„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

           Няма на земята човек, който не би искал да е щастлив. Но представата за щастие у всеки е различна. Някой хора виждат щастието в материалните придобивки и богатството, други го търсят в чужди страни и пътувания, а трети го намират във всякакви развлечения и наслади.

          Всички те, вървейки по пътя на заблудата от моментните удоволствия и без значение колко пари, имущество, власт и обществено признание са натрупали, животът им носи само умора и отегчение.

         Искайки да бъдат щастливи, всички попадат в капана на дявола, който предлагайки илюзорно и привидно щастие, налага мисленето, че колкото  повече са насладите, толкова по-добре ще им бъде. Такъв живот води до падение на християнската нравственост и развитие на съвременната сатанинска идеология – хедонизъм ( учение, според което най-висшата цел на човешкият живот е удоволствието и насладата).

         Именно хедонизмът  е  главната причина за възникването на греховните страсти, чието наслаждение е кратковременно и затова се налага да се повтарят многократно. Повтаряйки ги, хората залъгват сами себе си, че са щастливи, но вътрешно остават нещастни. Погазвайки Божиите закони у тях се появяват  угризения на съвестта, която е Божият глас в човека. Тя въстава срещу удовлетворяването на страстите и издава тяхната демонична същност.

         Плътският човек, привързан с цялата си душа към земния живот, сам за себе си е най-голямото нещастие. Живее сред наслади, но няма наслаждението и благостта, която Господ дава. Не осъзнава, че да се намери радост и щастие извън Бога е невъзможно.

        Спасителят обещава:

„Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му” (Йоан 15:10-11).

       В тези думи имаме отговор на древния въпрос къде е щастието и радостта. Истинската радост, истинското щастие е в Божията любов и Богобщението. Източникът на тази радост и на това щастие е вярата. Но не по начина, по който протестантите я разбират. Това не е формална,  мъртва вяра, а вяра на дела, горяща от любов към Бога и изпълняваща Неговите заповеди.

       Човек трябва не само да вярва в Бога, но и да Му се довери изцяло. Прошението от ектенията: „Нека сами себе си, един другиму и целия наш живот на Христа Бога да отдадем”, много точно описват истинската християнска вяра. Това е пълно предоставяне и доверие в Божиите ръце.         Такава вяра се утвръждава с помощта на Божията благодат и с подробно изучаване на Христовото учение. Божествените истини не са като научните истини и те не могат да се разберат само със силата на човешкия разум. За тяхното правилно разбиране е необходимо праведно и добро сърце, изчистено от всякакви греховни помисли, чувства и желания.

       Сърдечната чистота е онази важна основа, върху която се надгражда вярата. Само чистият по сърце може да достигне общуване с Бога и да черпи блаженство от Него. В своята проповед на планината Господ Иисус Христос, го потвръждава с думите:

        „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

         Св. Лука Архиепископ Кримски и Симферополски в своята книга „Дух, душа и тяло“ обяснява що е сърцето на човека и какво е неговото предазначение.

„….За сърцето,се говори едва ли не на всяка страница на Библията и му се придава значение не само като централен орган на чувствата, но и на най-важен орган на познанието, на мисълта и възприемането на духовните въздействия. И най-вече: според Свещеното Писание сърцето е орган на общението на човека с Бога и следователно е орган на висшето познание.

…..Сърцето, не само получава обработени мисли и сензорни възприятия от мозъка, но и само  притежава удивителната способност да получава от заобикалящия го свят екзогенни (външни) духовни чувства от най-висш порядък.

….. В него се ражда познание и почива мъдростта. Следователно, ако сърцето е лишено от Божията благодат и не възприема от трансценденталния (отвъдния) свят внушения от Духа на истината и доброто, а е насочено към възприемане от духа на злото, лъжата, гордостта, то в него се ражда и обитава безумието.“

        Бог е създал всяко едно сърце по неповторим начин. От думите на Спасителя: „Царството Божие вътре във вас е“ Лук. (17:21) става ясно, че Царството Божие е във всеки един човек. Това е сърцето, в което Бог иска да се всели и в него е битката с дявола за духовното спасение.

       Високо е предназначението на човек. Бог го е създал за добродетелен живот и за нравствена чистота. Единствено чистите по сърце могат да просят от Неговата неизчерпаема благост спасение за себе си. Но след катастрофалното грехопадение в Рая, човекът не може да бъде чист. Той се ражда със заразата на първородния грях, която тегне върху целия човешки род и го отделя от Бога.

        Словото Господне говори:

       „Кой ще се роди чист от нечист? Ни един”! (Иов 14:4).

       „Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми” (Псалом 50:7).

         Иисус Христос дойде на земята за да очисти хората от първородния грях и от неговите страхотни последици. Той основа св.тайнство Кръщение, което е инициация, въвеждане и вход за Божието царство. Кръщението е първото тайнство, правещо човека християнин и достоен да бъде удостояван с даровете на благодатта чрез другите тайнства.

         Спасителят поучавайки фарисея Никодим, дава ясно да се разбере, че кръщението е ключът към вратата на вечността.

          „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Йоан 3:5)

          Единствено в светото Кръщение, човек се умива с Божията благодат от първородния грях. Възражда се за нов духовен живот, получава опрощение на  греховете преди кръщението и се записва като член в Божието Царство. Едва тогава може отново да общува със своя Създател.

           Кръщението е първата стъпка към Бога. Без кръщение за отпадналия от Бога човек няма спасение. Иисус Христос ясно го е казал:

 „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк 16:16).

         Колко силно трябва да се сепнат от тези думи онези родители, които оставят децата си без кръщение! Те причиняват зло на най-скъпото, което притежават, на рожбите си. Като бавят с години кръщението (православното) или не го правят, им затварят пътя към вечният живот на небето като същевременно ги лишават от спасителната Божия благодат на земята, която единствена може да направи човека добър, чист и праведен.

        Дотук установихме, че първородният грях е пречка за влизане в Царството Небесно и единствено след св. тайнство Кръщение, човек може да започне духовна борба за очистване на своето сърце и спасение на безсмъртната си душа.

        Но освен първородният грях, има и други пречки, без премахването на които  е невъзможна срещата с Бог. Това са греховете (лошите мисли и дела), извършени след кръщението, които отдалечават християнина от Създателя и  Неговата благодат, връщайки го отново към подчинение на бесовете.

       Грехът разстройва душата и тялото, създава бедствия в живота, заключва вратите на рая и предава съвестта на мъчение.

       Когато с мислите, сърцето и желанията си човек се отвърне от Бога, а вследствие на това и от ближните си, той насочва цялото внимание върху  себе си. Тогава  дявола залага на дъното на сърцето му семето на  себелюбието, което е коренът на греха и началото на всяко нравствено зло.  

    Пониквайки това семе излиза навън (извън сърцето) и растейки се разклонява в множество греховни страсти и порочни наклонности. В образуваното дърво на злото, демоните отдалечават човека от Бога, налагайки му гордост, алчност, жажда за лични облаги и любов към наслаждения. За да не забележи какво става, майсторски му замъгляват ума с  разсеяност, незнание, безчувствие и заетост със земни дела.

      Друга причина за възникването на греховните страсти е страхът от страданията и смъртта. Невярващият се страхува от смъртта. За него физическата смърт е страшна, защото смята, че  с нея приключва оконча­телно и безвъзвратно живота. Няма душа в християнския смисъл на думата, човек не е безсмъртен, няма Бог, задгробен живот и възмездие. Затова, опитвайки се да забрави смъртта, я изтласква от своето съзнание чрез земни наслаждения и ежедневна суета.

       Грешният човек, дотолкова е потънал в заблуда, че заговориш ли му за Бог и духовно спасение, нито те разбира, нито иска да те слуша и без да осъзнава в каква опастност се намира се предава на безгрижие. Каквото и да се прави за вразумяването на такъв нещастник, всичко е напразно. Той е с помрачен ум. Духовните му очи са потъмнели. Избягвайки да води спасителни разговори и от често повтаряне на грехове душата му съвсем се заслепява. В своята гордост и отчаяние се бори да оцелее, но единственото, което постига, е да трупа все по-тежко проклятие върху себе си и вътрешното му опустошение да нараства. Не може да бъда щастлив, защото грехът е отрова, която убива истинската радост на живота.  

      Такива хора, живеейки извън сърцата си, нямат духовна разсъдителност и са им „неизвестни неговите (на сатаната) замисли” 2 Кор. (2:11).

      Когато сърцата им не стоят в основата на тяхното съществуване, те са неопитни и неспособни да вървят по пътя на спасението и състоянието им е белязано от неустойчивост, разсеяност и двоедушие.

      В Стария Завет с дълбоко разбиране се отбелязва:

     „Безсърдечният не може да придобие мъдрост.” ( Притч. 17:16. според превода на 70-те.) 

      Душата на тези хора не може да отразява Бога в себе си, защото е замърсена с грехове. Чрез очите се възприема светлината. Ако заболеят и се покрият с перде, престават да виждат светлина. Сърцето е важният орган, с който се възприема Бог. Ако то се затрупа с грехове ще ослепее за Бога.

   Затова всеки трябва да пази сърцето си от грях. Премъдрият Соломон съветва:

   „От всичко що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” Прит.Сол. (4:23)

     Човек,  живеейки извън сърцето си, което е потънало в мрак, и предавайки се на силата на злото се отдалечава все повече и повече от царството небесно.

    Многото грехове потапят душата му в съня на самозабравата, безчувствието, безгрижието и той дълбоко спи. Но както е необходимо да се събуди заспалия, за да стане, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види своето опасно положение и да се върне при Господа. За тази  цел, той чува подбуждащи гласове. Това са гласовете на съвестта, словото на богослужебният чин на Църквата и на щастливи и нещастни обстоятелства в живота. Всички те говорят на заспалия грешник:

 „стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14).

        Човешкия дух е създаден от Бога в Божествен ред в който той трябва да се движи, действа и пребивава. Книгите на Светото Писание, както на Новия, така и на Стария Завет, представляват Божественото откровение, написано под вдъхновението на Светия Дух. В тези книги се намира Божественият ред, който всеки трябва да знае, не забравя и да живее и постъпва съобразно него.

      Но грехът увлича човешкото внимание в друг ред на нещата, съвършено противоположен, в който Бог е забравен, забравена е смъртта, бъдещият живот и справедливото възмездие. Виждат се само земни блага и живот, отдаден на развлечения и удоволствия. Но в тази именно мъгла прониква лъчът на Божията благодат, за да пробуди грешника, да отстрани заслеплението от очите му и хващайки го като че ли за ръка, да го извлече от тъмнината. И той трябва да се заеме да действа, не само мислено а и на дело.

      Когато извършва това с усърдие, може би ще покълне у него семето на страха Божи, а заедно с него и грижата за неговото спасение. Родило се, това чувство ще приведе в напрежение отслабналите от безгрижие  духовни сили, и ще  роди не само мисъл, но и желание да престане да греши и да се обърне към Господа. Тогава посетен от Божията благодат, ще извърши скок от царството на мрака в Царството на светлината и живота, защото колкото и много да са натрупаните грехове, изначалният дар на сътворяването „по образ Божи и по подобие” остава неизменен и неразрушим.

       Такъв миг се вижда в притчата за Блудният син, когато: „като дойде в себе си” с болка в душата изповяда: „…от глад умирам.” Лук. (15:17)

      Да „дойде в себе си“, означава да влезе в сърцето си и пробуждайки се от греховния сън, да почувства опасността за своето духовно погиване :

 „… колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!“ Лук. (15:17)

      Това е чуден миг, величествено събитие в духовния свят. Страданието, скърбите и заплашителният глад в „далечната страна”, принуждават Блудният син да погледне вътре в себе си. В него се появяват смирени мисли, които привличат Божията благодат, която прави сърцето му чувствително и му просветлява ума. Тогава става способен да види сърцето си в цялата мъртвост, която го е поразила. С болка в душата си установява, че всички дни на неговия живот до този момент са преминали в суета, грехове, предателства спрямо Бога и че не е направил нищо добро на земята. Осъзнавайки своята гибел, умът му започва да търси спасение и намирайки го изрича.

       „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син; ”Лук. (15:18 – 19)

       Думите му „Ще стана и ще отида!“ са втората стъпка за преодоляване на греха. При първата стъпка, у него се ражда само мисъл и желание да остави греха, а тук вече той решава да го остави и на дело.

      Евангелската притча  за мнозина е може би жива тяхна история. Други, за жалост, не осъзнават колко много приличат на Блудния син, обедняли духовно и загиващи от глад. Грехът, откъснал ума им от животворното съзерцание на Бог, неосъзнато ги е подчинил на бесовете. Най – голямото им нещастие е тяхното безчувствено и вкаменено сърце, което не е способно да различи светлия Път на Божия Промисъл в живота им.

     Гладът на ожесточено сърце, опустошено от греха, в което няма Божието утешение, е неутешим и мъчителен. Но човек трябва да излезе от този глад на отсъствието на Бога и да се завърне обратно в дома на Отца си. Завръщането  няма да е лесно и за него е добре да се поучи от Блудния син, как дойде в себе си и  се върна обратно при баща си. Ако му подражава в падението, нека да му подражава и в обръщането и издигането. Това е пътят от греха към Бога и очистване на сърцето.

      Иисус Христос търси непрестанно общение с всеки и ако не се съединява с човек,  греховният сън е причина за това.

     Св. Йоан Богослов пише словата на Господ:

    „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.” Откр. ( 3:20)

     Спасителят чука на дверите на всяко едно сърце, искайки то да се събуди и човек да се обърне към него. Насърчава и всеки да чука на дверите на Неговата милост:

     „Чукайте и ще ви се отвори.” Лук. (11:9–10) 

       Когато тези две врати се отворят, сърцето се осиява с благодатното присъствие на Бог, и човек тръгва да изпълнява целта и смисълът на своя живот.

       При всеки обръщането към Господ става по различен начин и е дело не на хладни разсъждения, а на решително действие, което се извършва дълбоко в сърцето. Началото е трудно и то започва, когато човек осъзнае своите греховни страсти и порочни наклонности. Това е възможно само с изучаване на Христовото учение и изгонване на безчувствеността, самоизмамата, разсеяността и многото светски грижи.

     „Как да извършим това дело?“, ще запитат мнозина със слаба вяра.

       Ще отговорим с думите на Спасителя, на Когото е бил зададен подобен въпрос.

      „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ Мат. (19:25-26).

      Решилият да започне християнски живот получава чрез светите тайнства на Църквата благодатта на Св. Дух, която го просвещава, укрепява, и ръководи през цялото време на неговият земен живот по мъдър и грижовен начин.

      Понятието благодат трудно може да се дефинира с езикови изразни средства. Тя се усеща единствено с духовните сетива и със сърцето, отворено да приеме Спасителя Христос в себе си. На ония, които са обладани от неверие и страсти, благодатта на Бог е непристъпна и незрима. Но когато човек повярва, духът му влиза в съприкосновение с Божията благодат и той получава просветление да види духовната си нищета и опустошение. Тогава от ума му пада заслепението, сърцето му престава да бъде безчувствено и волята се пробужда от дрямката на безгрижието. Проумява колко е далеч от вечния живот и в него се поражда страх, осъзнавайки, че Бог отсъства в живота му. Този страх поражда вяра, която укрепва неговото сърце да се противопостави на греха и да прояви твърда решимост да предпочете вечните и небесни неща пред временните и земните. Когато сърцето на човека се изпълни с Божията благодат, страхът Божи започва да действа като го смирява, предпазва да не греши и животът му става потвърждение на думите  от Писанието:

     „Начало на мъдростта е страхът Господен.“ (Притчи.1:7 ) 

     Освен благодатта има и други начини, които допринасят за изчистване на сърцето и неговото просветление. Това са молитвата, поста, покаянието и причастяването.

     След св.тайнство Кръщение, молитвата е един от основните признаци на духовен живот. Тя привлича Божията благодат и е помощно средства за изчистване на сърцето, разпалвайки в него любов към Бога, в чийто огън изгарят човешките страсти.

     Христос знае нуждите на всеки, още преди да ги поднесе чрез молитва пред него. Истинно просещия от Бога човек се моли не само при нужда от житейски трудности, болести и други проблеми. Той е в постоянно и непрекъснато общение с Бог във всичко, което му се случва. Когато тя се извършва със съсредоточение, смирение и търпение привлича Божията благодат. Ако християнина постоянно се моли, ще бъде недосегаем за бесовете, а усилената молитва по време на пост, му показва как да осъзнае греховете си.

      Постът е другият основен помощник в подготовката за изчистване на сърцето. Мнозина смятат, че се състои в отказване от блажни храни.

      Вярно е, че лишаването от любимите храни и питиета, предразполага душата към покаяние и заедно с това умирява много нейни страсти. Но това е само едната страна на поста – телесния, който сам по себе си е недостатъчен и неспасителен без духовния. Православните християни, които са решили да постят, трябва да знаят това и да го спазват. Същността на духовния пост е осъзнаване на страстите, лошите мисли и дела и намиране начини за тяхното преодоляване. Духовното му изразяване е прошката от сърце, преодоляване на гордостта, гнева, завистта, злословието, похотите, лъжите и клеветите. А физическата (телесната) част на духовния пост се състои в извършване на праведни добри дела и милостиня към всички нуждаещи се.

       Крайната цел на поста е очистване на душата от суетни и нечисти мисли и достигане на добродетели като смирение, кроткост и милосърдие.

      Ето това е благоугодния за Бога и спасителен за човека пост.

      Днес се разпространяват много обичаи в угода на плътта. Има мъдруващи  плътоугодници, които се опитват да избегнат поста със своите учения.

      За тях апостола казва:

      „ Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може.“  Поради което онези, които следват това мъдруване, „не могат да угодят Богу“ (Рим. 8:6-8).

      Други треперят и не могат да си представят да бъдат лишени от ежедневните удоволствия, храни и питиета. Такива, св.ап.Павел е посрамил, като ги е нарекъл врагове на Христовия Кръст

       „….постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното“  Фил. (3:18 -19).

      Светата Църква винаги е била снизходителна към човешките немощи и от никого не изисква да издържи строг телесен пост, който би превишил  физическите му сили. Затова се счита, че е достатъчен дори едноседмичен умерен, не крайно строг, телесен пост но свързан с грижа и усърдие за духовна чистота.

      Молитвата и поста са подготвителни и спомагателни средства за Покаянието.

      „Покайте се и вярвайте в Евангелието! Покайте се, защото се приближи Царството небесно“(Марк. 1:15, Мат. 4:17).

      Това са първите слова от проповедта на спасителя Христос. Същите тези слова Той и досега отправя към всеки от Евангелието.

       Покаянието е единственият изход за връщане чистотата на сърцето, омърсено от лоши мисли и дела, извършени след кръщението. То се състои в осъзнаване на греховете и повеждане на борба с тях. Покаяние е и твърдата решимост човек да остане верен на Бога и да понася безропотно постигащите го скърби, като заслужено възмездие за предишните му грехове. Превратът от зло към добро е невъзможен само за разума на човека. Поради това, покаянието, като път на обновление на човешката душа, се смята като дар Божи.

       Истинско покаяние за извършени греховни мисли и дела е възможно само и единствено в св.тайнство Изповед, където сърцето се изчиства от всяка сквернота. В него душата се съсредоточава върху себе си. Скръб и страх я пренасят в задгробния свят пред престола на Съдията. Тогава пред отворените духовни очи се разкрива дървото на злото и греха в цялата му безобразна голота. Каещият признава своята греховност и поемайки върху себе си своите прегрешения с чувство на виновност, смирение и самоосъждане решава да изправи жи­вота си, забравяйки миналото.

     Осъзнавайки своите грехове, което е изходната точка в покаянието, разкайвайки се за тях и осъждайки се, достига до овладяване на сърцето си.

    Тогава се появяват  сърдечните въздишки, които създават скръбта по Бога  и са коренът на неизменното покаяние (твърдата решимост да не се греши).

    „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“. ( 2 Кор. 7:10)

      Колкото по-често се изповядва човек, толкова по-добър ще бъде духовния му живот. Покайното чувство трябва да съпътства всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова е хубаво всяка вечер след изказване на вечерните молитви преди лягане, човек да си направи равносметка как е прекарал деня, в какво е съгрешил и кого е обидил. Това е така нареченото ежедневно покаяние на греховете пред Бога.

      Изповедта е огледало на човека за неговите постъпки и най-доброто средство да ги види в цялата им голота и грозота. За искрено каещия се, тя не е мъка, а лечение и спасение на неговата душа. В началото той се кае за своите грехове, но когато благодатта на покаянието започне да нараства, пред него се разкрива мъдростта на предвечния замисъл на Бога.

     Ликът на Христос, постепенно се очертава в сърцето му и той възприема все по-ясно призива Му да се уподоби, да стане „образ на своя Създател” (Кол. 3:10)

     Тогава човек  не се сравнява вече с другите смъртни, а само с вечния Бог и

знаейки как да живее, от всяка негова дума, извира съвършеното богатство скрито в душата му.

       Краят на  обратния път към Бога е причастяването с тялото и кръвта на Господ Иисус Христос, под вид на хляб и вино за очистване от греховете и вечен живот, след като те са били претворени от Дух Свети в истинското тяло и истинската кръв на Господа Христа. Като се причастява, вярващият (православен християнин) става нетленен, безсмъртен и се избавя от най-важната последица на прародителския грях – смъртта.

      Тайнството Причастие или Евхаристия ( благодарение ) заема централно място в живота на Православната Църква и е „тайнство на тайнствата”.

     Нарича се Причастие, защото ставаме причастни на Иисусовото дело и Неговото божество.

     Св. Писание учи, че в тайнството Евхаристия действително присъстват тялото и кръвта Христови. Хлябът и виното не са символи, които да напомнят само за изкуплението. Ние реално, действително се причащаваме с тялото и кръвта на Иисус Христос а не образно или представимо.

      Евхаристията е спасителна храна за вярващите в Христа.

      Без Мене, казва Господ, не можете да вършите нищо.

      „Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод.“ Иоан. (15:4, 5).

       И за още по-голяма яснота обяснява:

     „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” Йоан (6:53-56)

     От тук следва, че светото Причастяване е жизнено важен духовен въпрос.

     Човек, който е решил да остави греха и иска да започне нов живот, не се изповядва и не приеме свето Причастие, то той не прави нищо за спасението на своята душа. Да се причастяваш или не означава да бъдеш или да не бъдеш християнин. Тези, които смятат себе си такива и искат да бъдат спасени, трябва  да се причастяват. С тялото и кръвта Христова те се борят със своите страсти, изчистват своето сърце в което влиза Бог и побеждават лукавия, както е написано в Апокалипсиса:

     „Те го победиха (дявола) с кръвта на Агнеца”( Откр.12:11)

     Благодатта, получена в тайнството Покаяние е духовна сила, а приемането на свето Причастие е най – силното оръжие в борбата срещу дявола.

     Който иска да бъде спасен, трябва да принадлежи на едната свята Православна църква, да бъде верен неин син и да се покорява на нейните наредби.

       Ако някой не се подчинява на Църквата, ако се е отделил от нея, ако е друговерец или сектант, колкото и да пости, колкото да се моли и добри дела даже да прави, то той няма да се спаси.

     „Ако някой, дори да е добър по дела, но не е получил печата на тайнството, той няма да влезе в Царството Небесно” ( Св. Игнатий Брянчанинов)

      Истински християни могат да се нарекат не онези, които имат вътрешно обръщане към Бога, носещи кръст и казващи че са кръстени, а само тези, които живеят в Христа, участват в живота на Православната Църква и основно в светите Божествени Тайнства.

      Изричането на Божието име с уста, без извършването на добри дела и съкровен живот на сърцето, при изпълняване само на повърхностни обреди и църковни правила, се приема за пусто, пагубно за душата лицемерие.

      В какво страшно заслепение живее съвременния свят! Забравен е Спасителят Христос! Забравена е величествената и същевременно страшна вечност!

      Забравили, че са временно на тая земя, хората се опитват „да играят на Бог“, но заблуждават единствено себе си. Животът преминава като на филмова лента в добро и лошо и нито човек, нито бесовете могат да сторят нещо, което Бог не би допуснал. Всеки ще поживее, колкото му е отредено от Бога и след това ще умре, непременно ще умре. Идвайки, смъртта отнема цялата слава,  богатство и всички материални блага, придобити през земния живот. От душата насила се свлича нейната дреха – тялото и ще бъде поведена от неумолими ангели на съд пред праведния Бог. Тогава, отивайки във вечността, в зависимост от нейните добри и лоши дела, ще пребъдва или в постоянно блаженство и радост или ще бъде подложена на постоянни мъки, плач и стон. Никой не е способен да отмени закона на Божията правда на земята. Ако човек е съгрешил, той ще страда по мярката на извършения грях или в земния живот или след своята смърт.

      Затова трябва да се замисли как  да изживее живота си, за да спаси безсмъртната си душа от страшния съд и ада и да наследи вечен живот и блаженна радост в рая.  

     Живеейки на земята, християнинът може да достигне само до едно вечно благо и придобивайки го ще разбере, че е намерил щастието в живота си.

     Това неугасващо благо и истинско щастие е общението с Иисус Христос.

     Богообщението е същността и крайна цел на религиозния живот.

     Но, както стана ясно, за получаване на това върховно благо и пълно щастие, е нужно претворяване на човешкото сърце. От сърце грехолюбиво да стане сърце боголюбиво, от сърце плътско, злонамерено, сладострастно да се превърне в сърце чисто, духовно и свято.

       Велика е наградата на чистите по сърце. Чистотата на сърцето дава мир на съвестта. А мирната съвест е най-голямата утеха за човека.

      Чистите по сърце още в този живот осезателно чувстват Бога. С ума си те Го познават, с волята си Го следват, със сърцето си Го обичат. И Бог им дава да чувстват Неговата грижа над тях. Той промишлява по особен начин за тях, като ги избавя от нещастия, защитава в беди, посещава в скърби и прославя още на земята.

      „Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение.“ (Псалом 90:14-16)

       Още по – велика ще бъде щедростта на Бога към чистите по сърце в бъдещия живот, където те ще Го видят в лице.

       Това е блаженството на ангелите, които винаги гледат лицето на небесния Отец (Матей 18:10).

       Това е блаженството на изкупените с кръвта на Агнеца и „облечени в бели дрехи“ (Откровение 7:9-10).

       Това е блаженството на Божиите угодници, намерени от Божия неподкупен съд за достойни да пият от кристалните извори на вечната радост.

       Св. Иоан Богослов не е могъл по – точно да определи това неописуемо блаженство поради безсилието на човешкия език, та е трябвало да каже:

     „Още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист” (1 Иоан 3:2-3).

      Единственият начин да се достигне това небесно блаженство е да се постигне през земния живот общение с Бога.

      Богообщението довежда до безстрастие, богопознание и разбиране на божествените истини, които човешкият ум по друг начин не може да стигне.

      Добива се благодатно въздействие на Св. Дух, което е свързано с особени чувства на блажена радост, благодатен мир и божествено озарение.

      Така, човек сливайки се с Бога още тук на земята, става богоподобен.

      Тогава всяка негова мисъл става Божия мисъл и всяко негово действие е Божие действие. Неговата любов е Божията любов и я споделя, защото я има в себе си.

       Това е върховната и дори единствената цел на християнския живот.

       Живот, изпълняваш думите на Господ Иисус Христос: 

      „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“

                                                                                                                                        Богослов. Д. Добрев

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

В съвременните общества в почти всички  страни се наложи светският материализъм и трупането на богатство се приема като най-важна част от живота на човека. Парите определят статуса на всеки в обществото, нивото на самоуважение и цялата идентичност на хората. Няма нищо по-близо до сърцето на съвременният материалист от парите и колкото става по-богат, толкова повече се изолира от останалите и го обзема скъперничество.

Проблемът е любовта към парите, а не парите сами по себе си. Те са само инструмент, средство за постигане на целта. Сляпото преследване на парите и стремежът им към тях е отвличане на вниманието от духовния живот, което води до катастрофален край както в този живот, така и в бъдещия.

Но какво е правилното православно отношение към парите? Каква е правилната употреба на парите? Кога човек прекрачва границата между благоразумната употреба и алчността? Каква е разликата между богаташа, който оставил бедния Лазар да умре пред дома му и праведния Йосиф Ариматейски? И двамата са притежавали голямо богатство. Това са важни въпроси, които всеки православен християнин в съвременния материалистичен свят трябва да си зададе, защото не е възможно да се напредва духовно, докато не се постави придобиването и харченето на пари в правилна насока.

Много хора търсят финансови съветници и брокери за консултации, как да постигнат финансовите си цели, да увеличат своите спестявания, застраховки, инвестиции, разходи за образование и подготовка за пенсиониране.

Но всички те забравят, че има Един, световно известен експерт, достъпен за всички. Името му е Иисус Христос и сърцевината на Неговата инвестиционна стратегия е изложена в Евангелието.

„Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:19-21).

Като допълнение  в пета точка от своята проповед на планината, Иисус поучава каква е една от основните добродетели, която трябва да притежава всеки, за да превъзмогне любовта към парите и да върви по пътя на спасението.

 „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Матей 5:7)

В това блаженство Нашият Спасител обещава помилване на ония, които сами проявяват милост към ближните си.

Ед­ва ли има хрис­ти­ян­с­ка доб­ро­де­тел, за ко­я­то да се на­ми­рат тол­ко­ва мно­го и ед­ноз­нач­ни пот­вър­ж­де­ния в Све­ще­но­то Пи­са­ние. В книгите както на Стария, така и на Новия Завет, Божият глас не спира винаги и навред да призовава към дела на милосърдие.

С думите на св. Пророк  Исаия, Господ повелява че може да бъде умилостивен единствено и само с милостиня: „Раздели хляба си с гладните, и скитниците, сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, облечи го, и от единокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! (Ис. 58:7-9)

В притчите на св. цар и пророк Давид четем, че който не е милосърден, не може да заслужи Божието милосърдие и който не е благосклонен към молбата на сиромаха, не ще изпроси с молитви нищо от Бога.

„Който затуля ухото си пред писъка на сиромаха, той и сам ще пищи, и няма да го чуят“ (Притч. 21:13).

Същото говори Светият Дух от псалмите: „Блажен оня, който пригледва бедни (и сиромаси)! В злочест ден Господ ще го избави“ (Пс. 40:2).
Потвръждава го и ангел Рафаил като увещава за доброволна и щедра милостиня: „ Добро нещо е молитва с пост, с милостиня и справедливост; милостинята избавя от смърт и може да очисти от всеки грях Ония, които вършат милостиня и праведни дела, ще бъдат дълголетни. “ (Тов. 12:8-9).

Изключително значение на милостинята придава и Господ Иисус Христос, като поставя тази добродетел по-високо от всички други добродетели.  

Милосърдните дела могат да се проявят в телесната и духовна област на нуждаещите се. За облекчаване на телесните нужди трябва да помагаме на гладните, жадните, бедните, бездомните, голите, болните и затворниците.

Когато дойде денят на Страшния Съд, Господ Иисус Христос няма да попита никого от нас: „Ходи ли редовно на църква?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”. И „Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.” (Матей 25:34-36).

Иисус Христос се отъждествява с най-бедните и презрени хора в обществото, които живеят с подаянията на човешкото милосърдие. Той  ги нарича Свои братя, като казва: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40).

Всяко добро, което правим за бедните и нещастните, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.

Извършвайки милосърдни дела не трябва никога да  показваме недоволство, досада и отегчение към нуждаещият се човек. Нашият неприятен вид ще огорчи душата му. А огорчавайки него, огорчаваме и Христа, скрит в него.

Когато даваме милостиня, я поднесем с блага дума, с приветлив поглед, с ласка и искрена любов, ние даваме двойна милостиня. Дара за телесните нужди, а любовта си за духовните. Милосърдието събужда благодарност към Бога у хората, които са далече от Него и има такава огромна сила, че може да обърне към Бог даже и невярващите.

Господ е човеколюбив и не иска прекомерен подвиг. Той приема като велико дело и най-малката проява на милосърдие у човека. В Христовите слова за бедната вдовица, която е пуснала в съкровищницата на храма само две лепти, се казва, че тя е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, защото те давали от своя излишък , докато тя е дала последните си пари.

Бог изис­к­ва от нас да да­ва­ме ми­лос­ти­ня спо­ред си­ли­те си, без да ощетява­ме се­мейс­т­во­то си и да об­ри­ча­ме де­ца­та си на глад и ми­зе­рия.

„…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“ (Лука 11:41)

Ста­ре­цът Па­и­сий от Све­та Го­ра каз­ва, че ако чо­век е се­ме­ен, „с­по­ред Бо­жи­я­та во­ля, той е длъ­жен пър­во да се гри­жи за своя дом”, а пос­ле по въз­мож­ност и за дру­ги­те.

Това е уте­ха, но не и оправдание за онези, които не могат да от­де­лят за милостиня от и без то­ва ос­къд­ни­те си сред­с­т­ва. Такива хора трябва с дела на милосърдието да облекчават духовните нужди на нуждаещите се. Да­ва­не­то на па­ри е са­мо един от на­чи­ни­те за про­я­ва на ми­лост и не най-съ­щес­т­ве­ни­ят.

На­ка­раш ли ня­ко­го да се по­чув­с­т­ва пред­по­че­тен, оби­чан и це­нен е да­леч по-жиз­не­но не­об­хо­ди­мо от хля­ба и парите кои­то си му дал.

Милосърдие е да посве­тиш на ня­ко­го от вре­ме­то си и му от­да­деш ця­ло­то си вни­ма­ние, да го утешиш и му дадеш добър съвет, да проявиш внимание и му простиш. Много са начините за проявяване на милосърдие, но в основата това е проява на добро сърце.

Има и една друга ми­лос­ти­ня, за която говори св.ап. Павел.

 „И по­не­же, по да­де­на­та нам бла­го­дат, има­ме раз­ни дар­би, то, … имаш ли служ­ба, пре­бъд­вай в служ­ба­та; учи­тел ли си ­ в уче­ни­е­то; да­ри­тел ли си, да­ру­вай прос­то­сър­деч­но; пред­с­то­я­тел ли си, ­пред­с­то­я­вай с усър­дие; бла­гот­во­ри­тел ли си,­ бла­гот­во­ри на ра­до сър­це” (Рим. 12:6-8).

Това е бла­гот­во­рение чрез дар­би­те, с ко­и­то ни е удос­то­ил Бог, го­тов­ност­та да от­к­лик­нем на не­чии нуж­ди и да нап­ра­вим за ня­ко­го не­що доб­ро. Например учител да преподава безплатно уроци на деца от бедни семейства, юрист да помогне с безплатен съвет, ле­кар да да­ва без­п­лат­ни кон­сул­та­ции или да по­се­ти бо­лен. Идеята е всеки да помогне с каквото може на другия. Са­ми­ят сми­съл на ду­ма­та „б­ла­гот­во­ри­тел­ност” е да пра­вим доб­ри­ни.

Обръщайки се към коринтяни, апостола поучава : „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)
         Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня и добри дела. След което допълва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)

Трябва да даваме дела на милосърдието не скъдно, а щедро и ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос:

„Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)

Често четем в житията на светците как раздавали всичко, което имали в манастира, за да нахранят многото странници и как домакинът недоумявал пред игумена: „Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”. Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали и по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.

Според св. Исаак Сирин трябва да проявяваме милосърдие към всички, които се нуждаят, без да правим разлика между достойни и недостойни.

„Не прави разлика между богат и беден, достоен и недостоен: всички трябва да ти бъдат равни за доброто дело, защото по тоя начин можеш и недостойните да приведеш към доброто“

Добротворството ни трябва да бъде тайно. С други думи,  тихо и смирено. Защо? Защото дори и да даваме щедро, за да помогнем на бедните и нуждаещите се, ако го направим, за да привлечем вниманието към себе си, тогава сме загубили цялата полза. Тези които искат да получат похвала, сами се лишават от високата си награда на небето. Те правят добро не от любов към ближния, а от любов към самите себе си. Не проявяват милосърдие а егоизъм.

Както няма по-лошо нещо от анонимно извършено зло, така няма по-пленително нещо от анонимно извършено добро.

Сам Иисус Христос поучава как да се благотвори:

 „Кога правиш милистиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом: и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:2-4)

Прочитането на тези думи не винаги води до тяхното изпълнение и правейки добро, жадуваме за признание и похвала. За да се преборим с тези  примки на лукавият са необходими живи примери на хора, които превръщат Божиите повели в дела.

Такова милосърдие и добротворство виждаме в житието на св. Николай. Израз на неговата жива вяра бил целият му живот, но особено изпъква тайната му благотворителност, насочена основно към децата. Името му се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния дядо Коледа. (името на дядо Коледа идва от холандското име за Св. Никола – Sint Nikolass, съкратено до Sinterklass, което американците превърнали в Санта Клос  – Санта Клаус).

Християните от първите векове сами са издирвали бедните и болните, за да им помагат. Подпомогнатите от нас бедняци са наши благодетели. Те много повече нас облагодетелстват, отколкото ние тях.
Пример за това е св.Йоан Милостиви. Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато заел Александрийския патриаршески престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели. С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.

Когато даваме милостиня на бедния, задължаваме Бог да бъде милостив към нас. Той не гледа сумата, а нашата любов и желание да помогнем.

 „Който прави добро на сиромах, дава на заем Господу и Той ще му се отплати за Неговото благодеяние”  (Притч. 19:17)

С това Бог ни поощрява да бъдем милосърдни към ближните, за да можем да получим сами Божията милост.

„Бедните – говори св. Йоан Златоуст, – са лекари на нашите души, благодетели и застъпници наши, защото ти не толкова им даваш, колкото получаваш: даваш пари, а получаваш царство небесно: облекчаваш бедността, а примиряваш себе си с Господа. Избавяш бедния от глад, а той те избавя от Божия гняв. Няма грях, който милостинята не би могла да очисти.”

Щедрият добротворец нито в този свят ще бъде беден, нито в бъдещия, защото сам Спасителят е обещал, че такъв още тук „ще получи стократно и ще наследи живот вечен”  (Мат. 19:29)

Колко пъти се потвърждава истината, че след като дадем милостиня, Бог от другаде ни връща повече. Но ако сме скъперници, не даваме и не помагаме на нуждаещите се, нима ще станем богати?

Не, защото богат е този,  който има добро и милостиво сърце.

По-добре да бъдем с богат дух, отколкото богати скъперници. По-добре да сме богати със здраве, с трезв ум и весел характер, отколкото богати с пари, но болни, отрупани с грижи и безпокойства как да съхраним и запазим своето имущество. Онези, които са доволни от малкото, което имат, са по-богати от алчния богаташ, който има много и иска да има и още.

Човек, който няма пари е беден, ала, който няма нищо, освен пари, е още по-беден. Любовта към ближния е над всички богатства. Любовта, а не парите правят лицата весели, засмени, жизнерадостни и щастливи. Но за да бъдат чрез милостиня покрити греховете ни, ние не трябва да ги повтаряме.

„Не е едно и също, казва св. Григорий Велики, – да вършиш милосърдни дела за греховете си или да грешиш съзнателно, обещавайки да даваш милостиня. Този, който смята себе си в правото да греши, понеже давал милостиня, и, изкупвайки греховете си, върши нови, надявайки са да ги изкупи, дава своето имущество на Бога, а сам се предава на дявола.”

Истинското богатство, което не изгубва своята стойност пред Бога и ни прави щастливи, е да спечелим сърцата на хората, тяхната обич и уважение.

Мъдри са тези, които са преценили истинската стойност на парите и не се привързват към тях. Много са неприятностите, можещи да ни лишат от богатството. Крадци могат да ни оберат. Молците изяждат натрупаните дрехи. Ръждата поврежда автомобила ни, а смъртта, последният крадец, изведнъж ни лишава от всичко. Тогава скъперникът разбира, че истински негово е само онова, което е раздал на сиромасите. Един богат човек, поръчал да напишат на надгробният му паметник следната мъдрост: „Каквото мислех, че е мое, загубих го. Сега е мое само това, което раздадох на бедните.”

Умирайки, Александър Македонски заповядвал да сложат тялото му в кристален саркофаг с празна длан обърната нагоре, като знак, че този, който е завладял половината свят, не взема нищо със себе си за вечността.

Врагове на своята душа, са ония, които се противопоставят на изискаванията на петото блаженство, което ни учи на милосърдие към ближните. Това са немилостивите.

„Съдът ще бъде безмилостен за оногова, които не е показал милост” (Иак. 2:13)

Немилостивите, това са жестоките хора. Жестокостта има многообразни прояви – немилосърдие към хора и животни, сребролюбие, безчувствие към страдащите, осъждане на съгрешилите, завист и омраза.

Трябва да се пазим от немилосърдие към нуждаещите се, изразяващо се в равнодушие към бедните и досада към тях. Ако такива хора ги принудят да дадат милостиня, дълго време след това, те не могат да се успокоят и да прежалят това което са дали. Оттук се ражда сребролюбието, което според св. ап. Павел е смъртен грях и е много опасно за душата.

„Защото корен на всички злини е сребролюбието, на което предавайки се, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки” (1Тим. 6:10)

Поробени ли сме от мисълта и грижа за пари, не можем да постигнем вътрешната свобода, която Бог ни дава и да вървим по пътя на духовното изграждане.

„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона”(Мат. 6:24).

Трябва да изясним, думата „мамон”, която в миналото не означавала това, което е днес. След 2000 години християнска проповед, тази арамейска дума се възприема като някакъв зловещ, древен, лъжлив идол на богатството, синоним на алчност и ненаситност. Но за хората от І в. тя значела  „богатство”, и „пари”.

Христос показва двата начина за отнасяне към света – първият представлява служението на парите, а вторият служението на Бога. Единият е подходът на придобиването и овластяването, а другият – на всеотдаването и благодарението.

Евангелските слова са елементарна нравствена дилема – или Бога, или парите. Просто и ясно!

  Под сребролюбие, освен трупането на пари, се разбира и всяко пристрастие към вещи ( движимо и недвижимо имущество) и всякакъв вид материални блага, които се проявяват, както във формата на разточителност, така и в противоположната, на скъперничество.

В този грях има едновременно отхвърляне на вярата в Бога, на любовта към хората и пристрастие към низши чувства. Близки до този грях са много страсти: завист, алчност, осъждане, несправедливост, човекоугодие, немилосърдие и презрение към бедни, съревнование с други за придобиване на вещи, страх от крадци и ограбване.

Завистта е  тази, която най-много доближава човека до дявола. Ония, чиито сърца са оковани във веригите на завистта, не могат да обичат и не се радват на успехите на другия. Всеки успех на ближния е стрела в сърцата им. Тя клевети доброто име. Завистниците не могат да се радват на своето щастие, щом като виждат, че и другите са щастливи. Те скърбят не толкова, когато сами са в беда, колкото, когато виждат чуждото благополучие. Единствена утеха им доставят чуждата скръб, чуждият неуспех.

Попитали един мъдрец, като му посочили един завистливец, който винаги ходел с мрачно и навъсено лице: „Защо този човек не е весел?”.

Той отговорил: „Или затова, че му се е случило нещастие, или затова, че на ближния му се е случило щастие”

Завистниците са духовни самоубийци, защото преди да причинят зло на другите, са го причинили на себе си.

 Добрият човек се познава по това, че и към хората, и към животните е милостив. Не напразно народната поговорка казва за добрия, че и на мравката път прави! Които са жестоки към хората и животните, те са жестоки преди всичко към своята душа, която погива, защото са убили в нея всичко свято и възвишено – добротата, милосърдието, любовта.

Към падналите в грях трябва да проявяваме снизхождение, а не осъждане. Да помогаме с любов, търпение и милостиво съчувствие. Нека мразим злото, а не злия, греха, а не грешника. Източникът на зло е дяволът, а грешникът е негов жалък роб.

 Ра­зум­но е винаги да тър­сим, Бо­жи­я­та лю­бов и ми­лост. Към нея да се стре­мим и на нея да се на­дя­ва­ме. Кой­то има не­що скъ­та­но за „чер­ни дни” , трябва да го по­де­ли или да го да­ри на ня­кой, кой­то ня­ма. То­ва е сми­съ­лът на „в­то­ра­та дре­ха”, ко­я­то Хрис­тос ни при­кан­ва да да­рим:

„който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото.“ (Лу­ка 3:11).

Тру­па­не­то на за­па­си и из­ли­шес­т­ва е не­що осъ­ди­тел­но. То го­во­ри за сла­ба вя­ра в Бо­жия про­ми­съл. Чо­век ня­ма ос­но­ва­ние да се бои, че ут­ре ще обед­нее, ако въз­ла­га на­деж­дата си и упо­ва­ни­е­то на Бо­г. Не­до­и­мъ­кът ид­ва тога­ва, ко­га­то зат­во­рим сър­ца­та си за Бо­га, на­дя­вай­ки се са­ми да под­си­гу­рим се­бе си.

   Милостинята е единствената противоотрова срещу скъперничеството, сребролюбието, алчността и завистта.

Всички православни християни разбираме, че Бог е сътворил небето и земята. Това означава, че Той е сътворил всичко, което чрез парите се купува.

Следва и трябва да осъзнаем ясно, че Бог притежава всичко а ние не притежаваме нищо. На нас, само ни е дадено позволение да бъдем като „управители” на Неговата собственост, както слугите от притчата за талантите.

Господарят в тази притча е дал на един пет таланта, на друг два и на трети – един. Ето защо  не трябва да се изненадваме ако някои станат много богати, други  живеят комфортно а повечето притежават съвсем малко в този живот. В Божиите очи всички са равни, без значение дали си богат или беден.

Докато поддържаме тази нагласа на „управители”  или настойници, което е пряко свързано с християнското смирение, ние сме в състояние да използваме тези неща, които Господ ни е поверил за Негова слава. От друга страна ако си позволим да вярваме, че тези богатства, с които разполагаме, са всъщност наши, тогава ще започнем да подхранваме в себе си дух на гордост и превъзнасяне, което е крайно противоположно на Божията воля.

Псалмопевецът описва тези бедни души по този начин:

 „Вие, които се надявате на силите си и се хвалите с голямото си богатство, чуйте: човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: скъпа е цената за изкупване техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб. Всеки вижда, че и мъдрите умират, както и невежите, и безсмислените загиват и оставят имота си на други. Те си мислят, че домовете им са вечни, и че жилищата им са от рода в род, и земите си наричат със свои имена. Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват. Тоя техен път е тяхно безумие, макар следващите подир тях да одобряват мнението им. Като овци ги затварят в преизподнята; смъртта ще ги пасе, а на утрото праведниците ще господаруват над тях; силата им ще се изтощи; гробът е тяхното жилище. Но Бог ще избави душата ми от властта на преизподнята, кога ме приеме. Не бой се, кога човек богатее, кога славата на дома му расте: защото, умирайки, нищо няма да вземе; славата му не ще отиде подире му:“ (Пс. 48:7-18).

Тук виждаме изобразени арогантността и пълното безумие на тези, които си позволяват да мислят, че богатствата, с които разполагат, са тяхна собственост, а не на Бога. Това е и причината младият богат момък да се отвърне от Христос, когато е бил посъветван да се откаже от имотите си и да последва Христа (Мат. 19:21-22).

Поради това Господ Иисус Христос казва: „ по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Мат. 19:24).                                                    

Господ обичал и богатия, и бедния еднакво. Богатия не е бил по-малко обичан от Бога, отколкото бедния, но неговите богатства го въвличат в мрежата на самоизмамата, която в крайна сметка води или до отричане на Бога или до създаване на бог във форма, приемлива за него. (това са онези, които смятат, че богатството им е лична „благословия” от Бог)

И в двата случая резултатът е духовна смърт.

Докато помним, че земните ни притежания всъщност не са наши а принадлежат на Бога, всичко по естествен път ще си дойде на мястото. Винаги е лесно да бъдеш щедър с парите на някой друг ( т.е. с нещата, които Бог ни е дал, да бъдем щедри и да благотворим ).

Но веднага щом започнем да се привързваме към парите или към нещата, които се купуват с тях, започнем ли да вярваме че Бог ни благославя чрез материални придобивки, ние падаме в греха на сребролюбието.

Трябва да разпознаваме това в себе си ако искаме да тръгнем по пътя на сериозния духовен живот.

Връщайки се на притчата за талантите, ше кажем нещо много важно.

Човекът, който удвоил своите два таланта получил от Господаря си еднаква чест с този, който удвоил петте таланта и върнал общо десет. Всеки от тях удвоил колкото получил и това била предпоставка за наградата му.

Същото важи и в живота ни днес. Всеки има различна степен на отговорност в зависимост от това, какво и колко, Бог му е дал в живота. Колкото повече е получил, толкова повече Господ ще очаква и изисква от него и съответно толкова по-голяма ще е наградата или наказанието.

  Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4)
Силата на милостинята е безмерно велика. Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.

По думите на ангела, милосърдните дела и молитви възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата и бързо се възнасят към самия Бог. Но също става ясно, че молитвите и милостинята вървят заедно. Молитви и пости не са достатъчни, ако не са подкрепени с милостиня. Само молбите нямат голямо значение за изпросване на милост, ако не ги допълват делата на милосърдието.

Трябва да помним, че милостинята не е пожелателна – това не е избор. Милостинята е задължение и дълг, ако считаме себе си за християни.

Господ Иисус Христос не казва: „Ако даваш милостиня…, ако се молиш…, ако постиш…”. Той казва: „Когато даваш милостиня…, когато се молиш…, когато постиш…”.

Като православни християни в този материалистичен свят трябва да търсим по-простото и по-духовно съществуване. Да молим Бог да ни даде не което искаме, а това което е необходимо за нашите нужди.

Единствено минимизирайки взаимодействието с материалистичният свят, ще вървим по-пътя на духовното спасение.

Затова, да отворим сърцата си към ближните, като се стараем да им оказваме материална помощ и духовна подкрепа. Тогава, оказаното милосърдие от нас, ще ни помилува според думите на Писанието:

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”.

Богослов Д.Добрев

Чудото на Велика събота

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Братя и сестри, невещественият огън на Божи гроб е най-значимото ЧУДО в нашето съвремие. На Велика събота Той слиза и запалва свещите единствено и само на ПРАВОСЛАВНИЯ Патриарх. За около двадесет секунди след слизането Му, този огън не изгаря и за това се нарича невеществен. Вижте ЧУДОТО в това ВИДЕО!

За магиите и врачките

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„Не се обръщай към ония, които извикват мъртавци и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквернят. Аз съм Господ Бог ваш” (Лев. 19:13)

В забързановто и объркано време в което живеем, много човеци с по-слаба вяра и познания прибягват до услугите не врачки, ходжи, магьосници, астролози и др. Водени от мисълта бързо да решат духовните или физическите си проблеми те се обръщат за помощ към гореспоменатите окултисти без да подозират, че така влизат в капана на дявола. Това е така, защото едни окултисти се сдобиват с „информация” от поднебесните нечистиви духове (бесове),  а други подобни са простоедни измамници.

Какви  са опасностите? За това разказва един съвременен старец – Архимандрит Христодул, който в момента се подвизава в Лопушанския манастир.

Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Невярващите са най-нещастните хора на земята. Техният душевен мир и сърдечното им спокойствие са прогонени от неверието и гордостта.

Радостта, която вярващите намират в изпълнението на Божиите заповеди и удовлетворението, което произлиза от нравствения (моралния) живот, за невярващите е непознато усещане. По пътя на живота те са сами. Никой не ги води и никой не напътства техните стъпки, водещи към вечна погибел. Увереността, която извира от вярата в Божия промисъл и която потушава житейските грижи, за тях е неразбираема сила.
За голямо съжаление повечето хора са безразлични към православната вяра и сърцата им са окаменяли за Бог. Обхванати са от тъпо безчувствие към религиозните въпроси и не се трогват, когато им се заговори за Бога, добродетелите и царството небесно. Смятат, че най-важното в земния живот е удоволствието от живота и плътта. Интересуват се от всичко (образование, професионално утвърждаване, политически пристрастия, спорт, външен вид, богатство, слава), но не и за пътя на душата след смъртта. Когато започнеш да им говориш за духовни поуки, отказват да слушат, отбягват тази тема, презрително се усмихват или негодуват. Защо? Защото, ако научат нещо, после ще трябва да го приложат в живота си. Така тяхната съвест ще бъде уличена, а техният разпътен и изпълнен с грехове живот изобличен. Именно затова, не искат и да чуят за духовни въпроси, защото не желаят да се променят. Оправдават се със своето незнание. Но никой от тях няма да се избави от наказанията за греховете си, поради незнание, твърдейки че е невинен. Незнанието се явява само претекст за оправдаване на тяхното падение и неразкаяност.

Такива хора са физически живи, но духовно мъртви. Това са така наречените  живи мъртъвци. Те гладуват и жадуват за слава, пари, наслада и власт.

В сърцата им бушуват ветровете на алчността и своенравието. Прелестите на добродетелта им са напълно чужди. Удоволствията и забавленията, когато угаснат, оставят в техните сърца една особена горчивина. Всичко, което досега ги е привличало е загубило за тях радостта. Насладата им носи насищане, а насищането – погнуса. Погнусата им носи досада, а досадата – потиснатост, като последната им причинява мъка, която ги  въвежда в отчаяние.

Всички наслади в света са преходни и единственото, което допринасят, са глад и жажда за още такива. Тези глад и  жажда са ненаситни, защото са фалшиви и неестествени. И въпреки задоволяването на всички техни нужди, живите мъртви усещат, че нещо не е наред, нещо им липсва. Това е чувството за неосъществимото и неизпълнимото, което ги ужасява.

Колко е жалък живота на такива хора! Не знаят накъде да вървят, за да намерят щастие, което да ги удовлетвори. Поради слепотата си, търсят да заситят своите глад и жажда там, където не са – сред греховните земни наслади и богатства!

Такива хора, умрели преди смъртта си, не могат да очакват блаженство, нито тук на тоя свят, нито зад гроба. Те градят живота си върху пясък.

Всяка по – силна вълна може да разруши изграденото от тях. Ще се събудят за истината едва на смъртния си час. Тогава ще  разберат че са грешили, но…много късно! 

В четвъртото  блаженство, Иисус Христос поучава, как да се намери щастие и удовлетвореност в живота. Това е потребността човек да усеща глад и жажда не за тленното и материалното, а да гладува и жадува за правда.

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6)

Според тълкувания на Св. Отци на църквата, под правда, трябва да се разбира не коя да е правда, а Божията правда.

Как да се намери тази правда, се вижда прекрасно в думите на един бележит светец:

„Истината е Божието Слово, Евангелието; истината е Христос. Познанието на истината въвежда в душата Божията правда, която изгонва падналата и осквернена от греха човешка правда; влизането в душата на Божествената правда свидетелства за Христовия мир. ( Св. Игнатий Брянчанинов)

Човек жадува да познае истината. Изучавайки Светото Евангелие и скритото в него Божествено учение за спасението на душата, той ще достигне до истината Христова и ще открие Божията правда. Тази правда ще утоли неговия глад по Бога и пиейки от извора на живата вода, ще има живот вечен.

Сам Иисус Христос нарича Себе Си:

„живият хляб, слязъл от небето; който яде тоя хляб, ще живее вовеки”

 ( Йоан 6:51).

Той се нарича и „жива вода” ( Йоан 4:10), пиещите от която вовеки няма да ожаднеят:

„а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“. ( Йоан 4:14).

Христос е хляб и вода за всички гладуващи и жадуващи за Божия правда човешки души. Още в Стария Завет, цар Давид изразява този копнеж на човешката душа за Бога, говорейки:

„Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий: кога ще дойда и ще се явя пред лицето Божие!” (Псалом 41:2-3).

Той е гладувал за Бога и не е останал излъган в своите надежди, а се е наситил, както сам изповядва:

„Aз пък ще гледам с правда на Твоето лице; кога се събуждам, с Твоя образ ще се насищам” (Псалом 16:15).

Блажени са тези, които гладуват и жадуват за Бога и Неговата правда!

Правдата може да се изрази и по друг начин. Гладни и жадни за правда са и тези, които се стремят към добродетелен живот, но не се смятат за праведници, а признават себе си за грешни и виновни пред Бога.

Стремящите към добродетелен живот са хората, които имат или се борят да постигнат  добродетели. Съществуват два вида добродетел.

Първата  е естествената добродетел. При нея добрите мисли и постъпки се  съобразяват с указанията на човешкия разум (който понякога невярно разбира изискванията на нравствения закон), с внушенията на човешката съвест (която греши и се заблужда) и с усилията на волята (много слаба и немощна). Тези сили у човека ( разума, съвестта, волята) са предразположени повече към зло, отколкото към добро, защото естественият закон се явява недостатъчен ръководител за тях. Липсата на познание за Бога и желание за изпълнение на Божията воля са пречка за подбуждане извършването на добро.

Естествената добродетел има своето достойнство пред Бога. Защото няма никакво основание да се отнеме определението добродетелен от човек, който, непознавайки друг закон, освен закона на разума и съвестта, ревностно се е трудил според този закон за своето нравствено усъвършенстване.

Дали има смисъл от естествената добродетел се изразява в посланието на източните патриарси „За православната вяра”, със следните думи:

„Доброто, което човек може да прави по природа, бивайки естествено, прави човека само душевен, а не духовен, и то не съдейства към спасение, макар то и да е зло, и не служи към осъждане, защото доброто като добро не може да бъде причина за злото”.

Втората добродетел е християнската, която по своето съвършенство има решително преимущество пред естествената.Основното в нея е стремежа за съобразяване на собствените мисли и действия с учението и примера на Иисус Христос, при съдействието на Божията благодат. Тя започва тогава, когато проявяваме любов, милосърдие, състрадание към ближния не заради естествени чувства, а заради Бога и изпълнение на Неговата воля.

Например, ние виждаме наш неприятел, изпаднал в беда, надмогваме своята неприязън към него, оказваме му помощ, състрадание и се заставяме  да му кажем добра дума.

Християнска добродетел може да се види там, където се изпълнява казаното от Спасителя:

 „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“( Матея 5:44)

Най-силното оръжие в борбата за добродетели е изучаването на Свещеното Писание. То подпомага за очистване на ума от враждебни помисли, просветлява душата и увеличава копнежа към Бога.

Християните в земния живот се борят със своите страсти. Отстраняване на страстите от душата е  възможно само с изпълняване на Божиите заповеди. Целта е да се излекува и подкрепи болната душа, да се обнови и освети.

Но най – голяма полза от спазването на заповедите е тази, че чрез тях се придобиват добродетели. Защото всяка страст бива унищожавана чрез съответна добродетел.

Основни добродетели са вярата, смирението и любовта. Други спасяващи душата са благостта, милосърдието, кротостта, мирът, търпението, въздържанието, послушанието, мълчанието, помненето на смъртта, изучаването на Божието слово и срещи със свети хора. 

За постигането на добродетели се иска духовен труд. Човек трябва да погладува и пожадува, ако иска да угоди на Бога и да си спаси душата.

„Бог дава, но в кошара не вкарва”, казва мъдрата народна поговорка.

Който не се труди за Бога, се труди за дявола. Грехът не е по-лесен за вършене от добродетелта. Само навикът да се греши, го представя такъв.

Какво е по-трудно за човек: да се страда от сребролюбие или да е доволен от това, което Божият промисъл му е дал? Да се топи от безсилна завист, злоба и мъст или да се радва на добруването с другите? Да живее в раздори и вражди със съседи и близки или да има мир в сърцето и да обича всички?

Човек не става праведен изведнъж. Всяка добродетел се постига стъпка по стъпка.

„Добродетелта не е круша, че наведнъж да я изядеш“!

(св. Серафим Саровски)

Чрез добродетелта се достига Божията правда. Но венец на всяка една добродетел са добрите дела. Те са основата и съдържанието на добродетелността. Човек, който не върши добри дела, не може да се счита за добродетелен. Много хора вършат добри дела спонтанно, но добродетелните насочват целия си живот към правенето на добро.

Напредване в добродетели и извършването на добри дела се изгражда върху твърдостта на християнската вяра, любовта към Бога и към ближния, покаянието, смиреномъдрието и молитвата.

Нравственото усъвършенстване и усвояване на праведността Христова е едно истинско изкачване по духовната стълба към небето. Така човешката душа от обиталище на греха и пороците, чрез покаянието и постоянството в духовния живот, постепенно става изпълнена с добродетели и чрез извършване на добри дела се уподобява на Бога.

Под правда, някои тълкуватели разбират и оправданието на грешните хора пред Бога чрез благодатта и чрез живата дейна вяра в Изкупителя Иисус Христос.

Това оправдание чрез вяра в Изкупителя изисква човек да се кае за греховете си и да изпълнява Божиите заповеди като доказва вярата си с дела.

За много християни, има едно недоумение кое е по-важно за спасението – вярата или делата. Някои от тях смятат, че вярата е достатъчно оправдание и че самата вяра очиства от греховността. Отговорът обаче е друг.

Вярата е важна, но не коя да е вяра, а православната.

Спасението на човека е възможно единствено чрез православната вяра, добрите дела и Божията благодат. Добрите дела са евангелските заповеди, без изпълнението на които, както и без вяра, никой не може да се спаси. Божията благодат е тази, която съдейства за спазване на Божиите заповеди и извършване на добри дела.

„За да бъде и вярата такава, каквато трябва, и делата да се извършват надлежно, ни е необходима благодатта на Светия Дух. Без нея не само да повярваме, но и да помислим за доброто не можем. Но дори и да помислим, нямаме сили да изпълним това добро. Защото, както казва Апостолът, да пожелаваме доброто можем, но щом се стигне до дело, бягаме от него: „защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили“ (Рим. 7:18 )“ ( Светител Теофан Затворник)

Вярата и добрите дела се допълват взаимно и с помощта на Светия Дух допринасят за спасението на душата

Необходимостта от добри дела, особено ясно е изразена в Посланието на св. ап. Иаков, което много от така наречените „християни“ (протестанти), го ненавиждат толкова много, че дори отричат автентичността му:

„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? … Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. … Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва. … Защото както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва.“ (Иак. 2:14-26).

Същото го потвърждава и св. ап. Павел:

„Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:10).

 В допълнение на Всеобщият Христов съд, Сам Господ заявява, че осъждането ще бъде не за други грехове, а за липса на добри дела като първопричина за всяко зло:

„защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“   (Мат. 25:42-43)

Останалите грехове са само вторични бедствия на душата, от неупражняване в добро. Добрите дела не са немаловажни и не са нещо, което подлежи на избор. Те са върховен дълг на всеки християнин и тези, които не изпълнят заповедта на Спасителя, неминуемо ще бъдат наказани, колкото и неприятно да звучи за някои. Едни получават наказанието си веднага, други – след време, а трети – на Страшния съд.

„Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога, Който ще въздаде всекиму според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие; ярост и гняв пък на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата.“( Рим.2:5 -8 )

Господ не иска велики дела и нечувани подвизи. Той е обещал и за чашата студена вода, подадена в Негово име, да не остави човека без небесна награда.

 „Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си“ (Мат. 10:14).

Затова и най-обикновените християни, могат да постигнат спасение, като се трудят според силите си.

Някога дошли при св. Иоан Лествичник миряни, които малко се грижели за спасението си. Като искали да извинят своята порочност и небрежност, му рекли: „Как можем ние да водим подвижнически живот при нашите жени и обществени грижи, които ни оплитат като мрежи!”

Св. Иоан им отговорил: „Вършете тия добри дела, които можете: никого не злословете, не крадете, никого не клеветете, пред никого не се превъзнасяйте, не хранете към никого ненавист; не се отклонявайте от църковните служби, бъдете състрадателни към бедните, не давайте никому повод за съблазън, не се приближавайте към чужда жена и пазете съпружеската вярност! Ако така постъпвате, няма да бъдете далече от царството небесно.”

Както се вижда от думите на светеца, всеки може с Божията помощ, дадена му в кръщението, да се въздържа от зло и да върши добро. А всяко добро дело, извършено с чисти намерения, колкото и малко да е то, има своята нравствена тежест и благотворни последици.

Нашият Спасител иска да бъдем праведни, независимо от това, какви са другите хора към нас – добри или лоши. Следва, че правдата Божия е наш дълг, независимо от това, дали се прилага към нас. Дори и ако всички започнат да постъпват с нас несправедливо, пак сме длъжни да бъдем към тях добри, справедливи и искрени.

Животът – това е сянка и сън. Колкото повече, човек остарява, толкова по-силно усеща нетрайността и суетността на земните неща. Сега има здраве, а утре го губи. Къде са родителите, дядовците и бабите? Всички те са приети в гроба, унищожени от червеите и тлението. Това очаква и нас –  смърт и тление!

Колко жалък е човек, забравяйки всичко това, ставайки роб на своите страсти и грехове! Очаква щастието от врага на своето спасение  –  дявола, който и земния живот обезмисля и вечната  радост погубва! Единственото достойно и правилно поведение за него е, час по-скоро да напусне сатаната и да се върне при Бога. Колкото и да е окаменяло човешкото сърце, то е призвано да се обърне към покаяние.

Живите мъртъвци могат да възкръснат за Бога, ако преди да умрат телесно, оживеят духовно. Покаянието е възможно за всеки, докато трае този живот. Но пропусне ли се, всичко е загубено. Защото след смъртта покаяние няма.

Един свещеник бил повикан при тежко болен човек да го изповяда и причасти. Болният бил прекарал живота си в неправди и беззакония. Много смъртни грехове тежали на съвестта му. Но той, умрелият духом, преди да умре телом, до смъртния си час, хич и не помислял за вечната си участ зад гроба. Ала ето, сега се изправил пред грозното лице на смъртта блед, с хлътнали очи, изплашен, обкръжен от демони, които чакали да грабнат душата му, за да я завлекат в мястото на мъките. Близките му, от съжаление към него, повикали свещеника с надежда, че той ще му помогне. Болният обаче, който цял живот презирал духовниците, като видял свещеника, обърнал глава на другата страна. В душата му бушували най-противоречиви чувства. Старата омраза към духовниците го терзаела. Страхът от неизбежната смърт го гнетял. Грозните видения на демоните го вцепенявали. Ужас сковал изведнъж душата му. Той почувствал, че трябва да му се помогне, но нямал сили ни да се моли, ни да се кае. Едва можал да издума само това: „Не искам да умра!… Ох, пропилях живота си!… Късно е вече… Отивам в ада!” … И издъхнал отчаян.

Тази тъжна история се повтаря с много християни, станали безразлични към вярата. Горко на умиращите без покаяние! За такива хора, смъртта е наистина едно тъжно ”горко”. Това е малка част от страданията, които ги очакват отвъд гроба. Грешникът е мъртъв. Неговите близки казват „почина си”. Според тях най-сетне се е освободил от мъките си. Ала почивка не очаква умрелия в грехове. Душата му, влязла в отвъдния свят, попада в ръцете на мъчители-демони. Изпратеният от Бога Ангел му препречва пътя за царството на радостта, където не може да влезе грехът и беззаконието.

Страшно е да умре човек в пълна неразкаяност и ожесточение към Бога.

На такива люде и заупокойните молитви на Църквата не помагат, за да бъдат избавени от ада. Към неразкаяност води беззаконният начин на живот.

Който цял живот е свикнал с грехове, не може в един миг да отвикне от тях и да се издигне до добродетелта.

Чрез словата на богоносните отци, Църквата е дала отговори на всички въпроси, касаещи не само вярата, но и всекидневния живот.

Повечето хора отказват да ги узнаят, защото не им са удобни. И ако случайно научат позицията на Църквата по даден въпрос и не им допадне, я наричат консервативна в опит да амнистират греха си и да се самоизтъкнат като невинни и правилно мислещи.

Мнозинството християни не гледат сериозно на православната вяра и съществува значително невежество, свързано с основни въпроси за нея.

Това невежество е неоправдано и показва, че се омаловажава Бога, Който дава на всеки възможност да Го познае.

Хората обаче не вярват и Го отхвърлят. Ако не вярват, тяхно право е, но не е добре да използват Христовото име, по начин, по който те искат и когато поискат. А когато казват, че вярват, трябва да се научат в Кого вярват. А това става като седнат и изучат Божието слово. Вместо това, нашите съвременници предпочитат да знаят всичко за всеки. От любимия футболен отбор до живота на известни актьори и певци. Стоят с часове в интернет, четат клюки и гледат безсъдържателни видеа. Пълнят ума си с всякакви ненужни неща, които са не само излишни, но и в много случаи нечистоплътни. Четат всякаква литература, но нито веднъж не вземат в ръце Свещеното Писание. Казват, че нямат време за изучаването му, но имат време за театър, кино и други забавления.

Изследването на Божествените Писания е задължение не само на свещениците и монасите, но и на всеки вярващ, който държи да се нарича „православен християнин”.

Всички тези объркани души не разбират, че флиртуват с вечната гибел. Защото докато се отнасят сериозно към всички въпроси на живота, към вярата се отнасят много повърхностно. Имат време и възможности да научат за Истината, но нямат воля. И нямат воля, защото им харесва грехът, обичат го. Нямат воля, защото предпочитат онова, което правят всички и се страхуват да не ги осмеят и принизят. Незнаят, че няма по-голяма радост от това, да те одумват заради вярата и делата към Бог.

Ти човече! Престани  да се преструваш, че не знаеш. Много добре знаеш какво трябва да направиш. На първо място трябва да се покаеш и обърнеш към Бога. Нужно е да намериш сили и да оставиш греховете. Започни борба със своите  страсти и лоши наклонности. Това е нужно да го направиш сега, а не после. Защото това „после” може и да не го доживееш и горко ти тогава.

Затова, сега, докато е време, презри сегашното, защото никой не може да получи нетленното, ако не счете за ненужно тленното, нито да придобие вечното, ако се е прилепил към временното. 

Поставиш ли начало на покаянието, чрез него ще нахлуят в теб духовни жизнени сили и сърцето ти ще се стопли пак за Бога. Съвестта ти ще се пробуди и ще започнеш да усещаш глад и жажда за спасение. Тези глад и жажда са явен знак, че се връщаш от смърт към живот. Гладът и жаждата ще те научат какво да правиш по-нататък, за да бъдеш жив.

Искаш ли да узнаеш истината за себе си, дали си жив духом или си близко до духовна смърт, трябва да разбереш има ли в теб глад и жажда за Божията правда. Тогава вземи думите на Божественото Писание и ги положи пред своята душа като огледало. Започни да сравняваш себе си с тях и веднага ще познаеш какво представляваш в действителност.

Ако вярваш в Бога и се вълнуваш за спасението на душата си, ако искаш да имаш чиста съвест пред Бога и пред хората, ако се трогваш от хубавото и възвишеното, ако се умиляваш от подвизите на светците, ако желаеш да се поучаваш от техния пример – слава Богу! – жив си духом.

Гладът и жаждата за Божията правда са гаранция за здравето и живота на твоята душа.

Но ако не вярваш в Бога и не се сепваш от истината за спасението на душата си, ако не усещаш никакъв глад и жажда за добродетели, добри дела и не чуваш гласа на съвестта си, ако се ожесточаваш, когато ти напомнят за твоите духовни и религиозни задължения, тогава си на прага на духовната гибел!

Това неусещане на никакъв глад и жажда за Божията правда е най-ужасният признак за духовната ти смърт, която ще те заведе в ада.

В последната глава на Откровение, Господ говори:

 „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откровение 22:11-12).

Ще дойде неизбежно онзи час, когато Бог ще отсъди справедливо, кому каква участ да се даде във вечността. Горко тогава на преситените от греховни измами на живота себеугодници!

Блажени тогава на гладните и жадните за Божията правда, защо те ще се наситят.

                                                                   05.03.2021г. Варна

                                                                  Богослов. Д. Добрев

„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Господ Иисус Христос започна своето учение за блаженствата с думите: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3)

Първата добродетел, която Той възвести, по единодушното свидетелство на св. Отци е смирението. Бедните по дух са смирените. 
Старият свят погина от гордост и породилите се от нея грехове.

Новият свят, основан от Христос, получи за своя основа смирението. В съвременния живот повечето хора подценяват смирението като добродетел. Считат го за мекушавост и слабост в характера на човека, като намират гордостта за нещо достойно за похвала. „Времената са такива, казват те, че няма място за смирение в живота”.

Тези хора не разбират, че времената са едни и същи и вчера и днес. Те не се менят. Смирението си остава винаги добродетел и то не губи своята стойност. Бисерът и в калта захвърлен пак си остава бисер.

Други  смятат, че смирението унижава човека пред другите. Това не е така, смирението не е унижение. Унижението се изразява в ласкателство, лицемерие, лукавство и скрита завист. С тези си качества търси само лична изгода и потъпква всякакво човешко достойнство.

Докато смирението е безкористно и произтича от съзнаване на своите слабости и грехове. То не е отстъпчивост без мярка,  непротивене на злото и не зачитане достойнството като човек. Напротив. Смирението винаги побеждава, но с кротост, с търпение, с отстъпчивост, с любов и с отвръщане на злото с добро.

Модерните мислители забравят, че всички  хора са прах пред Божието величие, всички са грешни, всички са равни пред Бога. Никой не превъзхожда другите. Всички еднакво имат възможност да получат Божието благоволение, даровете на св. Дух и Царството небесно, защото всички са равни.

Смирението е добродетел, която принижава човека до равенство с всички и същевременно го възвишава като го прави равноправен на другите. Еднакво заслужава похвала, както в бедните колиби, така и в богатите дворци. То е необходимо и в мисъл, и в думи, и в поглед, и в глас, и в походка, и в движения, и в облекло, и в дома, и на улицата, и пред обществото. Смирението е добродетелта, която е създала авторитета, братството, любовта към бедните и към всички хора, независимо от разликата им по народност и верови убеждения.

Основата на хуманността не е в световната цивилизация, а в християнското смирение.

Истинският духовен живот започва със смирението.

Смирението изгонва раздразнителността и гнева от сърцето на човека и го прави да живее в мир с всички. То е път на святост, път на съвършенство, стълба към небето, врата небесна, добродетел, която сближава човека с ангелите.

 „Смирението е основа на светостта” ( Св. Киприян Картагенски)

Смирението е причина човек да види своята духовна окаяност и да се заеме със своето изправление. Колкото човек се издига и приближава към духовната светлина, толкова повече душата му се просвещава и очиства.

Дълбокомъдрите светци са се издигали до върха на съвършенството, благодарение на смирението си. Когато са били хулени и наклеветявани, не  се сърдели никога на своите гонители. Напротив, виждали в тяхно лице свои благодетели и затова са ги обичали в душите си и са се молели за тях. Св. отци са били дълбоко смирени и затова, защото смирението е основа на послушанието – един от важните монашески обети. Без смирение няма послушание.Човек трябва да съзнае, че сам не може да живее богоугодно, ако няма кой да го наставлява и ръководи. Той трябва да подчини своята воля на друга,  по-добра, да съзнае своето безсилие, греховност и нужда от духовно ръководство, а това предполага смирение.

Смирението изчиства сърцето от пороците  и обкичва душата с божествени добродетели.  В основата е на всички добрини, като самичко остава винаги в сянка, защото такова е неговото свойство – да не се показва, да не търпи човешка прослава. Ако започне да се показва, добродетелите  изчезват  и човекът  погива духовно. Без смирение добродетелите не са добродетели, а лъжа, лицемерие, нагаждане и измама.

„Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението придава съвършенство на добродетелите. Без сол храната лесно се разваля; без смирение добродетелта  лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпеливост и погива” (житие.Фил. Московски )                   

Основното качество на смирението е кроткостта. Истински смиреният човек е кротък не само тогава, когато всички са внимателни към него, а и когато е най-тежко оскърбяван, не загубва добродетелното си спокойствие, не кипва в гняв, кротко претърпява и сърдечно прощава. Смиреният търпи мъжествено, когато го презират и искрено мисли, че това заслужава.

Вижда постоянно своите недостатъци, никого не осъжда, не се присмива, не гледа чуждите грехове и смята себе си за най-лош от всички. Покорен е към всеки, с радост услужва и гледа да е в полза на всички. Не се дразни, когато на другите оказват почести и не завижда на чуждите успехи.

У смирения човек не се появява зла мисъл. Дори и да се появи, тя скоро бива отпъдена. Лукавството е непознато на смирения. Той не се преструва на доброжелател, защото е истински такъв. Не търси чрез ласкателства и подлизурства облаги, защото няма нужда от тях. Презира похвалите в които са скрити толкова опасности за душата и се радва на униженията.

С подлите хора се отнася кротко, простодушно и любвеобилно.

Не говори много, не налага своето мнение, разбирания и желания, а кротко мълчи и кротко отговаря.                                                        

Господ Иисус Христос е учител на смирение и най-съвършен образец на такова.

На тайната вечеря даде на апостолите Си нагледен пример за това, не само на думи, но и на дело. Препаса се с кърпа и изми нозете на Своите ученици, наставлявайки ги:

„Ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:14-15).

Според св. Амвросий Оптински смирението има три степени:                                                         

Първата степен е да се покоряваме на по-горните от нас и да не се превъзнасяме над равните.

Колко много са ония, които се противят на по горните: такива са непослушните ученици в училището, непокорните граждани в държавата, горделивите християни в Църквата. Всеки, който в една или друга форма се противи на която и да било законна власт, е далеч от всяко смирение.                                      

Втората степен на смирението е да се покоряваме  на равните и да не се превъзнасяме над по-малките. Как да се покоряваме  на равните?

Нашето същество иска да заповядва, мечтае за почести, похвали и се противи с всички сили на такова смирение. Гордостта не ни позволява да се покорим на равните. Самолюбието ни забранява да се приравним с по-малките от нас. Често си казваме „Как ще се подчиня на равните с мен? Та аз съм по-умен от тях, по-добър, по-надарен.” И това е  доказателство, колко сме далеч от истинското смирение и колко сме оплетени в мрежите на гордостта.

Третата и най-съвършена степен на смирението е да се покоряваме  на по-нискостоящите от нас и да мислим, че сме нищо и не сме достойни за човешкото общество. Това вече се вижда  невъзможно, но всъщност то е било осъществявано от богопросветените мъже . Всички са се смятали за последни грешници и за най-недостойни между човеците.

В Стария Завет праведният Авраам, нарича себе си прах и пепел (Бит. 18:27).

Св. пророк и цар Давид е казвал в дълбоко смирение за себе си: „Аз пък съм червей, а не човек” (Пс. 21:7).

Св. ап. Павел се нарича най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол (1 Кор. 15:8-10).

Такова смирение са имали всички Божии праведници и това смирение ги е издигнало до святост. Колкото повече се е носила славата им, толкова повече са се смирявали и  се считали за последни грешници. И колкото повече напредвали в духовно отношение и се доближавали с добродетелите си до Бога, толкова повече са осъзнавали своята греховност и недостойнство пред Него.

Да запомним думите на Господ Иисус Христос:

 „Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб.” (Иоан. 5:41)

За да осъзнаем по добре какво е смирението, ще  разгледаме греховете, свързани с него.

В противовес на основната добродетел – смирението е гордостта. Тя е началото на всеки грях и корен на всички злини. От гордост падна един от първите ангели, възмечтал се да стане равен на Бога.

 „Как падна ти от небето, денице, сине на зората” – се удивлява св. пророк Исаия. „А в сърце си викаше: ще възляза на небето, ще въздигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината … ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята”(Ис.14:12-15)

С гордост сатаната прелъсти първите човеци, като им каза. „Ще бъдете като богове”( Бит.3:5)

Но бедата е там, че дяволът не може да ни направи като богове. Той е лъжец. Неговите обещания са празни. Подмамвайки ни нависоко, той ни сваля дълбоко. Адам и Ева пожелаха да станат като богове. Но какво излезе? В някои отношения те паднаха по-низко дори и от животните. Оттогава гордостта стана стихията на дявола. Тя е универсалният му инструмент, чрез който той върши всичките си зли замисли.

От безумната гордост произтичат всичките проблеми  в днешния покварен свят. От нея са всичките падения на модерния човек. Колко писатели, колко философи, колко политици, колко завоеватели в сляпа гордост са забравяли, че  все пак са смъртни. Залавяли са се за грандиозни и надвишаващи силите им дела, започвали са да строят вавилонски кули, възгордявали са се и против Самия Бог и са завършвали жалкия си живот едни в страшни болести, други в пълно разорение, трети в крайно унижение, четвърти в лудница и всички заедно – в ада!      

Заразените от гордост хора се намират под влияние на бесове (обсебени). При тях гордостта се появява незабелязано като постепенно расте и завладява изцяло човека. Тя е опасна като зараза и унищожава всички добродетели. Гордостта е като огън, ако не се изгаси на време застрашава да изгори цялото тяло. Заслепява човека и прави да не вижда собствените си грехове и недостатъци. У горделивия човек нравственото съзнание е притъпено, а това е опасно за живота на душата.

Гордият дух всякога противоречи и от никого не желае да бъде поучаван. Той е деспотичен, крайно себелюбив и жесток. За горделивеца е по-добре да го убиеш, отколкото да го изобличиш или унизиш. Той никога не се признава за виновен и не знае, че даже и да изпълни човек всички Божии заповеди, само с гордостта може да се опропасти. Грешните хора обикновено са горди. Те са грешници  поради гордостта си, която им пречи да се смиряват пред Божията воля и да изпълняват Божиите заповеди. Хитрият изкусител – дявола знае как да доведе всекиго до гордостта.

– Глупавите по природа, той гледа да възгордее като им внушава, че са умни или че притежават други  качества.

– Умните величае заради ума им.

– На нечестивите внушава гордо упорство против Божията воля.

– Благочестивите възгордява с това, че изпълняват Божиите заповеди.

Така, чрез гордостта попадат под властта на сатаната всички, които се поддават на неговите хитрини – и вярващи и невярващи, и умни и глупави, и грешни и праведни. А тъкмо това е неговата цел – да откъсне всички от Бога. Защото един възгордял се човек не може да бъде в общение с небето, откъдето гордостта бе изгонена. Той може да общува само с дявола, с когото се е сближил чрез възгордяването си.

Има добродетелни хора, които постят, молят се, посещават болни, раздават милостиня и проявяват много любов към ближните.Но нека се запитаме, дали техните добри дела почиват върху смирение? Не се ли крият, зад всички тия прояви гордост? Защото човек може да върши от гордост всички добродетели и да се откаже от всички пороци. От гордост човек може да престане да лъже. От гордост може да започне да постъпва много честно. От гордост може да извърши всевъзможни жертви, стига само да чуе да казват за него: „Вижте как благородно постъпва!”.

От гордост и от жажда за похвала може да се стигне даже до себепожертвувание! Светът е пълен с високи дела, извършвани от гордост. Рядко са тихите и съвършени души, които не тръбят пред себе си, а вършат доброто си от любов към Бога, от смирение, без да очакват похвала за себе си от човеците. Попитали веднъж преподобни Паисий Велики, коя добродетел е най-висока. Той отговорил:

„Оная, която се върши тайно и никой не знае за нея” (житие на преп. Паисий Велики)

Гордостта пречи на всеопрощението и допринася за враждата между хората. Всички войни и кръвопролития са продиктувани от този порок. Горделивият човек не прощава, мрази вечно и винаги търси удобен момент, за да отмъсти.

Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа: можеш се обзаложи, че той не ще остане ненаказан.”( Прит. Сол. 16:5 )

Гордостта не се изразява само в една външна надутост, в презрение към другите и в осъждане на неприятните нам хора. Гордостта има много тънки и едва уловими прояви. Когато ни погледнат малко накриво или ни отправят някоя оскърбителна дума и ние се засегнем от това, издаваме, че сме горди. Когато не ни поздравят и окажат очакваното внимание, а ни отминат мълком, ние възнегодуваме в душата си, пак проявяваме гордост. Когато жадуваме да чуем нещо добро за някоя наша постъпка или някое наше качество, пак сме ръководени от гордост. Когато Господ ни смирява чрез някои сполетели ни нещастия, а ние недоволствуваме от съдбата си и роптаем против Бога, пак ни гнети гордост, понеже се смятаме достойни за по-добра участ.Тук е мястото да приведем прекрасната мисъл на свети Йоан Лествичник:

„Смиреномъдрие проявява не този, който сам себе си злослови (защото кой няма да понесе укор от самия себе си?), но онзи, който, бидейки укорен от друг, не намалява любовта си към него”.

Гордостта не е такова грубо качество, че да можеш да го видиш веднага. Гордост може да се крие и в най-добре изявеното смирение.

Човек може да има най-честни намерения да спаси душата си, но поради духовна неопитност и неведение може да се възгордее, че е стигнал до смирение. И молитвите, и постът, и добрите дела, и всичките подвизи на такива хора отиват напразно. Защото те не са се стремили чрез делата си да достигнат смирението, а са се увлекли неусетно по надменността, която води до духовна смърт. Истинският християнин се пази не само от явната гордост, но и от фалшивото смирение.

Фалшиво смирение е да се показваш смирен от желание да те похвалят.Това е гордост, но преоблечена в смирени дрехи.  Само отвън има вид на смирение, а отвътре клокочат всякакви демонски страсти. Фалшиво смиреният все се озърта, за да види, дали го забелязват, дали говорят за него, дали го обожават. Виждайки, че смирението носи похвали и почести на ония, които го имат, слага маската на привидното благочестие, с цел да се прослави и той чрез него. Такъв човек показва, че въобще не е разбрал същината на смирението. Това  фалшиво смирение не спасява. Лицемерното смирение представлява голяма опасност не толкова за светските хора. То е най-опасно за духовниците, особено за монасите, чийто път по преимущество е пътят на смирението. Знаейки колко трудно се достига истинското смирение, те често се преструват на смирени от желание да придобият евтина и бърза слава.

Не рядко са и набожните християни които се поддават на това изкушение – да се правят на смирени. За да се избегне това фалшиво и пагубно смирение, св. Отци съветват нищо сами да не говорим за себе си: нито добро, нито лошо, а да внимаваме над душата си и вътрешно да се борим с всички нейни порочни движения.

Корят ли ни, трябва да мълчим и да не се оправдаваме, защото ще излезе гордост.

Хвалят ли ни, пак трябва да мълчим и да не противоречим, защото ще излезе лицемерие.

Човек трябва да се стреми да придобие вътрешно смирение, което нито от укорите се разстройва, нито от похвалите се вълнува.

Лицемерното смирение има толкова общо с истинското смирение, колкото сламата със златото.

Много хубаво охарактеризира фалшивото смирение св. Тихон Задонски. Той казва: „Има такива люде, които отвън се показват смирени, но отвътре нямат това. Мнозина свалят от себе си разните чинове и титли на тоя свят, но не искат да свалят високото мнение за себе си; отричат се от честта и мирския сан, но искат да жънат почести заради светостта си. Мнозина не се срамуват да се наричат пред хората грешници, или даже най-грешни между всички, но не искат да слушат това от другите и затова само с устата си се наричат такива. Други, като сърп, имат превит врат, но вътрешно се превъзнасят с ума си. Някои правят ниски поклони пред братята си, но в сърцето си остават непреклонни. Друг ходи в раздрани дрехи, но не иска да раздере сърцето си. Мнозина говорят малко и тихо, а други съвсем и не говорят, но в сърцата си непрестанно хулят своите ближни. Някои с черно расо и с мантия покриват тялото си, но сърцето си не желаят да покрият. Всички те нямат смирение в сърцата си, а лицемерие. Такива хора са подобни на мях, надут с въздух, който изглежда напълнен с нещо, но когато въздухът се изпусне, става явно, че той е бил празен. Или по думите на Христа, те са подобни на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота (Мат. 23:27).

Всички тия наставления св. Отци ни дават, за да ни предпазят от опасностите на лицемерното смирение, което не само, че не спасява душата на човека, но я прави и достойна за повече наказания. Единствено спасително е само истинското смирение.

Гордостта има три степени. Първата степен е невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава.

Тщеславие е старо славянска дума, която в превод означава пустославие – гонене на празна слава. Тщеславният човек е жаден да чуе похвали и одобрение  за себе си. Най-унизителното е, че ги търси от хора, чието мнение дори не уважава.Той се радва когато другите се възхищават на красотата му, облеклото му, знанията и дарбите му. Тези лъжливи похвали  лишават душата от небесна награда и я погубват. Иисус Христос казва:

Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят: инак, няма да имате награда при небесния Ваш Отец”.( Мат. 6:1)

Заразените от тщеславие хора се възгордяват със знания, богатства, слава и власт. Те са заслепени и такива човеци са крадци, защото се хвалят с чуждо богатство, което не е тяхно, а принадлежи на Бог.

За да преодоляваме този порок, нека помним, че всичко добро и хубаво, което имаме, е от Бога и нека си казваме често псаломския стих:

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!”( Пс.113:9)

Тщеславието погубва човека не само пред Бога, но и пред обществото в което живее. Изгубва доброто му име, ако се е ползвал с такова.

В Евангелието се казва: „Който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири – ще бъде въздигнат.”( Мат. 23:12)

Но как да се борим с това тщеславие, което тъй леко възниква в душите ни, и което тъй много услажда суетните ни сърца?

По съвета на Св. Отци когато чуем похвала, трябва да си спомним нашите беззакония и грехове, и веднага ще ни смири съзнанието ни, че хората ни хвалят, защото не ни познават във всичката ни душевна окаяност. Тогава дори може да се яви у нас спасителното чувство, че ние заслужаваме не похвали, а укори, наказания и посрама. Много бързо прогонва тщеславните настроения в душата мисълта за Частния Божий съд, на който ще се открият всички наши тайни дела и ще се осъдят всички наши срамни грехове. Страхът Божий е най-силният враг на тщеславието.

Ако пък тщеславието се поражда у нас не вследствие на похвалите, идещи отвън, ако то блика само от дълбините на нашето покварено сърце и ни шепне с ласкателния си глас: „Виж, колко умно постъпи! Виж, колко добър се показа! Виж колко мъдро приказваш!”

Тогава, по съвета на епископ Теофан Затворник, трябва веднага да се заемем с борба срещу това възникващо в душата тщеславно чувство. „Борете се и ще победите!”, казва той. Първото, което трябва да се направи, е да осъзнаем и почувстваме, че тоя помисъл (т. е. тщеславният) е враг (на душата). Когато го осъзнаем, ще изпитаме неприязън към този помисъл, и тази неприязненост ще го отблъсне.

Трезвото осъзнаване какво представляваме ние, колко малко сме извършили, и колко много още ни предстои да постигаме, може да ни смири и отрезви. Затова по-добре е дори нищо преславно да не извършим в света, отколкото чрез извършването му да се превъзнесем.

 „По-добър е смиреният разкаял се грешник пред Бога, отколкото горделивият праведник”.

Тщеславието се прогонва от истинското и дълбоко себепознание.

Само християнина може да има истинско познание за себе си. Да познаеш себе си, означава, да имаш знание за своето произхождение, за сегашното си състояние и за своето бъдеще. Самопознанието се състои в правилно познание на своята човешка природа – на нейните сили, способности, немощи и недостатъци. Такова познание за себе си може да получи човек само при светлината на Св. Писание. Самопознанието е нужно за да имаме правилно отношение към Бога. Който не се познава, той не може да познава и Бога и следователно да изпълни и задълженията си към Него.

Защо се хвалим ние обикновено? Защото се сравняваме с по-нискостоящите от нас. Но, ако се съпоставим с по-високостоящите, колко по-несръчни, по-лоши, по-неразсъдливи и по-глупави ще се окажем от тях! Св.  Димитрий Ростовски прекрасно казва: 

 „Някои извършиха много добродетели, раздадоха имота си, оставиха богатства, направиха преславни неща, просветиха света, умъдриха човеците, спасиха много души и пак не се похвалиха. А ти, без да си извършил нещо добро, без да си направил някое богоугодно дело, за нищо и никакво безумно се хвалиш. Не се хвали прочее сам ти, но гледай, дали Бог ще те похвали. Защото ако направиш нещо добро, и без твоята хвалба Бог ще го узнае. И, ако е Нему угодно, и без да искаш ти, Той ще те прослави… Той няма да остави ни едного без голямо възмездие”.

На друго място св. Димитрий чудесно изразява същата мисъл:

 „Ако сам хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”

Сам Спасителят ни е научил как да лекуваме болестта на славолюбието. „Кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук. 17:10).

 Колко отдълбоко е пресечен тук коренът на тщеславието с думите:

 „Кога изпълните всичко”! Кой от нас може да се похвали, че е изпълнил всичко? Никой.

Човек няма основание с нищо да се хвали, защото няма нищо свое, всичко му е дадено. Само греховете са негови, защото са извършени от него без ничия чужда помощ. Не може да се каже същото и за добродетелите. Защото всяко истинско добро се извършва с Божията помощ, с подкрепата на благодатта, която ни се дава в тайнството св. Кръщение.

 „Без Мене, казва Спасителят, не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5).

Колко е дълбоко християнското Откровение! То единствено ни учи, че ние нямаме право да се превъзнасяме с добродетелите си, защото всички те са постигнати, наистина, не без участие на свободната човешка воля, но със силната подкрепа на Божията благодат. Без тая благодат всичките най-големи усилия на нашата свободна воля не биха ни изкачили до върха на съвършенството, на който са се издигали светците.

 „Срамно е да се превъзнасяш с чужди украшения”, говори премъдро св. Йоан Лествичник. „А крайно безумно е да се гордееш с Божиите дарования”. Защото кои добродетели сме постигнали без помощта на разума, а той ни е даден от Бога.

Ако тщеславието не бъде изкоренено от душата, то като плевел бързо пораства, заглушава всичко свято и добро и преминава в по-горния стадий на развитие:  Втората степен на гордостта  – надменността. 
Надменният човек е поставен от дявола на по-високо стъпало, отколкото тщеславният. Надменността е сатанинско качество. Както дяволът намира наслада от това да причинява скърби и нещастия на хората, така и надменният гледа чрез опозоряването, осъждането и обезчестяването на другите, единствен той да остане на почит между хората.

Надменният човек вижда само своите достойнства и се надценява. За другите той говори гордо, понякога благосклонно, рядко снизходително, а най-често презрително. Равните на себе си той поставя под себе си. Към по-нискостоящите е груб и жесток. По-надарените от него и по-издигнатите, той снизходително и милостиво оценява, но, ако се впусне в откровен разговор се вижда, че измежду всички, все пак поставя себе си на първо място.

Надменността сама себе си величае. Тя не търпи чужди мнения, не обича да търпи критики за себе си. Разбира се, и в надменността има различни степени и нюанси. Един е по-слабо надменен, друг гори от себепревъзнасяне. Тук играе роля и степента на умствено развитие, образованието и общата култура на човека.

Простият е глупаво надменен и ще се скара с нас най-вулгарно, ако му  противоречим или го изобличим в нещо.

Културният е изтънчено надменен и ще гледа да ни покори чрез някои свои качества.

В съвременното общество, надменният се познава по това, че той все обича да налага своето мнение. Винаги е уверен в своята правота и знае само да се хвали. Своите успехи преразказва, многократно „аз тука…аз там… и ако го оставим да говори – всичко каквото каже ще бъде едно похвално слово за самия себе си и за неговото „аз”. Надменният не само се любува на своите качества, но и не харесва нищо у другите. Той се мисли за най-умен, най-съвършен. Чака радост оттам, откъдето тя няма да дойде-от похвалите, които са краткотрайни и често лицемерни. Завист го изпълва при вида на неговите съперници. А завистта, подобно на оцета, разяжда собствения си съд. Надменният е гневлив. Започва да осъжда и унижава другите, но себе си не самоосъжда. За него няма добър човек. На всички намира недостатъци и слабости, а своите не вижда. Когато някой му ги посочи, той се сърди, честолюбието му страда. Съвети, увещания и наставления не иска и не търси.  Свикнал е да жъне похвали, а не да му правят забележки и затова болезнено преживява незачитането на неговата личност.

Надменността прави хората зли, недружелюбни, свадливи, паметозлобни, гневливи, нежелаещи да простят. Ако съберем  двама горделивци да живеят, не ще могат да се търпят. Постоянно ще се карат. Всеки един от тях ще смята себе си за прав. Два остри камъка брашно не мелят.

Надменният никога не се покорява. Дайте му някой хубав съвет – той няма да го изпълни. Ще постъпи по своему, та макар и големи беди да произлязат от тая негова безразсъдна постъпка. Надменността размирява тихите семейства, разстройва селата, окървавява вечерите, бунтува масите, запалва целия свят и настройва всички против всички. Нищо тъй не руши дружелюбния живот и обществените порядки както надменността.

Тя разединява, защото в нея няма нито смирение, нито любов, които единствени съединяват, спояват и съзиждат. Всеки надменен човек е за себе си нещо като малък бог. И както на божеството се оказва особено внимание и почитание, тъй и той от всички иска жертва и уважение към своята особа, без да се чувствува някому длъжен в нещо.

Такъв човек, затвърди ли се окончателно в това свое гибелно себепревъзнасяне, може лесно да стигне и до третата и най-страхотна степен на гордостта, а именно до възгордяването против самият Бог.

На тая степен се бе издигнал самозабравилият се Денница. Но тая висота бе толкова шеметна за него, че не можа да се удържи на нея и се провали. Гордият, започнал от „невинното” тщеславие, може да стигне до пълно всатаняване.

Днешното паднало човечество не иска да признае гордостта за грях, а дори я смята за добродетел. То толкова е объркало понятията, че се присмива не на сатанинската гордост, а на смирението.

Смята се за напълно нормално човек да е горд, да цени собственото си достойнство, да пази своята чест и да защищава своето аз. Но зад всички тия думи – чест, достойнство, самолюбие – се крие демонската гордост. Изобличете такъв един рицар на „благородното” самолюбие в някакъв негов грях! Той няма да понесе това оскърбление с християнско смирение, а веднага ще се озлоби и ще кипне. И в пламъците на неговия „благороден гняв” ще блесне ликът на сатанинската му гордост.

Ако гордостта е толкова високо морално качество, защо Иисус Христос никъде не казва: Бъдете като Мен горди! Защищавайте своята чест!, а заповядва тъкмо обратното:

 „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39).

Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина, да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Тя е пагубна. Слага край на духовния живот и пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие:

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Гордостта отнема благодатта от ония, които са я получили. Тя е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй благодатта и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също сърце. Човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Никой човек не е в състояние да изправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуща за наше добро. Такива са страшните болести, внезапното разорение, смъртта на близък човек. Разбира се, тия лекарства не действат магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. Това зависи от свободната воля на човека, как той ще ги използва. Ако не възроптае и не вземе да хули Бога, ако осъзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом.

Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, вечните адски мъки ще ги смирят отвъд. Но ще бъде вече късно и безполезно!… 

Високо качество е смирението, защото то ни прави синове Божии, въвежда ни в Царството небесно и ни отваря вратите на рая.

Св. Йоан Лествичник категорично се изразява:

„Покаянието събужда човека; плачът чука на вратите на небето, а светото смирение ги отваря”.

Колко грешници са изпреварили много мними праведници в Царството небесно! Разбойници, блудници, крадци, лъжци и всякакви други грешници чрез смирението си, са ставали светци. Затова пътя за спасението на всеки е светото смирение. То е толкова силен ходатай пред Бога, че прощава много грехове и дава велики блага. Достатъчно е съгрешилият да се смири, за да бъде приет в общение от Бога. Съгрешавали са мнозина, но чрез смирението си пак са възстановявали връзката си с небето. Съгрешил някога тежко и великият праведник св. пророк и цар Давид. Извършил прелюбодейство и убийство. Но принесъл Богу смирено покаяние. Той извикал пред изобличилия го пророк Натан: „Съгреших пред Господа!”

И веднага чул: „Господ сне от тебе греха ти!” (2 Цар.12:13).

Поразен от силата на смирението и от величието на Божието милосърдие, св. цар Давид написал чудния покаен псалом: „Помилуй ме, Боже!”(Пс.50), в който е изразил дълбоката мисъл, че Бог никаква друга жертва не иска от нас, освен сърце съкрушено и смирено.

 „Защото да би искал жертва, аз бих Ти дал”, говори Давид към Бога и продължава: „Но към всесъжения (или както тълкува св. Йоан Лествичник: глад, жажда, пост, и други подвизи) не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. (Пс. 50:18-19).

„За тази единствена жертва, казва Св. Симеон Нови Богослов, се случват болестите, скърбите, неприятностите, самото падение, душевните и съпътствуващите ги телесни страдания”, все с тая цел: да се смирим пред Бога и чрез това да се спасим.

Толкова силно и велико е смирението, че то може да умилостиви разгневения Бог и да заличи всеки грях. В него е скрита славата Божия. Св. Исаак Сирин го казва:

 „Унизи себе си и ще видиш славата Божия в себе си!”

Това означава: Смири се и ще бъдеш въздигнат! Понижи се пред всички човеци, и Бог ще те постави на първо място в Царството небесно!

Бягай от почестите и с чест ще бъдеш увенчан в рая! Бъди слуга и на по-нискостоящите от тебе, и Бог ще те прослави! Ето това е истинското смирение!

Със смирението е свързан един чуден парадокс: колкото по-добродетелен става човек, толкова по-грешен се чувства. Но не виждаме ли същия парадокс и при гордостта, само че обърнат към страната на греха?

Колкото повече се възгордява и следователно огрешава човек, толкова по-прав се мисли.

Има нещо много естествено в съзнанието на праведника, че той е недостоен и грешен. Мъдрият Паскал е схванал отлично това явление и го е изразил така:

 „Има само два вида човеци: едните праведни, които се мислят за грешни, а другите – грешни, които се мислят за праведни”.

Един древен велик подвижник е пророкувал, че в последните времена няма да има строги аскети и големи подвижници. Тогава истинските християни ще се спасяват само със смирение и с него ще достигнат  съвършенство.

В обобщение трябва да кажем че, смирените са бедните духом. Това са онези, който се считат искрено за най-големи грешници и осъзнават, че нямат нищо добро в себе си. Постоянно се каят пред Бога и вършат тайно добрините си. Всички изпитания в живота приемат благодушно, никога не роптаят и винаги и за всичко благодарят.

Каквито и добродетели да има човек, ако не придобие смирено сърце, не може да постигне спасение на душата си.

Сърце, в което има гордост, няма място за смирение. Гордостта е мрак и няма нищо общо с Божествената светлина.

Бедното днешно човечество е тръгнало по най-гибелния път – по пътя на гордото безбожие. С това си поведение само подпомага идването на апокалиптичните ужаси, които ще се изсипят върху него заради отстъплението от Православната вяра, заради безбожието, заради порочността и сатанинската гордост. И най – ограниченият човек, ако се замисли за бъдещето си, ще осъзнае, че то не е вечно и че краят му не е много далеч. С всеки изминат ден се приближава към него. От земя е произлязъл и в земята ще отиде след смъртта си.  И там всички са равни, независимо от статута в земния живот. Цар и войник, беден и богат, учен и прост. Как да живеем тогава?

Да се смирим и да тръгнем по пътя към Бога.

Смирението е онова блажено богатство, с което се спечелва Царството небесно. Това богатство краси душата. Не се купува с пари, нито пък се искат някакви знания, за да се запази трайно. От нас зависи – дали да го имаме или не. Нужно е само да осъзнаем неговата ценност и сърдечно желание да я придобием.

Както видяхме, прочитайки всичко до тук, пред нас се очертаха два пътя на живота: на гордостта и на смирението. Може би, ще се намерят такива, които, ще махнат с ръка и пренебрежително ще кажат: „ Това са глупости!”… И ще заличат от паметта си всичко онова, което са прочели.

Такива хора с нежеланието си да бъдат поучени ще докажат своята гордост. Техният път неминуемо води към гибел.

Но които от Вас смирено поглъщаха всяка дума, жадни за духовна мъдрост, за поука и спасение, те вървят по пътеката на смирението, която ще ги изведе при Бога.

В Откровението на Св. Йоан Богослов  е казано:

Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му!” (Откр. 22:11-12).

Който иска да възприеме, нека го възприеме!

Разбрахте ме ли кой в крайна сметка е смирен?

Това е онзи, когото никога не познахме и никога няма да познаем, защото умее добре да се скрива от света. Скрива се, защото няма да издържим живота му. Ще го наречем луд, глупав, безумен. Няма да го чуем да говори, защото предпочита мълчанието. Няма да го видим да претендира за първото място, защото е незабележим. Това са хората, останали извън нашето полезрение, встрани от славата и почестите, към които ние толкова много се стремим.

Несъществуващи за света, това са истинските съществуващи.

Безславни в очите на хората, но истински прославени от Бога.

                                                        Богослов Данаил Добрев

Религията на дявола Ню Ейдж (Нова епоха)

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

         

Да започнем с думите на един бележит светец –  Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867).

„Изпълнява се предсказаното в Писанието за Отстъплението от християнството на същите народи, които някога са преминали от езичеството към християнството.”

Словата казани от Светилника на Руската Православна Църква нима не са очевидни в нашето време?

Отстъплението от Бога се разглежда в Свещеното Писание като духовно блудство, изневяра, измяна. Целта му е погубване на човешката душа, като я постави в пълна зависимост и открито служение на сатаната.

Сравнително неотдавна изглеждаше абсолютно невъзможно това пълно безсрамие в религиозно-нравствения живот, стигайки до пълно отречение от Христос и до отхвърляне на всякакви религиозно-нравствени устои. 

Отстъплението е вече факт. Днес ние виждаме как хората постепенно отстъпили от православната вяра, създали хиляди лъжеучения, вярват във всичко което им се поднесе, но не и в учението на Иисус Христос.

Все по- разрастващото се Отстъпление, предшествува появяването на Христовия противник – антихриста. То трябва да подготви хората за неговото възцаряване. Идването му ще бъде логична, справедлива, естествена последица от общата нравствена и духовна насоченост на човечеството. Тогава на света ще се предложи единната псевдорелигия на антихриста, налагана с цялата материална и духовна мощ на злото.

Тази религия вече е създадена има и своя световна идеология. Тя налага систематично и последователно нов начин на живот, нови принципи и насоки на развитие в духовната и материална сфера на хората.

Това е движението Ню Ейдж (Нова епоха), вдъхновител

и създател на последната световна синкретична ( обидинена) религия, призвана да замени християнството.

Историята на Ню ейдж започва, през 18-ти век, в Европа, когато се появява езотерично движение, наречено от учените окултизъм. Значими негови предтечи в тази епоха, са шведския мистик Сведенборг, който обявил, че комуникира с ангели, демони и духове, както и известния немски хипнотизатор Месмер.

От тях двамата било вдъхновено и религиозното движение в САЩ спиритуализъм, пряк предшественик на „Ню ейдж“, характерно с това, че отхвърля християнството и се обляга на контакта с духове.

През 1875 г. в Ню Йорк се основава Теософско общество, основано от рускинята Елена Блаватска. То става идеен извор на движението„Ню ейдж“.  Задачата на това окултно общество е философски да обоснове спиритизма и езотериката, които по това време са широко разпространени в Америка и Европа. 

В устава на обществото са залегнали клаузи за създаване на „Световното човешко братство“ без разлика от раса, вероизповедание, пол, каста или цвят на кожата, т.е. ново световно общество. Тази идея е в резултат от смесването и обобщаването на идеите на окултните системи на будизма и индуизма, гностицизма, херметизма, кабалата и манихейството. Представата и вярването е че всички религии и религиозни доктрини водят към Бога. 

Един от последователите на Елена Блаватска е Петър Дънов, който се запознава с нейните идеи докато следва в Методистката теологическа семинария в САЩ.

В резултат на това, той се отказва от предлаганата му длъжност на методистки проповедник и основава религиозно-философско учение,[1] наричано Всемирно бяло братство и което се самоопределя като езотерично християнство и окултизъм. To се превръща в най-влиятелното Ню ейдж учение в България и  обърква много търсещи хора по света и у нас.

Религията „Ню Ейдж“ е създадена от последователката на Блаватска, Алис Бейли (Alice Ann Bailey), която като медиум получавала послания от т. нар. „учители на мъдростта“ и така е обявен „планът за нов световен ред“.

През 1922 г. тя основава издателската компания „Луцифер“ (Lucifer Publishing), преименувана по-късно на „Луцис Тръст“ (Lucis Trust), която се превръща в най-важната организация на „Ню Ейдж“, чийто главни офиси днес се намират в Ню Йорк, Лондон и Женева.

Друг  предшественик на „Ню ейдж“ са НЛО култовете през 1950-те години, които вярват, че започва нова ера, която ще бъде предизвикана от контакт с извънземни. Най-важното десетилетие за формирането на Ню ейдж обаче са 60-те години на 20-ти век – времето на контракултурата и хипитата, като именно бивши хипита стават първите ню ейджъри. През това десетилетие се появява цяла плеяда нови религиозни течения в САЩ, от които възниква движението – Трансцедентална медитация, Зен центърът в Сан Франциско, Църквата на всички светове, Църквата на Сатана и др. И така, „официалното“ раждане на движението Ню ейдж се случва в началото на 70-те години, а напълно се оформя през 80-те.

Никак не е лесно, но ще се опитам да изясня какво точно е религията „Ню ейдж“.

„Ню ейдж“ се основава на астрологическа теория, според която всяка звездна епоха продължава две хиляди години. Ерата на Рибите, символ на християнството вече е преминала. Сега сме  в ерата на Водолея, чийто символ е небесната дъга. Докато първата се е характеризира с рационалност, втората носи духовност.

С епохата на водолея на земята ще настъпи нов световен ред – епоха на „синтеза, хармонията и благоденствието“.

Мнозинството изследователи определят „Ню ейдж“ като религиозно движение. В своята същност, движението „Ню ейдж“ е термин, покриващ разнородни учения с понякога дори несвързани помежду си вярвания. То няма водач, няма организация, няма структура.

„Ню ейдж“ е смесица от източен мистицизъм и окултни практики със западна материалистична окраска. Тези учения често са под маската на програми за духовно здраве, самоусъвършенстване, грижа за световния мир, екология и духовно просветление.

Целта на религията „Ню Ейдж“ е духовно развитие. Много от практиките на „Ню ейдж“ произхождат от източния мистицизъм. Те съдържат будистки и индуистки доктрини, но са представени по приемлив начин за западния човек. Говори се за трансцедентална медитация, прераждане, карма, зен и т.н.

Това е процес на вътрешно пробуждане и осъзнаване на вътрешната същност на човека. Това  усъвършенстване става  постепенно, чрез преодоляване на егото, освобождаване на ума, усвояване силата на мисълта и израстване към висше съзнание. Практикуването на йога е основополагащо.

Към „Ню ейдж“ спадат и анимистични религии като друидизъм, шаманизъм и т.н.

Друга цел на „Ню Ейдж” е „езотериката“– духовното познание. Напредването в този нелек процес, като средства за ориентация помагат езотеричните дисциплини като космология, астрология, окултизъм, спиритуализъм, теософия, парапсихология, ясновидство, гностицизъм, кабала, неоплатонизъм, тайни общества. За духовното израстване помагат изучаването на:

„Аурата“- енергийно поле което обгражда всеки материален обект.

 „Чакрите“ – енергийни колела, посредством които енергията протича навътре или навън от тялото.

„Свръхспособности“ – Това са паропсихология – (научна дисциплина, която изследва съществуването на живот след смъртта) „Психокинеза“ – възмoжнocттa caмocтoятeлнo дa ce пoвлиявa нa мaтepиятa caмo cъc cилaтa нa yмa.

„Опитност извън тялото“  – преживяване, в което съзнанието се отделя от физическото тяло на преживяващия.

 „Послания от висш разум“  – както и т.н „Мантри“ – инструмент на съзнанието.

 „ Ню Ейдж“ прониква навсякъде –  в обрядни свещи, парфюми, благовония, в образи на Буда, книги с молитви,с мантри, на Дънов и други ню ейдж автори,мандали, вегетариански рецепти, гривни, аудиовизуални продукти с уроци за лечение и освобождение, хипнотични сеанси, всякакъв вид психотерапия, упражнения за разпознаване на кармата и т.нар. „минали животи“, духовни учители, духове-водачи, ангели и записване и изпълняване на техните послания и заповеди, всякакъв вид привличащи вниманието предмети и мн. др.

Напредването в „Ню Ейдж“, трябва да бъде съпроводено и с промяна на начина на живот. Много последователи вярват, че храната въздейсвта не само на тялото, но и на душата и затова предпочитат свежата органична вегетарианска храна.

Използване на алтернативно лечение е желателно. То се състои в аромотерапия, лечебно хранене,  акупунктура, масажиране на „точки“, хомеопатия, лечение с кристали, ароматерапия, „Рейки“ – (лечение с енергия),  народолечение – премахване на психоатаки чрез „баене“, практикуване на „Ци гун“ –(овладяване на енергията чрез движения и дихателни упранения) и „Тай-чи“ – (бойно изкуство свързано с вътрещно общуване и духовна енергия) мн.др.

Това, което ги обединява всичките, е че нямат нищо общо с медицината и с науката. Нещо повече, те са сочени в медицинската литература като типични примери за псевдонаука, а дефиницията на псевдонаука е:

Вярване, което се представя за наука.

Според „Ню ейдж“ слушането на музика и медитиране водят до избистряне на съзнанието и позволяват на духа и тялото да се изцерят без нуждата и намесата не традиционните медицински и психиатрични решения.

Като цяло виждаме как чрез религията „Ню Ейдж“ става пpoцec на пocтeпeннo изменение нa cъзнaниeтo, пpoмянa коренно нa нaчинa нa живoт и начина на мислене. Дyxoвнoтo paзвитиe и духовното познание стават основен приоритет. Хората създават своя собствена реалност. Изтрити са всички морални граници.

Целта е всеки човек,  да бъде космически осъзнат, да достигне просветлено състояние и настроен към космическо съзнание.

Но нека разгледаме в дълбочина истинската същност на това така наречено духовно усъвършенстване и просветлено състояние.

Същността на религията „Ню Ейдж“ е пантеизмът – т.е. вярата, че  Бог е съвкупност от всичко, което съществува в природата (дървото е бог, скалата е бог, животното е бог, небето е бог, слънцето е бог, всеки човек е бог и т.н.). Приема се, че има божествена сила, която се нарича„енергия“, или „жизнена сила“. Тази  сила произтича през всички живи същества ( включително растения, животни ).

От това следва, че човек има божествена същност.

Ето как описва това една от най-запалените проповеднички на религията „Ню Ейдж“ – актрисата Шърли Маклейн

„Човек е съществувал от началото на времето и пространството… Човекът е сътворец на космоса заедно с Бога… Ние сме забравили, че сме божествени. Никога не трябва да се покланяш на някого или на нещо, освен на себе си, тъй като ти си Бог. Да обичаш себе си означава да обичаш Бога…“ (из книгата „ Опасно положение“).

Това е основанието, да се пренебрегва идеята за добро и зло.  Злото не съществува, има само нарушен баланс на естествените сили. Като следствие от това разбиране се отхвърля и самата същност на християнството – грях не съществува, спасител е излишен.

Повечето пантеисти автоматично поддържат концепцията за едно световно управление, тъй като световното единство е от съществено значение за правилното протичане на божията сила.

Тогава човечеството ще извърши „квантов скок” към по-високо равнище на съществуване. В резултат на това, всички хора изведнъж ще получат мистични сили да правят неща, които никога преди това не са могли да правят. Ще настъпи „Ню Ейдж” на просветление – Новият Световен Ред ще бъде роден. 

Пантеизмът е сатанинска религия. Въпреки че прекият култ към Сатаната (сатанизмът) е привлякъл някои последователи, повечето хора не биха се забъркали в него, поради очевидно злата му окраска.

Вместо него съществува нещо много по-изтънчено – пантеизмът, развит, за да привлича масите в лицето на „Ню Ейдж”. 
Мнозинството от последователите на „Ню Ейдж” се движат по повърхността на нещата и в наивността си, не са наясно в какво са въвлечени. Не осъзнават, че  извършват  култ към дявола.
Такива хора са се свързвали с движението, защото са споделяли повече или по-малко вярвания или практики, като сливане с природата, здраве, световен мир, медитация, йога или други форми на окултната медитация.

Едно от погрешните схващания, отклонили много хора от правия път и попречило им да направят връзката между пантеизма и окултизма, е неправилното разбиране на думите „мистичен” и „мистицизъм”, поне що се отнася до съвременната им употреба.
Мистицизмът е просто по-мек, по-предпазлив начин за назоваване на окултизма. Това, което заблуждава още повече хора и ги  насочва в погрешна посока, е терминът „Ню Ейдж”, който звучи приятно, но всъщност е синоним на „мистицизъм” и „окултизъм”.

В съвременният език да бъдеш последовател на „Ню Ейдж” и да бъдеш мистик и окултист е едно и също. 
Поради тези тънкости много хора, привлечени от външните прояви на движението „Ню Ейдж”, не разбират факта, че са прегърнали окултни идеи. Те рано или късно откриват, че практикуват окултизъм, но вече са така свързани с новата си вяра и практика, че често не са склонни да се обърнат и да се върнат. Окултното е привлекателно и хората се пристрастяват към него може би в същата или дори по-голяма степен, както към наркотиците променящи съзнанието. 

Голяма част от последователите – около 2/3-ти, са жени.

Една от най-важните практики в „Ню Ейдж“ е медитацията, чрез която се контактува с духове от които човек получава помощ и напътствия. Медиум, които прави комуникация с духовният свят се нарича „контактьор“ или „ченълър“( жени са и основните контактъорки с духове). Духовете с които се осъществява връзка, (включително духове на мъртви), се наричат „учители“ „богове“ и „богини“, „духове-водачи“ „ангели“, „арахангели“,  „учители на мъдрост“, „извънземни“ и др.

Според учението на Православната църква, последователите на „Ню Ейдж“ чрез медитация, осъществяват контакт с поднебесните паднали духове /демони, бесове/ и влизането на всякакво общение с тях строго се забранява. Човекът, който контактува с духове е посредник между дух от отвъдния свят и хората около него.

Наричането на медиума „ченълър“ и на демона „духовен водач“ не  променя реалността какво представляват те. Това е царството на тъмнината, което се оглавява от Сатаната.

Свещеното писание предупреждава:

„Не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света” (3 Иоан. 4:1).

Контактуването с духове е противно  на Божията воля, защото неизбежно поставя тези способности в подчинение не на ангели, не на Бога, а на падналите духове, подчинени на врага на човешкия род – Дявола.

Поради развиването на привързаност и зависимост към тази практика, самото и започване е вече твърде опасно. Отключените у  медиума „врати” за контакт с духовния свят са трайни и тяхното последващо контролиране е трудно даже в рамките на Църквата. Премахването им е изключително трудно.
От житията на светиите научаваме, че само единици от най-съвършените християни, предимно монасите, са били удостоявани със свръхестествените дарби на виденията, откровенията и чудотворството. Тези дарби са идвали като последица от дълъг и правилен духовен аскетичен подвиг.

Днес в най-големите фирми в САЩ се провеждат медитации и заклинания за повишаване на ефективността на производството и управлението на икономиката. Много компании, практикуват техниките на „Ню Ейдж“ за „разширяване на съзнанието“.

Фирми като IBM, Procter&Gamble и General Motors също назначават на работа бизнес експерти от движението „Ню Ейдж“.
В основата на външната идеология на програмите за „глобално развитие“, които се разработват от ООН, ЮНЕСКО и други организации, също лежи светогледът на движението „Ню Ейдж“, което открито провъзгласява „края на християнската ера“.
Това, за което в миналото писа Блаватска: „да се изтрие християнството от лицето на земята“ – в наше време започва да се реализира с пълна сила.


В момента „Ню Ейдж“ е най-голямото окултно движение.

То се отличава с това, че няма единна строга структура, ръководство и йерархия, а представлява мрежа от многобройни децентрализирани окултни организации, просветителски кръжоци, институти, клубове, издателства и фондове.

 „Както пише Карл Рашке (Carl A. Raschke), професор по религиознание в Денвърския университет, „Движението „Ню Ейдж“ е най-голямата социално-политическа сила в днешния свят. То е колкото политическо, толкова и религиозно и се разпространява в сферата на бизнеса.“ 

Наднационалният характер на това учение и неговата насоченост към глобален контрол отговаря на интересите на транснационалния елит, чиято финансова подкрепа всъщност подсигурява широкото разпространение на това движение.

Ню Ейдж“ се финансира от един от най-богатите хора на планетата – Бил Гейтс и неговата жена. Техният фонд е попечител на „Новата група на световните служители“ – подразделение на Lucis Trust.

Бил Гейтс дарява хиляди долари на обществото ЛГБТИ, (ЛГБТИ е възприетото международно съкращение за лесбийки, гей, би-, транс- и интерсексуални/, което също е част от „Ню Ейдж.

Религията „Нова епоха“ се лансира и поддържа от следните организаци и групи:

– Фримасонството, Кръглата маса, Билдербергите, Трилатералната комисия и Съвета за чуждестранни връзки. ООН, Римски клуб, Орденът на череп и кости, Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка, Организацията на обединените народи (ООН), Италианската масонска ложа Р2 – специално тази във Ватиканската йерархия, НАТО и много други.

-Разузнавателни групи: ЦРУ, КГБ, ФБР, английско разузнаване, мафия (организирана престъпност), Картел за опиати, Интерпол, комунистически партии и други

-Религиозни групи: Световен съвет на църквите, Национален съвет на църквите, Световен парламент на религията, Ватикана, Култове на новата епоха, Либерални протестанти, Обединена църква, Световна църква, Храм на разбирателството, Орденът на св. Йоан от Ерусалим, Една световно управлявана църква и други

-Образователни групи: ЮНЕСКО, Световна федералистка асоциация, Луцис тръст, Световно доброжелателство, знаменитите „Грийнпийс“, Теософското общество, обществото на Николай Рьорих,УНИЦЕФ и др.

В сферата на влияние на движението са повечето от най-популярните секти: сциентолози, мунити, „Деца на Бога“ и др.

С разпространяване на мирогледа на „Новата епоха“ се занимава и киноиндустрията. Към „Ню Ейдж“ филмите спадат „Междузвездни войни“, „Батман“, „Полтъргайст“, „Хобит“, „Властелинът на пръстените“, „Хари Потър“ и много други.

Все по-открито идеолозите на „Нова епоха“, величаят своя истински вдъхновител – дявола.

През 1978г. Един от водачите му Дейвид Спейнглър (David Spangler) е написал.

„Денница (Луцифер) действува вътре във всеки от нас, за да ни доведе до цялостност. В процеса на движението ни към новата епоха – епоха на цялостността на човека, всеки един от нас по някакъв начин стига до точката, която аз наричам сатанинско посвещение. Това е една особена врата и индивидът трябва да мине през нея, ако иска напълно да достигне явяването на светлината и собствената си цялостност…”.

Ценностната система на „Ню Ейдж“ се пропагандира от широк кръг дейци на шоубизнеса, сред които Елвис Пресли, Шърли Маклейн, Джон Траволта, Шарън Стоун, Демис Русос и др.

Библия на „Ню Ейдж“ е книгата на сътрудничката на Стандфордския институт Мерилин Фъргюсън (Marilyn Ferguson) „Заговорът на Водолея“, в която се провъзгласява началото на „смяната на парадигмите“ и освобождаването от старите канони. Фергюсън пише:

 „в Съединените щати работи една силна, макар и нямаща лидер, организация, която има за цел извършването на радикални промени. Членовете на тази организация успяха да разбият някои ключови елементи в традиционното западно мислене… Тази организация е „Заговорът на Водолея“… Този заговор предизвика най-бързата в света културна мутация, която се оказа по-обхватна от реформа и по-дълбока от революция.“

С особена откровеност относно неравенството на хората се прослави „звездата“ на „Ню Ейдж“ Барбара Маркс Хъбард (Barbara Marx Hubbard), съпруга на основателя на сциентологията. В своята „Книга на съ-творението“ тя пише:

 „Една четвърт от човечеството е деструктивна. Това са плевели. Преди им се разрешаваше да умират от собствената си смърт, но днес поради приближаването към великия скок от човек-твар към човек-сътворец, т.е. наследник на Божията власт, тази четвърт на деструктивните трябва да се отстрани. Ние (посветените) сме отговорни за това. Ние сме отговорни за мисията на процеса на божествен подбор в полза на планетата Земя.“


Главното оръжие на последователите на „Ню Ейдж“ си остава изискването за топлохладна толерантност. Тук важна роля играе именно ЮНЕСКО, която придаде на това понятие сакрално значение, когато през 1995 г. на своята Генерална конференция прие Декларация за принципите на толерантността.

Тя се представя като „отказ от догматизма, от абсолютизирането на истината“.

Днес вече, всички разбират, че цялата тази безрелигиозна търпимост е само инструмент, насочен към унищожаване на традиционната вяра и морал. И когато задачата бъде изпълнена, ще се обяви края на религиозната свобода.
Замаскираната форма толерантност  е главния закон на най-известния сатанист Алистър Кроули:

„Прави това, което ти искаш, и то да бъде целият закон“.

Този закон позволява да се сее хаос, чрез който се издига тоталитарният „нов ред“ и се полагат основите на църквата на антихриста.


Както казахме главният символ на „Нова епоха” е небесната дъга, която днес се среща в рекламите на различни кампании, по ваденките, подаръците и играчките, в телевизионни предавания и дори като емблема на политически партии. За разлика от библейската символика, тук тя изобразява мост, който свързва човешката личност с „великия космически ум“, т.е. с деница( едно от имената на дявола). Седемте цвята на дъгата символизират седемте лъча(планът и целите на сатаната) въздействуващи на душата и личността на човека.

 Процесът на подмяна на християнското съзнание с идеите на „Нова епоха” започва още от вкъщи и то пред очите на самите родители

: чрез играчките, телевизора и видео игрите. Под формата на гимнастика йогата се въвежда вече дори в детските градини и предучилищната възраст.

Ако по-рано телевизорът и компютърът  отнемаше времето, отучваше децата от активно мислене, творческа дейност и ги правеше пасивни възприематели на информация, сега освен всичко това, те станаха оръдие за религиозно възпитание, където се преподават понятия за добро и зло в изкривен вид на фона на магията, свръхестественото и демоничното.

Достатъчно е само да вникнем в смисъла и идеите на повечето детски програми и филми, които се поднасят за да се убедим в това. Пример за това са мултипликационни филмчета от типа на „Добрия дух Каспар“ водят желание у децата и те да си имат „такова духче“. Най-страшното е, че в американските училища това вече се прави. Там над децата се извършва въвеждане в контакт с т.нар. „spirit guides“ – духове водители. Така дори при вярващи православни родители, които не са достатъчно внимателни, или не желаят в нищо да ограничават своите деца, те често израстват с нехристиянски идеи или с идеи, имащи явна антихристиянска насоченост. И вече подготвени, децата постъпват в началното училище, където всички тези идеи се повтарят и се вкореняват още по-дълбоко.

През 1983 г. хуманистът Джон Дънфи (John J. Dunphy) заяви:

„Аз съм убеден, че борбата за бъдещето на човечеството трябва да протече и да бъде спечелена в класовете на началните училища, от учителите, които правилно разбират своята роля на проповедници на новата вяра… Класната стая ще стане арена на конфликта между старото и новото, между гниещия труп на християнството… и новата вяра на хуманизма, най-прекрасна в своето обещание за мира, в който никога несбъднатият християнски идеал за „любов към ближния”, най-накрая ще бъде достигнат” (Тhe Humanist, януари-февруари 1983 г.).

В някои училища започват да се организират  курсове, зад които се крият похватите на „Ню Ейдж“ . Това е особено силно застъпено в елитните училища от типа на езиковите гимназии, чуждестранните колежи и някои учебни звена, претендиращи да обучават деца по нестандартни програми. За преподавателите  става необходимост да преминат лична преквалификация за учители на „Ню Ейдж“  за да оцелеят в своята професия.  Под формата на нововъведения  се преминава към нови понятия и в помощ на учащите  се налагат антихристиянски идеи. Подменяйки терминологията, се натрапват различни окултни похвати за въвеждането на децата в състояние на медитация и транс. Идеите на„Ню Ейдж“  навлизат под формата на упражнения за съсредоточаване на вниманието (концентрация), за отмора (релаксация) или развитие на творческото въображение.

Зад  тези способи и зад невинно звучащите понятия се прикриват методи, към които прибягват източните мистици в своята религиозна практика.

Един от писателите на „Нова епоха“ Дик Сътфън (Dick Sutphen) казва:„Едно от най-големите преимущества, които имаме, е това, че ако терминологията на окултизма, метафизиката и „Новата епоха“ бъде премахната, ние имаме в замяна понятия и методи, които ще се приемат от населението; така ние можем да изменим названията и да продемонстрираме сила. Вършейки това, ние отваряме вратите на „новата епоха“, на „новия век“ за милиони хора, които иначе категорично не биха възприели това („Проникване на движението „Нова епоха“ в обществото“ (Infiltrating the New Age into Societу), 1986 г.).

Така например, в щата Вашингтон това „учение се поднася под названието „Thinking Skills“ – „Умение да мислиш“; във Флорида „Quieting Reflex“ – „рефлекс на успокояване“, в Минесота „Whole Mind Learning“ – „Учене чрез цялото съзнание“, в Ню-Мексико – „Developing Understanding of Self and Others“ – „Развитие на разбирането на себе си и другите“.

Нещата в САЩ са отишли много далече. Още през 70-те години с решение на Върховния съд на страната християнската религия е била изхвърлена от държавните училища. Всевъзможни аспекти на религията на „Нова епоха“ се поощряват и привличат. За това какво се извършва там красноречиво говорят изказванията на тези, които изработват програмите на началните училища.

Още през 1973 г. в доклад пред аудитория от 2000 учители на националния конгрес в г. Денвър професорът от Харвардския университет Честър Пиърс (Chester Pierce) заявява: „Всяко дете в Америка, което идва в училище на 5-годишна възраст, е умствено болно, тъй като то идва в училище с определена вярност към своите родители, към бащите — основатели на страната, към изборните чиновници, с вярата във Висше Същество…, с патриотизъм и национализъм,… което доказва, че децата са болни, защото истински здравият индивид отхвърля всичко това. Този индивид аз бих нарекъл истински интернационално дете на бъдещето.“ („Christian Awareness Newsletter“, 1991 г.).

Според изявлението на Националната асоциация на учителите в Америка „преподавателите, които се подчиняват на традиционния метод на обучение, се намират не на своето място. За тях е по-добре да намерят удовлетворение като учители по танци или надзиратели в затвора, или собственици на салон за отслабване…, но оставайки в класните стаи, те вредят на преподаването, на децата и на самите себе си“ (Warren Т. Сrееnlеаf аnd Саrу А. Griffin Schools for the 70s and Beyond), 1971).

Затова, да бъдем внимателни към влиянията, които обкръжават нас и нашите деца.

Как е нужно да ги възпитаваме?

Нека да отделяме повече време на децата си и да укрепим връзката и чувството на доверие към нас, родителите, като им обясняваме смисъла на това, което се случва по начин съответен на възрастта им, за да можем по-леко да предотвратим всички дяволски козни от момента на постъпването им в училище.

Да не забравяме думите на св.отци на православието:

„Тези, които възпитават децата си в благочестие, имат вовеки веков благословението на Бога.“

Трябва от най-ранно детство да ги приучаваме на кръстно знамение, молитва, пост и причастение водейки ги в храма. Четейки и обяснявайки книгите на Свещеното Писание да  научим децата си да не се съгласяват да участвуват в неща, които са забранени от Църквата, независимо от това колко привлекателно са поднесени. Така децата ни ще станат добри, смирени, търпеливи и уважителни както към нас, така и към всички останали.

Някой да не си помисли, че не трябва да учим  децата си на други светски науки. Напротив. Нашите велики отци и църковни учители в своята младост много усърдно са се отдавали на изучаването на всякакви научни и философски мъдрости. Светителите Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст са били едни от най- високообразовани хора за своите времена. И нашите деца трябва да бъдат образовани и учени. Но важното е тяхното образование и възпитание да не се ограничава само със светската мъдрост – мъдростта на този свят. Изключително важно е, наред с това те да познават висшата правда и истина, да научат Божиите Закони и Христовите Заповеди, за да могат, изучавайки науките, винаги да помнят Бога и следват пътя Христов.

Тогава и само тогава няма да се изгубят по пътя на човешката мъдрост, ще могат да се борят със страстите и изкушенията на дявола и  ще вървят по пътя на своето спасение и духовно изграждане.

„Ню Ейдж“  е явление в съвременния свят, което отговаря на пророкуваната от библията една световна религия преди идването на Антихрист в края на дните.

Всичко изредено до тук, показва на нас, християните, че се подготвя почвата за идването на Антихрист на земята и действията вече дори не са прикрити.

Почитателите на  „Ню Ейдж”и на неговите окултни течения са тези, за които свидетелства Писанието:

„Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2Тим. 4:3-4).

Затова, ако някой са участвали в „Ню ейдж“ практики волно или неволно, е нужно да осъзнаят, че те са пагубни и да се отрекат от тях. Не трябва да си губят времето с подобни дяволски учения, а да скъсат с греховния си живот и тогава Бог ще ги приеме обратно. Нека се поучим от евангелската притча за блудния син. Господ е близо и чака само да кажем: „ Ще стана и ще отида при баща си…”

И тогава Той ще ни посрещне и ще ни обгърне в Своите обятия.

Изучавайки Св. Писание, тръгвайки след Иисус и проглеждайки духовно, ще разберем истинския смисъл на нашия живот!  

Ще разберем, че единствения път към  духовно спасение е стръмния и тесен път на Христос. Този път води до духовно спасение и вечното щастие – Богобщението.

Само тогава ще видим истинската Светлина и сами ще бъдем част от светлината на света.     

                                                                                                  Богослов:

                                                                                                  Д.Добрев

Съдържание

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Това е списък на публикуваните Православни теми и беседи в нашия сайт.

Джендър идеология

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Войната на дявола

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

Джендър идеология

Оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението”, казва Св. Апостол Павел (2Сол.2:3).

Отстъплението от Бога се разглежда от Свещеното Писание като духовно блудство, изневяра, предателство, измяна. То е всеобемащ процес, целящ да изопачи човешката душа, и да я постави в пълна зависимост и открито служение на сатаната. Във съвременния живот Отстъплението вече се извършва свободно, открито и има много имена.

Едно от тях е така наречената джендър идеология.

Никога преди в историята властовите елити не са се одързостявали да променят половата идентичност на мъжа и жената чрез политически стратегии и законови мерки. 

Тъкмо това се случва днес пред очите ни в глобален мащаб.

Името на стратегията се казва Gender- Mainstreaming.

Главната идеоложка на джендър теорията е лесбийката Джудит Бътлър.  Нейната публикувана през 1990 г. книга Gender Trouble – Feminism and the Subversion of Identity, е основополагащо произведение на джендър идеологията.

Бътлър смята, че идентичността не се определя от това какъв се е родил човек /мъж, жена/, а от сексуалната ориентация – дали е гей, лесбийка, би-, транс., интер- или по друг начин сексуален. 

Мъж и жена, брак и семейство, баща и майка, сексуалност и плодовитост, всички те обосновават хегемонията на мъжа над жената и на хетеросексуалността върху всички други форми на сексуалност. Затова трябва да се унищожат из корен. 

Семействата, според Бътлър, трябва да се определят вече не от брака и произхода, а чрез произволни актове на временна принадлежност. В паралелния свят на Бътлър „децата не се зачеват, а се „проектират” („designed”) и се отглеждат с помощта на всякакви технически възможности като даряване на семенна течност, сурогатно майчинство, изкуствена утроба и генна манипулация“. 

Джендър идеологията се води под прикритието на равнопоставеността на жените и мъжете, което всъщност се оказва един тактически преходен стадий. 

За 20 години джендър идеологията стана господстваща.

Днес международните организации като ООН, ЕС и редица фондации финансират милиони към ЛГБТИ  организациите, (ЛГБТИ е възприетото международно съкращение за лесбийки, гей, би-, транс- и интерсексуални/, които ускоряват джендър мейнстрийма и се грижат за претворяването й в политика.  Джендър идеологията се представя на младото студентско поколение като достижение на модерното мислене. Всичко това се случва, без да има публичен дискус за това нито в парламентите на отделните държави, нито в медиите. Никой не знае какво е джендър, но въпреки това джендър става мейнстрийм /преобладаваща тенденция/.

Кулминацията за налагане на джендър идеологията е Истанбулската конвенция договорена през 2011 г. в Истанбул. На пръв поглед Конвенцията е прекрасен документ и е подписана от 44 държави и Европейския съюз. Досега е ратифицирана от 28 държави. България подписа Конвенцията на 24 април 2016 г.

Привидната цел на Истанбулската конвенция е „да допринася за премахване на всички форми на дискриминация“ и „да насърчава международното сътрудничество за премахване на насилието над жени“, предлагайки на страните конкретни мерки за борба срещу това явление. 

Но реалната цел на Истанбулската конвенция е да се предаде инфекцията, съдържаща се в думичката „джендър”/означаващ социален пол/, водеща към ликвидиране на половата идентичност, преобразуване на обществото, установяване на антихристко царство на тоталната всепозволеност, където грехът и извращенията ще бъдат горещо защитавани. 

Но нека да видим доказателствата за горенаписаното в самата Конвенция:

Чл.12.1, формулира: „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“

Разрушаването на  обществените устои  и моралните ограничения тя нарича „борба срещу стереотипите“. Отрича не само едни или други ценности , а  са „деконструира “  самото човешко естество с цел да създаде новия джендър човек.

 Чл 4.3 прави ясно разграничение между пол – (мъж и жена) и „социален пол“/джендър/. Това става ясно,  четейки го – „правата на жертвите трябва да се прилагат без дискриминация въз основа на пол и социален пол.“

В Чл. 4.3 се дава също и подробни разяснения кого всъщност защитава Конвенцията и към кои групи в обществото не трябва да се допуска дискриминация „мерките за защита на правата на жертвите трябва да бъдат осигурени без всякаква дискриминация, основана на пол, социален пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или на бежанец или друг статут“.

В Обяснителният доклад към Истанбулската конвенция се разкрива истинската цел и всичко е казано в прав текст. Затова ще приложим откъси от него. Докладът е написан от авторите на Конвенцията.

В Глава III – Превенция, чл. 12 – Общи задължения, Точка 87, допълва чл. 4.3 от Конвенцията и категорично се забранява дискриминация на следните лица: „бременни жени и жени с малки деца, хора с увреждания, включително с умствени или когнитивни недъзи, лицата, живеещи в селски или отдалечени райони, лицата, злоупотребяващи с наркотици, проституиращи лица, лица с определена националност или етнически малцинствен произход, мигранти, включително недокументирани мигранти и бежанци, мъже-гейове, жени-лесбийки, бисексуални и транссексуални лица, както и ХИВ-позитивни лица, бездомни хора, деца и възрастни хора.“. 

Чл. 4 /53 дава още по-подробни разяснения кого всъщност защитава Конвенцията и към кои групи в обществото не трябва да се допуска дискриминация: „Жените все още могат да бъдат подложени на дискриминация от страна на правоприлагащите органи или съдебната власт, когато съобщават за актове на насилие, основано на пола. По подобен начин гейовете, лесбийките и бисексуалните жертви на домашното насилие често са изключени от услугите за подкрепа, поради тяхната сексуална ориентация. Определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхната полова идентичност, което с прости думи означава, че полът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“.

Чл. 60.313  от Обяснителният доклад отново предпазва от преследване: „ гейове, лесбийки, бисексуални или транссексуални, които също може да са изправени пред особени форми на преследване и насилие, свързано с пола.“ 
Както виждаме, Обяснителният доклад изисква в услугите за подкрепа от дискриминация да бъдат включени гейовете, лесбийките, бисексуалните, транссексуалните, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят към категорията на „мъжете“ или „жените“.

Чл. 14.2 на Конвенцията препоръчва в образователните програми на училищата да се  включват материали по „non-stereotyped gender roles“. В българския превод е спестено, че става дума за „нестереотипни роли на социалния пол“, а е написано „нестереотипни роли на пола“: „…….разширява задължението за насърчаване принципите на равенство между жените и мъжете, нестереотипните роли на половете във всички неформални образователни структури, във всички спортни, културни и развлекателни учреждения, както и в медиите“.

Пагубно за всяка държава е да поощрява децата, учениците и студентите да усвояват представи и опит за „нестереотипни роли на пола”. Вместо това, те трябва да получават здраво духовно-нравствено възпитание и адекватно образование, което да ги изгради като силни личности с градивни семейни и социални нагласи. 

Изводът, който неизбежно следва да направим след това потресаващо самопризнание на авторите на Истанбулската конвенцията и на Обяснителния доклад, е, че:

Понятието „социален пол“ /джендър/ руши основите на личностната идентичност и на семейството като основна структурна единица на обществото.

Ратифицирането от България на Истанбулската конвенция ще доведе до следното:

1. Ще задължи страната ни да защитава от ненасилие не само жените като биологичен пол, но и вкарания нов термин „социален пол“/джендър/, към който влизат гейовете, лесбийките и т.н.

2. Ще се внуши, че полът не е изконна биологична даденост, която определя човека от неговото раждане за цял живот, а е нещо относително, „приписва се“ на роденото дете и на по-късен етап може да бъде сменен. Конвенцията ще изисква в училищата да се разяснява на учениците, че е възможно да са родени в грешното тяло и ако имат такова усещане открито да го заявяват. 

3. Според Конвенцията, „социален пол“ /джендър/, представлява удобен „отворен списък“, подлежащ на безкрайно допълване.

/С други думи, каквито и нови извращения в сексуалната ориентация на определени хора да се появяват в бъдеще, всички трябва да ги приемаме и дори да бъдем задължени да защитаваме техните права и неприкосновеност, независимо от деструктивното въздействие, което те упражняват върху личността, семейството, възпитанието и бъдещето на децата./

4. Ще селегализират в България еднополовите бракове. Ако мъже-гейове или жени-лесбийки поискат да влязат в брачно съжителство и ние им го откажем, това ще е форма на дискриминация, за което на България ще бъде търсена съответната съдебна отговорност. 

 5. Ще се позволи на еднополови хомосексуални двойки да осиновяват и отглеждат деца в противоестествена среда.

6. Ще задължи страната ни да въведе в образователните си програми, разясняващи на децата, че съществуват жени от т.н. „социален пол“, т.е. личности от мъжки биологичен пол, но определили се като жени, които трябва да бъдат защитавани от насилие.

7. Ще въведе  хомородителството в административните и училищни формуляри, както и в актоветете за раждане. В графите за “баща” и “майка” вече ще се пише “родител 1” и “родител 2”.

По този начин ще ни забранят да се наричаме „майки“ и „бащи“.

Именно това показва скритите намерения на авторите на Истанбулската конвенция, които я правят нравствено размита, юридически неиздържана и обществено неприемлива.

Заложените в нея модели на обществено поведение, са провокация към Православното християнство като „традиционна религия в Република България”.

Християнството винаги е заклеймявало хомосексуализма, който така агресивно се натрапва в Истанбулската конвенция и се представя като нещо напълно нормално.

Но нека да докажем това, връщайки се назад във времето. Да разгърнем най- разпространената и четена книга на всички времена – Библията и да видим подробно в нея мнението на авторите за хомосексуализма.

Когато еврейският народ напуска Египет и се заселва в земята на Ханаан (днешна Палестина) през ХІІІ в. пр.Хр., той изповядва монотеизъм – вяра само в един Бог, наречен Яхве. Всички останали народи тогава са многобожници. Култът на ханаанските племена, се води от жреци (кодешим) и жрици (кодешот). Първите практикуват “свещен” хомосексуализъм, а вторите – “свещена” проституция в името на божеството Ваал-Фегор (“ваал” – господар и “фегор” – отвор) или на богинята на плодородието Ашера. Поклонниците на Ваал-Фегор издигат хомосексуализма и йерогамията до степен на висше религиозно задължение.

Предводителя на евреите Мойсей заповядва на помощниците си да убиват всеки поклонник на Ваал-Фегор. Проституирането на мъже и жени пред идола на Ваал-Фегор се припомня и в Псалом 105:28: “Те се прилепиха към Ваал-Фегора… и дразнеха Бога с делата си, и на тях нападна язва”. Господ чрез книгата на пророк Осия осъжда бащите на евреите: “Те отидоха при Ваал-Фегор и се предадоха на срамотии, и сами станаха мръсни като ония, които бяха обикнали” (9:10).

В библейската книга Левит (18:22) се заповядва: “Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия”. Наказанието за евентуален хомосексуален грях е убиване от народа с камъни: “Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях” (Левит 20:13).

Известна е историята на Лот, племенник на патриарха Авраам, която е описана в библейската книга Битие, гл.19. Той живее в гр. Содом и посреща двама ангели във вид на мъже у дома си. Вечерта жителите се събират пред портата и настояват да “познаят” сексуално гостите. Лот им предлага дъщерите си, “които още мъж не са познали”, но получава отказ. Тогава ангелите поразяват нападателите със слепота и извеждат семейството на Лот. Сутринта Бог засипва Содом и Гомора с огън и жупел.

Спасителят Иисус Христос споменава няколко пъти името на Содом в словата Си като символ на греховност.

Следва, че щом Бог наказва Содом за хомосексуализма на неговите жители, порицанието на Иисус  включва и хомоеротичното поведение.

Водещия Христов апостол Св. Павел написва 14 послания, запазени в състава на Новия Завет. На младини той е ортодоксален евреин, роден и израснал в Тарс – малоазийски град, център на хомосексуализма в античността. Апостол Павел е възпитан в дух на отвращение към това явление и неговите носители.

В посланието си до римските християни той изброява греховете на техните съграждани езичници и изтъква:

“Мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда” (1:27).

За Ап.Павел  хомосексуализмът е идолопоклонство, което заслужава Божия гняв.

Античният географ Страбон, живял половин век преди Св. Павел, свидетелства, че в Коринт се издига огромен храм на богинята на любовта Афродита и той е обслужван от хиляда култови проститутки.

Отвратен от тази картина, Ап. Павел в първото си послание до коринтяните 6:9) изброява категориите грешници, които според него няма да получат спасение. Сред тях се нареждат и т.нар. “малаки” и “арсеноките”. Първият термин означава пасивен партньор в хомосексуално сношение, а вторият – активен.

В българския синодален превод на Библията първият гръцки термин се предава с “малакийци”, т.е. не се превежда, а вторият се предава с “мъжеложници”.

Друго Павлово послание е отправено до ученика му Тимотей, поставен за епископ в малоазийския град Ефес. Тук отново се твърди, че “законът е установен… за нечестивци и грешници” (1:9) и се изброяват категориите им, като “мъжеложниците” (арсеноките) се поставят в тяхното число.

И лесбийките – последователките на Сафо, разпространени главно в Гърция, не са забравени от апостола:

“Затова Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха естественото употребление с противоестествено” (Послание до римляните 1:26).

Друг голям апологет от ІІ в. Атинагор в своето съчинение “Пратеничество” (гл. 34) порицава прелюбодейците и хомосексуалистите, които ругаят християните, живеещи непорочно.

Северноафриканският църковен писател Тертулиан, покръстен в Рим през 195 г., също заема силно критична позиция към сексуалните извращения. В произведението “За скромността”, писано ок. 217 г., той се нахвърля върху тях с думите:

“Всички други мании на страста – нечестиви както към телата, така и към половете, – които са извън законите на природата, ние прогонваме не само от домовете, но и от църковната стряха, защото те не са грехове, а уродливости”.

Т.нар. “Апостолски постановления”, писани в Сирия към края на ІV в., на свой ред порицават хомоеротичното поведение:

“Не прелъстявай момчета, защото това нечестие е противно на природата и идва от Содом, който затова беше изцяло унищожен с огън, изпратен от Бога. Такъв да бъде проклет и всички хора да рекат: Амин” (7:2).

Според блаж. Августин Ипонски (354-430 г.) хомосексуалните актове нарушават заповедта за любов към Бога и ближния. В своите “Изповеди” Августин ги отхвърля и осъжда:

“Тези срамни действия срещу природата, които бяха извършени в Содом, трябва навсякъде и винаги да се ненавиждат и наказват” (3:8).

В същия тон се изказват и редица източни Св. отци.

В своето седмо правило Св. Василий Велики (ок. 330-379 г.) предвижда 30-годишно покаяние за хомосексуалистите, които той поставя на едно ниво с убийците, прелюбодейците и идополонниците.

Св. Григорий Нисийски (ок. 335-394 г.) в четвъртото си правило им предписва 18-годишен покаен период.

Църковните събори в испанския град Елвира през 305 г. и малоазийския град Анкира (дн. Анкара) през 314 г. гласуват канони, които категорично забраняват хомосексуалното поведение.

Отците в Елвира свързват педерастията със содомията.

Анкирският събор предписва строго покаяние с различна продължителност в зависимост от възрастта на провинилия се. Неженените хомосексуалисти не се допускат до общение 20 години, женените – 30, а тези над 50-годишна възраст се причащават чак преди смъртта си.

Проблемите на това явление са засегнати и от Св. Йоан Златоуст (ок. 347-407 г.) в тълкуванието му на Посланието до римляните от Св. Павел. В четвъртото си слово, той обвинява разпалено хомосексуалистите, че са движени от дявола, че са паднали по-долу от животните и евнусите и че трябва да бъдат прогонени с камъни от Църквата.

Този порок според автора се дължи на пренебрегването на Бога, на разкошен живот, като се наказва само с вечни мъчения в ада.

Виждаме как са мислили и написали не само старозаветните пророци и праведници, но и новозаветните Божии служители: на първо място Св. апостоли, а след тях и всички Св. отци и църковни събори.

Общото заключение е, че хомосексуализма е сквернота и грях. Практикуваната хомосексуалност противоречи на действителността на човешкото сътворение и те отдалечава от Бога.

За християните една хомосексуална връзка не може да притежава мистичния замисъл и ценност на благословения от Бога и Църквата хетеросексуален брак, чиято главна цел е създаването на потомство (Бит. 1:28).

Следва, че  духът на Истанбулската конвенция е несъвместим с християнството, защото отрича основната библейска истина и влиза в остро противоречие с богоустановените закони за човешката природа:

 „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“./Бит. 1:27/ 

Според тази истина полът може да бъде само биологично определен, защото мъжът и жената са Божие творение.

Джендър идеологията се опитва да предефинира категории като мъж, жена, съпружество, родителство, майчинство.

Библейския възглед за човешкия род е да се възпроизвежда в благословения от Бога брачен съюз между мъжа и жената.

И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:23-24).

Сравнително неотдавна, изглеждаше съвсем невъзможно това пълно безсрамие в религиозно-нравствения живот на хората, което се върши сега пред очите ни и стига до пълно отречение от Християнството, до отхвърляне на всякакви религиозно-нравствени устои и до открито служение на дявола.

Вече съвсем ясно се вижда, че пътят, по който ни водят днешните господари на света, е път към пълно разчовечаване и развращаване.

Джендър идеологията е само част от цялостното настъпление срещу всичко естествено и човешко. Съвременният свят, опустошен, обезчовечен, обезбожен, паднал във всички пропасти, достигнал всички дъна, цени противоестественото и извратеното. Нормалното е срамно и отвратително за него.

Преобръщането на традиционните характеристики и роли на мъжкия и на женския пол е сатанизъм и гавра с човешкото естество. Това е  хула срещу Божието творение.

След всичко казано, категорично можем да кажем, че зад Джендър идеологията стои дявола, който руши създаденият от Бога ред и цели погубване на човешки души.

В завършек да се поучим от думите на един бележит светец –  Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867).

„Отстъплението е допуснато от Бога. Не се опитвай да го спреш с немощната си ръка…”

Какво означава това? Нима трябва да се примирим с Отстъплението и сами да участваме в него? – Не, разбира се! А ето какво:

„Отдръпни се, опази се от него самият ти – повече не се иска от тебе. Опознай духа на времето, изучи го, за да избегнеш по възможност неговото влияние!”

Колко е важно в наше време да помним, да носим в ума и сърцето си това скъпоценно наставление на великия светилник на руската църква!

Ето защо е престъпно да се мълчи за Отстъплението, да залъгваме себе си и другите, че всичко е наред и няма за какво да се безпокоим: макар да не е по нашите сили „да спрем Отстъплението с немощната си ръка”, дългът на християнската любов ни повелява не само „да се отстраним”, „да се предпазим от него”, но да предпазим и нашите ближни, ако те самите не го виждат и не го забелязват. В подобни случаи трябва винаги да помним прекрасните думи на един от най-великите стълбове на нашата Православна Църква, Св. Григорий Богослов:

 „С мълчание се извършва предателство към Бога”.

Не бива да се мълчи за онова, което е най-важно: спасението на човешките души!

Ако всички ние не се събудим, за да видим живота в истинската му действителност и ситуацията с духовния упадък на обществото не се промени коренно, в не далечно бъдеще всички нас и нашата страна я очаква апокалипсис.

Богослов Д.Добрев                                                                                                              

Безсмъртието на човешката душа

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Безсмъртието на човешката душа
„Мислете за смъртта. Не се грижете за земното.
Всичко това е само сън. Земният живот е само сън“
Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867)

Днес, ние живеем в тежко и драматично време. Трагедията на съвременното общество се състои в това, че изгубило връзката с Бога, се бори за ценности, мир, свобода и демокрация между човеците. Срещаме хора, които оценяват положително някои християнски добродетели, дори са готови и да се съобразяват с тях, но да вярват в Бога и в безсмъртието на човешката душа,това те считат за ненаучно, отживяло, старомодно, израз на невежество и т.н.

Такива хора стоят твърдо зад максимата: „Око да види, ръка да пипне.”

Но не всичко в света е възможно да почувстваме. Най-великото, най-драгоценното, не може да се види с очи, и да се пипне с ръце.

Доброто сърце, добрата душа и човешките чувства не могат нито да се видят, нито да се пипнат, нито да се измерят.

Други подобни маловерци казват, че ако видят някой възкръснал мъртвец, биха повярвали. Да, биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби? – Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали, че е халюцинирал.

За такива Господ говори :

„Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат”, защото, „ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Съвременните хора на земята не знаят и не търсят да научат какво я очаква душата след смъртта и пристрастени към земната суета, нехаят за това. Повечето са заети само със собствените си грижи и гонят само личните си интереси. Превръщайки се в роби на своите страсти и прикриващи под маската на святост една порочна  душа, виждат цялата сладост на живота във всекидневното блудство, преяждане, пиянство и трупане на богатство.

Такива хора, изгубили Божият страх, нетърсещи духовно спасение, са достигнали до пълен нравствен разпад и не помислят за бъдещият живот.

Какво означава страхът Божий.

За да се достигне до него, човек трябва  да има искрена и неподправена любов към Бога. Тази любов се разгаря постепенно, кагато се изучава Христовото учение и се живее по Божиите закони.

Неизпълнявайки Господните заповеди, въпреки моментното удоволствие от греха, сгрешилият, чувства вина и гузна съвест. Ако човек знае пътя на душата след смъртта и наказанията за нея от нейният Създател, би се замислил преди да извърши неправилно деяние. Ето тогава се появява спасителният страх от Бога, знаейки че Бог ще го накаже. Той произлиза от любовта към Господа и стремежа на човек да не Го оскърби.

Сам Господ говори от псалмите на цар Давид:

„Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди.“ (Пс. 111:1).

Премъдрият Соломон  в своите притчи казва:

„Страхът Господен е животен извор, който отдалечава от мрежите на смъртта.“ (Притч. 14:27)

Свети Йоан Златоуст поучава, че където има страх Божий – там няма завист, няма мъка от сребролюбие; където има страх – там гневът е погасен, злата похот усмирена, всяка безумна страст – изкоренена.

Божият страх усилва вярата към Бога и той е още едно оръжие в борбата срещу дявола.

Както се вижда, пътят и наказанието на човешката душа след смъртта е основата на спасителният Страх от Бога. За това, да разгледаме Божествените откровения какво казват за това.

Всеки се ражда, живее, твори или унищожава, гради или разрушава, но не трябва да забравя нещо много важно. Човекът е създаден за безсмъртие и неговия земен живот е подготовка за бъдещия вечен живот.

От тук идва и кардиналният въпрос. Какво става след края на живота?

Той би бил безсмислен, ако завършваше със смъртта. Отговорът е, че душата на човека която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен живот и след като вече не е в единение с тялото. Смъртта не прекъсва човешкия живот, а само го видоизменя.

За умиращия, често духовните видения започват  още в предсмъртните часове. Докато говори с хората около него, той вижда и това, което другите не виждат – добри и лоши духове. С прекъсване нишката на земния живот, душата се озовава сред ангели и демони. Обикновено тя се приближава към онези, които са й по-сходни по дух. Ако докато е била в тялото си, е била под въздействието на някой от тях, тя ще остане в негова зависимост и след това. Влизайки в отвъдния свят, всяка една душа, бива поотделно съдена от така наречения Частен Божий съд. Този съд, се извършва непосредствено след смъртта на човека, съгласно думите на св. Ап. Павел:

„На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27).

Частният съд над душата е под контрола на Бога, но се извършва с посредничеството, от Ангели и демони. Той продължава, 40дни от смъртта на човека, през които душата минава през така наречените митарства.

Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъци и мито от превозваните товари. Те стояли при митници и застави, наричани митарства.

Макар в Библията,  учението за митарствата да не е изрично упоменато, то не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него. Дошло е до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски, св.Игнатий Брянчанинов и много други.

За да се разбере  по-добре това учение, трябва да се знае, че всеки християнин при светото си Кръщение получава от Бога невидим Ангел-пазител. Този Ангел, денем и нощем през целият живот, до смъртният му час го наставлява, като записва добрите дела извършени от него. За тях човек получава милост от Бога и вечен живот в Небесното Царство.

Дяволът, който желае да погуби човешкия род, също поставя близо до човека зъл дух – демон, които постоянно следва човека и следи за всичките му грехове, вършени от него от най-ранна възраст. Съблазнява го и изкушава към лоши помисли и деяния, също записвайки всяко зло дело в съответстващото му митарство. Затова въздушните демони – митари знаят за всеки сторен грях на всеки човек. Целта им е извършване на колкото се може повече грехове  и погубване на душата в ада.

Светите Отци ни предупреждават за 20 митарства като на всяко от тях се изпитва различен грях. Ден след ден на всяко едно митарство, демоните – митари, преграждат пътя на душата, като най-подробно й припомнят и търсят отговорност за всичките й грехове извършени от нея през земният й живот, стремейки се да я задържат. Божиите Ангели представят добрите й дела и съдействат за нейното оправдаване.

След преминаването на едно митарство, душата отива към следващо. Ако има повече добри дела отколкото грехове, то демоните не могат да я задържат. Но ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, я хвърлят в бездната на ада.

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единствения пряк и конкретен разказ, с който нашия Спасител, Господ Иисус Христос разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни показва нагледно, към какво води греховния начин на живот и че всеки си получава заслуженото не в друго тяло, а в отвъдното.

„Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово, умря и богаташът, и го погребаха; и в ада,“

Част от греховете, погубващи душата са следните. празно многословие; лъжи; осъждания и клевети; чревоугодие и пиянство; леността и униние; кражби; сребролюбие и скъперничество; лихварство; неправедно забогатяване; злоба, омраза или завист към ближния; гордост и тщеславие; гняв и ярост; злопаметност и отмъстителност; убийство и самоубийство (вкл. аборт); окултизъм;  блудни дела, помисли и мечтания; прелюбодейство; содомия; Ереси като неправилни мъдрувания за вярата, отстъпление от православното изповядване, участващи в секти, неверие, съмнение и изопачаване на богооткровеното учение. Хули срещу Св.Дева Мария и Светиите, немилосърдие и жестокост.

През земния си живот, душата колкото повече добро е вършила и колкото по-малко грехове е извършвала, толкова по-лек е пътят й през митарствата. Едва след успешно преминаване през всички, ще  бъде достойна да влезе в Царството Небесно.

Душите на съвършените праведници не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини.

“Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан. 14:30).

През митарствата преминават и изтезания получават само Православните християни, възлизащи на небето. Онези, които не вярват в Господ Иисус Христос, не преминават по този път. Всички те още в замния живот са живи само телесно, но душите им са мъртви. Когато те умрат, бесовете без всякакво изпитване, веднага им вземат душите и ги водят ада.

Православната Църква  учи, че като израз не само на Божията строгост но и на Божията милост, душата, намерена за грешна при митарствата и сложена на мъчения, може да бъде спасена.

Тя сама, не може нито да се очисти, нито да се покае, нито да направи нещо, което би могло да я избави от ада.

Освобождаване от нейните греховете и добиване на пълно опрощение, става чрез заупокойните молитви на Земната Църква. Особено полезни също за нея  са добрите дела, молитвите и милостите, извършени в нейна памет от нейните близки. Починалите имат особено голяма нужда от тези дела, най-вече през първите 40 дни след смъртта, когато душите им се движат по пътя през митарствата.

Трябва да отбележим нещо много важно.

Тези които, се изповядват пред духовния си отец и откриват всички свои прегрешения без да скрият нищо и искрено се разкайват и съжаляват за стореното, греховете им, по Божието милосърдие невидимо се опрощават. Преминавайки през митарствата, изповяданите  и опростени грехове ги няма в списъците на демоните. Тогава въздушните митари-бесове не намирайки нищо записано, не могат да причинят зло и такава душа възлиза в Небесното Царство.

За всички хора, подробно изучаване на митарствата е от голяма полза. Изследването на греховете във всяко едно митарство, помага, те да се избягват или, ако са извършени, да се покаят за тях, докато е време.

Обобщавайки казаното до тук се вижда, че митарствата изпълняват ролята на Частен съд, на който се определя временната съдба на душите в две места – праведните в Рая в непълно блаженство, а грешните в Ада в непълна мъка. Приликата между двете е единствено в тяхното времетраене, до Второто Христово пришествие, когато ще бъде възкресението на мъртвите, Всеобщият съд и свършека на света.

Единородният Божи Син няма да дойде от земята. Той ще слезе от небесата, и не сам, както преди, а с мнообройна свита, носен от безброй ангели, и не тайно, а явно, озарявайки като мълния. Защото Сам Христос е казал:

„Както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад; тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески” (Мат. 24:27).

Повярвалите в Сина Божий и отново родени в тайнството св. Кръщение, стават способни да водят духовен живот. Това духовно възкресение, трябва да послужи като основа за физическото възкресение, което ще дойде чрез силата на Всемогъщия Бог в последния ден от този свят.

Истината за всеобщото възкресение, превишава границите на човешкия разум, но то е засвидетелствувано ясно в Божественото Откровение.

„Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:28-29).

„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” ” (1 Кор. 15:51-52).

Смисълът на тези думи е следния. При Второто пришествие на Сина Божий, мъртвите ще възкръснат (душите на всички мъртви ще се върнат в телата си), а живите ще се изменят, т.е. ще получат духовни, нетленни и безсмъртни тела, каквито ще получат и възкръсналите.

Възкресението на мъртвите в последния ден на света ще бъде всеобщо и едновременно, както за праведните, така и за грешните. От Писанията трябва да се заключи, че техният вид ще бъде различен. Праведниците ще бъдат светли и радостни, а грешниците ще се появят грозни и ходещи като мъртъвци.

За да укрепи в нас вярата и благочестието, Господ още в този живот ни показва, че е единствен, Който може да превърне тленното в нетленно.

Това го доказва след смъртта на много от светците. Техните тела са били като нашите, но не само че не се разлагат, но нерядко с тях нетленни остават и техните одежди, погребални повивки, та дори и дървените ковчези, в които са били погребани. Християните, които са се покланяли на свети мощи знаят, че те често излъчват неописуемо благоухание, източват свето миро и извършват много чудеса. Такива са мощите на св.Николай, св.Димитър Солунски, св. Петка, св.Петър Цетински. св. Симеон Сръбски, св.Нил Мироточиви, св.Спиридон Тримитунски, св. Гурий Казански, светите Киевски преподобни в Киево-Печерската лавра и др.

Нетлението на телата разкрива истинността на Православната вяра и нейния божествен произход.

Телата на светиите ни уверяват в истината на Христовото учение за възкресение на мъртвите. Както Господ може тленни тела да запази в продължение на векове нетленни, така може и от земния прах да въздигне телата на всички живяли на земята при Второто Си Пришествие.

След като мъртвите възкръснат и живите се изменят ще настъпи и свършекът на света (Мат. 13:3924:3,28:20).

Свършек на света трябва да се разбира не в разрушаване и унищожаване на вселената, а в изменение и обновление. Светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответствува на новото състояние на човека.

Небето и земята няма да бъдат унищожени, а само ще се променят, ще се обновят. Промяната ще е един вид пречистване, освобождаване от злото и неправдата.

„Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13)

Всеобщият Страшен Христов съд, ще се открие след свършека на тоя свят и ще обхване всички изведнъж (праведници и грешници). На Който ще въздаде на всекиму според делата му.

“Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всекиму от вас ще въздам според делата му” (Откр. 2:23).

В допълнение думите на св. апостол Павел са ясни:

„Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.” (1 Кор. 5:10).

На Този съд, Господ Иисус Христос, ще определи окончателната присъда на всяка една душа. Пълно блаженство и вечен живот в Небесното царство за праведните и пълно наказание и вечна мъка в ада за грешните.

Трябва да се направи разликата между Частният и Всеобщият съд.

Частният съд се извършва само над душата. Всеобщият съд ще се извърши на душата и над възкръсналото тяло, възсъединило се с нея.

Частният съд става непосредствено след смъртта на всеки един човек поотделно. Всеобщият съд, започва след свършека на тоя свят и ще обхване всички хора изведнъж – живи и възкръснали. Той ще се произнесе бързо, без разследване.

Частният съд определя, временно задгробната участ на човека, докато, Всеобщият съд определя навеки задгробната участ на човека.

Ние, християните, трябва да сме безкрайно благодарни на Бог, че Той предварително ни е открил пътя на човешката душа след смъртта. Показал ни е начина,  по който можем да спасим душата си и да придобием вечен живот.

Най-важното е да не губим Божия страх у нас. Загубваме спасителният страх Божи, когато охладнеем към вярата и започнем да се ръководим само от земни интереси. За да запазим тези свои интереси започваме да се боим от хората. От страх пред тях, сме готови на всякакви компромиси, дори от вярата да се откажем, стига да не пострадат тези наши интереси. По този начин страха от хората убива страха Божи у нас и заглушава гласа на съвестта в душата ни.

Да се страхуваме от Бога, според словото Божие е начало на мъдростта.

„Начало на мъдростта е страхът Господен, и познаването Светаго е разум“ (Притч. 9:10)

Боейки се, да не съгрешим пред Бога, ще придобием познание за Божиите заповеди и ще вникнем дълбоко в тях, а това ще ни направи премъдри.

В предсмъртните си часове и най-заблуденият човек проглежда за истината на живота. Тогава илюзиите изчезват. Всички замни блага изгубват изведнъж своята стойност. Греховните увлечения и наслади се превръщат в горчилка.

Разбира, че е грешил, но…много късно! Ще вика за пощада, но няма да има кой да му помогне. За такива хора Спасителят е казал:

„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк 8:36)

Единствено добродетелта тогава утешава сърцето.

Всички ние, минавайки през вратата на смъртта ще застанем пред Бога.

И ония, които от страх пред човеците са потъпквали Божия страх, ще треперят от ужасите на чакащите ги наказания, „ще търсят смъртта, ала няма да я намерят: ще поискат да умрат, ала смъртта ще побегне от тях” ( Откр. 9:6)

В последната глава на Откровението Господ говори:

„Неправедният нека върши още неправда: нечистият нека се още скверни: праведният нека върши още правда, а светият нека още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздавам всекиму според делата му” (Откр 22:11-12)

Ще дойде неизбежно онзи час, когато Бог ще отсъди справедливо, на кой каква участ ще даде във вечността. Горко тогава на преситените от греховни измами на живота себеугодници.

Трябва да имаме силна вяра. Маловерието води към малодушие и страх.

Истинският християнин е убеден, че тази вяра ще му дари живот вечен, не поради доказателства, а поради вътрешната си връзка с Бога и духовната любов към Христовото учение.

Нежелаещите да повярват не могат да бъдат вразумени от нищо, защото няма по-глух от онзи, който не иска да чуе!

Страхът от Бога и добрите дела, демонстрират мъдростта на тези християни, които копнеят за вечното а не за преходното (материалните богатства); за спасението на душата а не за временни наслади; за Бога а не за Мамона (парите).

Да не заменяме Бога с нищо земно, за да не изгубим най-ценното – душата си.

Св. апостол Павел, който е бил удостоен да сезерцава и третото небе, твърди, че „око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за ония които Го обичат” (1Кор2:9)

Нека да възлюбим своя Спасител, а да Му бъдем предани до края на живота си. Изпълнени със страх Божи, нека смело изповядваме вярата си, и Той, ще ни даде Своята небесна милост, съгласно думите Си:

„Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота”. (Откр. 2:10)

Богослов Данаил Добрев

, гр. Варна

За истинската действителност, в която живеем и която трябва да знаем!!!

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

 

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

Живеем в опасни времена, които ще имат сериозно отражение върху свободата и бъдещето ни. Определени организации от хора контролират почти целия свят и целят установяването на Световно управление, което означава абсолютно и всеобщо заробване на цялото население на земята. Почти е невъзможно до проумеем как тези структури успяха да предизвикат една форма на заблуда и халюцинация в човешкото съзнание, и то в масов мащаб. Те постигнаха целта си и ни заслепиха така, че да не виждаме как в момента светът преминава от конституционен режим към тоталитарно глобално управление.

Зад повечето от това, което четем в печата, слушаме и гледаме по радиото и телевизията, се крият факти, които трудно могат да се схванат и асимилират. Има данни, че днес над 80% от предаваните новини се подработват предварително. Голяма част от наличната информация, също се контролира и пише от много добре замаскирана задкулисна сила. Народът ни е целенасочено дезинформиран до такава степен, че не може да различи истината от неистината, доброто от лошото, правилното от неправилното.

Чрез деянията на определени кръгове от хора, човечеството и нашата планета навлизат в момента в една драматична нова ера на бездуховност, мизерия и отчаяние. Настъпила е фазата, когато целият свят трябва да бъде „превъзпитан” и остатъците от християнското съзнание заличени.

Историята показва, че много хора чуват предупрежденията, но не им обръщат внимание. Други си запушват ушите и направо отказват да ги чуят.

Моята цел е всеки, след прочитането на този материал, да се събуди от летаргията, наложена  в обществото, да бъде информиран за истинската действителност, в която живеем и за онези, които управляват света.

Въпреки чудовищността на фактите, които ще открием, ние не трябва да се страхуваме да се изправим пред тях. Тези истини трябва да станат наше оръжие в трудния път за нашето спасение и духовно изграждане.

Много от нас са чували да се говори за някакъв нов световен ред.

Нормално е да си зададем въпроса. Какво ни носи този световен ред -прекрасна епоха на мир и благоденствие или начало на диктаторски кошмар?

Показателно е, че Новият ред настойчиво се прокламира от всички тайни, окултни организации. Безспорно е доказано, че идеята за нов ред е от много години, предава се от поколение на поколение, всичко в него върви по строг план и при стриктно изпълнение. Важно е за нас да разберем:

Кой дърпа конците  и кой е действителният господар?

В света съществува група неимоверно богати хора, които подреждат бъдещото развитие. Те считат себе си за висша раса със синя кръв. Убедени са, че тяхната съдба е предопределила да им служат останалите, тези с червената кръв, които живеят, за да им бъдат икономически роби.

От столетия насам тези дяволски хора, различими от малцина, са се свързали  в тайни организации и трупат неимоверно големи състояния и материални богатства. Това им дава неоспорима сила и власт, която се увеличава ежедневно. Вярват, че те единствени знаят това, което е най-добре за човечеството и тяхното природно превъзходство над останалите им дава правото да провеждат своите намерения. Това не е сън, и не е параноично мислене. Това е реалност.

Тези хора не нарушават законите – те правят законите. Създават наредби, които другите са длъжни и трябва да изпълняват. Дирижират държавни събития и международни кризи и манипулират  международния пазар, както желаят. Тази доходоносна игра със световните финанси и световната политика водят от много поколения насам и смятат, че вече са готови да поемат пълния контрол над света.

Наименованието на този контрол е Нов световен ред. Това ще бъде едно световно управление, една световна империя със столица Йерусалим.

Но нека разгледаме структурата на злото.

Неговата йерархия е изобразена като пирамида, на върха на която е съсредоточена властта. Всевиждащото е Сатаната, които заедно с бъдещия Антихрист, ще бъдат абсолютните господари на света, съсредоточили в ръцете си цялата власт. Непосредствено под тях е Същинската власт. Тя е съсредоточена в комитета на 3-мата. Тези трима души никой не познава и са забулени в пълна тайна. Под тези трима души стоят други девет в изключителен и недостъпен комитет. Деветте лица, непознати другиму с функцията си, притежават повече власт и авторитет от всяка друга, съществувала в човешката история група. Събират се редовно на различни места на планетата и редят бъдещето на света и човечеството. Веднъж взели някакво решение и определили някаква политика, целият апарат на Тайното братство без всякакви коментари го привежда в действие така, както работи прецизна, добре смазана машина. Деветте от този финансов елит вярват и твърдят, че са наследници на царска кръвна линия, предопределена да управлява света во веки веков. Тези хора поддържат финансово организации, като ООН, за околната среда, феминистки, окултни, научни вирусни лаборатории, леви и десни религиозни движения, хомосексуалисти, организации за граждански права и мн. др.

Президенти, министър- председатели, депутати, конгресмени, сенатори и стотици други високопоставени лица във всички държави по света сляпо и робски им служат.

В демократичните държави, наивните маси вярват че техният глас решава изборите и че те определят своите лидери. Жестоката истина е, че докато един човек не бъде подкрепен и одобрен от господарите, които управляват зад сцената, той няма никакви шансове да бъде избран на висок пост.

Деветимата са умът, разработващ  поставените от горе задачи и изпращащ решенията до различните организации за изпълняване.

Под деветимата в пирамидалната йерархия следва Комитетът на 300-те, който също се пази в тайна. Влизането на чужди или случайни хора в Комитета е невъзможно. Камуфлажът, който ги покрива, е непробиваем.

В този комитет на 300-те, който съществува вече близо две столетия, са събрани едни от най-блестящите интелекти, които работят усърдно за образуването на едно „ново” абсолютно тоталитарно и контролирано общество. Те разработват идеи, произлизащи от окултните организации и клубове.

В  него не само членуват, но са и подчинени следните организации:

Старите фамилии от европейското Черно благородство, Фримасонството, Кръглата маса, Билдербергите, Трилатералната комисия и Съвета за чуждестранни връзки. ООН, Римски клуб, Орденът на череп и кости, Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка, Организацията на обединените народи (ООН), Италианската масонска ложа Р2 – специално тази във Ватиканската йерархия, НАТО и много други.

Разузнавателни групи: ЦРУ, КГБ, ФБР, английско разузнаване, мафия (организирана престъпност), Картел за опиати, Интерпол, комунистически партии и други

Религиозни групи: Световен съвет на църквите, Национален съвет на църквите, Световен парламент на религията, Ватикана, Култове на новата епоха, Либерални протестанти, Обединена църква, Световна църква, Храм на разбирателството, Орденът на св. Йоан от Ерусалим, Една световно управлявана църква и други.

Образователни групи: Световната здравна организация, ЮНЕСКО, Световна федералистка асоциация, Луцис тръст, Световно доброжелателство.

Всички изброени  по-горе организации са продали душата си на дявола, което изглежда е вече тяхна съдба и техен позор и чрез сатанинското си съюзяване  придобиват още повече богатства, власт и налагат собствената си воля над целият свят.

Всяка една държава, голяма или малка, дължи своята самостоятелност не на големите хора, а на така наречените „малки хора” – неизвестните, които са умирали за нея. Средната класа е тази, направила възможни нашите мечти за свобода. Тя е ограничила управлението чрез наложената конституция на която всички и се подчиняват – както правителството, така и народът.

Борбата на 300-те  е чрез премахване и унищожаване конституционните права на народа да се постави още веднъж средната класа в зависимост и подчинение. Ако елитът постигне своята цел, това значи, че средната класа ще бъде унищожена и ще изчезне. Това значи деспотизмът да възкръсне отново и безкрайно богатите да подсигурят своето монополистично управление в целия свят.

Комитетът на 300-те, до такава степен обработиха психологически човечеството, че то съвсем доброволно и без всякаква реакция започна да се отказва от конституционните си права. Държавите позволиха на ООН да упражнява контрол над външната им политика, а на МВФ да контролира и управлява тяхната фискална и монетарна политика. За последните години, както виждаме,  успяха да сринат икономиките на много държави в света.

Тези хора са навсякъде във висшата власт и са движещите сили, които отговарят за всяка държава и нейното управление. Но същевременно са и близки помощници и спътници на световното скрито управление. Истината е, че те държат у себе си по-голяма власт отколкото всички държавни  управления, събрани заедно!

По йерархия те са над управленията. Способността им да постигат целите си е изумителна, защото контролират всичко, което виждаме и чуваме и скриват онова, което не искат да знаем, избират лицата, които да бъдат представени за важни политически длъжности, включително президентите на държави, решават кои големи компании да се развиват, кои да бъдат спасени от фалит, кои да изчезнат, определят всеки ден стойността на долара, на златото, на петрола, повишаването и намаляването на лихвите, и много други.

При такава власт, те естествено, могат да правят почти всичко, каквото поискат. Тяхната истинска цел е превземането на всички световни пазари, заграбването на цялата власт и абсолютен техен контрол.

Не съществува нито една страна в света, която да не е наблюдавана и насочвана в „правилна” насока, манипулирана и контролирана от невидимото управление на 300-те. Няма нито един избран официален политически лидер, който да не е подчинен или да не под влияние на тяхната власт.

Комитетът на 300-те с всички негови присъединени организации като множество тайни общества, изследователски институти, заедно със своите банки, застрахователни дружества, фондации и гигантски корпорации са неприятелите на човечеството.

Като обобщение, ще кажем, че тримата, 9-те и 300-те образуват  тайно управление, наречено Илюминати, целта на което е заробване на човечеството.

Кога ще се случи това, кога събитията ще започнат да текат, как ще разберем кога е началото?

Според множество доклади всичко това ще започне с премахване на националните валути, въвеждане на единна национална валута (евро), а в последствие и въвеждане трансфер по електронен път в сферата на търговията, заместващ  всякакъв вид книжа и банкноти.

Следва световен икономически срив, или по–точно унищожаване икономиките на повечето държави. Хората, които имат правилна вяра в Господ Иисус Христос и парични капитали (спестявания) се явяват независими. Те са единствените, които могат да въстанат срещу този Дяволски ред.

Всички ние, трябва да разберем, че списъкът на събитията, водещи до т.нар. Нов световен ред, не е някаква илюзия и още по-малко израз на някаква параноична теория. Това е един невероятен проект, в който целта на Илюминати е:

– Борба със силата на отделната личност, защото няма нищо по-опасно от нея. Ако тази силна личност притежава творческа  и духовна енергия посланието й може да достигне до милиони хора.

– Чрез глад и разпространение на болести всички народи трябва да бъдат доведени до ситуацията, когато те не ще могат да видят никакъв изход освен този, който им се предлага: пълно подчинение на Илюминатите.

– Унищожаване на средната класа в бизнеса, а както знаем това е гръбнака на икономиката в държавата.  Всеки, изразходвайки своите спестявания, се оказва 100% зависим.

– Да управляват света религиозно чрез създаване на безброй изкуствени религии, учения, философски школи и лъже – научни направления. Обезличаване и премахване на християнската религия  и обединяване на всички съществуващи религии в една универсална религия наречена Ню Ейдж – Нова епоха.

– Пълен монопол върху хранителните ресурси и възможностите да се манипулира с тях.

– Сливане на икономиките на отделните страни, заличаване на културните и езикови различия между народите, създаването на големи наднационални политически образувания (подобно на Европейския съюз).

– Проникване във всички етажи на властта, в обществените организации и в органите за ред и сигурност.

– Контролиране на  средствата за масова информация. Чрез последователна обработка на словото – медийно, устно и писмено, а също така и чрез специално разработени форми на измама хората ще попаднат под волята на Илюминати.

– Способността да се мисли самостоятелно трябва да бъде ликвидирана чрез вкарване на готови възгледи.

– Разрушаване на институцията семейство. Легализиране на еднополови бракове. Позволяване на еднополови хомосексуални двойки да осиновяват и отглеждат деца в противоестествена среда. Въвеждане на  хомородителството в административните и училищни формуляри, както и в актовете за раждане. В графите за “баща” и “майка” вече да се пише “родител 1” и “родител 2”.

– Да контролират образователната система в цял свят.

– Да контролират и следят всеки човек. Предотвратяване всяка форма на независимост.

– Да унищожат националната самоличност и националната гордост у   човека. Изтриване както на националните граници, така и на националните и расови различия. Създаване на „сиво човечество” – без корени, без традиции. Тези хора ще могат прекрасно да се контролират, изгубили напълно опорната си точка.

– Да спрат индустриализацията и производството на ядрената електрическа енергия. Абсолютен монопол върху енергетиката на отделните държави. Затваряне на редица атомни централи.

– Масите трябва да останат слепи, неразумни и лишени от собствено мнение. Трябва да ги управлява справедлива и неуморна сила на принципа на безусловното подчинение.

– Световното господство трябва да се постигне само по заобиколни пътища чрез целенасочено подриване на действителните свободи:

законодателство, преса, избори, свобода и възпитание на личността.

– Да дадат пълна подкрепа на супернационални институции, като ООН, Международния валутен фонд, Международната банка, Международния съд и др.

– Чрез целенасочено разбиване на държавното устройство, съответното правителство трябва да бъде принудено да се мъчи дотогава, докато само не осъзнае готовността си да предаде властта си в ръцете на Илюминати, за да запази мира.

– В света трябва да има едно правителство, единна военна сила, единна култура. И накрая идва ред на Новата световна религия, „начело на която ще застане антихристът, диктаторът, изживяващ се като бог във възстановения Иерусалимски храм” (Сол. 2:4).

Стратегията на  Илюминати е да се създават конфликти и противоречия по света, в които елитът изцяло да контролира и двете воюващи групи.

Поради тази причина никога не е имало значение каква е политическата окраска на участващите в техните срещи, защото поканените – всички до един, дължат привилегированите си позиции на силните на деня и на окултните им общества.

Нито една медия не информира своите слушатели  за техните конференции. Светът не получава никаква информация, никакви снимки. Тяхното име въобще не се споменава.

На въпроса – защо? Бившият редактор на вестник „Ню Йорк нюз” Джон Суинтън отговаря така на този въпрос:

„Ние сме оръдията на васалите на богатите, действащи зад кулисите. Ние сме марионетките. . . интелектуалните проститутки.”

Овластените марионетки на т.нар.  демократично избрани правителства (премиери, държавни глави или политически секретари на партии) изпълняват най-старателно плановете на влиятелните си господари. А през това време хората тънат в неведение за всичко, което става, поради пълния контрол върху информационния свят.

Тяхно творение е и Европейският съюз, които е значима крачка по пътя към глобализацията.

Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че целите и идеите на тази организация много бързо се налагат в света и най-големите страни са почти превзети от тях.

Човечеството се намира на ръба на най-страшната катастрофа, от която някога е било заплашвано. Много хора намразиха своите управляващи и своята обществена среда. Последните анкети показват, че по – голямата част от хората се страхуват от правителствата си и ги ненавиждат. Появяването на много криминални организации, влизащи във властта, е началото на един тоталитаризъм.

За съжаление ответна реакция почти не съществува. Духовните и интелектуалните ценности на хората са разрушени. Образът и подобието на човека са сменени.

Една много малка, избрана и самоналожила се група, тласка човечеството към робско подчинение и към служба само на своите дяволски  интереси. Бъдещите преследвания и жестокости ще бъдат много по-страшни, отколкото можем да си представим. До момента всичко е един експеримент на тези хора-демони, за да разберат как човечеството ще реагира и приема техния сатанински план. Сега, след като се убедиха и окуражиха от това, че хората бездушно мълчат, те продължават своите замисли и цели.

Време е да се събудим  и да  започнем  да задаваме въпроси, за да  знаем, разберем  и опознаем истинския свят, в който живеем.

Не трябва да забравяме, че Илюминати контролират почти целия свят и са много близко до последната си победа. А тя е създаването на Нов Световен Ред, начело на който ще застане антихриста.

Но тръгнали по пътя на злото, увлечени от богатствата и гордостта не знаят, че сам Бог ръководи света от висотата на Своето всемогъщество и съвършенство. Всевиждащият Творец знае всеки ход на противника и неговите скрити замисли и кроежи.

Той е допуснал злото в света временно, за изпитание на свободната човешка воля и за  проверка и каляване на християните в битката с тъмната дяволска сила.

Ние християните не бива да униваме пред слуховете за тайнствената мощ на Илюминати, защото Сам Господ Иисус Христос е казал:

„ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 6:15), и още: „Не бой се, малко стадо!” (Лука. 12:32).

Дяволът и неговите слуги предварително са изгубили битката с Бога. Усилията да построят нова Вавилонска кула ще се провалят.

Лукавият знае това, но не и тези, които му служат.

Желанието на антихристите – явни и прикрити, да оспорват Божествената власт, винаги е завършвала с унизителното им поражение.

За противника на Бога, именуван дявол, (сатана, денница, луцифер), комуто богоборците се кланят, пророкът казва:

„как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди”,

„ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния.

Но ти си свален в ада, вдън преизподнята” (Исаия 14:12-15).

Такава ще бъде участта на всички, които по един или друг начин въстават срещу Божието всемогъщество. Едни от тях са Илюминати.

Богослов Данаил Добрев, гр. Варна

Хелоуин?! Пазете децата си!

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Естественно много ще рекат, че това е един безобиден ритуал който, по аналогия на нашите кукери цели да прогони злите сили от нашето битие.

Дали?
Истината, е далеч по-страшна, поради което, съвсем естественно, трудно може да се приеме, а да не говорим да се осъзнае.
За какво иде реч?

Според окултната келтска традиция „хелоуин“ – това е деня на господаря на мъртвите.

В зависимост от информационният източник, друидския бог на смъртта бил наричан Саман, Шамхан, Самана, Самхейн или Сауин, а неговия ден бил наричан „Oidhche Shamhna“, което означава „Навечерието на Сауин“.

Вероятно сте виждали модерната днешна версия на Сауин, без дори да го знаете. Този келтски бог е бил изобразяван като призрачен скелет държащ коса. По-късно той станал известен като събирателен образ на смъртта.

5

Но все пак, откъде идва названието „хелоуин“?

Първоначално, друидския празник се казвал „Навечерието на Сауин“. В ранна Британия, бил наричан просто „Samhain“, а името „хелоуин“, идва от жалостивия опит да се християнизира празника когато католическата църква мести празника „вси светии“ от месец май, на 1-ви ноември. Новият празник се казвал „All Hallow’s Day“ („всех святих“ по църковному) и скоро станало традиция, деня преди това да се нарича „All Hallowe’en“. Впоследствие името било съкратено и наречено „Halloween“.

От друга страна изпълняването на процедурите може да окаже лошо влияние върху подрастващите! Днес, толкова известната на всяко американско дете днес мантра – „trick or treat“ („почерпка или номер“), кара децата да получават каквото очакват или да изнудват за него.

Това е двусмислена фраза, в исторически план се твърди, че пращала вълни от паника у хората, които я чували. Ако някой от благородниците се съгласявал да си сътрудничи с друидите, те трябвало да изберат един от техните слуги или ако нямат такива – някой от собствената им къща, т.е. член от семейството, който да бъде използван от друидите като жертвено агне същата нощ. Това била „почерпката“.

От друга страна светещите фенери служели като сигнален огън (и имат тази функция и до ден днешен), който да маркира тези къщи, които симпатизират на представителите на Тъмната страна и по тази линия заслужават милост, когато терора на хелоуин започне. Това е причината днес на хелоуин да се правят тиквени фенери със страшни лица – това е знак за принадлежност.

7

От своя страна изначалната причина за направата на фенерите била  за маркер на демоничните сили, които щели да бъдат освободени тази нощ, че тази къща е дала „лакомство“ и не трябва да бъде обезпокоявана, гарантирайки по този начин, че никой друг в този дом няма да бъде убит тази нощ.

В тези напрегнати години, тъмните засилиха тотално своята дейност. И то не само над децата, но и сред възрастните и „улегнала“ част от човечеството. Съвсем естественно е цялото това зомбиране, вървящо с огромна сила през последните години, да оказва своето въздействие върху огромна част от хората, независимо от тяхната възраст.

От своя страна трябва да занем, че заиграването със страха и с дяволските символи НИКОГА не е безопасно!

По: https://hristianstvo.wordpress.com/2013/01/04/истината-за-хелоуин-пазете-децата/ 

Лептата на вдовицата

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

omiliya.orgИзразът „давам лептата си”, означава давам скромно парично дарение, и води началото си от евангелския разказ за дарението, което една бедна вдовица оставя за Йерусалимския храм.

 

Това събитие се случило през Страстната седмица. През един от нейните дни Господ Иисус Христос, след като посочил лицемерието на книжниците, седнал срещу съкровищницата на Храма и гледал как народът пуска пари в кутията за дарения. Мнозина богаташи дарявали много пари. Една бедна вдовица пуснала две лепти, т. е. един кодрант, в съкровищницата. След това Господ повикал Своите ученици и им казал, че бедната вдовица е дарила повече от другите, които са пуснали пари в храмовата съкровищница, защото всички други са дали от излишъка си, а тя отделила от своята немотия всичко, що има, цялата си прехрана (Мр 12: 41 – 44; Лк 21: 1 – 4).

Лептата, спомената в този евангелски разказ, е най-малката медна еврейска монета в Древността. Сечена е при владетелите от Иродовата династия. Равностойна е на една наша стотинка.

Господ обаче похвалил усърдието на вдовицата, защото тя дала всичко, което има. Затова нейната жертва е оценена много високо. Тя съществено се различавала от пожертвуванията на другите богомолци които давали много пари поради тщеславие.

Но Бог цени жертвата не по количеството й, а по желанието, с което се принася, по душевната чистота на приносителя и в зависимост от средствата, с които разполага.

Нужно е да изтъкнем, че при описанието на тази случка се изгражда ярък и въздействащ контраст между неискрената и истинската набожност.

Богатите даряват големи парични суми на Храма. Може би някои измежду тях са същите онези богаташи, „които изпояждат  домовете на вдовиците” (Мр. 12: 40; Лк. 20: 47) и към които Господ Иисус Христос се обръща със следните думи:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мт 23: 14).

Ясно е, че тези лицемери биха погълнали дома и на бедната вдовица, показала истинска набожност. Големите парични пожертвувания на тези богаташи нямат висока стойност пред Господа, защото богатите давали от своето изобилие.

 

Бедната вдовица дала всичко в жертва на Бога, защото смятала, че всичко принадлежи именно на Господа. Затова нейната жертва, макар и да е с малка материална стойност, имала толкова голямо значение пред Бога.

 

Ние трябва да знаем, че когато човек реши да даде милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде според силите и възможностите ни, за да не поставим в затруднения нас и нашите близки. За тях трябва също да се грижим, както и да не принуждаваме другите да се грижат за нас, заради благочестивите ни намерения.
2. Милостинята ни не трябва да бъде по-малка от възможностите ни, за да представлява реална жертва за нас. Тя не би трябвало да се състои просто от нещо, което можем да отделим без дори да забележим – да не е от излишъка ни, тъй като в този случай не би могла да се нарече добро дело.

ИКОНИ И ИКОНОПОЧИТАНИЕ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Втората Божия заповед стои в тясна връзка с първата. Докато в първата ни се внушава да познаем Бога и само Нему да служим, във втората ни се забранява да заменяме служението на Бога със служението на нещо друго, което не е Бог. “Не си прави кумир!”. Кумирът е идол поставен на мястото на Бога. Кумирът е лъжливо божество, което измества истинския Бог!
Но нима може нещо да измести Бога?

 

Не, разбира се, защото Бог е единственият всемогъщ Господар на вселената. Има обаче хора, които се опитват да заместят Бога с наше нисше и правят това нещо свой бог. Такива са били суеверните идолопоклонници. Като са престанали да служат на истинския Бог, те са се самонаказали с туй, че са взели да се покланят на истукани и да им принасят в жертва дори своите деца!

 
И евреите били склонни към идолопоклонството. Много пъти те отпадали от истинското богопочитание. За тях Псалмопевецът свидетелства “Смесиха се със езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете /Пс. 105 : 35 – 37/. Типичен е случаят при планината Синай, където докато Мойсей се бавел да донесе плочите с 10-те Божии заповеди, народът нез наейки, какво е станало с него, си направил златен телец. Всички принесли пред него жертви и викали: ” Ето , Израилю, твоят бог, който те изведе от египетската земя” /Изх 32:4/

 
Виждайки тази склонност към богоотпадане у носителите на истинската религия, Бог заповядал: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата, под земята, не им се кланяй и не им служи! /Изх.20: 4 – 5/

 

На мнозина се струва съвсем несъмнено, че почитанието на Светите икони е грубо нарушаване на втората Божия заповед. Протестантите ни обвиняват в идолопоклонство поради нашето почитание на Светите икони.
Нека проникнем в смисъла на Втората Божия заповед, като направим сравнение между икона и идол. Що е идол? – изображение на божество, което не съществува, но което се представя за съществуващо и иска да измести истинския Бог. Идолът следователно е измама, лъжлив образ за лъжливо божество, бесовска хитрост, с която се цени отклоняване на човеците от истинския Бог. Свети Апостол Павел говори, че “Идолът е нищо в света и че друг Бог няма, освен Единаго Бога” /Кор. 8:4/

 
Идолът обаче иска да отнеме славата, която принадлежи на Бога и да отклони суеверните хора от пътя на спасението. Чрез втората Божия заповед Господ ни внушава да не отпадаме от вярата в истинския Бог. Чрез нея той ни предпазва от гибел. Който си прави истукани, който им се кланя и им служи, смятайки ги за божества, отказва се от истинския Бог, потъпква Неговата слава и става идолопоклонец.

 
Такова богоотстъпление ли вършим ние, когато украсяваме храмовете и молитвените кътчета с икони и се молим пред тях? Не защото ние не превръщаме иконите в идоли и не ги почитаме заради самите тях, а заради ония овещени образи, които те представят. Иконата не въвежда в измама, както идолите, а говори на сърцето нещо истинно и вярно. Иконата не е божество, но образ, който ни представя Бога, ангелите , светците или картина, която ни рисува някои свещени събития.

 
С какво право ние рисуваме непостижимия Бог? Защо например в иконата на Св. Троица изобразяваме Бога Отца като старец с бели коси /Та нима такъв е Бог Отец?/, а от дясната Му страна второто лице на Св. Троица Божия Син, като по – млад мъж, над тях пък Светия Дух като гълъб? За да представяме така Бога ние имаме библейски основания. Бог в Своята същност е наистина непостижим. Той е дух, невидим, безкраен, всесъвършен. Но ето Той, Непостижимият е благоволил да се открива на някои свети мъже в достъпни видения, понятни за човешкото ограничено съзнание. Така например Св. пророк Данаил свидетелства: “Видях, че бидоха поставени престоли и седна Старият по дни: облеклото му беше бяло като сняг, и космите на главата Му – като чиста вълна” /Дан 7:9/.

 

Разбира се никой няма да каже, че тая картина, в която Данаил видял Бога Отца, изчерпва съдържанието на Неговата същност. Но все пак тя ни дава основание да рисуваме в относителна вярност Бога Отца като старец с бяла коса и брада. Бог Дух Свети рисуваме като гълъб, защото той е благоволил да се яви при Кръщенето Господне на р. Йордан, или като огнени пламъчета на главите на апостолите, защото в такъв видим образ е слязъл над тях на Петдесятница. А второто лице на Св. Троица божия Син ние рисуваме като човек, защото Той е благоволил, бидейки Бог, да стане човек, да приеме плът и да живее между човеците! Рисуваме го от дясната страна на Бога Отца, понеже в Писанието тъй е казано за Него : “Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога” /Марк 16: 19/
Тъй ги е видял в предсмъртните си видения и Св. първомъченик Стефан, свидетелствайки: “Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” /Дея. 7:56/.

 

Иконите ни говорят истина, разкрита в Свещеното писание, разказана в неговите божествени страници, или взети от живота на Божиите угодници. Едни икони ни предават Св. Богородица с Богомладенеца на ръце. Други – разни сцени из дейността и чудотворството на Спасителя. Трети – събития от живота на светците или самите светци. Всичко това е истина. И като истина то силно действа върху душата на вярващия. То подхранва любовта към Бога и към Неговите угодници. То доближава до Бога. Тук най-добре се чувства разликата между идолите и иконите. Идолите отдалечават от Бога, иконите ни доближават до Него.
Слушайки това, протестантите може би ще се видят принудени да ни кажат: с изобразяването на Бога и разни свещени събития и лица най – сетне можем да се съгласим поради посочените библейски основания. Но защо, вие православните, целувате иконите, защо палите пред тях свещи и кандила, защо им кадите тамян, защо им се покланяте, защо се молите пред тях? Нали Исус Христос е казал, че “истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” /Йоан. 4:23-24/.
Не се ли забранява тук всякакво почитание на икони и не се ли превръщате вие, православните, в истински идолопоклонници, като се кланяте пред дъските, платната, хартиите, на които са нарисувани иконите?
Какво означава да се покланяш на Бога с дух и с истина? То значи истински да почиташ Бога и да Го обичаш от цялото си същество, за Него да живееш, за Него да си готов да умреш. Но означава ли това, че е забранено покланянето на Бога и по телесен начин? Съвсем не! Защото и сам Иисус Христос се е молил не само с духа Си, но и с тялото Си като е коленичил с издигнати очи към небето и като е падал на лицето Си. /Мат 26.39/ /Лук.22:41/.
Ако покланянето на Бога с дух и с истина означава отричане на външните форми на богопоклонението, тогава трябва да се отрекат не само иконите, но и молитвите, и псалмите, и славословията, защото те съдържат думи, които са нещо не чисто духовно.
Бог никога не е забранявал нито в Стария, нито в Новия завет външното богопочитание, стига с него да е свързано и вътрешно духовно богопочитание. По същата причина Бог не е забранил правенето на религиозни изображения, а само правенето на кумири, на идолски изображения, които отклоняват човека от истинското богопочитание. Иначе Бог не би заповядал на Мойсей да направи изображения на два златни херувима и да ги постави над Ковчега на завета, в който се пазели двете скрижали с десетте Божии заповеди /Изх. 25:18/.
Когато ние в покаяние плачем пред иконите, не сме идолопоклонници, защото плачем пред Бога и пред светиите Му, молим се на Бога и на светиите Му. Целуваме ги, защото ги обичаме. Такива чувства изпитваме, когато гледаме например образа на нашия роден светец – Св. Иван Рилски. Ние дълбоко го почитаме и обичаме!
В тая почит и обич няма нищо идолопоклонническо.
 

Иконите са осветени от благодатта Божия, която почива върху тях. Те са светини! С тях не можем да се отнасяме като с обикновени предмети, а трябва да ги държим на почетно място. Това може да се стори на протестантите идолопоклонничество, но то съвсем не е така. Кажете на един протестант да стъпчи Библията с крак! Ще я стъпче ли? Защо той се отнася благоговейно към тия листи, към тая материя, от която е направена Книгата на книгите! Не е ли това идолопоклонство? Не защото, ако човек дълбоко се прекланя пред Божиите думи и откровения, не може да има пренебрежително отношение и към хартията, на която са написани. Така е и иконите.
Иконите заслужават благоговейно отношение още и поради това, че много от тях са чудотворни.

 

Когато Иисус Христос отивал отивал да възкреси току що издъхналата дъщеря на Иаир, една безнадеждно болна кръвотечива жена с голям труд си пробила път сред навалицата, която отвред притискала Спасителя, приближила се незабелязано до Него и си рекла: “Ако се допра само до дрехите Му ще оздравея “/Марк 5:28/ И тя действително с вяра се допряла до Него.

 

Какво правиш ти жено? Опомни се! Не е ли това идолопоклонство? Пред тебе е живият Христос, а ти чакаш помощ от дрехата Му?
Но Господ Иисус не е упрекнал в идолопоклонство, а напротив похвалил вярата й: “Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси: иди си с миром!” /Лук. 8:48/

 

Почитанието на Свети икони е угодно Богу. Да почитаме Свeтите икони, които са изображения на истинския Бог и на Божиите угодници. Да си устроим молитвени ъгълчета в нашите домове и там пред техните образи да палим своето кандилце.

 

Връщайки се векове назад, ние виждаме, че преди IV век Християните употребявали символични изображения /Иисус Христос във вид на риба, агнец, пастир; Св. Дух като гълъб, Църквата като кораб, християнската надежда като котва/, но още в края на III век под влияние на гръцко – римското езичество християнските свещени места били украсявани с исторически образи. В VII вселенски събор се изтъквало, че още Василий Велики /329 – 379/ отдавал почит на иконите и на светиите.

 

Във времето на византийския император Лъв III Исивриец /717 – 741/ виждал в иконопочитанието вреден за обществото обичай, считал го за суеверие.
На VII Вселенски събор иерусалимският патриарх отправил послание в защита на иконопочитанието.
Тържеството на православието настъпило, когато жената на Теофил, Теодора и майка й Теоктиста взели управлението в свои ръце /842 – 856/ . Тя прекратила борбата против иконите. През месец февруари 842 г. в Цариград бил свикан събор, който под председателството на патриарх Методий потвърдил решението на седемте вселенски събора, възстановил иконопочитанието и предал на анатема иконоборците.

Любовта

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Любовта е основният закон на силата, която наричаме Бог. Смисълът на живота ни се състои в това да се научим да обичаме. Не става дума само за любовта към един партньор, а за всеобхватната любов, която не изключва никого и нищо. Да обичаш означава и да използваш възможностите си да бъдеш шанс за другите.

 

Да обичаш друг човек означава да отдадеш себе си, да искаш и желаеш най-доброто за другия, без да очакваш нещо в замяна. Любовта иска да се дава и се осъществява в даването. Любовта е радостта, която изпитваме, мислейки за любимия човек, или радостта от неговото присъствие- да бъдем близо до него, да му се разваме и да сме щастливи от общо занимание. Да обичам означава да се разкрия, да допусна другия до себе си, да му дам възможност да участва в това, което ме вълнува.

 

Да споделям, да искам да споделям с любимия всичко. Да обичам означава с радост да допринасям за доброто на другия и той изцяло да може да разчита на мен, което помага и на моето собствено развитие. Често казваме „обичам те”, което всъщност означава „ имам нужда от теб” или „ не ме напускай” и само показва, че все още не сме почувствали истинска любов. Предпоставката за истинското чувство е да започнем да обичаме самите себе си, да се приемем безрезервно такива, каквито сме, да кажем „да” на нашата битност. В резултат на това сме щастливи и доволни и когато сме сами. Тогава чуждата критика не ни засяга така болезнено и сме свободни от чуждата зависимост, тъй като докато имаме нужда от другия, не сме наистина свободни. Ако сами се освободим от страха да бъдем изоставени, вече сме способни да дадем повече свобода и на нашия парньор. Едва тогава  е възможна истинска любов, тъй като любовта не обсебва и не задържа насила. Опитаме ли се, тя умира и след нея остава само навикът.

 

Усещаме привличане към някого, когато си приличаме с него, защото така намираме потвърждението на нашата битност. Противоположностите също се привличат, когато се допълват взаимно. Нуждаем се и привличаме онова, което ни прави цялостни. Ако наистина обичам, изпитвам сърдечното желание другият да е щастлив и съм готов да направя всичко за това – да му дам време, ако има нужда от време, да му дам внимание, ако има нужда от внимание и свобода, ако има нужда от свобода.

 

В любовта не очаквам непременно отклик на чувствата, а постъпвам така от нежна симпатия, от уважение и респект, дори от възхищение. Любовта е както взимане така и даване – и че винаги започва с даването. В това се състои най-голямата тайна на любовта. Идеалният партньор, духовният партньор  е този, чрез който и двамата могат да се развиват по-най добрия начин. Това е не само съюз на двама души, а  свързването на две души, с всички произтичащи последствия за съвместния живот и любовта.

ДЪЛБОКОТО ОСЪЗНАВАНЕ И РАЗБИРАНЕ НА ВЯРАТА ПРЕДПАЗВА

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Дълбокото осъзнаване и разбиране на вярата предпазва от злото
Нека дадем още по – ясна представа за това, в какво конкретно вярват православните християни и върху какво е основана вярата им. От предишната публикация разбрахме, че Бог е едно, но има три лица. А днес ще разтълкуваме дълбокия смисъл на I член от Символа на вярата.
Вярвам в единия Бог Отец, вседържител, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо
Първото лице на Светата Троица наричаме Отец не само защото Той според Своите качества предвечно ражда Сина, но защото е наш общ небесен Баща. Чрез Голготската саможертва на своя Син Той ни е осиновил, след като сме се били отдалечили от Него поради греха. Той отново ни е дал възможност да обладаем неговото вечно небе и царство, да му се молим с думите “Отче наш”, с което да изповядваме неговата бащинска любов към всички.

Ние също така вярваме, че Бог е вседържител. Това означава, че всичко държи във властта си. Той управлява всичко, всичко ръководи със своята могъща воля, поддържа съществуването на света, действията на природните сили и закони и порядъка на цялата Вселена. Това ще бъде така, докато на него Му е угодно, докато не дойде денят на второто Христово пришествие. Вярваме, че той е вседържител и защото без Неговата свята воля и без Неговото премъдро допущение не се случва нищо в света. Той държи в своята силна десница дори и злите сили. И те действат толкова, колкото им позволява Той. Но всички техни действия против Неговия закон и срещу Неговите верни люде Бог обръща в добро чрез своята премъдрост и сила. Спасителят е изказал тази истина в думите, че дори нито едно врабче не пада на земята без волята на Неговия небесен Отец.

Православната църква безспорно подкрепя т. нар. креационистичен модел за произхода на света. Той е основан върху основния източник на нашето познание относно вярата – Светото писание. Разумът ни говори за това, че всичко в света има начало и причина. Началото и първопричината, и творецът на света е Бог. Може ли една къща да се изгради от само себе си? Тъй и светът не е произлязъл от само себе си. Свети апостол Павел казва, че всеки дом се съгражда от някого, а Този, Който е сътворил всичко, е Бог в Послание до евреите – 5 глава, 4 стих.

Бог е творец и на ангелите.
Ангел от гръцки език е вестител, пратеник. В Свещеното писание на много места се говори за тях, изпратени от Бога, за да възвестяват волята Му. Те са безплътни, живеят в духовния свят – на небето, и се намират пред Божието лице. Те са надарени с висок разум, качества и умения. Вземат участие в съдбата на всеки човек. При кръщението християнинът получава и ангел пазител. За да бъдем под тяхното покровителство, трябва да живеем благочестиво и да изпълняваме Божията воля на Земята така, както те я изпълняват на небето. В това се крие и смисълът на думите от Господнята молитва – да бъде твоята воля както на небето, тъй и на земята.

Когато говорим за ангелски сили, за духовен свят, в наше време това се посреща с усмивка, дори с насмешка. Но трябва да кажем, че освен добрите ангелски ликове има и зли, които наричаме с думите дявол и сатана. Дявол от гръцки означава клеветник. Защото той е този, който ни принуждава да извършваме дела в разрез с нравствения закон, който Бог ни е дал.

Нали Бог е сътворил всичко добро, откъде са дошли тези духове? Бог отначало е сътворил всички духове добри, но една част съгрешили и затова отпаднали от Него. Те искали да бъдат нещо повече, да имат по – голяма власт. Искали слава и да станат като самия Бог. Това е гибелното въздействие на гордостта, която е първият грях, който те сторили. Затова православният християнин трябва да се пази от гордостта и да се стреми да придобива спасителното смирение, което е и първата наша добродетел.

Дяволът бива наричан и лъжец, и човекоубиец. А че той действително е такъв, разбираме от историята на грехопадението на първите хора.
Как да се предпазим от хитрините на лукавите духове? Кръстените в името на Светата Троица се наричат христови войници. И както войникът е длъжен непрекъснато да е на поста си и да бди, точно така и ние сме длъжни да бдим над нашите души. В това духовно бодърстване ни помага молитвата. Който се моли усърдно и често, разгаря в сърцето си пламъка на вярата. И както мухите не смеят да кацнат върху ястието, което ври, но щом охладнее, го нападат, тъй и демоните не могат да се доближат до пламтящата от вяра душа.

Чудеса

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Чудесата са такива извънредни и необясними по естествен начин събития, които човек може да възприеме със сетивата си и не може да си обясни по-друг начин, освен с пряко Божие въздействие.

 

Обикновено се твърди, че истински чудеса не се случват, защото от научна гледна точка те са невъзможни. Въпросът не се състои дали чудесата са възможни, а в това дали се случват. Да се отрича, че чудесата не съществуват, означава да се отрича съществуването на Бога. Чудесата, описани в Библията са доказателство за Божието присъствие.

 

Материалистите категорично отхвърлят възможността за Божиите чудеса в света. Те твърдят, че чудото противоречи на законите в природата. Могат да се направят интересни наблюдения над хората, отричащи чудесата. Мнозина от тях гледат на вярващия човек като на изостанал, а сами вярват в банални и нелепи неща: в нещастни срещи с лош човек, в числото 13, особено ако е петък, в пресичаща пътя им черна котка, на екстрасенси и врачки и т.н. Те не вярват, че Бог е сътворил света, но вярват в произволното зараждане на света и човека. Не вярват, че Христос е възкресявал хора, т.е. да оживи по- рано живелият организъм, но вярват, че някога от мъртвата природа са възникнали живите организми.

 

Повечето от “грешките”, от научна гледна точка, които критиците на Библията откриват в нея, са относно чудесата. Например, раждането на Христос от Девица се отхвърля поради това, че било ненаучно.

 

Неговото възкресение трябва да е било духовно, казват критиците, защото от научна гледна точка телесното възкресение не било възможно. От научна гледна точка чудесата наистина са невъзможни – всъщност това е дефиницията за чудо.

Библията често е заклеймявана като книга, пълна с приказки/басни/. В нея са описани около 216 чудеса.

Библейските чудеса не са явления, които се подчиняват на нечий каприз. Те не са нещо безразборно, нещо алогично и случайно. В чудесните явления, за които разказват Свещените Писания, винаги има ясен порядък и цел.

 

Библейските изследователи са на мнение, че чудесата се обединяват около три периода от библейската история: а/ Изходът от Египет; б/ Пророците, които водеха духовно Израил; в/ Животът и делото на Христос и апостолите в зората на църковната история. Но дори и тогава, не всяка възможност бе използвана за извършването на някакво чудо. Нека си припомним, че Сам Христос отказа да откликне на предложението на Сатана в пустинята, защото това бе едно безцелно по отношение на Божия план изкушение. /вж. Матея 4:3-7/. По същия начин постъпи и ап. Петър спрямо Симон Магьосника, който бе готов да плати за силата на Светия Дух, за да се прочуе с вършенето на знамения. /Деян. 8:18-24/. Христос отказа и на книжниците и фарисеите, които поискаха знамение /личба/ от него, Той им каза: “лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона, защото както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Человечески ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи”./Матея 12:39-40/.

 

От друга страна обаче, най-великият Чудотворец отдаваше изключително значение на извършването на чудеса. Той казваше на хората около Себе Си: “Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене; ако ли не то за самите дела вярвайте в Мен/ Йоан 14:11/. Но същевременно подчертаваше, че тези чудесни дела имат за цел да удостоверят, че Той е обещания Месия :” делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене” /Йоан 10:25/. Следователно библейските чудеса притежават особена аргументираност и целенасоченост. Бог се намесва в природните закони, създадени от Него, само ако има основателна причина за това и в съгласие с Неговите велики цели, касаещи Неговото творение и изкупителния Му план. Те са подбудени от особената милост и любов на Бога към слабите и грешни хора. Спасителят на света изгонваше бесове, за да покаже, че има власт над духовния свят на злото. Той изцеляваше прокажени, за да удостовери, че може да очисти плътта, поразена от проклятието на греха. А самото възкресение на Христос засвидетелства съвършената му победа над смъртта – физическа и духовна.

 

Пророчествата са изразено предсказване за събития, които ще станат в бъдеще и които по никакъв начин не могат да бъдат предвидени по обикновен естествен път. Пророчествата имат обикновено за предмет събития от живота на човечеството. Има пророчества, които предсказват чудеса. Самите пророчества са най-добре зарегистрирани чудеса. Никой не може да отрече, че Стария Завет е писан преди раждането на Христос. Два века преди Христа той е бил преведен на гръцки и с него са се занимавали и езически учени. Но в целия Стар Завет от началото до края се изтъква и подчертава месианската роля на целия Израелски народ и че от него ще произлезе Месия, Който ще възвести спасение на цялото човечество. И това, предсказано преди дълги векове действително се изпълни. Пак там древните пророци предупреждават израелския народ, че ако не живее докрай според Божията воля, ще бъде разпръснат по цялата земя без свое отечество.; предсказанието на Христос за разрушението на Йерусалим, което стана през 70 г. сл. Хр.

Сам Христос обяснявал значението на чудесата и пророчествата, които вършил: Йоан 5:36; 10:37; 13:19 14:29.

Може би най –невероятното от чудесата, описани в Библията, с изключение на Христовото възкресение и самото първоначално Сътворение е дългия ден на Исус Навин, описан в кн. Исус Навин 10:11-14. Тази невероятна история ни разказва, че при битката между израелтяните и аморитите “Бог воювал за Израел” /14/ чрез две сродни чудеса: 1/ слънцето застанало неподвижно в средата на небето така че то “не бързало да залезе почти цял ден” /13/, за да даде време на израелските синове да победят напълно аморитите, преди да могат да избягат и да се прегрупират под прикритието на мрака ; и 2/ опустошителна градушка, която вероятно е изпълнила двойна задача- да даде на армията на Исус време да отдъхне от горещината ида унищожи голяма част от врага/11/. Тъй като и слънцето и луната”са застинали” в продължение на още един ден, сякаш става ясно, че земята е престанала да се върти около оста си, а луната – спряла движението около земята.

 

Във всеки случай това е било едно изключително необикновено чудо и дори и християни не са били склонни да го приемат. Пред нас стои основния въпрос дали дългият ден въобще някога се е състоял в историята на света. Подобно събитие е било регистрирано и една друга древна книга наречена “Книгата на праведния” 10:13. Това, което е важно, е че за дълъг ден наистина се поменава в митологиите на много народи от различни части на света. За такива неща астрономията изисква факти, а историята потвърждава, че това наистина е съществувало.

 

Проф. Тотен в Америка много щателно изследвал това чудо от астрономическа гледна точка и е публикувал резултатите си с математическо пресмятане. Оказало се, че само веднъж Слънцето, Луната и Земята се намирали в положения, подобни на описаните в кн. на Исус Навин. Професорът открива, че е било прибавено цяло денонощие от двадесет и четири часа към световната история.

 

Мандер, учен от Кралската Обсерватория в Гринуич също публикувал материал по този въпрос. Той определил времето през деня, когато се случило това явление, посочил точното място, на което е трябвало да се намира Исус Навин. Изчисленията на проф. Тотен показват, че макар в световната история да са се прибавили точно 24 часа, то само за времето на Исус Навин може би се отнасят само 23 часа и 20 минути, както е написано в Писанието “почти цял ден”. 10:13

Следователно за упоменатите 24 часа не достигат 40 минути. Тук ние имаме отново образец на точност в страниците на Библията. В 4 –та книга на Царете 20:8-11 четем, че по молба на пророк Исая – сянката на слънчевия часовник се върнала назад десет степени, а те се равняват точно на 40 минути, с които се допълват 24 – те часа. Съществуват три древни източни народи, които са запазили своите исторически данни- това са гърците, египтяните и китайците. Всички те имат сказания за един необикновено дълъг ден. Гъркът Херодот, който е наречен “баща на историята” разказва за 480 г.пр. Хр., че някои египетски мъдреци му показали записки за удължено денонощие, което имало много повече от 24 часа.

 

В древните китайски записки направо се потвърждава, че това събитие е станало при царуването на император Ио и в китайското родословие е показано, че този император е царувал по времето на Исус Навин. Лорд Кингсброу, който специално предприел изследване за първобитните индианци в Америка, че мексиканците имат сказание, че Слънцето стояло неподвижно целия ден и това било в тази година, която те наричали “седма на питомния заек”. Тази година съответства точно на времето, когато Исус Навин заедно с израелитяните завоювал Палестина. Силната градушка се обяснява с това, че когато земята постепенно намалила скоростта си на въртене, това драстично сее отразило на циркулацията на атмосферата, тъй като тя до голяма степен се контролира от въртенето на земята./ Библията не казва, че спирането е било внезапно. /

 

 

Снимка “Дъга над Равда”: karan4o

ЗА СВЕЩЕНСТВОТО

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Отец Стоян Махлелиев

Тайнството свещенство е необходимо за онези лица, които се посвещават на пастирско служене. В Православната църква не всеки може да извършва богослуженията, както това се прави в някои протестантски общини. Само особени лица, които са приели тайнството Свещенство, могат да извършват Свети тайнства, разните видове Богослужения и др. На тези лица се дава благодатта на Светия Дух чрез ръкополагането от епископ. Още през Своя земен живот Иисус Христос избрал и подготвил дванадесетте си апостоли, за да бъдат върховни пастири в новооснованата църква. Те трябвало да разпространяват истинската вяра, да ръкополагат в разните градове епископи и презвитери (свещеници) и да извършват други свещенодействия. След като Иисус Христос се възнесъл на небето, апостолите приели от слезлия над тях Дух Свети благодатта за изпълнението на тази тежка задача.Те я изпълнили прекрасно.

 

Проповядвали вярата, избирали достойни лица измежду повярвалите и ги ръкополагали за пастири, като им предавали благодатта на свещенството. Така установено от Иисуса Христа възникнало и се оформило тайното свещенство. Когато пътувал през Мала Азия, Св. Апостол Павел събрал в гр. Милит пастирите от ефеската църква и им казал следните забележителни думи: “Внимавайте върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със своята кръв. Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото, па и от вас самите ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 2:28 -30).

 

В свещенството има три степени: епископи, свещеници и дякони. Дяконът помага на свещениците и епископите при извършването на Свето тайнство и другите богослужения. Свещеникът извършва по пълномощие на епископа всички треби и тайнства, освен ръкополагането. Свещеникът, следователно е зависим в своята служба от епископа. А епископът не само извършва всички богослужения и тайнства, но има власт и на други да преподава чрез ръкополагане благодатния дар за извършването им. За високото и изключително достойнство на епископския сан, който е наследил апостолското звание, може да се съди от следните думи на Св. апостол Павел: “Нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божий” (1 Кор. 4:1). На друго място Св. Апостол Павел нарича апостолите, а следователно и епископите “Съработници Христови” /2 Кор. 6:1/.

 

В днешно време се появиха много лъжепастири и лъжеучители, които смущават християните. По улиците се забелязват млади момчета с брошури в ръцете. Повечето от тях се представят като пастори или духовни учители, а други се явяват като пратеници на такива. Трябва обаче да се знае, че никой от тях няма свещеническа благодат, тъй като те не са ръкоположени от епископ (владика). По – скоро те се явяват като самозванци, които отричат йерархията и старшинството, а се знае, че в каквато и организация, общности др., ако няма Йерархия и послушание, няма ред и съответно резултатите от дейността им е безперспективна и хаотична. За тези лъжепророци и лъжеучители говори Св. ап. Павел, както споменах по-горе в (Деян.2:28-30).

 

Също много човеци в наши дни разсъждават относно личния живот на свещениците. Това разбира се, крие една голяма опасност, а именно християнинът да се откаже да ходи на църква, поради простата причина, че не харесва или одобрява личния живот на свещеника. Може също да се обезкуражи във вярата, да се разколебае, да се съблазни и той да подражава на свещеника, но само в пороците му. В тази връзка искам да заявя, че свещеникът също живее в този грешен свят със собствените си слабости. Това обаче по никакъв начин не омаловажава неговата свещеническа дейност и не намалява благодатта, която му е дадена от Светия дух. Трябва да се знае обаче, че свещеникът не се освобождава от отговорността пред Господа за греховете си, напротив Божията справедливост ще бъде още по – силна към него. Необходимо е също да се знае, че християните не би трябвало да имат предпочитания към този или онзи свещеник, защото по благодат всички свещеници са равни и молитвите им имат еднакво въздействие.

Нестинарството

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Св. ап. Павел „те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин ” (Рим. 1:22-25).
Нестинарството не е само ритуално зрелище – ходене безболезнено и без изгаряне с боси нозе по жива жарава, а е и разгърнат комплекс от целогодишни практики, упражнявани от специални общности, служещи на св. св. Константин и Елена и смятащи, че са покровителствани от тях. Произхожда от Северна Тракия, и е най-вероятно остатък от  оргиастичната Дионисиева обредност. В общи линии българската фолклористика и художествената ни култура (например балетът “Нестинарка” от Марин Големинов) винаги са проявявали значим интерес и са отделяли голямо внимание на нестинарството, но без да осмислят неговата отрицателна духовна същност. Прави впечатление, че нестинарите не отбелязват особено Рождество Христово. Нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден – празника на св. св. Константин и Елена.     Способността на нестинарите се е предавала по наследство. Господ Иисус Христос не се възприема от нестинарите като Бог и Спасител. Реалната Божествена сила, която управлява техния живот е наместникът на Бога – св. Константин, наричан Светока или Великия баща, който в пълна степен притежава характеристиките на езическо божество. Във вярата им Бог и св. Константин много често се припокриват. Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целия живот на нестинарите и на селищата, в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон.
Легендите, които битуват сред нестинарите най-често нямат нищо общо с житията им. Автентичното им житийно предание е заменено от нестинарите с кощунствени и нелепи фантазии. Показателно е, че св. св. Константин и Елена не се свързват от тях с Христовия кръст. Те са ухажвани и славени като езически божества. Получават съответните дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава в себе си и доброто, и злото. Той едновременно е добрият и злият бог и направлява човешките съдби. Смята се, че името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император. На фона на православното почитане на светиите, включването на имената на равноапостолните св. св. Константин и Елена в нестинарската езическа обредност е кощунство.
Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща (и явно дублираща) църковната, със свои свещени места и постройки, наречени конаци, икони, извори, параклиси, свещени култови предмети и имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия регион са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, който „прихванат от св. Костадин”, влиза в жаравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват само от потомци на нестинарски семейства. В миналото нестинарската общност е разполагала и със свое стадо, за което е наемало овчар, и което е осигурявало животни за кървавите жертвоприношения. Цялата социална наредба и обредността в техните села е подчинена на неписания нестинарски закон, който не се оповестява на непосветените в неговата цялост и се пази като съкровена тайна, табу.
Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на нестинарската общност и принадлежащата й територия.

В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 3 юни там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.
Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака, са нестинарските икони. От църковно гледище отношението на нестинарите към иконите е определяно като неканонично. То е почитане на иконите като към идоли. Свещените изображения на Бога не са самото божество. Те не трябва да се отъждествяват с него. Образът (т. е. иконата) насочва към Първообраза (т. е. към Бога). Нестинарите в определени моменти иконатата е възприемат за Самия Бог. Показателно е, че иконите се „обличат”, „събличат”, „мият”, „пременяват” с обредни одежди, „украсяват”, „връзват” с вериги, за да не избягат.  Според нестинарските разбирания всички икони произлизат от една единствена, така както хората произхождат от Адам. Когато се прави нова икона, тя получава сила от старата, като парче от „бащата-икона” се поставя в нея. Има сведения за „борби” между иконите, за да се разбере чий св. Константин помага повече. Борбата между иконите се изразявала в сблъскването им, предизвикано от носещите ги нестинари. Понякога икононосците така се озлобявали, че дори се биели с иконите по главите, вследствие на което резултатът бил пукнати глави и икони.
По въпроса за игрите в огъня отец Дионисий, чиито сведения датират от 1899 г., пише: „След хорото около огъня се хванат двама и като вземат в ръце опашатите образи на Св. Св. Константин и Елена, впускат се да играят боси в огъня. Понякога току видиш, че паднал някой хороиграч и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Такъв припаднал скача, взема иконите и играе в огъня, викайки: Ху–ху–ху, мили ми св. Константине. Това – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня.”
Танцуващият нестинар е напълно обсебен и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречвал някой, нестинарят проявявал агресивност и безцеремонно го отблъсквал със сила. Играещите върху жаравата имали ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговаряли, че уж духът на св. Константин бил у тях. Несъмнено, за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите блага за всички от Светока. Своеобразно е схващането за родина в представите на нестинарите. Болезнената привързаност към обредите и ревнивото им точно спазване е изместило на по-заден план съзнанието за етническа принадлежност.

Митарства

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Православното учение за митарствата е дошло до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски и много други.
Макар в Библията то да не е изрично упоменато, учението за митарствата не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него.
Ето на какво ни учи Свещеното Писание:
Още през тоя живот демоните се стремят да ни уловят в своите примки.
Те са постоянните наши изкусители и съучастници във всички наши беззакония; стремят се да обладаят волята ни, за да ни лишат от вечното спасение. Затова и в смъртния час на човек те са там, за да грабнат душата му в своя власт.
„Безумнико, нощес ще ти поискат душата” (Лука 12:20)
Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари у евреите се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъците. Те обикновено взимали данъците чрез откуп и използвали всякакви средства, като не пренебрегвали даже изтезанията, за да извлекат най-голяма изгода за себе си. Митарите стояли при особени митници или застави, събирайки от превозваните товари мито. Тези застави се наричали митници, митарства. Християнските писатели пренесли това название и върху местата на въздушните изтезания, при които възлизащите към престола на небесния Съдия души се задържали от злите духове, стараещи се да ги уличат във всевъзможни грехове и чрез това да ги отведат в ада.
При умиращия се явяват ангели и демони, чрез които – като оръдие на Божието правосъдие – Бог извършва Частния съд.
Добрите Ангели са нашите ръководители и наставници към вечното спасение, знаейки нашите добри дела и, съдействат за нашето оправдаване на Частния съд.
„Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното Авраамоово” (Лука 16:22).
Излязлата от тялото душа поема към небето през въздушните пространства, дето бива пресрещната от бесовете – „поднебесните духове на злобата”.
„Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12).
Като ги види, душата ще се разтрепери и в смут и ужас ще търси за себе си защита от Божиите ангели. Св. Отци ни предупреждават за 20 митарства. Ден след ден (до 40-тия ден от смъртта), на всяко от митарство всеки ще отговаря за: всички грехове на езика, лъжи, осъждания и клевети; за чревоугодието, леността, кражбите, сребролюбието, неправедното забогатяване и други извършени неправди; за всяка проявена злоба или завист, гордост, гняв, злопаметство, убийство и самоубийство (вкл. аборт), окултизъм и призоваване на тъмни духове; за блудство, прелюбодейство, содомия, ереси, неверие, съмнения и хула към светините, a също за всяка проява на немилосърдието и жестокост.
Всяка страст, всеки грях има своите митари и изтезатели. При това ще присъстват и божествените сили, и много нечисти духове; и както първите ще посочват добродетелите на душата, така вторите ще изобличават греховете й…
И ако за своя благочестив и богоугоден живот тя се окаже достойна (за награда), то ще я приемат ангелите, и тогава тя вече без страх ще отиде в Царството. И обратното, ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, то ще чуе оня страшен глас: „да се махне нечестивият, да не види славата Господня” (Ис. 26:10, слав.). Тогава Божиите ангели ще я оставят, ще я вземат страшните демони и душата, свързана с неразкъсваеми вериги, ще бъде изпратена в адските тъмници.
В този смисъл митарствата не са нещо друго, а частен съд, който извършва Сам Господ над човешките души, невидимо, при посредничеството на ангелите, допускайки при това и демоните – съд, на който на душата се припомнят и безпристрастно се оценяват всичките й дела и след който й се определя известна участ. Този съд се нарича частен, за разлика от всеобщия, който ще се извърши над всички хора при свършека на света, когато Син Божий отново ще дойде на земята, но вече в славата Си.
Църковното учение за митарствата ни предупреждава да си представяме митарствата не в грубо материален смисъл, а доколкото ни е възможно – в духовен смисъл. То ни насочва към живот, чрез който да не дадем на демоните материал да ни обвиняват на Частния Божи съд. Затова подробното изучаване на митарствата е от голяма полза за нас: да избягваме греховете, които се изследват на всяко от тях или, ако сме ги вършили, да се покаем за тях, докато е време.
Като израз не само на Божията строгост, но и на Божията милост, неокончателният Частен съд над душите на покойниците ни дава възможност също да облекчим задгробната участ на нашите починали близки. Според учението на Православната църква душите на умрелите с вяра в Христа, но не смогнали приживе да покажат достойни плодове на покаяние, могат да получат облекчение в своите задгробни страдания, дори и напълно да се освободят от веригите на ада и да достигнат до блажено възкресение по молитвите на членовете на земната Църква за тях.
Особено ако тези молитви се съединяват с принасяне на безкръвната жертва – тялото и кръвта Христови, а също чрез благотворенията, които се правят с вяра от живите за паметта на тия починали хора.
Че наистина след смъртта човек получава една или друга отсъда в зависимост от земния му живот, е ясно от Свещ. Писание: напр. в притчата за богаташа и бедния Лазар е посочено, че задгробното състояние и на двамата е определено веднага след смъртта им (Лука 16:19-31).

ЩАСТИЕТО

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Човек непрестанно търси щастието. Това не е само негово право, но и дълбоко скрития мотив на действията му. Само че в голямата си част поетите пътища са неподходящи, за да се увенчае с успех търсенето на щастието.

 

Човекът търси нещо, което той нарича щастие, без да има точна представа, какво всъщност е това щастие? Редица неща от външния свят се отъждествяват със спотаеното в душата чувство за щастие и човек си мисли, че когато ги притежава, ще бъде щастлив.

 

Така започва едно безкрайно и безмислено преследване. Защото винаги, когато човек стигне до носителя на щастието, за който е копнял, става ясно, че той не е в състояние да му даде исканото щастие.

 

Гладният смята, че ще бъде най- щастлив като се нахрани до насите. Когато му дадат бленуваната храна, той ще започне да мисли, че щастието му ще бъде пълно, ако има жилище. Когато получи и жилището, ще започне да копнее за собствена къща с градина. Като получи и тях, за да бъде щастлив, ще му трябват слава, власт и признание. След като постигне и тях, за съжаление, някаква хронична болест ще започне да пречи на щастието му. Като се излекува от болестта, той ще се почувства самотен и ще му са нужни” само” хора, за да бъде щастлив. „За щастие” смъртта ще го освободи от това изнурително търсене на щастието.

 

Къде е проблема, грешката? Това се дължи на убеждението, че щастието зависи от външни неща. Пропускаме да забележим, че нещата въобще са привлекателни, само докато не ги притежаваме. Щастието не може нито да се преследва, нито да се притежава. Можем само да бъдем щастливи.

 

Щастието е състояние на съзнанието, на душата. То е напълно независимо от външния свят. Щастието расте там, където човек е в хармония със света.  Расте там, където човек осъзнава задачата си в този свят, а тя е чрез дарбите, които Бог ни е дал да служим на хората, да правим добро, да обичаме и да правим хората около нас щастливи.

 

Човек не се ражда на този свят, за да се наслаждава лениво и безгрижно на светлината на слънцето, а за да се развива и да служи според възможностите си на хората. Който прави това съзнателно, ще намери щастието в благодарността, радостта и обичта на хората.

 

Страданието е противоположния полюс на щастието. „За щастие на човака” страданието има грижата човек да не се лута вечно по грешни пътища. Страдаме, когато не сме на прав път, когато сме сбъркали посоката или се въртим в един омагьосан кръг, лутаме се и не знаем какво да правим с живота си. И наистина много хора са намерили верния път в живота след някакво по-малко или по-голямо страдание; научили са си урока.

 

Истинското щастие започва вътре дълбоко в нас и след това се появява на лицето ни. Щастието не е крайна цел, а всекидневно пътуване. От нас зависи да живеем добре всеки ден- с радост в сърцата, с Господа, който ни дарява мир в душата и с малките неща в живота.

ГНЕВЪТ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

В третото блаженство от Проповедта на планината Иисус Христос казва: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.   Ап. Яков ни съветва: “Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене и бавен на гняв, защото човешкия гняв не върши Божията воля” 1:19,20.

 

Къде е коренът на гнева? Гордия, самолюбивия човек е и гневлив. Той не може да бъде кротък и спокоен, когато вижда, че не всички му отдават дължимото внимание. Дразни се, когато го пренебрегват, когато го съветват или си позволяват да го критикуват или оскърбяват.

 

Светът днес извинява гневните си изблици с изострени или слаби нерви. Един философ е нарекъл гневът кратковременна лудост, защото гнева помрачава разсъдъка. Един руски светител е казал: “Каквото бурята прави във въздуха, това прави гневът в ума”. А св. Василий Велики казал: “Гневът щом веднъж завладее душата, прави човека същински звяр. В гнева си човек може и да причини смъртта на ближния си.”

 

Когато се появи някакво недоразумение между хората, има две възможности за даване на отговор: или да отвърнеш на злото със зло или да отговориш с кротост и търпение, т.е. с добро. В първия случай злото се увеличава и може да има трагичен, невъзвратим край.

 

Много хора се оплакват : “Как да не се гневя, той ме дразни, той ме предизвиква?” Все другите му са виновни и оправдава своя гняв с недостатъците на другите. Но правилно ли е това винаги? Един монах, който се гневял и който все мислел, че другите му са виновни за да не може да придобие кротост, решил да напусне манастира и да отиде в пустинята, дето никой няма да го безпокои.

 

Направил си колиба и заживял в нея. Донесъл си вода в една стомна и я сложил в ъгъл. Но подът бил неравен и стомничката се прекатурила. С гняв монахът я вдигнал и я поставил пак на същото место, но тя пак се обърнала. Тогава кипнал и я тръшнал на земята, тя се счупила и водата се разляла. Като се поуспокоил монахът си казал: “Тук ги няма братята да ме дразнят и ето аз пак се разгневих. Значи не те са виновни за моя гняв, а той извира от мен самия.” Станал и се върнал  в манастира. Какви са последиците от гнева?

 

Стоях на автобусната спирка. Видях пред себе си две врабчета в жестока битка. Нападаха се с голямо настървение, около тях хвърчаха перушини. Зададе се кола с голяма скорост. В момента  се вкопчеха едно в друго, издигнаха се във въздуха и заслепени се понесоха към колата. С тъп звук се блъснаха в предното стъкло. Бяха толкова заети със своята битка, че останаха слепи за по- сериозната опасност. Кавгата им струваше техния живот. Замислих се колко често постъпваме като тези врабчета!

 

Не осъзнаваме, че в битката никой не печели. И двамата губят. Носим със себе си злобата и нашите раздразнения експлодират. Да не забравяме, че когато нападаме другите със сигурност нараняваме и себе си.  Народът ни е казал, когато хвърляш кал не можеш да не оцапаш ръцете си.

 

Нека да си спомним и за Мойсей, който води 40 години израелския народ през пустинята за обещаната земя и не влезе в нея, заради гнева си. Крайно разочарован от недоволните и вечно мърморещи сънародници, вместо да говори на скалата, за да получи вода, както Господ му казал, той гневно я ударил два пъти. Получил вода от скалата, но имало проблем. Мойсей проявил непокорство и гняв. Затова Бог му казал, че няма да влезе в Обещаната земя и наистина Бог само му разрешил да я види от планината преди да умре.

 

 

Гневът може да се преодолее само с кротост.      Кои хора могат да бъдат наречени кротки? Това са хората, които не се гневят, които обичат спокойствието и мира и се стремят да премахнат всяко раздразнение в себе си. Кротостта не означава овчедушие или проява на слаб характер. Напротив това са хора със силни характери, със скрито мъжество, благоразумни, търпеливи и великодушни, които предвиждайки последиците от гнева са в състояние да понесат спокойно и най- тежката обида, без да се разгневят. Кротостта има голяма сила. Тя укротява бурите на гнева.

 

През V век Италия била нападната от ордите на хунския вожд Атила. Той се появил от Азия, прегазил цяла Европа, унищожил много цветущи страни, избил хиляди хора, опожарил около 500 града и вече наближавал Рим. Всички знаели колко е жесток. Сам той наричал себе си бич Божи и казвал: “Дето мине конят ми, не никне трева”. Когато жителите на Рим узнали за приближаването му напуснали града. Останал само архиепископа папа Лев. Бил свет старец, отличавал се със своята ангелска кротост. Неговата кротост не била страх, а мъжество. Той излязъл спокойно да посрещне непобедимия завоевател и кротко му казал: “Атила, ти победи цялата вселена. Сега ние те молим: победи себе си! Не разрушавай нашия град! Пощади ни!” Думите му били толкова кротки и убедителни, че смекчили жестокия варварин. Атила му казал: “Твоите  думи трогнаха моето сърце. Който и да си ти, човек или ангел, знай: Рим дължи на теб своето спасение”.

Освен кротостта и прошката също укротява гнева.

Малко момче се сбило с брат си и след това се чувствало огорчено. Когато брат му поискал да се сдобрят , то отказало да приеме. Всъщност през целия ден не проговорило на брат си. Дошло време да си лягат и майката казала на момчето: “Не смяташ ли, че трябва да простиш на брат преди да заспиш? Не забравяй, че в Библията се казва: “Слънцето да не залезе в разгневяването ви/Ефесяни 4:26/. Момчето изглеждало объркано. Помислило няколко минути и извикало: “Но как да задържа слънцето да не залезе?” Да. Ние не можем да спрем слънцето да не залезе. Но можем да направим така, че да не залезе в разгневяването ни. А това означава да простим.

Маслосвет – Елеосвещение

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Има много благодатни откровения на всемогъщата Божия сила. Едно от тях е чудотворното лекарство на свето тайнство Маслосвет (Елеосвещение). Това тайнство е свещенодействие, при което чрез усърдна молитва и помазване с осветен елей тежко болния получава благодатта на Светия Дух за опрощаване на греховете, душевно спасение и телесно оздравяване.

 
Тайнството Маслосвет е основано от нашия Спасител и Господ – Иисус Христос. Когато Той изпращал учениците си да проповядват Евангелието Му сред народа, между наставленията, които им дал, било и това да лекуват болните чрез помазване с елей. Христовите ученици изпълнили с радост повелята на своя Учител. “Те тръгнаха и проповядваха покаяние, отбелязва евангелист Марк, изгонваха много бесове и мнозина болни помазваха с елей и ги изцеряваха” /Марк 6:12-13/.

 
Освен чрез помазване с елей, в древната Апостолска Църква това тайнство било извършвано и чрез ръковъзлагане над болния. Това се вижда от Христовите думи, казани на апостолите малко преди неговото възнесение на небесата: “а повярвалите ще ги придружават тези личби: с името Ми ще изгонват бесовете,…на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави” /Марк. 16/17 – 18/.

 
С течението на времето, по практически съображения Маслосветът започнал да се извършва не само от Апостолите и техните приемници – Епископите, но и от свещениците и вече само чрез помазване с осветен елей. Това се наложило поради бързото умножаване на повярвалите в Христа по цялата земя, когато повече не било възможно Епископите сами да обгрижват болните и те предали на свещениците своята власт да освещават елей и да помазват с него болните.

 
Помазването с елей било широко разпространена практика и според Стария Завет. Макар това свещенодействие да не е представлявало тайнство, тъй като над човечеството тегнел товарът на проклятието поради грехопадението на нашите прародители, а и Христос още не бил дошъл на земята и неговият Свети Дух още не бил изпратен над Апостолите, то принасяло не малка духовна и телесна полза за стария Израил. Самият елей, освен че се употребявал като всекидневна храна и универсално лекарство /Лука 10:34/ от древните, бил и светъл символ на жизнерадост, утеха и щастие /елей на гръцки означава и милосърдие/. Смесен със смирна, канела, благовонна пръст и кайсия, елеят се използвал за помазване и освещаване на скинията /първият еврейски храм във формата на подвижна палатка/, първосвещеника и свещениците. Съставен по такъв начин, под страх от смъртно наказание, елеят не можел да се използва за домашни нужди.
Макар на светото Тайнство Маслосвет да се гледа главно като на средство за телесно оздравяване, неговата първа цел е отстраняването на всички възможни пречки за душевно спасение на болния, преодоляването на унинието и отчаянието поради неизцеримата болест; превъзмогването на страха от приближаващата смърт.

 
Втората по значение цел на Маслосвета е телесното оздравяване. “Болен ли е някой между вас, пише Св. Ап. Иаков, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне, и ако грехове е сторил ще му се простят” /5:14-15/.

 
Но телесното оздравяване има смисъл за болния, само ако се придружи с готовност от негова страна да посвети оставащия си живот изцяло на Христа и на ближния. ”Ето ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо! /Йоан 5:15/.

 
За да бъде Тайнството Маслосвет живо и действено, от болния се изисква: твърда вяра, пълно предаване на Божията воля и търпение. Сам Господ Иисус Христос изисквал от прибягващите към Неговата спасителна помощ тези три добродетели, а маловерците и горделивците отхвърлял от Себе Си.

 
Тайнството Маслосвет трябва да се извършва от 7 свещеници. Това се вижда и от самото му последование: Четат се 7 Апостолски четива, 7 Евангелски и 7 пъти се помазва болният с осветен елей. В случай на крайна нужда Маслосветът може да бъде отслужен и по-малко свещеници и дори само от един.

 
Църквата е постановила Елеосвещението да се извършва само над сериозно болни християни. Не бива да се извършва това тайнство над: здрави хора; умопомрачени или вече изгубили съзнание; над друговерци или над добитък. Маслосветът се извършва в храма или в зависимост от състоянието на болния – в болница или в неговия дом.

 
Маслосветът е чудотворно лекарство и за душата и за тялото. Но както и най-доброто веществено лекарство е неефикасно, а дори вредно, ако се използва неправилно от болния, така и това свето тайнство може да причини тежка вреда на ония, които злоупотребяват с него. Както някои видове лекарства съдържат смъртоносна отрова, която на едни вреди, а на други помага, така и лекарството на Маслосвета става отрова за душите на всички, които не знаят как да се ползват от него. Защото има християни, които като се разболеят, пренебрегват лекарската помощ под предлог, че се осланят изцяло на Божията милост. Те не искат и да чуят за лекар, а си правят Маслосвет след Маслосвет, очаквайки едва ли не господ да слезе отново на земята специално заради тях и да ги излекува. Такова поведение дръзко, изкушаващо господа и характерно за духовно прелъстените. В Свещеното Писание ясно е казано: “почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал…Господ е създал от земята лекарствата и благоразумен човек не ще ги пренебрегва.” /Сир. 38:1,4/.

 
Има също така и християни, които си правят Маслосвет, но ходят и при врачки, екстрасенси и разни други служители на сатаната, като твърдят, че те не са магьосници, а лечители, ползващи “нетрадиционни” методи на лечение, че са твърде набожни и благочестиви хора, защото имат в кабинетите си икони и препоръчват на клиентите си да ходят на църква, та дори да си направят Маслосвет… Всичко това е много опасно, както за тялото, така и за душата. Свети Апостол Иаков правилно отбелязва по този повод, че не може от един и същи извор да тече и сладка и горчива вода /3:11/, а Свети Апостол Павел предупреждава, че служителите на сатаната много често се преобразяват в служители на правдата, но заключава, че техният край е погибелен /2 Кор.11:14-15/.
 

Най-разпространеното заблуждение сред нашия вярващ народ е обичаят много християни да си правят Маслосвет без да имат сериозни основания за това. Бидейки напълно здрави или страдащи от някакво незначително заболяване, те отиват при свещеника и настоятелно го молят да им отслужи Маслосвет. Други извършват това Тайнство над себе си по повод на годишнината от станало произшествие, застрашило живота им, трети – за благополучие, четвърти – че са сънували нещо, пети – просто ей така…Някои стигат чак до там, че да правят маслосвет за “целия български народ”. Това е старо и вредно увлечение на една не малка част от нашите християни, което би трябвало постепенно да се отстрани.
 

И така, ако ние правилно се ползваме от това чудно духовно богатство, каквото е тайнството Маслосвет, ще приемаме Божията благодат, която ще ни дарува желаното здраве и спасение на душата.

 

АМИН.

Числото 666

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„16. И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им,
17. та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му.
18. Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.”

Откр: 12. 16 – 18

Отново се заговори в България всички лични карти да са с микрочип. Това е крачка към приемане на аналогичен на американския закон, приет от кабинета на Барак Обама, според който всеки човек ще има вграден в тялото микро-чип. Започва се работа по изграждане на система за електронно идентифициране на българските граждани.

Гражданите, които откажат да бъдат микро чипирани, няма да имат достъп до редица услуги или ще бъде затруднено ползването на същите от тях. Чипираните българи ще получат „бонуси”.

Това е само прелюдия към т.нар. микро-чип, наричан още „Дигитален Ангел”, който е с големина на оризово зърно. Предназначението му е да замени всички налични документи за самоличност, а така също и всички банкоматни и кредитни карти. Импантацията на Дигиталния Ангел ще се извършва върху дясната ръка или челото. Той заменя необходимостта от плащане на пари в брой, като всякакъв вид плащания ще се извършват по електронен път. Ръководителите на всички развити страни са взели решение за повсеместно въвеждане и имплантиране на Дигиталния Ангел на цялото население по света, което трябвало да се осъществи в най-кратки срокове.

Дигиталният Ангел съдържа идентифицираща за преносителя си информация и постоянно излъчва идентификационен код-номер за всеки човек, ретланслиращ се от GPS-сателити. Идеята за имплантирането е да предотврати изгубването на който и да е човек, постоянна наличност на личните му документи, удостоверяващи самоличността, образованието, криминалното минало, здравното осигуряване, финансовия статус и др.

Така се увеличава сигурността на хората срещу отвличане, защото местонахождението на всеки човек се следи непрекъснато. Финансовите злоупотреби също са изключени, защото при изваждане на изпланта от тялото на човека, той спира да функционира, а към глобалния компютър се изпраща съобщение, че той е вън от тялото му.

Дигиталният Ангел осигурява също откриването на изгубени хора, свързва пациентите с компютъра на личния им лекар, изпращал информация за здравословното състояние (кръвно налягане, сърдечен пулс, кръвна захар и др.).
Какви са заплахите от микро-чиповете в тялото ни?
– Без наличието на Дигиталните Ангели ние няма да можем да продаваме, т.е. да осъществяваме бизнес, няма да можем да купуваме, защото всеки друг метод за разплащане ще бъде изключен и по същество ще бъде излишен.
– В Дигиталния Ангел може да въде вложена технология, позволяваща ПСИХИЧЕСКИ КОНТРОЛ над хората.
– Информацията за всяка банкова сметка, с която боравим чрез кредитните и банковите карти, ще се съхранява и обработва от Мегакомпютъра.
– При повреда на Дигиталния Ангел, ще получим силно болезнени и обезпокояващи симптоми.
– Чрез Дигиталния Ангел ние ще се превърнем в биороботи, ще бъдем под постоянен психически контрол.

Био – чипът е с размери 7 мм дължина и 0.075 мм широчина. Той се състои от транспондер (система за запазване и възпроизвеждане на информация за микрочипове) и презареждаща се литиева батерия. Батерията се презарежда от термодиод, който произвежда електричество, съответстващо на промените на телесната температура. Прочитането на информацията се излъчва чрез лъчение, както при дистанционното.

През юни 2008 г., на заседание на елитната международна организация „Билдербергски клуб”, е обсъден въпроса за широкомащабната имплантация на подкожни микрочипове, под предлог с борбата срещу тероризма и необходимостта да се гарантира на лекарите достъп до информация за състоянието на болните в извънредни ситуации.

Предполага се, че на първо време процесът по микро-чипирането ще бъде доброволен, но след първия етап ще последва задължителна процедура, става ясно от съобщението от Центъра „Франклин” по изучаване на законодателството, а именно: „след запознаване с процедурата и всички преимущества, може да се пристъпи към задължителна имплантация”.

По непотвърдени данни MOTOROLА е фирмата, която ще произведе био-чиповете.
Ако чипът бъде отстранен чрез хирургическа намеса, малката капсула ще се спука, човекът ще бъде заразен от лития и микробактериите, а глобалната система ще засече, че чипът е бил отстранен и ще осведоми съответните власти.

Анализирайки представената информация, можем да направим следните изводи:
Чип-имплантирането е сериозен процес, резултат от добре финансирани изследвания.
Настоящите му възможности са много по-огромни, отколкото се декларират официално.

От 23 март 2013 г. всички жители на САЩ ще трябва да си поставят микрочип или медицински чип на ръката си.

УСТРОЙСТВО НА ПРАВОСЛАВНИЯ ХРАМ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Църква "Св. Петка" Варна
Църква “Св. Петка” Варна

Храмът e сграда за обществено богослужение. Той се нарича още и църква, което ще рече събрание. Бог наистина е навсякъде, но Той проявява по – особено Своите благодатни сили в места, които са Нему посветeни /Второзакл 12:5/. Такива места са храмовете. Храмът следователно е дом Божий /3 Цар.9:10/. Затова храмовете се отличават от другите сгради, както по своята архитектура, така и по своята вътрешна уредба и украса. Сегашните наши православни храмове са построени и разпределени по образеца на старозаветната скиня. Те се състоят от три главни части: притвор /артика, нартика, паперт/; средна част /кораб/ и свети олтар. Православните храмове обикновено са обърнати към изток, откъдето идва светлината: Христос е нашият духовен изток /Лук.1:18/, слънце на правдата.

В притвора обикновено се извършват някои по – малки обществени молитви и тайнства: обручение, девети час, лития, очистителни молитви и др. Тук в древноста е имало и баптистериум – кръщелня, каменна купел, в който са се извършвали масови кръщения. Също тук са стояли и оглашените /некръстените/, както и ония, които са се каели за греховете си.

В средната част /корабната/ стоят християните богомолци. Тук има певници, тронове, полилеи и др. Светия олтар е отделен от средната част с иконостас, на който има икони и двукрилни врати наречени царски двери. Над тези двери се слага образ на лъчезарно слънце – символ на Св. Троица. По – горе се поставя иконата на Тайната вечеря и най – горе Разпятието Христово. Над разпятието виси кандило.

Иконостасът се е развивал постепенно. Първоначално не е имало никаква преграда между Св. олтар и средната част /корабната/. После се явила каменна ниска преграда /парапет/, след което се издигнали колони /стълбове/ с архитрав /съединителна горна греда/ и между колоните почнали да поставят икони.

Светия олтар е най – святата част на храма. В него трябва да влизат само свещенослужители и техните помощници. В средата на олтара се намира Св. престол, който обикновено се прави от камък. Покрит е с една долна покривка от бял ленен или памучен плат наречена срачица /риза/ и индития – горна покривка от цветен плат. Върху престола се поставят: Св. антимис /гр. вместопрестолие/, върху който е изобразено погребението Христово и в който е вложена частица от мъченически Св. мощи: Напрестолно Св. Евангелие, напрестолен кръст, дарохранителница и два свещника. Зад Св. престол се поставят седмосвещник и разпятие.

От северната част на Св. престол се намира проскомидията или протесисът – /гр. предложение/. Мястото за проскомидията е вдълбано в стената като малка пещера, която изобразява пещерата, в която се е родил Христос. Тук със съответните съсъди се извършва проскомидията, т. е. подготвителната част на Св. Литургия.

Източната част на Св. олтар се нарича горно място. Тук свещенослужителите сядат по време на литургийното апостолско четене.

При православното богослужение се употребяват също и свещи, кандила и тамян. Свещите и кандилата не са само за осветление. Те имат символично значение. Пламъчетата на свещите и кандилата ни напомнят, че нашите души трябва да горят с пламъка на вярата. При това светлината създава и светло, радостно, празнично настроение. Кадилният тамян е символ на усърдна молитва – като димът на тамяна се издига нагоре към небето, така и нашата молитва трябва да възлиза към Бога. /Пс.140:2/. Тамянът, свещите и кандилата имат още значение на приятна Богу жертва. Тамянът е благоуханна смола: пчелният восък, от който са направени църковните свещи идва от най – благоуханните билки: елеят за кандилата се получава от маслината – символ на мир и на благодатна божия сила. Следователно каденето и паленето на свещи и кандила е символ но нашата чиста и благоуханна духовна жертва пред Бога.

Храмовете се строят в най – различна форма и стил: като кораб – символ на ковчега, в който се е спасил от потопа Ной и неговите близки, а днес в новия ковчег – храма се спасяват вярващите от бурното житейско море: кръстовидна – символ на Христовия кръст: ротонда /кръгла форма/ – символ на Божието съвършенство и безкрайност. Както кръгът няма начало и край, тъй и Бог е безначален. Върху самият храм или близко до него се издига висока кула с камбани и клепала. Камбаненият звън възвестява началото на отделните богослужения и на по – важните им моменти, както и някои радостни или тъжни случаи от живота на църквата и на нейните членове. При тържествени молебени се бие бързо и радостно,а на погребения – бавно и тъжно.

Архитектурният стил на християнските храмове е най – разнообразен. Най – старият е базиличен /гр. голяма зала в царския дворец/, т.е. четвъртита продълговата църква с равен или сводест таван. Ако църквата е трикорабна, двата странични кораба са отделени от централния с колони или със зидани стълбове.

Всеки храм се посвещава или на някой Господски и Богородичен празник, или на някои Божи угодник. Празникът на който е посветен храмът , се нарича “храмов празник”.

В днешни дни се появиха много сгради, които се именуват “църкви”. Това са така наречените евангелски – сектантски сборища, които строят сгради, където се събират. На много от тяхните постройки се извисява кръст, макар че те самите отричат кръстното знамение. Тези зали обаче не могат да се нарекат църква или храм, защото те нямат Божия благодат. В тях няма икони и свети тайнства.

Също така в наше време се наблюдава една друга негативна тенденция. Много хора не посещават Богослуженията в Православния храм, като казват: “Бог е навсякъде и затова можем да се молим и в къщи”. Разбира се, че и домашната молитва има значение, но щом самият Иисус Христос е посещавал за молитва Иерусалимския храм и еврейската синагога, значи Той е благословил общите събрания в църква за молитва. Освен това в Св. писание Господ казва: “Където има двама или трима събрани в Мое име и аз съм между тях”, т. е. На Господ му е угодно ние да се събираме заедно на молитва в църква, защото общата молитва е по – силна пред Него.

Събирането на християните в Православната църква има и друго значение, да обменят духовен опит и взаимно да се окуражават и подпомагат. Това е така, защото храмът е свято място, в който Божиите благодатни сили са един непресъхващ извор за всички православни християни, които го посещават с вяра и благоговение.

Започва Светлата седмица

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На втория ден от Великден – Светли понеделник, започва Светлата седмица – време, в което се прославят светите апостоли и Света Богородица.

Нарича се Светла седмица, защото Възкресението на Христос донася просветление за всички и надежда за вечен живот.

Светлата седмица или Томината неделя е тясно свързана с името на Тома – един от дванайсетте апостоли на Исус, който не повярвал на Христовото Възкресение. Когато мълвата за изчезналото от гробницата тяло Господне се разнесла, единствен апостол Тома не повярвал в това знамение и поискал лично да се увери, като докосне раните от гвоздеите на прикования към кръста Исус.

Осем дни след Възкресението Христос се явил пред Тома и така той сам се убедил в истината, паднал на колене и молел Бог да му прости. Оттогава останало и нарицателното Тома Неверни, а неделният ден от Светлата седмица се нарича Томина неделя.

В дните на Светлата седмица се благославят светиите: в Светли понеделник – светите апостоли, в Светли вторник и сряда – св. Богородица, св. архидякон Стефан и св. Андрей, в Светли четвъртък – св. ап. Йоан и Яков, в Светли петък – св. ап. Петър, а в Светла събота – св. Йоан Кръстител. Тази седмица е наситена и с момински празници, сред които най-голям е честването на Светлата или Празната сряда.

На Светлата сряда от Светлата седмица се изпълняват два обичая, които се правят за дъжд, плодородие, предпазване от градушка, бродници и лоши болести. Често през тази седмица стопанките повторно боядисвали яйца, които раздавали за душите на починали близки. Това е така, защото според древно поверие, раздаването на червените яйца предпазвало душите на мъртвите от превъплъщаване.

Btvnovinite.bg

Велика събота: в очакване на Възкресение

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Православната църква днес почита Велика събота – последният ден от Страстната седмица, предшестваща Великден.

На Велика събота отбелязваме погребението на Господ Исус Христос, извършено от Йосиф и Никодим, както и слизането на Спасителя в царството на тъмнината – ада.

Когато Господ Исус Христос починал като човек, тялото му било положено в гроба. Душата му слязла в ада, победила го и освободила пленените там души. На третия ден душата и тялото отново се съединили и тялото възкръснало от мъртвите.

Велика събота е свързана и с оплакването и погребението на Исус Христос от майка му Света Богородица и от жените, носещи миро.

Вечерта на Велика събота вярващите отиват в храмовете, палят свещи и всички се поздравят с “Христос Воскресе!”, а отговорът е “Воистина Воскресе!”.

Днес на богослужението в полунощ патриарх Неофит ще излезе от патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, за да възвести Христовото Възкресение с думите “Христос Воскресе”. Негово светейшество ще отправи и пасхално приветствие към православния български народ.

В храма ще бъде донесен и Благодатният огън, който за поредна година ще бъде пренесен от Йерусалим от българска църковно-държавна делегация.

Благодатният огън ще бъде разпространен в храмовете в цялата страна.

На Велика събота над гроба на Исус Христос всяка година от небето се спуска Благодатният огън, наричан още Свещен или Небесен.

На Велика събота вече над 2000 години хиляди вярващи от цял свят пристигат в Йерусалим, за да станат свидетели на чудото.

Според православното вярване огънят слиза от небето само в навечерието на православния Великден и се смята, че в продължение на няколко минути той е невеществен – не топли и не изгаря.

“Слизането на Небесния или Благодатен огън” е явление, което според църквата не може да се обясни от рационална гледна точка, а от научно гледище обяснението е невъзможно.

“Слизането на Небесния огън” е смятано за едно от големите чудеса в света. Вярва се, че огънят “идва” след молитва на Йерусалимския патриарх.

Vesti.bg

Област за прикачени файлове

На Разпети петък: пътя към Голгота

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn
На Разпети петък Христос е разпнат на кръста. Разпети петък е най-тежкият ден за Божия син. В този ден миряните минават под Плащаницата, с която е било завито тялото на мъртвия Христос. Тя се поставя пред символичния гроб на Спасителя в центъра на храма.
При изнасянето на Плащаницата се спазва и специален ритуал. Певецът застава пред северната врата на Св. Олтар и започва бавно да пее първата стихира, а след него върви свещеникът и други църковнослужители, които носят Св. Плащаница, обикалят три пъти около разпятието и приготвената маса (кувуклия) и слагат плащаницата на масата. Свещеникът, а след него и богомолците, целуват кръста, Светото Евангелие и самата Плащаница.На Разпети петък не се служи света литургия, защото сам Господ е принесъл себе си в жертва, а се извършват Царските часове.В храма се припомнят и съпреживяват Христовите страдания, смъртта и погребението му. Преди началото на службата, на специално издигнато място в средата на храма, се издига символичен гроб, украсен с цветя, а на престола се поставя Плащеницата – платът, с който е било завито мъртвото тяло на Христос след свалянето му от кръста. Светата плащаница се поставя на маса и православните християни минават под нея за здраве, като получават след това от ръката на свещеника стръкче здравец. Плащеницата представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Молещите се пристъпват към нея и се покланят на изображението.

Неслучайно именно в този ден от Страстната седмица постът е особено строг. Църквата повелява тогава да не се яде, нито нещо да се пие (дори вода). А народът казва, че на Велики петък и пиле не пее, и гнездо не вие. Всяко дихание страда заедно с Богочовека, съпричастно е на неговата смърт и погребение. В петък никой не подхваща каквато и да е работа.В този ден Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания. Това е денят, в който разпънали на кръст невинния Агнец – “изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове”, принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота. Черен, мрачен, потресаващ е денят, в който Божият Син умрял, разпънат на кръст като най-позорен разбойник. На Велики петък бил погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която властите оставили стража и огромен камък на входа.

Actualno.com

Велики четвъртък: Тайната вечеря

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На Велики четвъртък се припомня Тайната вечеря, на която е установено тайнството причастие на тая вечеря Христос, като завещал новата заповед за любов към всички, заявил на учениците си, че ще бъде предаден.

В недоумение учениците питали, кой ще стори това. Запитал и Юда, и Христос му отвърнал тъй кротко, че другите не разбрали. Юда станал, излязъл и те помислили, че отива да прави покупки, понеже той бил ковчежник. След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина, дето се молил до идването на предателя. Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия, т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания. На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

Според традицията великденските яйца се боядисват рано сутринта на Велики четвъртък или през Велика събота преди празника.

На Велики четвъртък се подновява квасът и се замесва тестото за великденските хлябове. Те носят най-разнообразни названия из България: великденски кравай, богова пита, кошара, харман, квасник, яйченик, плетеница или кукла. Обикновено се украсяват с нечетен брой червени или бели яйца и усукано около тях тесто. Жените приготвят и по-малки великденски хлебчета с по едно червено яйце в средата, които се дават на първия гостенин, на кумовете, и на роднини.

ИА БГНЕС 

Велика сряда: Тайната вечеря и едно предателство

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На Велика сряда е Тайната вечеря на Божия син с Апостолите, по време на която им казва, че един от тях ще го предаде.

В деня на Светата и Велика сряда, Юда отишъл при юдейските първенци и уговорил предателството на Христос за тридесет сребърника.

Припомня се за ценното миро, пролято върху главата на Христос от разкаяла се грешница. Успяла да влезе в дома, дето бил Христос, жената, носеща алабастърен съд с драгоценно миро, искала да засвидетелства почитта си. В бързината, да не й се пречи на доброто намерение, тя счупила съда, по-лесно да се разлее мирото.

Това не се одобрило и някои от апостолите възроптали под предлог, че по-добре би било мирото да се продаде и парите да се раздадат на бедните. А Христос казал да не я смущават, защото за това й усърдие ще се разгласи по цял свят.

Тогава Юда отишъл при юдейските първенци и уговорил предателството на Христос за тридесет сребърника.

От този ден коленопреклоненията на молитвата не престават.

Дарик нюз 

Велики вторник: пророчества за съдбата на Йерусалим

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На Велики вторник Исус Христос проповядва в храма и дава своите последни нравствени наставления, разказва притчата за десетте мъдри девици, очакващи идването на Господа и притчата за талантите. Христос прави пророчества за съдбата на град Йерусалим.

 

На Велики вторник по стар обичай девойките извършват ритуално носене на “мълчана” вода. По целия път от извора до дома, те не бива да проговарят. Вярва се, че така водата запазва чистотата и светостта си, придобива пречистваща сила и лековита способност.

На Велики понеделник – изгонване на търговците от храма

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

От понеделник след Цветница започва Страстната седмица за православните християни. Наречена още Седмицата на страданията е последната седмица от земния живот на Исус Христос.

На Велики понеделник Иисус Христос влязъл в Йерусалимския храм и го намира пълен с търговци. Божият Син изгонил търговците, защото храмът е дом за молитва, а не тържище.

В Евангелието се говори за проповедта на Иисус в храма и изреченото от него проклятие над безплодната смокиня – символ на човешката душа, която не познава молитвата, покаянието и не носи духовни плодове.

В българската домашна православна традиция всеки от дните на Страстната седмица се отбелязва по особен начин. Първите три (Велики понеделник, Велики вторник и Велика сряда) са отредени за разтребване вкъщи, като на рутинната дейност се придава и символично пречистващ характер — прави се за здраве. 

На Велики четвъртък се спазва строга забрана за работа, боядисват се великденските яйца. На Велики петък (наричан още Разпети петък) в Западна България се украсяват боядисаните яйца с различни мотиви. Ходи се на църква и се минава под масата три пъти за здраве. На Велика събота обикновено се месят и пекат обредните великденски хлябове.

ИА БГНЕС

КРЪЩЕНИЕ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

          Православната църква извършва Свети тайнства, чрез които при строго определени молитвени формули, се измолват над вярващите благодатните дарове на Светия дух.

Които са повярвали в Иисуса Христа и живеят с надеждата да станат съобщници на Неговото възкресение, засвидетелстват вярата си чрез Светото тайнство Кръщение. Кръщението е необходимо за всеки, който желае да стане член на Христовата църква и представлява първото и най – важно условие за постигане на вечния живот. “Ако някой се роди от вода и Дух, т. е. ако не се кръсти, не може да влезе в царството Божие” е казал сам Господ. Но защо от вода и от Дух – защото ние се състоим от две природи – от душа и от тяло, от естество видимо и от естество невидимо; затова и очистването е двояко, именно чрез вода и Дух. Едното очистване се приема видимо и физически, а другото в същото време се извършва не физически и не видимо; едното е образно, а другото – истинско и очистващо самите душевни дълбочини.
Тайнството Кръщение е такова свещенодействие, при което вярващият чрез трикратно потапяне на тялото в осветена вода и призоваване на името на Пресветата Троица – Отец, Син и Свети дух се омива от първородния грях и от всички грехове, които е извършил до Кръщението, става член на Христовата църква.
За да се кръсти човек, трябва да има жива и истинска вяра в Бога и да се покае за греховете си. Чрез това Тайнство той се избавя от духовната смърт; от греха, който е причина за смъртта; и от проклятието постигнало нашите прародители.
Най – напред човек умрял духовно. Духовната смърт стои в отделянето, в бягството на човешката душа от Бога, станало след грехопадението на Адам и Ева, чиито грях се предавал по наследство на всички техни потомци до Първото Пришествие на Иисуса Христа. При Кръщението човек отново съединява душата си с Бога и възкръсва духовно за нов живот. Физическата смърт настъпва след отделянето на душата от тялото. Тя също е следствие от грехопадението. При Кръщението нашата плът получава семето на вечния живот, телесната смърт за християнина вече не е безотрадна смърт, а блажено заспиване; затова и умрелите в Христа ние наричаме починали, покойници. Тази истина се изобразява от самия обряд на Кръщението: водата символизира смъртта; купелът гроба , от който кръстилият се, по подобие на Христа, възкръсва за вечен живот.
Повярвалият и кръстеният в Иисуса Христа е победител и над греха. До кръщенето грехът живее в човешкото сърце и действа като отрова, проникваща в цялото му същество. Кръщелната вода измива тази отрова на греха и човек се просвещава и освещава духовно. Божията благодат, действаща в Кръщението, изгаря всяко нечестие и тъмна похот, зарежда акумулатора на човешката душа с енергията и целомъдрието, праведността и благочестието. Но дори, когато поради немощ падаме в някое съгрешение, “ако използваме греховете си, Той (Бог) е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда”.
Чрез Светото Тайнство Кръщение ние се избавяме и от третата последица на първородния грях, която е проклятието. Нещо повече, то бива заменен с Божието благословение: “Тогава (на Страшния Съд) Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете Вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира”.
Тези благодатни дарове на Кръщението, патриарсите на Източно – Вселенската Църква формулират в своето Послание от 1723 г. до живеещите във Великобритания така: “Действията на Кръщението, накратко са следните: първо, чрез него се дарува освобождаване от прародителския грях и от всички други грехове, направени от онзи, който се кръщава; Второ, кръщаващият избягва вечното наказание, на което подлежи всеки, както за вродения грях, тъй и за собствените си смъртни грехове; Трето, Кръщението дарува блажено безсмъртие, защото освобождавайки човеците от сторените по – рано грехове, прави ги храмове на Бога.
При Кръщението човек получава от Бога Ангел – пазител, който го предпазва от всяко зло и чрез съвестта му го ръководи по пътя на спасението. Макар в древната Църква да е съществувала практика повярвалите да се кръщават в по – късна възраст, за да приемат Христа съзнателно и да получат опрощение на всичките си грехове, сторени до часа на Кръщението, по – късно църковните отци постановили Тайнството да бъде извършване в най – ранна възраст. Това те наредили с цел да се избегне опасността от преждевременна смърт на верни, преди да са успели да се кръстят. Кръщаването на малки деца е била широка Апостолска практика. Поради това, че Кръшението в Новия Завет замества старозаветното обрязване, което се извършвало над осемдневни младенци, в тази практика няма нищо смущаващо. В случай на смъртна опасност за некръстеното дете, ако наблизо няма свещеник, кръщението може да се извърши от всеки християнин или християнка. Взима се чиста вода, поръсва се с нея болното дете и се произнасят думите: “Кръщава се Божият раб (дава му се име) в името на Отца, амин, и Сина, амин, и Святия дух, амин.
Тайнството Кръщение се извършва само веднъж и никога не се повтаря. Най – добре е това тайнство да се отслужва в църква, но в изключителни случаи то може да се осъществи и в къщи.
Ето и по – главните обредни действия на Кръщението:
ДАВАНЕ НА ИМЕ: то трябва да бъде християнско, обикновено на някой светец (напр. Георги, Николай, Петър) или име свързано с някое свещено евангелско събитие (напр. Спас, Йордан). Не е редно християни да именуват децата си с имена, чието значение набляга на суетни светски достойнства и които не съществуват в църковния календар.
ДУХВАНЕ: Бог сътвори “човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот” (бит 2:7). Същото това Божествено дихание се изобразява от свещеника, който символизира Господа.
РЪКОВЪЗЛАГАНЕ: чрез което се показва, че новопокръстеният ще бъде цял живот под Божия защита и всемогъщата Господня десница ще подпомага делата му.
ЗАКЛИНАНИЕТО, ОТРИЧАНЕТО И ЗАПЛЮВАНЕТО на сатаната от страна на кръщаващия се (или на неговия кръстник) показват пълното му презрение към дявола в отдаването му отсега нататък единствено на Бога.
ВОДОСВЕЩЕНИЕ И ИЗЛИВАНЕ във водата на елей (дървено масло). Смисълът на това свещенодействие е следният: кръщелният купел е съдът , в който човек получава спасение, по подобие на спасилите се от потопа в Ноевия ковчег, както маслиновото клонче, донесено от гълъба в ковчега, послужило като знак на особената Господня милост към хората, именно, че потопът спрял и се явила суша, така и изливането на дървено масло в купела свидетелства за великото божие милосърдие към кръщаващия се, който се избавя от греховния потоп на дявола. Кръщелната вода се освещава нарочно за случая.
ТРИКРАТНО ПОТАПЯНЕ на кръщаващия се, който е с лице обърнато на изток означава, че той умива духовната си нечестота (греховете), че се погребва с Иисуса Христа в Кръщението, за да възкръсне с Него за вечен живот. Това е най – главният момент в Кръщението. Потапянето се извършва три пъти в чест на Светата Троица, а също и в чест на смъртта, погребението и възкресението на Господ Иисус Христос.

ОБЛИЧАНЕТО НА КРЪСТЕНИЯ в бяла дреха е знак на получената от него духовна чистота и напомняне, че той трябва да води добродетелен и свят живот. Заедно с бялата дреха новопокръстеният получава също и кръстче, което ще му напомня, че християнският живот е изпълнен с изпитания, които могат да бъдат преодолени единствено с помощта на разпнатия на Кръста Господ Иисус Христос.

ОБИКАЛЯНЕТО НА КУПЕЛА със запалени свещи и песента “Които в Христа се кръстиха, в Христа се облякоха, алилуя” е израз на духовна радост поради обогатяването на Църквата с още един неин член.

ПОСТРИЖЕНИЕТО е знак за пълното послушание на кръстения спрямо Христа и Неговата Православна Църква.

 

Нови ереси и Вселенски събори

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

След утвърждаването на Христовата църква, начело на християнските общности в Йерусалим, Антиохия, Константинопол, Александрия и Рим застанали епископи, първите от които били ученици на апостолите.

Те били  равни помежду си по ранг и никой от тях не се смятал за „наместник на Бога”.

  1. Арианство. Арианството е еретическо учение, вълнувало много силно и продължително Църквата. Свързано с Александрийски презвитер Арий, проповядвано първоначално от него, но той не бил негов родоначалник и водач, а само последовател. Началото на тази ерес идва от Антиохия от школата на Павел Самосатски. Направени са три  поместни събора против него 264 – 269 г., на които Арий бил отлъчен  като еретик.

Арианите отричат  догмата за троичността на Бога и обезмислят изкупителното дело на Иисус Христос. По точно отричат единосъщността на Бог Отец и Бог Син и считат Христос за нещо средно между Бог и човек. Ереста получила  разпространение в много градове на Римската империя и особено сред германските племена.

Въпреки, че била осъдена на Първия Вселенски събор (325 г.), повторно на Втория вселенски събор (381 г.), арианството  продължило и се развило от аномеите (строги ариани). Водачи им били Аеций (бивш дякон в Антиохийската църква) и Евномий (до отлъчването си – Кизикски епископ). Аеций и Евномий довели арианството до крайни еретически изводи, като развили учение за друга природа на Божия Син, различна от природата на Отца. По-късното название на арианите е евномиани.

По време на Реформацията идеите на Арий били възприети от редица протестантски секти. Срещу тази ерес бил насрочен:

Първия вселенски събор – 325 г. в гр. Никея –  318 епископи.

Победата на православните над арианите била постигната благодарение на вмъкнатите в Символа на вярата термини – единосъщ и от същността, предложени от Константин Велики. Те разрушават основата на арианството и изразяват най точно православното учение за отношението между Сина и Отца. Съборът утвърдил неоспоримата истина – догмат:

– Догмат – Синът Божи е истински Бог, роден от Бог Отец преди всички векове и също вечен, както Бог Отец. Той е роден, а не сътворен и е единосъщен с Бог Отец.

На този събор било установено да се празнува Великден в първия неделен ден след първото пролетно пълнолуние. Било установено свещениците да бъдат женени и много други правила.

Символа на вярата е съставен от 12 члена. На Първия вселенски събор, са  написани първите 7 члена.

Епископите на Рим били признати за първи епископи в Църквата от самите събори и че тяхното предимство е по църковно право, а не по божествено право; че то им е дадено поради политическата важност на техния град, а не защото са приемници на св. ап. Петър; че тяхното предимство не дава никаква вселенска власт. Те  не могат да имат друга власт, освен дадената им от Вселенските събори, представящи вселенската Църква.

Това веднага след I век дава мотивация на някои да решат, че Рим е първи по важност за християнството и така както е бил столица на световна империя, трябва да стане столица на новата религия, завладяваща вече света. Това обаче е погрешна позиция, защото църквата не е държава, а духовна общност и не може да има характеристиките на империята.

В първите дни на своето съществуване, поради административното деление на Римската империя, Христовата църква се е разделяла на две половини: Източна и Западна. Тези две неделими половини на Вселенската църква живеели в пълно единение и пребъдвали в единството на вярата.
Основите на църковния живот и на Изток, и на Запад са били едни и същи но започнали да изникват несъгласия и спорове още през II – III век. След пренасянето на столицата в Константинопол през 330 г., римските епископи увеличили апетита си за светска власт.

  1. Македониани – т. н. духоборци. Македонианството е наследник и продължител на арианството. Разликата е, че арианите отричат Божествеността на второто лице на Св. Троица – Сина Божи, а македонианите отричат третото лице – Дух Свети. Македоний учел че Св. Дух не е Бог, а го наричал твар или сътворена служебна сила от Бог както Ангелите. И едните и другите отричат догмата за Св. Троица, за троичността на Бога. Срещу тази ерес се събрал:

Втори вселенски събор – 381 г. в Константинопол – 150 епископа.

Участвал е св. Григорий Богослов – председател на събора. Членовете поставили за разглеждане Никейския символ, направили някой изменения в него и формулирали учението на Църквата за третото лице – Св. Дух. Македониевата ерес била отхвърлена. Съборът утвърдил догмата:

За равенството и единосъщието на Дух Свети с Бог Отец и Бог Син.

Плод на тяхната дейност е Никео – Цариградския символ на вярата.

  1. Друга погубна ерес била несторианството с водач Несторий.

Той отричал термина „Богородица” към св. Дева Мария, а я наричал Христородица. Според него тя е родила обикновен човек, в който след това Бог се е съединил нравствено; обитавал в него като в храм. Наричал Христос  – богоносец, а не Богочовек. Отричал съединениетомежду Божествената и човешката природа на Иисус Христос.

Трети вселенски събор – 431г. в гр. Ефес. Присъствали 200 епископа.

Съборът осъдил Несториавата ерест и низвергнал Несторий.

Постановил да се признава съединението в Иисус Христос  две естества –Божествено и Човешко. Иисус Христос да се изповядва като съвършен Бог и съвършен Човек, а Пресвета Дева Мария за Богородица.

Съборът  утвърдил Никеоцариградския Символ на вярата и строго забранил да се правят в него всякакви изменения и допълвания.

  1. Монофизитство. От гръцки – монос – един, физис – природа. Водач на тази ерес е бил Константинополския архиепископ Евтихий. Той отхвърлял човешката природа на Господ Иисус Христос, като учел че неговото човешкото естество било погълнато от Божественото, затова в него трябва да се признава само едно естество.

Четвъртия вселенски събор – 451г. гр Халкидон. Присъстват 650 епископа.

Съборът осъдил и отхвърлил лъжеучението на Евтихий. Определил че нашия Господ Иисус Христос е истински Бог и истински човек – Богочовек. Вероопределението е наречено догматическо чудо:

„Една личност в две природи”

Армения  е първата христианска държава в света. Арменската църква е една от първите заедно с Коптската(Египетската) и Етиопската църкви. През 301 г. приема христианството като официална религия, а от 406 г. има и свой патриарх – наречен католикос. Арменците са монофизити, ерес, която е изключена от православието през 681 г. на шестия вселенски събор. Те също се наричат православни църкви, но са монофизитски църкви за разлика от църквите, които ние традиционно наричаме православни, и които са дуафизитски.
Разликата е в схващането за природата на Христос.
Монофизитското схващане е, че Иисус Христос има една — божествена природа.
Дуафизитското схващане е за двойна природа на Христос –  едновременно божествена и човешка т.е богочовек.

Арменската църква отбелязва Великден в първата неделя след пролетното равноденствие. С това си действие те застават против решението на Първия Вселенски събор, според които както казахме Великден се чества в първия неделен ден след първото пролетно пълнолуние след пролетното равноденствие.
5. Спор за трите глави. Това са трима епископи  несториани от Сирийската църква. В техните съчинения явно се изразявали несториански заблуди.

През 544г. император Юстиниян издал указ – анатема срещу тримата.

Този указ не е подписан от всички представители на духовната власт. Западната църква е против.  Последователите на Евтихий се позовавали на тези съчинения и намирали в това предлог да се отхвърли Четвъртия вселенски събор и клеветели Православната вселенска църква, че  уж тя се била отклонила в несторианство.

Пети вселенски събор – 553г. в Константинопол при император Юстиниан.

На Събора присъствували 165 епископа.

Съборът осъжда всичките три съчинения и анатемосва единия епископ като неразкаял се. Другите двама са помилвани, тъй като са се отказали от своите лъжливи мнения и завършили живота си в мир с Църквата. Западната църква признава събора 50г. по късно.

Трябва да отбележим че по това време се ражда исляма.Това е най-младата от трите авраамически религии, възникнала 1500 години след юдаизма и около 600 години след християнството.

6.Монолитство е ерес, която е  продължение на монофизитството. Това учение признава в Иисус Христос  двете естества Божествена и Човешка, но смята че,Той има само една воля – Божествена.

Вълненията  от тази ерес били толкова големи  че  заплашвали цялата Византийска империя с голяма опасност. Император Ираклий, желаейки помирение, решил да склони православнитеда отстъпят пред монолитите и със силата на своята власт заповядал да се признава една воля в Иисус при две естества.Защитници на истинското учение на църквата били Иерусалимския патриарх Софроний и Константинополския монах Максим Изповедник, на когото заради твърдостта му във вярата отрязали езика и отсекли ръката.

Шести вселенски събор-680г. се състоял в Константинопол при Константин Погонат. Присъствали 170 епископа.

Събора осъдил и отхвърлил ереста на монолитите. Определил да се признават в Иисус Христос две естества и две воли, така че човешката воля е покорна на Неговата Божествена воля.

Важно е да кажем че на този събор бил отлъчен заедно с другите еретици и Римския папа Хонорий, който признава учението за една воля. Определението и решението на събора подписали римските делегати презвитерите Теодор, Георгий и дякон Иоан. Това ясно показва че висшата власт на Църквата принадлежи на Вселенския Събор а не на Римския папа.

След 11г. съборът отново подновил заседанията си, за да се решат въпросите за управлението в църквата. Той допълва петия и шестия събор, затова се нарича Пето – шести. Съборът утвърдил 85 правила.

В последствия били допълнени от Седмия Вселенски Събор и още два Поместни Събора и съставили така наречения „Номоканон”, а по руски „Кормчая книга”, която представлява основата на църковното управление на Православната Църква. На този Събор осъдили някой нововъведения в Римската църква, несъгласувани с духа на постановленията на Вселенската Църква, а именно: принудата за безбрачие на свешениците и дяконите, строги пости в съботите на Великия Пост и изображение на Христос във вид на агне.

Безбрачието на свещениците (целибата) бил въведен от римокатолиците през IV в. с цел, клира да се издигне в нравствено отношение.

С това решение се постигнали противоположни резултати. Съборите и историците на Запад свидетелстват, че след установяване безбрачието на духовенството, нравствения му упадък станал още по-голям.
Православната църква учи, че духовникът трябва да бъде със семейство. По този въпрос се е изказал и Св. ап. Павел, който казва, че епископът трябва да бъде мъж на една жена и да умее „да управлява добре къщата си и да има деца послушни със съвършена почтителност, защото който не умее да управлява собствената си къща, как ще се грижи за Църквата божия?” (1 Тим. 3:2-4)

  1. Иконоборство. Възникнало 8 век при император Лъв Исавриец. Причини:

-Религиозни: икони – кръстници вместо хора

-Увеличаване броя на монасите за сметка числеността на армията

-Да се намали икономическата мощ на монашеството.

-Духовни лица заемали високи длъжности.

По това време Кирил и Методи били изпратени на мисия при хазарите. Там водили дебат с юдейските равини по въпроса за иконите.

Хазария в IX век била голяма езическа държава, управлявана от каган – хан със столица Итил на устието на р.Волга. Населението в тая страна било смесица от хазари, славяни и др. народности. Властвуващото хазарско племе било от тюркски произход и се придържало в своите езически обичаи и суеверия. Арабите, които по това време наложили политическото си могъщество на цяла предна Азия, проникнали в земите между Каспийско и Черно море и взели да налагат мохамеданската вяра.

Така южноруските степи, населени главно със славяни, попаднали под културно-религиозното влияние на исляма.

Хазарите са единствените които приемат юдейството. Спират исляма да завладее Европа. Започнали да се наричат ашкенази.

През 965г.княз Светослав унищожава хазарите начело на скандинавски и славянски отряди.

Седми Вселенски Събор – 787г. в гр. Никея при империатрица Ирина (вдовица на император Лъв 4 ). Присъствали 367 отци.

Съборът отхвърлил иконоборската ерест и определил да се полагат и поставят в св. храмове св. икони; да се почитат и да им се отдава поклонение, издигайки ум и сърце към Господа, Божията Майка и светиите  изобразени върху иконите. Иконата е обект на поклонение, защото тя е проводник на Божията благодат и като такава е част от богослужението.

Иконопочитателите трябва да правят разлика между икона и идол.

На иконата се отдава само подобаваща почит, но не и служение.

След събора гонението против светите икони било повдигнато от следвашите трима императори и продължило 25 години.

Почитането на св. икони било окончателно възстановено и утвърдено на Помесния Константинополски съборв през 843г. при императрица Теодора. На този събор, за благодарност към Господ Бог, Който дарил победа над всички еретици, бил установен празникът Тържество на Православието, които бил определен да се празнува  в Първата неделя на Великия Пост, наречен Православна неделя. който се празнува и до днес в цялата Православна църква.

Римокатолическата църква, вместо седем признава 21 Вселенски събора, неправилно вкючвайки и съборите станали в западната част на Църквата след нейното разделение.

 

 

Масонство срещу Християнство

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Из книгата “”Бумерангът на злото”:
Защо наричаме масонството антихристиянска идеология? Отговорът е прост – защото то самото се определя като такова.

Смисълът на битката на масоните е изразен лаконично от масонския автор дьо Кантельо през 1863 г. :”Като цяло тя (битката, б.а.) е била и винаги ще бъде борба срещу църквата и християнската религия…Всички тайни общества – от египтяните до илюминатите ( вид масонско общество, създадено от Адам Вайсхаупт на 1 май 1776 г. в Бавария с главни цели: унищожаване на религията, на собствеността и семейството и налагане на единно световно управление- б.а.) имат почти идентични ритуали. Те (тайните общества, б.а) образуват верига и се пресъздават едно от друго.” А на конгрес в Леже през 1863 г. масонският (и социалистически) лидер Лафарг (женен за дъщерята на Маркс – Лаура, завършил със самоубийство), категорично обявява целите на ложите: “Война на Бога, ненавист към Бога! Целият прогрес се състои в това! Трябва да се пробие небето като хартиен свод! Да се постигне тържество на човека над Бога!”. В медиите масонството се представя като някакво филантропско сдружение, в което видни политически и бизнес мъже се събират, за да подпомагат сираци и социално слаби. Защо обаче е нужно да се обличат кожени престилки, да се разиграват театрални етюди и да се фетишизират предмети и знаци като чук, пергел, отвес, пентаграмата, юдейската шестолъчна звезда и куп други условности?

Според самите теоретици на масонството като Менли Хол например – автор на редица изследвания и справочни трудове за масонството, то е учение, което се корени в най-дълбока древност. То е свръхпознание, което се е предавало на “посветените” през вековете. Посветени са били жреците в древен Египет, поклонниците на Бакхус, древните атланти. Митична раса от посветени, които вярват, че могат и стават богове и затова не им трябва “непълноценната доктрина”, наречена християнство, както я определи през 1998 г. в “Монитор” председателят на еврейското дружество в България “Шалом – Емил Кало. Няма нужда да спазваш правила – ти си бог. Ти пишеш правилата.Това е примамливо. Колко по-интересно звучи от “неатрактивните” завети на Христос, който те кара да бъдеш морален, да не правиш на другите това, което не искаш да ти направят те. В християнството “няма шоу”, както би се изразил един днешен продукт на евроатлантическата цивилизация. Къде по-приятно е да се чувстваш бог и правиш каквото ти харесва, пък нека това да наранява други хора, или направо да ги убива. Дори така май е още по-приятно. Имаш власт над тях, управляваш ги, манипулираш ги, караш ги да правят каквото искаш с едно мръдване на пръста или с чукване по компютърната клавиатура. Според официалната масонска пропаганда:” Масонството е международно тайно мъжко сдружение с йерархично устройство и с традиционен ритуал, култивиращо присъщите на човешката природа добродетели и ратуващо за мир”. То се прекланя пред Великия архитект на Вселената.

Кой е Великият архитект на вселената?
През 1871 г. Албърт Пайк издава книгата “Морал и догма”, която до ден днешен е “библията” на световното и особено американското масонство. В тази книга Албърт Пайк пише:”Всички ние, заемащи високи степени, трябва да съхраним масонската религия в светлината на луцеферианската доктрина”. Тук трябва да поясним, че тази доктрина произлиза от името на Луцифер – ангелът, който се възгордял, искал да измести Бога и бил низвергнат, както учи Светото писание на християните. Висшите масони обръщат обаче този сюжет и казват: Луцифер е истинският бог , а другият –не. Пайк казва буквално:” Да Луцифер е бог, но за съжаление, Адонай (еврейското име на християнския Бог) също е Бог. При висшите сили не може да има светлина без сянка, красота без грознота, бяло без черно….Така ние идваме до приемането на доктрината на сатанизма. Това е истинската и чиста философска религия -–да се вярва в Луцифер, който е равен на Адонай”.
Тези, на които това им се струва само приказка, са обикновени атеисти. Те стигат до първите три степени на масонството – т. нар. синьо масонство. За тях ложата остава цял живот един клуб, в който можеш да завържеш връзки с влиятелни хора и да станеш богат.Вярно, има разни странни ритуали, но какво от това, казват си те.Други обаче, по-малко на брой, но по-посветени стигат до върховете на масонските тайни общества. Там вече степените могат да бъдат 33 или 99. За тях Сатаната не е драматургичен образ, а реалност. Поклонението пред него и сделката с него пък са задължителна част от “просветлението”.Но кой е Албърт Пайк? Наричат го масонския “папа. През 70-те и 80-те години на 19 век Пайк е Велик магистър в Главната директория на Вашингтон, Велик командор на Върховния съвет на Чарлстън, което значи лидер на американските масони и Суверенен Понтифик на вселенското франкмасонство, което вече го прави и световен “вожд” на масоните.В САЩ масонството намира най-добра почва от всякъде другаде. Там е центърът на световното масонство и на първият му “папа” – Албърт Пайк с масонско име Лимуд Ензоф, със седалище Чарлстън. В този американски град и до днес се събират световни конгреси на масонството – през септември 2001 г. на поредното честване беше и представител на българското правителство – вицеремиерът и министър на държавната администрация Димитър Калчев, масон от 33 степен, както той самият се похвали в интервюта в българската преса.Безобидно ли е масонството?

През 1827 г. един бивш американски масон – капитан Уйлям Морган прави разкрития, които разтърсват цялото общество. Той издава книга: “Illustrations of Masonry by one of the Fraternity Who has devoted Thirty Years to the Subject”, Batavia NY, 1827 г., “Примери за масонството от един от братството, който му посвети 30 години от живота си”. Морган описва подробно ритуалите за приемане в масонските ложи, клетвите за смъртно наказание, ако разгласиш масонските тайни, както и основния въпрос – кому се кланят масоните. Ето как масонът дава клетва за мълчание според Морган: ”На всички, на които аз най-тържествено и искрено обещавам и се заклевам, без най-малкото усукване, мълчалива уговорка или душевно извъртане, обвързан под заплахата от наказание, не по-малко от това да ми бъде прерязано гърлото, езикът ми да бъде изтръгнат из корен…” По нататък приеманите за “братя” масони се заклеват да не причиняват нищо лошо на своите “братя” (за останалата част от човечеството не се казва нищо – б.а.), да се подчиняват безпрекословно на всеки знак и заповед на по-висшестоящ масон (което значи да пренебрегнат националния си и патриотичен дълг, ако той противоречи на височайшата масонска директива – б.а.). Разкривайки масонските тайни Морган си подписал смъртната присъда и тя не закъсняла – той бил отвлечен и убит от бившите си “братя”. Убийството му раздвижило цяла Америка. Антимасонските настроения за около десетина години обхванали страната и били разтурени повече от 2000 ложи. Образува се дори антимасонска партия, която събрала 128 000 гласа през 1830 г. Един от напусналите тогава масонството – Милард Филмор, се присъединил към тази партия. По-късно той става и 13-ят президент на САЩ. Филмор пише по това време: ”Масонското братство погазва нашите права, противоречи на правосъдието и се държи предизвикателно към всяко правителство, което не може да контролира.”Скандалът с убийството на Морган предизвикал разследване от страна на щатския сенат в Ню Йорк, който през 1829 г. стигнал до извода, че ”масонството се състои от силни и богати хора с членове в почти всеки стратегически пост.” Сенатът установил също, че пресата мълчи по въпроса, защото е “изпитала силата на масонското влияние и е била поразена от жезъла на неговата власт”.Тези разкрития нанасят временни щети на масонството, но не за дълго. В Америка и Англия ложите се множат бързо през следващите десетилетия, за да достигнат в днешно време численост от около 500 000 масони в Англия и 5 милиона в САЩ.И така, “най-великата демокрация” – САЩ е създадена от масони, тоест – от антихристяни. Масон е първият американски президент Вашингтон, масон е авторът на “Декларацията на независимостта” – Томас Джеферсън, масон е първият върховен съдия на САЩ – Джон Маршал, масони са създателите на финансовата система на САЩ – Робърт Морис и Александър Хамилтън. Първият държавен секретар на САЩ – Робърт Левинстоун е Велик майстор на ложата в Ню Йорк. “Брат”- масон е и главният архитект на столицата – Джеймс Хобън, който Велик майстор на първата американска ложа. Той се погрижва град Вашингтон да бъде построен по правилата на масонската символика, а президентският дворец – Белият дом да копира Соломоновия храм. На върха на този център на властта Хобън изобразява пет петолъчки – пентаграми. Ако някой смята, че петолъчката е въведена в употреба в държавната символика от Ленин или Георги Димитров, просто се заблуждава. 140 години преди да бъде сложена над Кремъл,петолъчката украсява Белия дом.А запитвали ли сте се защо в “християнска Америка” първото нещо което ви посреща не е кръст, а т. нар. Статуя на свободата. Тази огромна скулптура на нюйоркското пристанище е подарък от френските масони, извършили кръвопролитието, наречено Велика френска революция през 1789 г. за техните братя отвъд океана. Тя е работа на Фредерик Бартолди, член на масонската ложа на Елзас и Лотарингия. Тази фигура на жена с факел в ръка е била често изобразявана в масонска Франция след Френска революция. В катедралата “Нотр Дам Дьо Пари” дори е организирано поклонение на “Богинята на разума”, изобразена от Братолди. Край Париж масоните-якобинци разчистили терен, на който трябвало да се издигне огромна статуя на същата богиня и веднъж завинаги да отмени поклонението пред Христос. Поради някои обезглавителни операции помежду си, революционерите не успели да завършат това дело. Но в Америка успели. Освен в Ню Йорк, такава скулптура била поставена в Капитолия на Вашингтон и в Капитолия на Остин, Тексас. След Джордж Вашингтон редица американски президенти са масони: Джеймс Бюканън, Уйлям Тафт, Андрю Джаксън, Джеймс Монро, Уорин Хардинг, Теодор Рузвелт, Франклин Рузвелт, Хари Труман. В по-ново време доказани масони са Форд, Рейгън, Буш-старши и Буш-младши.Като обобщение може да се каже, че масонството е мрежа от тайни общества, които крият същинските си цели и лице от света. То поддържа едни и същи ритуали и символика през различните векове и в различните държави, има йерархична структура и отчетлива разлика между низши и висши масони. То не е безобиден клуб на скучаещи милионери, а мощна верига от атеисти, деисти и поклонници на Луцифер, на богоборци, които чрез наднационалните си политически връзки и силата на наднационалната банкова система предизвикват определени събития във всяка точка на планетата чрез политически интриги, революции, преврати и влияние върху интелектуалния елит. Целта на това вмешателство е да се рушат преди всичко устоите на християнската църква, което в наши дни означава – на Православието. Да се овладяват материалните ценности на планетата и да се концентрират във все по-тесен кръг от хора. Да се заличават границите между традиционните национални характеристики и все повече хора в света да стават зависими финансово и административно от една централизирана, но със скрит център, свръхтоталитарна система, която да ги превръща от индивиди със собствена воля и стремеж към Бога, в човекоединици, мачкани от валяка на една суперолигархия. В маса, тласкана към загуба на собствените души.

Евангелската проповед – слово, ще проникне по всички краища на вселената и между всички народи на земното кълбо

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цялата вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят” (Мат 24:14)
Както виждаме в нашето съвремие почти целият свят е обхванат от учението на Христос. Но какво ще стане след това?
Ето какво ни казва словото Божие, написано от светите отци:
„Преди Второто Христово пришествие, когато християнството, духовното знание и духовното разсъждение ще станат крайно оскъдни сред хората,
„ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно и избраните”. (Мат. 24 : 24).
„Пазете се да ви не прелъсти някой. Защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина” (Мат. 24:5)
„Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света.” (1 Йоан 4:1)
Апостол Павел ни е дал ясно доказателство, когато е казал:
„Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението ….” (2Сол. 2:3).
Отстъплението вече е факт. Беияки ние виждаме как хората постепенно през вековете са отстъпили от православната вяра, създали са хиляди лъжеучения и в съвременния свят вярват във всичко което им се поднесе, но не и в учението на Иисус Христос. Именно чрез разколите и новите безброй ереси, дяволът подготвя хората да бъде приет по – лесно когато ще се яви.
Преди еретиците са били явни, а сега даже и Църквата е пълна с тях. Повечето хора слушат словото, ако им изнася, с удоволствие, но ако то цели да ги напътства, повечето се отвръщат. Голяма част е отстъпила от православното учение и по-скоро избират лошото, отколкото да предпочетат доброто. Ето това е отстъплението и ние трябва да очакваме врага – дявола, който вече е започнал да изпраща своите предшественици.
Св. Игнатий Брянчанинов ни разкрива първата характерна черта за нашето време – лицемерието и ни показва начина по който да се предпазим от него.
„Бой се от това лицемерие – ни поучава той – Бой се от лицемерието преди всичко в самия себе си, а след това и в другите. Бой се от него, тъкмо защото то е характерно за нашето време и може да зарази всеки, който се отклони макар и най-малко към лекомислено поведение… Преследвай лицемерието в себе си, гони го от себе си. Отдели се от множеството заразени от него хора, действуващи съзнателно и несъзнателно под негово влияние, прикриващи служението си на света със служение на Бога, търсенето на временни блага с търсене на вечни блага, прикриващи под маската на святост един порочен живот и душа, всецяло предадена на страстите.”

Възкресение на мъртвите и свършекът на света

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Човек се ражда, живее, твори или руши, съзижда или унищожава и отминава от този свят. И тук е кардиналният въпрос – какво става след края на живота?
Православието дава отговор на поставения кардинален въпрос. И този отговор е, че душата на човека която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен живот и след като вече не е в единение с тялото.
Единадесети член на Символа на вярата:
„Чакам възкресението на мъртвите”.
В този член от Символа на вярата се говори за бъдещето всеобщо възкресение на мъртвите при Второто идване на Иисуса Христа.
Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите, чрез Божията всемогъща сила, подобно тялото на Спасителя, че бъдат възкресени и ще станат духовни, нетленни и безсмъртни.
Св. апостол Павел пише:
„Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си” (1 Кор. 6:14).
„Това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1 Кор. 15:53).
„Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно” (1 Кор. 15:44).
Духовното тяло на човека, тъй както тялото на възкръсналия Господ Ииус Христос, няма да бъде ограничено от пространството, няма да се нуждае от храна, облекло и от други потребности на сегашния земен живот. Като нетленно и безсмъртно няма да има никакви изменения и разрушение, а ще живее вечно.
Истината за всеобщото възкресение на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя е засвидетелствувана ясно в Божественото Откровение. Иисус Христос като Бог ни е открил божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма. Сам Той е казал:
„Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.” (Иоан 5:28-29).
Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели:
„И се надявам на Бога, пише св. ап. Павел, че ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни” (Деян. 24:15).
„Ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък.
Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека.Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови” (1 Кор. 15:20-23).
Тук думите после ще възкръснат ония, които са Христови означават, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – ония, които са заслужили осъждане. Съвсем погрешно е от тези думи да се прави извод, че грешниците няма да възкръснат. Същият апостол с убеденост свидетелствува, че „ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни” (Деян. 24:15).
Телата пък на онези, които останат живи до всеобщото възкресение, в един миг ще се изменят в духовни, нетленни и безсмъртни:
„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим
изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим” (1 Кор. 15:51-52).
Смисълът на тези думи е такъв: когато Христос дойде втори път, мнозина вече ще са умрели, но други ще са живи. При вестта за идването на Христа мъртвите ще възкръснат, а живите ще се изменят, т.е. ще получат нетленни тела, каквито ще получат и възкръсналите.
След като мъртвите възкръснат и живите се изменят ще настъпи и свършекът на света (Мат. 13:39, 24:3,28:20).
Под свършек на света трябва да се разбира не разрушаване и унищожаване на вслената, а изменение и обновление: светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответствува на новото състояние на човека. Това преобразуване на света ще стане чрез огън.
Св. апостол Петър казва:
„Сегашните небеса и земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци” (2 Петр. 3:7).
„Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13)
Ясно е, че небето и земята няма да бъдат унищожени, а само ще се променят, ще се обновят; промяната ще е един вид пречистване, освобождаване от злото и неправдата.
Щом всеобщият съд стане при славното Второ идване на Христа и при свършека на света, над душата след смърта ще се извърши частен съд:
С прекъсване нишката на земния живот душата влиза в отвъдния свят. Там бива съдена на така наречения Частен Божий съд. Съобразно с духовно-нравственото си състояние на Частния съд за душата се определя временно задгробната й участ до Второто Христово пришествие.
„На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27).
„За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде на човека според делата му; … при свършека на човека се откриват делата му” (Иис. Сир. 11:26-27).
„И казваше [покаялият се разбойник] на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).
Душите на съвършените праведници не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини. Те се прибират у Господа и душите им се съединяват с Христа и получават блаженство веднага след като душите им напуснат тялото, още преди възкресението на мъртвите.
„Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан. 14:30).
„Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот” (Иоан. 5:24).
„Желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа” (2Кор. 5:8).
„Желая да се освободя [от тялото] и да бъда с Христа, защото това е много по-добро” (Филип. 1:23).
„Душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха … викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време” (Откр. 6:9-11).
„И когато [Иисус] се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава. И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Моисей и Илия; като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим” (Лука 9:29-31).
Участта на падналите ангели (демоните) и умрелите в нечестие човеци (неправедниците) е сходна. Още преди да е настъпил страшният съден Ден, те са вече осъдени на предварителен тъмничен затвор и на известни предварителни мъки. Тази временна тъмница и тези временни отвъдни мъки са преди вечните мъки и са именно дело на Частния Божий съд. Окована във веригите на собствените й грехове и хвърлена в тъмница, душата с трепет очаква окончателната си присъда.
„Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд” (2Петр. 2:4).
„Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден” (2Петр. 2:9).
Този съд не се разбира в юридически смисъл, а в нравствен. Съвестта на човека преценява стореното от него през земния му живот. След като съвестта се е освободила от земните ограничения и влияния, тя действува по-ясно и по-неподкупно. Душата напълно съзнава истинската значимост на делата си и става сама искрен съдия над себе си.
Основавайки се на Св. Писание, разликите между Частния и Всеобщия съд са следните:
Частният съд става непосредствено след смъртта на всеки един човек
поотделно. Всеобщият съд ще се открие след свършека на тоя свят и ще обхване всички люде изведнаж – живи и мъртви.
„… ето, голямо множество народ, което никой не можеше да преброи, – от всички племена и колена, народи и езици; те стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце. … Затова са пред престола на Бога, Комуто и служат денем и нощем в Неговия храм; и Тоя, Който седи на престола, ще се всели в тях; няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят; тях няма да види слънце, и никакъв пек; … Бог ще отрие всяка сълза от очите им” (Откр. 7:9-17).
Частният съд се извършва само над душата. Всеобщият съд ще се извърши на душата и над възкръсналото тяло, възсъединило се с нея.
„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1Кор. 15:51).
Частният съд продължава 40 дни, през които душите на грешните люде минават през т. нар.митарства, дето демоните най-щателно разследват човешките грехове. Всеобщият съд ще се произнесе бързо, без разследване.
Частният съд определя временно задгробната участ на човека. Всеобщият съд определя навеки задгробната участ на човека.

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единствения пряк и конкретен разказ, в който нашия Спасител, Господ Иисус Христос разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни разкрива нагледно, към какво води греховния начин на живот.
Някои смятат този разказ за притча, но повечето от древните Св. Отци го смятали за действителна случка. Такива са Св. Киприян Картагенски, Св. Амвросий от Милано, Св. Ириней Лионски и др. Oсновават се на факта, че в своите притчи, Господ Иисус Христос не споменава лицата с техните имена, а тук е споменато името на Лазар. Ето какво гласи този разказ:

„Рече Господ тази притча: Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на има Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово, умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар ­ злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраама му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.”

Първото нещо, което ни прави впечатление при четенето на тази притча е че се разкрива една ярка картина на две крайни състояния-крайно разточителен и богат начин на живот и крайна бедност. Днес ако се запитаме коя от двете участи бихме предпочели?  Най-вероятно бихме  отговорили -живота на богаташа. Но нека да не избързваме да пожелаваме този живот, а да разгладеме внимателно какъв е той. Какъв е нравствения облик на този човек? Може ли един добър човек така егоистично да пирува всеки ден, пред лицето на крайната бедност и мизерия, която е пред очите му?
Явно сърцето на такъв човек не е добро, щом е могло да се радва при стенанията на болния и струпав сиромах пред дома си. В едно такова лукаво сърце вероятно не би се настанила истинска радост, а само дестилирани капчици от нея. Ако настоящето на такъв човек е такова, какво ли пък ще бъде задгробното му състояние. Ето какво казва Св. Цар Давид за този тип хора, които са придобили неправедно богатство.

„За тях няма страдания до смъртта им и силите им са крепки; за човешки труд ги няма… Гордостта ги е обвила като огърлица… изпъкнали са очите им от тлъстина… на всички се присмиват… говорят надменно… И ето, тия нечестивци добруват на този свят, трупат богатства” (Пс.72:4-8;12)

Но ето и отговора, който дава Псалмопевеца преди човек да изпадне в отчаяние ако стигне само до тези стихове:

„Тъй на плъзгави пътища си ги турил Ти и ги сваляш в пропаст. Как неочаквано дойдоха те до разорение, изчезнаха, загинаха от ужаси!

Както СЪН изчезва след събуждане, така и Ти Господи, като ги СЪБУДИШ, ще унищожиш техните блянове” (Пс.72:18-20).

Ето какво велико събуждане очаква всеки от нас:

„Умря сиромахът… Умря и богаташът” (Лука 16:22).

И двамата са събудени започва истинския живот. Вече ни е показано истинското състояние и на Лазар и на богаташът. „И в ада, като беше в мъки (богаташа), той вдигна очи и видя отдалеч Авраам и до него Лазар. Тогава извика:

„Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този огън.”(Лука 16:23-25).

Ролите и местата вече са разменени, сега вече горе на доброто място е Лазар, а долу в отчаянието и угризенията е богаташът.

Цар Давид под въздействието на Светия Дух добре е знаел, че не може да се избяга от Божията справедливост и  възкликнал:

„Душата ми е непрестанно в Твоята ръка” (Пс.118:109).
Днес се срещат доста хора дори и между християните, които казват:

Къде е Бог? Не вижда ли Той какво се върши по земята? Значи може и да няма Бог, щом се случва всичко това.
Ето какво е казал Св. Йоан Златоуст на тези хора:

„Бог едни хора наказва тук, а други не наказва. Наказва някои, с което пресича греховете им и облекчава тамошното им наказание, или даже съвсем ги освобождава от него, като същевременно чрез наказанието им вразумява живеещите в нечестие(за вразумлението на които има редица предпоставки). А други, напротив, не наказва, за да могат ако бъдат внимателни към себе си, да се покаят и засрамят от Божието дълготърпение и да се избавят, както от тукашното наказание, така и от тамошното мъчение. Ако пък не ги вразуми Божието дълготърпение и продължават да пребъдват в нечестие, тогава ще бъдат подложени на заслужено наказание, заради своята твърда небрежност”.

За да се убеди в истиността на тези думи от човек се иска твърдо търпение и пълно доверие в Божият промисъл.

„Когато видиш нечестивия, че не го сполитат никакви бетствия тук на земята, не го облажавай (не му завиждай), но плачи за него и го съжали като човек, който там (в задгробния свят), ще бъде подложен на бедствия. Напротив пък, ако видиш, че някой иска да придобие добродетелност, а пък е изложен на различни изкушения, считай го за блажен и го облажавай! Защото на такъв тук му се прощават всички грехове, а там го очакват много награди за търпението му”.

Ако беше спасението на душата много лесно светите праведни и благочестиви отци не биха предприемали такива духовни подвизи и да казват:

„По-добре тук ни накажи, Господи, а там ни помилвай!” (Св.Ефрем Сириец).

Някой разчитат на други за спасението на собствената си душа.

Ето какво казва за тях Св. Йоан:

„Някои грешат като казват на приятелите си: Ти ще се застъпиш за мен в оня ден! (деня на пришествието Господне), други пък казват: „Моя баща е мъченик!” Трети пък: „Моят чичо е бил епископ!” На тези празни надежди никой не трябва да се обляга защото, „ако баща ти е бил мъченик, това може да ти послужи за най-голямо осъждане, понеже ти имайки у дома си примера на добродетелността, не си се оказал на висотата на тази добродетел”.

Разговора, който следва в евангелския разказ между Авраам и безумния богаташ, ни разкриват доста съществени и актуални истини, които се срещат в днешно време. Днес много хора се надяват на такова събитие, за да повярват, но дали е така? Богаташът се обръща към Авраам с думите:

„Моля ти се тогава, отче, прати го ( Лазар) в бащината ми къща. Понеже имам петима братя, нека ги предупреди, та да не дойдат и те в това място на мъката” (Лука 16:27). Богаташа иска духа на Лазар да се яви на земята или да възкръсне. Та по този начин да помогне. Но дали позволява Господ това? – Не и не случайно, защото „Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат”, защото, „ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Днес подобни маловерци казват, че ако видят някой жив мъртвец биха повярвали. Да биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби? – Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали че е халюцинирал.

Днес ние имаме не само Мойсей и пророците, но откровението на Отца изявено ни чрез Сина и то е „помазанието, което вие получихте,(както казва Св.ап Йоан Богослов) от Него(Иисус)и пребъдва у вас и няма нужда да ви учи някой(например някой възкръснал мъртвец), но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило” (1 Йоан 2:27)
Истинският християнин е убеден в тази си вяра не поради доказателства, а поради вътрешната си връзка с Бога, заради личния си духовен опит и поради духовната си любов към Христовото учение.

А пък нежелаещите да повярват не могат да бъдат вразумени от нищо, защото няма по-глух от онзи, който не иска да чуе!

На благоразумния разбойник на кръста Христос казал.

„Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).

Св апостол Павел е уверен, че след смъртта веднага ще отиде при Христа:

„Желая да се освободя и да бъда с Христа” (Филип. 1:23).

Но пълно блаженство или пълно наказание на душите на умрелите не се дава веднага след смъртта. Добро или зло човек е вършил на земята с душа и тяло, следователно и заслужената отплата трябва да получи  човек. Това ще стане както казахме след възкресението на тялото при Второто идване на Христа. Нека прочетем евангелието на св. апостол Матей и да видим как сам Господ Иисус Христос описва страшният съд:
31. А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си,
32. и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози;
33. и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата.
34. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира;
35. защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;
36. гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.
37. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?
38. Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?
39. Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?
40. А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.
41. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели;
42. защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте;
43. странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.
44. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?
45. Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.
46. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.

В допълнение думите на св. апостол Павел са ясни:

„Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.” (1 Кор. 5:10).

„Прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване.” (2 Тим. 4:8).

Слизането на Светия Дух над апостолите

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Настъпил петдесетия ден след Христовото възкресение. Тогава евреите празнували великия празник  Петдесетница в памет на Синайското законодателство. Всички апостоли заедно с Божията Майка се намирали в горния етаж на една къща (горница ).

В 9 часа сутринта, изведнъж като ли че задухал силен вятър, с шум се изпълнила цялата къща където се намирали всички. Явили се огнени езици и се спрели над всеки един. Всички се изпълнили със Светия дух и започнали да славят Бога на разни езици, които преди това не знаели. Светия Дух слязъл във вид на огън в знак на това, че има силата да изгаря грехове и да очиства, освещава и сгрява човешките души.

По случай празника Петдесетница, в Иерусалим в това време имало много евреи дошли от разни страни. Като чули шума, много хора се събрали около къщата, където били Христовите ученици. Чудели се и питали един друг: „Тия които говорят не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор?… Как слушаме да говорят на нашия говор за великите Божи дела?”

И в недоумение си казвали : „ Със сладко вино са се напили”.

Тогава апостол Петър казал че не са пияни и изнесъл проповед, която така подействала на слушащите, че много от тях повярвали в Иисус Христос. Попитали какво да правят, а апостол Петър им отговорил:

„Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа”.

Повярвалите в Христа приели свето кръщение. По този начин започнала да се устройва светата Христова Църква на земята. Числото на вярващите от ден на ден се увеличавало. Господ помагал на апостолите, чрез многото чудеса извършени от тях в негово име.

Пъроначално апостолите проповядвали на евреите, а след това се разпръснали в други страни и народи. Поставяли чрез ръкоположение епископи, презвитери (свещеници) и дякони за извършване на тайнствата и проповядване на Християнското учение.

Тази благодат на Светия Дух, която била дадена на апостолите и сега се преподава  в нашата Света Православна Църква невидимо в светите тайнства чрез епископите и свещениците.

Слизането на Светия Дух над апостолите се празнува от Светата Православна църква на петдесетия ден след Великден.

Нарича се петдесетница или денят на Пресвета Троица. От този ден се открило действието на цялата Пресвета Троица и хората се научили да се покланят на Бог в три лица – Отец, Син и Дух Светий. Този ден се счита за рожден ден на Църквата. Прието да се украсяват храмовете и домовете със зелинина и цветя, които са знаци на живота. По този начин изразяваме нашата благодарност към Бога за това че Той със Своя Свят и Животворящ (даряващ живот) Дух е обновявал  хората, ражда ги чрез светото кръщение в новия живот.

Следващия ден след Св. Петдесетница е посветен за прослава на Св. Дух и се нарича Духов ден.

 

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

„ В началото  беше словото, и Словото, беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога…В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе / Йоан 1: 1,2,4/.

 

В Библията четем за раждането на няколко бебета момчета. Каин е първороденият след сътворението. Исаак е надеждата за бъдещето на Израил. Самуил е отговорът на майчината гореща молитва. Всички те са изключително важни. Всички са очаквани с радост.  И всички са описани по един и същи начин от летописците на Писанието: във всеки от случаите се казва, че майката зачена и роди син / Бит.4:1; 21:2-3; 1Царе 1:20/.

Но да видим сега едно друго раждане на бебе момче. Описанието му е много по-подробно; явно само няколко думи  не са били достатъчни, за да предадат Иисусовото раждане. В книгата на пророк Михей ни се казва къде ще бъде роден Той – във Витлеем /5:2/. В Исая четем, че майка Му ще бъде девица /7:14/ и че Той ще спаси хората от греховете им / Исая 53 глава/. Пророк Малахия след съграждането на втория йерусалимски храм предсказал, че идването на Спасителя наближава, че Той ще дойде в този храм и пред Него ще бъде пратен предтеча, което ясно сочи на св. Йоан Кръстител / Мал. 3:1, 4:5/.

 

Пророк Захария предсказал тържественото влизане на Спасителя в Йерусалим /Зах. 9:9/.

 

Цар Даниил предсказал, че Спасителят ще се яви на земята 490 години след като персийският цар Кир издаде указ за възстановяване стените около Йерусалим / Даниил 9 глава/.

 

В Новия Завет ни се дава ключова информация – какво ще бъде името Му и защо /Матей 1:21/, къде се ражда в изпълнение на пророчество /2:6/.

 

А когато дошло определеното от Бога време Единородният Син Божи се въплътил от Духа Свети и Дева Мария и станал човек.

 

„ И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” / Йоан 1:14/.

 

Идването  на Иисус е променило света, а може да промени и нашия живот.

 

„ Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” /Откровение 3:20/.

 

А какво можем ние днес да Му поднесем, когато човечеството отново е потънало в духовната бедност, мрака и заблудите на хората преди Рождество.

 

Блажени  Иероним, който е живял 15 години край Витлеемската пещера, ни е оставил следното молитвено съзерцание: В светата нощ той коленичил пред яслата, а Малкият Христос, озарен от божествената светлина, отправил към него топъл взор. Иероним го попитал какво да Му поднесе в дар и  посочил най-скъпото, което имал – сърцето си. Но Божественият Младенец все чакал и чакал. В отговор на недоумение какво друго желае, прозвучали с божествена топлота думите Му: „Иерониме, дай ми греховете си!” Сълзи на умиление облели отшелническото му лице.

 

В Рождествената нощ Христос  ни казва: „Наричате се мои чеда, но наистина ли сте? Какви са мислите ви – светли и чисти? Какви са чувствата ви – благородни и добри? Къде е сърцето ви? Жива ли е любовта ви? И разбрали истината за себе си, да оставим всичко, което гнети нашия дух: завистта, гордостта, страха, да забравим „старото”, което носим като ненужен товар и да се усмихнем на живота и на хората около нас с любов, защото Рождество е празник на любовта, на Божествената любов към нас, хората. И единствено достойно за човека е – да отговори на любовта на Бога с любов.

 

В тази свята Рождествена нощ сърцето се превръща в слух и чува как от висините долита ангелска песен, която зове хората да се обичат. Човек забравя злото в себе си и в ближния и той може само да коленичи пред яслата на Спасителя, да мълчи и да благоговее…

 

Един пътешественик разказва: Великият радостен празник Рождество през моето пътешествие посрещнах в Любек. И когато влязох в една от църквите му, видях нещо, което  прикова погледа ми. На едната стена на църквата, горе, бе нарисувана в естествен размер фигурата на Христос. Но кой живописец бе нарисувал Христовия образ ясен и жив? Очите Му – големи, пламенни, но някак тъжни, устните леко отворени, сякаш изговарят словата, които бяха написани под образа: „Аз съм пътят – но не ходите по този път. Аз съм истината – но не Ми вярвате. Аз съм животът – но не Ме търсите. Милост съм – не Ми се доверявате. Учител съм – не Ме следвате. Аз съм вратата към вечността, но се съмнявате в това… Не Ми се сърдете, ако някога ви отхвърля”. Никога няма да  забравя този ден на Рождество.

 

Когато се втурнем в суетата около празника, нека не забравяме най-важното Негово послание – Бог е с нас – сега и завинаги.

 

Истинският дар на Рождество е Божието присъствието в нашия живот.

 

Амин

 

Кой е дядо Коледа?

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Sint-NicolaasПрез втората половина на трети век в едно богато семейство се родило едно момче. Кръстили го Николай. Юношата прекарвал почти цялото си време в храма и скоро го въвели в презвитерски/свещенически/ чин.           На 17 г. вече бил най-младият свещеник. След смърта на родителите си Николай щедро раздал на бедни семейното богатство. Най-щедър бил към децата и ръката му винаги била протегната към нуждаещите се, върху които изливала пребогата милостиня. По – късно Николай бил ръкоположен за епископ. Шапката му, дългата дреха, бялата брада и червеното наметало се превърнали в негова запазена марка.

Светецът е покровител на плаващите и патрон на всички моряци. По-пътя за Божи гроб  Св. Николай извършил чудеса – с молитва укротил разразилата се буря, възкресил един моряк, паднал от корабната мачта. Светителят помагал и на хора, които не познавал и  извършил много други чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне. Удивително било влиянието на неговите думи и дори на неговия външен вид, сияещ с божествена благодат, върху сърцата не само на верните люде, но и на неверните, които той обръщал към Бога и укрепявал във вярата.

Като архиепископ, Св. Николай просиял като дивен защитник на вярата. Той преживял едно от най-страшните гонения срещу Църквата, повдигнато от император Диоклетиан. Навсякъде издирвали християни и ги предавали на мъченния и смърт. Без да гледа опасността Св. Николай продължавал да проповядва Христа, затова бил затворен в тъмница, където престоял дълго време, понасяйки с търпение глад, жажда и различни страдания, като не преставал със Словото Божие да утешава другите затворници. Най-после гонението се прекратило и архиепископ Николай се върнал на своя престол. Но скоро за Църквата настъпило не по-малко бедствено време. Започнали вътрешни раздори. Арий, презвитер александрийски, отхвърлил Божеството на Иисуса Христа. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин свикал в 325 г. в гр. Никея събор, в който взели участие епископи от всички области. Събрали се 318 отци. Това бил Първият вселенски събор, който осъдил ереста на Арий, и на него била съставена първата част от Символа на вярата. Има предание, че кроткият по нрав Св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание му ударил плесница. За тази постъпка светите Отци го лишили от архиепископски сан и го затворили в тъмницата на една кула (тази кула и до днес се съхранява от местните турци, като голяма светиня). Но някои от най-достойните отци на Събора имали чудно видение: видели как Сам Господ Иисус Христос и Божията Майка връчват на светеца отнетите от него епископски символи – Евангелието и омофората.

Омофора –  от гръцки покров, покривало. Част от епископското облекло, в преносен смисъл — епископска власт.

Тогава Св. Николай бил освободен и реабилитиран в епископски сан и достойнство.

Св. Николай бил също хранител на гладните. Когато в Ликия настъпил страшен глад, добрият пастир, за да спаси гладуващите, направил чудо. Един търговец натоварил голям кораб с храни и в навечерието на отплуването, нейде на Запад, видял в сън Св. Николай, който му наредил да остави целия корабен товар на Ликия, защото купува всичките му храни и като предплата му дава три големи златни монети. Търговецът разбрал, че е получил заповед свише и изпълнен с послушание отплувал за Ликия.                                              След смъртта му на 6 декември 342 година той бил провъзгласен за светец. Тялото му останало нетленно, и до днес то източва целебно миро.

Мощите на св. Николай почиват в гр. Бари – Италия във величествената базилика, издигната в негова чест.

Образът на свети Николай се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния Дядо Коледа. Името на дядо Коледа или Санта Клос (Санта Клаус) идва от холандското име за Св. Никола – Sint Nikolass, съкратено до Sinterklass, което пък американците бързо превърнали в Санта Клос.

 

Животът на първите християни

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Скоро след слизането на Светия Дух, апостолите Петър и Йоан отишли в храма. На вратата на храма седял беден човек, който бил куц по рождение. Той протегнал ръка към апостолите, и ги помолил за милостиня.

Апостол Петър му казал: „Сребро и злато аз нямам, но каквото имам, това ти давам: В името на Иисуса  Христа, стани и ходи!”, хванал го за ръката, и го изправил. Ходилата оздравели и той влязал с тях в храма.

Множество народ в удивление от това велико чудо се събрало около апостолите. Тук апостол Петър казал втора проповед за възкръсналия Господ и много от слушащите повярвали.

Вярващите се събирали  всеки ден в храма и слушали проповедта на апостолите, а в  неделните дни се събирали по домовете за преломяване на хляба, т.е., за Свето Причастие. Всички били свързани с голяма любов и имали като че ли едно сърце и една душа. Много от тях продавали имуществото си и парите донасяли на апостолите, за да се раздават на нуждаещите се. Винаги и за всичко, благодарели на Бога. За тяхната любов и добри дела, придобили уважението и обичта на хората, и всеки ден броят им се увеличавал.

С времето, всички вярващи в Господ Иисус Христос  започнали да се наричат  християни а учението християнство.

Славата и бързото разпространение на християнството възбудили зависта  и омразата на иудейските водачи. Те започнали да преследват християните, да настройват против тях простия иудейски народ и да ги обвиняват пред римската власт. Хващали християните и  ги убивали.

Първи пострадал от тях в Иерусалим, свети архидякон Стефан, наречен първомъченик (като първи мъчен заради  Христа).

Заради проповедта за  Спасителя евреите го извели извън града и започнали да хвърлят камъни върху него. А той се молел с думите: „Господи Иисусе, приеми духа ми”, а след това казал: „Господ, не зачитай им тоя грях” и починал.

Макар и да убили св. Стефан и много други вярващи, еврейте не могли да отслабят вярата в Христос, а напротив довели за нейното разпространение. Християните, които живеели в Иерусалим, от тези гонения се разпръснали по Иудея, Самария и други страни,  където отивали и проповядвали за Господ Спасителя и Неговото учение. Никаква сила в света не могла да спре победното шествие на християнството. Небесният  Отец, подкрепял вярващите, с тях бил Спасителят, а ги утешавал Светия Дух – Утешителят.

Тайната вечеря

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

За Тайната вечеря и за нейното извършване разказват и четиримата евангелисти. Господ Иисус Христос знаел какви страдания му предстоят да преживее. Знаел  че на седмия ден на празника Пасха ще бъде предаден в ръцете на Своите врагове, ще бъде съден, измъчван и разпънат на кръст.

В четвъртък вечерта срещу петък, когато според еврейския обичай започвал празникът, Той събрал учениците Си за тържествена пасхална вечеря в една стая в Иерусалим.

Забележително е, че на Тайната вечеря Христос поучавал учениците Си в най-важното: да живеят помежду си в обич и смирение. Това им показал на дело. Според еврейския обичай, преди да седнат на трапезата, някой трябвало да измие краката на другите, за да ядат чисти. За да им даде пример, Той взел съд с вода и кърпа и Сам измил краката на учениците Си и ги изтрил. Като извършил това, казал: „Нека по-големият от вас да бъде като по-малък и онзи, който началства, да бъде като слуга”.

Тази вечеря се нарича Тайна вечеря, защото на нея е установено Тайнството Свето Причастие – Евхаристия. Това станало така: Христос взел хляб, благословил го, разчупил го на малки късчета и подавайки на всеки, казал:

– Вземете, яжте, това е Моето Тяло!

Взел чашата, пълна с червено гроздово вино, и казал:

– Пийте от нея всички, това е Моята Кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.

Значението на Тайната вечеря е голямо, защото с тези думи Господ Иисус Христос отменил Вехтия(Стария) Завет.

След това Христос заръчал на учениците да правят това за негов спомен.

Тези тайнствени думи на Спасителя означават, че под вид на хляб и вино Той дал на учениците Си същото онова Тяло и същата онази Кръв, които на следващия ден пожертвал на Кръста за нашето спасение.

Как точно обикновен хляб и обикновено вино станали Тяло и Кръв Господни е неразбираемо не само за нашия ум, но дори и за ангелите. Това е Божия тайна, затова светото Причастие се нарича тайнство.

Умният човек не се съмнява. Толкова непонятни за ума неща стават около нас! Например как се извършва една химическа реакция ние не разбираме, но тя става и не можем да я отречем. Тук става въпрос за духовна реакция, която е много по-сложна и трудна за разбиране.

По време на Тайната вечеря се случило едно много тъжно събитие. Когато ядели, Христос казал:

– Един от вас ще Ме предаде.

Тези думи смутили апостолите и всеки от тях започнал да пита да не е той предателят. Между тях бил Иуда, който вече се бил уговорил с първосвещениците да Го предаде за тридесет сребърника. Той се уплашил да не би да бъде разкрит и попитал:

– Да не съм аз, Учителю?

Христос му отговорил тихо, с което искал да го вразуми:

– Ти сам го каза! Настъпило смущение.

Никой не чул краткия разговор между Христос и Неговия предател. Апостол Петър, който бил далеч от Спасителя, кимнал с глава на апостол Иоан да попита кой е предателят. Той, изпълнен с нежна обич към Своя Учител, леко се облегнал на Иисусовите гърди и попитал:

– Господи, кой е?

– На когото натопя залък хляб и му го подам, той е! – се чул отговорът.

След тези думи Той подал натопения залък на Иуда. Но това не вразумило предателя и той излязъл. Като останал Сам с верните ученици, Христос дълго беседвал с тях. Ободрявал ги и ги утешавал, като ги уверявал, че раздялата им ще бъде кратка. Поръчал им да се обичат помежду си като братя.

Обещал им, че ще им прати друг Утешител вместо Себе Си – Светия Дух. Предсказал им, че ще се уплашат и ще се разбягат при залавянето Му, което щяло да стане само след няколко часа.

Апостол Петър самоуверено заявил, че дори всички да Го оставят, той е готов да умре за Него. Тогава Христос Му казал, че преди петел да пропее, той три пъти ще се отрече от Него.

На Тайната вечеря Христос за първи път извършил светото Тайнство Причастие. Оттогава то се извършва и до днес. Богослужението по време на тайнството Причастие се нарича света Литургия. Чрез него Христос пребъдва в душите на вярващите като огън, който ги пречиства.

 

Лептата на вдовицата

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Изразът „давам лептата си”, означава давам скромно парично дарение, и води началото си от евангелския разказ за дарението, което една бедна вдовица оставя за Йерусалимския храм.

Това събитие се случило през Страстната седмица. През един от нейните дни Господ Иисус Христос, след като посочил лицемерието на

книжниците, седнал срещу съкровищницата на Храма и гледал как народът

пуска пари в кутията за дарения. Мнозина богаташи дарявали много пари. Една бедна вдовица пуснала две лепти, т. е. един кодрант, в

съкровищницата. След това Господ повикал Своите ученици и им казал, че

бедната вдовица е дарила повече от другите, които са пуснали пари в

храмовата съкровищница, защото всички други са дали от излишъка си, а

тя отделила от своята немотия всичко, що има, цялата си прехрана (Мр 12: 41 – 44; Лк 21: 1 – 4).

Лептата, спомената в този евангелски разказ, е най-малката медна еврейска монета в Древността. Сечена е при владетелите от Иродовата династия. Равностойна е на една наша стотинка.

Господ обаче похвалил усърдието на вдовицата, защото тя дала всичко, което има. Затова нейната жертва е оценена много високо. Тя съществено се различавала от пожертвуванията на другите богомолци които давали много пари поради тщеславие.

Но Бог цени жертвата не по количеството й, а по желанието, с което се принася, по душевната чистота на приносителя и в зависимост от

средствата, с които разполага.

Нужно е да изтъкнем, че при описанието на тази случка се изгражда

ярък и въздействащ контраст между неискрената и истинската набожност.

Богатите даряват големи парични суми на Храма. Може би някои измежду тях са същите онези богаташи, „които изпояждат  домовете на вдовиците” (Мр. 12: 40; Лк. 20: 47) и към които Господ Иисус Христос се обръща със следните думи:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мт 23: 14).

Ясно е, че тези лицемери биха погълнали дома и на бедната вдовица, показала истинска набожност. Големите парични пожертвувания на тези богаташи нямат висока стойност пред Господа, защото богатите давали от своето изобилие.

Бедната вдовица дала всичко в жертва на Бога, защото смятала, че всичко принадлежи именно на Господа. Затова нейната жертва, макар и да е с малка материална стойност, имала толкова голямо значение пред Бога.

 

Ние трябва да знаем, че когато човек реши да даде милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде според силите и възможностите ни, за да не поставим в затруднения нас и нашите близки. За тях трябва също да се грижим, както и да не принуждаваме другите да се грижат за нас, заради благочестивите ни намерения.
2. Милостинята ни не трябва да бъде по-малка от възможностите ни, за да представлява реална жертва за нас. Тя не би трябвало да се състои просто от нещо, което можем да отделим без дори да забележим – да не е от излишъка ни, тъй като в този случай не би могла да се нарече добро дело.
 

Изцеряване на Йерихонския слепец

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

              „А когато Той се приближаваше до Йерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: Какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: Какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече:

Прогледай! Твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.”  (Лук. 18:35-43)

 

Минавайки покрай бедни, болни, сакати хора, гледаме на тях със снизхождение и пренебрежение, жалост и им отделяме нещедра милостиня. Ние преминаваме покрай тях, гордеейки се със своето здраве и благополучие, без да знаем че душата на такъв нещастник пред очите на Всевиждащия Бог може да се окаже несравнимо по-прекрасна от нашите суетни души.

Такова сияние на духа скривал под жалките си дрипи Йерихонския слепец. Господ съзрял кротостта на неговото светло сърце и се срещнал с него.

Евангелистът описва мястото на срещата много точно. Древен обичай било до градските порти да стоят бедните и страдащите люде и да просят милостиня от жителите и гостите на града.

Св.Лука не споделя името му, но Св.Марк разкрива неговата фамилия като Вартимей, на еврейски „син на Тимей” – вероятно съкращение от Тимотей. На гръцки Тимотеос, означава „този, който почита Бога”. Това име не е еврейско, а елинско и вероятно баща му е бил грък, приел доброволно юдейската вяра.

Както става ясно от разказа, Вартимей не е бил сляп по рождение, а загубва зрението си по-късно. Този вид слепота е особенно болезнена, защото слепецът имал живи спомени за времето, когато е бил като зрящите хора и се е наслаждавал на светлината и красотата на сътворения свят. Но макар десетилетия да е живял в мрак, изкупвайки своите грехове, нещастието не го е озлобило и в душата му се разгаряла светлина.

По това време от уста на уста се разнасяла мълвата за чудесата, извършвани от Учителя от Назарет. Често жителите на Йерихон тълкували деянията на Чудотвореца, не забелязвайки бедния слепец, който жадно се вслушвал в такива разговори. Тези хора виждали синьото небе, зелената трева, жълтото слънце, но светлината на духовния свят била невиждаща за тях. А Йерихонският слепец, съзерцаващ Божия образ в душата си, бил духовно зрящ. Като чул за чудесата, извършени от Назарянина, той веднага разбрал, че подобни неща може да извърши само Този, който дълги векове очаквал народът – Синът Давидов, Месията, Спасителя на света.

В сърцето на йерихонския слепец пламнала надежда, че Синът Давидов, дошъл да спаси всички, и него ще изведе от мрака, ще му дарува зрение.

И ето веднъж, когато при портите на Йерихон се чул шум от многолюдно шествие, бедният слепец попитал: „Какво става?” и чул в отговор дългоочакваното: „Иисус Назорей минава” /Лк. 18:37/.

Как възликувал от тази вест йерихонският слепец! Цялата сила на натрупаната през дългите години вяра, разпалилата се надежда от разказите за чудесата на Спасителя, той вложил във вика:

„Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!” /Лк. 18:38/.

Викът на Вартимей не бил безпомощен и отчаян, а пронизителен и настойчив. По принцип повечето инвалиди са съкрушени и потиснати от своя недъг. Кое придало дързост и кое е накарало да бъде упорит?

Силната вяра, му дала тази неподозирана сила в него.

Да бъде наречен някой „син на Давидов”, е било равносилно да бъде назован „Месия”. За юдеите това определение означавало обещания от Бога потомък на Давид, който ще седне на трона на Израиля (Лука 1:32-33).

През по-голямата част от Своето земно служение Иисус не подтиквал хората да го наричат Месия, защото веднага би бил арестуван като бунтар (Мат. 16:16, 20). Но часът му вече е дошъл. Той вече е поел към Йерусалим, където ще бъде разпънат най-вече заради Неговия отказ да отхвърли титлите „Христос” и „Цар на юдеите” (Лука 23:2-3, 35; Марк 14:61-62).
Когато Вартимей се провикнал към Христос, за разлика от множеството зяпачи и сеирджии, той очаквал много повече – да прогледне.

Спасителят го попитал: „Какво искаш да ти сторя?” Подобен въпрос задал и към парализирания човек във къпалнята Витезда: „Искаш ли да оздравееш?” (Йоан 5:6).

Защо? За да събуди вярата им, за да я изразят открито пред всички.

Силната вяра на слепеца се изразила с думите: „Господи, да прогледам.” Иисус произнасъл само две кратки изречения: „Прогледай! Твоята вяра те спаси”.

В този момент чудото станало – действително, открито, пред всички:

„И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога”

Вартимей служи като живо доказателство за всемогъществото на Бога и е изключителен пример за силата на вярата, която е проявена от един обикновен човек, смятан за утайката на обществото. Вяра не на мъдруването и на съмнението, а на действието, което води към телесно и душевно спасение.

Колко от нас днес, имат тази вяра, казвайки че са християни, а душата им е мъртва за Бога. Колко отиват в храмовете и външно изразяват вярата си, а нямат делата на тази вяра.

Ако искаме да тръгнем по стъпките на Христа, трябва още тук, в този живот, да очистим нашата съвест, нашата душа и да освободим сърцето си от греховете. Това може да стане като прогледнем духовно. Но първо трябва да знаем, че докато телесната слепота е гибелна за тялото ни, то духовната слепота води до сигурна смърт.

При духовно слепия човек съвестта не работи. За него, потребността на душата да се отърси от греховете не е важна, той не я приема и не й обръща внимание. Такъв човек обикновено се превръща в егоист, скъперник, немилостив, гони преди всичко собствените си интереси  и не го интересуват болките на другите в живота. Духовната му слепота с усърдие се подкрепя от врага на човешкото спасение – дявола, за да го отдалечи колкото се може повече от Бога. Не приема съвет от никого, молба или предупреждение и нерядко такива хора негодуват против тези, който се стремят да ги предпазят.

За такива хора Иисус е казал: „за да гледат с очи, и да не видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете.” (Марк. 4:1-20)

Но как да лекуваме духовната слепота? Да вземем пример от Иерихонския слепец, който каза:„Господи, помилуй ме!” Това е молитвата към Бога.

Тя трябва да бъде свързана със силна вяра и истинско разкаяние за греховете ни. Успеем ли да осъзнаем греховете си и да се покаем, то вече сме тръгнали по стъпките на изцерения слепец.

Да не забравяме, че вярата в Бога, силната вяра в Иисуса Христа спаси слепецът. Той прогледна не само физически, но и духовно. Да се поучим от неговата силна вяра. Нека всички да прогледнем в духовната си слепота и да тръгнем с Иисус, както тръгна Йерихонския слепец. Да вървим по пътя на Христа. Пътя на нашето християнско спасение. Само тогава ще видим истинската Светлина и сами ще бъдем част от светлината на света.

Вход Господен

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn
Източната порта, през която Христос влиза в Йерусалим. Зазидана до Второто Пришествие

Един ден след възкресяването на Лазар и шест дни преди най- големия еврейски празник Пасха, Иисус Христос се отправил с учениците Си за Йерусалим. Като приближил едно село, което се намирало съвсем близо до Йерусалим, Господ изпратил в него двама Свои ученици и им рекъл:

– „Идете в селото, що е насреща ви, и ще намерите вързана ослица и осле с нея. Отвържете ги и Ми ги докарайте. И ако някой ви попита какво правите, кажете му, че те са потребни на Господа.”

Тъй и станало. Учениците Му се завърнали с добичетата, покрили ослето със своите дрехи  и след като го възседнал Спасителят, приближили градските порти.

Междувременно целия град се готвел за великия празник Пасха. Десетки хиляди поклонници от страната и от чужбина шетали из града в радостна възбуда. Още предния ден тук се разнесла чудната вест за възкресяването на Лазар. Тази новина развълнувала още повече народа и целият град като че ли тръпнел от възторг в очакване на нещо велико.

И наистина, Най-великият между великите влязъл в града. Върху Него се изпълнило пророчеството: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница.” (Захария. 9:9).

Иисус бил обкръжен от ученици му; народът, който в течение на последната седмица видял проявяващата се в Него слава Божия, го посрещнал ликувайки, постилали на пътя Му палмови клонки, сваляли одеждите си, за да мине Той по тях и вдъхновени викали:

– Осана (Слава) на Давидовия Син! Благословен е, който иде в името Господне! (Мат. 21:9)

Единственият тъжен в този момент бил Сам Господ. Той знаел, че истинската причина за тържественото Му посрещане била, че искат да Го коронясат за земен цар. От Него се очаквало да бъде политически водач.  Хората си мислели, че се приближава времето, когато Той ще вземе в Свои ръце съдбата на Израил, времето на политическа, държавна и обществена независимост на еврейския народ, когато ще настъпи възмездие на езичниците, за отмъщение на Израил, когато той ще се възцари, ще възтържествува. Народът очаквал, че се е свършило времето на неговото унижение и започва славата – последната, победната слава на Израил.

А Христос дошъл в Иерусалим като кротък Цар, Чието Царство не е от този свят. Той  дошъл да донесе любовта в сърцата на хората, защото неговото Царство е на съвършената, самоотвержената любов, на себеотричането, на изгнаничеството заради правдата и заради истината, и в него единственият Цар се явява Господ Бог.

Знаел, че не след много години този свещен град, който така силно обичал, щял да бъде превърнат в развалини и пепелище от езичниците. Знаел, че същият този народ, който сега Го порещнал с такова тържество, ще възстане против Него и само след няколко дни ще викат: „Разпни, разпний Го!”. Всичко това го изпълвало с дълбока скръб. Спасителят се отправил към храма и влизайки, както и през първата година на Своето учение, изгонил от него всички продавачи и купувачи и им казал: „Домът ми е дом за молитва, а вие сте го направили разбойнически вертеп.”

Тук били надошли много слепи, сакати и други болни, над които Господ се смилил и ги изцерил. Тези чудеса отново възпламенили народния възторг и всички радостно завикали. Особено щастливи и въодушевени били децата, които с чисти сърца и най-искрени чувства към техния Божествен Приятел възклицавали: „Осана на Сина Давидов!”

Първосвещениците и книжниците видели чудесата, които Господ извършил и чули радостните възгласи на децата. Това ги изпълнило със завист и негодувание и Му казали: „Чуваш ли какво казват те?”, а Иисус им отговорил:„Да! Нима никога не сте чели пророчеството на Давид: От устата на младенци Ти (Господи) си стъкмил похвала?” (Псалтир 8:3).

В следващите дни Иисус проповядвал в храма, а нощите прекарвал  извън града. През цялото време фарисеите и книжниците търсели случай да Го убият, но не намирали.

Тържественото влизане на Иисуса Христа в Йерусалим се празнува в неделята преди Възкресение Христово (Великден). Нарича се Връбница (Цветница), защото тогава в църквата се раздават на богомолците осветени разцъфнали върбови клонки или цветя(вместо палмови, защото палмата не расте у нас), припомняйки тържественото влизане на ИисусХристос в Йерусалим. В древността със зелени клончета се посрещали царете, тържествено завръщащи се след победа над враговете. И ние, държейки първите раззеленили се от пролетта клончета, прославяме Спасителя като победител над смъртта. Зеленото клонче е знак на победата на Христос над смъртта, и то трябва да ни напомни за бъдещото възкресение на всички нас от мъртвите.