение и колко сме оплетени в мрежите на гордостта.

Третата и най-съвършена степен на смирението е да се покоряваме  на по-нискостоящите от нас и да мислим, че сме нищо и не сме достойни за човешкото общество. Това вече се вижда  невъзможно, но всъщност то е било осъществявано от богопросветените мъже . Всички са се смятали за последни грешници и за най-недостойни между човеците.

В Стария Завет праведният Авраам, нарича себе си прах и пепел (Бит. 18:27).

Св. пророк и цар Давид е казвал в дълбоко смирение за себе си: „Аз пък съм червей, а не човек” (Пс. 21:7).

Св. ап. Павел се нарича най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол (1 Кор. 15:8-10).

Такова смирение са имали всички Божии праведници и това смирение ги е издигнало до святост. Колкото повече се е носила славата им, толкова повече са се смирявали и  се считали за последни грешници. И колкото повече напредвали в духовно отношение и се доближавали с добродетелите си до Бога, толкова повече са осъзнавали своята греховност и недостойнство пред Него.

Да запомним думите на Господ Иисус Христос:

 „Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб.” (Иоан. 5:41)

За да осъзнаем по добре какво е смирението, ще  разгледаме греховете, свързани с него.

В противовес на основната добродетел – смирението е гордостта. Тя е началото на всеки грях и корен на всички злини. От гордост падна един от първите ангели, възмечтал се да стане равен на Бога.

 „Как падна ти от небето, денице, сине на зората” – се удивлява св. пророк Исаия. „А в сърце си викаше: ще възляза на небето, ще въздигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината … ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята”(Ис.14:12-15)

С гордост сатаната прелъсти първите човеци, като им каза. „Ще бъдете като богове”( Бит.3:5)

Но бедата е там, че дяволът не може да ни направи като богове. Той е лъжец. Неговите обещания са празни. Подмамвайки ни нависоко, той ни сваля дълбоко. Адам и Ева пожелаха да станат като богове. Но какво излезе? В някои отношения те паднаха по-низко дори и от животните. Оттогава гордостта стана стихията на дявола. Тя е универсалният му инструмент, чрез който той върши всичките си зли замисли.

От безумната гордост произтичат всичките проблеми  в днешния покварен свят. От нея са всичките падения на модерния човек. Колко писатели, колко философи, колко политици, колко завоеватели в сляпа гордост са забравяли, че  все пак са смъртни. Залавяли са се за грандиозни и надвишаващи силите им дела, започвали са да строят вавилонски кули, възгордявали са се и против Самия Бог и са завършвали жалкия си живот едни в страшни болести, други в пълно разорение, трети в крайно унижение, четвърти в лудница и всички заедно – в ада!      

Заразените от гордост хора се намират под влияние на бесове (обсебени). При тях гордостта се появява незабелязано като постепенно расте и завладява изцяло човека. Тя е опасна като зараза и унищожава всички добродетели. Гордостта е като огън, ако не се изгаси на време застрашава да изгори цялото тяло. Заслепява човека и прави да не вижда собствените си грехове и недостатъци. У горделивия човек нравственото съзнание е притъпено, а това е опасно за живота на душата.

Гордият дух всякога противоречи и от никого не желае да бъде поучаван. Той е деспотичен, крайно себелюбив и жесток. За горделивеца е по-добре да го убиеш, отколкото да го изобличиш или унизиш. Той никога не се признава за виновен и не знае, че даже и да изпълни човек всички Божии заповеди, само с гордостта може да се опропасти. Грешните хора обикновено са горди. Те са грешници  поради гордостта си, която им пречи да се смиряват пред Божията воля и да изпълняват Божиите заповеди. Хитрият изкусител – дявола знае как да доведе всекиго до гордостта.

– Глупавите по природа, той гледа да възгордее като им внушава, че са умни или че притежават други  качества.

– Умните величае заради ума им.

– На нечестивите внушава гордо упорство против Божията воля.

– Благочестивите възгордява с това, че изпълняват Божиите заповеди.

Така, чрез гордостта попадат под властта на сатаната всички, които се поддават на неговите хитрини – и вярващи и невярващи, и умни и глупави, и грешни и праведни. А тъкмо това е неговата цел – да откъсне всички от Бога. Защото един възгордял се човек не може да бъде в общение с небето, откъдето гордостта бе изгонена. Той може да общува само с дявола, с когото се е сближил чрез възгордяването си.

Има добродетелни хора, които постят, молят се, посещават болни, раздават милостиня и проявяват много любов към ближните.Но нека се запитаме, дали техните добри дела почиват върху смирение? Не се ли крият, зад всички тия прояви гордост? Защото човек може да върши от гордост всички добродетели и да се откаже от всички пороци. От гордост човек може да престане да лъже. От гордост може да започне да постъпва много честно. От гордост може да извърши всевъзможни жертви, стига само да чуе да казват за него: „Вижте как благородно постъпва!”.

От гордост и от жажда за похвала може да се стигне даже до себепожертвувание! Светът е пълен с високи дела, извършвани от гордост. Рядко са тихите и съвършени души, които не тръбят пред себе си, а вършат доброто си от любов към Бога, от смирение, без да очакват похвала за себе си от човеците. Попитали веднъж преподобни Паисий Велики, коя добродетел е най-висока. Той отговорил:

„Оная, която се върши тайно и никой не знае за нея” (житие на преп. Паисий Велики)

Гордостта пречи на всеопрощението и допринася за враждата между хората. Всички войни и кръвопролития са продиктувани от този порок. Горделивият човек не прощава, мрази вечно и винаги търси удобен момент, за да отмъсти.

„Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа: можеш се обзаложи, че той не ще остане ненаказан.”( Прит. Сол. 16:5 )

Гордостта не се изразява само в една външна надутост, в презрение към другите и в осъждане на неприятните нам хора. Гордостта има много тънки и едва уловими прояви. Когато ни погледнат малко накриво или ни отправят някоя оскърбителна дума и ние се засегнем от това, издаваме, че сме горди. Когато не ни поздравят и окажат очакваното внимание, а ни отминат мълком, ние възнегодуваме в душата си, пак проявяваме гордост. Когато жадуваме да чуем нещо добро за някоя наша постъпка или някое наше качество, пак сме ръководени от гордост. Когато Господ ни смирява чрез някои сполетели ни нещастия, а ние недоволствуваме от съдбата си и роптаем против Бога, пак ни гнети гордост, понеже се смятаме достойни за по-добра участ.Тук е мястото да приведем прекрасната мисъл на свети Йоан Лествичник:

„Смиреномъдрие проявява не този, който сам себе си злослови (защото кой няма да понесе укор от самия себе си?), но онзи, който, бидейки укорен от друг, не намалява любовта си към него”.

Гордостта не е такова грубо качество, че да можеш да го видиш веднага. Гордост може да се крие и в най-добре изявеното смирение.

Човек може да има най-честни намерения да спаси душата си, но поради духовна неопитност и неведение може да се възгордее, че е стигнал до смирение. И молитвите, и постът, и добрите дела, и всичките подвизи на такива хора отиват напразно. Защото те не са се стремили чрез делата си да достигнат смирението, а са се увлекли неусетно по надменността, която води до духовна смърт. Истинският християнин се пази не само от явната гордост, но и от фалшивото смирение.

Фалшиво смирение е да се показваш смирен от желание да те похвалят.Това е гордост, но преоблечена в смирени дрехи.  Само отвън има вид на смирение, а отвътре клокочат всякакви демонски страсти. Фалшиво смиреният все се озърта, за да види, дали го забелязват, дали говорят за него, дали го обожават. Виждайки, че смирението носи похвали и почести на ония, които го имат, слага маската на привидното благочестие, с цел да се прослави и той чрез него. Такъв човек показва, че въобще не е разбрал същината на смирението. Това  фалшиво смирение не спасява. Лицемерното смирение представлява голяма опасност не толкова за светските хора. То е най-опасно за духовниците, особено за монасите, чийто път по преимущество е пътят на смирението. Знаейки колко трудно се достига истинското смирение, те често се преструват на смирени от желание да придобият евтина и бърза слава.

Не рядко са и набожните християни които се поддават на това изкушение – да се правят на смирени. За да се избегне това фалшиво и пагубно смирение, св. Отци съветват нищо сами да не говорим за себе си: нито добро, нито лошо, а да внимаваме над душата си и вътрешно да се борим с всички нейни порочни движения.

Корят ли ни, трябва да мълчим и да не се оправдаваме, защото ще излезе гордост.

Хвалят ли ни, пак трябва да мълчим и да не противоречим, защото ще излезе лицемерие.

Човек трябва да се стреми да придобие вътрешно смирение, което нито от укорите се разстройва, нито от похвалите се вълнува.

Лицемерното смирение има толкова общо с истинското смирение, колкото сламата със златото.

Много хубаво охарактеризира фалшивото смирение св. Тихон Задонски. Той казва: „Има такива люде, които отвън се показват смирени, но отвътре нямат това. Мнозина свалят от себе си разните чинове и титли на тоя свят, но не искат да свалят високото мнение за себе си; отричат се от честта и мирския сан, но искат да жънат почести заради светостта си. Мнозина не се срамуват да се наричат пред хората грешници, или даже най-грешни между всички, но не искат да слушат това от другите и затова само с устата си се наричат такива. Други, като сърп, имат превит врат, но вътрешно се превъзнасят с ума си. Някои правят ниски поклони пред братята си, но в сърцето си остават непреклонни. Друг ходи в раздрани дрехи, но не иска да раздере сърцето си. Мнозина говорят малко и тихо, а други съвсем и не говорят, но в сърцата си непрестанно хулят своите ближни. Някои с черно расо и с мантия покриват тялото си, но сърцето си не желаят да покрият. Всички те нямат смирение в сърцата си, а лицемерие. Такива хора са подобни на мях, надут с въздух, който изглежда напълнен с нещо, но когато въздухът се изпусне, става явно, че той е бил празен. Или по думите на Христа, те са подобни на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота (Мат. 23:27).

Всички тия наставления св. Отци ни дават, за да ни предпазят от опасностите на лицемерното смирение, което не само, че не спасява душата на човека, но я прави и достойна за повече наказания. Единствено спасително е само истинското смирение.

Гордостта има три степени. Първата степен е невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава.

Тщеславие е старо славянска дума, която в превод означава пустославие – гонене на празна слава. Тщеславният човек е жаден да чуе похвали и одобрение  за себе си. Най-унизителното е, че ги търси от хора, чието мнение дори не уважава.Той се радва когато другите се възхищават на красотата му, облеклото му, знанията и дарбите му. Тези лъжливи похвали  лишават душата от небесна награда и я погубват. Иисус Христос казва:

„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят: инак, няма да имате награда при небесния Ваш Отец”.( Мат. 6:1)

Заразените от тщеславие хора се възгордяват със знания, богатства, слава и власт. Те са заслепени и такива човеци са крадци, защото се хвалят с чуждо богатство, което не е тяхно, а принадлежи на Бог.

За да преодоляваме този порок, нека помним, че всичко добро и хубаво, което имаме, е от Бога и нека си казваме често псаломския стих:

„Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!”( Пс.113:9)

Тщеславието погубва човека не само пред Бога, но и пред обществото в което живее. Изгубва доброто му име, ако се е ползвал с такова.

В Евангелието се казва: „Който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири – ще бъде въздигнат.”( Мат. 23:12)

Но как да се борим с това тщеславие, което тъй леко възниква в душите ни, и което тъй много услажда суетните ни сърца?

По съвета на Св. Отци когато чуем похвала, трябва да си спомним нашите беззакония и грехове, и веднага ще ни смири съзнанието ни, че хората ни хвалят, защото не ни познават във всичката ни душевна окаяност. Тогава дори може да се яви у нас спасителното чувство, че ние заслужаваме не похвали, а укори, наказания и посрама. Много бързо прогонва тщеславните настроения в душата мисълта за Частния Божий съд, на който ще се открият всички наши тайни дела и ще се осъдят всички наши срамни грехове. Страхът Божий е най-силният враг на тщеславието.

Ако пък тщеславието се поражда у нас не вследствие на похвалите, идещи отвън, ако то блика само от дълбините на нашето покварено сърце и ни шепне с ласкателния си глас: „Виж, колко умно постъпи! Виж, колко добър се показа! Виж колко мъдро приказваш!”

Тогава, по съвета на епископ Теофан Затворник, трябва веднага да се заемем с борба срещу това възникващо в душата тщеславно чувство. „Борете се и ще победите!”, казва той. Първото, което трябва да се направи, е да осъзнаем и почувстваме, че тоя помисъл (т. е. тщеславният) е враг (на душата). Когато го осъзнаем, ще изпитаме неприязън към този помисъл, и тази неприязненост ще го отблъсне.

Трезвото осъзнаване какво представляваме ние, колко малко сме извършили, и колко много още ни предстои да постигаме, може да ни смири и отрезви. Затова по-добре е дори нищо преславно да не извършим в света, отколкото чрез извършването му да се превъзнесем.

 „По-добър е смиреният разкаял се грешник пред Бога, отколкото горделивият праведник”.

Тщеславието се прогонва от истинското и дълбоко себепознание.

Само християнина може да има истинско познание за себе си. Да познаеш себе си, означава, да имаш знание за своето произхождение, за сегашното си състояние и за своето бъдеще. Самопознанието се състои в правилно познание на своята човешка природа – на нейните сили, способности, немощи и недостатъци. Такова познание за себе си може да получи човек само при светлината на Св. Писание. Самопознанието е нужно за да имаме правилно отношение към Бога. Който не се познава, той не може да познава и Бога и следователно да изпълни и задълженията си към Него.

Защо се хвалим ние обикновено? Защото се сравняваме с по-нискостоящите от нас. Но, ако се съпоставим с по-високостоящите, колко по-несръчни, по-лоши, по-неразсъдливи и по-глупави ще се окажем от тях! Св.  Димитрий Ростовски прекрасно казва: 

 „Някои извършиха много добродетели, раздадоха имота си, оставиха богатства, направиха преславни неща, просветиха света, умъдриха човеците, спасиха много души и пак не се похвалиха. А ти, без да си извършил нещо добро, без да си направил някое богоугодно дело, за нищо и никакво безумно се хвалиш. Не се хвали прочее сам ти, но гледай, дали Бог ще те похвали. Защото ако направиш нещо добро, и без твоята хвалба Бог ще го узнае. И, ако е Нему угодно, и без да искаш ти, Той ще те прослави… Той няма да остави ни едного без голямо възмездие”.

На друго място св. Димитрий чудесно изразява същата мисъл:

 „Ако сам хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”

Сам Спасителят ни е научил как да лекуваме болестта на славолюбието. „Кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук. 17:10).

 Колко отдълбоко е пресечен тук коренът на тщеславието с думите:

 „Кога изпълните всичко”! Кой от нас може да се похвали, че е изпълнил всичко? Никой.

Човек няма основание с нищо да се хвали, защото няма нищо свое, всичко му е дадено. Само греховете са негови, защото са извършени от него без ничия чужда помощ. Не може да се каже същото и за добродетелите. Защото всяко истинско добро се извършва с Божията помощ, с подкрепата на благодатта, която ни се дава в тайнството св. Кръщение.

 „Без Мене, казва Спасителят, не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5).

Колко е дълбоко християнското Откровение! То единствено ни учи, че ние нямаме право да се превъзнасяме с добродетелите си, защото всички те са постигнати, наистина, не без участие на свободната човешка воля, но със силната подкрепа на Божията благодат. Без тая благодат всичките най-големи усилия на нашата свободна воля не биха ни изкачили до върха на съвършенството, на който са се издигали светците.

 „Срамно е да се превъзнасяш с чужди украшения”, говори премъдро св. Йоан Лествичник. „А крайно безумно е да се гордееш с Божиите дарования”. Защото кои добродетели сме постигнали без помощта на разума, а той ни е даден от Бога.

Ако тщеславието не бъде изкоренено от душата, то като плевел бързо пораства, заглушава всичко свято и добро и преминава в по-горния стадий на развитие:  Втората степен на гордостта  – надменността. 
Надменният човек е поставен от дявола на по-високо стъпало, отколкото тщеславният. Надменността е сатанинско качество. Както дяволът намира наслада от това да причинява скърби и нещастия на хората, така и надменният гледа чрез опозоряването, осъждането и обезчестяването на другите, единствен той да остане на почит между хората.

Надменният човек вижда само своите достойнства и се надценява. За другите той говори гордо, понякога благосклонно, рядко снизходително, а най-често презрително. Равните на себе си той поставя под себе си. Към по-нискостоящите е груб и жесток. По-надарените от него и по-издигнатите, той снизходително и милостиво оценява, но, ако се впусне в откровен разговор се вижда, че измежду всички, все пак поставя себе си на първо място.

Надменността сама себе си величае. Тя не търпи чужди мнения, не обича да търпи критики за себе си. Разбира се, и в надменността има различни степени и нюанси. Един е по-слабо надменен, друг гори от себепревъзнасяне. Тук играе роля и степента на умствено развитие, образованието и общата култура на човека.

Простият е глупаво надменен и ще се скара с нас най-вулгарно, ако му  противоречим или го изобличим в нещо.

Културният е изтънчено надменен и ще гледа да ни покори чрез някои свои качества.

В съвременното общество, надменният се познава по това, че той все обича да налага своето мнение. Винаги е уверен в своята правота и знае само да се хвали. Своите успехи преразказва, многократно „аз тука…аз там… и ако го оставим да говори – всичко каквото каже ще бъде едно похвално слово за самия себе си и за неговото „аз”. Надменният не само се любува на своите качества, но и не харесва нищо у другите. Той се мисли за най-умен, най-съвършен. Чака радост оттам, откъдето тя няма да дойде-от похвалите, които са краткотрайни и често лицемерни. Завист го изпълва при вида на неговите съперници. А завистта, подобно на оцета, разяжда собствения си съд. Надменният е гневлив. Започва да осъжда и унижава другите, но себе си не самоосъжда. За него няма добър човек. На всички намира недостатъци и слабости, а своите не вижда. Когато някой му ги посочи, той се сърди, честолюбието му страда. Съвети, увещания и наставления не иска и не търси.  Свикнал е да жъне похвали, а не да му правят забележки и затова болезнено преживява незачитането на неговата личност.

Надменността прави хората зли, недружелюбни, свадливи, паметозлобни, гневливи, нежелаещи да простят. Ако съберем  двама горделивци да живеят, не ще могат да се търпят. Постоянно ще се карат. Всеки един от тях ще смята себе си за прав. Два остри камъка брашно не мелят.

Надменният никога не се покорява. Дайте му някой хубав съвет – той няма да го изпълни. Ще постъпи по своему, та макар и големи беди да произлязат от тая негова безразсъдна постъпка. Надменността размирява тихите семейства, разстройва селата, окървавява вечерите, бунтува масите, запалва целия свят и настройва всички против всички. Нищо тъй не руши дружелюбния живот и обществените порядки както надменността.

Тя разединява, защото в нея няма нито смирение, нито любов, които единствени съединяват, спояват и съзиждат. Всеки надменен човек е за себе си нещо като малък бог. И както на божеството се оказва особено внимание и почитание, тъй и той от всички иска жертва и уважение към своята особа, без да се чувствува някому длъжен в нещо.

Такъв човек, затвърди ли се окончателно в това свое гибелно себепревъзнасяне, може лесно да стигне и до третата и най-страхотна степен на гордостта, а именно до възгордяването против самият Бог.

На тая степен се бе издигнал самозабравилият се Денница. Но тая висота бе толкова шеметна за него, че не можа да се удържи на нея и се провали. Гордият, започнал от „невинното” тщеславие, може да стигне до пълно всатаняване.

Днешното паднало човечество не иска да признае гордостта за грях, а дори я смята за добродетел. То толкова е объркало понятията, че се присмива не на сатанинската гордост, а на смирението.

Смята се за напълно нормално човек да е горд, да цени собственото си достойнство, да пази своята чест и да защищава своето аз. Но зад всички тия думи – чест, достойнство, самолюбие – се крие демонската гордост. Изобличете такъв един рицар на „благородното” самолюбие в някакъв негов грях! Той няма да понесе това оскърбление с християнско смирение, а веднага ще се озлоби и ще кипне. И в пламъците на неговия „благороден гняв” ще блесне ликът на сатанинската му гордост.

Ако гордостта е толкова високо морално качество, защо Иисус Христос никъде не казва: Бъдете като Мен горди! Защищавайте своята чест!, а заповядва тъкмо обратното:

 „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39).

Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина, да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Тя е пагубна. Слага край на духовния живот и пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие:

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Гордостта отнема благодатта от ония, които са я получили. Тя е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй благодатта и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също сърце. Човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Никой човек не е в състояние да изправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуща за наше добро. Такива са страшните болести, внезапното разорение, смъртта на близък човек. Разбира се, тия лекарства не действат магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. Това зависи от свободната воля на човека, как той ще ги използва. Ако не възроптае и не вземе да хули Бога, ако осъзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом.

Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, вечните адски мъки ще ги смирят отвъд. Но ще бъде вече късно и безполезно!… 

Високо качество е смирението, защото то ни прави синове Божии, въвежда ни в Царството небесно и ни отваря вратите на рая.

Св. Йоан Лествичник категорично се изразява:

„Покаянието събужда човека; плачът чука на вратите на небето, а светото смирение ги отваря”.

Колко грешници са изпреварили много мними праведници в Царството небесно! Разбойници, блудници, крадци, лъжци и всякакви други грешници чрез смирението си, са ставали светци. Затова пътя за спасението на всеки е светото смирение. То е толкова силен ходатай пред Бога, че прощава много грехове и дава велики блага. Достатъчно е съгрешилият да се смири, за да бъде приет в общение от Бога. Съгрешавали са мнозина, но чрез смирението си пак са възстановявали връзката си с небето. Съгрешил някога тежко и великият праведник св. пророк и цар Давид. Извършил прелюбодейство и убийство. Но принесъл Богу смирено покаяние. Той извикал пред изобличилия го пророк Натан: „Съгреших пред Господа!”

И веднага чул: „Господ сне от тебе греха ти!” (2 Цар.12:13).

Поразен от силата на смирението и от величието на Божието милосърдие, св. цар Давид написал чудния покаен псалом: „Помилуй ме, Боже!”(Пс.50), в който е изразил дълбоката мисъл, че Бог никаква друга жертва не иска от нас, освен сърце съкрушено и смирено.

 „Защото да би искал жертва, аз бих Ти дал”, говори Давид към Бога и продължава: „Но към всесъжения (или както тълкува св. Йоан Лествичник: глад, жажда, пост, и други подвизи) не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. (Пс. 50:18-19).

„За тази единствена жертва, казва Св. Симеон Нови Богослов, се случват болестите, скърбите, неприятностите, самото падение, душевните и съпътствуващите ги телесни страдания”, все с тая цел: да се смирим пред Бога и чрез това да се спасим.

Толкова силно и велико е смирението, че то може да умилостиви разгневения Бог и да заличи всеки грях. В него е скрита славата Божия. Св. Исаак Сирин го казва:

 „Унизи себе си и ще видиш славата Божия в себе си!”

Това означава: Смири се и ще бъдеш въздигнат! Понижи се пред всички човеци, и Бог ще те постави на първо място в Царството небесно!

Бягай от почестите и с чест ще бъдеш увенчан в рая! Бъди слуга и на по-нискостоящите от тебе, и Бог ще те прослави! Ето това е истинското смирение!

Със смирението е свързан един чуден парадокс: колкото по-добродетелен става човек, толкова по-грешен се чувства. Но не виждаме ли същия парадокс и при гордостта, само че обърнат към страната на греха?

Колкото повече се възгордява и следователно огрешава човек, толкова по-прав се мисли.

Има нещо много естествено в съзнанието на праведника, че той е недостоен и грешен. Мъдрият Паскал е схванал отлично това явление и го е изразил така:

 „Има само два вида човеци: едните праведни, които се мислят за грешни, а другите – грешни, които се мислят за праведни”.

Един древен велик подвижник е пророкувал, че в последните времена няма да има строги аскети и големи подвижници. Тогава истинските християни ще се спасяват само със смирение и с него ще достигнат  съвършенство.

В обобщение трябва да кажем че, смирените са бедните духом. Това са онези, който се считат искрено за най-големи грешници и осъзнават, че нямат нищо добро в себе си. Постоянно се каят пред Бога и вършат тайно добрините си. Всички изпитания в живота приемат благодушно, никога не роптаят и винаги и за всичко благодарят.

Каквито и добродетели да има човек, ако не придобие смирено сърце, не може да постигне спасение на душата си.

Сърце, в което има гордост, няма място за смирение. Гордостта е мрак и няма нищо общо с Божествената светлина.

Бедното днешно човечество е тръгнало по най-гибелния път – по пътя на гордото безбожие. С това си поведение само подпомага идването на апокалиптичните ужаси, които ще се изсипят върху него заради отстъплението от Православната вяра, заради безбожието, заради порочността и сатанинската гордост. И най – ограниченият човек, ако се замисли за бъдещето си, ще осъзнае, че то не е вечно и че краят му не е много далеч. С всеки изминат ден се приближава към него. От земя е произлязъл и в земята ще отиде след смъртта си.  И там всички са равни, независимо от статута в земния живот. Цар и войник, беден и богат, учен и прост. Как да живеем тогава?

Да се смирим и да тръгнем по пътя към Бога.

Смирението е онова блажено богатство, с което се спечелва Царството небесно. Това богатство краси душата. Не се купува с пари, нито пък се искат някакви знания, за да се запази трайно. От нас зависи – дали да го имаме или не. Нужно е само да осъзнаем неговата ценност и сърдечно желание да я придобием.

Както видяхме, прочитайки всичко до тук, пред нас се очертаха два пътя на живота: на гордостта и на смирението. Може би, ще се намерят такива, които, ще махнат с ръка и пренебрежително ще кажат: „ Това са глупости!”… И ще заличат от паметта си всичко онова, което са прочели.

Такива хора с нежеланието си да бъдат поучени ще докажат своята гордост. Техният път неминуемо води към гибел.

Но които от Вас смирено поглъщаха всяка дума, жадни за духовна мъдрост, за поука и спасение, те вървят по пътеката на смирението, която ще ги изведе при Бога.

В Откровението на Св. Йоан Богослов  е казано:

„Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му!” (Откр. 22:11-12).

Който иска да възприеме, нека го възприеме!

Разбрахте ме ли кой в крайна сметка е смирен?

Това е онзи, когото никога не познахме и никога няма да познаем, защото умее добре да се скрива от света. Скрива се, защото няма да издържим живота му. Ще го наречем луд, глупав, безумен. Няма да го чуем да говори, защото предпочита мълчанието. Няма да го видим да претендира за първото място, защото е незабележим. Това са хората, останали извън нашето полезрение, встрани от славата и почестите, към които ние толкова много се стремим.

Несъществуващи за света, това са истинските съществуващи.

Безславни в очите на хората, но истински прославени от Бога.

                                                        Богослов Данаил Добрев

         

Да започнем с думите на един бележит светец –  Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867).

„Изпълнява се предсказаното в Писанието за Отстъплението от християнството на същите народи, които някога са преминали от езичеството към християнството.”

Словата казани от Светилника на Руската Православна Църква нима не са очевидни в нашето време?

Отстъплението от Бога се разглежда в Свещеното Писание като духовно блудство, изневяра, измяна. Целта му е погубване на човешката душа, като я постави в пълна зависимост и открито служение на сатаната.

Сравнително неотдавна изглеждаше абсолютно невъзможно това пълно безсрамие в религиозно-нравствения живот, стигайки до пълно отречение от Христос и до отхвърляне на всякакви религиозно-нравствени устои. 

Отстъплението е вече факт. Днес ние виждаме как хората постепенно отстъпили от православната вяра, създали хиляди лъжеучения, вярват във всичко което им се поднесе, но не и в учението на Иисус Христос.

Все по- разрастващото се Отстъпление, предшествува появяването на Христовия противник – антихриста. То трябва да подготви хората за неговото възцаряване. Идването му ще бъде логична, справедлива, естествена последица от общата нравствена и духовна насоченост на човечеството. Тогава на света ще се предложи единната псевдорелигия на антихриста, налагана с цялата материална и духовна мощ на злото.

Тази религия вече е създадена има и своя световна идеология. Тя налага систематично и последователно нов начин на живот, нови принципи и насоки на развитие в духовната и материална сфера на хората.

Това е движението Ню Ейдж (Нова епоха), вдъхновител

и създател на последната световна синкретична ( обидинена) религия, призвана да замени християнството.

Историята на Ню ейдж започва, през 18-ти век, в Европа, когато се появява езотерично движение, наречено от учените окултизъм. Значими негови предтечи в тази епоха, са шведския мистик Сведенборг, който обявил, че комуникира с ангели, демони и духове, както и известния немски хипнотизатор Месмер.

От тях двамата било вдъхновено и религиозното движение в САЩ спиритуализъм, пряк предшественик на „Ню ейдж“, характерно с това, че отхвърля християнството и се обляга на контакта с духове.

През 1875 г. в Ню Йорк се основава Теософско общество, основано от рускинята Елена Блаватска. То става идеен извор на движението„Ню ейдж“.  Задачата на това окултно общество е философски да обоснове спиритизма и езотериката, които по това време са широко разпространени в Америка и Европа. 

В устава на обществото са залегнали клаузи за създаване на „Световното човешко братство“ без разлика от раса, вероизповедание, пол, каста или цвят на кожата, т.е. ново световно общество. Тази идея е в резултат от смесването и обобщаването на идеите на окултните системи на будизма и индуизма, гностицизма, херметизма, кабалата и манихейството. Представата и вярването е че всички религии и религиозни доктрини водят към Бога. 

Един от последователите на Елена Блаватска е Петър Дънов, който се запознава с нейните идеи докато следва в Методистката теологическа семинария в САЩ.

В резултат на това, той се отказва от предлаганата му длъжност на методистки проповедник и основава религиозно-философско учение,[1] наричано Всемирно бяло братство и което се самоопределя като езотерично християнство и окултизъм. To се превръща в най-влиятелното Ню ейдж учение в България и  обърква много търсещи хора по света и у нас.

Религията „Ню Ейдж“ е създадена от последователката на Блаватска, Алис Бейли (Alice Ann Bailey), която като медиум получавала послания от т. нар. „учители на мъдростта“ и така е обявен „планът за нов световен ред“.

През 1922 г. тя основава издателската компания „Луцифер“ (Lucifer Publishing), преименувана по-късно на „Луцис Тръст“ (Lucis Trust), която се превръща в най-важната организация на „Ню Ейдж“, чийто главни офиси днес се намират в Ню Йорк, Лондон и Женева.

Друг  предшественик на „Ню ейдж“ са НЛО култовете през 1950-те години, които вярват, че започва нова ера, която ще бъде предизвикана от контакт с извънземни. Най-важното десетилетие за формирането на Ню ейдж обаче са 60-те години на 20-ти век – времето на контракултурата и хипитата, като именно бивши хипита стават първите ню ейджъри. През това десетилетие се появява цяла плеяда нови религиозни течения в САЩ, от които възниква движението – Трансцедентална медитация, Зен центърът в Сан Франциско, Църквата на всички светове, Църквата на Сатана и др. И така, „официалното“ раждане на движението Ню ейдж се случва в началото на 70-те години, а напълно се оформя през 80-те.

Никак не е лесно, но ще се опитам да изясня какво точно е религията „Ню ейдж“.

„Ню ейдж“ се основава на астрологическа теория, според която всяка звездна епоха продължава две хиляди години. Ерата на Рибите, символ на християнството вече е преминала. Сега сме  в ерата на Водолея, чийто символ е небесната дъга. Докато първата се е характеризира с рационалност, втората носи духовност.

С епохата на водолея на земята ще настъпи нов световен ред – епоха на „синтеза, хармонията и благоденствието“.

Мнозинството изследователи определят „Ню ейдж“ като религиозно движение. В своята същност, движението „Ню ейдж“ е термин, покриващ разнородни учения с понякога дори несвързани помежду си вярвания. То няма водач, няма организация, няма структура.

„Ню ейдж“ е смесица от източен мистицизъм и окултни практики със западна материалистична окраска. Тези учения често са под маската на програми за духовно здраве, самоусъвършенстване, грижа за световния мир, екология и духовно просветление.

Целта на религията „Ню Ейдж“ е духовно развитие. Много от практиките на „Ню ейдж“ произхождат от източния мистицизъм. Те съдържат будистки и индуистки доктрини, но са представени по приемлив начин за западния човек. Говори се за трансцедентална медитация, прераждане, карма, зен и т.н.

Това е процес на вътрешно пробуждане и осъзнаване на вътрешната същност на човека. Това  усъвършенстване става  постепенно, чрез преодоляване на егото, освобождаване на ума, усвояване силата на мисълта и израстване към висше съзнание. Практикуването на йога е основополагащо.

Към „Ню ейдж“ спадат и анимистични религии като друидизъм, шаманизъм и т.н.

Друга цел на „Ню Ейдж” е „езотериката“– духовното познание. Напредването в този нелек процес, като средства за ориентация помагат езотеричните дисциплини като космология, астрология, окултизъм, спиритуализъм, теософия, парапсихология, ясновидство, гностицизъм, кабала, неоплатонизъм, тайни общества. За духовното израстване помагат изучаването на:

„Аурата“- енергийно поле което обгражда всеки материален обект.

 „Чакрите“ – енергийни колела, посредством които енергията протича навътре или навън от тялото.

„Свръхспособности“ – Това са паропсихология – (научна дисциплина, която изследва съществуването на живот след смъртта) „Психокинеза“ – възмoжнocттa caмocтoятeлнo дa ce пoвлиявa нa мaтepиятa caмo cъc cилaтa нa yмa.

„Опитност извън тялото“  – преживяване, в което съзнанието се отделя от физическото тяло на преживяващия.

 „Послания от висш разум“  – както и т.н „Мантри“ – инструмент на съзнанието.

 „ Ню Ейдж“ прониква навсякъде –  в обрядни свещи, парфюми, благовония, в образи на Буда, книги с молитви,с мантри, на Дънов и други ню ейдж автори,мандали, вегетариански рецепти, гривни, аудиовизуални продукти с уроци за лечение и освобождение, хипнотични сеанси, всякакъв вид психотерапия, упражнения за разпознаване на кармата и т.нар. „минали животи“, духовни учители, духове-водачи, ангели и записване и изпълняване на техните послания и заповеди, всякакъв вид привличащи вниманието предмети и мн. др.

Напредването в „Ню Ейдж“, трябва да бъде съпроводено и с промяна на начина на живот. Много последователи вярват, че храната въздейсвта не само на тялото, но и на душата и затова предпочитат свежата органична вегетарианска храна.

Използване на алтернативно лечение е желателно. То се състои в аромотерапия, лечебно хранене,  акупунктура, масажиране на „точки“, хомеопатия, лечение с кристали, ароматерапия, „Рейки“ – (лечение с енергия),  народолечение – премахване на психоатаки чрез „баене“, практикуване на „Ци гун“ –(овладяване на енергията чрез движения и дихателни упранения) и „Тай-чи“ – (бойно изкуство свързано с вътрещно общуване и духовна енергия) мн.др.

Това, което ги обединява всичките, е че нямат нищо общо с медицината и с науката. Нещо повече, те са сочени в медицинската литература като типични примери за псевдонаука, а дефиницията на псевдонаука е:

Вярване, което се представя за наука.

Според „Ню ейдж“ слушането на музика и медитиране водят до избистряне на съзнанието и позволяват на духа и тялото да се изцерят без нуждата и намесата не традиционните медицински и психиатрични решения.

Като цяло виждаме как чрез религията „Ню Ейдж“ става пpoцec на пocтeпeннo изменение нa cъзнaниeтo, пpoмянa коренно нa нaчинa нa живoт и начина на мислене. Дyxoвнoтo paзвитиe и духовното познание стават основен приоритет. Хората създават своя собствена реалност. Изтрити са всички морални граници.

Целта е всеки човек,  да бъде космически осъзнат, да достигне просветлено състояние и настроен към космическо съзнание.

Но нека разгледаме в дълбочина истинската същност на това така наречено духовно усъвършенстване и просветлено състояние.

Същността на религията „Ню Ейдж“ е пантеизмът – т.е. вярата, че  Бог е съвкупност от всичко, което съществува в природата (дървото е бог, скалата е бог, животното е бог, небето е бог, слънцето е бог, всеки човек е бог и т.н.). Приема се, че има божествена сила, която се нарича„енергия“, или „жизнена сила“. Тази  сила произтича през всички живи същества ( включително растения, животни ).

От това следва, че човек има божествена същност.

Ето как описва това една от най-запалените проповеднички на религията „Ню Ейдж“ – актрисата Шърли Маклейн

„Човек е съществувал от началото на времето и пространството… Човекът е сътворец на космоса заедно с Бога… Ние сме забравили, че сме божествени. Никога не трябва да се покланяш на някого или на нещо, освен на себе си, тъй като ти си Бог. Да обичаш себе си означава да обичаш Бога…“ (из книгата „ Опасно положение“).

Това е основанието, да се пренебрегва идеята за добро и зло.  Злото не съществува, има само нарушен баланс на естествените сили. Като следствие от това разбиране се отхвърля и самата същност на християнството – грях не съществува, спасител е излишен.

Повечето пантеисти автоматично поддържат концепцията за едно световно управление, тъй като световното единство е от съществено значение за правилното протичане на божията сила.

Тогава човечеството ще извърши „квантов скок” към по-високо равнище на съществуване. В резултат на това, всички хора изведнъж ще получат мистични сили да правят неща, които никога преди това не са могли да правят. Ще настъпи „Ню Ейдж” на просветление – Новият Световен Ред ще бъде роден. 

Пантеизмът е сатанинска религия. Въпреки че прекият култ към Сатаната (сатанизмът) е привлякъл някои последователи, повечето хора не биха се забъркали в него, поради очевидно злата му окраска.

Вместо него съществува нещо много по-изтънчено – пантеизмът, развит, за да привлича масите в лицето на „Ню Ейдж”. 
Мнозинството от последователите на „Ню Ейдж” се движат по повърхността на нещата и в наивността си, не са наясно в какво са въвлечени. Не осъзнават, че  извършват  култ към дявола.
Такива хора са се свързвали с движението, защото са споделяли повече или по-малко вярвания или практики, като сливане с природата, здраве, световен мир, медитация, йога или други форми на окултната медитация.

Едно от погрешните схващания, отклонили много хора от правия път и попречило им да направят връзката между пантеизма и окултизма, е неправилното разбиране на думите „мистичен” и „мистицизъм”, поне що се отнася до съвременната им употреба.
Мистицизмът е просто по-мек, по-предпазлив начин за назоваване на окултизма. Това, което заблуждава още повече хора и ги  насочва в погрешна посока, е терминът „Ню Ейдж”, който звучи приятно, но всъщност е синоним на „мистицизъм” и „окултизъм”.

В съвременният език да бъдеш последовател на „Ню Ейдж” и да бъдеш мистик и окултист е едно и също. 
Поради тези тънкости много хора, привлечени от външните прояви на движението „Ню Ейдж”, не разбират факта, че са прегърнали окултни идеи. Те рано или късно откриват, че практикуват окултизъм, но вече са така свързани с новата си вяра и практика, че често не са склонни да се обърнат и да се върнат. Окултното е привлекателно и хората се пристрастяват към него може би в същата или дори по-голяма степен, както към наркотиците променящи съзнанието. 

Голяма част от последователите – около 2/3-ти, са жени.

Една от най-важните практики в „Ню Ейдж“ е медитацията, чрез която се контактува с духове от които човек получава помощ и напътствия. Медиум, които прави комуникация с духовният свят се нарича „контактьор“ или „ченълър“( жени са и основните контактъорки с духове). Духовете с които се осъществява връзка, (включително духове на мъртви), се наричат „учители“ „богове“ и „богини“, „духове-водачи“ „ангели“, „арахангели“,  „учители на мъдрост“, „извънземни“ и др.

Според учението на Православната църква, последователите на „Ню Ейдж“ чрез медитация, осъществяват контакт с поднебесните паднали духове /демони, бесове/ и влизането на всякакво общение с тях строго се забранява. Човекът, който контактува с духове е посредник между дух от отвъдния свят и хората около него.

Наричането на медиума „ченълър“ и на демона „духовен водач“ не  променя реалността какво представляват те. Това е царството на тъмнината, което се оглавява от Сатаната.

Свещеното писание предупреждава:

„Не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света” (3 Иоан. 4:1).

Контактуването с духове е противно  на Божията воля, защото неизбежно поставя тези способности в подчинение не на ангели, не на Бога, а на падналите духове, подчинени на врага на човешкия род – Дявола.

Поради развиването на привързаност и зависимост към тази практика, самото и започване е вече твърде опасно. Отключените у  медиума „врати” за контакт с духовния свят са трайни и тяхното последващо контролиране е трудно даже в рамките на Църквата. Премахването им е изключително трудно.
От житията на светиите научаваме, че само единици от най-съвършените християни, предимно монасите, са били удостоявани със свръхестествените дарби на виденията, откровенията и чудотворството. Тези дарби са идвали като последица от дълъг и правилен духовен аскетичен подвиг.

Днес в най-големите фирми в САЩ се провеждат медитации и заклинания за повишаване на ефективността на производството и управлението на икономиката. Много компании, практикуват техниките на „Ню Ейдж“ за „разширяване на съзнанието“.

Фирми като IBM, Procter&Gamble и General Motors също назначават на работа бизнес експерти от движението „Ню Ейдж“.
В основата на външната идеология на програмите за „глобално развитие“, които се разработват от ООН, ЮНЕСКО и други организации, също лежи светогледът на движението „Ню Ейдж“, което открито провъзгласява „края на християнската ера“.
Това, за което в миналото писа Блаватска: „да се изтрие християнството от лицето на земята“ – в наше време започва да се реализира с пълна сила.

В момента „Ню Ейдж“ е най-голямото окултно движение.

То се отличава с това, че няма единна строга структура, ръководство и йерархия, а представлява мрежа от многобройни децентрализирани окултни организации, просветителски кръжоци, институти, клубове, издателства и фондове.

 „Както пише Карл Рашке (Carl A. Raschke), професор по религиознание в Денвърския университет, „Движението „Ню Ейдж“ е най-голямата социално-политическа сила в днешния свят. То е колкото политическо, толкова и религиозно и се разпространява в сферата на бизнеса.“ 

Наднационалният характер на това учение и неговата насоченост към глобален контрол отговаря на интересите на транснационалния елит, чиято финансова подкрепа всъщност подсигурява широкото разпространение на това движение.

Ню Ейдж“ се финансира от един от най-богатите хора на планетата – Бил Гейтс и неговата жена. Техният фонд е попечител на „Новата група на световните служители“ – подразделение на Lucis Trust.

Бил Гейтс дарява хиляди долари на обществото ЛГБТИ, (ЛГБТИ е възприетото международно съкращение за лесбийки, гей, би-, транс- и интерсексуални/, което също е част от „Ню Ейдж.

Религията „Нова епоха“ се лансира и поддържа от следните организаци и групи:

– Фримасонството, Кръглата маса, Билдербергите, Трилатералната комисия и Съвета за чуждестранни връзки. ООН, Римски клуб, Орденът на череп и кости, Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка, Организацията на обединените народи (ООН), Италианската масонска ложа Р2 – специално тази във Ватиканската йерархия, НАТО и много други.

-Разузнавателни групи: ЦРУ, КГБ, ФБР, английско разузнаване, мафия (организирана престъпност), Картел за опиати, Интерпол, комунистически партии и други

-Религиозни групи: Световен съвет на църквите, Национален съвет на църквите, Световен парламент на религията, Ватикана, Култове на новата епоха, Либерални протестанти, Обединена църква, Световна църква, Храм на разбирателството, Орденът на св. Йоан от Ерусалим, Една световно управлявана църква и други

-Образователни групи: ЮНЕСКО, Световна федералистка асоциация, Луцис тръст, Световно доброжелателство, знаменитите „Грийнпийс“, Теософското общество, обществото на Николай Рьорих,УНИЦЕФ и др.

В сферата на влияние на движението са повечето от най-популярните секти: сциентолози, мунити, „Деца на Бога“ и др.

С разпространяване на мирогледа на „Новата епоха“ се занимава и киноиндустрията. Към „Ню Ейдж“ филмите спадат „Междузвездни войни“, „Батман“, „Полтъргайст“, „Хобит“, „Властелинът на пръстените“, „Хари Потър“ и много други.

Все по-открито идеолозите на „Нова епоха“, величаят своя истински вдъхновител – дявола.

През 1978г. Един от водачите му Дейвид Спейнглър (David Spangler) е написал.

„Денница (Луцифер) действува вътре във всеки от нас, за да ни доведе до цялостност. В процеса на движението ни към новата епоха – епоха на цялостността на човека, всеки един от нас по някакъв начин стига до точката, която аз наричам сатанинско посвещение. Това е една особена врата и индивидът трябва да мине през нея, ако иска напълно да достигне явяването на светлината и собствената си цялостност…”.

Ценностната система на „Ню Ейдж“ се пропагандира от широк кръг дейци на шоубизнеса, сред които Елвис Пресли, Шърли Маклейн, Джон Траволта, Шарън Стоун, Демис Русос и др.

Библия на „Ню Ейдж“ е книгата на сътрудничката на Стандфордския институт Мерилин Фъргюсън (Marilyn Ferguson) „Заговорът на Водолея“, в която се провъзгласява началото на „смяната на парадигмите“ и освобождаването от старите канони. Фергюсън пише:

 „в Съединените щати работи една силна, макар и нямаща лидер, организация, която има за цел извършването на радикални промени. Членовете на тази организация успяха да разбият някои ключови елементи в традиционното западно мислене… Тази организация е „Заговорът на Водолея“… Този заговор предизвика най-бързата в света културна мутация, която се оказа по-обхватна от реформа и по-дълбока от революция.“

С особена откровеност относно неравенството на хората се прослави „звездата“ на „Ню Ейдж“ Барбара Маркс Хъбард (Barbara Marx Hubbard), съпруга на основателя на сциентологията. В своята „Книга на съ-творението“ тя пише:

 „Една четвърт от човечеството е деструктивна. Това са плевели. Преди им се разрешаваше да умират от собствената си смърт, но днес поради приближаването към великия скок от човек-твар към човек-сътворец, т.е. наследник на Божията власт, тази четвърт на деструктивните трябва да се отстрани. Ние (посветените) сме отговорни за това. Ние сме отговорни за мисията на процеса на божествен подбор в полза на планетата Земя.“

Главното оръжие на последователите на „Ню Ейдж“ си остава изискването за топлохладна толерантност. Тук важна роля играе именно ЮНЕСКО, която придаде на това понятие сакрално значение, когато през 1995 г. на своята Генерална конференция прие Декларация за принципите на толерантността.

Тя се представя като „отказ от догматизма, от абсолютизирането на истината“.

Днес вече, всички разбират, че цялата тази безрелигиозна търпимост е само инструмент, насочен към унищожаване на традиционната вяра и морал. И когато задачата бъде изпълнена, ще се обяви края на религиозната свобода.
Замаскираната форма толерантност  е главния закон на най-известния сатанист Алистър Кроули:

„Прави това, което ти искаш, и то да бъде целият закон“.

Този закон позволява да се сее хаос, чрез който се издига тоталитарният „нов ред“ и се полагат основите на църквата на антихриста.

Както казахме главният символ на „Нова епоха” е небесната дъга, която днес се среща в рекламите на различни кампании, по ваденките, подаръците и играчките, в телевизионни предавания и дори като емблема на политически партии. За разлика от библейската символика, тук тя изобразява мост, който свързва човешката личност с „великия космически ум“, т.е. с деница( едно от имената на дявола). Седемте цвята на дъгата символизират седемте лъча(планът и целите на сатаната) въздействуващи на душата и личността на човека.

 Процесът на подмяна на християнското съзнание с идеите на „Нова епоха” започва още от вкъщи и то пред очите на самите родители

: чрез играчките, телевизора и видео игрите. Под формата на гимнастика йогата се въвежда вече дори в детските градини и предучилищната възраст.

Ако по-рано телевизорът и компютърът  отнемаше времето, отучваше децата от активно мислене, творческа дейност и ги правеше пасивни възприематели на информация, сега освен всичко това, те станаха оръдие за религиозно възпитание, където се преподават понятия за добро и зло в изкривен вид на фона на магията, свръхестественото и демоничното.

Достатъчно е само да вникнем в смисъла и идеите на повечето детски програми и филми, които се поднасят за да се убедим в това. Пример за това са мултипликационни филмчета от типа на „Добрия дух Каспар“ водят желание у децата и те да си имат „такова духче“. Най-страшното е, че в американските училища това вече се прави. Там над децата се извършва въвеждане в контакт с т.нар. „spirit guides“ – духове водители. Така дори при вярващи православни родители, които не са достатъчно внимателни, или не желаят в нищо да ограничават своите деца, те често израстват с нехристиянски идеи или с идеи, имащи явна антихристиянска насоченост. И вече подготвени, децата постъпват в началното училище, където всички тези идеи се повтарят и се вкореняват още по-дълбоко.

През 1983 г. хуманистът Джон Дънфи (John J. Dunphy) заяви:

„Аз съм убеден, че борбата за бъдещето на човечеството трябва да протече и да бъде спечелена в класовете на началните училища, от учителите, които правилно разбират своята роля на проповедници на новата вяра… Класната стая ще стане арена на конфликта между старото и новото, между гниещия труп на християнството… и новата вяра на хуманизма, най-прекрасна в своето обещание за мира, в който никога несбъднатият християнски идеал за „любов към ближния”, най-накрая ще бъде достигнат” (Тhe Humanist, януари-февруари 1983 г.).

В някои училища започват да се организират  курсове, зад които се крият похватите на „Ню Ейдж“ . Това е особено силно застъпено в елитните училища от типа на езиковите гимназии, чуждестранните колежи и някои учебни звена, претендиращи да обучават деца по нестандартни програми. За преподавателите  става необходимост да преминат лична преквалификация за учители на „Ню Ейдж“  за да оцелеят в своята професия.  Под формата на нововъведения  се преминава към нови понятия и в помощ на учащите  се налагат антихристиянски идеи. Подменяйки терминологията, се натрапват различни окултни похвати за въвеждането на децата в състояние на медитация и транс. Идеите на„Ню Ейдж“  навлизат под формата на упражнения за съсредоточаване на вниманието (концентрация), за отмора (релаксация) или развитие на творческото въображение.

Зад  тези способи и зад невинно звучащите понятия се прикриват методи, към които прибягват източните мистици в своята религиозна практика.

Един от писателите на „Нова епоха“ Дик Сътфън (Dick Sutphen) казва:„Едно от най-големите преимущества, които имаме, е това, че ако терминологията на окултизма, метафизиката и „Новата епоха“ бъде премахната, ние имаме в замяна понятия и методи, които ще се приемат от населението; така ние можем да изменим названията и да продемонстрираме сила. Вършейки това, ние отваряме вратите на „новата епоха“, на „новия век“ за милиони хора, които иначе категорично не биха възприели това („Проникване на движението „Нова епоха“ в обществото“ (Infiltrating the New Age into Societу), 1986 г.).

Така например, в щата Вашингтон това „учение се поднася под названието „Thinking Skills“ – „Умение да мислиш“; във Флорида „Quieting Reflex“ – „рефлекс на успокояване“, в Минесота „Whole Mind Learning“ – „Учене чрез цялото съзнание“, в Ню-Мексико – „Developing Understanding of Self and Others“ – „Развитие на разбирането на себе си и другите“.

Нещата в САЩ са отишли много далече. Още през 70-те години с решение на Върховния съд на страната християнската религия е била изхвърлена от държавните училища. Всевъзможни аспекти на религията на „Нова епоха“ се поощряват и привличат. За това какво се извършва там красноречиво говорят изказванията на тези, които изработват програмите на началните училища.

Още през 1973 г. в доклад пред аудитория от 2000 учители на националния конгрес в г. Денвър професорът от Харвардския университет Честър Пиърс (Chester Pierce) заявява: „Всяко дете в Америка, което идва в училище на 5-годишна възраст, е умствено болно, тъй като то идва в училище с определена вярност към своите родители, към бащите — основатели на страната, към изборните чиновници, с вярата във Висше Същество…, с патриотизъм и национализъм,… което доказва, че децата са болни, защото истински здравият индивид отхвърля всичко това. Този индивид аз бих нарекъл истински интернационално дете на бъдещето.“ („Christian Awareness Newsletter“, 1991 г.).

Според изявлението на Националната асоциация на учителите в Америка „преподавателите, които се подчиняват на традиционния метод на обучение, се намират не на своето място. За тях е по-добре да намерят удовлетворение като учители по танци или надзиратели в затвора, или собственици на салон за отслабване…, но оставайки в класните стаи, те вредят на преподаването, на децата и на самите себе си“ (Warren Т. Сrееnlеаf аnd Саrу А. Griffin Schools for the 70s and Beyond), 1971).

Затова, да бъдем внимателни към влиянията, които обкръжават нас и нашите деца.

Как е нужно да ги възпитаваме?

Нека да отделяме повече време на децата си и да укрепим връзката и чувството на доверие към нас, родителите, като им обясняваме смисъла на това, което се случва по начин съответен на възрастта им, за да можем по-леко да предотвратим всички дяволски козни от момента на постъпването им в училище.

Да не забравяме думите на св.отци на православието:

„Тези, които възпитават децата си в благочестие, имат вовеки веков благословението на Бога.“

Трябва от най-ранно детство да ги приучаваме на кръстно знамение, молитва, пост и причастение водейки ги в храма. Четейки и обяснявайки книгите на Свещеното Писание да  научим децата си да не се съгласяват да участвуват в неща, които са забранени от Църквата, независимо от това колко привлекателно са поднесени. Така децата ни ще станат добри, смирени, търпеливи и уважителни както към нас, така и към всички останали.

Някой да не си помисли, че не трябва да учим  децата си на други светски науки. Напротив. Нашите велики отци и църковни учители в своята младост много усърдно са се отдавали на изучаването на всякакви научни и философски мъдрости. Светителите Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст са били едни от най- високообразовани хора за своите времена. И нашите деца трябва да бъдат образовани и учени. Но важното е тяхното образование и възпитание да не се ограничава само със светската мъдрост – мъдростта на този свят. Изключително важно е, наред с това те да познават висшата правда и истина, да научат Божиите Закони и Христовите Заповеди, за да могат, изучавайки науките, винаги да помнят Бога и следват пътя Христов.

Тогава и само тогава няма да се изгубят по пътя на човешката мъдрост, ще могат да се борят със страстите и изкушенията на дявола и  ще вървят по пътя на своето спасение и духовно изграждане.

„Ню Ейдж“  е явление в съвременния свят, което отговаря на пророкуваната от библията една световна религия преди идването на Антихрист в края на дните.

Всичко изредено до тук, показва на нас, християните, че се подготвя почвата за идването на Антихрист на земята и действията вече дори не са прикрити.

Почитателите на  „Ню Ейдж”и на неговите окултни течения са тези, за които свидетелства Писанието:

„Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2Тим. 4:3-4).

Затова, ако някой са участвали в „Ню ейдж“ практики волно или неволно, е нужно да осъзнаят, че те са пагубни и да се отрекат от тях. Не трябва да си губят времето с подобни дяволски учения, а да скъсат с греховния си живот и тогава Бог ще ги приеме обратно. Нека се поучим от евангелската притча за блудния син. Господ е близо и чака само да кажем: „ Ще стана и ще отида при баща си…”

И тогава Той ще ни посрещне и ще ни обгърне в Своите обятия.

Изучавайки Св. Писание, тръгвайки след Иисус и проглеждайки духовно, ще разберем истинския смисъл на нашия живот!  

Ще разберем, че единствения път към  духовно спасение е стръмния и тесен път на Христос. Този път води до духовно спасение и вечното щастие – Богобщението.

Само тогава ще видим истинската Светлина и сами ще бъдем част от светлината на света.     

                                                                                                  Богослов:

                                                                                                  Д.Добрев

Това е списък на публикуваните Православни теми и беседи в нашия сайт.

Войната на дявола

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

Джендър идеология

Оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението”, казва Св. Апостол Павел (2Сол.2:3).

Отстъплението от Бога се разглежда от Свещеното Писание като духовно блудство, изневяра, предателство, измяна. То е всеобемащ процес, целящ да изопачи човешката душа, и да я постави в пълна зависимост и открито служение на сатаната. Във съвременния живот Отстъплението вече се извършва свободно, открито и има много имена.

Едно от тях е така наречената джендър идеология.

Никога преди в историята властовите елити не са се одързостявали да променят половата идентичност на мъжа и жената чрез политически стратегии и законови мерки. 

Тъкмо това се случва днес пред очите ни в глобален мащаб.

Името на стратегията се казва Gender- Mainstreaming.

Главната идеоложка на джендър теорията е лесбийката Джудит Бътлър.  Нейната публикувана през 1990 г. книга Gender Trouble – Feminism and the Subversion of Identity, е основополагащо произведение на джендър идеологията.

Бътлър смята, че идентичността не се определя от това какъв се е родил човек /мъж, жена/, а от сексуалната ориентация – дали е гей, лесбийка, би-, транс., интер- или по друг начин сексуален. 

Мъж и жена, брак и семейство, баща и майка, сексуалност и плодовитост, всички те обосновават хегемонията на мъжа над жената и на хетеросексуалността върху всички други форми на сексуалност. Затова трябва да се унищожат из корен. 

Семействата, според Бътлър, трябва да се определят вече не от брака и произхода, а чрез произволни актове на временна принадлежност. В паралелния свят на Бътлър „децата не се зачеват, а се „проектират” („designed”) и се отглеждат с помощта на всякакви технически възможности като даряване на семенна течност, сурогатно майчинство, изкуствена утроба и генна манипулация“. 

Джендър идеологията се води под прикритието на равнопоставеността на жените и мъжете, което всъщност се оказва един тактически преходен стадий. 

За 20 години джендър идеологията стана господстваща.

Днес международните организации като ООН, ЕС и редица фондации финансират милиони към ЛГБТИ  организациите, (ЛГБТИ е възприетото международно съкращение за лесбийки, гей, би-, транс- и интерсексуални/, които ускоряват джендър мейнстрийма и се грижат за претворяването й в политика.  Джендър идеологията се представя на младото студентско поколение като достижение на модерното мислене. Всичко това се случва, без да има публичен дискус за това нито в парламентите на отделните държави, нито в медиите. Никой не знае какво е джендър, но въпреки това джендър става мейнстрийм /преобладаваща тенденция/.

Кулминацията за налагане на джендър идеологията е Истанбулската конвенция договорена през 2011 г. в Истанбул. На пръв поглед Конвенцията е прекрасен документ и е подписана от 44 държави и Европейския съюз. Досега е ратифицирана от 28 държави. България подписа Конвенцията на 24 април 2016 г.

Привидната цел на Истанбулската конвенция е „да допринася за премахване на всички форми на дискриминация“ и „да насърчава международното сътрудничество за премахване на насилието над жени“, предлагайки на страните конкретни мерки за борба срещу това явление. 

Но реалната цел на Истанбулската конвенция е да се предаде инфекцията, съдържаща се в думичката „джендър”/означаващ социален пол/, водеща към ликвидиране на половата идентичност, преобразуване на обществото, установяване на антихристко царство на тоталната всепозволеност, където грехът и извращенията ще бъдат горещо защитавани. 

Но нека да видим доказателствата за горенаписаното в самата Конвенция:

Чл.12.1, формулира: „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“

Разрушаването на  обществените устои  и моралните ограничения тя нарича „борба срещу стереотипите“. Отрича не само едни или други ценности , а  са „деконструира “  самото човешко естество с цел да създаде новия джендър човек.

 Чл 4.3 прави ясно разграничение между пол – (мъж и жена) и „социален пол“/джендър/. Това става ясно,  четейки го – „правата на жертвите трябва да се прилагат без дискриминация въз основа на пол и социален пол.“

В Чл. 4.3 се дава също и подробни разяснения кого всъщност защитава Конвенцията и към кои групи в обществото не трябва да се допуска дискриминация „мерките за защита на правата на жертвите трябва да бъдат осигурени без всякаква дискриминация, основана на пол, социален пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или на бежанец или друг статут“.

В Обяснителният доклад към Истанбулската конвенция се разкрива истинската цел и всичко е казано в прав текст. Затова ще приложим откъси от него. Докладът е написан от авторите на Конвенцията.

В Глава III – Превенция, чл. 12 – Общи задължения, Точка 87, допълва чл. 4.3 от Конвенцията и категорично се забранява дискриминация на следните лица: „бременни жени и жени с малки деца, хора с увреждания, включително с умствени или когнитивни недъзи, лицата, живеещи в селски или отдалечени райони, лицата, злоупотребяващи с наркотици, проституиращи лица, лица с определена националност или етнически малцинствен произход, мигранти, включително недокументирани мигранти и бежанци, мъже-гейове, жени-лесбийки, бисексуални и транссексуални лица, както и ХИВ-позитивни лица, бездомни хора, деца и възрастни хора.“. 

Чл. 4 /53 дава още по-подробни разяснения кого всъщност защитава Конвенцията и към кои групи в обществото не трябва да се допуска дискриминация: „Жените все още могат да бъдат подложени на дискриминация от страна на правоприлагащите органи или съдебната власт, когато съобщават за актове на насилие, основано на пола. По подобен начин гейовете, лесбийките и бисексуалните жертви на домашното насилие често са изключени от услугите за подкрепа, поради тяхната сексуална ориентация. Определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхната полова идентичност, което с прости думи означава, че полът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“.

Чл. 60.313  от Обяснителният доклад отново предпазва от преследване: „ гейове, лесбийки, бисексуални или транссексуални, които също може да са изправени пред особени форми на преследване и насилие, свързано с пола.“ 
Както виждаме, Обяснителният доклад изисква в услугите за подкрепа от дискриминация да бъдат включени гейовете, лесбийките, бисексуалните, транссексуалните, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят към категорията на „мъжете“ или „жените“.

Чл. 14.2 на Конвенцията препоръчва в образователните програми на училищата да се  включват материали по „non-stereotyped gender roles“. В българския превод е спестено, че става дума за „нестереотипни роли на социалния пол“, а е написано „нестереотипни роли на пола“: „…….разширява задължението за насърчаване принципите на равенство между жените и мъжете, нестереотипните роли на половете във всички неформални образователни структури, във всички спортни, културни и развлекателни учреждения, както и в медиите“.

Пагубно за всяка държава е да поощрява децата, учениците и студентите да усвояват представи и опит за „нестереотипни роли на пола”. Вместо това, те трябва да получават здраво духовно-нравствено възпитание и адекватно образование, което да ги изгради като силни личности с градивни семейни и социални нагласи. 

Изводът, който неизбежно следва да направим след това потресаващо самопризнание на авторите на Истанбулската конвенцията и на Обяснителния доклад, е, че:

Понятието „социален пол“ /джендър/ руши основите на личностната идентичност и на семейството като основна структурна единица на обществото.

Ратифицирането от България на Истанбулската конвенция ще доведе до следното:

1. Ще задължи страната ни да защитава от ненасилие не само жените като биологичен пол, но и вкарания нов термин „социален пол“/джендър/, към който влизат гейовете, лесбийките и т.н.

2. Ще се внуши, че полът не е изконна биологична даденост, която определя човека от неговото раждане за цял живот, а е нещо относително, „приписва се“ на роденото дете и на по-късен етап може да бъде сменен. Конвенцията ще изисква в училищата да се разяснява на учениците, че е възможно да са родени в грешното тяло и ако имат такова усещане открито да го заявяват. 

3. Според Конвенцията, „социален пол“ /джендър/, представлява удобен „отворен списък“, подлежащ на безкрайно допълване.

/С други думи, каквито и нови извращения в сексуалната ориентация на определени хора да се появяват в бъдеще, всички трябва да ги приемаме и дори да бъдем задължени да защитаваме техните права и неприкосновеност, независимо от деструктивното въздействие, което те упражняват върху личността, семейството, възпитанието и бъдещето на децата./

4. Ще селегализират в България еднополовите бракове. Ако мъже-гейове или жени-лесбийки поискат да влязат в брачно съжителство и ние им го откажем, това ще е форма на дискриминация, за което на България ще бъде търсена съответната съдебна отговорност. 

 5. Ще се позволи на еднополови хомосексуални двойки да осиновяват и отглеждат деца в противоестествена среда.

6. Ще задължи страната ни да въведе в образователните си програми, разясняващи на децата, че съществуват жени от т.н. „социален пол“, т.е. личности от мъжки биологичен пол, но определили се като жени, които трябва да бъдат защитавани от насилие.

7. Ще въведе  хомородителството в административните и училищни формуляри, както и в актоветете за раждане. В графите за “баща” и “майка” вече ще се пише “родител 1” и “родител 2”.

По този начин ще ни забранят да се наричаме „майки“ и „бащи“.

Именно това показва скритите намерения на авторите на Истанбулската конвенция, които я правят нравствено размита, юридически неиздържана и обществено неприемлива.

Заложените в нея модели на обществено поведение, са провокация към Православното християнство като „традиционна религия в Република България”.

Християнството винаги е заклеймявало хомосексуализма, който така агресивно се натрапва в Истанбулската конвенция и се представя като нещо напълно нормално.

Но нека да докажем това, връщайки се назад във времето. Да разгърнем най- разпространената и четена книга на всички времена – Библията и да видим подробно в нея мнението на авторите за хомосексуализма.

Когато еврейският народ напуска Египет и се заселва в земята на Ханаан (днешна Палестина) през ХІІІ в. пр.Хр., той изповядва монотеизъм – вяра само в един Бог, наречен Яхве. Всички останали народи тогава са многобожници. Култът на ханаанските племена, се води от жреци (кодешим) и жрици (кодешот). Първите практикуват “свещен” хомосексуализъм, а вторите – “свещена” проституция в името на божеството Ваал-Фегор (“ваал” – господар и “фегор” – отвор) или на богинята на плодородието Ашера. Поклонниците на Ваал-Фегор издигат хомосексуализма и йерогамията до степен на висше религиозно задължение.

Предводителя на евреите Мойсей заповядва на помощниците си да убиват всеки поклонник на Ваал-Фегор. Проституирането на мъже и жени пред идола на Ваал-Фегор се припомня и в Псалом 105:28: “Те се прилепиха към Ваал-Фегора… и дразнеха Бога с делата си, и на тях нападна язва”. Господ чрез книгата на пророк Осия осъжда бащите на евреите: “Те отидоха при Ваал-Фегор и се предадоха на срамотии, и сами станаха мръсни като ония, които бяха обикнали” (9:10).

В библейската книга Левит (18:22) се заповядва: “Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия”. Наказанието за евентуален хомосексуален грях е убиване от народа с камъни: “Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях” (Левит 20:13).

Известна е историята на Лот, племенник на патриарха Авраам, която е описана в библейската книга Битие, гл.19. Той живее в гр. Содом и посреща двама ангели във вид на мъже у дома си. Вечерта жителите се събират пред портата и настояват да “познаят” сексуално гостите. Лот им предлага дъщерите си, “които още мъж не са познали”, но получава отказ. Тогава ангелите поразяват нападателите със слепота и извеждат семейството на Лот. Сутринта Бог засипва Содом и Гомора с огън и жупел.

Спасителят Иисус Христос споменава няколко пъти името на Содом в словата Си като символ на греховност.

Следва, че щом Бог наказва Содом за хомосексуализма на неговите жители, порицанието на Иисус  включва и хомоеротичното поведение.

Водещия Христов апостол Св. Павел написва 14 послания, запазени в състава на Новия Завет. На младини той е ортодоксален евреин, роден и израснал в Тарс – малоазийски град, център на хомосексуализма в античността. Апостол Павел е възпитан в дух на отвращение към това явление и неговите носители.

В посланието си до римските християни той изброява греховете на техните съграждани езичници и изтъква:

“Мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда” (1:27).

За Ап.Павел  хомосексуализмът е идолопоклонство, което заслужава Божия гняв.

Античният географ Страбон, живял половин век преди Св. Павел, свидетелства, че в Коринт се издига огромен храм на богинята на любовта Афродита и той е обслужван от хиляда култови проститутки.

Отвратен от тази картина, Ап. Павел в първото си послание до коринтяните 6:9) изброява категориите грешници, които според него няма да получат спасение. Сред тях се нареждат и т.нар. “малаки” и “арсеноките”. Първият термин означава пасивен партньор в хомосексуално сношение, а вторият – активен.

В българския синодален превод на Библията първият гръцки термин се предава с “малакийци”, т.е. не се превежда, а вторият се предава с “мъжеложници”.

Друго Павлово послание е отправено до ученика му Тимотей, поставен за епископ в малоазийския град Ефес. Тук отново се твърди, че “законът е установен… за нечестивци и грешници” (1:9) и се изброяват категориите им, като “мъжеложниците” (арсеноките) се поставят в тяхното число.

И лесбийките – последователките на Сафо, разпространени главно в Гърция, не са забравени от апостола:

“Затова Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха естественото употребление с противоестествено” (Послание до римляните 1:26).

Друг голям апологет от ІІ в. Атинагор в своето съчинение “Пратеничество” (гл. 34) порицава прелюбодейците и хомосексуалистите, които ругаят християните, живеещи непорочно.

Северноафриканският църковен писател Тертулиан, покръстен в Рим през 195 г., също заема силно критична позиция към сексуалните извращения. В произведението “За скромността”, писано ок. 217 г., той се нахвърля върху тях с думите:

“Всички други мании на страста – нечестиви както към телата, така и към половете, – които са извън законите на природата, ние прогонваме не само от домовете, но и от църковната стряха, защото те не са грехове, а уродливости”.

Т.нар. “Апостолски постановления”, писани в Сирия към края на ІV в., на свой ред порицават хомоеротичното поведение:

“Не прелъстявай момчета, защото това нечестие е противно на природата и идва от Содом, който затова беше изцяло унищожен с огън, изпратен от Бога. Такъв да бъде проклет и всички хора да рекат: Амин” (7:2).

Според блаж. Августин Ипонски (354-430 г.) хомосексуалните актове нарушават заповедта за любов към Бога и ближния. В своите “Изповеди” Августин ги отхвърля и осъжда:

“Тези срамни действия срещу природата, които бяха извършени в Содом, трябва навсякъде и винаги да се ненавиждат и наказват” (3:8).

В същия тон се изказват и редица източни Св. отци.

В своето седмо правило Св. Василий Велики (ок. 330-379 г.) предвижда 30-годишно покаяние за хомосексуалистите, които той поставя на едно ниво с убийците, прелюбодейците и идополонниците.

Св. Григорий Нисийски (ок. 335-394 г.) в четвъртото си правило им предписва 18-годишен покаен период.

Църковните събори в испанския град Елвира през 305 г. и малоазийския град Анкира (дн. Анкара) през 314 г. гласуват канони, които категорично забраняват хомосексуалното поведение.

Отците в Елвира свързват педерастията със содомията.

Анкирският събор предписва строго покаяние с различна продължителност в зависимост от възрастта на провинилия се. Неженените хомосексуалисти не се допускат до общение 20 години, женените – 30, а тези над 50-годишна възраст се причащават чак преди смъртта си.

Проблемите на това явление са засегнати и от Св. Йоан Златоуст (ок. 347-407 г.) в тълкуванието му на Посланието до римляните от Св. Павел. В четвъртото си слово, той обвинява разпалено хомосексуалистите, че са движени от дявола, че са паднали по-долу от животните и евнусите и че трябва да бъдат прогонени с камъни от Църквата.

Този порок според автора се дължи на пренебрегването на Бога, на разкошен живот, като се наказва само с вечни мъчения в ада.

Виждаме как са мислили и написали не само старозаветните пророци и праведници, но и новозаветните Божии служители: на първо място Св. апостоли, а след тях и всички Св. отци и църковни събори.

Общото заключение е, че хомосексуализма е сквернота и грях. Практикуваната хомосексуалност противоречи на действителността на човешкото сътворение и те отдалечава от Бога.

За християните една хомосексуална връзка не може да притежава мистичния замисъл и ценност на благословения от Бога и Църквата хетеросексуален брак, чиято главна цел е създаването на потомство (Бит. 1:28).

Следва, че  духът на Истанбулската конвенция е несъвместим с християнството, защото отрича основната библейска истина и влиза в остро противоречие с богоустановените закони за човешката природа:

 „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“./Бит. 1:27/ 

Според тази истина полът може да бъде само биологично определен, защото мъжът и жената са Божие творение.

Джендър идеологията се опитва да предефинира категории като мъж, жена, съпружество, родителство, майчинство.

Библейския възглед за човешкия род е да се възпроизвежда в благословения от Бога брачен съюз между мъжа и жената.

„И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:23-24).

Сравнително неотдавна, изглеждаше съвсем невъзможно това пълно безсрамие в религиозно-нравствения живот на хората, което се върши сега пред очите ни и стига до пълно отречение от Християнството, до отхвърляне на всякакви религиозно-нравствени устои и до открито служение на дявола.

Вече съвсем ясно се вижда, че пътят, по който ни водят днешните господари на света, е път към пълно разчовечаване и развращаване.

Джендър идеологията е само част от цялостното настъпление срещу всичко естествено и човешко. Съвременният свят, опустошен, обезчовечен, обезбожен, паднал във всички пропасти, достигнал всички дъна, цени противоестественото и извратеното. Нормалното е срамно и отвратително за него.

Преобръщането на традиционните характеристики и роли на мъжкия и на женския пол е сатанизъм и гавра с човешкото естество. Това е  хула срещу Божието творение.

След всичко казано, категорично можем да кажем, че зад Джендър идеологията стои дявола, който руши създаденият от Бога ред и цели погубване на човешки души.

В завършек да се поучим от думите на един бележит светец –  Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867).

„Отстъплението е допуснато от Бога. Не се опитвай да го спреш с немощната си ръка…”

Какво означава това? Нима трябва да се примирим с Отстъплението и сами да участваме в него? – Не, разбира се! А ето какво:

„Отдръпни се, опази се от него самият ти – повече не се иска от тебе. Опознай духа на времето, изучи го, за да избегнеш по възможност неговото влияние!”

Колко е важно в наше време да помним, да носим в ума и сърцето си това скъпоценно наставление на великия светилник на руската църква!

Ето защо е престъпно да се мълчи за Отстъплението, да залъгваме себе си и другите, че всичко е наред и няма за какво да се безпокоим: макар да не е по нашите сили „да спрем Отстъплението с немощната си ръка”, дългът на християнската любов ни повелява не само „да се отстраним”, „да се предпазим от него”, но да предпазим и нашите ближни, ако те самите не го виждат и не го забелязват. В подобни случаи трябва винаги да помним прекрасните думи на един от най-великите стълбове на нашата Православна Църква, Св. Григорий Богослов:

 „С мълчание се извършва предателство към Бога”.

Не бива да се мълчи за онова, което е най-важно: спасението на човешките души!

Ако всички ние не се събудим, за да видим живота в истинската му действителност и ситуацията с духовния упадък на обществото не се промени коренно, в не далечно бъдеще всички нас и нашата страна я очаква апокалипсис.

Богослов Д.Добрев                                                                                                              

„Мислете за смъртта. Не се грижете за земното.
Всичко това е само сън. Земният живот е само сън“
Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867)

Днес, ние живеем в тежко и драматично време. Трагедията на съвременното общество се състои в това, че изгубило връзката с Бога, се бори за ценности, мир, свобода и демокрация между човеците. Срещаме хора, които оценяват положително някои християнски добродетели, дори са готови и да се съобразяват с тях, но да вярват в Бога и в безсмъртието на човешката душа,това те считат за ненаучно, отживяло, старомодно, израз на невежество и т.н.

Такива хора стоят твърдо зад максимата: „Око да види, ръка да пипне.”

Но не всичко в света е възможно да почувстваме. Най-великото, най-драгоценното, не може да се види с очи, и да се пипне с ръце.

Доброто сърце, добрата душа и човешките чувства не могат нито да се видят, нито да се пипнат, нито да се измерят.

Други подобни маловерци казват, че ако видят някой възкръснал мъртвец, биха повярвали. Да, биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби? – Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали, че е халюцинирал.

За такива Господ говори :

„Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат”, защото, „ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Съвременните хора на земята не знаят и не търсят да научат какво я очаква душата след смъртта и пристрастени към земната суета, нехаят за това. Повечето са заети само със собствените си грижи и гонят само личните си интереси. Превръщайки се в роби на своите страсти и прикриващи под маската на святост една порочна  душа, виждат цялата сладост на живота във всекидневното блудство, преяждане, пиянство и трупане на богатство.

Такива хора, изгубили Божият страх, нетърсещи духовно спасение, са достигнали до пълен нравствен разпад и не помислят за бъдещият живот.

Какво означава страхът Божий.

За да се достигне до него, човек трябва  да има искрена и неподправена любов към Бога. Тази любов се разгаря постепенно, кагато се изучава Христовото учение и се живее по Божиите закони.

Неизпълнявайки Господните заповеди, въпреки моментното удоволствие от греха, сгрешилият, чувства вина и гузна съвест. Ако човек знае пътя на душата след смъртта и наказанията за нея от нейният Създател, би се замислил преди да извърши неправилно деяние. Ето тогава се появява спасителният страх от Бога, знаейки че Бог ще го накаже. Той произлиза от любовта към Господа и стремежа на човек да не Го оскърби.

Сам Господ говори от псалмите на цар Давид:

„Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди.“ (Пс. 111:1).

Премъдрият Соломон  в своите притчи казва:

„Страхът Господен е животен извор, който отдалечава от мрежите на смъртта.“ (Притч. 14:27)

Свети Йоан Златоуст поучава, че където има страх Божий – там няма завист, няма мъка от сребролюбие; където има страх – там гневът е погасен, злата похот усмирена, всяка безумна страст – изкоренена.

Божият страх усилва вярата към Бога и той е още едно оръжие в борбата срещу дявола.

Както се вижда, пътят и наказанието на човешката душа след смъртта е основата на спасителният Страх от Бога. За това, да разгледаме Божествените откровения какво казват за това.

Всеки се ражда, живее, твори или унищожава, гради или разрушава, но не трябва да забравя нещо много важно. Човекът е създаден за безсмъртие и неговия земен живот е подготовка за бъдещия вечен живот.

От тук идва и кардиналният въпрос. Какво става след края на живота?

Той би бил безсмислен, ако завършваше със смъртта. Отговорът е, че душата на човека която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен живот и след като вече не е в единение с тялото. Смъртта не прекъсва човешкия живот, а само го видоизменя.

За умиращия, често духовните видения започват  още в предсмъртните часове. Докато говори с хората около него, той вижда и това, което другите не виждат – добри и лоши духове. С прекъсване нишката на земния живот, душата се озовава сред ангели и демони. Обикновено тя се приближава към онези, които са й по-сходни по дух. Ако докато е била в тялото си, е била под въздействието на някой от тях, тя ще остане в негова зависимост и след това. Влизайки в отвъдния свят, всяка една душа, бива поотделно съдена от така наречения Частен Божий съд. Този съд, се извършва непосредствено след смъртта на човека, съгласно думите на св. Ап. Павел:

„На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27).

Частният съд над душата е под контрола на Бога, но се извършва с посредничеството, от Ангели и демони. Той продължава, 40дни от смъртта на човека, през които душата минава през така наречените митарства.

Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъци и мито от превозваните товари. Те стояли при митници и застави, наричани митарства.

Макар в Библията,  учението за митарствата да не е изрично упоменато, то не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него. Дошло е до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски, св.Игнатий Брянчанинов и много други.

За да се разбере  по-добре това учение, трябва да се знае, че всеки християнин при светото си Кръщение получава от Бога невидим Ангел-пазител. Този Ангел, денем и нощем през целият живот, до смъртният му час го наставлява, като записва добрите дела извършени от него. За тях човек получава милост от Бога и вечен живот в Небесното Царство.

Дяволът, който желае да погуби човешкия род, също поставя близо до човека зъл дух – демон, които постоянно следва човека и следи за всичките му грехове, вършени от него от най-ранна възраст. Съблазнява го и изкушава към лоши помисли и деяния, също записвайки всяко зло дело в съответстващото му митарство. Затова въздушните демони – митари знаят за всеки сторен грях на всеки човек. Целта им е извършване на колкото се може повече грехове  и погубване на душата в ада.

Светите Отци ни предупреждават за 20 митарства като на всяко от тях се изпитва различен грях. Ден след ден на всяко едно митарство, демоните – митари, преграждат пътя на душата, като най-подробно й припомнят и търсят отговорност за всичките й грехове извършени от нея през земният й живот, стремейки се да я задържат. Божиите Ангели представят добрите й дела и съдействат за нейното оправдаване.

След преминаването на едно митарство, душата отива към следващо. Ако има повече добри дела отколкото грехове, то демоните не могат да я задържат. Но ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, я хвърлят в бездната на ада.

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единствения пряк и конкретен разказ, с който нашия Спасител, Господ Иисус Христос разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни показва нагледно, към какво води греховния начин на живот и че всеки си получава заслуженото не в друго тяло, а в отвъдното.

„Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово, умря и богаташът, и го погребаха; и в ада,“

Част от греховете, погубващи душата са следните. празно многословие; лъжи; осъждания и клевети; чревоугодие и пиянство; леността и униние; кражби; сребролюбие и скъперничество; лихварство; неправедно забогатяване; злоба, омраза или завист към ближния; гордост и тщеславие; гняв и ярост; злопаметност и отмъстителност; убийство и самоубийство (вкл. аборт); окултизъм;  блудни дела, помисли и мечтания; прелюбодейство; содомия; Ереси като неправилни мъдрувания за вярата, отстъпление от православното изповядване, участващи в секти, неверие, съмнение и изопачаване на богооткровеното учение. Хули срещу Св.Дева Мария и Светиите, немилосърдие и жестокост.

През земния си живот, душата колкото повече добро е вършила и колкото по-малко грехове е извършвала, толкова по-лек е пътят й през митарствата. Едва след успешно преминаване през всички, ще  бъде достойна да влезе в Царството Небесно.

Душите на съвършените праведници не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини.

“Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан. 14:30).

През митарствата преминават и изтезания получават само Православните християни, възлизащи на небето. Онези, които не вярват в Господ Иисус Христос, не преминават по този път. Всички те още в замния живот са живи само телесно, но душите им са мъртви. Когато те умрат, бесовете без всякакво изпитване, веднага им вземат душите и ги водят ада.

Православната Църква  учи, че като израз не само на Божията строгост но и на Божията милост, душата, намерена за грешна при митарствата и сложена на мъчения, може да бъде спасена.

Тя сама, не може нито да се очисти, нито да се покае, нито да направи нещо, което би могло да я избави от ада.

Освобождаване от нейните греховете и добиване на пълно опрощение, става чрез заупокойните молитви на Земната Църква. Особено полезни също за нея  са добрите дела, молитвите и милостите, извършени в нейна памет от нейните близки. Починалите имат особено голяма нужда от тези дела, най-вече през първите 40 дни след смъртта, когато душите им се движат по пътя през митарствата.

Трябва да отбележим нещо много важно.

Тези които, се изповядват пред духовния си отец и откриват всички свои прегрешения без да скрият нищо и искрено се разкайват и съжаляват за стореното, греховете им, по Божието милосърдие невидимо се опрощават. Преминавайки през митарствата, изповяданите  и опростени грехове ги няма в списъците на демоните. Тогава въздушните митари-бесове не намирайки нищо записано, не могат да причинят зло и такава душа възлиза в Небесното Царство.

За всички хора, подробно изучаване на митарствата е от голяма полза. Изследването на греховете във всяко едно митарство, помага, те да се избягват или, ако са извършени, да се покаят за тях, докато е време.

Обобщавайки казаното до тук се вижда, че митарствата изпълняват ролята на Частен съд, на който се определя временната съдба на душите в две места – праведните в Рая в непълно блаженство, а грешните в Ада в непълна мъка. Приликата между двете е единствено в тяхното времетраене, до Второто Христово пришествие, когато ще бъде възкресението на мъртвите, Всеобщият съд и свършека на света.

Единородният Божи Син няма да дойде от земята. Той ще слезе от небесата, и не сам, както преди, а с мнообройна свита, носен от безброй ангели, и не тайно, а явно, озарявайки като мълния. Защото Сам Христос е казал:

„Както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад; тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески” (Мат. 24:27).

Повярвалите в Сина Божий и отново родени в тайнството св. Кръщение, стават способни да водят духовен живот. Това духовно възкресение, трябва да послужи като основа за физическото възкресение, което ще дойде чрез силата на Всемогъщия Бог в последния ден от този свят.

Истината за всеобщото възкресение, превишава границите на човешкия разум, но то е засвидетелствувано ясно в Божественото Откровение.

„Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:28-29).

„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” ” (1 Кор. 15:51-52).

Смисълът на тези думи е следния. При Второто пришествие на Сина Божий, мъртвите ще възкръснат (душите на всички мъртви ще се върнат в телата си), а живите ще се изменят, т.е. ще получат духовни, нетленни и безсмъртни тела, каквито ще получат и възкръсналите.

Възкресението на мъртвите в последния ден на света ще бъде всеобщо и едновременно, както за праведните, така и за грешните. От Писанията трябва да се заключи, че техният вид ще бъде различен. Праведниците ще бъдат светли и радостни, а грешниците ще се появят грозни и ходещи като мъртъвци.

За да укрепи в нас вярата и благочестието, Господ още в този живот ни показва, че е единствен, Който може да превърне тленното в нетленно.

Това го доказва след смъртта на много от светците. Техните тела са били като нашите, но не само че не се разлагат, но нерядко с тях нетленни остават и техните одежди, погребални повивки, та дори и дървените ковчези, в които са били погребани. Християните, които са се покланяли на свети мощи знаят, че те често излъчват неописуемо благоухание, източват свето миро и извършват много чудеса. Такива са мощите на св.Николай, св.Димитър Солунски, св. Петка, св.Петър Цетински. св. Симеон Сръбски, св.Нил Мироточиви, св.Спиридон Тримитунски, св. Гурий Казански, светите Киевски преподобни в Киево-Печерската лавра и др.

Нетлението на телата разкрива истинността на Православната вяра и нейния божествен произход.

Телата на светиите ни уверяват в истината на Христовото учение за възкресение на мъртвите. Както Господ може тленни тела да запази в продължение на векове нетленни, така може и от земния прах да въздигне телата на всички живяли на земята при Второто Си Пришествие.

След като мъртвите възкръснат и живите се изменят ще настъпи и свършекът на света (Мат. 13:39, 24:3,28:20).

Свършек на света трябва да се разбира не в разрушаване и унищожаване на вселената, а в изменение и обновление. Светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответствува на новото състояние на човека.

Небето и земята няма да бъдат унищожени, а само ще се променят, ще се обновят. Промяната ще е един вид пречистване, освобождаване от злото и неправдата.

„Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13)

Всеобщият Страшен Христов съд, ще се открие след свършека на тоя свят и ще обхване всички изведнъж (праведници и грешници). На Който ще въздаде на всекиму според делата му.

“Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всекиму от вас ще въздам според делата му” (Откр. 2:23).

В допълнение думите на св. апостол Павел са ясни:

„Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.” (1 Кор. 5:10).

На Този съд, Господ Иисус Христос, ще определи окончателната присъда на всяка една душа. Пълно блаженство и вечен живот в Небесното царство за праведните и пълно наказание и вечна мъка в ада за грешните.

Трябва да се направи разликата между Частният и Всеобщият съд.

Частният съд се извършва само над душата. Всеобщият съд ще се извърши на душата и над възкръсналото тяло, възсъединило се с нея.

Частният съд става непосредствено след смъртта на всеки един човек поотделно. Всеобщият съд, започва след свършека на тоя свят и ще обхване всички хора изведнъж – живи и възкръснали. Той ще се произнесе бързо, без разследване.

Частният съд определя, временно задгробната участ на човека, докато, Всеобщият съд определя навеки задгробната участ на човека.

Ние, християните, трябва да сме безкрайно благодарни на Бог, че Той предварително ни е открил пътя на човешката душа след смъртта. Показал ни е начина,  по който можем да спасим душата си и да придобием вечен живот.

Най-важното е да не губим Божия страх у нас. Загубваме спасителният страх Божи, когато охладнеем към вярата и започнем да се ръководим само от земни интереси. За да запазим тези свои интереси започваме да се боим от хората. От страх пред тях, сме готови на всякакви компромиси, дори от вярата да се откажем, стига да не пострадат тези наши интереси. По този начин страха от хората убива страха Божи у нас и заглушава гласа на съвестта в душата ни.

Да се страхуваме от Бога, според словото Божие е начало на мъдростта.

„Начало на мъдростта е страхът Господен, и познаването Светаго е разум“ (Притч. 9:10)

Боейки се, да не съгрешим пред Бога, ще придобием познание за Божиите заповеди и ще вникнем дълбоко в тях, а това ще ни направи премъдри.

В предсмъртните си часове и най-заблуденият човек проглежда за истината на живота. Тогава илюзиите изчезват. Всички замни блага изгубват изведнъж своята стойност. Греховните увлечения и наслади се превръщат в горчилка.

Разбира, че е грешил, но…много късно! Ще вика за пощада, но няма да има кой да му помогне. За такива хора Спасителят е казал:

„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк 8:36)

Единствено добродетелта тогава утешава сърцето.

Всички ние, минавайки през вратата на смъртта ще застанем пред Бога.

И ония, които от страх пред човеците са потъпквали Божия страх, ще треперят от ужасите на чакащите ги наказания, „ще търсят смъртта, ала няма да я намерят: ще поискат да умрат, ала смъртта ще побегне от тях” ( Откр. 9:6)

В последната глава на Откровението Господ говори:

„Неправедният нека върши още неправда: нечистият нека се още скверни: праведният нека върши още правда, а светият нека още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздавам всекиму според делата му” (Откр 22:11-12)

Ще дойде неизбежно онзи час, когато Бог ще отсъди справедливо, на кой каква участ ще даде във вечността. Горко тогава на преситените от греховни измами на живота себеугодници.

Трябва да имаме силна вяра. Маловерието води към малодушие и страх.

Истинският християнин е убеден, че тази вяра ще му дари живот вечен, не поради доказателства, а поради вътрешната си връзка с Бога и духовната любов към Христовото учение.

Нежелаещите да повярват не могат да бъдат вразумени от нищо, защото няма по-глух от онзи, който не иска да чуе!

Страхът от Бога и добрите дела, демонстрират мъдростта на тези християни, които копнеят за вечното а не за преходното (материалните богатства); за спасението на душата а не за временни наслади; за Бога а не за Мамона (парите).

Да не заменяме Бога с нищо земно, за да не изгубим най-ценното – душата си.

Св. апостол Павел, който е бил удостоен да сезерцава и третото небе, твърди, че „око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за ония които Го обичат” (1Кор2:9)

Нека да възлюбим своя Спасител, а да Му бъдем предани до края на живота си. Изпълнени със страх Божи, нека смело изповядваме вярата си, и Той, ще ни даде Своята небесна милост, съгласно думите Си:

„Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота”. (Откр. 2:10)

Богослов Данаил Добрев

, гр. Варна

 

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

Живеем в опасни времена, които ще имат сериозно отражение върху свободата и бъдещето ни. Определени организации от хора контролират почти целия свят и целят установяването на Световно управление, което означава абсолютно и всеобщо заробване на цялото население на земята. Почти е невъзможно до проумеем как тези структури успяха да предизвикат една форма на заблуда и халюцинация в човешкото съзнание, и то в масов мащаб. Те постигнаха целта си и ни заслепиха така, че да не виждаме как в момента светът преминава от конституционен режим към тоталитарно глобално управление.

Зад повечето от това, което четем в печата, слушаме и гледаме по радиото и телевизията, се крият факти, които трудно могат да се схванат и асимилират. Има данни, че днес над 80% от предаваните новини се подработват предварително. Голяма част от наличната информация, също се контролира и пише от много добре замаскирана задкулисна сила. Народът ни е целенасочено дезинформиран до такава степен, че не може да различи истината от неистината, доброто от лошото, правилното от неправилното.

Чрез деянията на определени кръгове от хора, човечеството и нашата планета навлизат в момента в една драматична нова ера на бездуховност, мизерия и отчаяние. Настъпила е фазата, когато целият свят трябва да бъде „превъзпитан” и остатъците от християнското съзнание заличени.

Историята показва, че много хора чуват предупрежденията, но не им обръщат внимание. Други си запушват ушите и направо отказват да ги чуят.

Моята цел е всеки, след прочитането на този материал, да се събуди от летаргията, наложена  в обществото, да бъде информиран за истинската действителност, в която живеем и за онези, които управляват света.

Въпреки чудовищността на фактите, които ще открием, ние не трябва да се страхуваме да се изправим пред тях. Тези истини трябва да станат наше оръжие в трудния път за нашето спасение и духовно изграждане.

Много от нас са чували да се говори за някакъв нов световен ред.

Нормално е да си зададем въпроса. Какво ни носи този световен ред -прекрасна епоха на мир и благоденствие или начало на диктаторски кошмар?

Показателно е, че Новият ред настойчиво се прокламира от всички тайни, окултни организации. Безспорно е доказано, че идеята за нов ред е от много години, предава се от поколение на поколение, всичко в него върви по строг план и при стриктно изпълнение. Важно е за нас да разберем:

Кой дърпа конците  и кой е действителният господар?

В света съществува група неимоверно богати хора, които подреждат бъдещото развитие. Те считат себе си за висша раса със синя кръв. Убедени са, че тяхната съдба е предопределила да им служат останалите, тези с червената кръв, които живеят, за да им бъдат икономически роби.

От столетия насам тези дяволски хора, различими от малцина, са се свързали  в тайни организации и трупат неимоверно големи състояния и материални богатства. Това им дава неоспорима сила и власт, която се увеличава ежедневно. Вярват, че те единствени знаят това, което е най-добре за човечеството и тяхното природно превъзходство над останалите им дава правото да провеждат своите намерения. Това не е сън, и не е параноично мислене. Това е реалност.

Тези хора не нарушават законите – те правят законите. Създават наредби, които другите са длъжни и трябва да изпълняват. Дирижират държавни събития и международни кризи и манипулират  международния пазар, както желаят. Тази доходоносна игра със световните финанси и световната политика водят от много поколения насам и смятат, че вече са готови да поемат пълния контрол над света.

Наименованието на този контрол е Нов световен ред. Това ще бъде едно световно управление, една световна империя със столица Йерусалим.

Но нека разгледаме структурата на злото.

Неговата йерархия е изобразена като пирамида, на върха на която е съсредоточена властта. Всевиждащото е Сатаната, които заедно с бъдещия Антихрист, ще бъдат абсолютните господари на света, съсредоточили в ръцете си цялата власт. Непосредствено под тях е Същинската власт. Тя е съсредоточена в комитета на 3-мата. Тези трима души никой не познава и са забулени в пълна тайна. Под тези трима души стоят други девет в изключителен и недостъпен комитет. Деветте лица, непознати другиму с функцията си, притежават повече власт и авторитет от всяка друга, съществувала в човешката история група. Събират се редовно на различни места на планетата и редят бъдещето на света и човечеството. Веднъж взели някакво решение и определили някаква политика, целият апарат на Тайното братство без всякакви коментари го привежда в действие така, както работи прецизна, добре смазана машина. Деветте от този финансов елит вярват и твърдят, че са наследници на царска кръвна линия, предопределена да управлява света во веки веков. Тези хора поддържат финансово организации, като ООН, за околната среда, феминистки, окултни, научни вирусни лаборатории, леви и десни религиозни движения, хомосексуалисти, организации за граждански права и мн. др.

Президенти, министър- председатели, депутати, конгресмени, сенатори и стотици други високопоставени лица във всички държави по света сляпо и робски им служат.

В демократичните държави, наивните маси вярват че техният глас решава изборите и че те определят своите лидери. Жестоката истина е, че докато един човек не бъде подкрепен и одобрен от господарите, които управляват зад сцената, той няма никакви шансове да бъде избран на висок пост.

Деветимата са умът, разработващ  поставените от горе задачи и изпращащ решенията до различните организации за изпълняване.

Под деветимата в пирамидалната йерархия следва Комитетът на 300-те, който също се пази в тайна. Влизането на чужди или случайни хора в Комитета е невъзможно. Камуфлажът, който ги покрива, е непробиваем.

В този комитет на 300-те, който съществува вече близо две столетия, са събрани едни от най-блестящите интелекти, които работят усърдно за образуването на едно „ново” абсолютно тоталитарно и контролирано общество. Те разработват идеи, произлизащи от окултните организации и клубове.

В  него не само членуват, но са и подчинени следните организации:

Старите фамилии от европейското Черно благородство, Фримасонството, Кръглата маса, Билдербергите, Трилатералната комисия и Съвета за чуждестранни връзки. ООН, Римски клуб, Орденът на череп и кости, Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка, Организацията на обединените народи (ООН), Италианската масонска ложа Р2 – специално тази във Ватиканската йерархия, НАТО и много други.

Разузнавателни групи: ЦРУ, КГБ, ФБР, английско разузнаване, мафия (организирана престъпност), Картел за опиати, Интерпол, комунистически партии и други

Религиозни групи: Световен съвет на църквите, Национален съвет на църквите, Световен парламент на религията, Ватикана, Култове на новата епоха, Либерални протестанти, Обединена църква, Световна църква, Храм на разбирателството, Орденът на св. Йоан от Ерусалим, Една световно управлявана църква и други.

Образователни групи: Световната здравна организация, ЮНЕСКО, Световна федералистка асоциация, Луцис тръст, Световно доброжелателство.

Всички изброени  по-горе организации са продали душата си на дявола, което изглежда е вече тяхна съдба и техен позор и чрез сатанинското си съюзяване  придобиват още повече богатства, власт и налагат собствената си воля над целият свят.

Всяка една държава, голяма или малка, дължи своята самостоятелност не на големите хора, а на така наречените „малки хора” – неизвестните, които са умирали за нея. Средната класа е тази, направила възможни нашите мечти за свобода. Тя е ограничила управлението чрез наложената конституция на която всички и се подчиняват – както правителството, така и народът.

Борбата на 300-те  е чрез премахване и унищожаване конституционните права на народа да се постави още веднъж средната класа в зависимост и подчинение. Ако елитът постигне своята цел, това значи, че средната класа ще бъде унищожена и ще изчезне. Това значи деспотизмът да възкръсне отново и безкрайно богатите да подсигурят своето монополистично управление в целия свят.

Комитетът на 300-те, до такава степен обработиха психологически човечеството, че то съвсем доброволно и без всякаква реакция започна да се отказва от конституционните си права. Държавите позволиха на ООН да упражнява контрол над външната им политика, а на МВФ да контролира и управлява тяхната фискална и монетарна политика. За последните години, както виждаме,  успяха да сринат икономиките на много държави в света.

Тези хора са навсякъде във висшата власт и са движещите сили, които отговарят за всяка държава и нейното управление. Но същевременно са и близки помощници и спътници на световното скрито управление. Истината е, че те държат у себе си по-голяма власт отколкото всички държавни  управления, събрани заедно!

По йерархия те са над управленията. Способността им да постигат целите си е изумителна, защото контролират всичко, което виждаме и чуваме и скриват онова, което не искат да знаем, избират лицата, които да бъдат представени за важни политически длъжности, включително президентите на държави, решават кои големи компании да се развиват, кои да бъдат спасени от фалит, кои да изчезнат, определят всеки ден стойността на долара, на златото, на петрола, повишаването и намаляването на лихвите, и много други.

При такава власт, те естествено, могат да правят почти всичко, каквото поискат. Тяхната истинска цел е превземането на всички световни пазари, заграбването на цялата власт и абсолютен техен контрол.

Не съществува нито една страна в света, която да не е наблюдавана и насочвана в „правилна” насока, манипулирана и контролирана от невидимото управление на 300-те. Няма нито един избран официален политически лидер, който да не е подчинен или да не под влияние на тяхната власт.

Комитетът на 300-те с всички негови присъединени организации като множество тайни общества, изследователски институти, заедно със своите банки, застрахователни дружества, фондации и гигантски корпорации са неприятелите на човечеството.

Като обобщение, ще кажем, че тримата, 9-те и 300-те образуват  тайно управление, наречено Илюминати, целта на което е заробване на човечеството.

Кога ще се случи това, кога събитията ще започнат да текат, как ще разберем кога е началото?

Според множество доклади всичко това ще започне с премахване на националните валути, въвеждане на единна национална валута (евро), а в последствие и въвеждане трансфер по електронен път в сферата на търговията, заместващ  всякакъв вид книжа и банкноти.

Следва световен икономически срив, или по–точно унищожаване икономиките на повечето държави. Хората, които имат правилна вяра в Господ Иисус Христос и парични капитали (спестявания) се явяват независими. Те са единствените, които могат да въстанат срещу този Дяволски ред.

Всички ние, трябва да разберем, че списъкът на събитията, водещи до т.нар. Нов световен ред, не е някаква илюзия и още по-малко израз на някаква параноична теория. Това е един невероятен проект, в който целта на Илюминати е:

– Борба със силата на отделната личност, защото няма нищо по-опасно от нея. Ако тази силна личност притежава творческа  и духовна енергия посланието й може да достигне до милиони хора.

– Чрез глад и разпространение на болести всички народи трябва да бъдат доведени до ситуацията, когато те не ще могат да видят никакъв изход освен този, който им се предлага: пълно подчинение на Илюминатите.

– Унищожаване на средната класа в бизнеса, а както знаем това е гръбнака на икономиката в държавата.  Всеки, изразходвайки своите спестявания, се оказва 100% зависим.

– Да управляват света религиозно чрез създаване на безброй изкуствени религии, учения, философски школи и лъже – научни направления. Обезличаване и премахване на християнската религия  и обединяване на всички съществуващи религии в една универсална религия наречена Ню Ейдж – Нова епоха.

– Пълен монопол върху хранителните ресурси и възможностите да се манипулира с тях.

– Сливане на икономиките на отделните страни, заличаване на културните и езикови различия между народите, създаването на големи наднационални политически образувания (подобно на Европейския съюз).

– Проникване във всички етажи на властта, в обществените организации и в органите за ред и сигурност.

– Контролиране на  средствата за масова информация. Чрез последователна обработка на словото – медийно, устно и писмено, а също така и чрез специално разработени форми на измама хората ще попаднат под волята на Илюминати.

– Способността да се мисли самостоятелно трябва да бъде ликвидирана чрез вкарване на готови възгледи.

– Разрушаване на институцията семейство. Легализиране на еднополови бракове. Позволяване на еднополови хомосексуални двойки да осиновяват и отглеждат деца в противоестествена среда. Въвеждане на  хомородителството в административните и училищни формуляри, както и в актовете за раждане. В графите за “баща” и “майка” вече да се пише “родител 1” и “родител 2”.

– Да контролират образователната система в цял свят.

– Да контролират и следят всеки човек. Предотвратяване всяка форма на независимост.

– Да унищожат националната самоличност и националната гордост у   човека. Изтриване както на националните граници, така и на националните и расови различия. Създаване на „сиво човечество” – без корени, без традиции. Тези хора ще могат прекрасно да се контролират, изгубили напълно опорната си точка.

– Да спрат индустриализацията и производството на ядрената електрическа енергия. Абсолютен монопол върху енергетиката на отделните държави. Затваряне на редица атомни централи.

– Масите трябва да останат слепи, неразумни и лишени от собствено мнение. Трябва да ги управлява справедлива и неуморна сила на принципа на безусловното подчинение.

– Световното господство трябва да се постигне само по заобиколни пътища чрез целенасочено подриване на действителните свободи:

законодателство, преса, избори, свобода и възпитание на личността.

– Да дадат пълна подкрепа на супернационални институции, като ООН, Международния валутен фонд, Международната банка, Международния съд и др.

– Чрез целенасочено разбиване на държавното устройство, съответното правителство трябва да бъде принудено да се мъчи дотогава, докато само не осъзнае готовността си да предаде властта си в ръцете на Илюминати, за да запази мира.

– В света трябва да има едно правителство, единна военна сила, единна култура. И накрая идва ред на Новата световна религия, „начело на която ще застане антихристът, диктаторът, изживяващ се като бог във възстановения Иерусалимски храм” (Сол. 2:4).

Стратегията на  Илюминати е да се създават конфликти и противоречия по света, в които елитът изцяло да контролира и двете воюващи групи.

Поради тази причина никога не е имало значение каква е политическата окраска на участващите в техните срещи, защото поканените – всички до един, дължат привилегированите си позиции на силните на деня и на окултните им общества.

Нито една медия не информира своите слушатели  за техните конференции. Светът не получава никаква информация, никакви снимки. Тяхното име въобще не се споменава.

На въпроса – защо? Бившият редактор на вестник „Ню Йорк нюз” Джон Суинтън отговаря така на този въпрос:

„Ние сме оръдията на васалите на богатите, действащи зад кулисите. Ние сме марионетките. . . интелектуалните проститутки.”

Овластените марионетки на т.нар.  демократично избрани правителства (премиери, държавни глави или политически секретари на партии) изпълняват най-старателно плановете на влиятелните си господари. А през това време хората тънат в неведение за всичко, което става, поради пълния контрол върху информационния свят.

Тяхно творение е и Европейският съюз, които е значима крачка по пътя към глобализацията.

Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че целите и идеите на тази организация много бързо се налагат в света и най-големите страни са почти превзети от тях.

Човечеството се намира на ръба на най-страшната катастрофа, от която някога е било заплашвано. Много хора намразиха своите управляващи и своята обществена среда. Последните анкети показват, че по – голямата част от хората се страхуват от правителствата си и ги ненавиждат. Появяването на много криминални организации, влизащи във властта, е началото на един тоталитаризъм.

За съжаление ответна реакция почти не съществува. Духовните и интелектуалните ценности на хората са разрушени. Образът и подобието на човека са сменени.

Една много малка, избрана и самоналожила се група, тласка човечеството към робско подчинение и към служба само на своите дяволски  интереси. Бъдещите преследвания и жестокости ще бъдат много по-страшни, отколкото можем да си представим. До момента всичко е един експеримент на тези хора-демони, за да разберат как човечеството ще реагира и приема техния сатанински план. Сега, след като се убедиха и окуражиха от това, че хората бездушно мълчат, те продължават своите замисли и цели.

Време е да се събудим  и да  започнем  да задаваме въпроси, за да  знаем, разберем  и опознаем истинския свят, в който живеем.

Не трябва да забравяме, че Илюминати контролират почти целия свят и са много близко до последната си победа. А тя е създаването на Нов Световен Ред, начело на който ще застане антихриста.

Но тръгнали по пътя на злото, увлечени от богатствата и гордостта не знаят, че сам Бог ръководи света от висотата на Своето всемогъщество и съвършенство. Всевиждащият Творец знае всеки ход на противника и неговите скрити замисли и кроежи.

Той е допуснал злото в света временно, за изпитание на свободната човешка воля и за  проверка и каляване на християните в битката с тъмната дяволска сила.

Ние християните не бива да униваме пред слуховете за тайнствената мощ на Илюминати, защото Сам Господ Иисус Христос е казал:

„ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 6:15), и още: „Не бой се, малко стадо!” (Лука. 12:32).

Дяволът и неговите слуги предварително са изгубили битката с Бога. Усилията да построят нова Вавилонска кула ще се провалят.

Лукавият знае това, но не и тези, които му служат.

Желанието на антихристите – явни и прикрити, да оспорват Божествената власт, винаги е завършвала с унизителното им поражение.

За противника на Бога, именуван дявол, (сатана, денница, луцифер), комуто богоборците се кланят, пророкът казва:

„как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди”,

„ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния.

Но ти си свален в ада, вдън преизподнята” (Исаия 14:12-15).

Такава ще бъде участта на всички, които по един или друг начин въстават срещу Божието всемогъщество. Едни от тях са Илюминати.

Богослов Данаил Добрев, гр. Варна

Естественно много ще рекат, че това е един безобиден ритуал който, по аналогия на нашите кукери цели да прогони злите сили от нашето битие.

Дали?
Истината, е далеч по-страшна, поради което, съвсем естественно, трудно може да се приеме, а да не говорим да се осъзнае.
За какво иде реч?

Според окултната келтска традиция „хелоуин“ – това е деня на господаря на мъртвите.

В зависимост от информационният източник, друидския бог на смъртта бил наричан Саман, Шамхан, Самана, Самхейн или Сауин, а неговия ден бил наричан „Oidhche Shamhna“, което означава „Навечерието на Сауин“.

Вероятно сте виждали модерната днешна версия на Сауин, без дори да го знаете. Този келтски бог е бил изобразяван като призрачен скелет държащ коса. По-късно той станал известен като събирателен образ на смъртта.

Но все пак, откъде идва названието „хелоуин“?

Първоначално, друидския празник се казвал „Навечерието на Сауин“. В ранна Британия, бил наричан просто „Samhain“, а името „хелоуин“, идва от жалостивия опит да се християнизира празника когато католическата църква мести празника „вси светии“ от месец май, на 1-ви ноември. Новият празник се казвал „All Hallow’s Day“ („всех святих“ по църковному) и скоро станало традиция, деня преди това да се нарича „All Hallowe’en“. Впоследствие името било съкратено и наречено „Halloween“.

От друга страна изпълняването на процедурите може да окаже лошо влияние върху подрастващите! Днес, толкова известната на всяко американско дете днес мантра – „trick or treat“ („почерпка или номер“), кара децата да получават каквото очакват или да изнудват за него.

Това е двусмислена фраза, в исторически план се твърди, че пращала вълни от паника у хората, които я чували. Ако някой от благородниците се съгласявал да си сътрудничи с друидите, те трябвало да изберат един от техните слуги или ако нямат такива – някой от собствената им къща, т.е. член от семейството, който да бъде използван от друидите като жертвено агне същата нощ. Това била „почерпката“.

От друга страна светещите фенери служели като сигнален огън (и имат тази функция и до ден днешен), който да маркира тези къщи, които симпатизират на представителите на Тъмната страна и по тази линия заслужават милост, когато терора на хелоуин започне. Това е причината днес на хелоуин да се правят тиквени фенери със страшни лица – това е знак за принадлежност.

От своя страна изначалната причина за направата на фенерите била  за маркер на демоничните сили, които щели да бъдат освободени тази нощ, че тази къща е дала „лакомство“ и не трябва да бъде обезпокоявана, гарантирайки по този начин, че никой друг в този дом няма да бъде убит тази нощ.

В тези напрегнати години, тъмните засилиха тотално своята дейност. И то не само над децата, но и сред възрастните и „улегнала“ част от човечеството. Съвсем естественно е цялото това зомбиране, вървящо с огромна сила през последните години, да оказва своето въздействие върху огромна част от хората, независимо от тяхната възраст.

От своя страна трябва да занем, че заиграването със страха и с дяволските символи НИКОГА не е безопасно!

По: https://hristianstvo.wordpress.com/2013/01/04/истината-за-хелоуин-пазете-децата/ 

Изразът „давам лептата си”, означава давам скромно парично дарение, и води началото си от евангелския разказ за дарението, което една бедна вдовица оставя за Йерусалимския храм.

 

Това събитие се случило през Страстната седмица. През един от нейните дни Господ Иисус Христос, след като посочил лицемерието на книжниците, седнал срещу съкровищницата на Храма и гледал как народът пуска пари в кутията за дарения. Мнозина богаташи дарявали много пари. Една бедна вдовица пуснала две лепти, т. е. един кодрант, в съкровищницата. След това Господ повикал Своите ученици и им казал, че бедната вдовица е дарила повече от другите, които са пуснали пари в храмовата съкровищница, защото всички други са дали от излишъка си, а тя отделила от своята немотия всичко, що има, цялата си прехрана (Мр 12: 41 – 44; Лк 21: 1 – 4).

Лептата, спомената в този евангелски разказ, е най-малката медна еврейска монета в Древността. Сечена е при владетелите от Иродовата династия. Равностойна е на една наша стотинка.

Господ обаче похвалил усърдието на вдовицата, защото тя дала всичко, което има. Затова нейната жертва е оценена много високо. Тя съществено се различавала от пожертвуванията на другите богомолци които давали много пари поради тщеславие.

Но Бог цени жертвата не по количеството й, а по желанието, с което се принася, по душевната чистота на приносителя и в зависимост от средствата, с които разполага.

Нужно е да изтъкнем, че при описанието на тази случка се изгражда ярък и въздействащ контраст между неискрената и истинската набожност.

Богатите даряват големи парични суми на Храма. Може би някои измежду тях са същите онези богаташи, „които изпояждат  домовете на вдовиците” (Мр. 12: 40; Лк. 20: 47) и към които Господ Иисус Христос се обръща със следните думи:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мт 23: 14).

Ясно е, че тези лицемери биха погълнали дома и на бедната вдовица, показала истинска набожност. Големите парични пожертвувания на тези богаташи нямат висока стойност пред Господа, защото богатите давали от своето изобилие.

 

Бедната вдовица дала всичко в жертва на Бога, защото смятала, че всичко принадлежи именно на Господа. Затова нейната жертва, макар и да е с малка материална стойност, имала толкова голямо значение пред Бога.

 

Ние трябва да знаем, че когато човек реши да даде милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде според силите и възможностите ни, за да не поставим в затруднения нас и нашите близки. За тях трябва също да се грижим, както и да не принуждаваме другите да се грижат за нас, заради благочестивите ни намерения.
2. Милостинята ни не трябва да бъде по-малка от възможностите ни, за да представлява реална жертва за нас. Тя не би трябвало да се състои просто от нещо, което можем да отделим без дори да забележим – да не е от излишъка ни, тъй като в този случай не би могла да се нарече добро дело.

Втората Божия заповед стои в тясна връзка с първата. Докато в първата ни се внушава да познаем Бога и само Нему да служим, във втората ни се забранява да заменяме служението на Бога със служението на нещо друго, което не е Бог. “Не си прави кумир!”. Кумирът е идол поставен на мястото на Бога. Кумирът е лъжливо божество, което измества истинския Бог!
Но нима може нещо да измести Бога?

 

Не, разбира се, защото Бог е единственият всемогъщ Господар на вселената. Има обаче хора, които се опитват да заместят Бога с наше нисше и правят това нещо свой бог. Такива са били суеверните идолопоклонници. Като са престанали да служат на истинския Бог, те са се самонаказали с туй, че са взели да се покланят на истукани и да им принасят в жертва дори своите деца!

 
И евреите били склонни към идолопоклонството. Много пъти те отпадали от истинското богопочитание. За тях Псалмопевецът свидетелства “Смесиха се със езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете /Пс. 105 : 35 – 37/. Типичен е случаят при планината Синай, където докато Мойсей се бавел да донесе плочите с 10-те Божии заповеди, народът нез наейки, какво е станало с него, си направил златен телец. Всички принесли пред него жертви и викали: ” Ето , Израилю, твоят бог, който те изведе от египетската земя” /Изх 32:4/

 
Виждайки тази склонност към богоотпадане у носителите на истинската религия, Бог заповядал: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата, под земята, не им се кланяй и не им служи! /Изх.20: 4 – 5/

 

На мнозина се струва съвсем несъмнено, че почитанието на Светите икони е грубо нарушаване на втората Божия заповед. Протестантите ни обвиняват в идолопоклонство поради нашето почитание на Светите икони.
Нека проникнем в смисъла на Втората Божия заповед, като направим сравнение между икона и идол. Що е идол? – изображение на божество, което не съществува, но което се представя за съществуващо и иска да измести истинския Бог. Идолът следователно е измама, лъжлив образ за лъжливо божество, бесовска хитрост, с която се цени отклоняване на човеците от истинския Бог. Свети Апостол Павел говори, че “Идолът е нищо в света и че друг Бог няма, освен Единаго Бога” /Кор. 8:4/

 
Идолът обаче иска да отнеме славата, която принадлежи на Бога и да отклони суеверните хора от пътя на спасението. Чрез втората Божия заповед Господ ни внушава да не отпадаме от вярата в истинския Бог. Чрез нея той ни предпазва от гибел. Който си прави истукани, който им се кланя и им служи, смятайки ги за божества, отказва се от истинския Бог, потъпква Неговата слава и става идолопоклонец.

 
Такова богоотстъпление ли вършим ние, когато украсяваме храмовете и молитвените кътчета с икони и се молим пред тях? Не защото ние не превръщаме иконите в идоли и не ги почитаме заради самите тях, а заради ония овещени образи, които те представят. Иконата не въвежда в измама, както идолите, а говори на сърцето нещо истинно и вярно. Иконата не е божество, но образ, който ни представя Бога, ангелите , светците или картина, която ни рисува някои свещени събития.

 
С какво право ние рисуваме непостижимия Бог? Защо например в иконата на Св. Троица изобразяваме Бога Отца като старец с бели коси /Та нима такъв е Бог Отец?/, а от дясната Му страна второто лице на Св. Троица Божия Син, като по – млад мъж, над тях пък Светия Дух като гълъб? За да представяме така Бога ние имаме библейски основания. Бог в Своята същност е наистина непостижим. Той е дух, невидим, безкраен, всесъвършен. Но ето Той, Непостижимият е благоволил да се открива на някои свети мъже в достъпни видения, понятни за човешкото ограничено съзнание. Така например Св. пророк Данаил свидетелства: “Видях, че бидоха поставени престоли и седна Старият по дни: облеклото му беше бяло като сняг, и космите на главата Му – като чиста вълна” /Дан 7:9/.

 

Разбира се никой няма да каже, че тая картина, в която Данаил видял Бога Отца, изчерпва съдържанието на Неговата същност. Но все пак тя ни дава основание да рисуваме в относителна вярност Бога Отца като старец с бяла коса и брада. Бог Дух Свети рисуваме като гълъб, защото той е благоволил да се яви при Кръщенето Господне на р. Йордан, или като огнени пламъчета на главите на апостолите, защото в такъв видим образ е слязъл над тях на Петдесятница. А второто лице на Св. Троица божия Син ние рисуваме като човек, защото Той е благоволил, бидейки Бог, да стане човек, да приеме плът и да живее между човеците! Рисуваме го от дясната страна на Бога Отца, понеже в Писанието тъй е казано за Него : “Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога” /Марк 16: 19/
Тъй ги е видял в предсмъртните си видения и Св. първомъченик Стефан, свидетелствайки: “Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” /Дея. 7:56/.

 

Иконите ни говорят истина, разкрита в Свещеното писание, разказана в неговите божествени страници, или взети от живота на Божиите угодници. Едни икони ни предават Св. Богородица с Богомладенеца на ръце. Други – разни сцени из дейността и чудотворството на Спасителя. Трети – събития от живота на светците или самите светци. Всичко това е истина. И като истина то силно действа върху душата на вярващия. То подхранва любовта към Бога и към Неговите угодници. То доближава до Бога. Тук най-добре се чувства разликата между идолите и иконите. Идолите отдалечават от Бога, иконите ни доближават до Него.
Слушайки това, протестантите може би ще се видят принудени да ни кажат: с изобразяването на Бога и разни свещени събития и лица най – сетне можем да се съгласим поради посочените библейски основания. Но защо, вие православните, целувате иконите, защо палите пред тях свещи и кандила, защо им кадите тамян, защо им се покланяте, защо се молите пред тях? Нали Исус Христос е казал, че “истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” /Йоан. 4:23-24/.
Не се ли забранява тук всякакво почитание на икони и не се ли превръщате вие, православните, в истински идолопоклонници, като се кланяте пред дъските, платната, хартиите, на които са нарисувани иконите?
Какво означава да се покланяш на Бога с дух и с истина? То значи истински да почиташ Бога и да Го обичаш от цялото си същество, за Него да живееш, за Него да си готов да умреш. Но означава ли това, че е забранено покланянето на Бога и по телесен начин? Съвсем не! Защото и сам Иисус Христос се е молил не само с духа Си, но и с тялото Си като е коленичил с издигнати очи към небето и като е падал на лицето Си. /Мат 26.39/ /Лук.22:41/.
Ако покланянето на Бога с дух и с истина означава отричане на външните форми на богопоклонението, тогава трябва да се отрекат не само иконите, но и молитвите, и псалмите, и славословията, защото те съдържат думи, които са нещо не чисто духовно.
Бог никога не е забранявал нито в Стария, нито в Новия завет външното богопочитание, стига с него да е свързано и вътрешно духовно богопочитание. По същата причина Бог не е забранил правенето на религиозни изображения, а само правенето на кумири, на идолски изображения, които отклоняват човека от истинското богопочитание. Иначе Бог не би заповядал на Мойсей да направи изображения на два златни херувима и да ги постави над Ковчега на завета, в който се пазели двете скрижали с десетте Божии заповеди /Изх. 25:18/.
Когато ние в покаяние плачем пред иконите, не сме идолопоклонници, защото плачем пред Бога и пред светиите Му, молим се на Бога и на светиите Му. Целуваме ги, защото ги обичаме. Такива чувства изпитваме, когато гледаме например образа на нашия роден светец – Св. Иван Рилски. Ние дълбоко го почитаме и обичаме!
В тая почит и обич няма нищо идолопоклонническо.
 

Иконите са осветени от благодатта Божия, която почива върху тях. Те са светини! С тях не можем да се отнасяме като с обикновени предмети, а трябва да ги държим на почетно място. Това може да се стори на протестантите идолопоклонничество, но то съвсем не е така. Кажете на един протестант да стъпчи Библията с крак! Ще я стъпче ли? Защо той се отнася благоговейно към тия листи, към тая материя, от която е направена Книгата на книгите! Не е ли това идолопоклонство? Не защото, ако човек дълбоко се прекланя пред Божиите думи и откровения, не може да има пренебрежително отношение и към хартията, на която са написани. Така е и иконите.
Иконите заслужават благоговейно отношение още и поради това, че много от тях са чудотворни.

 

Когато Иисус Христос отивал отивал да възкреси току що издъхналата дъщеря на Иаир, една безнадеждно болна кръвотечива жена с голям труд си пробила път сред навалицата, която отвред притискала Спасителя, приближила се незабелязано до Него и си рекла: “Ако се допра само до дрехите Му ще оздравея “/Марк 5:28/ И тя действително с вяра се допряла до Него.

 

Какво правиш ти жено? Опомни се! Не е ли това идолопоклонство? Пред тебе е живият Христос, а ти чакаш помощ от дрехата Му?
Но Господ Иисус не е упрекнал в идолопоклонство, а напротив похвалил вярата й: “Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси: иди си с миром!” /Лук. 8:48/

 

Почитанието на Свети икони е угодно Богу. Да почитаме Свeтите икони, които са изображения на истинския Бог и на Божиите угодници. Да си устроим молитвени ъгълчета в нашите домове и там пред техните образи да палим своето кандилце.

 

Връщайки се векове назад, ние виждаме, че преди IV век Християните употребявали символични изображения /Иисус Христос във вид на риба, агнец, пастир; Св. Дух като гълъб, Църквата като кораб, християнската надежда като котва/, но още в края на III век под влияние на гръцко – римското езичество християнските свещени места били украсявани с исторически образи. В VII вселенски събор се изтъквало, че още Василий Велики /329 – 379/ отдавал почит на иконите и на светиите.

 

Във времето на византийския император Лъв III Исивриец /717 – 741/ виждал в иконопочитанието вреден за обществото обичай, считал го за суеверие.
На VII Вселенски събор иерусалимският патриарх отправил послание в защита на иконопочитанието.
Тържеството на православието настъпило, когато жената на Теофил, Теодора и майка й Теоктиста взели управлението в свои ръце /842 – 856/ . Тя прекратила борбата против иконите. През месец февруари 842 г. в Цариград бил свикан събор, който под председателството на патриарх Методий потвърдил решението на седемте вселенски събора, възстановил иконопочитанието и предал на анатема иконоборците.

Любовта е основният закон на силата, която наричаме Бог. Смисълът на живота ни се състои в това да се научим да обичаме. Не става дума само за любовта към един партньор, а за всеобхватната любов, която не изключва никого и нищо. Да обичаш означава и да използваш възможностите си да бъдеш шанс за другите.

 

Да обичаш друг човек означава да отдадеш себе си, да искаш и желаеш най-доброто за другия, без да очакваш нещо в замяна. Любовта иска да се дава и се осъществява в даването. Любовта е радостта, която изпитваме, мислейки за любимия човек, или радостта от неговото присъствие- да бъдем близо до него, да му се разваме и да сме щастливи от общо занимание. Да обичам означава да се разкрия, да допусна другия до себе си, да му дам възможност да участва в това, което ме вълнува.

 

Да споделям, да искам да споделям с любимия всичко. Да обичам означава с радост да допринасям за доброто на другия и той изцяло да може да разчита на мен, което помага и на моето собствено развитие. Често казваме „обичам те”, което всъщност означава „ имам нужда от теб” или „ не ме напускай” и само показва, че все още не сме почувствали истинска любов. Предпоставката за истинското чувство е да започнем да обичаме самите себе си, да се приемем безрезервно такива, каквито сме, да кажем „да” на нашата битност. В резултат на това сме щастливи и доволни и когато сме сами. Тогава чуждата критика не ни засяга така болезнено и сме свободни от чуждата зависимост, тъй като докато имаме нужда от другия, не сме наистина свободни. Ако сами се освободим от страха да бъдем изоставени, вече сме способни да дадем повече свобода и на нашия парньор. Едва тогава  е възможна истинска любов, тъй като любовта не обсебва и не задържа насила. Опитаме ли се, тя умира и след нея остава само навикът.

 

Усещаме привличане към някого, когато си приличаме с него, защото така намираме потвърждението на нашата битност. Противоположностите също се привличат, когато се допълват взаимно. Нуждаем се и привличаме онова, което ни прави цялостни. Ако наистина обичам, изпитвам сърдечното желание другият да е щастлив и съм готов да направя всичко за това – да му дам време, ако има нужда от време, да му дам внимание, ако има нужда от внимание и свобода, ако има нужда от свобода.

 

В любовта не очаквам непременно отклик на чувствата, а постъпвам така от нежна симпатия, от уважение и респект, дори от възхищение. Любовта е както взимане така и даване – и че винаги започва с даването. В това се състои най-голямата тайна на любовта. Идеалният партньор, духовният партньор  е този, чрез който и двамата могат да се развиват по-най добрия начин. Това е не само съюз на двама души, а  свързването на две души, с всички произтичащи последствия за съвместния живот и любовта.

Дълбокото осъзнаване и разбиране на вярата предпазва от злото
Нека дадем още по – ясна представа за това, в какво конкретно вярват православните християни и върху какво е основана вярата им. От предишната публикация разбрахме, че Бог е едно, но има три лица. А днес ще разтълкуваме дълбокия смисъл на I член от Символа на вярата.
Вярвам в единия Бог Отец, вседържител, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо
Първото лице на Светата Троица наричаме Отец не само защото Той според Своите качества предвечно ражда Сина, но защото е наш общ небесен Баща. Чрез Голготската саможертва на своя Син Той ни е осиновил, след като сме се били отдалечили от Него поради греха. Той отново ни е дал възможност да обладаем неговото вечно небе и царство, да му се молим с думите “Отче наш”, с което да изповядваме неговата бащинска любов към всички.

Ние също така вярваме, че Бог е вседържител. Това означава, че всичко държи във властта си. Той управлява всичко, всичко ръководи със своята могъща воля, поддържа съществуването на света, действията на природните сили и закони и порядъка на цялата Вселена. Това ще бъде така, докато на него Му е угодно, докато не дойде денят на второто Христово пришествие. Вярваме, че той е вседържител и защото без Неговата свята воля и без Неговото премъдро допущение не се случва нищо в света. Той държи в своята силна десница дори и злите сили. И те действат толкова, колкото им позволява Той. Но всички техни действия против Неговия закон и срещу Неговите верни люде Бог обръща в добро чрез своята премъдрост и сила. Спасителят е изказал тази истина в думите, че дори нито едно врабче не пада на земята без волята на Неговия небесен Отец.

Православната църква безспорно подкрепя т. нар. креационистичен модел за произхода на света. Той е основан върху основния източник на нашето познание относно вярата – Светото писание. Разумът ни говори за това, че всичко в света има начало и причина. Началото и първопричината, и творецът на света е Бог. Може ли една къща да се изгради от само себе си? Тъй и светът не е произлязъл от само себе си. Свети апостол Павел казва, че всеки дом се съгражда от някого, а Този, Който е сътворил всичко, е Бог в Послание до евреите – 5 глава, 4 стих.

Бог е творец и на ангелите.
Ангел от гръцки език е вестител, пратеник. В Свещеното писание на много места се говори за тях, изпратени от Бога, за да възвестяват волята Му. Те са безплътни, живеят в духовния свят – на небето, и се намират пред Божието лице. Те са надарени с висок разум, качества и умения. Вземат участие в съдбата на всеки човек. При кръщението християнинът получава и ангел пазител. За да бъдем под тяхното покровителство, трябва да живеем благочестиво и да изпълняваме Божията воля на Земята така, както те я изпълняват на небето. В това се крие и смисълът на думите от Господнята молитва – да бъде твоята воля както на небето, тъй и на земята.

Когато говорим за ангелски сили, за духовен свят, в наше време това се посреща с усмивка, дори с насмешка. Но трябва да кажем, че освен добрите ангелски ликове има и зли, които наричаме с думите дявол и сатана. Дявол от гръцки означава клеветник. Защото той е този, който ни принуждава да извършваме дела в разрез с нравствения закон, който Бог ни е дал.

Нали Бог е сътворил всичко добро, откъде са дошли тези духове? Бог отначало е сътворил всички духове добри, но една част съгрешили и затова отпаднали от Него. Те искали да бъдат нещо повече, да имат по – голяма власт. Искали слава и да станат като самия Бог. Това е гибелното въздействие на гордостта, която е първият грях, който те сторили. Затова православният християнин трябва да се пази от гордостта и да се стреми да придобива спасителното смирение, което е и първата наша добродетел.

Дяволът бива наричан и лъжец, и човекоубиец. А че той действително е такъв, разбираме от историята на грехопадението на първите хора.
Как да се предпазим от хитрините на лукавите духове? Кръстените в името на Светата Троица се наричат христови войници. И както войникът е длъжен непрекъснато да е на поста си и да бди, точно така и ние сме длъжни да бдим над нашите души. В това духовно бодърстване ни помага молитвата. Който се моли усърдно и често, разгаря в сърцето си пламъка на вярата. И както мухите не смеят да кацнат върху ястието, което ври, но щом охладнее, го нападат, тъй и демоните не могат да се доближат до пламтящата от вяра душа.

Чудесата са такива извънредни и необясними по естествен начин събития, които човек може да възприеме със сетивата си и не може да си обясни по-друг начин, освен с пряко Божие въздействие.

 

Обикновено се твърди, че истински чудеса не се случват, защото от научна гледна точка те са невъзможни. Въпросът не се състои дали чудесата са възможни, а в това дали се случват. Да се отрича, че чудесата не съществуват, означава да се отрича съществуването на Бога. Чудесата, описани в Библията са доказателство за Божието присъствие.

 

Материалистите категорично отхвърлят възможността за Божиите чудеса в света. Те твърдят, че чудото противоречи на законите в природата. Могат да се направят интересни наблюдения над хората, отричащи чудесата. Мнозина от тях гледат на вярващия човек като на изостанал, а сами вярват в банални и нелепи неща: в нещастни срещи с лош човек, в числото 13, особено ако е петък, в пресичаща пътя им черна котка, на екстрасенси и врачки и т.н. Те не вярват, че Бог е сътворил света, но вярват в произволното зараждане на света и човека. Не вярват, че Христос е възкресявал хора, т.е. да оживи по- рано живелият организъм, но вярват, че някога от мъртвата природа са възникнали живите организми.

 

Повечето от “грешките”, от научна гледна точка, които критиците на Библията откриват в нея, са относно чудесата. Например, раждането на Христос от Девица се отхвърля поради това, че било ненаучно.

 

Неговото възкресение трябва да е било духовно, казват критиците, защото от научна гледна точка телесното възкресение не било възможно. От научна гледна точка чудесата наистина са невъзможни – всъщност това е дефиницията за чудо.

Библията често е заклеймявана като книга, пълна с приказки/басни/. В нея са описани около 216 чудеса.

Библейските чудеса не са явления, които се подчиняват на нечий каприз. Те не са нещо безразборно, нещо алогично и случайно. В чудесните явления, за които разказват Свещените Писания, винаги има ясен порядък и цел.

 

Библейските изследователи са на мнение, че чудесата се обединяват около три периода от библейската история: а/ Изходът от Египет; б/ Пророците, които водеха духовно Израил; в/ Животът и делото на Христос и апостолите в зората на църковната история. Но дори и тогава, не всяка възможност бе използвана за извършването на някакво чудо. Нека си припомним, че Сам Христос отказа да откликне на предложението на Сатана в пустинята, защото това бе едно безцелно по отношение на Божия план изкушение. /вж. Матея 4:3-7/. По същия начин постъпи и ап. Петър спрямо Симон Магьосника, който бе готов да плати за силата на Светия Дух, за да се прочуе с вършенето на знамения. /Деян. 8:18-24/. Христос отказа и на книжниците и фарисеите, които поискаха знамение /личба/ от него, Той им каза: “лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона, защото както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Человечески ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи”./Матея 12:39-40/.

 

От друга страна обаче, най-великият Чудотворец отдаваше изключително значение на извършването на чудеса. Той казваше на хората около Себе Си: “Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене; ако ли не то за самите дела вярвайте в Мен/ Йоан 14:11/. Но същевременно подчертаваше, че тези чудесни дела имат за цел да удостоверят, че Той е обещания Месия :” делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене” /Йоан 10:25/. Следователно библейските чудеса притежават особена аргументираност и целенасоченост. Бог се намесва в природните закони, създадени от Него, само ако има основателна причина за това и в съгласие с Неговите велики цели, касаещи Неговото творение и изкупителния Му план. Те са подбудени от особената милост и любов на Бога към слабите и грешни хора. Спасителят на света изгонваше бесове, за да покаже, че има власт над духовния свят на злото. Той изцеляваше прокажени, за да удостовери, че може да очисти плътта, поразена от проклятието на греха. А самото възкресение на Христос засвидетелства съвършената му победа над смъртта – физическа и духовна.

 

–Пророчествата са изразено предсказване за събития, които ще станат в бъдеще и които по никакъв начин не могат да бъдат предвидени по обикновен естествен път. Пророчествата имат обикновено за предмет събития от живота на човечеството. Има пророчества, които предсказват чудеса. Самите пророчества са най-добре зарегистрирани чудеса. Никой не може да отрече, че Стария Завет е писан преди раждането на Христос. Два века преди Христа той е бил преведен на гръцки и с него са се занимавали и езически учени. Но в целия Стар Завет от началото до края се изтъква и подчертава месианската роля на целия Израелски народ и че от него ще произлезе Месия, Който ще възвести спасение на цялото човечество. И това, предсказано преди дълги векове действително се изпълни. Пак там древните пророци предупреждават израелския народ, че ако не живее докрай според Божията воля, ще бъде разпръснат по цялата земя без свое отечество.; предсказанието на Христос за разрушението на Йерусалим, което стана през 70 г. сл. Хр.

Сам Христос обяснявал значението на чудесата и пророчествата, които вършил: Йоан 5:36; 10:37; 13:19 14:29.

Може би най –невероятното от чудесата, описани в Библията, с изключение на Христовото възкресение и самото първоначално Сътворение е дългия ден на Исус Навин, описан в кн. Исус Навин 10:11-14. Тази невероятна история ни разказва, че при битката между израелтяните и аморитите “Бог воювал за Израел” /14/ чрез две сродни чудеса: 1/ слънцето застанало неподвижно в средата на небето така че то “не бързало да залезе почти цял ден” /13/, за да даде време на израелските синове да победят напълно аморитите, преди да могат да избягат и да се прегрупират под прикритието на мрака ; и 2/ опустошителна градушка, която вероятно е изпълнила двойна задача- да даде на армията на Исус време да отдъхне от горещината ида унищожи голяма част от врага/11/. Тъй като и слънцето и луната”са застинали” в продължение на още един ден, сякаш става ясно, че земята е престанала да се върти около оста си, а луната – спряла движението около земята.

 

Във всеки случай това е било едно изключително необикновено чудо и дори и християни не са били склонни да го приемат. Пред нас стои основния въпрос дали дългият ден въобще някога се е състоял в историята на света. Подобно събитие е било регистрирано и една друга древна книга наречена “Книгата на праведния” 10:13. Това, което е важно, е че за дълъг ден наистина се поменава в митологиите на много народи от различни части на света. За такива неща астрономията изисква факти, а историята потвърждава, че това наистина е съществувало.

 

Проф. Тотен в Америка много щателно изследвал това чудо от астрономическа гледна точка и е публикувал резултатите си с математическо пресмятане. Оказало се, че само веднъж Слънцето, Луната и Земята се намирали в положения, подобни на описаните в кн. на Исус Навин. Професорът открива, че е било прибавено цяло денонощие от двадесет и четири часа към световната история.

 

Мандер, учен от Кралската Обсерватория в Гринуич също публикувал материал по този въпрос. Той определил времето през деня, когато се случило това явление, посочил точното място, на което е трябвало да се намира Исус Навин. Изчисленията на проф. Тотен показват, че макар в световната история да са се прибавили точно 24 часа, то само за времето на Исус Навин може би се отнасят само 23 часа и 20 минути, както е написано в Писанието “почти цял ден”. 10:13

Следователно за упоменатите 24 часа не достигат 40 минути. Тук ние имаме отново образец на точност в страниците на Библията. В 4 –та книга на Царете 20:8-11 четем, че по молба на пророк Исая – сянката на слънчевия часовник се върнала назад десет степени, а те се равняват точно на 40 минути, с които се допълват 24 – те часа. Съществуват три древни източни народи, които са запазили своите исторически данни- това са гърците, египтяните и китайците. Всички те имат сказания за един необикновено дълъг ден. Гъркът Херодот, който е наречен “баща на историята” разказва за 480 г.пр. Хр., че някои египетски мъдреци му показали записки за удължено денонощие, което имало много повече от 24 часа.

 

В древните китайски записки направо се потвърждава, че това събитие е станало при царуването на император Ио и в китайското родословие е показано, че този император е царувал по времето на Исус Навин. Лорд Кингсброу, който специално предприел изследване за първобитните индианци в Америка, че мексиканците имат сказание, че Слънцето стояло неподвижно целия ден и това било в тази година, която те наричали “седма на питомния заек”. Тази година съответства точно на времето, когато Исус Навин заедно с израелитяните завоювал Палестина. Силната градушка се обяснява с това, че когато земята постепенно намалила скоростта си на въртене, това драстично сее отразило на циркулацията на атмосферата, тъй като тя до голяма степен се контролира от въртенето на земята./ Библията не казва, че спирането е било внезапно. /

 

 

Снимка “Дъга над Равда”: karan4o

Тайнството свещенство е необходимо за онези лица, които се посвещават на пастирско служене. В Православната църква не всеки може да извършва богослуженията, както това се прави в някои протестантски общини. Само особени лица, които са приели тайнството Свещенство, могат да извършват Свети тайнства, разните видове Богослужения и др. На тези лица се дава благодатта на Светия Дух чрез ръкополагането от епископ. Още през Своя земен живот Иисус Христос избрал и подготвил дванадесетте си апостоли, за да бъдат върховни пастири в новооснованата църква. Те трябвало да разпространяват истинската вяра, да ръкополагат в разните градове епископи и презвитери (свещеници) и да извършват други свещенодействия. След като Иисус Христос се възнесъл на небето, апостолите приели от слезлия над тях Дух Свети благодатта за изпълнението на тази тежка задача.Те я изпълнили прекрасно.

 

Проповядвали вярата, избирали достойни лица измежду повярвалите и ги ръкополагали за пастири, като им предавали благодатта на свещенството. Така установено от Иисуса Христа възникнало и се оформило тайното свещенство. Когато пътувал през Мала Азия, Св. Апостол Павел събрал в гр. Милит пастирите от ефеската църква и им казал следните забележителни думи: “Внимавайте върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със своята кръв. Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото, па и от вас самите ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 2:28 -30).

 

В свещенството има три степени: епископи, свещеници и дякони. Дяконът помага на свещениците и епископите при извършването на Свето тайнство и другите богослужения. Свещеникът извършва по пълномощие на епископа всички треби и тайнства, освен ръкополагането. Свещеникът, следователно е зависим в своята служба от епископа. А епископът не само извършва всички богослужения и тайнства, но има власт и на други да преподава чрез ръкополагане благодатния дар за извършването им. За високото и изключително достойнство на епископския сан, който е наследил апостолското звание, може да се съди от следните думи на Св. апостол Павел: “Нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божий” (1 Кор. 4:1). На друго място Св. Апостол Павел нарича апостолите, а следователно и епископите “Съработници Христови” /2 Кор. 6:1/.

 

В днешно време се появиха много лъжепастири и лъжеучители, които смущават християните. По улиците се забелязват млади момчета с брошури в ръцете. Повечето от тях се представят като пастори или духовни учители, а други се явяват като пратеници на такива. Трябва обаче да се знае, че никой от тях няма свещеническа благодат, тъй като те не са ръкоположени от епископ (владика). По – скоро те се явяват като самозванци, които отричат йерархията и старшинството, а се знае, че в каквато и организация, общности др., ако няма Йерархия и послушание, няма ред и съответно резултатите от дейността им е безперспективна и хаотична. За тези лъжепророци и лъжеучители говори Св. ап. Павел, както споменах по-горе в (Деян.2:28-30).

 

Също много човеци в наши дни разсъждават относно личния живот на свещениците. Това разбира се, крие една голяма опасност, а именно християнинът да се откаже да ходи на църква, поради простата причина, че не харесва или одобрява личния живот на свещеника. Може също да се обезкуражи във вярата, да се разколебае, да се съблазни и той да подражава на свещеника, но само в пороците му. В тази връзка искам да заявя, че свещеникът също живее в този грешен свят със собствените си слабости. Това обаче по никакъв начин не омаловажава неговата свещеническа дейност и не намалява благодатта, която му е дадена от Светия дух. Трябва да се знае обаче, че свещеникът не се освобождава от отговорността пред Господа за греховете си, напротив Божията справедливост ще бъде още по – силна към него. Необходимо е също да се знае, че християните не би трябвало да имат предпочитания към този или онзи свещеник, защото по благодат всички свещеници са равни и молитвите им имат еднакво въздействие.

Св. ап. Павел „те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин ” (Рим. 1:22-25).
Нестинарството не е само ритуално зрелище – ходене безболезнено и без изгаряне с боси нозе по жива жарава, а е и разгърнат комплекс от целогодишни практики, упражнявани от специални общности, служещи на св. св. Константин и Елена и смятащи, че са покровителствани от тях. Произхожда от Северна Тракия, и е най-вероятно остатък от  оргиастичната Дионисиева обредност. В общи линии българската фолклористика и художествената ни култура (например балетът “Нестинарка” от Марин Големинов) винаги са проявявали значим интерес и са отделяли голямо внимание на нестинарството, но без да осмислят неговата отрицателна духовна същност. Прави впечатление, че нестинарите не отбелязват особено Рождество Христово. Нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден – празника на св. св. Константин и Елена.     Способността на нестинарите се е предавала по наследство. Господ Иисус Христос не се възприема от нестинарите като Бог и Спасител. Реалната Божествена сила, която управлява техния живот е наместникът на Бога – св. Константин, наричан Светока или Великия баща, който в пълна степен притежава характеристиките на езическо божество. Във вярата им Бог и св. Константин много често се припокриват. Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целия живот на нестинарите и на селищата, в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон.
Легендите, които битуват сред нестинарите най-често нямат нищо общо с житията им. Автентичното им житийно предание е заменено от нестинарите с кощунствени и нелепи фантазии. Показателно е, че св. св. Константин и Елена не се свързват от тях с Христовия кръст. Те са ухажвани и славени като езически божества. Получават съответните дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава в себе си и доброто, и злото. Той едновременно е добрият и злият бог и направлява човешките съдби. Смята се, че името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император. На фона на православното почитане на светиите, включването на имената на равноапостолните св. св. Константин и Елена в нестинарската езическа обредност е кощунство.
Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща (и явно дублираща) църковната, със свои свещени места и постройки, наречени конаци, икони, извори, параклиси, свещени култови предмети и имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия регион са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, който „прихванат от св. Костадин”, влиза в жаравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват само от потомци на нестинарски семейства. В миналото нестинарската общност е разполагала и със свое стадо, за което е наемало овчар, и което е осигурявало животни за кървавите жертвоприношения. Цялата социална наредба и обредността в техните села е подчинена на неписания нестинарски закон, който не се оповестява на непосветените в неговата цялост и се пази като съкровена тайна, табу.
Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на нестинарската общност и принадлежащата й територия.

В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 3 юни там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.
Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака, са нестинарските икони. От църковно гледище отношението на нестинарите към иконите е определяно като неканонично. То е почитане на иконите като към идоли. Свещените изображения на Бога не са самото божество. Те не трябва да се отъждествяват с него. Образът (т. е. иконата) насочва към Първообраза (т. е. към Бога). Нестинарите в определени моменти иконатата е възприемат за Самия Бог. Показателно е, че иконите се „обличат”, „събличат”, „мият”, „пременяват” с обредни одежди, „украсяват”, „връзват” с вериги, за да не избягат.  Според нестинарските разбирания всички икони произлизат от една единствена, така както хората произхождат от Адам. Когато се прави нова икона, тя получава сила от старата, като парче от „бащата-икона” се поставя в нея. Има сведения за „борби” между иконите, за да се разбере чий св. Константин помага повече. Борбата между иконите се изразявала в сблъскването им, предизвикано от носещите ги нестинари. Понякога икононосците така се озлобявали, че дори се биели с иконите по главите, вследствие на което резултатът бил пукнати глави и икони.
По въпроса за игрите в огъня отец Дионисий, чиито сведения датират от 1899 г., пише: „След хорото около огъня се хванат двама и като вземат в ръце опашатите образи на Св. Св. Константин и Елена, впускат се да играят боси в огъня. Понякога току видиш, че паднал някой хороиграч и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Такъв припаднал скача, взема иконите и играе в огъня, викайки: Ху–ху–ху, мили ми св. Константине. Това – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня.”
Танцуващият нестинар е напълно обсебен и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречвал някой, нестинарят проявявал агресивност и безцеремонно го отблъсквал със сила. Играещите върху жаравата имали ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговаряли, че уж духът на св. Константин бил у тях. Несъмнено, за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите блага за всички от Светока. Своеобразно е схващането за родина в представите на нестинарите. Болезнената привързаност към обредите и ревнивото им точно спазване е изместило на по-заден план съзнанието за етническа принадлежност.

Православното учение за митарствата е дошло до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски и много други.
Макар в Библията то да не е изрично упоменато, учението за митарствата не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него.
Ето на какво ни учи Свещеното Писание:
Още през тоя живот демоните се стремят да ни уловят в своите примки.
Те са постоянните наши изкусители и съучастници във всички наши беззакония; стремят се да обладаят волята ни, за да ни лишат от вечното спасение. Затова и в смъртния час на човек те са там, за да грабнат душата му в своя власт.
„Безумнико, нощес ще ти поискат душата” (Лука 12:20)
Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари у евреите се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъците. Те обикновено взимали данъците чрез откуп и използвали всякакви средства, като не пренебрегвали даже изтезанията, за да извлекат най-голяма изгода за себе си. Митарите стояли при особени митници или застави, събирайки от превозваните товари мито. Тези застави се наричали митници, митарства. Християнските писатели пренесли това название и върху местата на въздушните изтезания, при които възлизащите към престола на небесния Съдия души се задържали от злите духове, стараещи се да ги уличат във всевъзможни грехове и чрез това да ги отведат в ада.
При умиращия се явяват ангели и демони, чрез които – като оръдие на Божието правосъдие – Бог извършва Частния съд.
Добрите Ангели са нашите ръководители и наставници към вечното спасение, знаейки нашите добри дела и, съдействат за нашето оправдаване на Частния съд.
„Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното Авраамоово” (Лука 16:22).
Излязлата от тялото душа поема към небето през въздушните пространства, дето бива пресрещната от бесовете – „поднебесните духове на злобата”.
„Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12).
Като ги види, душата ще се разтрепери и в смут и ужас ще търси за себе си защита от Божиите ангели. Св. Отци ни предупреждават за 20 митарства. Ден след ден (до 40-тия ден от смъртта), на всяко от митарство всеки ще отговаря за: всички грехове на езика, лъжи, осъждания и клевети; за чревоугодието, леността, кражбите, сребролюбието, неправедното забогатяване и други извършени неправди; за всяка проявена злоба или завист, гордост, гняв, злопаметство, убийство и самоубийство (вкл. аборт), окултизъм и призоваване на тъмни духове; за блудство, прелюбодейство, содомия, ереси, неверие, съмнения и хула към светините, a също за всяка проява на немилосърдието и жестокост.
Всяка страст, всеки грях има своите митари и изтезатели. При това ще присъстват и божествените сили, и много нечисти духове; и както първите ще посочват добродетелите на душата, така вторите ще изобличават греховете й…
И ако за своя благочестив и богоугоден живот тя се окаже достойна (за награда), то ще я приемат ангелите, и тогава тя вече без страх ще отиде в Царството. И обратното, ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, то ще чуе оня страшен глас: „да се махне нечестивият, да не види славата Господня” (Ис. 26:10, слав.). Тогава Божиите ангели ще я оставят, ще я вземат страшните демони и душата, свързана с неразкъсваеми вериги, ще бъде изпратена в адските тъмници.
В този смисъл митарствата не са нещо друго, а частен съд, който извършва Сам Господ над човешките души, невидимо, при посредничеството на ангелите, допускайки при това и демоните – съд, на който на душата се припомнят и безпристрастно се оценяват всичките й дела и след който й се определя известна участ. Този съд се нарича частен, за разлика от всеобщия, който ще се извърши над всички хора при свършека на света, когато Син Божий отново ще дойде на земята, но вече в славата Си.
Църковното учение за митарствата ни предупреждава да си представяме митарствата не в грубо материален смисъл, а доколкото ни е възможно – в духовен смисъл. То ни насочва към живот, чрез който да не дадем на демоните материал да ни обвиняват на Частния Божи съд. Затова подробното изучаване на митарствата е от голяма полза за нас: да избягваме греховете, които се изследват на всяко от тях или, ако сме ги вършили, да се покаем за тях, докато е време.
Като израз не само на Божията строгост, но и на Божията милост, неокончателният Частен съд над душите на покойниците ни дава възможност също да облекчим задгробната участ на нашите починали близки. Според учението на Православната църква душите на умрелите с вяра в Христа, но не смогнали приживе да покажат достойни плодове на покаяние, могат да получат облекчение в своите задгробни страдания, дори и напълно да се освободят от веригите на ада и да достигнат до блажено възкресение по молитвите на членовете на земната Църква за тях.
Особено ако тези молитви се съединяват с принасяне на безкръвната жертва – тялото и кръвта Христови, а също чрез благотворенията, които се правят с вяра от живите за паметта на тия починали хора.
Че наистина след смъртта човек получава една или друга отсъда в зависимост от земния му живот, е ясно от Свещ. Писание: напр. в притчата за богаташа и бедния Лазар е посочено, че задгробното състояние и на двамата е определено веднага след смъртта им (Лука 16:19-31).

Човек непрестанно търси щастието. Това не е само негово право, но и дълбоко скрития мотив на действията му. Само че в голямата си част поетите пътища са неподходящи, за да се увенчае с успех търсенето на щастието.

 

Човекът търси нещо, което той нарича щастие, без да има точна представа, какво всъщност е това щастие? Редица неща от външния свят се отъждествяват със спотаеното в душата чувство за щастие и човек си мисли, че когато ги притежава, ще бъде щастлив.

 

Така започва едно безкрайно и безмислено преследване. Защото винаги, когато човек стигне до носителя на щастието, за който е копнял, става ясно, че той не е в състояние да му даде исканото щастие.

 

Гладният смята, че ще бъде най- щастлив като се нахрани до насите. Когато му дадат бленуваната храна, той ще започне да мисли, че щастието му ще бъде пълно, ако има жилище. Когато получи и жилището, ще започне да копнее за собствена къща с градина. Като получи и тях, за да бъде щастлив, ще му трябват слава, власт и признание. След като постигне и тях, за съжаление, някаква хронична болест ще започне да пречи на щастието му. Като се излекува от болестта, той ще се почувства самотен и ще му са нужни” само” хора, за да бъде щастлив. „За щастие” смъртта ще го освободи от това изнурително търсене на щастието.

 

Къде е проблема, грешката? Това се дължи на убеждението, че щастието зависи от външни неща. Пропускаме да забележим, че нещата въобще са привлекателни, само докато не ги притежаваме. Щастието не може нито да се преследва, нито да се притежава. Можем само да бъдем щастливи.

 

Щастието е състояние на съзнанието, на душата. То е напълно независимо от външния свят. Щастието расте там, където човек е в хармония със света.  Расте там, където човек осъзнава задачата си в този свят, а тя е чрез дарбите, които Бог ни е дал да служим на хората, да правим добро, да обичаме и да правим хората около нас щастливи.

 

Човек не се ражда на този свят, за да се наслаждава лениво и безгрижно на светлината на слънцето, а за да се развива и да служи според възможностите си на хората. Който прави това съзнателно, ще намери щастието в благодарността, радостта и обичта на хората.

 

Страданието е противоположния полюс на щастието. „За щастие на човака” страданието има грижата човек да не се лута вечно по грешни пътища. Страдаме, когато не сме на прав път, когато сме сбъркали посоката или се въртим в един омагьосан кръг, лутаме се и не знаем какво да правим с живота си. И наистина много хора са намерили верния път в живота след някакво по-малко или по-голямо страдание; научили са си урока.

 

Истинското щастие започва вътре дълбоко в нас и след това се появява на лицето ни. Щастието не е крайна цел, а всекидневно пътуване. От нас зависи да живеем добре всеки ден- с радост в сърцата, с Господа, който ни дарява мир в душата и с малките неща в живота.

В третото блаженство от Проповедта на планината Иисус Христос казва: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.   Ап. Яков ни съветва: “Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене и бавен на гняв, защото човешкия гняв не върши Божията воля” 1:19,20.

 

Къде е коренът на гнева? Гордия, самолюбивия човек е и гневлив. Той не може да бъде кротък и спокоен, когато вижда, че не всички му отдават дължимото внимание. Дразни се, когато го пренебрегват, когато го съветват или си позволяват да го критикуват или оскърбяват.

 

Светът днес извинява гневните си изблици с изострени или слаби нерви. Един философ е нарекъл гневът кратковременна лудост, защото гнева помрачава разсъдъка. Един руски светител е казал: “Каквото бурята прави във въздуха, това прави гневът в ума”. А св. Василий Велики казал: “Гневът щом веднъж завладее душата, прави човека същински звяр. В гнева си човек може и да причини смъртта на ближния си.”

 

Когато се появи някакво недоразумение между хората, има две възможности за даване на отговор: или да отвърнеш на злото със зло или да отговориш с кротост и търпение, т.е. с добро. В първия случай злото се увеличава и може да има трагичен, невъзвратим край.

 

Много хора се оплакват : “Как да не се гневя, той ме дразни, той ме предизвиква?” Все другите му са виновни и оправдава своя гняв с недостатъците на другите. Но правилно ли е това винаги? Един монах, който се гневял и който все мислел, че другите му са виновни за да не може да придобие кротост, решил да напусне манастира и да отиде в пустинята, дето никой няма да го безпокои.

 

Направил си колиба и заживял в нея. Донесъл си вода в една стомна и я сложил в ъгъл. Но подът бил неравен и стомничката се прекатурила. С гняв монахът я вдигнал и я поставил пак на същото место, но тя пак се обърнала. Тогава кипнал и я тръшнал на земята, тя се счупила и водата се разляла. Като се поуспокоил монахът си казал: “Тук ги няма братята да ме дразнят и ето аз пак се разгневих. Значи не те са виновни за моя гняв, а той извира от мен самия.” Станал и се върнал  в манастира. Какви са последиците от гнева?

 

Стоях на автобусната спирка. Видях пред себе си две врабчета в жестока битка. Нападаха се с голямо настървение, около тях хвърчаха перушини. Зададе се кола с голяма скорост. В момента  се вкопчеха едно в друго, издигнаха се във въздуха и заслепени се понесоха към колата. С тъп звук се блъснаха в предното стъкло. Бяха толкова заети със своята битка, че останаха слепи за по- сериозната опасност. Кавгата им струваше техния живот. Замислих се колко често постъпваме като тези врабчета!

 

Не осъзнаваме, че в битката никой не печели. И двамата губят. Носим със себе си злобата и нашите раздразнения експлодират. Да не забравяме, че когато нападаме другите със сигурност нараняваме и себе си.  Народът ни е казал, когато хвърляш кал не можеш да не оцапаш ръцете си.

 

Нека да си спомним и за Мойсей, който води 40 години израелския народ през пустинята за обещаната земя и не влезе в нея, заради гнева си. Крайно разочарован от недоволните и вечно мърморещи сънародници, вместо да говори на скалата, за да получи вода, както Господ му казал, той гневно я ударил два пъти. Получил вода от скалата, но имало проблем. Мойсей проявил непокорство и гняв. Затова Бог му казал, че няма да влезе в Обещаната земя и наистина Бог само му разрешил да я види от планината преди да умре.

 

 

Гневът може да се преодолее само с кротост.      Кои хора могат да бъдат наречени кротки? Това са хората, които не се гневят, които обичат спокойствието и мира и се стремят да премахнат всяко раздразнение в себе си. Кротостта не означава овчедушие или проява на слаб характер. Напротив това са хора със силни характери, със скрито мъжество, благоразумни, търпеливи и великодушни, които предвиждайки последиците от гнева са в състояние да понесат спокойно и най- тежката обида, без да се разгневят. Кротостта има голяма сила. Тя укротява бурите на гнева.

 

През V век Италия била нападната от ордите на хунския вожд Атила. Той се появил от Азия, прегазил цяла Европа, унищожил много цветущи страни, избил хиляди хора, опожарил около 500 града и вече наближавал Рим. Всички знаели колко е жесток. Сам той наричал себе си бич Божи и казвал: “Дето мине конят ми, не никне трева”. Когато жителите на Рим узнали за приближаването му напуснали града. Останал само архиепископа папа Лев. Бил свет старец, отличавал се със своята ангелска кротост. Неговата кротост не била страх, а мъжество. Той излязъл спокойно да посрещне непобедимия завоевател и кротко му казал: “Атила, ти победи цялата вселена. Сега ние те молим: победи себе си! Не разрушавай нашия град! Пощади ни!” Думите му били толкова кротки и убедителни, че смекчили жестокия варварин. Атила му казал: “Твоите  думи трогнаха моето сърце. Който и да си ти, човек или ангел, знай: Рим дължи на теб своето спасение”.

Освен кротостта и прошката също укротява гнева.

Малко момче се сбило с брат си и след това се чувствало огорчено. Когато брат му поискал да се сдобрят , то отказало да приеме. Всъщност през целия ден не проговорило на брат си. Дошло време да си лягат и майката казала на момчето: “Не смяташ ли, че трябва да простиш на брат преди да заспиш? Не забравяй, че в Библията се казва: “Слънцето да не залезе в разгневяването ви/Ефесяни 4:26/. Момчето изглеждало объркано. Помислило няколко минути и извикало: “Но как да задържа слънцето да не залезе?” Да. Ние не можем да спрем слънцето да не залезе. Но можем да направим така, че да не залезе в разгневяването ни. А това означава да простим.

Има много благодатни откровения на всемогъщата Божия сила. Едно от тях е чудотворното лекарство на свето тайнство Маслосвет (Елеосвещение). Това тайнство е свещенодействие, при което чрез усърдна молитва и помазване с осветен елей тежко болния получава благодатта на Светия Дух за опрощаване на греховете, душевно спасение и телесно оздравяване.

 
Тайнството Маслосвет е основано от нашия Спасител и Господ – Иисус Христос. Когато Той изпращал учениците си да проповядват Евангелието Му сред народа, между наставленията, които им дал, било и това да лекуват болните чрез помазване с елей. Христовите ученици изпълнили с радост повелята на своя Учител. “Те тръгнаха и проповядваха покаяние, отбелязва евангелист Марк, изгонваха много бесове и мнозина болни помазваха с елей и ги изцеряваха” /Марк 6:12-13/.

 
Освен чрез помазване с елей, в древната Апостолска Църква това тайнство било извършвано и чрез ръковъзлагане над болния. Това се вижда от Христовите думи, казани на апостолите малко преди неговото възнесение на небесата: “а повярвалите ще ги придружават тези личби: с името Ми ще изгонват бесовете,…на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави” /Марк. 16/17 – 18/.

 
С течението на времето, по практически съображения Маслосветът започнал да се извършва не само от Апостолите и техните приемници – Епископите, но и от свещениците и вече само чрез помазване с осветен елей. Това се наложило поради бързото умножаване на повярвалите в Христа по цялата земя, когато повече не било възможно Епископите сами да обгрижват болните и те предали на свещениците своята власт да освещават елей и да помазват с него болните.

 
Помазването с елей било широко разпространена практика и според Стария Завет. Макар това свещенодействие да не е представлявало тайнство, тъй като над човечеството тегнел товарът на проклятието поради грехопадението на нашите прародители, а и Христос още не бил дошъл на земята и неговият Свети Дух още не бил изпратен над Апостолите, то принасяло не малка духовна и телесна полза за стария Израил. Самият елей, освен че се употребявал като всекидневна храна и универсално лекарство /Лука 10:34/ от древните, бил и светъл символ на жизнерадост, утеха и щастие /елей на гръцки означава и милосърдие/. Смесен със смирна, канела, благовонна пръст и кайсия, елеят се използвал за помазване и освещаване на скинията /първият еврейски храм във формата на подвижна палатка/, първосвещеника и свещениците. Съставен по такъв начин, под страх от смъртно наказание, елеят не можел да се използва за домашни нужди.
Макар на светото Тайнство Маслосвет да се гледа главно като на средство за телесно оздравяване, неговата първа цел е отстраняването на всички възможни пречки за душевно спасение на болния, преодоляването на унинието и отчаянието поради неизцеримата болест; превъзмогването на страха от приближаващата смърт.

 
Втората по значение цел на Маслосвета е телесното оздравяване. “Болен ли е някой между вас, пише Св. Ап. Иаков, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне, и ако грехове е сторил ще му се простят” /5:14-15/.

 
Но телесното оздравяване има смисъл за болния, само ако се придружи с готовност от негова страна да посвети оставащия си живот изцяло на Христа и на ближния. ”Ето ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо! /Йоан 5:15/.

 
За да бъде Тайнството Маслосвет живо и действено, от болния се изисква: твърда вяра, пълно предаване на Божията воля и търпение. Сам Господ Иисус Христос изисквал от прибягващите към Неговата спасителна помощ тези три добродетели, а маловерците и горделивците отхвърлял от Себе Си.

 
Тайнството Маслосвет трябва да се извършва от 7 свещеници. Това се вижда и от самото му последование: Четат се 7 Апостолски четива, 7 Евангелски и 7 пъти се помазва болният с осветен елей. В случай на крайна нужда Маслосветът може да бъде отслужен и по-малко свещеници и дори само от един.

 
Църквата е постановила Елеосвещението да се извършва само над сериозно болни християни. Не бива да се извършва това тайнство над: здрави хора; умопомрачени или вече изгубили съзнание; над друговерци или над добитък. Маслосветът се извършва в храма или в зависимост от състоянието на болния – в болница или в неговия дом.

 
Маслосветът е чудотворно лекарство и за душата и за тялото. Но както и най-доброто веществено лекарство е неефикасно, а дори вредно, ако се използва неправилно от болния, така и това свето тайнство може да причини тежк�