В днешния свят, демоните по много начини атакуват човека.

Един от тях е кибер-зависимостта, която е мощен портал за въздействие на злите духове върху хората и особено на подрастващите.

цялата тема

Блудството и целомъдрието са морални категории, които често са трудно разбираеми за светския човек. Тези понятия съществуват извън религията, но в християнството те са разкрити в тяхната цялост.

цялата тема

Ще бъде несправедливо, ако говорейки за съвременните ереси и секти, пропуснем и една от малкото, родени у нас, но успели да намерят разпространение и в други страни. Това е Всемирното бяло братство, създадено от българина Петър Константинов Дънов.

цялата тема

Един от начините, по които атакува дявола и превзема огромни духовни територии е пушенето. В днешно време, тютюнопушенето се е превърнало в навик и е обхванало по-голяма част от човечеството. Стари и млади, болни и здрави, учени и обикновени хора, мъже и жени пушат по домовете, разхождайки се по улиците, стоящи по скамейките, на работа и на почти всички видни обществени места. Навсякъде може да се намери пепелник и има създадени специални зони за пушачи.

цялата тема

В последните години медийното пространство е залято с пророчествата на Ванга, за България, за края на света, за войните, земетресенията и какво ли още не. Направиха се редица филми и постоянно се издава множество литература с която се внушава, че Ванга не само е имало свръхестествени способности, но е и „светица”.

цялата тема

Хората, които разкриват делата на дявола и неговата армия от бесове са обект на тяхната агресивна ярост. Това се отнася особено за тези, които изучават в дълбочина православното християнство и помагат на хората да живеят според Божията воля.

цялата тема

В световен план съвременното семейство е в процес на дълбока рецесия, която дава свое отражение и у нас.

Живеем в епоха, когато срещу семейството системно се воюва чрез закони и норми, които са антитрадиционни, антихристиянски, антинационални, бихме казали и нечовешки.

цялата тема

                                   

Сам Спасителят се е молил на Своя небесен Отец. Виждайки Го да се моли, един от апостолите Му Го запитал:

– Господи, научи ни да се молим!

цялата тема

Молитвата е изключително важна и необходима за всеки християнин.  Бог говори на човека чрез Св. Писание, а в молитвата човек беседва с Бога.

Да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Изисква се особен труд. Дори светците казват, че молитвата е като да проливаш кръв. Руският народ е създал една поговорка: „ най-трудните неща на света са, да се молиш и да се грижиш за старите си родители“.

цялата тема

           Няма на земята човек, който не би искал да е щастлив. Но представата за щастие у всеки е различна. Някой хора виждат щастието в материалните придобивки и богатството, други го търсят в чужди страни и пътувания, а трети го намират във всякакви развлечения и наслади.

цялата тема

В съвременните общества в почти всички  страни се наложи светският материализъм и трупането на богатство се приема като най-важна част от живота на човека. Парите определят статуса на всеки в обществото, нивото на самоуважение и цялата идентичност на хората. Няма нищо по-близо до сърцето на съвременният материалист от парите и колкото става по-богат, толкова повече се изолира от останалите и го обзема скъперничество.

цялата тема

Братя и сестри, невещественият огън на Божи гроб е най-значимото ЧУДО в нашето съвремие. На Велика събота Той слиза и запалва свещите единствено и само на ПРАВОСЛАВНИЯ Патриарх. За около двадесет секунди след слизането Му, този огън не изгаря и за това се нарича невеществен. Вижте ЧУДОТО в това ВИДЕО!

цялата тема

„Не се обръщай към ония, които извикват мъртавци и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквернят. Аз съм Господ Бог ваш” (Лев. 19:13)

В забързановто и объркано време в което живеем, много човеци с по-слаба вяра и познания прибягват до услугите не врачки, ходжи, магьосници, астролози и др. Водени от мисълта бързо да решат духовните или физическите си проблеми те се обръщат за помощ към гореспоменатите окултисти без да подозират, че така влизат в капана на дявола. Това е така, защото едни окултисти се сдобиват с „информация” от поднебесните нечистиви духове (бесове),  а други подобни са простоедни измамници.

цялата тема

Невярващите са най-нещастните хора на земята. Техният душевен мир и сърдечното им спокойствие са прогонени от неверието и гордостта.

Радостта, която вярващите намират в изпълнението на Божиите заповеди и удовлетворението, което произлиза от нравствения (моралния) живот, за невярващите е непознато усещане. По пътя на живота те са сами. Никой не ги води и никой не напътства техните стъпки, водещи към вечна погибел. Увереността, която извира от вярата в Божия промисъл и която потушава житейските грижи, за тях е неразбираема сила.
За голямо съжаление повечето хора са безразлични към православната вяра и сърцата им са окаменяли за Бог. Обхванати са от тъпо безчувствие към религиозните въпроси и не се трогват, когато им се заговори за Бога, добродетелите и царството небесно. Смятат, че най-важното в земния живот е удоволствието от живота и плътта. Интересуват се от всичко (образование, професионално утвърждаване, политически пристрастия, спорт, външен вид, богатство, слава), но не и за пътя на душата след смъртта. Когато започнеш да им говориш за духовни поуки, отказват да слушат, отбягват тази тема, презрително се усмихват или негодуват. Защо? Защото, ако научат нещо, после ще трябва да го приложат в живота си. Така тяхната съвест ще бъде уличена, а техният разпътен и изпълнен с грехове живот изобличен. Именно затова, не искат и да чуят за духовни въпроси, защото не желаят да се променят. Оправдават се със своето незнание. Но никой от тях няма да се избави от наказанията за греховете си, поради незнание, твърдейки че е невинен. Незнанието се явява само претекст за оправдаване на тяхното падение и неразкаяност.

цялата тема

Господ Иисус Христос започна своето учение за блаженствата с думите: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3)

Първата добродетел, която Той възвести, по единодушното свидетелство на св. Отци е смирението. Бедните по дух са смирените. 
Старият свят погина от гордост и породилите се от нея грехове.

цялата тема

         

Да започнем с думите на един бележит светец –  Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867).

„Изпълнява се предсказаното в Писанието за Отстъплението от християнството на същите народи, които някога са преминали от езичеството към християнството.”

цялата тема

Войната на дявола

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

цялата тема

„Мислете за смъртта. Не се грижете за земното.
Всичко това е само сън. Земният живот е само сън“
Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867)

Днес, ние живеем в тежко и драматично време. Трагедията на съвременното общество се състои в това, че изгубило връзката с Бога, се бори за ценности, мир, свобода и демокрация между човеците. Срещаме хора, които оценяват положително някои християнски добродетели, дори са готови и да се съобразяват с тях, но да вярват в Бога и в безсмъртието на човешката душа,това те считат за ненаучно, отживяло, старомодно, израз на невежество и т.н.

Такива хора стоят твърдо зад максимата: „Око да види, ръка да пипне.”

Но не всичко в света е възможно да почувстваме. Най-великото, най-драгоценното, не може да се види с очи, и да се пипне с ръце.

Доброто сърце, добрата душа и човешките чувства не могат нито да се видят, нито да се пипнат, нито да се измерят.

Други подобни маловерци казват, че ако видят някой възкръснал мъртвец, биха повярвали. Да, биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби? – Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали, че е халюцинирал.

За такива Господ говори :

„Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат”, защото, „ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Съвременните хора на земята не знаят и не търсят да научат какво я очаква душата след смъртта и пристрастени към земната суета, нехаят за това. Повечето са заети само със собствените си грижи и гонят само личните си интереси. Превръщайки се в роби на своите страсти и прикриващи под маската на святост една порочна  душа, виждат цялата сладост на живота във всекидневното блудство, преяждане, пиянство и трупане на богатство.

Такива хора, изгубили Божият страх, нетърсещи духовно спасение, са достигнали до пълен нравствен разпад и не помислят за бъдещият живот.

Какво означава страхът Божий.

За да се достигне до него, човек трябва  да има искрена и неподправена любов към Бога. Тази любов се разгаря постепенно, кагато се изучава Христовото учение и се живее по Божиите закони.

Неизпълнявайки Господните заповеди, въпреки моментното удоволствие от греха, сгрешилият, чувства вина и гузна съвест. Ако човек знае пътя на душата след смъртта и наказанията за нея от нейният Създател, би се замислил преди да извърши неправилно деяние. Ето тогава се появява спасителният страх от Бога, знаейки че Бог ще го накаже. Той произлиза от любовта към Господа и стремежа на човек да не Го оскърби.

Сам Господ говори от псалмите на цар Давид:

„Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди.“ (Пс. 111:1).

Премъдрият Соломон  в своите притчи казва:

„Страхът Господен е животен извор, който отдалечава от мрежите на смъртта.“ (Притч. 14:27)

Свети Йоан Златоуст поучава, че където има страх Божий – там няма завист, няма мъка от сребролюбие; където има страх – там гневът е погасен, злата похот усмирена, всяка безумна страст – изкоренена.

Божият страх усилва вярата към Бога и той е още едно оръжие в борбата срещу дявола.

Както се вижда, пътят и наказанието на човешката душа след смъртта е основата на спасителният Страх от Бога. За това, да разгледаме Божествените откровения какво казват за това.

Всеки се ражда, живее, твори или унищожава, гради или разрушава, но не трябва да забравя нещо много важно. Човекът е създаден за безсмъртие и неговия земен живот е подготовка за бъдещия вечен живот.

От тук идва и кардиналният въпрос. Какво става след края на живота?

Той би бил безсмислен, ако завършваше със смъртта. Отговорът е, че душата на човека която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен живот и след като вече не е в единение с тялото. Смъртта не прекъсва човешкия живот, а само го видоизменя.

За умиращия, често духовните видения започват  още в предсмъртните часове. Докато говори с хората около него, той вижда и това, което другите не виждат – добри и лоши духове. С прекъсване нишката на земния живот, душата се озовава сред ангели и демони. Обикновено тя се приближава към онези, които са й по-сходни по дух. Ако докато е била в тялото си, е била под въздействието на някой от тях, тя ще остане в негова зависимост и след това. Влизайки в отвъдния свят, всяка една душа, бива поотделно съдена от така наречения Частен Божий съд. Този съд, се извършва непосредствено след смъртта на човека, съгласно думите на св. Ап. Павел:

„На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27).

Частният съд над душата е под контрола на Бога, но се извършва с посредничеството, от Ангели и демони. Той продължава, 40дни от смъртта на човека, през които душата минава през така наречените митарства.

Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъци и мито от превозваните товари. Те стояли при митници и застави, наричани митарства.

Макар в Библията,  учението за митарствата да не е изрично упоменато, то не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него. Дошло е до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски, св.Игнатий Брянчанинов и много други.

За да се разбере  по-добре това учение, трябва да се знае, че всеки християнин при светото си Кръщение получава от Бога невидим Ангел-пазител. Този Ангел, денем и нощем през целият живот, до смъртният му час го наставлява, като записва добрите дела извършени от него. За тях човек получава милост от Бога и вечен живот в Небесното Царство.

Дяволът, който желае да погуби човешкия род, също поставя близо до човека зъл дух – демон, които постоянно следва човека и следи за всичките му грехове, вършени от него от най-ранна възраст. Съблазнява го и изкушава към лоши помисли и деяния, също записвайки всяко зло дело в съответстващото му митарство. Затова въздушните демони – митари знаят за всеки сторен грях на всеки човек. Целта им е извършване на колкото се може повече грехове  и погубване на душата в ада.

Светите Отци ни предупреждават за 20 митарства като на всяко от тях се изпитва различен грях. Ден след ден на всяко едно митарство, демоните – митари, преграждат пътя на душата, като най-подробно й припомнят и търсят отговорност за всичките й грехове извършени от нея през земният й живот, стремейки се да я задържат. Божиите Ангели представят добрите й дела и съдействат за нейното оправдаване.

След преминаването на едно митарство, душата отива към следващо. Ако има повече добри дела отколкото грехове, то демоните не могат да я задържат. Но ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, я хвърлят в бездната на ада.

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единствения пряк и конкретен разказ, с който нашия Спасител, Господ Иисус Христос разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни показва нагледно, към какво води греховния начин на живот и че всеки си получава заслуженото не в друго тяло, а в отвъдното.

„Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово, умря и богаташът, и го погребаха; и в ада,“

Част от греховете, погубващи душата са следните. празно многословие; лъжи; осъждания и клевети; чревоугодие и пиянство; леността и униние; кражби; сребролюбие и скъперничество; лихварство; неправедно забогатяване; злоба, омраза или завист към ближния; гордост и тщеславие; гняв и ярост; злопаметност и отмъстителност; убийство и самоубийство (вкл. аборт); окултизъм;  блудни дела, помисли и мечтания; прелюбодейство; содомия; Ереси като неправилни мъдрувания за вярата, отстъпление от православното изповядване, участващи в секти, неверие, съмнение и изопачаване на богооткровеното учение. Хули срещу Св.Дева Мария и Светиите, немилосърдие и жестокост.

През земния си живот, душата колкото повече добро е вършила и колкото по-малко грехове е извършвала, толкова по-лек е пътят й през митарствата. Едва след успешно преминаване през всички, ще  бъде достойна да влезе в Царството Небесно.

Душите на съвършените праведници не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини.

“Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан. 14:30).

През митарствата преминават и изтезания получават само Православните християни, възлизащи на небето. Онези, които не вярват в Господ Иисус Христос, не преминават по този път. Всички те още в замния живот са живи само телесно, но душите им са мъртви. Когато те умрат, бесовете без всякакво изпитване, веднага им вземат душите и ги водят ада.

Православната Църква  учи, че като израз не само на Божията строгост но и на Божията милост, душата, намерена за грешна при митарствата и сложена на мъчения, може да бъде спасена.

Тя сама, не може нито да се очисти, нито да се покае, нито да направи нещо, което би могло да я избави от ада.

Освобождаване от нейните греховете и добиване на пълно опрощение, става чрез заупокойните молитви на Земната Църква. Особено полезни също за нея  са добрите дела, молитвите и милостите, извършени в нейна памет от нейните близки. Починалите имат особено голяма нужда от тези дела, най-вече през първите 40 дни след смъртта, когато душите им се движат по пътя през митарствата.

Трябва да отбележим нещо много важно.

Тези които, се изповядват пред духовния си отец и откриват всички свои прегрешения без да скрият нищо и искрено се разкайват и съжаляват за стореното, греховете им, по Божието милосърдие невидимо се опрощават. Преминавайки през митарствата, изповяданите  и опростени грехове ги няма в списъците на демоните. Тогава въздушните митари-бесове не намирайки нищо записано, не могат да причинят зло и такава душа възлиза в Небесното Царство.

За всички хора, подробно изучаване на митарствата е от голяма полза. Изследването на греховете във всяко едно митарство, помага, те да се избягват или, ако са извършени, да се покаят за тях, докато е време.

Обобщавайки казаното до тук се вижда, че митарствата изпълняват ролята на Частен съд, на който се определя временната съдба на душите в две места – праведните в Рая в непълно блаженство, а грешните в Ада в непълна мъка. Приликата между двете е единствено в тяхното времетраене, до Второто Христово пришествие, когато ще бъде възкресението на мъртвите, Всеобщият съд и свършека на света.

Единородният Божи Син няма да дойде от земята. Той ще слезе от небесата, и не сам, както преди, а с мнообройна свита, носен от безброй ангели, и не тайно, а явно, озарявайки като мълния. Защото Сам Христос е казал:

„Както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад; тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески” (Мат. 24:27).

Повярвалите в Сина Божий и отново родени в тайнството св. Кръщение, стават способни да водят духовен живот. Това духовно възкресение, трябва да послужи като основа за физическото възкресение, което ще дойде чрез силата на Всемогъщия Бог в последния ден от този свят.

Истината за всеобщото възкресение, превишава границите на човешкия разум, но то е засвидетелствувано ясно в Божественото Откровение.

„Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:28-29).

„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” ” (1 Кор. 15:51-52).

Смисълът на тези думи е следния. При Второто пришествие на Сина Божий, мъртвите ще възкръснат (душите на всички мъртви ще се върнат в телата си), а живите ще се изменят, т.е. ще получат духовни, нетленни и безсмъртни тела, каквито ще получат и възкръсналите.

Възкресението на мъртвите в последния ден на света ще бъде всеобщо и едновременно, както за праведните, така и за грешните. От Писанията трябва да се заключи, че техният вид ще бъде различен. Праведниците ще бъдат светли и радостни, а грешниците ще се появят грозни и ходещи като мъртъвци.

За да укрепи в нас вярата и благочестието, Господ още в този живот ни показва, че е единствен, Който може да превърне тленното в нетленно.

Това го доказва след смъртта на много от светците. Техните тела са били като нашите, но не само че не се разлагат, но нерядко с тях нетленни остават и техните одежди, погребални повивки, та дори и дървените ковчези, в които са били погребани. Християните, които са се покланяли на свети мощи знаят, че те често излъчват неописуемо благоухание, източват свето миро и извършват много чудеса. Такива са мощите на св.Николай, св.Димитър Солунски, св. Петка, св.Петър Цетински. св. Симеон Сръбски, св.Нил Мироточиви, св.Спиридон Тримитунски, св. Гурий Казански, светите Киевски преподобни в Киево-Печерската лавра и др.

Нетлението на телата разкрива истинността на Православната вяра и нейния божествен произход.

Телата на светиите ни уверяват в истината на Христовото учение за възкресение на мъртвите. Както Господ може тленни тела да запази в продължение на векове нетленни, така може и от земния прах да въздигне телата на всички живяли на земята при Второто Си Пришествие.

След като мъртвите възкръснат и живите се изменят ще настъпи и свършекът на света (Мат. 13:39, 24:3,28:20).

Свършек на света трябва да се разбира не в разрушаване и унищожаване на вселената, а в изменение и обновление. Светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответствува на новото състояние на човека.

Небето и земята няма да бъдат унищожени, а само ще се променят, ще се обновят. Промяната ще е един вид пречистване, освобождаване от злото и неправдата.

„Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13

цялата тема

 

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

Живеем в опасни времена, които ще имат сериозно отражение върху свободата и бъдещето ни. Определени организации от хора контролират почти целия свят и целят установяването на Световно управление, което означава абсолютно и всеобщо заробване на цялото население на земята. Почти е невъзможно до проумеем как тези структури успяха да предизвикат една форма на заблуда и халюцинация в човешкото съзнание, и то в масов мащаб. Те постигнаха целта си и ни заслепиха така, че да не виждаме как в момента светът преминава от конституционен режим към тоталитарно глобално управление.

Зад повечето от това, което четем в печата, слушаме и гледаме по радиото и телевизията, се крият факти, които трудно могат да се схванат и асимилират. Има данни, че днес над 80% от предаваните новини се подработват предварително. Голяма част от наличната информация, също се контролира и пише от много добре замаскирана задкулисна сила. Народът ни е целенасочено дезинформиран до такава степен, че не може да различи истината от неистината, доброто от лошото, правилното от неправилното.

Чрез деянията на определени кръгове от хора, човечеството и нашата планета навлизат в момента в една драматична нова ера на бездуховност, мизерия и отчаяние. Настъпила е фазата, когато целият свят трябва да бъде „превъзпитан” и остатъците от християнското съзнание заличени.

Историята показва, че много хора чуват предупрежденията, но не им обръщат внимание. Други си запушват ушите и направо отказват да ги чуят.

Моята цел е всеки, след прочитането на този материал, да се събуди от летаргията, наложена  в обществото, да бъде информиран за истинската действителност, в която живеем и за онези, които управляват света.

Въпреки чудовищността на фактите, които ще открием, ние не трябва да се страхуваме да се изправим пред тях. Тези истини трябва да станат наше оръжие в трудния път за нашето спасение и духовно изграждане.

Много от нас са чували да се говори за някакъв нов световен ред.

Нормално е да си зададем въпроса. Какво ни носи този световен ред -прекрасна епоха на мир и благоденствие или начало на диктаторски кошмар?

Показателно е, че Новият ред настойчиво се прокламира от всички тайни, окултни организации. Безспорно е доказано, че идеята за нов ред е от много години, предава се от поколение на поколение, всичко в него върви по строг план и при стриктно изпълнение. Важно е за нас да разберем:

Кой дърпа конците  и кой е действителният господар?

В света съществува група неимоверно богати хора, които подреждат бъдещото развитие. Те считат себе си за висша раса със синя кръв. Убедени са, че тяхната съдба е предопределила да им служат останалите, тези с червената кръв, които живеят, за да им бъдат икономически роби.

От столетия насам тези дяволски хора, различими от малцина, са се свързали  в тайни организации и трупат неимоверно големи състояния и материални богатства. Това им дава неоспорима сила и власт, която се увеличава ежедневно. Вярват, че те единствени знаят това, което е най-добре за човечеството и тяхното природно превъзходство над останалите им дава правото да провеждат своите намерения. Това не е сън, и не е параноично мислене. Това е реалност.

Тези хора не нарушават законите – те правят законите. Създават наредби, които другите са длъжни и трябва да изпълняват. Дирижират държавни събития и международни кризи и манипулират  международния пазар, както желаят. Тази доходоносна игра със световните финанси и световната политика водят от много поколения насам и смятат, че вече са готови да поемат пълния контрол над света.

Наименованието на този контрол е Нов световен ред. Това ще бъде едно световно управление, една световна империя със столица Йерусалим.

Но нека разгледаме структурата на злото.

Неговата йерархия е изобразена като пирамида, на върха на която е съсредоточена властта. Всевиждащото е Сатаната, които заедно с бъдещия Антихрист, ще бъдат абсолютните господари на света, съсредоточили в ръцете си цялата власт. Непосредствено под тях е Същинската власт. Тя е съсредоточена в комитета на 3-мата. Тези трима души никой не познава и са забулени в пълна тайна. Под тези трима души стоят други девет в изключителен и недостъпен комитет. Деветте лица, непознати другиму с функцията си, притежават повече власт и авторитет от всяка друга, съществувала в човешката история група. Събират се редовно на различни места на планетата и редят бъдещето на света и човечеството. Веднъж взели някакво решение и определили някаква политика, целият апарат на Тайното братство без всякакви коментари го привежда в действие така, както работи прецизна, добре смазана машина. Деветте от този финансов елит вярват и твърдят, че са наследници на царска кръвна линия, предопределена да управлява света во веки веков. Тези хора поддържат финансово организации, като ООН, за околната среда, феминистки, окултни, научни вирусни лаборатории, леви и десни религиозни движения, хомосексуалисти, организации за граждански права и мн. др.

Президенти, министър- председатели, депутати, конгресмени, сенатори и стотици други високопоставени лица във всички държави по света сляпо и робски им служат.

В демократичните държави, наивните маси вярват че техният глас решава изборите и че те определят своите лидери. Жестоката истина е, че докато един човек не бъде подкрепен и одобрен от господарите, които управляват зад сцената, той няма никакви шансове да бъде избран на висок пост.

Деветимата са умът, разработващ  поставените от горе задачи и изпращащ решенията до различните организации за изпълняване.

Под деветимата в пирамидалната йерархия следва Комитетът на 300-те, който също се пази в тайна. Влизането на чужди или случайни хора в Комитета е невъзможно. Камуфлажът, който ги покрива, е непробиваем.

В този комитет на 300-те, който съществува вече близо две столетия, са събрани едни от най-блестящите интелекти, които работят усърдно за образуването на едно „ново” абсолютно тоталитарно и контролирано общество. Те разработват идеи, произлизащи от окултните организации и клубове.

В  него не само членуват, но са и подчинени следните организации:

Старите фамилии от европейското Черно благородство, Фримасонството, Кръглата маса, Билдербергите, Трилатералната комисия и Съвета за чуждестранни връзки. ООН, Римски клуб, Орденът на череп и кости, Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка, Организацията на обединените народи (ООН), Италианската масонска ложа Р2 – специално тази във Ватиканската йерархия, НАТО и много други.

Разузнавателни групи: ЦРУ, КГБ, ФБР, английско разузнаване, мафия (организирана престъпност), Картел за опиати, Интерпол, комунистически партии и други

Религиозни групи: Световен съвет на църквите, Национален съвет на църквите, Световен парламент на религията, Ватикана, Култове на новата епоха, Либерални протестанти, Обединена църква, Световна църква, Храм на разбирателството, Орденът на св. Йоан от Ерусалим, Една световно управлявана църква и други.

Образователни групи: Световната здравна организация, ЮНЕСКО, Световна федералистка асоциация, Луцис тръст, Световно доброжелателство.

Всички изброени  по-горе организации са продали душата си на дявола, което изглежда е вече тяхна съдба и техен позор и чрез сатанинското си съюзяване  придобиват още повече богатства, власт и налагат собствената си воля над целият свят.

Всяка една държава, голяма или малка, дължи своята самостоятелност не на големите хора, а на така наречените „малки хора” – неизвестните, които са умирали за нея. Средната класа е тази, направила възможни нашите мечти за свобода. Тя е ограничила управлението чрез наложената конституция на която всички и се подчиняват – както правителството, така и народът.

Борбата на 300-те  е чрез премахване и унищожаване конституционните права на народа да се постави още веднъж средната класа в зависимост и подчинение. Ако елитът постигне своята цел, това значи, че средната класа ще бъде унищожена и ще изчезне. Това значи деспотизмът да възкръсне отново и безкрайно богатите да подсигурят своето монополистично управление в целия свят.

Комитетът на 300-те, до такава степен обработиха психологически човечеството, че то съвсем доброволно и без всякаква реакция започна да се отказва от конституционните си права. Държавите позволиха на ООН да упражнява контрол над външната им политика, а на МВФ да контролира и управлява тяхната фискална и монетарна политика. За последните години, както виждаме,  успяха да сринат икономиките на много държави в света.

Тези хора са навсякъде във висшата власт и са движещите сили, които отговарят за всяка държава и нейното управление. Но същевременно са и близки помощници и спътници на световното скрито управление. Истината е, че те държат у себе си по-голяма власт отколкото всички държавни  управления, събрани заедно!

По йерархия те са над управленията. Способността им да постигат целите си е изумителна, защото контролират всичко, което виждаме и чуваме и скриват онова, което не искат да знаем, избират лицата, които да бъдат представени за важни политически длъжности, включително президентите на държави, решават кои големи компании да се развиват, кои да бъдат спасени от фалит, кои да изчезнат, определят всеки ден стойността на долара, на златото, на петрола, повишаването и намаляването на лихвите, и много други.

При такава власт, те естествено, могат да правят почти всичко, каквото поискат. Тяхната истинска цел е превземането на всички световни пазари, заграбването на цялата власт и абсолютен техен контрол.

Не съществува нито една страна в света, която да не е наблюдавана и насочвана в „правилна” насока, манипулирана и контролирана от невидимото управление на 300-те. Няма нито един избран официален политически лидер, който да не е подчинен или да не под влияние на тяхната власт.

Комитетът на 300-те с всички негови присъединени организации като множество тайни общества, изследователски институти, заедно със своите банки, застрахователни дружества, фондации и гигантски корпорации са неприятелите на човечеството.

Като обобщение, ще кажем, че тримата, 9-те и 300-те образуват  тайно управление, наречено Илюминати, целта на което е заробване на човечеството.

Кога ще се случи това, кога събитията ще започнат да текат, как ще разберем кога е началото?

Според множество доклади всичко това ще започне с премахване на националните валути, въвеждане на единна национална валута (евро), а в последствие и въвеждане трансфер по електронен път в сферата на търговията, заместващ  всякакъв вид книжа и банкноти.

Следва световен икономически срив, или по–точно унищожаване икономиките на повечето държави. Хората, които имат правилна вяра в Господ Иисус Христос и парични капитали (спестявания) се явяват независими. Те са единствените, които могат да въстанат срещу този Дяволски ред.

Всички ние, трябва да разберем, че списъкът на събитията, водещи до т.нар. Нов световен ред, не е някаква илюзия и още по-малко израз на някаква параноична теория. Това е един невероятен проект, в който целта на Илюминати е:

– Борба със силата на отделната личност, защото няма нищо по-опасно от нея. Ако тази силна личност притежава творческа  и духовна енергия посланието й може да достигне до милиони хора.

– Чрез глад и разпространение на болести всички народи трябва да бъдат доведени до ситуацията, когато те не ще могат да видят никакъв изход освен този, който им се предлага: пълно подчинение на Илюминатите.

– Унищожаване на средната класа в бизнеса, а както знаем това е гръбнака на икономиката в държавата.  Всеки, изразходвайки своите спестявания, се оказва 100% зависим.

– Да управляват света религиозно чрез създаване на безброй изкуствени религии, учения, философски школи и лъже – научни направления. Обезличаване и премахване на християнската религия  и обединяване на всички съществуващи религии в една универсална религия наречена Ню Ейдж – Нова епоха.

– Пълен монопол върху хранителните ресурси и възможностите да се манипулира с тях.

– Сливане на икономиките на отделните страни, заличаване на културните и езикови различия между народите, създаването на големи наднационални политически образувания (подобно на Европейския съюз).

– Проникване във всички етажи на властта, в обществените организации и в органите за ред и сигурност.

– Контролиране на  средствата за масова информация. Чрез последователна обработка на словото – медийно, устно и писмено, а също така и чрез специално разработени форми на измама хората ще попаднат под волята на Илюминати.

– Способността да се мисли самостоятелно трябва да бъде ликвидирана чрез вкарване на готови възгледи.

– Разрушаване на институцията семейство. Легализиране на еднополови бракове. Позволяване на еднополови хомосексуални двойки да осиновяват и отглеждат деца в противоестествена среда. Въвеждане на  хомородителството в административните и училищни формуляри, както и в актовете за раждане. В графите за “баща” и “майка” вече да се пише “родител 1” и “родител 2”.

– Да контролират образователната система в цял свят.

– Да контролират и следят всеки човек. Предотвратяване всяка форма на независимост.

– Да унищожат националната самоличност и националната гордост у   човека. Изтриване както на националните граници, така и на националните и расови различия. Създаване на „сиво човечество” – без корени, без традиции. Тези хора ще могат прекрасно да се контролират, изгубили напълно опорната си точка.

– Да спрат индустриализацията и производството на ядрената електрическа енергия. Абсолютен монопол върху енергетиката на отделните държави. Затваряне на редица атомни централи.

– Масите трябва да останат слепи, неразумни и лишени от собствено мнение. Трябва да ги управлява справедлива и неуморна сила на принципа на безусловното подчинение.

– Световното господство трябва да се постигне само по заобиколни пътища чрез целенасочено подриване на действителните свободи:

законодателство, преса, избори, свобода и възпитание на личността.

– Да дадат пълна подкрепа на супернационални институции, като ООН, Международния валутен фонд, Международната банка, Международния съд и др.

– Чрез целенасочено разбиване на държавното устройство, съответното правителство трябва да бъде принудено да се мъчи дотогава, докато само не осъзнае готовността си да предаде властта си в ръцете на Илюминати, за да запази мира.

– В света трябва да има едно правителство, единна военна сила, единна култура. И накрая идва ред на Новата световна религия, „начело на която ще застане антихристът, диктаторът, изживяващ се като бог във възстановения Иерусалимски храм” (Сол. 2:4).

Стратегията на  Илюминати е да се създават конфликти и противоречия по света, в които елитът изцяло да контролира и двете воюващи групи.

Поради тази причина никога не е имало значение каква е политическата окраска на участващите в техните срещи, защото поканените – всички до един, дължат привилегированите си позиции на силните на деня и на окултните им общества.

Нито една медия не информира своите слушатели  за техните конференции. Светът не получава никаква информация, никакви снимки. Тяхното име въобще не се споменава.

На въпроса – защо? Бившият редактор на вестник „Ню Йорк нюз” Джон Суинтън отговаря така на този въпрос:

„Ние сме оръдията на васалите на богатите, действащи зад кулисите. Ние сме марионетките. . . интелектуалните проститутки.”

Овластените марионетки на т.нар.  демократично избрани правителства (премиери, държавни глави или политически секретари на партии) изпълняват най-старателно плановете на влиятелните си господари. А през това време хората тънат в неведение за всичко, което става, поради пълния контрол върху информационния свят.

Тяхно творение е и Европейският съюз, които е значима крачка по пътя към глобализацията.

Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че целите и идеите на тази организация много бързо се налагат в света и най-големите страни са почти превзети от тях.

Човечеството се намира на ръба на най-страшната катастрофа, от която някога е било заплашвано. Много хора намразиха своите управляващи и своята обществена среда. Последните анкети показват, че по – голямата част от хората се страхуват от правителствата си и ги ненавиждат. Появяването на много криминални организации, влизащи във властта, е началото на един тоталитаризъм.

За съжаление ответна реакция почти не съществува. Духовните и интелектуалните ценности на хората са разрушени. Образът и подобието на човека са сменени.

Една много малка, избрана и самоналожила се група, тласка човечеството към робско подчинение и към служба само на своите дяволски  интереси. Бъдещите преследвания и жестокости ще бъдат много по-страшни, отколкото можем да си представим. До момента всичко е един експеримент на тези хора-демони, за да разберат как човечеството ще реагира и приема техния сатанински план. Сега, след като се убедиха и окуражиха от това, че хората бездушно мълчат, те продължават своите замисли и цели.

Време е да се събудим  и да  започнем  да задаваме въпроси, за да  знаем, разберем  и опознаем истинския свят, в който живеем.

Не трябва да забравяме, че Илюминати контролират почти целия свят и са много близко до последната си победа. А тя е създаването на Нов Световен Ред, начело на който ще застане антихриста.

Но тръгнали по пътя на злото, увлечени от богатствата и гордостта не знаят, че сам Бог ръководи света от висотата на Своето всемогъщество и съвършенство. Всевиждащият Творец знае всеки ход на противника и неговите скрити замисли и кроежи.

Той е допуснал злото в света временно, за изпитание на свободната човешка воля и за  проверка и каляване на християните в битката с тъмната дяволска сила.

Ние християните не бива да униваме пред слуховете за тайнствената мощ на Илюминати, защото Сам Господ Иисус Христос е казал:

„ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 6:15), и още: „Не бой се, малко стадо!” (Лука. 12:32).

Дяволът и неговите слуги предварително са изгубили битката с Бога. Усилията да построят нова Вавилонска кула ще се провалят.

Лукавият знае това, но не и тези, които му служат.

Желанието на антихристите – явни и прикрити, да оспорват Божествената власт, винаги е завършвала с унизителното им поражение.

За противника на Бога, именуван дявол, (сатана, денница, луцифер), комуто богоборците се кланят, пророкът казва:

„как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди”,

„ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния.

Но ти си свален в ада, вдън преизподнята” (Исаия 14:12-15).

Такава ще бъде участта на всички, които по един или друг начин въстават срещу Божието всемогъщество. Едни от тях са Илюминати.

Богослов Данаил Добрев, гр. Варна

Естественно много ще рекат, че това е един безобиден ритуал който, по аналогия на нашите кукери цели да прогони злите сили от нашето битие.

Дали?
Истината, е далеч по-страшна, поради което, съвсем естественно, трудно може да се приеме, а да не говорим да се осъзнае.
За какво иде реч?

Според окултната келтска традиция „хелоуин“ – това е деня на господаря на мъртвите.

В зависимост от информационният източник, друидския бог на смъртта бил наричан Саман, Шамхан, Самана, Самхейн или Сауин, а неговия ден бил наричан „Oidhche Shamhna“, което означава „Навечерието на Сауин“.

Вероятно сте виждали модерната днешна версия на Сауин, без дори да го знаете. Този келтски бог е бил изобразяван като призрачен скелет държащ коса. По-късно той станал известен като събирателен образ на смъртта.

Но все пак, откъде идва названието „хелоуин“?

Първоначално, друидския празник се казвал „Навечерието на Сауин“. В ранна Британия, бил наричан просто „Samhain“, а името „хелоуин“, идва от жалостивия опит да се християнизира празника когато католическата църква мести празника „вси светии“ от месец май, на 1-ви ноември. Новият празник се казвал „All Hallow’s Day“ („всех святих“ по църковному) и скоро станало традиция, деня преди това да се нарича „All Hallowe’en“. Впоследствие името било съкратено и наречено „Halloween“.

От друга страна изпълняването на процедурите може да окаже лошо влияние върху подрастващите! Днес, толкова известната на всяко американско дете днес мантра – „trick or treat“ („почерпка или номер“), кара децата да получават каквото очакват или да изнудват за него.

Това е двусмислена фраза, в исторически план се твърди, че пращала вълни от паника у хората, които я чували. Ако някой от благородниците се съгласявал да си сътрудничи с друидите, те трябвало да изберат един от техните слуги или ако нямат такива – някой от собствената им къща, т.е. член от семейството, който да бъде използван от друидите като жертвено агне същата нощ. Това била „почерпката“.

От друга страна светещите фенери служели като сигнален огън (и имат тази функция и до ден днешен), който да маркира тези къщи, които симпатизират на представителите на Тъмната страна и по тази линия заслужават милост, когато терора на хелоуин започне. Това е причината днес на хелоуин да се правят тиквени фенери със страшни лица – това е знак за принадлежност.

От своя страна изначалната причина за направата на фенерите била  за маркер на демоничните сили, които щели да бъдат освободени тази нощ, че тази къща е дала „лакомство“ и не трябва да бъде обезпокоявана, гарантирайки по този начин, че никой друг в този дом няма да бъде убит тази нощ.

В тези напрегнати години, тъмните засилиха тотално своята дейност. И то не само над децата, но и сред възрастните и „улегнала“ част от човечеството. Съвсем естественно е цялото това зомбиране, вървящо с огромна сила през последните години, да оказва своето въздействие върху огромна част от хората, независимо от тяхната възраст.

От своя страна трябва да занем, че заиграването със страха и с дяволските символи НИКОГА не е безопасно!

По: https://hristianstvo.wordpress.com/2013/01/04/истината-за-хелоуин-пазете-децата/ 

Изразът „давам лептата си”, означава давам скромно парично дарение, и води началото си от евангелския разказ за дарението, което една бедна вдовица оставя за Йерусалимския храм.

 

Това събитие се случило през Страстната седмица. През един от нейните дни Господ Иисус Христос, след като посочил лицемерието на книжниците, седнал срещу съкровищницата на Храма и гледал как народът пуска пари в кутията за дарения. Мнозина богаташи дарявали много пари. Една бедна вдовица пуснала две лепти, т. е. един кодрант, в съкровищницата. След това Господ повикал Своите ученици и им казал, че бедната вдовица е дарила повече от другите, които са пуснали пари в храмовата съкровищница, защото всички други са дали от излишъка си, а тя отделила от своята немотия всичко, що има, цялата си прехрана (Мр 12: 41 – 44; Лк 21: 1 – 4).

Лептата, спомената в този евангелски разказ, е най-малката медна еврейска монета в Древността. Сечена е при владетелите от Иродовата династия. Равностойна е на една наша стотинка.

Господ обаче похвалил усърдието на вдовицата, защото тя дала всичко, което има. Затова нейната жертва е оценена много високо. Тя съществено се различавала от пожертвуванията на другите богомолци които давали много пари поради тщеславие.

Но Бог цени жертвата не по количеството й, а по желанието, с което се принася, по душевната чистота на приносителя и в зависимост от средствата, с които разполага.

Нужно е да изтъкнем, че при описанието на тази случка се изгражда ярък и въздействащ контраст между неискрената и истинската набожност.

Богатите даряват големи парични суми на Храма. Може би някои измежду тях са същите онези богаташи, „които изпояждат  домовете на вдовиците” (Мр. 12: 40; Лк. 20: 47) и към които Господ Иисус Христос се обръща със следните думи:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мт 23: 14).

Ясно е, че тези лицемери биха погълнали дома и на бедната вдовица, показала истинска набожност. Големите парични пожертвувания на тези богаташи нямат висока стойност пред Господа, защото богатите давали от своето изобилие.

 

Бедната вдовица дала всичко в жертва на Бога, защото смятала, че всичко принадлежи именно на Господа. Затова нейната жертва, макар и да е с малка материална стойност, имала толкова голямо значение пред Бога.

 

Ние трябва да знаем, че когато човек реши да даде милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде според силите и възможностите ни, за да не поставим в затруднения нас и нашите близки. За тях трябва също да се грижим, както и да не принуждаваме другите да се грижат за нас, заради благочестивите ни намерения.
2. Милостинята ни не трябва да бъде по-малка от възможностите ни, за да представлява реална жертва за нас. Тя не би трябвало да се състои просто от нещо, което можем да отделим без дори да забележим – да не е от излишъка ни, тъй като в този случай не би могла да се нарече добро дело.

Втората Божия заповед стои в тясна връзка с първата. Докато в първата ни се внушава да познаем Бога и само Нему да служим, във втората ни се забранява да заменяме служението на Бога със служението на нещо друго, което не е Бог. “Не си прави кумир!”. Кумирът е идол поставен на мястото на Бога. Кумирът е лъжливо божество, което измества истинския Бог!
Но нима може нещо да измести Бога?

 

Не, разбира се, защото Бог е единственият всемогъщ Господар на вселената. Има обаче хора, които се опитват да заместят Бога с наше нисше и правят това нещо свой бог. Такива са били суеверните идолопоклонници. Като са престанали да служат на истинския Бог, те са се самонаказали с туй, че са взели да се покланят на истукани и да им принасят в жертва дори своите деца!

 
И евреите били склонни към идолопоклонството. Много пъти те отпадали от истинското богопочитание. За тях Псалмопевецът свидетелства “Смесиха се със езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете /Пс. 105 : 35 – 37/. Типичен е случаят при планината Синай, където докато Мойсей се бавел да донесе плочите с 10-те Божии заповеди, народът нез наейки, какво е станало с него, си направил златен телец. Всички принесли пред него жертви и викали: ” Ето , Израилю, твоят бог, който те изведе от египетската земя” /Изх 32:4/

 
Виждайки тази склонност към богоотпадане у носителите на истинската религия, Бог заповядал: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата, под земята, не им се кланяй и не им служи! /Изх.20: 4 – 5/

 

На мнозина се струва съвсем несъмнено, че почитанието на Светите икони е грубо нарушаване на втората Божия заповед. Протестантите ни обвиняват в идолопоклонство поради нашето почитание на Светите икони.
Нека проникнем в смисъла на Втората Божия заповед, като направим сравнение между икона и идол. Що е идол? – изображение на божество, което не съществува, но което се представя за съществуващо и иска да измести истинския Бог. Идолът следователно е измама, лъжлив образ за лъжливо божество, бесовска хитрост, с която се цени отклоняване на човеците от истинския Бог. Свети Апостол Павел говори, че “Идолът е нищо в света и че друг Бог няма, освен Единаго Бога” /Кор. 8:4/

 
Идолът обаче иска да отнеме славата, която принадлежи на Бога и да отклони суеверните хора от пътя на спасението. Чрез втората Божия заповед Господ ни внушава да не отпадаме от вярата в истинския Бог. Чрез нея той ни предпазва от гибел. Който си прави истукани, който им се кланя и им служи, смятайки ги за божества, отказва се от истинския Бог, потъпква Неговата слава и става идолопоклонец.

 
Такова богоотстъпление ли вършим ние, когато украсяваме храмовете и молитвените кътчета с икони и се молим пред тях? Не защото ние не превръщаме иконите в идоли и не ги почитаме заради самите тях, а заради ония овещени образи, които те представят. Иконата не въвежда в измама, както идолите, а говори на сърцето нещо истинно и вярно. Иконата не е божество, но образ, който ни представя Бога, ангелите , светците или картина, която ни рисува някои свещени събития.

 
С какво право ние рисуваме непостижимия Бог? Защо например в иконата на Св. Троица изобразяваме Бога Отца като старец с бели коси /Та нима такъв е Бог Отец?/, а от дясната Му страна второто лице на Св. Троица Божия Син, като по – млад мъж, над тях пък Светия Дух като гълъб? За да представяме така Бога ние имаме библейски основания. Бог в Своята същност е наистина непостижим. Той е дух, невидим, безкраен, всесъвършен. Но ето Той, Непостижимият е благоволил да се открива на някои свети мъже в достъпни видения, понятни за човешкото ограничено съзнание. Така например Св. пророк Данаил свидетелства: “Видях, че бидоха поставени престоли и седна Старият по дни: облеклото му беше бяло като сняг, и космите на главата Му – като чиста вълна” /Дан 7:9/.

 

Разбира се никой няма да каже, че тая картина, в която Данаил видял Бога Отца, изчерпва съдържанието на Неговата същност. Но все пак тя ни дава основание да рисуваме в относителна вярност Бога Отца като старец с бяла коса и брада. Бог Дух Свети рисуваме като гълъб, защото той е благоволил да се яви при Кръщенето Господне на р. Йордан, или като огнени пламъчета на главите на апостолите, защото в такъв видим образ е слязъл над тях на Петдесятница. А второто лице на Св. Троица божия Син ние рисуваме като човек, защото Той е благоволил, бидейки Бог, да стане човек, да приеме плът и да живее между човеците! Рисуваме го от дясната страна на Бога Отца, понеже в Писанието тъй е казано за Него : “Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога” /Марк 16: 19/
Тъй ги е видял в предсмъртните си видения и Св. първомъченик Стефан, свидетелствайки: “Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” /Дея. 7:56/.

 

Иконите ни говорят истина, разкрита в Свещеното писание, разказана в неговите божествени страници, или взети от живота на Божиите угодници. Едни икони ни предават Св. Богородица с Богомладенеца на ръце. Други – разни сцени из дейността и чудотворството на Спасителя. Трети – събития от живота на светците или самите светци. Всичко това е истина. И като истина то силно действа върху душата на вярващия. То подхранва любовта към Бога и към Неговите угодници. То доближава до Бога. Тук най-добре се чувства разликата между идолите и иконите. Идолите отдалечават от Бога, иконите ни доближават до Него.
Слушайки това, протестантите може би ще се видят принудени да ни кажат: с изобразяването на Бога и разни свещени събития и лица най – сетне можем да се съгласим поради посочените библейски основания. Но защо, вие православните, целувате иконите, защо палите пред тях свещи и кандила, защо им кадите тамян, защо им се покланяте, защо се молите пред тях? Нали Исус Христос е казал, че “истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” /Йоан. 4:23-24/.
Не се ли забранява тук всякакво почитание на икони и не се ли превръщате вие, православните, в истински идолопоклонници, като се кланяте пред дъските, платната, хартиите, на които са нарисувани иконите?
Какво означава да се покланяш на Бога с дух и с истина? То значи истински да почиташ Бога и да Го обичаш от цялото си същество, за Него да живееш, за Него да си готов да умреш. Но означава ли това, че е забранено покланянето на Бога и по телесен начин? Съвсем не! Защото и сам Иисус Христос се е молил не само с духа Си, но и с тялото Си като е коленичил с издигнати очи към небето и като е падал на лицето Си. /Мат 26.39/ /Лук.22:41/.
Ако покланянето на Бога с дух и с истина означава отричане на външните форми на богопоклонението, тогава трябва да се отрекат не само иконите, но и молитвите, и псалмите, и славословията, защото те съдържат думи, които са нещо не чисто духовно.
Бог никога не е забранявал нито в Стария, нито в Новия завет външното богопочитание, стига с него да е свързано и вътрешно духовно богопочитание. По същата причина Бог не е забранил правенето на религиозни изображения, а само правенето на кумири, на идолски изображения, които отклоняват човека от истинското богопочитание. Иначе Бог не би заповядал на Мойсей да направи изображения на два златни херувима и да ги постави над Ковчега на завета, в който се пазели двете скрижали с десетте Божии заповеди /Изх. 25:18/.
Когато ние в покаяние плачем пред иконите, не сме идолопоклонници, защото плачем пред Бога и пред светиите Му, молим се на Бога и на светиите Му. Целуваме ги, защото ги обичаме. Такива чувства изпитваме, когато гледаме например образа на нашия роден светец – Св. Иван Рилски. Ние дълбоко го почитаме и обичаме!
В тая почит и обич няма нищо идолопоклонническо.
 

Иконите са осветени от благодатта Божия, която почива върху тях. Те са светини! С тях не можем да се отнасяме като с обикновени предмети, а трябва да ги държим на почетно място. Това може да се стори на протестантите идолопоклонничество, но то съвсем не е така. Кажете на един протестант да стъпчи Библията с крак! Ще я стъпче ли? Защо той се отнася благоговейно към тия листи, към тая материя, от която е направена Книгата на книгите! Не е ли това идолопоклонство? Не защото, ако човек дълбоко се прекланя пред Божиите думи и откровения, не може да има пренебрежително отношение и към хартията, на която са написани. Така е и иконите.
Иконите заслужават благоговейно отношение още и поради това, че много от тях са чудотворни.

 

Когато Иисус Христос отивал отивал да възкреси току що издъхналата дъщеря на Иаир, една безнадеждно болна кръвотечива жена с голям труд си пробила път сред навалицата, която отвред притискала Спасителя, приближила се незабелязано до Него и си рекла: “Ако се допра само до дрехите Му ще оздравея “/Марк 5:28/ И тя действително с вяра се допряла до Него.

 

Какво правиш ти жено? Опомни се! Не е ли това идолопоклонство? Пред тебе е живият Христос, а ти чакаш помощ от дрехата Му?
Но Господ Иисус не е упрекнал в идолопоклонство, а напротив похвалил вярата й: “Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси: иди си с миром!” /Лук. 8:48/

 

Почитанието на Свети икони е угодно Богу. Да почитаме Свeтите икони, които са изображения на истинския Бог и на Божиите угодници. Да си устроим молитвени ъгълчета в нашите домове и там пред техните образи да палим своето кандилце.

 

Връщайки се векове назад, ние виждаме, че преди IV век Християните употребявали символични изображения /Иисус Христос във вид на риба, агнец, пастир; Св. Дух като гълъб, Църквата като кораб, християнската надежда като котва/, но още в края на III век под влияние на гръцко – римското езичество християнските свещени места били украсявани с исторически образи. В VII вселенски събор се изтъквало, че още Василий Велики /329 – 379/ отдавал почит на иконите и на светиите.

 

Във времето на византийския император Лъв III Исивриец /717 – 741/ виждал в иконопочитанието вреден за обществото обичай, считал го за суеверие.
На VII Вселенски събор иерусалимският патриарх отправил послание в защита на иконопочитанието.
Тържеството на православието настъпило, когато жената на Теофил, Теодора и майка й Теоктиста взели управлението в свои ръце /842 – 856/ . Тя прекратила борбата против иконите. През месец февруари 842 г. в Цариград бил свикан събор, който под председателството на патриарх Методий потвърдил решението на седемте вселенски събора, възстановил иконопочитанието и предал на анатема иконоборците.

Любовта е основният закон на силата, която наричаме Бог. Смисълът на живота ни се състои в това да се научим да обичаме. Не става дума само за любовта към един партньор, а за всеобхватната любов, която не изключва никого и нищо. Да обичаш означава и да използваш възможностите си да бъдеш шанс за другите.

 

Да обичаш друг човек означава да отдадеш себе си, да искаш и желаеш най-доброто за другия, без да очакваш нещо в замяна. Любовта иска да се дава и се осъществява в даването. Любовта е радостта, която изпитваме, мислейки за любимия човек, или радостта от неговото присъствие- да бъдем близо до него, да му се разваме и да сме щастливи от общо занимание. Да обичам означава да се разкрия, да допусна другия до себе си, да му дам възможност да участва в това, което ме вълнува.

 

Да споделям, да искам да споделям с любимия всичко. Да обичам означава с радост да допринасям за доброто на другия и той изцяло да може да разчита на мен, което помага и на моето собствено развитие. Често казваме „обичам те”, което всъщност означава „ имам нужда от теб” или „ не ме напускай” и само показва, че все още не сме почувствали истинска любов. Предпоставката за истинското чувство е да започнем да обичаме самите себе си, да се приемем безрезервно такива, каквито сме, да кажем „да” на нашата битност. В резултат на това сме щастливи и доволни и когато сме сами. Тогава чуждата критика не ни засяга така болезнено и сме свободни от чуждата зависимост, тъй като докато имаме нужда от другия, не сме наистина свободни. Ако сами се освободим от страха да бъдем изоставени, вече сме способни да дадем повече свобода и на нашия парньор. Едва тогава  е възможна истинска любов, тъй като любовта не обсебва и не задържа насила. Опитаме ли се, тя умира и след нея остава само навикът.

 

Усещаме привличане към някого, когато си приличаме с него, защото така намираме потвърждението на нашата битност. Противоположностите също се привличат, когато се допълват взаимно. Нуждаем се и привличаме онова, което ни прави цялостни. Ако наистина обичам, изпитвам сърдечното желание другият да е щастлив и съм готов да направя всичко за това – да му дам време, ако има нужда от време, да му дам внимание, ако има нужда от внимание и свобода, ако има нужда от свобода.

 

В любовта не очаквам непременно отклик на чувствата, а постъпвам така от нежна симпатия, от уважение и респект, дори от възхищение. Любовта е както взимане така и даване – и че винаги започва с даването. В това се състои най-голямата тайна на любовта. Идеалният партньор, духовният партньор  е този, чрез който и двамата могат да се развиват по-най добрия начин. Това е не само съюз на двама души, а  свързването на две души, с всички произтичащи последствия за съвместния живот и любовта.

Дълбокото осъзнаване и разбиране на вярата предпазва от злото
Нека дадем още по – ясна представа за това, в какво конкретно вярват православните християни и върху какво е основана вярата им. От предишната публикация разбрахме, че Бог е едно, но има три лица. А днес ще разтълкуваме дълбокия смисъл на I член от Символа на вярата.
Вярвам в единия Бог Отец, вседържител, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо
Първото лице на Светата Троица наричаме Отец не само защото Той според Своите качества предвечно ражда Сина, но защото е наш общ небесен Баща. Чрез Голготската саможертва на своя Син Той ни е осиновил, след като сме се били отдалечили от Него поради греха. Той отново ни е дал възможност да обладаем неговото вечно небе и царство, да му се молим с думите “Отче наш”, с което да изповядваме неговата бащинска любов към всички.

Ние също така вярваме, че Бог е вседържител. Това означава, че всичко държи във властта си. Той управлява всичко, всичко ръководи със своята могъща воля, поддържа съществуването на света, действията на природните сили и закони и порядъка на цялата Вселена. Това ще бъде така, докато на него Му е угодно, докато не дойде денят на второто Христово пришествие. Вярваме, че той е вседържител и защото без Неговата свята воля и без Неговото премъдро допущение не се случва нищо в света. Той държи в своята силна десница дори и злите сили. И те действат толкова, колкото им позволява Той. Но всички техни действия против Неговия закон и срещу Неговите верни люде Бог обръща в добро чрез своята премъдрост и сила. Спасителят е изказал тази истина в думите, че дори нито едно врабче не пада на земята без волята на Неговия небесен Отец.

Православната църква безспорно подкрепя т. нар. креационистичен модел за произхода на света. Той е основан върху основния източник на нашето познание относно вярата – Светото писание. Разумът ни говори за това, че всичко в света има начало и причина. Началото и първопричината, и творецът на света е Бог. Може ли една къща да се изгради от само себе си? Тъй и светът не е произлязъл от само себе си. Свети апостол Павел казва, че всеки дом се съгражда от някого, а Този, Който е сътворил всичко, е Бог в Послание до евреите – 5 глава, 4 стих.

Бог е творец и на ангелите.
Ангел от гръцки език е вестител, пратеник. В Свещеното писание на много места се говори за тях, изпратени от Бога, за да възвестяват волята Му. Те са безплътни, живеят в духовния свят – на небето, и се намират пред Божието лице. Те са надарени с висок разум, качества и умения. Вземат участие в съдбата на всеки човек. При кръщението християнинът получава и ангел пазител. За да бъдем под тяхното покровителство, трябва да живеем благочестиво и да изпълняваме Божията воля на Земята така, както те я изпълняват на небето. В това се крие и смисълът на думите от Господнята молитва – да бъде твоята воля както на небето, тъй и на земята.

Когато говорим за ангелски сили, за духовен свят, в наше време това се посреща с усмивка, дори с насмешка. Но трябва да кажем, че освен добрите ангелски ликове има и зли, които наричаме с думите дявол и сатана. Дявол от гръцки означава клеветник. Защото той е този, който ни принуждава да извършваме дела в разрез с нравствения закон, който Бог ни е дал.

Нали Бог е сътворил всичко добро, откъде са дошли тези духове? Бог отначало е сътворил всички духове добри, но една част съгрешили и затова отпаднали от Него. Те искали да бъдат нещо повече, да имат по – голяма власт. Искали слава и да станат като самия Бог. Това е гибелното въздействие на гордостта, която е първият грях, който те сторили. Затова православният християнин трябва да се пази от гордостта и да се стреми да придобива спасителното смирение, което е и първата наша добродетел.

Дяволът бива наричан и лъжец, и човекоубиец. А че той действително е такъв, разбираме от историята на грехопадението на първите хора.
Как да се предпазим от хитрините на лукавите духове? Кръстените в името на Светата Троица се наричат христови войници. И както войникът е длъжен непрекъснато да е на поста си и да бди, точно така и ние сме длъжни да бдим над нашите души. В това духовно бодърстване ни помага молитвата. Който се моли усърдно и често, разгаря в сърцето си пламъка на вярата. И както мухите не смеят да кацнат върху ястието, което ври, но щом охладнее, го нападат, тъй и демоните не могат да се доближат до пламтящата от вяра душа.

Чудесата са такива извънредни и необясними по естествен начин събития, които човек може да възприеме със сетивата си и не може да си обясни по-друг начин, освен с пряко Божие въздействие.

 

Обикновено се твърди, че истински чудеса не се случват, защото от научна гледна точка те са невъзможни. Въпросът не се състои дали чудесата са възможни, а в това дали се случват. Да се отрича, че чудесата не съществуват, означава да се отрича съществуването на Бога. Чудесата, описани в Библията са доказателство за Божието присъствие.

 

Материалистите категорично отхвърлят възможността за Божиите чудеса в света. Те твърдят, че чудото противоречи на законите в природата. Могат да се направят интересни наблюдения над хората, отричащи чудесата. Мнозина от тях гледат на вярващия човек като на изостанал, а сами вярват в банални и нелепи неща: в нещастни срещи с лош човек, в числото 13, особено ако е петък, в пресичаща пътя им черна котка, на екстрасенси и врачки и т.н. Те не вярват, че Бог е сътворил света, но вярват в произволното зараждане на света и човека. Не вярват, че Христос е възкресявал хора, т.е. да оживи по- рано живелият организъм, но вярват, че някога от мъртвата природа са възникнали живите организми.

 

Повечето от “грешките”, от научна гледна точка, които критиците на Библията откриват в нея, са относно чудесата. Например, раждането на Христос от Девица се отхвърля поради това, че било ненаучно.

 

Неговото възкресение трябва да е било духовно, казват критиците, защото от научна гледна точка телесното възкресение не било възможно. От научна гледна точка чудесата наистина са невъзможни – всъщност това е дефиницията за чудо.

Библията често е заклеймявана като книга, пълна с приказки/басни/. В нея са описани около 216 чудеса.

Библейските чудеса не са явления, които се подчиняват на нечий каприз. Те не са нещо безразборно, нещо алогично и случайно. В чудесните явления, за които разказват Свещените Писания, винаги има ясен порядък и цел.

 

Библейските изследователи са на мнение, че чудесата се обединяват около три периода от библейската история: а/ Изходът от Египет; б/ Пророците, които водеха духовно Израил; в/ Животът и делото на Христос и апостолите в зората на църковната история. Но дори и тогава, не всяка възможност бе използвана за извършването на някакво чудо. Нека си припомним, че Сам Христос отказа да откликне на предложението на Сатана в пустинята, защото това бе едно безцелно по отношение на Божия план изкушение. /вж. Матея 4:3-7/. По същия начин постъпи и ап. Петър спрямо Симон Магьосника, който бе готов да плати за силата на Светия Дух, за да се прочуе с вършенето на знамения. /Деян. 8:18-24/. Христос отказа и на книжниците и фарисеите, които поискаха знамение /личба/ от него, Той им каза: “лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона, защото както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Человечески ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи”./Матея 12:39-40/.

 

От друга страна обаче, най-великият Чудотворец отдаваше изключително значение на извършването на чудеса. Той казваше на хората около Себе Си: “Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене; ако ли не то за самите дела вярвайте в Мен/ Йоан 14:11/. Но същевременно подчертаваше, че тези чудесни дела имат за цел да удостоверят, че Той е обещания Месия :” делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене” /Йоан 10:25/. Следователно библейските чудеса притежават особена аргументираност и целенасоченост. Бог се намесва в природните закони, създадени от Него, само ако има основателна причина за това и в съгласие с Неговите велики цели, касаещи Неговото творение и изкупителния Му план. Те са подбудени от особената милост и любов на Бога към слабите и грешни хора. Спасителят на света изгонваше бесове, за да покаже, че има власт над духовния свят на злото. Той изцеляваше прокажени, за да удостовери, че може да очисти плътта, поразена от проклятието на греха. А самото възкресение на Христос засвидетелства съвършената му победа над смъртта – физическа и духовна.

 

–Пророчествата са изразено предсказване за събития, които ще станат в бъдеще и които по никакъв начин не могат да бъдат предвидени по обикновен естествен път. Пророчествата имат обикновено за предмет събития от живота на човечеството. Има пророчества, които предсказват чудеса. Самите пророчества са най-добре зарегистрирани чудеса. Никой не може да отрече, че Стария Завет е писан преди раждането на Христос. Два века преди Христа той е бил преведен на гръцки и с него са се занимавали и езически учени. Но в целия Стар Завет от началото до края се изтъква и подчертава месианската роля на целия Израелски народ и че от него ще произлезе Месия, Който ще възвести спасение на цялото човечество. И това, предсказано преди дълги векове действително се изпълни. Пак там древните пророци предупреждават израелския народ, че ако не живее докрай според Божията воля, ще бъде разпръснат по цялата земя без свое отечество.; предсказанието на Христос за разрушението на Йерусалим, което стана през 70 г. сл. Хр.

Сам Христос обяснявал значението на чудесата и пророчествата, които вършил: Йоан 5:36; 10:37; 13:19 14:29.

Може би най –невероятното от чудесата, описани в Библията, с изключение на Христовото възкресение и самото първоначално Сътворение е дългия ден на Исус Навин, описан в кн. Исус Навин 10:11-14. Тази невероятна история ни разказва, че при битката между израелтяните и аморитите “Бог воювал за Израел” /14/ чрез две сродни чудеса: 1/ слънцето застанало неподвижно в средата на небето така че то “не бързало да залезе почти цял ден” /13/, за да даде време на израелските синове да победят напълно аморитите, преди да могат да избягат и да се прегрупират под прикритието на мрака ; и 2/ опустошителна градушка, която вероятно е изпълнила двойна задача- да даде на армията на Исус време да отдъхне от горещината ида унищожи голяма част от врага/11/. Тъй като и слънцето и луната”са застинали” в продължение на още един ден, сякаш става ясно, че земята е престанала да се върти около оста си, а луната – спряла движението около земята.

 

Във всеки случай това е било едно изключително необикновено чудо и дори и християни не са били склонни да го приемат. Пред нас стои основния въпрос дали дългият ден въобще някога се е състоял в историята на света. Подобно събитие е било регистрирано и една друга древна книга наречена “Книгата на праведния” 10:13. Това, което е важно, е че за дълъг ден наистина се поменава в митологиите на много народи от различни части на света. За такива неща астрономията изисква факти, а историята потвърждава, че това наистина е съществувало.

 

Проф. Тотен в Америка много щателно изследвал това чудо от астрономическа гледна точка и е публикувал резултатите си с математическо пресмятане. Оказало се, че само веднъж Слънцето, Луната и Земята се намирали в положения, подобни на описаните в кн. на Исус Навин. Професорът открива, че е било прибавено цяло денонощие от двадесет и четири часа към световната история.

 

Мандер, учен от Кралската Обсерватория в Гринуич също публикувал материал по този въпрос. Той определил времето през деня, когато се случило това явление, посочил точното място, на което е трябвало да се намира Исус Навин. Изчисленията на проф. Тотен показват, че макар в световната история да са се прибавили точно 24 часа, то само за времето на Исус Навин може би се отнасят само 23 часа и 20 минути, както е написано в Писанието “почти цял ден”. 10:13

Следователно за упоменатите 24 часа не достигат 40 минути. Тук ние имаме отново образец на точност в страниците на Библията. В 4 –та книга на Царете 20:8-11 четем, че по молба на пророк Исая – сянката на слънчевия часовник се върнала назад десет степени, а те се равняват точно на 40 минути, с които се допълват 24 – те часа. Съществуват три древни източни народи, които са запазили своите исторически данни- това са гърците, египтяните и китайците. Всички те имат сказания за един необикновено дълъг ден. Гъркът Херодот, който е наречен “баща на историята” разказва за 480 г.пр. Хр., че някои египетски мъдреци му показали записки за удължено денонощие, което имало много повече от 24 часа.

 

В древните китайски записки направо се потвърждава, че това събитие е станало при царуването на император Ио и в китайското родословие е показано, че този император е царувал по времето на Исус Навин. Лорд Кингсброу, който специално предприел изследване за първобитните индианци в Америка, че мексиканците имат сказание, че Слънцето стояло неподвижно целия ден и това било в тази година, която те наричали “седма на питомния заек”. Тази година съответства точно на времето, когато Исус Навин заедно с израелитяните завоювал Палестина. Силната градушка се обяснява с това, че когато земята постепенно намалила скоростта си на въртене, това драстично сее отразило на циркулацията на атмосферата, тъй като тя до голяма степен се контролира от въртенето на земята./ Библията не казва, че спирането е било внезапно. /

 

 

Снимка “Дъга над Равда”: karan4o

Тайнството свещенство е необходимо за онези лица, които се посвещават на пастирско служене. В Православната църква не всеки може да извършва богослуженията, както това се прави в някои протестантски общини. Само особени лица, които са приели тайнството Свещенство, могат да извършват Свети тайнства, разните видове Богослужения и др. На тези лица се дава благодатта на Светия Дух чрез ръкополагането от епископ. Още през Своя земен живот Иисус Христос избрал и подготвил дванадесетте си апостоли, за да бъдат върховни пастири в новооснованата църква. Те трябвало да разпространяват истинската вяра, да ръкополагат в разните градове епископи и презвитери (свещеници) и да извършват други свещенодействия. След като Иисус Христос се възнесъл на небето, апостолите приели от слезлия над тях Дух Свети благодатта за изпълнението на тази тежка задача.Те я изпълнили прекрасно.

 

Проповядвали вярата, избирали достойни лица измежду повярвалите и ги ръкополагали за пастири, като им предавали благодатта на свещенството. Така установено от Иисуса Христа възникнало и се оформило тайното свещенство. Когато пътувал през Мала Азия, Св. Апостол Павел събрал в гр. Милит пастирите от ефеската църква и им казал следните забележителни думи: “Внимавайте върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със своята кръв. Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото, па и от вас самите ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 2:28 -30).

 

В свещенството има три степени: епископи, свещеници и дякони. Дяконът помага на свещениците и епископите при извършването на Свето тайнство и другите богослужения. Свещеникът извършва по пълномощие на епископа всички треби и тайнства, освен ръкополагането. Свещеникът, следователно е зависим в своята служба от епископа. А епископът не само извършва всички богослужения и тайнства, но има власт и на други да преподава чрез ръкополагане благодатния дар за извършването им. За високото и изключително достойнство на епископския сан, който е наследил апостолското звание, може да се съди от следните думи на Св. апостол Павел: “Нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божий” (1 Кор. 4:1). На друго място Св. Апостол Павел нарича апостолите, а следователно и епископите “Съработници Христови” /2 Кор. 6:1/.

 

В днешно време се появиха много лъжепастири и лъжеучители, които смущават християните. По улиците се забелязват млади момчета с брошури в ръцете. Повечето от тях се представят като пастори или духовни учители, а други се явяват като пратеници на такива. Трябва обаче да се знае, че никой от тях няма свещеническа благодат, тъй като те не са ръкоположени от епископ (владика). По – скоро те се явяват като самозванци, които отричат йерархията и старшинството, а се знае, че в каквато и организация, общности др., ако няма Йерархия и послушание, няма ред и съответно резултатите от дейността им е безперспективна и хаотична. За тези лъжепророци и лъжеучители говори Св. ап. Павел, както споменах по-горе в (Деян.2:28-30).

 

Също много човеци в наши дни разсъждават относно личния живот на свещениците. Това разбира се, крие една голяма опасност, а именно християнинът да се откаже да ходи на църква, поради простата причина, че не харесва или одобрява личния живот на свещеника. Може също да се обезкуражи във вярата, да се разколебае, да се съблазни и той да подражава на свещеника, но само в пороците му. В тази връзка искам да заявя, че свещеникът също живее в този грешен свят със собствените си слабости. Това обаче по никакъв начин не омаловажава неговата свещеническа дейност и не намалява благодатта, която му е дадена от Светия дух. Трябва да се знае обаче, че свещеникът не се освобождава от отговорността пред Господа за греховете си, напротив Божията справедливост ще бъде още по – силна към него. Необходимо е също да се знае, че християните не би трябвало да имат предпочитания към този или онзи свещеник, защото по благодат всички свещеници са равни и молитвите им имат еднакво въздействие.

Св. ап. Павел „те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин ” (Рим. 1:22-25).
Нестинарството не е само ритуално зрелище – ходене безболезнено и без изгаряне с боси нозе по жива жарава, а е и разгърнат комплекс от целогодишни практики, упражнявани от специални общности, служещи на св. св. Константин и Елена и смятащи, че са покровителствани от тях. Произхожда от Северна Тракия, и е най-вероятно остатък от  оргиастичната Дионисиева обредност. В общи линии българската фолклористика и художествената ни култура (например балетът “Нестинарка” от Марин Големинов) винаги са проявявали значим интерес и са отделяли голямо внимание на нестинарството, но без да осмислят неговата отрицателна духовна същност. Прави впечатление, че нестинарите не отбелязват особено Рождество Христово. Нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден – празника на св. св. Константин и Елена.     Способността на нестинарите се е предавала по наследство. Господ Иисус Христос не се възприема от нестинарите като Бог и Спасител. Реалната Божествена сила, която управлява техния живот е наместникът на Бога – св. Константин, наричан Светока или Великия баща, който в пълна степен притежава характеристиките на езическо божество. Във вярата им Бог и св. Константин много често се припокриват. Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целия живот на нестинарите и на селищата, в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон.
Легендите, които битуват сред нестинарите най-често нямат нищо общо с житията им. Автентичното им житийно предание е заменено от нестинарите с кощунствени и нелепи фантазии. Показателно е, че св. св. Константин и Елена не се свързват от тях с Христовия кръст. Те са ухажвани и славени като езически божества. Получават съответните дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава в себе си и доброто, и злото. Той едновременно е добрият и злият бог и направлява човешките съдби. Смята се, че името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император. На фона на православното почитане на светиите, включването на имената на равноапостолните св. св. Константин и Елена в нестинарската езическа обредност е кощунство.
Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща (и явно дублираща) църковната, със свои свещени места и постройки, наречени конаци, икони, извори, параклиси, свещени култови предмети и имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия регион са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, който „прихванат от св. Костадин”, влиза в жаравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват само от потомци на нестинарски семейства. В миналото нестинарската общност е разполагала и със свое стадо, за което е наемало овчар, и което е осигурявало животни за кървавите жертвоприношения. Цялата социална наредба и обредността в техните села е подчинена на неписания нестинарски закон, който не се оповестява на непосветените в неговата цялост и се пази като съкровена тайна, табу.
Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на нестинарската общност и принадлежащата й територия.

В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 3 юни там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.
Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака, са нестинарските икони. От църковно гледище отношението на нестинарите към иконите е определяно като неканонично. То е почитане на иконите като към идоли. Свещените изображения на Бога не са самото божество. Те не трябва да се отъждествяват с него. Образът (т. е. иконата) насочва към Първообраза (т. е. към Бога). Нестинарите в определени моменти иконатата е възприемат за Самия Бог. Показателно е, че иконите се „обличат”, „събличат”, „мият”, „пременяват” с обредни одежди, „украсяват”, „връзват” с вериги, за да не избягат.  Според нестинарските разбирания всички икони произлизат от една единствена, така както хората произхождат от Адам. Когато се прави нова икона, тя получава сила от старата, като парче от „бащата-икона” се поставя в нея. Има сведения за „борби” между иконите, за да се разбере чий св. Константин помага повече. Борбата между иконите се изразявала в сблъскването им, предизвикано от носещите ги нестинари. Понякога икононосците така се озлобявали, че дори се биели с иконите по главите, вследствие на което резултатът бил пукнати глави и икони.
По въпроса за игрите в огъня отец Дионисий, чиито сведения датират от 1899 г., пише: „След хорото около огъня се хванат двама и като вземат в ръце опашатите образи на Св. Св. Константин и Елена, впускат се да играят боси в огъня. Понякога току видиш, че паднал някой хороиграч и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Такъв припаднал скача, взема иконите и играе в огъня, викайки: Ху–ху–ху, мили ми св. Константине. Това – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня.”
Танцуващият нестинар е напълно обсебен и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречвал някой, нестинарят проявявал агресивност и безцеремонно го отблъсквал със сила. Играещите върху жаравата имали ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговаряли, че уж духът на св. Константин бил у тях. Несъмнено, за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите блага за всички от Светока. Своеобразно е схващането за родина в представите на нестинарите. Болезнената привързаност към обредите и ревнивото им точно спазване е изместило на по-заден план съзнанието за етническа принадлежност.

Православното учение за митарствата е дошло до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски и много други.
Макар в Библията то да не е изрично упоменато, учението за митарствата не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него.
Ето на какво ни учи Свещеното Писание:
Още през тоя живот демоните се стремят да ни уловят в своите примки.
Те са постоянните наши изкусители и съучастници във всички наши беззакония; стремят се да обладаят волята ни, за да ни лишат от вечното спасение. Затова и в смъртния час на човек те са там, за да грабнат душата му в своя власт.
„Безумнико, нощес ще ти поискат душата” (Лука 12:20)
Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари у евреите се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъците. Те обикновено взимали данъците чрез откуп и използвали всякакви средства, като не пренебрегвали даже изтезанията, за да извлекат най-голяма изгода за себе си. Митарите стояли при особени митници или застави, събирайки от превозваните товари мито. Тези застави се наричали митници, митарства. Християнските писатели пренесли това название и върху местата на въздушните изтезания, при които възлизащите към престола на небесния Съдия души се задържали от злите духове, стараещи се да ги уличат във всевъзможни грехове и чрез това да ги отведат в ада.
При умиращия се явяват ангели и демони, чрез които – като оръдие на Божието правосъдие – Бог извършва Частния съд.
Добрите Ангели са нашите ръководители и наставници към вечното спасение, знаейки нашите добри дела и, съдействат за нашето оправдаване на Частния съд.
„Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното Авраамоово” (Лука 16:22).
Излязлата от тялото душа поема към небето през въздушните пространства, дето бива пресрещната от бесовете – „поднебесните духове на злобата”.
„Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12).
Като ги види, душата ще се разтрепери и в смут и ужас ще търси за себе си защита от Божиите ангели. Св. Отци ни предупреждават за 20 митарства. Ден след ден (до 40-тия ден от смъртта), на всяко от митарство всеки ще отговаря за: всички грехове на езика, лъжи, осъждания и клевети; за чревоугодието, леността, кражбите, сребролюбието, неправедното забогатяване и други извършени неправди; за всяка проявена злоба или завист, гордост, гняв, злопаметство, убийство и самоубийство (вкл. аборт), окултизъм и призоваване на тъмни духове; за блудство, прелюбодейство, содомия, ереси, неверие, съмнения и хула към светините, a също за всяка проява на немилосърдието и жестокост.
Всяка страст, всеки грях има своите митари и изтезатели. При това ще присъстват и божествените сили, и много нечисти духове; и както първите ще посочват добродетелите на душата, така вторите ще изобличават греховете й…
И ако за своя благочестив и богоугоден живот тя се окаже достойна (за награда), то ще я приемат ангелите, и тогава тя вече без страх ще отиде в Царството. И обратното, ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, то ще чуе оня страшен глас: „да се махне нечестивият, да не види славата Господня” (Ис. 26:10, слав.). Тогава Божиите ангели ще я оставят, ще я вземат страшните демони и душата, свързана с неразкъсваеми вериги, ще бъде изпратена в адските тъмници.
В този смисъл митарствата не са нещо друго, а частен съд, който извършва Сам Господ над човешките души, невидимо, при посредничеството на ангелите, допускайки при това и демоните – съд, на който на душата се припомнят и безпристрастно се оценяват всичките й дела и след който й се определя известна участ. Този съд се нарича частен, за разлика от всеобщия, който ще се извърши над всички хора при свършека на света, когато Син Божий отново ще дойде на земята, но вече в славата Си.
Църковното учение за митарствата ни предупреждава да си представяме митарствата не в грубо материален смисъл, а доколкото ни е възможно – в духовен смисъл. То ни насочва към живот, чрез който да не дадем на демоните материал да ни обвиняват на Частния Божи съд. Затова подробното изучаване на митарствата е от голяма полза за нас: да избягваме греховете, които се изследват на всяко от тях или, ако сме ги вършили, да се покаем за тях, докато е време.
Като израз не само на Божията строгост, но и на Божията милост, неокончателният Частен съд над душите на покойниците ни дава възможност също да облекчим задгробната участ на нашите починали близки. Според учението на Православната църква душите на умрелите с вяра в Христа, но не смогнали приживе да покажат достойни плодове на покаяние, могат да получат облекчение в своите задгробни страдания, дори и напълно да се освободят от веригите на ада и да достигнат до блажено възкресение по молитвите на членовете на земната Църква за тях.
Особено ако тези молитви се съединяват с принасяне на безкръвната жертва – тялото и кръвта Христови, а също чрез благотворенията, които се правят с вяра от живите за паметта на тия починали хора.
Че наистина след смъртта човек получава една или друга отсъда в зависимост от земния му живот, е ясно от Свещ. Писание: напр. в притчата за богаташа и бедния Лазар е посочено, че задгробното състояние и на двамата е определено веднага след смъртта им (Лука 16:19-31).

Човек непрестанно търси щастието. Това не е само негово право, но и дълбоко скрития мотив на действията му. Само че в голямата си част поетите пътища са неподходящи, за да се увенчае с успех търсенето на щастието.

 

Човекът търси нещо, което той нарича щастие, без да има точна представа, какво всъщност е това щастие? Редица неща от външния свят се отъждествяват със спотаеното в душата чувство за щастие и човек си мисли, че когато ги притежава, ще бъде щастлив.

 

Така започва едно безкрайно и безмислено преследване. Защото винаги, когато човек стигне до носителя на щастието, за който е копнял, става ясно, че той не е в състояние да му даде исканото щастие.

 

Гладният смята, че ще бъде най- щастлив като се нахрани до насите. Когато му дадат бленуваната храна, той ще започне да мисли, че щастието му ще бъде пълно, ако има жилище. Когато получи и жилището, ще започне да копнее за собствена къща с градина. Като получи и тях, за да бъде щастлив, ще му трябват слава, власт и признание. След като постигне и тях, за съжаление, някаква хронична болест ще започне да пречи на щастието му. Като се излекува от болестта, той ще се почувства самотен и ще му са нужни” само” хора, за да бъде щастлив. „За щастие” смъртта ще го освободи от това изнурително търсене на щастието.

 

Къде е проблема, грешката? Това се дължи на убеждението, че щастието зависи от външни неща. Пропускаме да забележим, че нещата въобще са привлекателни, само докато не ги притежаваме. Щастието не може нито да се преследва, нито да се притежава. Можем само да бъдем щастливи.

 

Щастието е състояние на съзнанието, на душата. То е напълно независимо от външния свят. Щастието расте там, където човек е в хармония със света.  Расте там, където човек осъзнава задачата си в този свят, а тя е чрез дарбите, които Бог ни е дал да служим на хората, да правим добро, да обичаме и да правим хората около нас щастливи.

 

Човек не се ражда на този свят, за да се наслаждава лениво и безгрижно на светлината на слънцето, а за да се развива и да служи според възможностите си на хората. Който прави това съзнателно, ще намери щастието в благодарността, радостта и обичта на хората.

 

Страданието е противоположния полюс на щастието. „За щастие на човака” страданието има грижата човек да не се лута вечно по грешни пътища. Страдаме, когато не сме на прав път, когато сме сбъркали посоката или се въртим в един омагьосан кръг, лутаме се и не знаем какво да правим с живота си. И наистина много хора са намерили верния път в живота след някакво по-малко или по-голямо страдание; научили са си урока.

 

Истинското щастие започва вътре дълбоко в нас и след това се появява на лицето ни. Щастието не е крайна цел, а всекидневно пътуване. От нас зависи да живеем добре всеки ден- с радост в сърцата, с Господа, който ни дарява мир в душата и с малките неща в живота.

В третото блаженство от Проповедта на планината Иисус Христос казва: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.   Ап. Яков ни съветва: “Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене и бавен на гняв, защото човешкия гняв не върши Божията воля” 1:19,20

цялата тема

Има много благодатни откровения на всемогъщата Божия сила. Едно от тях е чудотворното лекарство на свето тайнство Маслосвет (Елеосвещение). Това тайнство е свещенодействие, при което чрез усърдна молитва и помазване с осветен елей тежко болния получава благодатта на Светия Дух за опрощаване на греховете, душевно спасение и телесно оздравяване.

 
Тайнството Маслосвет е основано от нашия Спасител и Господ – Иисус Христос. Когато Той изпращал учениците си да проповядват Евангелието Му сред народа, между наставленията, които им дал, било и това да лекуват болните чрез помазване с елей. Христовите ученици изпълнили с радост повелята на своя Учител. “Те тръгнаха и проповядваха покаяние, отбелязва евангелист Марк, изгонваха много бесове и мнозина болни помазваха с елей и ги изцеряваха” /Марк 6:12-13/.

 
Освен чрез помазване с елей, в древната Апостолска Църква това тайнство било извършвано и чрез ръковъзлагане над болния. Това се вижда от Христовите думи, казани на апостолите малко преди неговото възнесение на небесата: “а повярвалите ще ги придружават тези личби: с името Ми ще изгонват бесовете,…на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави” /Марк. 16/17 – 18/.

цялата тема

„16. И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им,
17. та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му.
18. Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.”
Откр: 12. 16 – 18

Отново се заговори в България всички лични карти да са с микрочип. Това е крачка към приемане на аналогичен на американския закон, приет от кабинета на Барак Обама, според който всеки човек ще има вграден в тялото микро-чип. Започва се работа по изграждане на система за електронно идентифициране на българските граждани.

Гражданите, които откажат да бъдат микро чипирани, няма да имат достъп до редица услуги или ще бъде затруднено ползването на същите от тях. Чипираните българи ще получат „бонуси”.

Това е само прелюдия към т.нар. микро-чип, наричан още „Дигитален Ангел”, който е с големина на оризово зърно. Предназначението му е да замени всички налични документи за самоличност, а така също и всички банкоматни и кредитни карти. Импантацията на Дигиталния Ангел ще се извършва върху дясната ръка или челото. Той заменя необходимостта от плащане на пари в брой, като всякакъв вид плащания ще се извършват по електронен път. Ръководителите на всички развити страни са взели решение за повсеместно въвеждане и имплантиране на Дигиталния Ангел на цялото население по света, което трябвало да се осъществи в най-кратки срокове.

Дигиталният Ангел съдържа идентифицираща за преносителя си информация и постоянно излъчва идентификационен код-номер за всеки човек, ретланслиращ се от GPS-сателити. Идеята за имплантирането е да предотврати изгубването на който и да е човек, постоянна наличност на личните му документи, удостоверяващи самоличността, образованието, криминалното минало, здравното осигуряване, финансовия статус и др.

Така се увеличава сигурността на хората срещу отвличане, защото местонахождението на всеки човек се следи непрекъснато. Финансовите злоупотреби също са изключени, защото при изваждане на изпланта от тялото на човека, той спира да функционира, а към глобалния компютър се изпраща съобщение, че той е вън от тялото му.

Дигиталният Ангел осигурява също откриването на изгубени хора, свързва пациентите с компютъра на личния им лекар, изпращал информация за здравословното състояние (кръвно налягане, сърдечен пулс, кръвна захар и др.).
Какви са заплахите от микро-чиповете в тялото ни?
– Без наличието на Дигиталните Ангели ние няма да можем да продаваме, т.е. да осъществяваме бизнес, няма да можем да купуваме, защото всеки друг метод за разплащане ще бъде изключен и по същество ще бъде излишен.
– В Дигиталния Ангел може да въде вложена технология, позволяваща ПСИХИЧЕСКИ КОНТРОЛ над хората.
– Информацията за всяка банкова сметка, с която боравим чрез кредитните и банковите карти, ще се съхранява и обработва от Мегакомпютъра.
– При повреда на Дигиталния Ангел, ще получим силно болезнени и обезпокояващи симптоми.
– Чрез Дигиталния Ангел ние ще се превърнем в биороботи, ще бъдем под постоянен психически контрол.

Био – чипът е с размери 7 мм дължина и 0.075 мм широчина. Той се състои от транспондер (система за запазване и възпроизвеждане на информация за микрочипове) и презареждаща се литиева батерия. Батерията се презарежда от термодиод, който произвежда електричество, съответстващо на промените на телесната температура. Прочитането на информацията се излъчва чрез лъчение, както при дистанционното.

През юни 2008 г., на заседание на елитната международна организация „Билдербергски клуб”, е обсъден въпроса за широкомащабната имплантация на подкожни микрочипове, под предлог с борбата срещу тероризма и необходимостта да се гарантира на лекарите достъп до информация за състоянието на болните в извънредни ситуации.

Предполага се, че на първо време процесът по микро-чипирането ще бъде доброволен, но след първия етап ще последва задължителна процедура, става ясно от съобщението от Центъра „Франклин” по изучаване на законодателството, а именно: „след запознаване с процедурата и всички преимущества, може да се пристъпи към задължителна имплантация”.

По непотвърдени данни MOTOROLА е фирмата, която ще произведе био-чиповете.
Ако чипът бъде отстранен чрез хирургическа намеса, малката капсула ще се спука, човекът ще бъде заразен от лития и микробактериите, а глобалната система ще засече, че чипът е бил отстранен и ще осведоми съответните власти.

Анализирайки представената информация, можем да направим следните изводи:
Чип-имплантирането е сериозен процес, резултат от добре финансирани изследвания.
Настоящите му възможности са много по-огромни, отколкото се декларират официално.

От 23 март 2013 г. всички жители на САЩ ще трябва да си поставят микрочип или медицински чип на ръката си.

Храмът e сграда за обществено богослужение. Той се нарича още и църква, което ще рече събрание. Бог наистина е навсякъде, но Той проявява по – особено Своите благодатни сили в места, които са Нему посветeни /Второзакл 12:5/. Такива места са храмовете. Храмът следователно е дом Божий /3 Цар.9:10/. Затова храмовете се отличават от другите сгради, както по своята архитектура, така и по своята вътрешна уредба и украса. Сегашните наши православни храмове са построени и разпределени по образеца на старозаветната скиня. Те се състоят от три главни части: притвор /артика, нартика, паперт/; средна част /кораб/ и свети олтар. Православните храмове обикновено са обърнати към изток, откъдето идва светлината: Христос е нашият духовен изток /Лук.1:18/, слънце на правдата.

В притвора обикновено се извършват някои по – малки обществени молитви и тайнства: обручение, девети час, лития, очистителни молитви и др. Тук в древноста е имало и баптистериум – кръщелня, каменна купел, в който са се извършвали масови кръщения. Също тук са стояли и оглашените /некръстените/, както и ония, които са се каели за греховете си.

В средната част /корабната/ стоят християните богомолци. Тук има певници, тронове, полилеи и др. Светия олтар е отделен от средната част с иконостас, на който има икони и двукрилни врати наречени царски двери. Над тези двери се слага образ на лъчезарно слънце – символ на Св. Троица. По – горе се поставя иконата на Тайната вечеря и най – горе Разпятието Христово. Над разпятието виси кандило.

Иконостасът се е развивал постепенно. Първоначално не е имало никаква преграда между Св. олтар и средната част /корабната/. После се явила каменна ниска преграда /парапет/, след което се издигнали колони /стълбове/ с архитрав /съединителна горна греда/ и между колоните почнали да поставят икони.

Светия олтар е най – святата част на храма. В него трябва да влизат само свещенослужители и техните помощници. В средата на олтара се намира Св. престол, който обикновено се прави от камък. Покрит е с една долна покривка от бял ленен или памучен плат наречена срачица /риза/ и индития – горна покривка от цветен плат. Върху престола се поставят: Св. антимис /гр. вместопрестолие/, върху който е изобразено погребението Христово и в който е вложена частица от мъченически Св. мощи: Напрестолно Св. Евангелие, напрестолен кръст, дарохранителница и два свещника. Зад Св. престол се поставят седмосвещник и разпятие.

От северната част на Св. престол се намира проскомидията или протесисът – /гр. предложение/. Мястото за проскомидията е вдълбано в стената като малка пещера, която изобразява пещерата, в която се е родил Христос. Тук със съответните съсъди се извършва проскомидията, т. е. подготвителната част на Св. Литургия.

Източната част на Св. олтар се нарича горно място. Тук свещенослужителите сядат по време на литургийното апостолско четене.

При православното богослужение се употребяват също и свещи, кандила и тамян. Свещите и кандилата не са само за осветление. Те имат символично значение. Пламъчетата на свещите и кандилата ни напомнят, че нашите души трябва да горят с пламъка на вярата. При това светлината създава и светло, радостно, празнично настроение. Кадилният тамян е символ на усърдна молитва – като димът на тамяна се издига нагоре към небето, така и нашата молитва трябва да възлиза към Бога. /Пс.140:2/. Тамянът, свещите и кандилата имат още значение на приятна Богу жертва. Тамянът е благоуханна смола: пчелният восък, от който са направени църковните свещи идва от най – благоуханните билки: елеят за кандилата се получава от маслината – символ на мир и на благодатна божия сила. Следователно каденето и паленето на свещи и кандила е символ но нашата чиста и благоуханна духовна жертва пред Бога.

Храмовете се строят в най – различна форма и стил: като кораб – символ на ковчега, в който се е спасил от потопа Ной и неговите близки, а днес в новия ковчег – храма се спасяват вярващите от бурното житейско море: кръстовидна – символ на Христовия кръст: ротонда /кръгла форма/ – символ на Божието съвършенство и безкрайност. Както кръгът няма начало и край, тъй и Бог е безначален. Върху самият храм или близко до него се издига висока кула с камбани и клепала. Камбаненият звън възвестява началото на отделните богослужения и на по – важните им моменти, както и някои радостни или тъжни случаи от живота на църквата и на нейните членове. При тържествени молебени се бие бързо и радостно,а на погребения – бавно и тъжно.

Архитектурният стил на християнските храмове е най – разнообразен. Най – старият е базиличен /гр. голяма зала в царския дворец/, т.е. четвъртита продълговата църква с равен или сводест таван. Ако църквата е трикорабна, двата странични кораба са отделени от централния с колони или със зидани стълбове.

Всеки храм се посвещава или на някой Господски и Богородичен празник, или на някои Божи угодник. Празникът на който е посветен храмът , се нарича “храмов празник”.

В днешни дни се появиха много сгради, които се именуват “църкви”. Това са така наречените евангелски – сектантски сборища, които строят сгради, където се събират. На много от тяхните постройки се извисява кръст, макар че те самите отричат кръстното знамение. Тези зали обаче не могат да се нарекат църква или храм, защото те нямат Божия благодат. В тях няма икони и свети тайнства.

Също така в наше време се наблюдава една друга негативна тенденция. Много хора не посещават Богослуженията в Православния храм, като казват: “Бог е навсякъде и затова можем да се молим и в къщи”. Разбира се, че и домашната молитва има значение, но щом самият Иисус Христос е посещавал за молитва Иерусалимския храм и еврейската синагога, значи Той е благословил общите събрания в църква за молитва. Освен това в Св. писание Господ казва: “Където има двама или трима събрани в Мое име и аз съм между тях”, т. е. На Господ му е угодно ние да се събираме заедно на молитва в църква, защото общата молитва е по – силна пред Него.

Събирането на християните в Православната църква има и друго значение, да обменят духовен опит и взаимно да се окуражават и подпомагат. Това е така, защото храмът е свято място, в който Божиите благодатни сили са един непресъхващ извор за всички православни християни, които го посещават с вяра и благоговение.

За Семейството – беседа на отец Стоян Махлелиев

На втория ден от Великден – Светли понеделник, започва Светлата седмица – време, в което се прославят светите апостоли и Света Богородица.

Нарича се Светла седмица, защото Възкресението на Христос донася просветление за всички и надежда за вечен живот.

Светлата седмица или Томината неделя е тясно свързана с името на Тома – един от дванайсетте апостоли на Исус, който не повярвал на Христовото Възкресение. Когато мълвата за изчезналото от гробницата тяло Господне се разнесла, единствен апостол Тома не повярвал в това знамение и поискал лично да се увери, като докосне раните от гвоздеите на прикования към кръста Исус.

Осем дни след Възкресението Христос се явил пред Тома и така той сам се убедил в истината, паднал на колене и молел Бог да му прости. Оттогава останало и нарицателното Тома Неверни, а неделният ден от Светлата седмица се нарича Томина неделя.

В дните на Светлата седмица се благославят светиите: в Светли понеделник – светите апостоли, в Светли вторник и сряда – св. Богородица, св. архидякон Стефан и св. Андрей, в Светли четвъртък – св. ап. Йоан и Яков, в Светли петък – св. ап. Петър, а в Светла събота – св. Йоан Кръстител. Тази седмица е наситена и с момински празници, сред които най-голям е честването на Светлата или Празната сряда.

На Светлата сряда от Светлата седмица се изпълняват два обичая, които се правят за дъжд, плодородие, предпазване от градушка, бродници и лоши болести. Често през тази седмица стопанките повторно боядисвали яйца, които раздавали за душите на починали близки. Това е така, защото според древно поверие, раздаването на червените яйца предпазвало душите на мъртвите от превъплъщаване.

=&0=&

Православната църква днес почита Велика събота – последният ден от Страстната седмица, предшестваща Великден.

На Велика събота отбелязваме погребението на Господ Исус Христос, извършено от Йосиф и Никодим, както и слизането на Спасителя в царството на тъмнината – ада.

Когато Господ Исус Христос починал като човек, тялото му било положено в гроба. Душата му слязла в ада, победила го и освободила пленените там души. На третия ден душата и тялото отново се съединили и тялото възкръснало от мъртвите.

Велика събота е свързана и с оплакването и погребението на Исус Христос от майка му Света Богородица и от жените, носещи миро.

Вечерта на Велика събота вярващите отиват в храмовете, палят свещи и всички се поздравят с “Христос Воскресе!”, а отговорът е “Воистина Воскресе!”.

Днес на богослужението в полунощ патриарх Неофит ще излезе от патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, за да възвести Христовото Възкресение с думите “Христос Воскресе”. Негово светейшество ще отправи и пасхално приветствие към православния български народ.

В храма ще бъде донесен и Благодатният огън, който за поредна година ще бъде пренесен от Йерусалим от българска църковно-държавна делегация.

Благодатният огън ще бъде разпространен в храмовете в цялата страна.

цялата тема

На Разпети петък Христос е разпнат на кръста. Разпети петък е най-тежкият ден за Божия син. В този ден миряните минават под Плащаницата, с която е било завито тялото на мъртвия Христос. Тя се поставя пред символичния гроб на Спасителя в центъра на храма.

цялата тема

На Велики четвъртък се припомня Тайната вечеря, на която е установено тайнството причастие на тая вечеря Христос, като завещал новата заповед за любов към всички, заявил на учениците си, че ще бъде предаден.

В недоумение учениците питали, кой ще стори това. Запитал и Юда, и Христос му отвърнал тъй кротко, че другите не разбрали. Юда станал, излязъл и те помислили, че отива да прави покупки, понеже той бил ковчежник. След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина, дето се молил до идването на предателя. Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия, т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания. На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

Според традицията великденските яйца се боядисват рано сутринта на Велики четвъртък или през Велика събота преди празника.

На Велики четвъртък се подновява квасът и се замесва тестото за великденските хлябове. Те носят най-разнообразни названия из България: великденски кравай, богова пита, кошара, харман, квасник, яйченик, плетеница или кукла. Обикновено се украсяват с нечетен брой червени или бели яйца и усукано около тях тесто. Жените приготвят и по-малки великденски хлебчета с по едно червено яйце в средата, които се дават на първия гостенин, на кумовете, и на роднини.

=&0=&

На Велика сряда е Тайната вечеря на Божия син с Апостолите, по време на която им казва, че един от тях ще го предаде.

В деня на Светата и Велика сряда, Юда отишъл при юдейските първенци и уговорил предателството на Христос за тридесет сребърника.

цялата тема

На Велики вторник Исус Христос проповядва в храма и дава своите последни нравствени наставления, разказва притчата за десетте мъдри девици, очакващи идването на Господа и притчата за талантите. Христос прави пророчества за съдбата на град Йерусалим.

цялата тема

От понеделник след Цветница започва Страстната седмица за православните християни. Наречена още Седмицата на страданията е последната седмица от земния живот на Исус Христос.

цялата тема

          Православната църква извършва Свети тайнства, чрез които при строго определени молитвени формули, се измолват над вярващите благодатните дарове на Светия дух.

цялата тема

След утвърждаването на Христовата църква, начело на християнските общности в Йерусалим, Антиохия, Константинопол, Александрия и Рим застанали епископи, първите от които били ученици на апостолите.

Те били  равни помежду си по ранг и никой от тях не се смятал за „наместник на Бога”.

1. Арианство. Арианството е еретическо учение, вълнувало много силно и продължително Църквата. Свързано с Александрийски презвитер Арий, проповядвано първоначално от него, но той не бил негов родоначалник и водач, а само последовател. Началото на тази ерес идва от Антиохия от школата на Павел Самосатски. Направени са три  поместни събора против него 264 – 269 г., на които Арий бил отлъчен  като еретик.

цялата тема

Из книгата “”Бумерангът на злото”:
Защо наричаме масонството антихристиянска идеология? Отговорът е прост – защото то самото се определя като такова.

Смисълът на битката на масоните е изразен лаконично от масонския автор дьо Кантельо през 1863 г. :”Като цяло тя (битката, б.а.) е била и винаги ще бъде борба срещу църквата и християнската религия…Всички тайни общества – от египтяните до илюминатите ( вид масонско общество, създадено от Адам Вайсхаупт на 1 май 1776 г. в Бавария с главни цели: унищожаване на религията, на собствеността и семейството и налагане на единно световно управление- б.а.) имат почти идентични ритуали. Те (тайните общества, б.а) образуват верига и се пресъздават едно от друго.” А на конгрес в Леже през 1863 г. масонският (и социалистически) лидер Лафарг (женен за дъщерята на Маркс – Лаура, завършил със самоубийство), категорично обявява целите на ложите: “Война на Бога, ненавист към Бога! Целият прогрес се състои в това! Трябва да се пробие небето като хартиен свод! Да се постигне тържество на човека над Бога!”. В медиите масонството се представя като някакво филантропско сдружение, в което видни политически и бизнес мъже се събират, за да подпомагат сираци и социално слаби. Защо обаче е нужно да се обличат кожени престилки, да се разиграват театрални етюди и да се фетишизират предмети и знаци като чук, пергел, отвес, пентаграмата, юдейската шестолъчна звезда и куп други условности?

цялата тема

„И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цялата вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят” (Мат 24:14)
Както виждаме в нашето съвремие почти целият свят е обхванат от учението на Христос. Но какво ще стане след това?
Ето какво ни казва словото Божие, написано от светите отци:
„Преди Второто Христово пришествие, когато християнството, духовното знание и духовното разсъждение ще станат крайно оскъдни сред хората,
„ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно и избраните”. (Мат. 24 : 24).
„Пазете се да ви не прелъсти някой. Защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина” (Мат. 24:5)
„Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света.” (1 Йоан 4:1)
Апостол Павел ни е дал ясно доказателство, когато е казал:
„Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението ….” (2Сол. 2:3).
Отстъплението вече е факт. Беияки ние виждаме как хората постепенно през вековете са отстъпили от православната вяра, създали са хиляди лъжеучения и в съвременния свят вярват във всичко което им се поднесе, но не и в учението на Иисус Христос. Именно чрез разколите и новите безброй ереси, дяволът подготвя хората да бъде приет по – лесно когато ще се яви.
Преди еретиците са били явни, а сега даже и Църквата е пълна с тях. Повечето хора слушат словото, ако им изнася, с удоволствие, но ако то цели да ги напътства, повечето се отвръщат. Голяма част е отстъпила от православното учение и по-скоро избират лошото, отколкото да предпочетат доброто. Ето това е отстъплението и ние трябва да очакваме врага – дявола, който вече е започнал да изпраща своите предшественици.
Св. Игнатий Брянчанинов ни разкрива първата характерна черта за нашето време – лицемерието и ни показва начина по който да се предпазим от него.
„Бой се от това лицемерие – ни поучава той – Бой се от лицемерието преди всичко в самия себе си, а след това и в другите. Бой се от него, тъкмо защото то е характерно за нашето време и може да зарази всеки, който се отклони макар и най-малко към лекомислено поведение… Преследвай лицемерието в себе си, гони го от себе си. Отдели се от множеството заразени от него хора, действуващи съзнателно и несъзнателно под негово влияние, прикриващи служението си на света със служение на Бога, търсенето на временни блага с търсене на вечни блага, прикриващи под маската на святост един порочен живот и душа, всецяло предадена на страстите.”

Човек се ражда, живее, твори или руши, съзижда или унищожава и отминава от този свят. И тук е кардиналният въпрос – какво става след края на живота?
Православието дава отговор на поставения кардинален въпрос. И този отговор е, че душата на човека която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен живот и след като вече не е в единение с тялото.
Единадесети член на Символа на вярата:
„Чакам възкресението на мъртвите”.
В този член от Символа на вярата се говори за бъдещето всеобщо възкресение на мъртвите при Второто идване на Иисуса Христа.
Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите, чрез Божията всемогъща сила, подобно тялото на Спасителя, че бъдат възкресени и ще станат духовни, нетленни и безсмъртни.
Св. апостол Павел пише:
„Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си” (1 Кор. 6:14).
„Това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1 Кор. 15:53).
„Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно” (1 Кор. 15:44).
Духовното тяло на човека, тъй както тялото на възкръсналия Господ Ииус Христос, няма да бъде ограничено от пространството, няма да се нуждае от храна, облекло и от други потребности на сегашния земен живот. Като нетленно и безсмъртно няма да има никакви изменения и разрушение, а ще живее вечно.
Истината за всеобщото възкресение на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя е засвидетелствувана ясно в Божественото Откровение. Иисус Христос като Бог ни е открил божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма. Сам Той е казал:
„Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.” (Иоан 5:28-29).
Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели:
„И се надявам на Бога, пише св. ап. Павел, че ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни” (Деян. 24:15).
„Ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък.
Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека.Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови” (1 Кор. 15:20-23).
Тук думите после ще възкръснат ония, които са Христови означават, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – ония, които са заслужили осъждане. Съвсем погрешно е от тези думи да се прави извод, че грешниците няма да възкръснат. Същият апостол с убеденост свидетелствува, че „ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни” (Деян. 24:15).
Телата пък на онези, които останат живи до всеобщото възкресение, в един миг ще се изменят в духовни, нетленни и безсмъртни:
„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим
изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим” (1 Кор. 15:51-52).
Смисълът на тези думи е такъв: когато Христос дойде втори път, мнозина вече ще са умрели, но други ще са живи. При вестта за идването на Христа мъртвите ще възкръснат, а живите ще се изменят, т.е. ще получат нетленни тела, каквито ще получат и възкръсналите.
След като мъртвите възкръснат и живите се изменят ще настъпи и свършекът на света (Мат. 13:39, 24:3,28:20).
Под свършек на света трябва да се разбира не разрушаване и унищожаване на вслената, а изменение и обновление: светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответствува на новото състояние на човека. Това преобразуване на света ще стане чрез огън.
Св. апостол Петър казва:
„Сегашните небеса и земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци” (2 Петр. 3:7).
„Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13)
Ясно е, че небето и земята няма да бъдат унищожени, а само ще се променят, ще се обновят; промяната ще е един вид пречистване, освобождаване от злото и неправдата.
Щом всеобщият съд стане при славното Второ идване на Христа и при свършека на света, над душата след смърта ще се извърши частен съд:
С прекъсване нишката на земния живот душата влиза в отвъдния свят. Там бива съдена на така наречения Частен Божий съд. Съобразно с духовно-нравственото си състояние на Частния съд за душата се определя временно задгробната й участ до Второто Христово пришествие.
„На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27).
„За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде на човека според делата му; … при свършека на човека се откриват делата му” (Иис. Сир. 11:26-27).
„И казваше [покаялият се разбойник] на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).
Душите на съвършените праведници не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини. Те се прибират у Господа и душите им се съединяват с Христа и получават блаженство веднага след като душите им напуснат тялото, още преди възкресението на мъртвите.
„Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан. 14:30).
„Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот” (Иоан. 5:24).
„Желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа” (2Кор. 5:8).
„Желая да се освободя [от тялото] и да бъда с Христа, защото това е много по-добро” (Филип. 1:23).
„Душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха … викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време” (Откр. 6:9-11).
„И когато [Иисус] се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава. И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Моисей и Илия; като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим” (Лука 9:29-31).
Участта на падналите ангели (демоните) и умрелите в нечестие човеци (неправедниците) е сходна. Още преди да е настъпил страшният съден Ден, те са вече осъдени на предварителен тъмничен затвор и на известни предварителни мъки. Тази временна тъмница и тези временни отвъдни мъки са преди вечните мъки и са именно дело на Частния Божий съд. Окована във веригите на собствените й грехове и хвърлена в тъмница, душата с трепет очаква окончателната си присъда.
„Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд” (2Петр. 2:4).
„Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден” (2Петр. 2:9).
Този съд не се разбира в юридически смисъл, а в нравствен. Съвестта на човека преценява стореното от него през земния му живот. След като съвестта се е освободила от земните ограничения и влияния, тя действува по-ясно и по-неподкупно. Душата напълно съзнава истинската значимост на делата си и става сама искрен съдия над себе си.
Основавайки се на Св. Писание, разликите между Частния и Всеобщия съд са следните:
Частният съд става непосредствено след смъртта на всеки един човек
поотделно. Всеобщият съд ще се открие след свършека на тоя свят и ще обхване всички люде изведнаж – живи и мъртви.
„… ето, голямо множество народ, което никой не можеше да преброи, – от всички племена и колена, народи и езици; те стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце. … Затова са пред престола на Бога, Комуто и служат денем и нощем в Неговия храм; и Тоя, Който седи на престола, ще се всели в тях; няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят; тях няма да види слънце, и никакъв пек; … Бог ще отрие всяка сълза от очите им” (Откр. 7:9-17).
Частният съд се извършва само над душата. Всеобщият съд ще се извърши на душата и над възкръсналото тяло, възсъединило се с нея.
„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1Кор. 15:51).
Частният съд продължава 40 дни, през които душите на грешните люде минават през т. нар.митарства, дето демоните най-щателно разследват човешките грехове. Всеобщият съд ще се произнесе бързо, без разследване.
Частният съд определя временно задгробната участ на човека. Всеобщият съд определя навеки задгробната участ на човека.

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единствения пряк и конкретен разказ, в който нашия Спасител, Господ Иисус Христос разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни разкрива нагледно, към какво води греховния начин на живот.
Някои смятат този разказ за притча, но повечето от древните Св. Отци го смятали за действителна случка. Такива са Св. Киприян Картагенски, Св. Амвросий от Милано, Св. Ириней Лионски и др. Oсновават се на факта, че в своите притчи, Господ Иисус Христос не споменава лицата с техните имена, а тук е споменато името на Лазар. Ето какво гласи този разказ:

„Рече Господ тази притча: Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на има Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово, умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар ­ злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраама му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.”

Първото нещо, което ни прави впечатление при четенето на тази притча е че се разкрива една ярка картина на две крайни състояния-крайно разточителен и богат начин на живот и крайна бедност. Днес ако се запитаме коя от двете участи бихме предпочели?  Най-вероятно бихме  отговорили -живота на богаташа. Но нека да не избързваме да пожелаваме този живот, а да разгладеме внимателно какъв е той. Какъв е нравствения облик на този човек? Може ли един добър човек така егоистично да пирува всеки ден, пред лицето на крайната бедност и мизерия, която е пред очите му?
Явно сърцето на такъв човек не е добро, щом е могло да се радва при стенанията на болния и струпав сиромах пред дома си. В едно такова лукаво сърце вероятно не би се настанила истинска радост, а само дестилирани капчици от нея. Ако настоящето на такъв човек е такова, какво ли пък ще бъде задгробното му състояние. Ето какво казва Св. Цар Давид за този тип хора, които са придобили неправедно богатство.

„За тях няма страдания до смъртта им и силите им са крепки; за човешки труд ги няма… Гордостта ги е обвила като огърлица… изпъкнали са очите им от тлъстина… на всички се присмиват… говорят надменно… И ето, тия нечестивци добруват на този свят, трупат богатства” (Пс.72:4-8;12)

Но ето и отговора, който дава Псалмопевеца преди човек да изпадне в отчаяние ако стигне само до тези стихове:

„Тъй на плъзгави пътища си ги турил Ти и ги сваляш в пропаст. Как неочаквано дойдоха те до разорение, изчезнаха, загинаха от ужаси!

Както СЪН изчезва след събуждане, така и Ти Господи, като ги СЪБУДИШ, ще унищожиш техните блянове” (Пс.72:18-20).

Ето какво велико събуждане очаква всеки от нас:

„Умря сиромахът… Умря и богаташът” (Лука 16:22).

И двамата са събудени започва истинския живот. Вече ни е показано истинското състояние и на Лазар и на богаташът. „И в ада, като беше в мъки (богаташа), той вдигна очи и видя отдалеч Авраам и до него Лазар. Тогава извика:

„Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този огън.”(Лука 16:23-25).

Ролите и местата вече са разменени, сега вече горе на доброто място е Лазар, а долу в отчаянието и угризенията е богаташът.

Цар Давид под въздействието на Светия Дух добре е знаел, че не може да се избяга от Божията справедливост и  възкликнал:

„Душата ми е непрестанно в Твоята ръка” (Пс.118:109).
Днес се срещат доста хора дори и между християните, които казват:

Къде е Бог? Не вижда ли Той какво се върши по земята? Значи може и да няма Бог, щом се случва всичко това.
Ето какво е казал Св. Йоан Златоуст на тези хора:

„Бог едни хора наказва тук, а други не наказва. Наказва някои, с което пресича греховете им и облекчава тамошното им наказание, или даже съвсем ги освобождава от него, като същевременно чрез наказанието им вразумява живеещите в нечестие(за вразумлението на които има редица предпоставки). А други, напротив, не наказва, за да могат ако бъдат внимателни към себе си, да се покаят и засрамят от Божието дълготърпение и да се избавят, както от тукашното наказание, така и от тамошното мъчение. Ако пък не ги вразуми Божието дълготърпение и продължават да пребъдват в нечестие, тогава ще бъдат подложени на заслужено наказание, заради своята твърда небрежност”.

За да се убеди в истиността на тези думи от човек се иска твърдо търпение и пълно доверие в Божият промисъл.

„Когато видиш нечестивия, че не го сполитат никакви бетствия тук на земята, не го облажавай (не му завиждай), но плачи за него и го съжали като човек, който там (в задгробния свят), ще бъде подложен на бедствия. Напротив пък, ако видиш, че някой иска да придобие добродетелност, а пък е изложен на различни изкушения, считай го за блажен и го облажавай! Защото на такъв тук му се прощават всички грехове, а там го очакват много награди за търпението му”.

Ако беше спасението на душата много лесно светите праведни и благочестиви отци не биха предприемали такива духовни подвизи и да казват:

„По-добре тук ни накажи, Господи, а там ни помилвай!” (Св.Ефрем Сириец).

Някой разчитат на други за спасението на собствената си душа.

Ето какво казва за тях Св. Йоан:

„Някои грешат като казват на приятелите си: Ти ще се застъпиш за мен в оня ден! (деня на пришествието Господне), други пък казват: „Моя баща е мъченик!” Трети пък: „Моят чичо е бил епископ!” На тези празни надежди никой не трябва да се обляга защото, „ако баща ти е бил мъченик, това може да ти послужи за най-голямо осъждане, понеже ти имайки у дома си примера на добродетелността, не си се оказал на висотата на тази добродетел”.

Разговора, който следва в евангелския разказ между Авраам и безумния богаташ, ни разкриват доста съществени и актуални истини, които се срещат в днешно време. Днес много хора се надяват на такова събитие, за да повярват, но дали е така? Богаташът се обръща към Авраам с думите:

„Моля ти се тогава, отче, прати го ( Лазар) в бащината ми къща. Понеже имам петима братя, нека ги предупреди, та да не дойдат и те в това място на мъката” (Лука 16:27). Богаташа иска духа на Лазар да се яви на земята или да възкръсне. Та по този начин да помогне. Но дали позволява Господ това? – Не и не случайно, защото „Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат”, защото, „ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Днес подобни маловерци казват, че ако видят някой жив мъртвец биха повярвали. Да биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби? – Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали че е халюцинирал.

Днес ние имаме не само Мойсей и пророците, но откровението на Отца изявено ни чрез Сина и то е „помазанието, което вие получихте,(както казва Св.ап Йоан Богослов) от Него(Иисус)и пребъдва у вас и няма нужда да ви учи някой(например някой възкръснал мъртвец), но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило” (1 Йоан 2:27)
Истинският християнин е убеден в тази си вяра не поради доказателства, а поради вътрешната си връзка с Бога, заради личния си духовен опит и поради духовната си любов към Христовото учение.

А пък нежелаещите да повярват не могат да бъдат вразумени от нищо, защото няма по-глух от онзи, който не иска да чуе!

На благоразумния разбойник на кръста Христос казал.

„Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).

Св апостол Павел е уверен, че след смъртта веднага ще отиде при Христа:

„Желая да се освободя и да бъда с Христа” (Филип. 1:23).

Но пълно блаженство или пълно наказание на душите на умрелите не се дава веднага след смъртта. Добро или зло човек е вършил на земята с душа и тяло, следователно и заслужената отплата трябва да получи  човек. Това ще стане както казахме след възкресението на тялото при Второто идване на Христа. Нека прочетем евангелието на св. апостол Матей и да видим как сам Господ Иисус Христос описва страшният съд:

31. А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, 32. и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; 33. и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. 34. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; 35. защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; 36. гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. 37. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? 38. Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? 39. Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? 40. А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. 41. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; 42. защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; 43. странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. 44. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? 45. Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. 46. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.

В допълнение думите на св. апостол Павел са ясни:

„Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.” (1 Кор. 5:10).

„Прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване.” (2 Тим. 4:8).

Настъпил петдесетия ден след Христовото възкресение. Тогава евреите празнували великия празник  Петдесетница в памет на Синайското законодателство. Всички апостоли заедно с Божията Майка се намирали в горния етаж на една къща (горница ).

В 9 часа сутринта, изведнъж като ли че задухал силен вятър, с шум се изпълнила цялата къща където се намирали всички. Явили се огнени езици и се спрели над всеки един. Всички се изпълнили със Светия дух и започнали да славят Бога на разни езици, които преди това не знаели. Светия Дух слязъл във вид на огън в знак на това, че има силата да изгаря грехове и да очиства, освещава и сгрява човешките души.

По случай празника Петдесетница, в Иерусалим в това време имало много евреи дошли от разни страни. Като чули шума, много хора се събрали около къщата, където били Христовите ученици. Чудели се и питали един друг: „Тия които говорят не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор?… Как слушаме да говорят на нашия говор за великите Божи дела?”

И в недоумение си казвали : „ Със сладко вино са се напили”.

Тогава апостол Петър казал че не са пияни и изнесъл проповед, която така подействала на слушащите, че много от тях повярвали в Иисус Христос. Попитали какво да правят, а апостол Петър им отговорил:

„Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа”.

Повярвалите в Христа приели свето кръщение. По този начин започнала да се устройва светата Христова Църква на земята. Числото на вярващите от ден на ден се увеличавало. Господ помагал на апостолите, чрез многото чудеса извършени от тях в негово име.

Пъроначално апостолите проповядвали на евреите, а след това се разпръснали в други страни и народи. Поставяли чрез ръкоположение епископи, презвитери (свещеници) и дякони за извършване на тайнствата и проповядване на Християнското учение.

Тази благодат на Светия Дух, която била дадена на апостолите и сега се преподава  в нашата Света Православна Църква невидимо в светите тайнства чрез епископите и свещениците.

Слизането на Светия Дух над апостолите се празнува от Светата Православна църква на петдесетия ден след Великден.

Нарича се петдесетница или денят на Пресвета Троица. От този ден се открило действието на цялата Пресвета Троица и хората се научили да се покланят на Бог в три лица – Отец, Син и Дух Светий. Този ден се счита за рожден ден на Църквата. Прието да се украсяват храмовете и домовете със зелинина и цветя, които са знаци на живота. По този начин изразяваме нашата благодарност към Бога за това че Той със Своя Свят и Животворящ (даряващ живот) Дух е обновявал  хората, ражда ги чрез светото кръщение в новия живот.

Следващия ден след Св. Петдесетница е посветен за прослава на Св. Дух и се нарича Духов ден.

 

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

„ В началото  беше словото, и Словото, беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога…В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе / Йоан 1: 1,2,4/.

 

В Библията четем за раждането на няколко бебета момчета. Каин е първороденият след сътворението. Исаак е надеждата за бъдещето на Израил. Самуил е отговорът на майчината гореща молитва. Всички те са изключително важни. Всички са очаквани с радост.  И всички са описани по един и същи начин от летописците на Писанието: във всеки от случаите се казва, че майката зачена и роди син / Бит.4:1; 21:2-3; 1Царе 1:20/.

Но да видим сега едно друго раждане на бебе момче. Описанието му е много по-подробно; явно само няколко думи  не са били достатъчни, за да предадат Иисусовото раждане. В книгата на пророк Михей ни се казва къде ще бъде роден Той – във Витлеем /5:2/. В Исая четем, че майка Му ще бъде девица /7:14/ и че Той ще спаси хората от греховете им / Исая 53 глава/. Пророк Малахия след съграждането на втория йерусалимски храм предсказал, че идването на Спасителя наближава, че Той ще дойде в този храм и пред Него ще бъде пратен предтеча, което ясно сочи на св. Йоан Кръстител / Мал. 3:1, 4:5/.

 

Пророк Захария предсказал тържественото влизане на Спасителя в Йерусалим /Зах. 9:9/.

 

Цар Даниил предсказал, че Спасителят ще се яви на земята 490 години след като персийският цар Кир издаде указ за възстановяване стените около Йерусалим / Даниил 9 глава/.

 

В Новия Завет ни се дава ключова информация – какво ще бъде името Му и защо /Матей 1:21/, къде се ражда в изпълнение на пророчество /2:6/.

 

А когато дошло определеното от Бога време Единородният Син Божи се въплътил от Духа Свети и Дева Мария и станал човек.

 

„ И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” / Йоан 1:14/.

 

Идването  на Иисус е променило света, а може да промени и нашия живот.

 

„ Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” /Откровение 3:20/.

 

А какво можем ние днес да Му поднесем, когато човечеството отново е потънало в духовната бедност, мрака и заблудите на хората преди Рождество.

 

Блажени  Иероним, който е живял 15 години край Витлеемската пещера, ни е оставил следното молитвено съзерцание: В светата нощ той коленичил пред яслата, а Малкият Христос, озарен от божествената светлина, отправил към него топъл взор. Иероним го попитал какво да Му поднесе в дар и  посочил най-скъпото, което имал – сърцето си. Но Божественият Младенец все чакал и чакал. В отговор на недоумение какво друго желае, прозвучали с божествена топлота думите Му: „Иерониме, дай ми греховете си!” Сълзи на умиление облели отшелническото му лице.

 

В Рождествената нощ Христос  ни казва: „Наричате се мои чеда, но наистина ли сте? Какви са мислите ви – светли и чисти? Какви са чувствата ви – благородни и добри? Къде е сърцето ви? Жива ли е любовта ви? И разбрали истината за себе си, да оставим всичко, което гнети нашия дух: завистта, гордостта, страха, да забравим „старото”, което носим като ненужен товар и да се усмихнем на живота и на хората около нас с любов, защото Рождество е празник на любовта, на Божествената любов към нас, хората. И единствено достойно за човека е – да отговори на любовта на Бога с любов.

 

В тази свята Рождествена нощ сърцето се превръща в слух и чува как от висините долита ангелска песен, която зове хората да се обичат. Човек забравя злото в себе си и в ближния и той може само да коленичи пред яслата на Спасителя, да мълчи и да благоговее…

 

Един пътешественик разказва: Великият радостен празник Рождество през моето пътешествие посрещнах в Любек. И когато влязох в една от църквите му, видях нещо, което  прикова погледа ми. На едната стена на църквата, горе, бе нарисувана в естествен размер фигурата на Христос. Но кой живописец бе нарисувал Христовия образ ясен и жив? Очите Му – големи, пламенни, но някак тъжни, устните леко отворени, сякаш изговарят словата, които бяха написани под образа: „Аз съм пътят – но не ходите по този път. Аз съм истината – но не Ми вярвате. Аз съм животът – но не Ме търсите. Милост съм – не Ми се доверявате. Учител съм – не Ме следвате. Аз съм вратата към вечността, но се съмнявате в това… Не Ми се сърдете, ако някога ви отхвърля”. Никога няма да  забравя този ден на Рождество.

 

Когато се втурнем в суетата около празника, нека не забравяме най-важното Негово послание – Бог е с нас – сега и завинаги.

 

Истинският дар на Рождество е Божието присъствието в нашия живот.

 

Амин

 

През втората половина на трети век в едно богато семейство се родило едно момче. Кръстили го Николай. Юношата прекарвал почти цялото си време в храма и скоро го въвели в презвитерски/свещенически/ чин.           На 17 г. вече бил най-младият свещеник. След смърта на родителите си Николай щедро раздал на бедни семейното богатство. Най-щедър бил към децата и ръката му винаги била протегната към нуждаещите се, върху които изливала пребогата милостиня. По – късно Николай бил ръкоположен за епископ. Шапката му, дългата дреха, бялата брада и червеното наметало се превърнали в негова запазена марка.

Светецът е покровител на плаващите и патрон на всички моряци. По-пътя за Божи гроб  Св. Николай извършил чудеса – с молитва укротил разразилата се буря, възкресил един моряк, паднал от корабната мачта. Светителят помагал и на хора, които не познавал и  извършил много други чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне. Удивително било влиянието на неговите думи и дори на неговия външен вид, сияещ с божествена благодат, върху сърцата не само на верните люде, но и на неверните, които той обръщал към Бога и укрепявал във вярата.

Като архиепископ, Св. Николай просиял като дивен защитник на вярата. Той преживял едно от най-страшните гонения срещу Църквата, повдигнато от император Диоклетиан. Навсякъде издирвали християни и ги предавали на мъченния и смърт. Без да гледа опасността Св. Николай продължавал да проповядва Христа, затова бил затворен в тъмница, където престоял дълго време, понасяйки с търпение глад, жажда и различни страдания, като не преставал със Словото Божие да утешава другите затворници. Най-после гонението се прекратило и архиепископ Николай се върнал на своя престол. Но скоро за Църквата настъпило не по-малко бедствено време. Започнали вътрешни раздори. Арий, презвитер александрийски, отхвърлил Божеството на Иисуса Христа. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин свикал в 325 г. в гр. Никея събор, в който взели участие епископи от всички области. Събрали се 318 отци. Това бил Първият вселенски събор, който осъдил ереста на Арий, и на него била съставена първата част от Символа на вярата. Има предание, че кроткият по нрав Св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание му ударил плесница. За тази постъпка светите Отци го лишили от архиепископски сан и го затворили в тъмницата на една кула (тази кула и до днес се съхранява от местните турци, като голяма светиня). Но някои от най-достойните отци на Събора имали чудно видение: видели как Сам Господ Иисус Христос и Божията Майка връчват на светеца отнетите от него епископски символи – Евангелието и омофората.

Омофора –  от гръцки покров, покривало. Част от епископското облекло, в преносен смисъл — епископска власт.

Тогава Св. Николай бил освободен и реабилитиран в епископски сан и достойнство.

Св. Николай бил също хранител на гладните. Когато в Ликия настъпил страшен глад, добрият пастир, за да спаси гладуващите, направил чудо. Един търговец натоварил голям кораб с храни и в навечерието на отплуването, нейде на Запад, видял в сън Св. Николай, който му наредил да остави целия корабен товар на Ликия, защото купува всичките му храни и като предплата му дава три големи златни монети. Търговецът разбрал, че е получил заповед свише и изпълнен с послушание отплувал за Ликия.                                              След смъртта му на 6 декември 342 година той бил провъзгласен за светец. Тялото му останало нетленно, и до днес то източва целебно миро.

Мощите на св. Николай почиват в гр. Бари – Италия във величествената базилика, издигната в негова чест.

Образът на свети Николай се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния Дядо Коледа. Името на дядо Коледа или Санта Клос (Санта Клаус) идва от холандското име за Св. Никола – Sint Nikolass, съкратено до Sinterklass, което пък американците бързо превърнали в Санта Клос.

 

Скоро след слизането на Светия Дух, апостолите Петър и Йоан отишли в храма. На вратата на храма седял беден човек, който бил куц по рождение. Той протегнал ръка към апостолите, и ги помолил за милостиня.

Апостол Петър му казал: „Сребро и злато аз нямам, но каквото имам, това ти давам: В името на Иисуса  Христа, стани и ходи!”, хванал го за ръката, и го изправил. Ходилата оздравели и той влязал с тях в храма.

Множество народ в удивление от това велико чудо се събрало около апостолите. Тук апостол Петър казал втора проповед за възкръсналия Господ и много от слушащите повярвали.

Вярващите се събирали  всеки ден в храма и слушали проповедта на апостолите, а в  неделните дни се събирали по домовете за преломяване на хляба, т.е., за Свето Причастие. Всички били свързани с голяма любов и имали като че ли едно сърце и една душа. Много от тях продавали имуществото си и парите донасяли на апостолите, за да се раздават на нуждаещите се. Винаги и за всичко, благодарели на Бога. За тяхната любов и добри дела, придобили уважението и обичта на хората, и всеки ден броят им се увеличавал.

С времето, всички вярващи в Господ Иисус Христос  започнали да се наричат  християни а учението християнство.

Славата и бързото разпространение на християнството възбудили зависта  и омразата на иудейските водачи. Те започнали да преследват християните, да настройват против тях простия иудейски народ и да ги обвиняват пред римската власт. Хващали християните и  ги убивали.

Първи пострадал от тях в Иерусалим, свети архидякон Стефан, наречен първомъченик (като първи мъчен заради  Христа).

Заради проповедта за  Спасителя евреите го извели извън града и започнали да хвърлят камъни върху него. А той се молел с думите: „Господи Иисусе, приеми духа ми”, а след това казал: „Господ, не зачитай им тоя грях” и починал.

Макар и да убили св. Стефан и много други вярващи, еврейте не могли да отслабят вярата в Христос, а напротив довели за нейното разпространение. Християните, които живеели в Иерусалим, от тези гонения се разпръснали по Иудея, Самария и други страни,  където отивали и проповядвали за Господ Спасителя и Неговото учение. Никаква сила в света не могла да спре победното шествие на християнството. Небесният  Отец, подкрепял вярващите, с тях бил Спасителят, а ги утешавал Светия Дух – Утешителят.

За Тайната вечеря и за нейното извършване разказват и четиримата евангелисти. Господ Иисус Христос знаел какви страдания му предстоят да преживее. Знаел  че на седмия ден на празника Пасха ще бъде предаден в ръцете на Своите врагове, ще бъде съден, измъчван и разпънат на кръст.

В четвъртък вечерта срещу петък, когато според еврейския обичай започвал празникът, Той събрал учениците Си за тържествена пасхална вечеря в една стая в Иерусалим.

Забележително е, че на Тайната вечеря Христос поучавал учениците Си в най-важното: да живеят помежду си в обич и смирение. Това им показал на дело. Според еврейския обичай, преди да седнат на трапезата, някой трябвало да измие краката на другите, за да ядат чисти. За да им даде пример, Той взел съд с вода и кърпа и Сам измил краката на учениците Си и ги изтрил. Като извършил това, казал: „Нека по-големият от вас да бъде като по-малък и онзи, който началства, да бъде като слуга”.

Тази вечеря се нарича Тайна вечеря, защото на нея е установено Тайнството Свето Причастие – Евхаристия. Това станало така: Христос взел хляб, благословил го, разчупил го на малки късчета и подавайки на всеки, казал:

– Вземете, яжте, това е Моето Тяло!

Взел чашата, пълна с червено гроздово вино, и казал:

– Пийте от нея всички, това е Моята Кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.

Значението на Тайната вечеря е голямо, защото с тези думи Господ Иисус Христос отменил Вехтия(Стария) Завет.

След това Христос заръчал на учениците да правят това за негов спомен.

Тези тайнствени думи на Спасителя означават, че под вид на хляб и вино Той дал на учениците Си същото онова Тяло и същата онази Кръв, които на следващия ден пожертвал на Кръста за нашето спасение.

Как точно обикновен хляб и обикновено вино станали Тяло и Кръв Господни е неразбираемо не само за нашия ум, но дори и за ангелите. Това е Божия тайна, затова светото Причастие се нарича тайнство.

Умният човек не се съмнява. Толкова непонятни за ума неща стават около нас! Например как се извършва една химическа реакция ние не разбираме, но тя става и не можем да я отречем. Тук става въпрос за духовна реакция, която е много по-сложна и трудна за разбиране.

По време на Тайната вечеря се случило едно много тъжно събитие. Когато ядели, Христос казал:

– Един от вас ще Ме предаде.

Тези думи смутили апостолите и всеки от тях започнал да пита да не е той предателят. Между тях бил Иуда, който вече се бил уговорил с първосвещениците да Го предаде за тридесет сребърника. Той се уплашил да не би да бъде разкрит и попитал:

– Да не съм аз, Учителю?

Христос му отговорил тихо, с което искал да го вразуми:

– Ти сам го каза! Настъпило смущение.

Никой не чул краткия разговор между Христос и Неговия предател. Апостол Петър, който бил далеч от Спасителя, кимнал с глава на апостол Иоан да попита кой е предателят. Той, изпълнен с нежна обич към Своя Учител, леко се облегнал на Иисусовите гърди и попитал:

– Господи, кой е?

– На когото натопя залък хляб и му го подам, той е! – се чул отговорът.

След тези думи Той подал натопения залък на Иуда. Но това не вразумило предателя и той излязъл. Като останал Сам с верните ученици, Христос дълго беседвал с тях. Ободрявал ги и ги утешавал, като ги уверявал, че раздялата им ще бъде кратка. Поръчал им да се обичат помежду си като братя.

Обещал им, че ще им прати друг Утешител вместо Себе Си – Светия Дух. Предсказал им, че ще се уплашат и ще се разбягат при залавянето Му, което щяло да стане само след няколко часа.

Апостол Петър самоуверено заявил, че дори всички да Го оставят, той е готов да умре за Него. Тогава Христос Му казал, че преди петел да пропее, той три пъти ще се отрече от Него.

На Тайната вечеря Христос за първи път извършил светото Тайнство Причастие. Оттогава то се извършва и до днес. Богослужението по време на тайнството Причастие се нарича света Литургия. Чрез него Христос пребъдва в душите на вярващите като огън, който ги пречиства.

 

Изразът „давам лептата си”, означава давам скромно парично дарение, и води началото си от евангелския разказ за дарението, което една бедна вдовица оставя за Йерусалимския храм.

Това събитие се случило през Страстната седмица. През един от нейните дни Господ Иисус Христос, след като посочил лицемерието на

книжниците, седнал срещу съкровищницата на Храма и гледал как народът

пуска пари в кутията за дарения. Мнозина богаташи дарявали много пари. Една бедна вдовица пуснала две лепти, т. е. един кодрант, в

съкровищницата. След това Господ повикал Своите ученици и им казал, че

бедната вдовица е дарила повече от другите, които са пуснали пари в

храмовата съкровищница, защото всички други са дали от излишъка си, а

тя отделила от своята немотия всичко, що има, цялата си прехрана (Мр 12: 41 – 44; Лк 21: 1 – 4).

Лептата, спомената в този евангелски разказ, е най-малката медна еврейска монета в Древността. Сечена е при владетелите от Иродовата династия. Равностойна е на една наша стотинка.

Господ обаче похвалил усърдието на вдовицата, защото тя дала всичко, което има. Затова нейната жертва е оценена много високо. Тя съществено се различавала от пожертвуванията на другите богомолци които давали много пари поради тщеславие.

Но Бог цени жертвата не по количеството й, а по желанието, с което се принася, по душевната чистота на приносителя и в зависимост от

средствата, с които разполага.

Нужно е да изтъкнем, че при описанието на тази случка се изгражда

ярък и въздействащ контраст между неискрената и истинската набожност.

Богатите даряват големи парични суми на Храма. Може би някои измежду тях са същите онези богаташи, „които изпояждат  домовете на вдовиците” (Мр. 12: 40; Лк. 20: 47) и към които Господ Иисус Христос се обръща със следните думи:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мт 23: 14).

Ясно е, че тези лицемери биха погълнали дома и на бедната вдовица, показала истинска набожност. Големите парични пожертвувания на тези богаташи нямат висока стойност пред Господа, защото богатите давали от своето изобилие.

Бедната вдовица дала всичко в жертва на Бога, защото смятала, че всичко принадлежи именно на Господа. Затова нейната жертва, макар и да е с малка материална стойност, имала толкова голямо значение пред Бога.

 

Ние трябва да знаем, че когато човек реши да даде милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде според силите и възможностите ни, за да не поставим в затруднения нас и нашите близки. За тях трябва също да се грижим, както и да не принуждаваме другите да се грижат за нас, заради благочестивите ни намерения.
2. Милостинята ни не трябва да бъде по-малка от възможностите ни, за да представлява реална жертва за нас. Тя не би трябвало да се състои просто от нещо, което можем да отделим без дори да забележим – да не е от излишъка ни, тъй като в този случай не би могла да се нарече добро дело.
 

              „А когато Той се приближаваше до Йерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: Какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: Какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече:

Прогледай! Твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.”  (Лук. 18:35-43)

 

Минавайки покрай бедни, болни, сакати хора, гледаме на тях със снизхождение и пренебрежение, жалост и им отделяме нещедра милостиня. Ние преминаваме покрай тях, гордеейки се със своето здраве и благополучие, без да знаем че душата на такъв нещастник пред очите на Всевиждащия Бог може да се окаже несравнимо по-прекрасна от нашите суетни души.

Такова сияние на духа скривал под жалките си дрипи Йерихонския слепец. Господ съзрял кротостта на неговото светло сърце и се срещнал с него.

Евангелистът описва мястото на срещата много точно. Древен обичай било до градските порти да стоят бедните и страдащите люде и да просят милостиня от жителите и гостите на града.

Св.Лука не споделя името му, но Св.Марк разкрива неговата фамилия като Вартимей, на еврейски „син на Тимей” – вероятно съкращение от Тимотей. На гръцки Тимотеос, означава „този, който почита Бога”. Това име не е еврейско, а елинско и вероятно баща му е бил грък, приел доброволно юдейската вяра.

Както става ясно от разказа, Вартимей не е бил сляп по рождение, а загубва зрението си по-късно. Този вид слепота е особенно болезнена, защото слепецът имал живи спомени за времето, когато е бил като зрящите хора и се е наслаждавал на светлината и красотата на сътворения свят. Но макар десетилетия да е живял в мрак, изкупвайки своите грехове, нещастието не го е озлобило и в душата му се разгаряла светлина.

По това време от уста на уста се разнасяла мълвата за чудесата, извършвани от Учителя от Назарет. Често жителите на Йерихон тълкували деянията на Чудотвореца, не забелязвайки бедния слепец, който жадно се вслушвал в такива разговори. Тези хора виждали синьото небе, зелената трева, жълтото слънце, но светлината на духовния свят била невиждаща за тях. А Йерихонският слепец, съзерцаващ Божия образ в душата си, бил духовно зрящ. Като чул за чудесата, извършени от Назарянина, той веднага разбрал, че подобни неща може да извърши само Този, който дълги векове очаквал народът – Синът Давидов, Месията, Спасителя на света.

В сърцето на йерихонския слепец пламнала надежда, че Синът Давидов, дошъл да спаси всички, и него ще изведе от мрака, ще му дарува зрение.

И ето веднъж, когато при портите на Йерихон се чул шум от многолюдно шествие, бедният слепец попитал: „Какво става?” и чул в отговор дългоочакваното: „Иисус Назорей минава” /Лк. 18:37/.

Как възликувал от тази вест йерихонският слепец! Цялата сила на натрупаната през дългите години вяра, разпалилата се надежда от разказите за чудесата на Спасителя, той вложил във вика:

„Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!” /Лк. 18:38/.

Викът на Вартимей не бил безпомощен и отчаян, а пронизителен и настойчив. По принцип повечето инвалиди са съкрушени и потиснати от своя недъг. Кое придало дързост и кое е накарало да бъде упорит?

Силната вяра, му дала тази неподозирана сила в него.

Да бъде наречен някой „син на Давидов”, е било равносилно да бъде назован „Месия”. За юдеите това определение означавало обещания от Бога потомък на Давид, който ще седне на трона на Израиля (Лука 1:32-33).

През по-голямата част от Своето земно служение Иисус не подтиквал хората да го наричат Месия, защото веднага би бил арестуван като бунтар (Мат. 16:16, 20). Но часът му вече е дошъл. Той вече е поел към Йерусалим, където ще бъде разпънат най-вече заради Неговия отказ да отхвърли титлите „Христос” и „Цар на юдеите” (Лука 23:2-3, 35; Марк 14:61-62).
Когато Вартимей се провикнал към Христос, за разлика от множеството зяпачи и сеирджии, той очаквал много повече – да прогледне.

Спасителят го попитал: „Какво искаш да ти сторя?” Подобен въпрос задал и към парализирания човек във къпалнята Витезда: „Искаш ли да оздравееш?” (Йоан 5:6).

Защо? За да събуди вярата им, за да я изразят открито пред всички.

Силната вяра на слепеца се изразила с думите: „Господи, да прогледам.” Иисус произнасъл само две кратки изречения: „Прогледай! Твоята вяра те спаси”.

В този момент чудото станало – действително, открито, пред всички:

„И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога”

Вартимей служи като живо доказателство за всемогъществото на Бога и е изключителен пример за силата на вярата, която е проявена от един обикновен човек, смятан за утайката на обществото. Вяра не на мъдруването и на съмнението, а на действието, което води към телесно и душевно спасение.

Колко от нас днес, имат тази вяра, казвайки че са християни, а душата им е мъртва за Бога. Колко отиват в храмовете и външно изразяват вярата си, а нямат делата на тази вяра.

Ако искаме да тръгнем по стъпките на Христа, трябва още тук, в този живот, да очистим нашата съвест, нашата душа и да освободим сърцето си от греховете. Това може да стане като прогледнем духовно. Но първо трябва да знаем, че докато телесната слепота е гибелна за тялото ни, то духовната слепота води до сигурна смърт.

При духовно слепия човек съвестта не работи. За него, потребността на душата да се отърси от греховете не е важна, той не я приема и не й обръща внимание. Такъв човек обикновено се превръща в егоист, скъперник, немилостив, гони преди всичко собствените си интереси  и не го интересуват болките на другите в живота. Духовната му слепота с усърдие се подкрепя от врага на човешкото спасение – дявола, за да го отдалечи колкото се може повече от Бога. Не приема съвет от никого, молба или предупреждение и нерядко такива хора негодуват против тези, който се стремят да ги предпазят.

За такива хора Иисус е казал: „за да гледат с очи, и да не видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете.” (Марк. 4:1-20)

Но как да лекуваме духовната слепота? Да вземем пример от Иерихонския слепец, който каза:„Господи, помилуй ме!” Това е молитвата към Бога.

Тя трябва да бъде свързана със силна вяра и истинско разкаяние за греховете ни. Успеем ли да осъзнаем греховете си и да се покаем, то вече сме тръгнали по стъпките на изцерения слепец.

Да не забравяме, че вярата в Бога, силната вяра в Иисуса Христа спаси слепецът. Той прогледна не само физически, но и духовно. Да се поучим от неговата силна вяра. Нека всички да прогледнем в духовната си слепота и да тръгнем с Иисус, както тръгна Йерихонския слепец. Да вървим по пътя на Христа. Пътя на нашето християнско спасение. Само тогава ще видим истинската Светлина и сами ще бъдем част от светлината на света.

Един ден след възкресяването на Лазар и шест дни преди най- големия еврейски празник Пасха, Иисус Христос се отправил с учениците Си за Йерусалим. Като приближил едно село, което се намирало съвсем близо до Йерусалим, Господ изпратил в него двама Свои ученици и им рекъл:

цялата тема

Притчата за блудния син (Лука 15:11-32), ни разкрива как човек свободно определя своя път и как, след съзнателна преценка между доброто и злото, избира доброто. Ще се опитам да я пресъздам по един съвременен начин, за да стигне по – лесно до вашите сърца.

Не много отдавна в нашата страна живял един юноша. Когато навършил 18 години напуснал България и тръгнал по света да си търси щастието. Минавайки през Турция,попитал, един мюсюлманин: „Ефендилер (господине), тръгнал съм по света да си търся щастието. Не знаете ли къде бих могъл да го намеря?” Мюсюлманинът отговорил: „ Да, разбира се, че знам. Щастието е тук, в нашата джамия. Ела, приеми вярата ни и ще го намериш.”

Младежът се съгласил. Влязъл в джамията, обрязали го и станал мюсюлманин. Намерили му четири жени и го оженили. Започнал да спазва всичките предписания на исляма; правел по пет пъти на ден намаз (молитва с поклон), четял Корана, давал зекят (милостиня), постил всяка година по един месец през Рамазана… Но след залез слънце преяждал и се отдавал на любов с четирите си жени, и така губел всичко, което натрупвал с пост и молитва през деня. Това продължило пет години. Веднъж, когато се разхождал из Каплъ чарши, го заговорил един търговец евреин, който го поканил в магазина си. Младежът  споделил с него това, което го измъчвало. Казал му, че бил много нещастен и затова дошъл тук да търси щастието, станал мюсюлманин, но така и не го открил. Евреинът му дал съвет да се обърне към иудаизма. Младежът зарязал всичко и още с първия кораб заминал за Израел и приел иудаизма — четял всеки ден Тората (Моисеевото петокнижие). Талмуда, (книга с религиозно-юридически правила за житейска мъдрост). Ядял само храна на която имало печат кашер (позволена храна), а от останалата не вкусвал, защото била треф (мръсна). Спазвал празниците Пасха (иудейския Великден), шебуот (петдесетница), рош хашаша (Нова година), йон нипур (опрощение), сукат (седемдневен есенен празник, по време на който се живее в специална колиба), пурим (празник в чест на избавлението на израилтяните от вавилонския плен). Изпълнявал и останалите ритуали. До такава степен се задълбочил в иудейската вяра, че евреите го направили първокласен масон. Материалните облаги вече не били проблем за него. Пак се оженил, но въпреки иудейската му образованост, всички го гледали с пренебрежение, като гой (неевреин). Отчаянието отново го обзело,решил да напусне Израел и да продължи да търси щастието, като се отправи на Изток.

Пристигнал в страната на масонската мечта — Индия. Там се сблъскал с такъв хаос от народи и религии, срещнал такова обезличаване, че дори никой не знаел от кой род е и коя религия изповядва. Тамошните хора имали около четири хиляди богове. Човекът решил да изучи свещените книги на индусите и да се запознае с религиите им, та дано да открие щастието. Започнал най-напред с основните им книги — Ведите, Махабхарата, Бхагавад Гита, Упанишадите и шестте й философски системи — Веданта, Миманса, Санкхя, Йога, Ниая и Вайшешика. Изчел и много разяснителна и тълкувателна литература, като успоредно с това практикувал — спазвал празниците и обредите, къпел се в „свещените” реки, почитал обожествените растения, животни, предмети, природни стихии и измислени от човеците богове. Щастието, обаче, не намерил. Хиндуистите му казали, че такава му е кармата (съдбата) в този живот и че след като се прероди може и да намери щастието.

Пак се отчаял човекът, защото загубил още пет години от живота си и решил да се самоубие, като се хвърли във водите на река Ганг. Отишъл на брега й и видял един човек с обръсната глава да медитира облечен в оранжева тоба (дреха). На пръв поглед изглеждал щастлив и нещастникът си помислил, че може би тъкмо непознатият е в състояние да му помогне. Изчакал го докато привърши с медитацията и когато бръснатият отворил очи, го заприказвал. Разказал му всичко. Човекът с обръснатата глава му отговорил, че е будистки монах и че ако иска да намери щастието, ще трябва да дойде с него в Тибет. Отишли в манастира му и там го посветили в основите на будисткото учение и в нравствените закони на будизма. След това обръснали главата му, облекли го в оранжева тоба и го приели за монах в будистката общност (санга). И тук той изпълнявал всички предписания, по стар навик. Четял трите части на свещената книга на будистите Типитака-Виная, Сутра и Абидарма. Използвал и друга литература на подобна тематика. Запознал се с трите основни течения на будизма — Хинаяна (малка колесница, тесен път), Виджраяна (средна колесница, диамантен път) и Махаяна (голяма колесница, широк път) и с над стоте им направления. Повтарял мантрата (кратка молитва) „Ом мани падме хум”, докато постигнал нирвана (духовно състояние, цел на будистите). И така минали още пет години, но без да намери щастието.

Вече бил преситен от религии, всичко му било омръзнало,отишъл в Америка, щата Юта и го ударил на ядене и пиене и други неща.

Там го намерили „светиите от последните дни” — мормоните, приели го като роден брат и го кръстили по своя начин. Дали му да чете третия завет на Йосиф Смит и го причастявали всяка неделя с хляб и вода. Оженили го за девет жени, защото и при тях, както и при мюсюлманите, било позволено многоженството. Човекът се молил, четял, причастявал се и работил. В продължение на пет години стигнал степента мормонски апостол. За награда с лични негови средства го изпратили да мисионерства в Европа. Пътувал и проповядвал, че всички протестантски учения са лъжа и че истината е само при мормоните.

Веднъж след проповед в Рим влязъл в един ресторант да похапне. Влязъл  католически свещеник и седнал на неговата маса. Заприказвали се и неспокойният по дух човек му се изповядал. Отецът му дал духовен съвет, който се състоял в това да напусне мормоните и да приеме вярата на „наместника на Господа на земята” — римския папа. Отчаяният глупец решил да опита пак. Кръстили го, ръкоположили го за кюре (католически свещеник) и му дали енория. Научили го на богослужение. Служил и се молил. В свободното си време се запознал по-подробно с вярата на католиците. Така изминали още пет години, и отново без резултат.

Един ден в църквата дошъл непознат мъж и му казал: „Слава на Господа”. Човекът и на него разказал за своите терзания. Непознатият бил лутеранин и му разяснил, че няма да намери щастието при католиците. Мотивирал се с това, че след разделението на църквите през 1054 година католиците до такава степен са изопачили вярата си, че днес тя нямала нищо общо с християнството; католическата църква приличала повече на земна, човешка организация, отколкото на Божия. Поради всичките отклонения била необходима реформа и тя била направена през 1575 година от Мартин Лутер. Човекът съблякъл расото и тръгнал с протестанта право в сърцето на реформата — Германия. Когато го видяли, протестантите много му се зарадвали… Изтекли още пет години и пак на вятъра.

Усетил празнота в душата си, която никоя религия изучена от него не могла да запълни. Осъзнавайки че живее в една отдалечена от Бога страна, страна на духовен мрак, нещастният  човек  се завърнал в родината си. Вече на преклонна възраст, се  прибрал в бащиния си дом изморен от дългите  странствания и лутания.

Преосмислил живота си и обезсърчен решил отново да се самоубие..

В този момент чул камбанен звън, който идвал от църквата на бащината му вяра. Спомнил си как на младини, преди да тръгне по света да търси щастието си, минавал  покрай тази църква. С последна надежда станал и отишъл в храма. Там свещеникът четял евангелската притча за блудния син:

„Някой си човек имал двама сина; и по-младият от тях казал на баща си: Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им разделил имота.

Не след много дни, младият син, като събрал всичко, отишъл в далечна страна, и там разпилял имота си като живял разпътно. И като изхарчил всичко, настанал голям глад в онази страна, и той изпаднал в лишения. И отишъл та се представил  на един от гражданите на онази страна, които го пратил на полетата си да пасе свине; И желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свинете; но никой не му даваше. А той като дойде в себе си, каза: колко наемници на баща ми имат в излишък хляб, а пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му кажа: татко, съгреших против небето и пред тебе, не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си.

И стана, та дойде при баща си. А когато беше още далеч, баща му го видя, и му домиля; и като се затече, хвърли се на врата му и го целуваше. А синът му каза: Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. Но бащата каза на слугите си: Бързо изнесете най-хубавата премяна и го облечете, сложете пръстен на ръката му и обувки на краката му; докарайте угоеното теле и го заколете, нека ядем и се веселим; защото този мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И започнаха да се веселят.

А по-старият му син беше на нива; и като си идваше и се приближи до къщата, чу песни и игри; И повика един от слугите и попита: Какво е това? Той му каза: Брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.

Той се разсърди, и не искаше да влезе, и баща му излезе и го молеше. А той отговори на баща си: Ето, толкова години ти работя, и никога не съм пристъпил една твоя заповед; но на мене никога дори яре не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а щом си дойде този твой син, който прахоса имота ти с блудниците, за него си заклал угоеното теле.

А той му каза: Синко, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябва да се зарадваме и развеселим за това, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” (Лука 15:11-32).

Свършила службата  и богомолците си отишли. Останал само нашият човек. Седял дълго на един стол в църквата и мислейки осъзнал,че така търсеното щастие, било не в чуждите страни а така близко до бащиния му дом. За първи път открил християнската същност на душата си и взел преломното решение да се върне в Православната църква. Разбрал, че влизайки в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, се връща в Бащиния си дом, от разказаната притча.                                                                                  Осъзнавайки себе си, поискал прошка за своето безразсъдство…   И в този момент чул глас: „Религията на прадедите ти е твоето тъй дълго търсено щастие. Това е православната вяра която ти на младини пренебрегна, поради незнание и заради атеистичната власт която те отдалечаваше от нея. Но, заради твоето покаяние, Господ ще ти прости и ти ще възкръснеш за нов духовен живот.” Човекът отговорил: „През многогодишните си странствания аз се запознах много добре с другите религии и духовни учения”. Ангела му казал: „ Добре, излез и разяснявай на всички хора да не губят повече времето си с подобни дяволски учения, а да вземат пример от тебе, да скъсат с греховния си живот и Бог ще Ги приеме обратно.”         След тези думи човекът излязъл от храма, уверен че е намерил щастието в живота си. Душата му била пълна. Съвестта ликувала. Така търсеното щастие било общението с Христос. Намирайки смисълът на своя живот, нашия страник изучил Св. Писание, и тръгнал да проповядва Светлината на света.                                                                                                 Проповядвал че щастието е в православната вяра а не е в парите, заради които хората отиват да работят в чужбина.

Щастливи не ще бъдат нашите деца, които уж, за по добро бъдеще ги  изпращаме  да учат в други държави. Щастието не е в привидно уредения и спокоен живот в чуждите страни, където отивайки да живеем, без да разберем – погубваме душата си.

Човекът говорил, че всеки, който пожелае може да открие щастието в България. То е тук, само трябва да прогледнем от духовната си слепота.                    Щастието е в здравото и неразделно семейство, което е основата на Христовата църква. Според апостол Павел, всяко семейство е една малка, „домашна Църква”. В тази „домашна Църква”, трябва да има християнски взаимоотношение и възпитание на децата в бащината вяра.                        Човекът проповядвал, че единствения път към щастието е стръмния и тесен път на Христос. Този път води до духовно спасение и вечното щастие – Богобщението.

Всеки един от нас може би ще се разпознае в образа на Блудния син, но ако се вгледаме в себе си няма ли да открием и черти от лика на големия брат, който, спазвайки привидно благочестие, вътрешно остава чужд на Христовата любов. Разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки, че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги, не чуваме любящите думи на Отца: „Синко, всичко Мое е и твое…”

Нека последваме в изправлението както блудния син, така и неговия брат  от разказания разказ. Господ е близо. Той чака само да кажем: „ Ще стана и ще отида при баща си…”

И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни посрещне и ще ни обгърне в Своите обятия на Неговата любов. Който е имал нещастието да падне в грехове, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си и от омърсените си души. Бог ще ни приеме и така, ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието, ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост.

 

 

Веднъж Спасителят поучавал народа с думите:

„Всеки, който мене признае пред човеците, и Син Човеческий ще признае него пред Божиите Ангели” (Лук. 12:8).

В този момент един от присъстващите, който едва ли е слушал дотогава Христос, Го прекъснал и Го помолил да се намеси в кавгата с брат му по повод бащиното наследство.

„А Той му рече: човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?
При това им рече: гледайте и се пазете от користолюбие, защото животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си.
И каза им притча, като рече: на един богат човек нивата се бе много обродила; и той размишляваше в себе си и казваше: какво да направя? няма де да събера плодовете си.
И рече: това ще сторя: ще съборя житниците си и ще съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се.
Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?
Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога.
И рече на учениците Си: затова ви казвам: не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната, и тялото – от облеклото. Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците! Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът?
И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото? Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях.
И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци!
Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде.

Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството. Продайте си имотите и дайте милостиня. Пригответе си кесии, които да не овехтяват, съкровище на небесата, което да се не изчерпя, където крадец не приближава, и което молец не поврежда; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Да бъде кръстът ви препасан, и светилниците ви запалени; и вие ще приличате на ония човеци, които очакват господаря си, кога ще се върне от сватба, за да му отворят веднага, щом дойде и почука. Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде; истина ви казвам, той ще се препаше, и ще ги тури да седнат, и като пристъпи, ще им служи. И ако дойде на втора стража, и на трета стража дойде, и ги намери тъй, блазе на тия слуги.
Знайте и това, че, ако стопанинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.
Бъдете, прочее, и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий.” (Лук. 12:14-40).

 

Безбожието на богаташа от притчата спада към една, често срещана категория хора.
Те признават привидно, че Бог и душата съществуват, но живеят  не духовно, а чисто материално. Такива хора може понякога да присъстват от кумова срама на богослуженията или да призовават Бога, когато изпаднат в отчаяние, но това не променя тяхната основна нагласа. Те поставят в центъра на своя живот не Бог а себе си. Егоисти са и ценят единствено своето благополучие като зеницата на окото си.

Премъдрият Соломон описва как човек се труди, придобива, натрупва богатство и не знае на кого ще се падне то. Той нарича тази неспирна надпревара „суета и гонене на вятър” (2:26).

Човек се труди цял живот, постига резултати, но често тези, които продължават делото му, променят или пропиляват всичко. Хората, които търсят утеха в земните неща, рано или късно се оказват горчиво измамени. Тази закономерност се отнася не само за богаташите, но и за всички хора, защото телесното благополучие, смятано от нас за нещо естествено, се оказва илюзия. Дори и да не разберем тази истина в нашия живот, ние непременно ще се убедим в нея след своята смърт, когато в един миг ще се простим с земята, парите, титлите и тялото си.
Притчата за неразумния богаташ демонстрира мъдростта на всички християни, които копнеят за вечното, а не за преходното; за спасението на душата си, а не за напълването на стомаха си; за Бога, а не за мамона.

Когато Христос препоръча на богатия юноша да отиде и да продаде имота си (Матей 19:16-22), очевидно Той е имал предвид робуването на младия човек на мамона. Спасителят му показал, че трябва да се освободи от материалните неща, за да извиси духа си към сферите на чистото следване на Господа. И колко жалък бе фактът, че този, който бе спазил целия закон, се препъна о купчинка злато и душата му звънна като монета, паднала върху камък. Затова Исусовото заключение бе, че „мъчно ще влезе богат в небесното царство”, защото е окован във веригите на сребролюбието.

Господ Бог знае най-добре кое е полезно и кое вредно за нас, затова нека се оставим Той да ръководи живота ни. Да не предприемаме нищо без Неговото благословение, без молитва и по собствената си воля.

Нека винаги да казваме: „Господи, да бъде Твоята воля.”

 

Гневът е един от греховете, които са неизменни спътници на съвременното общество. Човек днес живее под такова смазващо напрежение и нервите му са така изпънати до крайност, че дори и най-незначителното предизвикателство, поражда у него гняв. Причина може да бъде детето, което не слуша, съпругът или съпругата който/която противоречи, шофьорът който е взел предимство и много други. Гне­ви се, ко­га­то има пра­во и още по-чес­то, ко­га­то ня­ма­. Оп­рав­да­ва­ гне­ва си с не­раз­би­ра­не­то, небла­го­дар­ност­та и не­пос­лу­ша­ни­е­то на дру­ги­те към него. До­ри и то­га­ва, ко­га­то пос­ле­ди­ци­те от гне­ва са па­губ­ни, се опит­ва­ да се при­ми­ри със съ­вест­та си и се оп­рав­да­ва пред околните с ня­ка­къв не­у­бе­ди­те­лен и пра­зен пре­текст.

Човечеството винаги е страдало от насилие и гняв, които през вековете са ескалирали в най-различни конфликти, довели до непоправими последствия.

Гневът е тежък грях и разрушителна страст срещу третото блаженство, което ни учи на кротост и смирение.

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята”

Кротките хора не са тези, които никога не се гневят, защото такива хора не осъзнават кротостта. Тя не е бездействие, несъзнателно състояние или безразличие, а е огромна сила, която възпира страстите и не позволява злите желания да бъдат осъществени.

Кротостта е отличителна черта на християнина. Контролира желанията, потиска ги и насочва тяхното действие към Бога. В първите векове езичниците познавали християните по кротостта им. Кротките хора не желаят никого да предизвикват а ако се случи, бързат с кроткия си нрав да утешат ближния и да го успокоят. Те не само никого не дразнят, но се и мъчат да победят всяка раздразнителност в себе си, за да имат винаги мир в душите си. Кротостта не е проява на слаб характер, а велико и скрито мъжество. Кроткият е търпелив, а търпението е черта не на слабите, а на силните души.

Господ Иисус Христос поучава своите слушатели:

„вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце,” (Мат. 11:29)

Кротостта се свързва със смирението. Христос е кротък и смирен по сърце и тези, които изучават  Неговото учение, трябва да станат такива, за да намерят покой в сърцето си.

Св. Йоан Лествичник казва, откъде да започнем за да достигнем това качество:

„ Началото на кротостта е мълчанието на устата при смут на сърцето“.

Кой е истински кротък, може да се провери  при изкушение.

Ако някой го обидят и оскърбят, но той не отговори, замълчи, не помисли за отмъщение и всичко остави на Бога е наистина кротък. Проговори ли, свършено е с кротостта. Веднага гневът завладява цялото сърце, потоци от гневни думи избликват от отворената уста и вместо да се угаси огънят, се налива масло в него. В първия момент ще му бъде трудно да задържи кипналия в душата му гняв. Но замълчи ли, слага страж пред устата си и щом отмине бурята се разлива мир в сърцето му. Чувства удовлетворение и райска радост изпълва душата му.

„Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми” (Пс. 140:3)

Мълчанието е непоклатима преграда пред демона на гнева.

След като победи външната проява на гнева, човек трябва да се стреми да удържи и помислите си от гняв т.е. да обуздава гнева в сърцето си. Това може да стане, като се смири вътрешно, мислейки, че поради греховете си заслужава такова оскърбление и заради претърпяната обида Господ ще му прости много негови беззакония.

„Погледни моето страдание и моето безсилие и прости всичките ми грехове. Погледни моите врагове, колко много са те и с каква върла омраза ме мразят. Запази душата ми и ме избави, та да се не посрамя, задето се на Тебе уповавам.“( Пс.24:18-20)

Отците наставници съветват човек преди да изрази гнева си било с думи, с жест, или  мислено, да каже три или пет пъти: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния.” Ако се каже молитвата бързо и невнимателно под въздействието на гнева, тогава трябва да се съсредоточи със смирение върху думата „грешния” и гневът ще стихне.

Една поговорка казва, че, когато си разстроен, трябва да преброиш до десет, а ако си разгневен, трябва да преброиш до сто.

Първоизточникът на всички конфликти в света е неовладяният гняв. Нервите се изострят основно от собствените грехове и колкото по малко грехове има човек, толкова по-спокоен е. Гневните хора са вредни, както за себе си, така и за околните. При гневното обиждане, на ближния изгаря душата му, защото се посява в нея вражда и се предизвикват лоши чувства като гняв, злоба, отмъстителност. Гневният човек е съблазнител. А за съблазнителите Спасителят е казал, че е по-добре да им бъде окачен воденичен камък около шията и да бъдат хвърлени в морските дълбини.

„ Рече Иисус на учениците Си: не е възможно да не дойдат съблазни, ала горко ономува, чрез когото дохождат:  за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия, малките.“ (Лук.17: 1-2)

Съвършенство в кротостта е достигнал онзи, който  не само е прогонил гнева от помислите си, но и при най-големите нападки и неправди запазва душевното си спокойствие и всичко прощава.

Такава кротост е имал св. архидякон Стефан, който под градушката от тежки камъни, хвърляни със зверска злоба срещу него, се молел за мъчителите си:

„Господи, не зачитай им тоя грях!” ( Деян.7:60)

Светите Божии угодници, толкова са обичали смирението и са били кротки, че са предпочитали да ги убият, унижават и оскърбяват, вместо да ги хвалят и почитат. Кротостта има голяма сила. Тя укротява гнева, дава му трогателен урок и ражда в сърцето божествен мир. Завладява без оръжие душите и може да укроти и най-жестокосърдечния човек.

Св. апостол Яков съветва:

„Нека всеки човек да бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божията правда”. (Як.1:19-20)

Християнинът не трябва да се гневи. Той знае, че Бог бди над него и че и косъм не пада от главата му без Божие допущение. Спасителят строго  предупреждава относно гнева:

„Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: „рака“ (празноглав, смахнат) виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена. (Мат. 5:2)

Виждаме че Господ не одобрява нито външно изразения гняв, нито гнева в помислите. Онзи, който се гневи в мисълта си срещу брата си, разкъсва една свещена връзка между себе си и другия. Тази връзка е трудно да се възстанови, тъй като демонът на гнева, веднъж проникнал в сърцето, измисля многобройни аргументи в твоя защита, за да не допусне помирение.

Св. ап. Павел ясно допълва, кои няма да наследят царството небесно. Между тях са и онези, които в гнева си обиждат и нараняват ближните си.

„Твърде срамотно е за вас вече това, че имате съдби помежду си;

защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета?

Но вие сами обиждате и ощетявате, и то братя. Или не знаете, че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие“.( 1 Кор. 6:7-10)

Много хора в своето незнание, смесват гнева със смелостта. Но къде е геройството, ако не можеш да претърпиш и най-малката обида. Не всяка проява на смелост е геройство. Има победи, които опозоряват, а не прославят. Истинското геройство е да претърпиш и простиш.

Иисус Христос е бил кротък, но когато виждал неправдите в живота, ги е бичувал. Той изгонил от Божия храм онези, които го превърнали в място на търговия. Като виждал поведението на книжниците и фарисеите, ги изобличавал, та дано по този начин ги сепне и спаси. Проявявал строгост към тях, но от грижа за тях.

Това означава, че кротките не са слепи и неосъзнаващи. Напротив, те имат гняв, но го употребяват разумно и мъдро. Сдържат го, а когато е необходимо го използват, за да се гневят срещу греховните си склонности и привички, против своите и чуждите страсти. Единствено този гняв е добродетелен, спасителен и с него могат да изпълнят дълбокомисления съвет на св. апостол Павел:

„Гневете се, но не грешете!” ( Еф.4:26)

Исихастката традиция на Църквата учи, че гневът е даден от Бога и потвърждава, че тази сила на душата, човек е получил не да спори с хората,а да се използва в борба срещу дявола и неговите зли духове.

Днес ценностната система на хората е променена. Голяма част от съвременното общество гледа на кроткия и смирен човек с пренебрежение.

Но, Христос призовава християните именно към тези добродетели. Защо ? Смирението ражда кротостта, ражда самопознанието и обръща волята към Бога. Тогава човек, желаейки  да извърши Божията воля, търси Бог и жадува да живее както Господ иска, защото вече в неговата душа живее Христос.

В първото блаженство Христос обещава на смирените Царството небесно, в третото блаженство Спасителят казва, че кротките ще наследят земята. Кротките са причастни на житейските радости още тук във временния живот и винаги са под покровителството на Спасителя, Който със Своя промисъл им дава всичко необходимо за земното съществуване. Те ще бъдат щастливи в този свят, но особено ще почувстват Божията щедрост в задгробния живот, където Бог заради тяхната кротост, ще им даде да наследят  небесните блага на рая и вечен живот в Царството небесно.

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Мат. 5:5)

Богослов. Д Добрев

Мнозина запълват пустотата на живота си в ядене, пиене, веселби, срещи, разговори, намирайки смисъла на своето съществуване в удоволствията.

Те смятат, че богатството е най-висшето благо в личния живот и този, който притежава много пари, е по-умен и по-привлекателен. Така богатите стават идоли на обществото, като всеки  се опитва да им подражава, обожава ги и боготвори.

Много хора  казват „ Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!”

За жалост към тях, тъкмо „това“ не остава, а се изгубва безследно. Тези думи свеждат живота на човека до животинското и издават чисто езически мироглед. Такъв е бил девизът на езичниците – епикурейци, за които съществуването на този свят се е свеждало до удоволствията.

Всеки яде, за да живее, но не бива да живее, за да яде.

Докато е сред развлеченията, човек се чувства малко щастлив, но върне ли се в своя дом, става неспокоен, а скуката, мъката и неудовлетвореността отново го завладяват. Запитаме ли се защо е така нещастен дори и тогава когато има всичко необходимо за тукашния живот – здраве, имоти, земни  удоволствия, ще видим че му липсва най – важното, а то е единението с Бога. Единствено Бог може да даде на душата жадуваното щастие, за което я е създал.

Каква е ползата на човек, да е знатен и богат, когато душата му е потънала в грехове и всичко това скоро ще има невесел край?

Напразно светът търси блаженство там, където не е. Бог възхвалява не преситените от земни наслади и удоволствия, а тези, които скърбят и това със сигурност ще прозвучи странно за съвременния слух.

Второто Христово блаженство се отнася до плач, разкаяние, сълзи и скръб.

„Блажени плачещите, защото те ще се утешат” ”(Мат. 5:4)

Светът е пълен със скръб и сълзи. Всички хора през живота си плачат. Много са причините за сълзите. Едни от смърт на близък човек, втори от загуба на материални блага, трети от нанесена обида и т.н. Скръбта продължава за определен период от време, в зависимост от умственото и духовното състояние на човека. Обикновено тези, които скърбят, проявяват определен вид антисоциално поведение, отдръпват се от хората, затварят се в себе си и жално плачат.

Но,дали всички плачещи са блажени от Бога ?

Св. апостол Павел ни отговаря на този въпрос, като ни показва разликата между световната (земната) и божествената скръб.

„Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт.” (2Кор. 7:10).

От думите на апостола става ясно, че докато плачът към Бога за съкрушаващите грехове води до блаженство, то плачът на ония, които обичат греховния начин на живот отвежда към мрака на отчаянието и вечна погибел.

За Бог е важна не земната скръб и скърбящите по нея, а духовната. В тази божествена скръб, човек  усеща своето недостойнство пред Бога и осъзнавайки греховете си, започва да скърби. Тогава се зараждат сълзите на покаянието. Само те са богоугодни, душеспасителни и единствено тях, Бог обича и цени. Те са  тези, които умиват душата и я връщат обратно при Бога, Който й подарява срещу плача за греховете вечно блаженство.

Духовният плач се променя по своя характер в зависимост от състоянието на човека. Понякога идват  сладостни сълзи от близостта на Бога. По-чест е онзи плач, в който се сливат радост и печал. Това е скръб, която се обръща на радост, защото, Сам Бог изтрива сълзите на каещия със Своето присъствие, като влага в сърцето му утеха, която заличава скръбта.
„Защото Агнецът, Който е сред престола, ще ги пасе и води на живи извори водни, и Бог ще отрие всяка сълза от очите им. (Откр.7:17)

Има благотворни сълзи от състрадание към човечеството и дори към цялото творение. Във всички тези свои разновидности, духовният плач умива човека от сквернотата, полепнала по него в хода на ежедневния живот и обновява силата на стремежа му към Спасение.

Св. Йоан Лествичник в своята чудна книга“Лествица“(Стълбица), пише за сълзите следното: „Както огънят изгаря и унищожава сухите пръчки, така и чистата сълза умива всички нечистотии – външни и вътрешни.“;„Тези които са получили дара на сълзите, прекарват всеки ден от своя живот в духовно празненство….“

Според учението на нашите отци, ако нямаме сълзи, това показва, че вярата ни все още е слаба. Само силната вяра и любовта към Бога, ще отключи сълзите в нашите сърца. Там, където няма любов, няма и сълзи. Когато ни завладее смирението, тогава потичат сълзи от дълбините на сърцето.

Господ е вложил във всеки своя Божествен глас. Това е съвестта, която помага да се различава доброто от злото. По този начин, тя издига разумния човек над животните. Съвестта е функция на душата и подсказва, че ние сме създадени не само да ядем, да пием и да се забавляваме, а да постигнем по-висока цел – спасението на нашата безсмъртна душа.

Когато постъпваме според нравствените закони, които са от Бога съвестта одобрява това и усещаме удовлетворение. И напротив, когато нарушаваме тези закони съвестта ни изобличава. Тя е независима от нас сила, която ни съди, когато грешим. Измъчва ни с угризения (гузна съвест), за да ни доведе до покаяние.

Който живее за земни удоволствия, рано или късно ще претърпи жестоки разочарования и ще се убеди в Христовите думи:

„Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете.” ( Лук. 6:25)

Ще настъпи момент, когато човек ще се разболее и земните веселия вече няма да го радват. Ще дойде ден когато младостта ще си отиде и няма да има сили за тичане по мамещите го наслади. Накрaя ще удари часът, когато ще застане лице в лице срещу смъртта и тогава ще види, че цялото богатство и всички земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били сън, пара, която се е загубила, сапунен мехур, който се е спукал.

Премъдрият Соломон изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството и след като не е оставил нищо което да не е вкусил, казал:

„Суета на суетите, всичко е суета” (Екл.12:8)

Той се убедил, че човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи:

„Бой се от Бога и пази неговите заповеди, защото в това се заключва всичко за човека; защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо”. (Екл.12:13-14)

Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Ако ни съблазняват гощавки, пиянство, танци, игри да си повтаряме думите на цар Соломон. Съблазнява ли ни телесна красота, да отвръщаме поглед от нея.

Словото Божие ни поучава:

„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва до века“ (1 Йоан. 2:15-17)

Св. Василий Велики, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него и към нищо земно да не се привързваме, понеже е казано:

„…..кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него” (Пс.61:11)

Сдобием ли се със слава  и власт да не забравяме библейския стих:

„ Всяка плът е като трева, и всяка човешка слава – като цвят у трева: изсъхва тревата и цветът й отлетя: но словото Господне пребъдва до веки“ (1 Петр. 1:24-25)

Св. Иван Рилски чудотворец  е оставил следния завет:

„Без порок и примес на злословие, без увлечение по разни и чужди учения… най-вече се пазете от змията на сребролюбието, защото сребролюбието е корен на всички злини… Както ви събра благодатта на св. Дух в едно, тъй и вие се старайте да живеете единодушно  и единомислено…”

Бог по своята безкрайна милост не е лишил човека в неговия земен живот от радости и удоволствия. Той направил удобен и най-тесния път към царството небесно. Сам Христос е вземал участие в радостите на хората.

Присъствал е на сватба в Кана Галилейска, бил е на вечеря във висши чиновници, у митари и фарисеи, в дома на Марта и Мария и никъде не отхвърлял грижите около Неговото посрещане, които доставяли радост на домашните.

Св. апостоли не са отричали радостите и веселията в живота и не са ги осъждали:

„И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете.“(1 Кор. 10:31).

Св. отци, като са препоръчвали духовните радости, не са се отричали от земните радости и удоволствия. Св. Йоан Златоуст посочва радости, които могат да се изпитат сред цветята в градината, край реката, край езерото, семейните радости и тия сред приятелите.

Самият опит ни свидетелства, че радостите и удоволствията, служат за отмора и възобновяване на физическите и духовните сили (Браницки епископ Герасим, Православна християнска етика, с.135-136.)

Да се веселим в живота не е грешно. Но от радостите трябва да предпочитаме духовните радости. Да се веселим прилично, целомъдрено, добродетелно и да не превръщаме земните радости и удоволствия в цел на живота.

Истинската радост се състои в чистата съвест, спазването на Божиите заповеди и във връщането обратно при Бога след отклоняване в грях.

Дано Бог ни даде сили и мъдрост да изучим Неговото учение и осъзнавайки греховете си, да ги умием със сълзите на покаянието. Тогава този плач ще ни донесе успокоение на съвестта, примирие с небето, радост на сърцето и блаженство във вечността.

„ Блажени плачещите, защото те ще се утешат” 

Богослов  Д Добрев

Митарите  по римско време били събирачи на данъци.

„Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй:
Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше:
Боже, бъди милостив към мене грешника!”
Какво е заключението, което прави Иисус Христос?

цялата тема

Много са болките и недъзите, на които са изложени хората в този живот. Мнозина болни страдат и се измъчват дълги години; изразходват много средства за лекари и лекарства, но често пъти без никаква полза. Безспорно е, че за това има много причини, но главната от тях е, че не се прибягва навреме до целебното лекарство –  вярата. Мнозина от страдащите възлагат всичките си надежди на медицината, а забравят, че има един Лекар на лекарите, от Когото зависи не само здравето, но и животът. Тези, които навреме се обръщат към този Лекар, могат да възвърнат и здравето, и живота си. Тази истина се потвърждава от Евангелския текст, разказващ за изцеряването на кръвотечивата жена и за възкресяването на Иаировата дъщеря, извършени от Иисус Христос  заради вярата в Него.

При Иисус дошъл един виден човек – началник на синагога, на име Иаир, който паднал в нозете Му и Го помолил да дойде в неговия дом, за да изцери едничката му дванадесетгодишна дъщеря, която умирала.

„Дъщеря ми умира: Дойди и възложи върху й ръце, за да оздравее и тя ще бъде жива”.

Христос се отзовавал на родителската мъка и веднага се отправил към дома на Иаир. Множество народ Го следвало, обкръжавали Го отвсякъде, блъскали се в Него, притискали Го, всеки със своите неволи и молби.

Но само за един човек  за една жена, Той попитал: „Кой се допря до Мене?” и сила излязла от Него към жената, макар че тя едва докоснала крайчеца на дрехата Му. Това била една кръвотечива жена, страдаща от своя недъг, взела решение да отиде при Христос и тайно да се докосне до Него, защото, според закона, предвид  нейната нечистота тя явно не можела да пристъпи, но слушала за Него, че „целият народ гледаше да се допре до Него, защото от Него излизаше сила и изцеряваше всички” (Лук. 6:19).

С какво тя е по-различна от другите, та допирът и заставя Спасителя да я потърси, да я открие, да изслуша болката и, да беседва с нея?

С какво е заслужила мигновеното си изцеление от тежката болест, която години наред изцеждала жизнените и сили?

„Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси” (Мат.9:22) – тези думи на Иисус, отправени към нея дават отговор на горните въпроси. Нейната необикновено силна вяра изтръгнала целебна сила от Христос. Дванадесет години тя страдала от кръвотечение – болест, която не само обезсилва и руши тялото и, но и според Мойсеевия закон я прави нечиста, лишава я от право да посещава синагогата, кара хората да странят от нея. Прахосала по лекари целия си имот и от никого не получила облекчение. И eто тя чула за Христос, видяла Го и в нея се разпалила вярата, че Неговата Божествена сила ще я очисти и изцери.

Изцеренията били нещо обичайно за ежедневието на Христос – постоянно болни от всякакви болести: недъгави по рождение, хроми, слепи, прокажени и техните близки търсели помощ от Него и мнозина дори не благодарели за оздравяването си. А тази жена счела себе си за недостойна да безпокои Иисус  със своите оплаквания. Докоснала с ръка края на дрехата Му, но с такова почитание, с такава вяра и пълно упование в Божествената Му сила, че в същия миг оздравяла и се изпълнила с бодрост и сила.

Един по-сериозен себеанализ ще ни разкрие, че ние по-скоро приличаме на онази тълпа, която уж следва Христос, шуми около Него с постоянните си оплаквания и безкрайните си желания; притискаме Го с настойчивите си искания и с безумните си претенции; блъскаме ме се в Него и при все това си оставаме безкрайно далече от Христа /в мислите си, с ценностите, към които се стремим, с духовната си настройка/ и всъщност въобще не се докосваме до същността на християнството и до духа на Христовото учение.

Званието християни, спазването на предписанията за благочестив живот… нищо само по себе си не ни приближава към Бога, ако нямаме цялостна вътрешна устременост към Него. Както допирът до Христа не е залог за изцерение само по себе си, така и външната праведност само по себе си не е спасителна. За да почерпим от силата на Христа, за да получим отговор на молитвите си, е важно с какво вътрешно разположение пристъпваме към Бога. Трябва да се поучим от кръвотечивата жена и да имаме същото смирение, търпение, пълно упование в Бога, в Неговата сила и любов към страдащите хора, непоколебима вяра, устояваща на всички изпитания.

Докато Господ Иисус Христос се спрял да разговаря с жената страдала от кръвотечение, идва вестта за смъртта на Иаировата дъщеря.

Пресрещнал ги човек, изпратен от Иаировия дом и им казал: „Дъщеря ти умря, не прави труд на Учителя.”

Разговорът с кръвотечивата жена е едно на пръв поглед „ненужно забавяне”, което обтяга до крайност търпението и вярата на клетия баща.   Но Иисус, казал на Иаир: „Не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде.”

Когато наближили къщата, заварили голяма суматоха: всички плачели и ридаели. Господ им казал: „Детето не е умряло, а спи.”

Те не разбрали думите Му, затова започнали да му се присмиват, знаейки че тя е мъртва.

Но Иисус Христос, отпратил народа от къщата, взел със себе си само родителите на починалата и тримата Свои апостоли – Петър, Иаков и Иоан, влязал  в стаята, където лежало тялото на мъртвата девойка, хванал я  за ръката и казал: „Талита куми!”, което означава, „Момиче, на тебе казвам, стани!”

И възвърнал се духът й. Момичето веднага станало и започнало да ходи. Зарадваните й родители се смаяли твърде много. Иисус Христос  заповядал да й дадат да яде и строго им забранил  да не разказват на никого за станалото. Но слухът за това се разнесъл из цялата страна.

Освен за телесното ни здраве и благополучие, Бог се грижи и за душевното ни възрастване и спасение. Понякога Той забавя Своята помощ, за да изпита вярата ни и да изяви в по-голяма мяра неограничената Си мощ. Болките, които понасяме с търпение, ни смиряват; бедите, които изтърпяваме с неотслабваща вяра, ни приближават към Христа; Упованието ни в Бога остава единствената ни надежда за избавление тогава, когато човешките възможности достигнат своя предел. И тогава, в най-голямото си унижение и нищета, проумяваме с пределна яснота колко безсилни сме да се погрижим сами за себе си; проумяваме, че не сме господари на живота си, че само по Божия милост съществуваме и в Неговите ръце са живота и смъртта.

Ако се замислим колко опасности ни дебнат отвсякъде и застрашават живота ни: всевъзможни болести, злополуки, природни бедствия, ще разберем, че: е чудо  всеки ден, който прибавяме към живота си, чудо е, че сме се съхранили до днес живи и в относително добро здраве, въпреки неразумния си греховен живот.

Човек до такава степен е увреден от греха, че болестите и страданията са неизбежни. Нека, в дните на изпитания, да не се отчайваме, а да се укрепяваме с думите на Христа: „Не бой се, само вярвай!”

И Онзи, Който върна Иаировата дъщеря от смърт към живот, и нас ще укрепява и води към вечен живот.

Нека си представим, ученици и любопитни хора  насядали около Иисус Христос и слушат думите Му. Сред насъбралите се става един уважаван от всички законник, чиято професия е да изследва и тълкува Писанието.

 

Искайки да изкуши Иисус и да Го заплете в противоречия, той Го пита:

„Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен.”
Спасителят му отговаря с въпрос: „В Закона що е писано? Как четеш?”

 

Заставен да покаже знанията си, законникът цитира двете главни заповеди: „…Възлюби Господа Бога твоего от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и всичкия си разум… възлюби ближния си, като себе си”

 

Тези изречения са част от всекидневната молитва на всеки юдеин. Малко гузен, че задава въпрос, чийто отговор би трябвало сам да знае, законникът пита отново: „ а кой е моят ближен?” Тогавашните юдеи разбирали под „ближни” само своите сънародници по кръв и вяра. За да разясни правилно въпроса и да опровергае тази заблуда, Господ разказал притчата за милосърдния самарянин.
„Един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него.

 

А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя.

 

И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така” (Лук. 10:30-37).

 

Както видяхме от Евангелския текст, свещеника от храма, който би трябвало да дава пример за състрадание и изпълнение на Божия Закон, забелязва нещастника, но не се спира. Минавайки един левит, също свещенослужител, проявява повече интерес, спира се, оглежда нещастника, но бърза да се отдалечи. Обикновено се смята, че двамата избягват да се спрат поради  страх от нападение, но причината е друга – те са длъжни да започнат богослужението в състояние на ритуална чистота, а докосването до предполагаемо мъртъв човек според Мойсеевия Закон ги осквернява.

 

Накрая минава един самарянин, който  без да се размисли  кой лежи пред него – свой или чужд, се смилява, превързва раните на човека, качва го на магарето си и го закарва в гостилница, където заплаща за неговото гледане. Нещо повече – той обещава да заплати и евентуалните допълнителни разноски, когато се върне пак, т.е. грижата му за ранения не е временна, а продължава до неговото пълно оздравяване.

 

По времето на Иисус самаряните и юдеите са два родствени народа, които враждуват жестоко. Те не си говорят, не общуват помежду си, дори не пият вода от едни и същи кладенци. Разделени религиозно и расово от юдеите, самаряните не се смятат за длъжни да знаят и изпълняват Закона.

 

С примера на добрия самарянин Господ ни учи на дело как да обичаме

своите ближни, без да се влияем от пол, образование, богатство, народност, религия.
Повечето от нас, не биха задали на Господа въпроса: „Кой е нашият ближен?” Защото, всички хора за нас са станали далечни. Даже кръвните роднини и родителите са отстранени от прекомерно разрасналото се наше „Аз”. Това „Аз” е дяволската гордост, и е новия житейски закон на повечето хора. Той ни отдалечава не само от непознатите, но и от близките и приятелите. Всички те престават да ни бъдат ближни, когато са изпаднали в беда или са загубили  възможност да ни бъдат полезни в живота.

 

Даваме негативна оценка на всеки за всичко. Така никой или са много малко тези, които са достойни да са редом до нас. Не намираме човек, който е достоен за нашата любов: всеки е грешен и не заслужава нашето внимание. Застанали на пътя на високомерното осъждане, ставаме като свещеника и  левита, подминаваме тези, който се нуждаят от нашето внимание, който просят нашата помощ и не забелязваме безмълвните им страдания около нас. С това си поведение, вече не сме изпълнители на Божия закон, а съдии. С отхвърлянето на дадената от Бога заповед за любов към ближния, въпросът „Как да се спасим?”, е излишен и звучи празно. Ние нямаме ближни.

 

Господ, допуска хората да живеят в различни материални условия: едни – в голямо охолство, други – в нужда и даже в глад. Нерядко своето благосъстояние  постигаме  с тежък труд, усърдие, умение, но нерядко материалното и социалното положение,  придобиваме чрез наследство или от външни, независещи от нас благоприятни условия. Тогава, не трябва да се наслаждаваме на всички блага на живота, затова че ни се е усмихнала съдбата, а да знаем че всичко е станало по Божи промисъл, и да благодарим на Господа за това. Но тази благодарност, не бива да е само с думи, а като следваме неговото учение, изпълняваме Божиите Заповеди  и покажем на дела нашата  любов към него.

 

Закон Божи! Той е даден на цялото човечество за всички времена.

В този велик закон, се крие нашето земно щастие и с неговото изпълняване  достигаме до вечния живот.

 

Господ ни е казал: „Обичай Бога с цялото си сърце, с цялата си душа… Обичай ближния, като самия себе си.”

Това са двете котви на спасението на всеки един от нас, за който трябва да се закотвим. Само тогава силния вятър и бурите няма да ни разбият, ще преплаваме бурното море на живота и ще достигнем вечното небесно пристанище.

 

Понякога се питаме как е възможно да обичаме другите хора като себе си. Наистина не можем да обикнем някого против волята си. „Насила хубост не става” – гласи известната поговорка. Но когато направим добро на човека, той престава да е чужд за нас. Този ближен, по тайнствен начин  докосва  душата ни, и ни става по-близък и по-сроден. Понякога и най-малката ласка, една добра дума, едно внимателно движение може да преобърне живота на един човек, който стои в самота и има нужда от помощ.

 

Да не се ограничаваме единствено с добрите пожелания или изразяването на съчувствие. Не онзи обича ближния, който спокойно седейки си в къщи, мечтае за голяма благотворителна дейност, а онзи, който не жалейки своето време, сили и средства, на дело помага на хората. Спасителят е казал: „ По делата ще ги познаете”.

 

Самият живот всекидневно  ни дава възможност да проявим любов към хората – като посетим болен, утешим скърбящ, помогнем на болен да иде на лекар, да отделим за бедните месечно някакви средства, да участваме в църковна или благотворителна дейност, като дадем добър съвет, предотвратим караница и така нататък.

 

Много от тези добри дела изглеждат незначителни, но през  целия ни живот може да се събере цяло духовно съкровище. Да си представим, че добрите дела са редовно влагане на малки суми в спестовна сметка. На небето, както говори Спасителят, те ще образуват съкровище, което молец не пояжда, нито крадци подкопават и не ще откраднат.

 

Нека се поучим от днешната притча, от милосърдния самарянин, у когото законът за любовта бил написан в сърцето му, за когото ближен се оказал не ближният по дух, не ближният по кръв, но този, който случайно срещнал на своя житейски път, който именно в тази минута се нуждаел от неговата помощ и любов.

 

Да чуем Божието напътствие към законника, то е към всеки от нас: „…Иди, и ти прави също така” (Лк. 10:37). Нека забравим за себе си и своето „Аз”. Да поставим в центъра на своя живот любовта към хората, на който е нужна нашата помощ, материална или духовна.

 

Нека Бог да ни помогне да правим добро на всеки нуждаещ се от нещо, без да гледаме ни на произхода на човека, ни на общественото му положение. Нека правим добро… но то да бъде от сърце, душа, добро, в името на Бога. Да правим добро на враговете си, и на тези, които ни ненавиждат и обиждат.

 

И тогава, изпълнили заповедта на Иисус за любовта, ще достигнем вечно блаженство и ще бъдем спасени.

За да пристъпи към причастие с Тялото и Кръвта Христови, православният християнин трябва да се очисти от греховете си, сторени след св. кръщение. Това става при св. тайнство покаяние или изповед.

 

В това тайнство Сам Господ очиства и опрощава каещите се от греховете, извършени след кръщението. Защото, макар че свещеникът изслушва пред св. Кръст и св. Евангелие изповедта на каещия се, Сам Господ Иисус Христос, Който невидимо присъства при изповедта, приема разкаянието на грешника и чрез свещеника му дава прошка на греховете.

 

Прощаването на греховете се извършва, когато свещеникът произнася словата:

„Господ и Бог наш Иисус Христос, с благодатта и щедростите на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името) всички твои съгрешения; и аз, недостойният свещеник, с Неговата власт, която ми е дадена, прощавам и развързвам те от всички твои грехове в името на Отца и Сина и Светаго Духа, Амин”.

 

Ние трябва да вярваме, че този текст, произнесен от свещеника на земята, се потвърждава и на небето, защото свещеникът от името на Господ Иисус Христос, Който му е дал  власт, прощава греховете на каещия се.

Подготовка към установяване на това тайнство се наблюдава в дейността на  св. Йоан Кръстител. С думите „покайте се, защото се приближи царството небесно…” започвал проповедта си св.Йоан Кръстител[1].

 

Със същите думи Господ Иисус Христос поставил началото на общественото Си служение[2]. Правото на апостолите да прощават или „задържат” грехове било дадено чрез думите „ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата…”[3] и „каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето…”[4].

 

И двата случая трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да „прощават” или „задържат” грехове. Това обещание било изпълнено след възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена „всяка власт на небето и на земята…”[5].

 

Властта да се прощават и задържат грехове е благодатна и тайнствена. Тя е била дадена на апостолите като пратеници Христови и преминала по приемственост  на епископите и свещениците.

 

Дяволът лесно може да се промъкне, без да бъде забелязан, в една душа, която е размътена от беззакония, тъй както вълкът може неусетно да се приближи до кошарата в мъглив зимен ден. Но, когато душата е очистена от грехове, явяването на лукавия лесно може да се забележи.

 

Изповедта може да бъде извършена само от епископ или свещеник.

Нарушаването на тайната на изповедта е свързана с най-тежки наказания. Тайнството Изповед, учи св. Димитрий, е Божие тайнство; затова тази тайна не трябва да бъде известна никому, освен на Самия Всезнаещ Бог и на духовния отец, като свидетел и слушател на делата, изповядани от устата на каещия се.

 

„Ако някой властник, или граждански съд, или някой друг принуди иерея да разкрие някакъв грях на своя духовен син; ако заплашват и убеждават иерея със заплахи, мъчения и смърт, то той е длъжен по-скоро да умре и да се увенчае с мъченически венец, отколкото да разгласи изповедта и да разкрие Божията тайна, обявявайки греховете на своя духовен син. Защото за духовния отец е по-добре, заради необявяване на изповедта, да приеме временна смърт от хора, които убиват тялото, но не могат да убият душата, отколкото да бъде наказан от Бога с вечна смърт заради това, че е разкрил грехове.”[6]

 

Светият отец казва, че такъв пастир-духовник се лишава от Небесното Царство и се предава на вечна мъка, а така лишава от спасение и онези, които се изповядват при него.

 

Щом започнат да осъзнават своите лоши постъпки, децата също трябва задължително да се изповядват преди причастие. Православната  църква няма единно становище отностно възрастта, от която трябва да почне да се изповядва детето. Различни св. отци и църковни писатели сочат, че от 7 до14 годишна възраст е най-подходяща за начало на извършване на изповед. Изповед може да бъде извършена по всяко време.

 

На изповедта човек трябва да разтвори душата си, да извади на показ всички скрити помисли и тъмни тайни, да се яви във всичката си старателно прикривана дотогава духовна грозота, да се почувства духовно разсъблечен, за да го види духовният му отец такъв, какъвто е. Християнинът трябва да разкрие без стеснение всички свои грехове, защото, ако съзнателно скрие извършен грях, натоварва душата си с двоен грях. Който се изповядва с искрено разкаяние, с дълбоко съкрушение, с вяра в Христа, с надежда на Неговото милосърдие и с твърда решимост да изправи жи­вота си, непременно получава прошка на греховете си.

Какво самоунижение е изповедта, какво самоизобличаване, но колко спасителна е тя!

 

И ако след такава основна изповед той замине от земния живот, сторените, но изповядани грехове, не му се зачитат и по Божия милост получава спасение.

 

Ето пример, който илюстрира казаното: Преподобни Нифонт имал благодатната дарба от Бога да вижда съвсем ясно събитията в духовния свят. Веднъж влязъл в църква и видял, че небето над него се разтворило. Очертал се път, който водел от земята към небето и спирал чак пред Божия престол. По този път ангелите носели душата на един покойник. Зад тях следвали множество демони, които бясно викали: „Защо ни отнемате тая душа? Не знаете ли, че тоя човек, когато беше жив, беше и блудник и разбойник, и сребролюбец? Той се провини във всички грехове”.

 

Ангелите отговорили: „Знаем”, че този човек беше велик грешник, но знаем и това, че той много плака за своите грехове и преди смъртта си ги изповяда, поради което милости­вият Господ му ги прости”.

 

Демоните закрещяли: „Ако и тая душа е получила прошка от Бога, вземете тогава при себе си всички грешници! А ние тогава за какво ще се трудим?”

 

Ангелите обяснили: „Помнете, че всички грешници, които изповядват своите грехове със съкрушено сърце, получават прошка от Бога. А който умре неразкаян, него Бог ще осъди на вечни мъки с вас”[7].

 

Словото Божие свидетелства за много примери на истинско разкаяние. Показателен е  примерът на св. пророк Давид, който след като сторил два велики гряха, със съкрушено сърце се покаял и написал дивния 50 псалом, образец на покайна молитва. В Новия завет е емблематичен примерът на покаялия се на кръста разбойник, който с вярата си в Иисус Христос и със смиреното изповядване, че е грешен и затова достоен за кръстна смърт, бил удостоен от Христос да бъде в рая. Ето примера на св. ап. Петър, който три пъти се отрекъл от Христа, но после се опомнил, излязъл вън от първосвещеническия двор и горко оплаквал своя грях. За своето дълбоко и искрено разкаяние той бил опростен и възстановен в своето апостолско достойнство.

 

Всички трябва да пристъпваме към тайнството покаяние преди причастието, а също и когато съвестта ни е гузна и ни изобличава в някакви грехове. Можем да си записваме на листче всички грехове, за да не ги забравяме от смущение пред свещеника.

За да се причастим достойно и причащението със Светите Тайни да ни укрепява за свят живот, трябва да имаме искрено желание да не грешим и да съжаляваме за греховете, които вече сме извършили.

 

Когато се подготвяме за изповед, трябва да се постараем да си припомним всичко, с което сме съгрешили против Бога и против ближните. Трябва да простим на тези които са ни наранили с думи и дела, и да поискаме прошка от всеки, когото сме обидили. Искреното разкаяние трябва да бъде потвърдено с плодовете на покаяние. Нека се откажем от порочния си живот и да започнем нов.

 

За да можем да се справим действително и по-лесно с тези условия, ние трябва в дните преди покаянието да постим, да се молим. Покаянието е много тясно свързано с поста и молитвата. Те са подготвителни и спомагателни средства за истинско покаяние. Постът, като ни лишава от любимите удоволствия и храна, предразполага душата ни към покаяние и заедно с това умирява много от нашите страсти. А усилената молитва по време на пост, най-ясно ни показва как  да осъзнаем греховете си.

Мнозина смятат, постът трябва да се състои от отказване от блажни храни. Това е само едната страна на поста – телесния пост, който сам по себе си е недостатъчен без духовния пост. Православните християни, които са решили да постят, трябва да знаят това и да го спазват.

 

Св. Иоан Златоус ни наставлява как да постим духовно:

„Преди всичко примири се с врага си, като му простиш от сърце;

 – като видиш беден не се отвръщай от него, но му помогни с каквото можеш

– не завиждай никому;

– не осъждай никому;

– не поглеждай с пожелание;

– не протягай ръце към онова, което не ти принадлежи;

– не подавай ухо на клевети и лъжливи сведения за ближния;

– нека устата ти е затворена за всяко лошо за своя ближен

– пости с очи, с ръце и нозе, с ум и сърце!

 

Бъди благовеен във всичко – бъди всякога смирен и кротък.

Защото каква полза, ако измъчваш тялото си с неядене, а душата ти се  надува от гордост?

Каква полза имаме от това да бледнеем от пост, когато побледняваме от завист?

 

Що за добродетел е да не пием вино, а да се опиваме от омраза?

Или да не ядем риба и месо, а да изяждаме братята с клетви?

И така, както постим телесно, нека постим духовно:

-Като очистваме тялото с въздържание от храна и питие.

-нека очистваме душите си от суетни и нечисти мисли.

-нека се украсяваме с милосърдие, кроткост, смирение, примиряване с враговете, с милост към всички наши ближни.

Това е пост, приятен за Бога и спасителен за нас.

 

Постихме с пост благоприятен, благоугоден на Господа.

Пост на отричане на злото, въздържание на езика, въздържание от гняв, отлъчване от похотите, злословието, лъжите и клетвите.

Постът през който липсват тези прегрешения, е истински и благоприятен”

Изповедта е огледало за нашите постъпки и най-доброто средство да ги видим в цялата им голота и грозота. За искрено каещите се, тя не е мъка, а лечение и спасение за тяхната душа. Истинската изповед е съпътствана от разкаяние на греховете. Каещите се трябва да се признават за виновни  не поради гузната си съвест, а поради разумна убеденост, че са лоши за направените грехове и заслужават наказание. Разкаянието е самоосъждане, признаване на вината и надежда за прошка. То е придружено с искрено желание да се заживее добре, да се служи на доброто, да се забрави миналото. Превратът от зло към добро е невъзможен само за разума на човека. Поради това, покаянието като път на обновлението на човешката душа се смята като дар Божи.

 

Друго средство за очистване и омиротворяване съвестта на грешника, който вече се е покаял, са така наречените епитимии. Думата “επιτιμια” е гръцка и означава „забрана”, „запрещение”. Епитимията не е средство за наказване на християнина за извършените от него грехове, а способ за лечение – лекарство, необходимо на всеки съгрешил. Целта на епитимията е да се задълбочи разкаянието му и да го направи способен да разбере и почуства тежестта на извършените грехове. Чрез нея да се лекува душата му от духовни болести и се подпомога съгрешилия да поправи живота си.

 

В зависимост от извършените грехове се налагат различни епитимии. Такива са усилен пост, определен брой земни поклони, четене на молитви, даване на милостиня, пеене на псалми и др. Понякога свещеникът може да откаже да прости греховете на някой упорит грешник и да го лиши за известно време от св. причастие.

 

Колкото по-често се изповядва човек, толкова по-добре ще води духовния си живот. Покайното чувство трябва да съпътства всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова добре правят ония, които всяка вечер, след като произнесат вечерни молитви преди лягане от Молитвеника, направят равносметка как са прекарали деня, с какво са съгрешили, кого са обидили. Трябва да принасят покаяние пред Бога за всички свои волни и неволни прегрешения, като обещават пред всевиждащия Създател да се поправят. Това е така наречената ежедневна изповед на греховете пред Бога.

 

Според свидетелството на св. Димитрий Ростовски, на Страшния съд

за грешника по-страшно от смъртта ще бъде изобличаването на тайните и явни негови грехове пред лицето на небесните ангели и всички земни човеци: „Наистина в съдния ден, когато Господ ще тържествува над враговете Си, по-драго ще е на грешника да умре, нежели да бъде жив свързан с огнени вериги… пред лицето на всички народи с много срам”… „тогава за грешника ще бъде по-драго да паднат върху му скалите и планините, отколкото да гледа лицето на прогневения Бог”[8].

 

Единственият начин да се избавим от тоя страшен срам е да го изпитаме, в безкрайно по-малка степен, сега, на изповедта пред своя духовник. Нека изповедта бъде за нас един малък Страшен съд! Нека без боязън изповядваме греховете си, като помним, че всеки чистосърдечно изповядан грях не ще бъде явен на Страшния съд! Да побързаме към спасителната изповед!

 

„Жилото на смъртта е грехът” казва св. апостол Павел[9].

Нека изтръгнем от душите си това жило още сега, докато за нас изгрява слънце! Нека не крием в себе си смъртта!

 

Като заключение да повторим  – Много е важно да осъзнаваме, че свещеникът е само свидетел на нашата изповед, а греховете си, ние откриваме на Самия Бог и заедно със свещеника Го молим за прошка.

Като разкажем на свещеника всичко лошо, което сме вършили, говорили или мислили, и като изслушаме неговото наставление, заставаме на колене, той поставя над главите ни епитрахила и чете разрешителната молитва, в която с името и властта на Господ Иисус Христос ни се прощават греховете. И с благодатта на Светия Дух всички те се умиват от нашата душа и стават недействителни.

 

 

[1] Мат.3:2

[2] Мат.4:17

[3] Мат.16:19

[4] Мат.18:18

[5] Мат.28:18

[6] www.pravoslavieto.com – житие на св. Димитрий Ростовски

[7] www.pravoslavieto.com – житие на преп. Нифонт

[8] www.pravoslavieto.com – житие на св. Димитрий Ростовски

[9] 1 Кор. 15:56

Бракът е тайнство, в което младоженците пристъпват доброволно към бракосъчетание и обещават тържествено пред свещеника и Църквата да пазят съпружеската вярност. При самото тайнство чрез благословение от свещеника се дава свише божествена благодат. Тя освещава техния брачен съюз, възвишава го до духовното единение на Христа с Църквата и им съдейства да постигнат целите на брака: единодушие между двамата, взаимно подпомагане в нравственото усъвършенстване и спасението, благословено раждане на деца и тяхното християнско възпитание.

 

Първото съчетание на мъж и жена станало в рая:

„И създаде Господ Бог от реброто взето от човека, жена, и я заведе при човека, и ще бъдат (двамата) една плът”[1]. „И благослови ги Бог, съчетавайки ги в брачен съюз, като им рече: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я…”[2].

С идването Си на земята Иисус Христос издигнал брака до свято тайнство. На сватбата в Кана Галилейска, Той осветил съюза между мъжа и жената и показал, че това е добро дело.

 

Апостол Павел ни разкрива тайнствената същина на християнския брак: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото. Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото, за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна. Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича… Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата. Тъй и всеки един от вас, така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си.”[3]

 

Съюзът между Иисус Христос и Църквата „тази тайна велика” се основава на любовта на Христос към Църквата и на пълната преданост на Църквата към волята Христова. Следва, че мъжът е длъжен всеотдайно да обича жена си, а жената е длъжна доброволно, с любов да се подчинява на мъжа си.

 

Семейството е основата на Христовата църква. Затова съпрузите (мъжът и жената) са длъжни през целия си живот да пазят взаимна любов и уважение, взаимна преданост и вярност. Добрият християнски семеен живот е извор на лично и обществено добруване.

 

Службата извършвана в храма при тайнството Брак се състои от две части: обручение и венчание.

 

Обручението (славянска дума – означава пръстен, гривна), е обряд, който се извършва преди венчанието. То е подготвителна стъпка към съединяването на двамата в едно. Обручението се извършва в притвора на храма, където венчаващите се си разменят пръстените. От древността пръстенът е символ на запечатване на дадената дума с видим знак, договор, между две страни. Именно такъв е и пръстенът във венчалната служба. С размяната на пръстените те си казват един на друг:

 

„Аз ти се доверявам безусловно, във всичко, поверявам ти себе си, живота и честта си…”. Разменяйки пръстените си, съпрузите обещават един на друг вярност и взаимно доверие.

 

Следва същинската част на тайнството. Полагане на корони върху главите на жениха и невестата в името на Света Троица. Изпява се молитвата „ Господи Боже наш, със слава и чест ги венчай”.

Короните(венците) имат различно значение. В древността, на празник, хората полагали  венци от цветя на главите си, като символ на победата и радостта. Венците (короните) в християнството са символ за Царството Божие, защото всяко семейство е една малка, „домашна Църква”[4].

 

Короните също са символ  и на отговорност, на свободата която получават младоженците като напускат бащините си домове и образуват ново семейство.

 

Това е най-важната, тържествена и мистична част на службата – Църквата призовава с молитва благодатта на Светия Дух да слезе над венчаващите се, да освети тяхното съпружество, раждането и възпитаването на децата.

По време на венчанието се чете евангелският разказ за сватбата в Кана Галилейска[5].

 

Той подчертава невидимото присъствие на Христос тук и Божията благословия за младоженците. Така в християнското семейство, както и на онази древна, станала някога сватба – „водата” на тежкото земно ежедневие трябва се превърне във „вино”, във вечен празник, вечно пиршество на любовта на двама души един към друг.

 

Младоженецът и невестата пият вино от една обща чаша. Това е останало от времето, когато венчанието се е извършвало по време на св. Литургия и чашата е останала от древния обичай женихът и невестата да се причастят заедно. Днес общата чаша, която преди това се благославя с кратка молитва от свещеника и, от която отпиват младоженците, е само символ на приобщаването им към Църквата.

 

Свещеникът, носещ в ръката си кръст, символ на победата, обикаля три пъти с младоженците в кръг около масата, върху която е поставено Евангелието. Шествието символизира човешкия живот, в чийто център ще бъде Бог и Неговото учение. Това са и първите стъпки на новобрачните в света като венчани мъж и жена, които получават благословение и се покланят на Словото Божие – нашия Господ Иисус Христос.

 

С кратки молитви, в които се дават заръки към младоженеца и невестата, свещеникът снема венците (короните) от техните глави. Накрая прочита последните молитви, в които измолва Божието благословение над нововенчаните, да бъде благословен целият им живот, всичко, което правят пред лицето Божие и да приеме Бог венците им в Царството Си.

 

Светото тайнство завършва с изпяването на „Многая лета” за много и много години съвместен живот, изпълнен с любов, мир, разбирателство и щастие.

 

В тайнството брак, пристъпилите мъж и жена получават Божията благодат, която ги претворява в „една плът” и така стават, по думите на ап. Павел „домашна Църква”. Разликата между християнския брак и всяка друга форма на съвместно съжителство се изразява в това, че той е осветен и укрепен от Божията благодат. В тази „домашна Църква” между съпрузите трябва да има християнски взаимоотношение, да възпитават децата си във вяра, да бъдат пример за околните и да приемат с търпение и смирение проблемите в семейния живот.

[1] Бит.2:22-24

[2] Бит.1:28

[3] Ефес.5:22-28-33

[4] Рим.16:4,1Кор.16-19

[5] Йоан. 2:1-11

Изцеряване на разслабления (т.е. на освободения от болест), при къпалнята Витезда

„Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Иерусалим. А в Иерусалим, при овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.

Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, му каза: „Искаш ли да оздравееш?” Болният му отговори: „Да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене.”

 

Иисус му казва: „ Стани, вземи одъра си и ходи.” И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: „Събота е; не бива да си дигаш одъра.” Той им отговори: „Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи.” Попитаха го: „Кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи?”

Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място.

 

След това Иисус го срещна в храма и му рече:

 „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Тогава човекът отиде , та обади на иудеите, че Иисус е Който го е изцерил. (Ев. Иoaнa 5:1-15).

 

Къпалнята в която станало чудото я наричали Витезда – дом на милосърдието, (нейните останки са открити при археологичеки разкопки през 1881 година).

 

Да си представим Евангелската картина, изпълнена с болка: Един сакат човек на своята сламена постелка, редом до други инвалиди като него. Няма инвалидни колички. Придвижват се с лазене и гърчене от едно място до друго. Лежат около каменния басейн, камъните от който са така добре запазени и до днес. Тази къпалня събира отчаянието и надеждата на всички болни в едно.

 

Това, което ни уверява евангелският разказ е, че многократно водата се е раздвижвала, че разслабеният  многократно е правил опит да влезе в раздвижената вода, че надеждата, неистовата надежда да оздравее многократно се е плисвала върху него, обливала го, давала му е сили да понечи да пропълзи до водата, но никога не е успявал, винаги някой друг го е изпреварвал. Той винаги  оставал непотопен в  лечебната вода и неизцелен.

 

Този безименен  човек  чакал цели десетилетия, измъчван от непоносими страдания, но нямало, кои да се трогне от мъките му и да му помогне. Нямал си човек. Такова било  човечеството преди идването на Човека Христос. Всеки бил зает само със себе си, със собствените си грижи, затворен  в своите лични интереси и не виждал нищо извън тях.

Какво признание за неговата самота и отхвърленост от обществото и каква горчивина се крие в този израз – нямам си човек. С думите си сякаш ни казва:

 

„ Болен съм, защото нямам ближен, сакат съм, защото никой не ме обича, изсъхнал съм, защото от никой не получавам любов. Но, аз го заслужавам, аз не се гневя, аз не протестирам, аз не обвинявам Бога задето си нямам човек, защото това е, което заслужавам.”

 

Тези думи на болка се събирали в сърцето му в продължение на тридесет и осем години, но през цялото време вярвал че Господ не го е изоставил и ще му помогне. Неговите безмълвни стонове на сърцето били чути.

Сам Господ се спрял точно до него. Иисус приклекнал и прошепнал:

 

„Стани, вземи одъра си и ходи”. С тези думи сякаш му казал:  – Аз съм до тебе, Аз съм твоят най-ближен, ти си най-малкият от моите братя, а никой не те посети, ти си в най-голямата нужда, а никой не ти помогна, само те подритваха и подминаваха, изблъскваха  и прескачаха твоето изсъхнало и безпомощно тяло, никой от тези хора не се спря при теб, никой не те помилва, никой не те попита какво ти е, никой не те извлачи до целителната вода, сега  Аз те изцерявам, стани, вземи одъра си и ходи.

Всички останали са били впили погледа си в него. Всички в потрес и онемяване са гледали ту Иисус, ту него, най-сакатия, най-окаяния, най-малкия от братята да върви изправен, със сламената постелка под ръка, да прави неуверено крачка след крачка, крачка след крачка, под изумените и ядни погледи на останалите.

 

Тези, които нямали сърце да му помогнат, докато той чакал безпомощно край целителната вода, те, същите, побързали веднага след първите му неуверени крачки да обвинят Иисус, че нарушава съботата, нарушава закона, нарушава правилата. Иисус нямал право да изцелява в събота. А разслабеният нямал право да носи одъра си в събота. Това са хора без сърце, без душа и далеч от ближния.

 

Както казахме, такова е било  човечеството преди идването на Човека Христос. Но нима сега е по-различно. Повечето от нас са заети само със собствените си грижи, живеят един монотонен живот, гонят само личните си интереси, затворени са в своя живот и не виждат нищо извън него.

 

А всички ние сме заобиколени от сакати и болни хора. Много от тях са болни физически, но повечето са парализирани духовно. Такива хора, забравили Бога, нетърсещи духовно спасение, живеят примитивен живот изпълнен с наслада и  удоволствия. Под външната усмивка, техните очи са празни, уплашени, отчаяни и изпълнени с тъга, защото са загубили смисълът на живота….

 

Затова, нека се вгледаме в нашите семейства, сред приятелите и познатите ни, в който и да е случайно срещнат човек, и да си поставим въпроса, каква е неговата нужда и какво може всеки един от нас да направи за него?

Да влезем в неговия живот, като му помогнем с каквото можем и да му докажем,че той не е сам, не е забравен, не е презрян и не е излишен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце.

 

В този наш ближен ние трябва да разпознаваме  разслабения  от Евангелието. Той е най-малкия брат на Иисус, когото сме призвани да нахраним, да напоим, да посетим, да помилваме. И когато погледнем в изсъхналите му очи, да разпознаем  в тях очите на Самия Иисус Христос.

Клип на Мария Стойкова

Чрез тайнството кръщение ние се раждаме в духовен живот, чисти от всякакъв грях, оправдани и осветени встъпваме в благодатното Царство Христово. Но както в естествения живот, човек, щом се роди има нужда от въздух и светлина, така и в духовния живот са необходими благодатни сили, които да послужат за поддържане и укрепване в новия живот.

 

Тези необходими Божествени сили се предават на всеки кръщаем чрез друго тайнство на църквата, това е тайнството миропомазване (кръщението със Св. дух). Обект на миропомазване може да бъде само жив, кръстен човек. Негови извършители са епископът или свещеникът. Миропомазването се извършва само веднъж, веднага след тайнството кръщение.

 

Ако кръщението  възражда за нов живот, миропомазването дава благодатни сили за възрастване в духовния живот и за укрепване по пътя на добродетелите.

 

Видимата страна на тайнството се състои в кръстообразното помазване със свето миро различните части на тялото, при което се произнася тайно извършителната формула: „Печат на дара на Светия Дух, амин!” Печатът обикновено служи като знак на принадлежност или потвърждение. Печатът, сложен върху една вещ, означава, че тая вещ принадлежи на онзи, чието име носи печатът. Печатът на Светия Дух показва, че човекът, който е получил този печат, е осветен от Светия Дух и принадлежи на Бога. С печата на Светия Дух се помазват кръстообразно челото – за освещаване ума и мислите гърдите – за освещаване сърцето и желанията;очите, ушите, носа и устата – за освещаване чувствата

ръцете и краката – за освещаване делата на човека и цялото му поведение.

 

По такъв начин целият човек се освещава, става храм Божий и жилище на Светия Дух. Оттук следва поуката, че трябва строго да се пазим от всяко зло и от всеки грях, за да не оскверним душата и тялото си, посветени на Бога и да не изгубим благодатта на Светия Дух, дадена ни чрез светото тайнство миропомазване.

 

Установяването на миропомазването е в пряка връзка с кръщението на Господ Иисус Христос, когато „Дух Светий слезе върху Него”[1] и с Петдесетница, когато апостолите били кръстени със Светия Дух. Оттогава приелите кръщение, те кръщавали с Дух Свети чрез ръкополагане: „Възлагаха върху им ръце и те приемаха Духа Светаго…”[2].

 

Впоследствие, когато числото на вярващите в Господ Иисус Христос се увеличило, апостолите и техните приемници – епископите, нямали възможност да отиват лично при всички новокръстени и да им преподават благодатта на Светия Дух чрез ръковъзлагане. Тогава се наложило, вместо ръковъзлагане, да се помазват кръстените със св.миро. По поръчение на апостолите и на епископите, са можели да го извършват и свещениците (презвитерите). За да се запази от свещеници елементът на личното апостолско или епископско благословение, мирото се освещавало от апостолите, а впоследствие от техните приемници – епископите.

 

Първоначално то се освещавало във всяко време, когато нуждата наложела, a по-късно се затвърдила практиката да се освещава на Велики четвъртък.

 

Днес миро се вари и освещава в Българската, Константинополската, Антиохийската, Руската, Сръбската, Румънската и Грузинската патриаршия, а останалите църкви получават миро от някоя от тях.

[1] Лук.3:22

[2]Деян.8:17ч

Тайнството кръщение е врата, през която се встъпва в Църквата и условие за участие в другите тайнства. То е необходимо на всеки човек, за да може духовно да се възроди и спаси.

 

Начало на кръщението е поставил св. Йоан Предтеча, който кръстил Иисус Христос. Но неговото кръщение не е било тайнство. То е имало предобразно значение и било подготовка за тайнството кръщение.

Не възраждало за нов живот и при него не се получавала Божествената благодат. Поради това е наречено покайно, водно или Йоаново кръщение, но не тайнство.

 

Кръщението е установено от Иисус Христос след възкресението Му със следните казани на апостолите думи:

„Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светого Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света”[1].

 

Апостолите изпълнили повелята на Своя Учител. Те кръщавали в името на Отца и Сина и Св. Дух всички, които засвидетелствали вярата си в Иисус Христос и чрез кръщението ги въвеждали в църквата.

 

В една от свойте беседи с фарисея Никодим, Господ Иисус Христос  казва:

   „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие”[2].

Кръщението e като ново духовно раждане. Извършва се само веднъж и не се повтаря : „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението”[3].

Тайнството Кръщение, както и всяко друго тайнство, може да се разгледа от две страни: от видимата – външната и невидимата – вътрешна.

 

Видимата страна на тайнството кръщение е трикратно потапяне във вода, като свещеника произнася думите:

„Кръщава се Божият раб/рабиня (произнася се името) в името на Отца, Амин, и Сина, Амин, и Светия Дух, Амин”.

 

Това е най-важното свещенодействие при кръщението. Другите съпътстващи обреди са: отричането от дявола, обличане на бяла дреха, слагане на кръстче, палене на свещи и обикаляне в кръг.

Отричането от дявола и от всички негови дела става в името на Иисус Христос. Чете се Символа на вярата в присъствие на кръстниците (възприемниците).

 

Обличането в бяла дреха символизира чистотата на душата след

св. кръщение и напомня на кръщавания за задължението през целия си живот да я опазва такава. Слагането на кръстче е най-видимия знак за вярата в Иисус Христос и израз за приобщаването му към Цъквата.

 

Запалените свещи и обикалянето около кръщелния купел са израз на духовна радост и  напомнят, че кръстеният трябва винаги да гори духом. Кръгът е символ на вечността, затова обикалянето означава, че кръстеният трябва вечно да принадлежи на Христос и че сключва вечен завет с него.

 

Чрез кръщението, човек се очиства с Божията благодат от първородния грях и се възражда за нов духовен живот. Ако кръщаемият е възрастен, той се омива  от сторените грехове до кръщението и получава възможност да живее съвсем нов живот, с нови мисли, чувства и желания.

 

За да се приеме кръщението се изисква покаяние и вяра в Господа Иисуса Христа:

Не бива да забравяме, че Божията благодат, която кръщаваният получава не действа механически, а е в зависимост от нашата свободна воля и от желанието да се противопоставяме на греховете. Чрез тайнството кръщение се поставя началото на обновяване вътрешно на духовната ни природа. Божествената благодат подпомага духовното ни израстване и укрепване към доброто.

 

Невидимата страна на това тайнство е умъртвяването на плътския, греховен живот и възраждането от Св. Дух в нов.

 

Царството Божие, за което Иисус Христос ни говори многократно, е за всички независимо от пол, възраст, етническа, расова, политическа или икономическа принадлежност.

 

Детската душа с нейната чистота е най-способна да възприеме царството Божие.         Истината е, че децата не расъждават и не могат да вярват и да изповядват вярата си. Те биват кръщавани заради вярата на своите родители и на възприемниците (кръстниците).

 

Вярно е, че покаянието трябва да предшества кръщението, но то е необходимо за възрастните, а за децата то не е нужно, защото те нямат свои, лични грехове.

 

Църквата е установила както децата, така и възрастните да имат кръстници. Кръстниците са поръчители пред Бога и Църквата за вярата на тези, които приемат кръщение. На тях лежи отговорността да ръководят кръстените във вяра и християнски живот, защото като кръстници, те стават втори родители на кръстените си деца.

 

Помазване с елей е друга съществена и важна част от тайнството. Елеят е символ на изцеление, светлина и радост, на живота като пълнота, но и символ на помирение и мир. Маслинената клонка, донесена от гълъба на Ной, била символ на Божията прошка и помирение с човека след потопа.

 

Свещенослужителят помазва кръстообразно кръщаващия се по челото, гърдите, ушите, ръцете и нозете.

 

Подстригването на косите е символ на покорност, послушание и жертва. Това е първата свободна и радостна жертва, принесена от човека на Бога в започващия нов живот.

 

Чрез кръщението човек получава съвършенно опрощение на греховете. Става чист и невинен пред Бога и получава всичко необходимо за  нов духовен и свят живот.

 

Всеки кръстен човек има Ангел-хранител. Той наставлява човека в святост. Старае се да се доближи до него, да му внуши добри дела, добри постъпки. Ако човек не чува Ангела, то състоянието на душата му е лошо. Често оказват влияние тъмни сили. Колкото сме по-близо до Бога, толкова злите сили са по-далеч от нас. Те не могат да ни доближат когато живеем по Божиите заповеди. Но когато изгубим връзката с Бога, дяволът ни напада и ни внушава всякакви зли помисли, намерения и постъпки.

 

Признаците на благодатта са следните:

Когато благодатта на Светия Дух влезе в човека, събира ума му и го прави внимателен и смирен, напомня му за смъртта и греховете, бъдещия съд и вечната мъка, изпълва душата му със съкрушено умиление, подбужда го към плач, очите му прави кротки и пълни със сълзи, и колкото повече се сближава с човека, толкова повече умиротворява душата му и го утешава със светите страдания на нашия Господ Иисус Христос и с безпределното Му човеколюбие, а ума изпълва с възвишени съзерцания.

[1] Мат. 28:19-20

[2] Йоан 3:5

[3] Ефес.4:5

[4] Марк 16:16

Църквата има дадени от Бога средства, които са спасителни за човека и лекуват тялото и душата му. Това са тайнствата. Това са „свещенодействия, духовно – осезаеми средства за спасение, при които чрез видими знаци се дава невидимата Божия благодат, която очиства от греховете, освещава човешката природа и води вярващия човек към спасение”( Митев, Д. Православно догматическо богословие, Варна, 2004, с. 173.)

 

Всички ние, облечени в плът, не можем непосредствено да видим духовните действия на благодатта Божия. Повредени от греха, имаме нужда от благодатно изцеляване не само на нашата душа, но и на тялото.

 

Затова Бог е благоволил невидимите действия на Своята благодат да се съединят с видимите. По този начин видимото и осезаемото ще бъде по-достъпно за нас и нашата вяра от невидимото и неосезаемото.

 

Тайнствата са тези, които ни съединяват с Христа. Укрепват нашите нравствените сили и съдействат за нашето нравствено усъвършенстване.

 

В православната църква тайнствата са седем – кръщение, миропомазване, евхаристия (причастие), покаяние (изповед), свещенство (ръкоположение), брак (венчание) и елеосвещение (маслосвет). Обхващат целия живот на християнина и удовлетворяват всичките му духовни потребности. Седемте тайнства са установени от Бога в съотвествие на седемте най-главни потребности на нашия духовен живот, а именно:

 

1) В Кръщението, човек се ражда тайнствено за духовен живот.

2) В Миропомазването, човек получава даровете на Светия Дух, които са му потребни за укрепване на духовния живот.

3) В Причастието, човек се храни духовно с тялото и кръвта Христови.

4) В Покаянието, човек се лекува от духовни болести – грехове направени след Кръщението.

5) В Свещенството човек получава благодат, духовно да възражда и възпитава други, чрез молитви, проповеди и като извършител на тайнства.

6) В Брака човек получава благодат, която освещава семейните отношения и естественото раждане и възпитание на децата.

7) В Елеосвещението, човек се изцерява от телесни болести и духовни немощи.

 

Тайнствата се разделят на незадължителни – брак, свещенство, елеосвещение, и задължителни – кръщение, миропомазване, покаяние и евхаристия. Някои от тайнствата като кръщение и свещенство се извършват един единствен път, други като миропомазване, брак и елеосвещение могат да бъдат извършени повторно при определени условия. Тайнствата покаяние и евхаристия се извършват многократно през целия живот на християнина. ( Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, С., 1991, с. 95-96)

 

Извършител на тайнството може да бъде само канонично ръкоположен епископ или свещеник, който не е под възбрана да свещенодейства. Епископът има право да извършва всички тайнства, свещеникът има право да извърши шест от тайнствата, без свещенство. Дяконът или в краен случай обикновен християнин – мъж или жена – има право да извършва само кръщение, когато съществува опасност някой да умре некръстен. Ако болният оздравее, свещеникът само прочита пропуснатите молитви и извършва тайнството миропомазване.

Скоро след като Спасителят призовал първите си ученици, в град Кана, в близост до Назарет  имало сватба. На сватбата бил поканен Иисус Христос  с Пречистата му майка  и учениците си. По време на сватбата виното свършило.

 

Майката Божия забелязала това и казала на Иисус Христос: „Вино нямат” Но Иисус отговорил: „Още не е дошъл часът ми.”

 

От този отговор Дева Мария осъзнала, че времето още не е дошло, Той  да прояви Своето всемогъщество като Бог. Но тя знаелa, за любовта на Неговия Син към хората, и била  уверена, че той ще помогне на нуждаещите се. Затова казала на слугите: „Каквото Ви каже, сторете”.

 

В къщата имало шест големи каменни делви, в който се наливала вода за измиване. Иисус Христос наредил да напълнят делвите с вода, и когато ги напълнили, казал на слугите: „Налейте сега и занесете на стария сват.”

Слугите наляли от водата, която се превърнала във вино и занесли на стария сват. Той опитал от виното, повикал младоженеца и му казал: „Всеки човек слага първо доброто вино и когато гостите му се напият, тогава по –лошото, а ти си запазил доброто вино за накрая.”

Така Спасителят положил началото на чудесата Си и учениците Му повярвали  в Него.

 

Господ е осветил още в Кана и нашето просто човешко щастие, нашето веселие и нашата радост. Не скръбта, а човешката радост посетил Христос, за да направи първото чудо. Който обича хората, той обича и тяхната радост. Историците пишат, че около Генисаретското езеро и по всички ония места живеело тогава най-бедното население.. бедни, щом на сватбата виното им не е достигнало….

 

Първото Си чудо Иисус  Христос извършил по ходатайството на Своята майка. От това можем да видим, че Нейните молитви за нас, имат голяма сила.

 

Всеки от нас дълбоко в душата си, си спомня за наивните и простички, майчини напътствия. Детето ми, така не прави – а така, тихичко плаче, и плачейки се радва за нас, славейки Бога

.

И Небесната Майка ни наставлява да живеем с думите:

„Каквото ви каже, сторете”

 

В тези Евангелски редове ние четем единствената заповед, която ни е оставила Пресветата Дева. Чист и свят майчин завет…

 

А тя е най-главната, която трябва да стои в центъра на целия наш живот. Да изпълняваме заповедите Христови!

След завръщането си от пустинята, Иисус Христос дошъл отново до река Йордан, където Йоан кръщавал. Виждайки Иисус, Йоан казал на хората: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху си греха на света”

 

Чувайки тези думи от Йоан Кръстител, двама от неговите ученици тръгнали след Иисус. Един от тях бил Андрей, който поради това се нарича Първозвани, като пръв последовател на Христос.

 

Другият бил бъдещия евангелист Йоан Богослов. Андрей довел при Иисус Христос брат си Симон. Спасителят, предвиждайки силната вяра в Него, казал: „Ти си Симон, ти ще се наричаш Петър”, което означава камък.

 

След това Иисус тръгнал по градовете и селата да проповядва Евангелието, т.е., радостната и добрата новина, че Той е Обещаният Спасител, дошъл на земята, за да спаси хората от властта на дявола, греха и вечната смърт, и да даде на хората вечното спасение – Царството Божие.

 

„После се възкачи на планината и повика при Себе Си, които Сам искаше; и дойдоха при Него. И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове; и отреди дванайсет: Симона, комуто даде име Петър; Иакова Зеведеева и Иоана, брат на Иакова, на които даде име Воанаргес, сиреч, синове на гръма; Андрея, Филипа, Вартоломея, Матея, Тома, Иакова Алфеев, Тадея, Симона Кананити и Иуда Искариотски, който Го и предаде (Марк 3:13-19).”

 

Много хора не могат да разберат двете лица на Господ – Отец и Син. В Евангелието на Иоан това ни е разяснено от самия Иисус Христос:

„Тома Му рече: Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя? Каза Му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го. Филип Му рече: Господи, покажи ни Отца, и стига ни. Каза му Иисус: толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата”(Иоан 14:5-10).

 

Тук е видно неразбирането на учениците. Въпреки че постоянно следвали Христос, внимавали в Неговите слова, въпреки, че Той отделно ги е поучвавал, те не разбирали много до момента, когато Христос възкръснал.

 

И съгласно 16-та глава на Евангелието от Иоан, Той казва:
„Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе” (Иоан 16:12).

 

 

И има още едно място в Евангелието от Лука:
„А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям.
А Той им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник”(Лук. 22:24-27).

 

От този текст виждаме колко дълго и търпеливо се наложило на Христос да възпитава Своите ученици, за да ги подготви за изпълнение на онова, за което били призвани, т.е. – да проповядват словото Божие. Съдържанието на тяхната проповед не бивало да бъде нещо, което не са познали и разбрали. Апостол Иоан пише в едно от своите послания:

 

„Ние говорим за това, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали”(1 Иоан 1:1).

          Бог е наш създател, наш небесен отец. Думата “Богослужения” сама по себе си ни дава разяснение, че става дума за молитва, служение на Господа. В молитвата пулсира животът на Църквата. С молитва започва Църковната служба, всеки нов ден; с нея се ознаменува и всяко по – важно събитие от дневния, седмичния и годишния кръг. Участвайки в ежедневно и празнично богослужение, християнинът, като жив член на църквата, участва в нейния молитвен и благодатен живот.

цялата тема

Бог сътворил първите човеци – Адам и Ева безсмъртни и им дарил вечно блаженство и жителство при Себе Си в рая. Но нашите прародители съгрешили тежко и били изгонени от райското им жилище. От този момент те и техните потомци започнали да боледуват, стареят и умират. След смъртта си те не отивали при Бога, а в ада (шеол), понеже раят бил заключен за всички хора до определено време.
Но милостивият Бог не изоставил хората напълно. Той изпратил своя Син на земята, за да освободи човека от робството на дявола. Раят, откъдето някога били изгонени нашите прародители, отново бил отключен за човека и станал вечен дом за всички праведници.
Но може би ще попитате защо хората умират и след Христовата победа над смъртта? Ще отговоря, че има смърт духовна и смърт телесна. Духовната смърт е погибел за душата и се състои в предаването й във вечни мъки в ада. Телесната смърт е умиране само на тялото и е временна. Тя ще бъде победена окончателно в деня на второто Христово Пришествие.
Каква е участта на човека след неговата телесна смърт? – Човекът е сътворен с безсмъртна душа, която носи Божия образ и подобие, и това е най-главното ни различие от животните. Нашата душа може да съществува и вън от тялото ни; докато тялото престава да живее, щом го напусне душата. Това изменение в човешкото битие ние наричаме телесна смърт. Тогава тялото се разлага на съставните си части и изгнива…То ще бъде съставено отново, но в обновен вид в деня на Страшния Съд.

цялата тема

“За мене тленната храна не е сладка
нито този живот е удоволствие,
Хляба Божий желая аз, небесния хляб,
хляба на живота, който е плътта на
Иисуса Христа, Сина Божий…
И питието Божие желая – Неговата кръв,
която е любов нетленна и живот вечен.”

цялата тема

“Кресту Твоему покланяемся Владико
и святое Воскресение Твое славим”

Христовият кръст има централно значение за Християнската религия. Той е “знамението на Сина Човечески” (Мат. 24:30), отличен белег за вяра в разпнатия на Голгота Богочовек Иисус Христос и за принадлежност към Неговата църква. Църквата още от древни времена поставя на храмовете кръст, за да извиси сърцата ни към небето, да подчертае, че Св. Кръст е връхна точка на изкупителното Христово дело и да посочи, че той е предназначен за благоговейно поклонение от всички. Кръстът се поставя тъй също на най-святото храмово място – олтара, за да се онагледи основоположната верова истина, че Спасителят, Божественият ходатай чрез своята жертва на Голгота, изпроси пред Божия престол омилостивение и небесни дарове за човешкия род. Като го предлага за поклонение и целуване Църквата неизменно учи през вековете, че това е всесилно лекарство срещу душевни и телесни недъзи, сигурна закрила при усилни времена и житейски обстоятелства. Темата за христовия кръст е вечно свидетелство за любовта Божия към човешкия род, за тържеството над смъртта и за обещанието за вечен живот.

Кръстът е просветил вселената – той е унищожил идолската заблуда; разпръснал езическия мрак, възкресил евангелската светлина; от Изток и Запад, от Север и Юг той е събрал народите в една Църква, обединил ги в една вяра, свързал ги с едно кръщение, побратимил ги в една любов. Кръстът е забоден в средата на вселената. Посаден е на лобното място и чудотворно е произрастил лозата на живота. С това свято оръжие Христос е сразил силата на ада и освободил душите на пленените от лукавия. С него като се въоръжили блажените апостоли, победили силата на врага, уловили в мрежата си много народи и ги научили за поклонение на светия кръст. Христовите войни като се облекли с него като в броня, проповядвали дръзновено и унищожили злобата на мъчителите. Отреклите се от света като взели кръста си, с голяма радост се заселили в пустини и планини, в пещери и пропасти земни. Неизмерима и несравнима е благодатта на Божиите щедрости – колко много блага е дарил Той на човешкия род чрез кръста!!!

Кръстът сочи две посоки: към небето и към земята. Единият край е обърнат към Бога и всичко възвишено и духовно, а другият – към земята, където живеят човекът и животните и където всичко завършва със смърт. Той има още две посоки, с които Христос Господ обгръща света. На такъв кръст бе разпнат Господ Иисус Христос, защото поискал да промени света. Любовта Божия заживяла на земята, но хората не я приели и най-жестоко я зачеркнали от живота си с разпятие. Този знак станал символ на най – висока почит, докато преди служил само за поругание. Пред него се покланят всички повярвали в Христа. Него носят всички християни, радетели за човешка обич и милосърдие. Христовият кръст е велика чест за нас вярващите. Чрез страданията на него Иисус Христос седна отдясно на Бога Отца и Му се даде име по-високо от всички земни имена. Той претърпя страдания, за да се освободим от греховете. За да запази своята чест човек изтърпява много неща, дори и смърт. Човек се жертва да запази името си и достойнството си. Но на Голгота бе поругана саможертвата на Божия Син и бе уязвено най – чистото и най-нежно всеотдайно сърце. Там бе прободена Неговата святост и доброта. Осъдена, поругана, разпната и погребана бе Правдата на света. Чудовищното обаче е жестокостта към Праведника! Но в резултат на това мъчителният кръст стана символ на победа. Той разпръсква злите сили, помага на вярващите, прави чудеса.

Да си спомним за Св. Цар Константин и войната му с Максенций. Той изпитал силата на вярата в Христа разпнатия, като в навечерието на битката със своя противник той видял на небето изписан звезден кръст и под него надпис: “С това ще победиш!”. Вдъхновен Константин заповядал да поставят на шлемовете на войниците и на знамената им кръста Христов, като символ на вярата и победата. И чудото станало – макар че Константин бил с много по-малобройна войска, противникът бил разбит. След това той издал в 313 год. Известния в историята Милански едикт, с който дал свобода на християнската религия… Не могат да бъдат изброени всички чудеса на кръста и кръстното знамение. В житието на Св. Йоан богослов е описано как един добър християнин изпаднал в бедност, поради което не могъл да плати дълговете си и затова решил да се самоубие. С тази цел той не веднъж отивал при един еврейски магьосник за да взема от него отрова. Но всеки път като се връщал в къщи преди да изпие чашата с отрова той я е осенявал с кръстното знамение и след това я изпивал. И силата на кръста го запазвала жив и невредим. Когато узнал за това магьосникът евреин, обзел го такъв свещен ужас, че отишъл при великия апостол Св. Йоан Богослов, отрекъл се от езичеството, приел християнската вяра и се покръстил.

Кръстът има няколко разновидности. Началната му степен е обикновен стълб или заострен кол, върху който завързвали осъдения (крукс симплекс). По нататъшната му разновидност е римския кръст, който се състоял от две напречно скрепени дървета в три форми: крукс комиса (като главна буква Т), крукс декусата (като главна буква Х, известен с названието Андреев кръст) и крукс имиса (общоизвестната християнска форма на кръста като знака “плюс”).

В богослужебните книги на православната църква Св. отци – химнописци наричат “животворящи” образа на Христовия кръст и осеняването на православните християни с него. Tова ще рече, че кръстът Христов въздейства духовно сьзидателно, възражда човека към благодатен живот. Чрез кръстното знамение Бог незримо, но реално преподава благодатната сила на Св. Дух св. Теодор Студит пише: “Предлага се днес кръста Христов и светът се радва, поради идването на Св. Дух.” Кръстът като райска река напоява света с безсмъртие и укрепва благодатни дарования. Чрез неговата сила вярващите се изпълват със светлина и святост, радости умиление на сърцето, но при условие, че се спазва поста (пост. Триод – стих. На Гос. Возвах).

На Велика Събота вместо Херувимска песен се пее следния църковен химн: “да пребивава в мълчание всяка човешка плът и да стои със страх и трепет без да мисли за нещо земно, защото Царят на царстващите и господ на господстващите иде на заколение да даде себе си за храна на вярващите.”

Братя и сестри християни, нека да откликнем на светоотеческото наставление на Св. Кирил Иерусалимски, който казва: “И тъй, да не се срамуваме да изповядаме Разпнатия! Смело да изобразяваме кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сме на път и когато почиваме. Защото той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд.Това е Божия благодат, знак на верните и страж за злите духове. Защото с него той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста – спомнят си за Разпнатия.”

Кръстът по – рано е бил символ на присъда и наказание, а сега е почтен въжделен знак. Някога кръстът е бил предмет на мъки и позор, а сега е предмет на чест и слава. Кръстът е глава на нашето спасение. Чрез него ние отхвърлените сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние вече не сме в заблуда, а сме позволили истината; чрез него ние, които някога сме се кланяли на дървета и камъни сега сме познали създателя на всичко; чрез него най – после земята стана небе! Кръстът е примирил човека с Бога. Чрез кръста бесовете се прогониха и дяволът бе отстранен; чрез кръста човешкото естество почна да съревнува ангелския живот; чрез него се въдвори и девството на земята. Той е посветил нас, които сме седели в мрак; той е освободил нас, които сме били в плен, той е направил граждани на небето нас, които бяхме странници. На кръста е принесена жертва, а където е жертвата там е изкуплението, там е примирението с Бога, там е празникът и радостта! Кръстът отвори рая, въведе разбойника, опрости Адама, успокои света.

Затова когато осеняваме себе си с кръстния знак трябва да изпълваме сърцата си с умиление, да погасяваме гнева си, да изкореняваме страстите, да се примирим с ближния, да богоугаждаме на Бог, защото кръста за нас е похвала, начало на всички блага, дръзновение към небето, неувяхваща красота на земята.

Затова почитта към средството на нашето спасение – Христовият кръст е намерила официален израз като църковно учение в каноническото творчество на VI вселенски събор: “Понеже животворния кръст ни е открил спасението, трябва с всяко старание да се грижим да се отдава подобаваща чест на онова дърво, чрез което сме получили спасение от древното грехопадение. Затова да му отдаваме и мислено и с дума и с чувство нужното поклонение.”

Именно затова Св. Православна Църква с празнична радост изповядва: “На Твоя кръст се покланяме Христе…! Ето чрез кръста дойде радост за целия свят…, защото Той като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши.”

Велики четвъртък е свързан с Тайната вечеря, на която Исус Христос поканил своите ученици – дванайсетте апостоли. В този момент Божият Син е установил светото тайнствено причастие – евхаристията.

След вечерята Христос взел хляб, благословил го, разчупил го, раздал на учениците си и казал: “Вземете, яжте, това е моето тяло!”. После вдигнал чашата и казал: “Пийте от нея всички. Това е моята кръв на Новия завет, която за вас и на мнозина се пролива за прощение на греховете”.

След причастието Исус признал пред своите ученици, че ще бъде предаден. По-сетне в Гетсиманската градина по време на молитва идват войници и след целувката на Юда, който посочва своята жертва, Христос е заловен от стражите.

Велики четвъртък е и най-очакваният ден през Страстната седмица от децата, защото се боядисват яйцата за Великден. На този ден се става рано, а навремето децата дебнели коя кокошка първа ще снесе. Това яйце се боядисвало първо в червено.

С първото боядисано яйце, още докато не е изсъхнало, се натъркват бузите и челата на децата за здраве. Който не успее да боядиса яйцата в четвъртък, може да го направи и в събота.

За да разберем каква е разликата между православието и протестанизма е необходимо да разгледаме същноста на протестанизма.
През 1510 г. преминалият сурова житейска школа монах Мартин Лутер имал възможноста отблизо да наблюдава разпуснатоста на папския двор и на римското духовенство. Изчезнал предишният му възглед за светоста на служителите на римската църква. През 1516 г., наблюдавайки как образованият доминикански монах Тецел, по поръчение на папа Лъв X продава индулгенции за опрощаване на греховете, не само минали, но и бъдещи, Лутер се обявил категорично против продажбата на индулгенции. Според Лутер, човек стига до избавление от наказание поради вътрешно съкрушение за греховете си, искреното си разкаяние и решимостта да се поправи и обнови живота си. А индулгенциите пораждат в човека нравствена ленност и лъжлива увереност за опростени грехове, водят човека към духовно израждане и гибел.
Лутер окачил на 31.10.1517 г. на вратите на витенбергския храм 95 тезиси, в които развил своите възгледи за покаянието, оправданието чрез вяра и доказвал вредата от продажбата на индулгенции. През 1520 г. Лутер бил отлъчен от църквата и само застъпничеството на светската власт го спасило от смърт. Той бил поддържан от много професори, свещенници, студенти, рицари и князе в Германия. Започнал разкол – формално отделяне на Лутер и неговите последователи от римо-католическата църква.
По същите причини както и в Германия, в Цюрих започнало движение за църковни реформи, оглавявано от Цвингли, но истинския вожд на реформата в Швейцария бил французинът Калвин.
Протестанските идеи проникнали и в Англия. Най-близък повод за въвеждането н ареформа в Англиканската църква било спречкването между папа Климент VI и английския крал Хенрих VIII, в резултат н акоето английския парламент приел през 1533 г. закон за независимост на Англия от папата в църковните дела и утвърдил върховните права на краля над Англиканската църква.

 
Трябва да отбележим положителната страна на началните проповеди на първите реформатори Лутер и Калвин. Това е концентрация върху личноста на Иисус Христос, устременост към единствения предмет на нашето упование – Господ Иисус Христос. “Аз реших от нищо да не се интересувам, освен от Иисус Христос и то от Разпнатия”, “Всичко считам за суета и измет, само да придобия Христа”. Това е духът залегнал в проповедите на Лутер. “В моето сърце – казва той – единственно царува и трябва да царува един предмет, а именно – вярата в моя възлюбен Господ Иисус Христос, който е единствения център, начало и край на моите духовни и богословски помисли”.

 
Основната цел, която си поставя Лутер, встъпвайко в борба с Рим, това е да се възвърне християнството към чистотата н аапостолския век. В малкия лутерански катехизис се казва, че Лутер е скъп и благословен учител на Свещеното писание, преобразувал Божията Църква чрез възвръщане чистотата на християнското учение и правилното извършване на тайнствата. Той проповядвал “не ново учение, а това на древната Божия Църква, както са го проповядвали пророците и апостолите”. Така мислят за Лутер лутераните.

 
В действителност неговото учение, както и учението на другите реформатори, никак не се явява изложение на абсолютните, чисти Евангелски истини, не е възстановяване в чистота на Христовото учение. Учението на Лутер е свързано с време и с лица, и то отразява духа и характера на дадената епоха. Много е важно да се знае, че учението на протестантите не се е появило органически от Евангелското благовестие, а от опозицията срещу крайностите на католическото мировъзрение и от протеста срещу царящия нравствен упадък на римокатолицизма. Към тяхното знаме на борба за чистотата на Църквата се присъединил и нецърковен елемент, враждуващ с папството съвсем не от религиозни подбуди, а от политически, иконимически и лични и този нецърковен елемент оказва своето отрицателно влияние за развитието на Реформацията и нейното учение. И други личности на Реформацията, несъмнено искрени и вдъхновени от Лутер, не са били в състояние да изпълнят поставените пред тях задачи – да възстановят църковното учение в неговата апостолска чистота – и по силата на следните обстоятелства:

 
а) от християнството на първите векове ги отделяли много столетия история

 
б) средновековното им схоластично образование било едностранно и недостатъчно за изпълнение на толкова велика задача

 
в) те не са имали познание за трудовете на отците и учителите на древната Църква на Изтока.

 
Всичко това ги лишавало от възможноста да се справят обективно с поставените задачи. Всъщност Лутер и другите ранни реформатори, които съвършенно справедливо се обявили против юридическото разбиране и механическото възприемане на Божията благодат от римо-католическото тълкуване на отделните догмати, не са имали верен критерий за определяне истината за християнството от първите векове, тъй като не са познавали древните отци на вселенската Църква. При тях оставал един-единствен критерий, един-единствен източник за тълкуване – собственото виждане, личното мнение. Към този източник, в търсене на истината са прибягвали и Лутер, и Калвин, и другите реформатори.

 
Говорейки сега, в началото на XXI столетие за протестанството, необходимо е да се подчертае, че в протестанизма следва да се различат две течения: Протестанизма на Лутер и Калвин с техните сподвижници и вярващите консервативни протестанти от една страна, и съвременния, “модерен” протестанизъм, широко разпространен в протестанските среди, в който всеки отделен човек, неговите лични преживявания, стават мярка за нещата, в които е отхвърлена необходимоста от попълване на индивидуалния разум с познание на Истината на Съборния църковен разум. Началото на религиозния субективизъм било положено от Лутер с неговото отрицание на преданието и “отпадане от опита на Църквата”.

 
Субективизма превръща религията в съвкупност от лишени от твърда основа, променливи, несвързани помежду си преживявания на отделни личности, а въведения в принцип субективизъм разпилява вярата; от тук вместо единен “стълб и крепило на истината”, вместо единно тяло – Христовото тяло – пред нас се разстила море от секти, които в учението си за вярата и Църквата значително са задминали Ватикана и първоначалното протестанство. В протестанството не Свещеното писание, и не опитът на Църквата определят богословското мислене, а обратното – последното определя достоверността на първото.

                        „ А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене; Духът на истината ще ви упъти на всяка истина.”                                                             

цялата тема

„Ако пребъдвате в Моето учение наистина сте Мои

 ученици. И ще познаете истината и ще ви направи

свободни.”       /Йоан  8:31,32/ 

         Защо човек обича повече измамите, отколкото истината? На този въпрос не отговарят и мъдреците, защото  измамата според  тях е така неизбежна, както сянката, която хвърля всеки осветен предмет. Хората са преситени, преуморени от алчност и измама, от ненавист и желания на плътта и са безпомощни да се изпълнят с нещо по-добро.

 

Крачим с гигантски крачки в техническия прогрес, кацнахме на Луната, с космически сонди, апарати и мощни телескопи стигаме до други планети, за да търсим следи от живот на тях, но не можем да управляваме себе си, да се преборим с някоя наша обикновена слабост или бодлив навик, не можем да живеем в единство и мир! Истина е, че повечето хора на нашето съвремие са всичко друго, но не и нравствено-духовни личности.Тогава?

 

Измъченият, пренапрегнат, отчаян и стресиран човек днес настойчиво пита: „Има ли изход? Къде е истината за живота ни? Има ли още някаква пътека, която не сме опитали? Кой ще ни даде ключа, с който ще отключим вратите на крепостните стени, оградили хората и душите ни?”

 

Питат хората, лутат се и не чуват оня глас, който им говори:” Аз съм Истината!”

 

Моментът бил величествен, когато Господ Иисус Христос проповядвал в храма – този негов Бащин дом. Пред портата на храма имало два грамадни светилника, които пръскали светлина далеч из целия град. Иисус застанал между тези светилници и заявил с небесна власт: Аз съм светлината на света! Иисус заявил, че всички трябва да познаят истината, която да ги направи свободни. Това силно изненадало повярвалите, след като не са роби, как ще бъдат освободени? В отговор на това Иисус задълбочено разяснява какво е истина и свобода, както и тяхната дълбока връзка.

 

Истина, истина, истина! Три пъти се споменава тази дума в ст. 31,32. Каква власт има над нас думата истина! Чешкият реформатор Ян Хус оставя следното завещание:” Търси истината, научавай истината, обичай истината, пази истината, защитавай истината до смърт”. Не е чудно, че бил изгорен на кладата!

 

1. Има абсолютна истина. Ние се нуждаем от нея. Иначе не можем да знаем каква е целта на живота ни и накъде отиваме. Да споменем истината е лесно. Да знаем истината е чудесно. Да говорим истината е трудно. Да познаем истината е славно. Истината не вдига шум, не с е нуждае от реклама, защото е неделима част от чистата съвест. Истината е скромна като светлината. Максим Горки твърди:” Неоспоримата истина не се нуждае от  никакви украшения . Тя е проста.” В едно училище за глухонеми учителят попитал:” Какво е истината?”. Един от учениците начертал права линия. Учителят отново попитал:” Какво е лъжата?”. Ученикът начертал изкривена линия.

цялата тема

В своето Послание към Галатяните 5 глава 22, 23 стихове ап. Павел призовава вярващите към един нов и богат духовен живот, освободен от веригите на стария еврейски закон. Той ги призовава към един живот, вдъхновяван и направляван от Святия Дух, който се състои не в догми, обреди и традиции, но във вяра и служене.

 

Ап. Павел оприличава този живот на една градина, чиито дървета са отрупани с прекрасни плодове, които напъпват, растат и зреят под животворните лъчи на Духа. Тези плодове са: любов, радост, мир, търпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание.

 

Какви ценни плодове! Какви велики добродетели! Колко необходими са те в човешките отношение! Колко смисъл, стойност, сила и красота придават те на човешкия живот!

 

На първо място в тази поредица той поставя любовта и това съвсем не е случайно. Наистина любовта е най-голямата от всички добродетели. Тя е двигателната сила на живота.  Любовта е основната добродетел, от която се раждат всички останали. Всъщност всички добродетели са видоизменени и производни на любовта.

 

Според ап. Павел любовта е алфата и омегата в християнския живот. С течение на времето всичко изчезва… Само любовта трае вечно! Тя е първият благоуханен цвят, който се появява върху младата фиданка на новия живот в Христос. Сърце, в което няма любов, е мъртво сърце. Любовта обогатява почвата на душата и я прави годна да произвежда другите плодове на Духа.

 

Любовта, за която се говори тук не е „ерос”- страстната любов, не е „филия” – приятелството, нито „сторге” – симпатията. Това е любовта „агапе” – тази любов, която Бог ни е оказал, и която по Неговата воля и ние трябва да оказваме на другите. Според Иисус най-големият закон гласи: „Да възлюбиш Господа Бога с всичкото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум…, да възлюбиш ближния си като себе си!” Да възлюбиш, да възлюбиш!  Процесът на обогатяването ни с различни добродетели зависи от божествения огън в душите ни, от огъня на Светия Дух.

 

Където има любов, там неминуемо има радост. Ние знаем от опит, че сърце, в което царува любовта, царува и радостта. Радостта е атмосферата на любовта. Тя ни топли дори и тогава, когато навън вее леден вятър.  Тя свети дори и тогава, когато нашето небе е покрито с мрачни облаци. Тя  храни и поддържа здравето ни дори и тогава, когато на трапезата ни няма нищо друго освен сух хляб. Радостта е диханието на любовта. Тя е по-ценна от всички други блага в света, защото дава живот и на душата, и на тялото. Една пословица гласи: „Колиба, в която се носят радостни песни, е по-желателна от палат, в който се носят ридания и ругатни.”  Човек не може да намери истинска радост, докато не е намерил Господа. Тогава той изживява това, което ап. Петър нарича „неизказана и преславна радост” /1 Петр. 1:8/ Нашата радост се умножава, когато растем в познаването на Господа. Ние сме достигнали духовна зрялост, когато можем заедно с Авакум да кажем: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произвеждат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господа, ще се веселя в Бога на спасението си” /Авакум 3:17-18/. Радостта прави чудеса. Радостта е нежен и крехък плод. Нейните цветове могат да повехнат от студения дъх на несправедливостта и грубостта. В такива съдбоносни и тежки моменти може да я спаси топлият лъх на мира – Божия мир.

Мирът е любов, която уповава на Бога – уповаваща на Бога любов! Христос познаваше страхливото човешко сърце и затова ни остави едно обещание: „Мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да се не смущават сърцата ви, нито да се боят!” Нашият мир се намира в сигурни ръце, в ръцете на Онзи, Който укротяваше бурята с две думи:” Млъкни! Усмири се!” Светия Дух иска да се наслаждаваме на Божия мир в сърцата си. Това е спокойствието, което произтича от знанието, че времената и съдбата ни са в Божията ръка и че нищо не може да ни се случи, ако Бог не го допусне.

 

Този плод на Духа е помогнал на ап. Петър да спи дълбоко и спокойно в затвора, помогнал е на дякон Стефан да се моли за убийците си, дал е ап. Павел възможност насред корабокрушението да утешава пътуващите с него.  Но понякога мирът се бави и вълните започват да обливат нашата житейска ладия. Тогава на помощ ни идва един друг плод на Духа – търпението.

 

Търпението е любов, която знае да чака. То е чакаща любов. Сред морето на изпитанията тя ни предупреждава: ” Всичко съдейства за добро на онези, които любят Бога!” Търпението не е сляпа, а дълбоко просветена любов. С такава любов си служи Творецът. Чрез търпение Той превръща хаоса в хармония. Той никога не бърза, защото Вечността е на Негово разположение.

 

Колко много търпелива любов е нужна, за да се извърши едно божествено дело! Колко много търпение се изисква, за да се изравнят кривите човешки пътища, за да се приготви пътят за Господа, докато в нас умре старият човек и възкръсне човекът по образ и подобие Божие. Понякога ние се отчайваме от липсата на доброто в нашите семейства, църквата, обществото. Бунтуваме се срещу злото и бързаме да накажем виновния с удара на отмъщението. Понеже нашата любов е слаба, липсва ни търпение, в много случай не даваме възможност на другия да ни обясни постъпката си и със своето избързване утежняваме ситуацията и превръщаме взаимоотношенията си в тежко и непоносимо бреме. Много често в такива случаи ние получаваме и рани – резултат от прибързаните си и необмислени действия. Изпускаме от очи, че злото се лекува най-сигурно не с отмъщение и зло, а с друг плод на любовта – добротата и благостта.

 

Благост означава доброта. Благата доброта е целителният балсам на любовта. Вместо отмъщение тя дава прошка, вместо плесница тя дава целувка, дава хляб на неприятеля, когато той е гладен. Благата доброта е смазочното масло, което премахва „скърцането в колелата” на човешките отношения и ги превръща

в приятна попътна песен. Само добрината може да побеждава злото. Ап. Павел ни дава следното напътствие: „Не оставяй да те побеждава злото; а ти побеждавай злото чрез доброто” /Римл.12:21/.

 

Подобна роля изпълнява и милосърдието – един от редките плодове в съвременната духовна градина на човечеството. Днес, когато хората се убиват за нищо и никакво, християнската любов се навежда край падналия по пътя, за да превързва негови рани. Милосърдието е ароматът на лекуващия балсам на любовта. Този аромат се излъчва дори когато направеното добро се тъпче под краката на неблагодарните. Милосърдието е снизходителна любов! То прощава всичко, надява се на всичко, понася всичко. То се раздава за блудния син, за безпътния съпруг или съпруга, за да ги спаси. Милосърдието не изтъква себе си, едната му ръка не знае какво прави другата. То иска само едно: да бъде полезно на всички, които страдат и са в нужда!

 

Милосърдието може да се намери в съседство с един много рядък плод на Духа – верността преди всичко към Бога. Верността е постоянството на любовта. Верността поддържа своите обещания, ангажименти и дадени клетви пред Бога и хората. Тя не се отказва от своите задължения, каквито и да са пречките и трудностите. Тя е висока скала, в подножието на която можеш да намериш заслон по време на буря.

 

Друг рядък плод на Духа е кротостта. Кротостта е спокойствието на любовта. Тя не се дразни от обидата, нито спори с насилника. Уверена в истината, тя не хаби силата си в разправии и борби, а върви по бавния и дълъг път на благата дума, на жертвата и правдата, която рано или късно ще се открие и ще възтържествува. Нейната ръка е мека и милваща. Ние сме призвани да вземем върху си игото на Онзи, който е „кротък и смирен по сърце.” Ако направим това, Той ни обещава покой за душите ни  /Мат. 11:29/ и накрая „ще наследим земята” /Мат. 5:5/.

 

Съобразно с особеностите на почвата, кротостта може да се развие в един друг вариант, в плод, по-силно наситен с любов. Това е себеобузданието. Този последен плод на Духа често се нарича и „себевладение”. Чрез силата на Светия Дух вярващият може да държи под контрол света на мислите си, желанията си за ядене и пиене, говоренето си, сексуалността си, темперамента си и всички останали естествени способности, които Бог му е дал. Не е принуден да робува на никакво пристрастяване. Себевладението дава на вярващия способността да овладее живота си по начин, за който другите хора могат само да мечтаят и да си осигури един здрав, спокоен и полезен живот.

 

Езикът, ръцете, нозете, очите, умът и сърцето невинаги са склонни да следват Божиите принципи и ценности. Много любов и доброта са необходими, за да се отречеш от похотта на плътта и да дадеш ход на божественото в себе си.

 

Ето тази богата съкровищница от добродетели апостол Павел предлага на всички нас. Всички тези добродетели са любов. Радостта е ликуваща любов; търпението – това е можеща любов; милосърдието – то е действаща любов; кротостта – мълчалива любов; мирът – почиваща любов; верността – воюваща любов; въздържанието – побеждаваща любов. Ние трябва да жадуваме за тях, да ги изграждаме в нашите души, защото христовите последователи се познават не по думите, а по плодовете ни заявява Христос.

 

Да обичаш достатъчно, значи да обичаш много, безкрайно. Нека Бог да ни помага да богатеем в любов. Огънят на любовта да пламти в нас, да се усилва, докато душевната ни градина натежи от плодовете на Светия Дух!  Амин

–         Влез – каза Бог. – Разбрах, че искаш да говориш с мен.

–         Ако имаш време – отвърнах.

Бог се усмихна и ми рече:

–         Моето време е Вечността, стига ми за всичко. Какво искаш да знаеш?

–         Какво най- много те удивлява у хората?

–

Бог отговорил:

• че толкова бързо им дотяга детството. Бързат да пораснат, а след това мечтаят отново да бъдат деца;
• че жертват здравето си, за да спечелят пари, а после ги харчат, за да го оправят;
• че се взират със страх в бъдещето, а забравят за настоящето;
• че живеят, сякаш никога няма да умрат и умират, сякаш никога не са живели.

цялата тема

Пред прага сме на Великия пост – време на духовен подвиг, подвиг в добрите дела, които ни водят към Бога. А Бог е любов и прошка. За да се доближим до Него, трябва да очистим сърцата си от всички лоши чувства и да дадем път на любовта. Ако любовта проникне в душите ни, ние ще намерим сили да простим на ближните си прегрешенията им и сами да поискаме прошка от тях. Защото по трудния път на покаянието и пречистването е невъзможно да се върви с дяволското бреме на завистта и злобата.

 

Днес Иисус иска да ни каже, че всички сме едно в Него, че трябва да се обичаме и да си прощаваме. Способността ни да прощаваме е изпит за нашата вяра. Прошката е свидетелство, че имаме любов към Бога и човеците. Да простиш, това означава да прекършиш гордостта си, да победиш самолюбието си. Да простиш, това означава да спечелиш едно сърце. Само безкористната любов стопява злото. Да прощаваш, това значи да изграждаш мостове между сърцата. Прошката е освобождение. Един мислител мъдро е отбелязал: „Който не умее да прощава, разрушава моста, по който сам ще трябва да мине, понеже всеки човек се нуждае от опрощение.”

 

Много са хората, които носят товара на най-различни травми и обиди в себе си. Те се сближават трудно с други хора и се чувстват самотни, озлобени и нещастни. Какво е необходимо на тези хора? Да повярват отново на хората. И какъв е пътят? Естествено не омразата, нито отмъщението, нито озлоблението. Пътят е Бог, който ни предлага единственото лекарство: „Простете и тогава ще се излекувате…”; „Прощавайте и простени ще бъдете”. Колко пъти да прощаваме?- пита ап. Петър. Не трябва ли да има някаква мярка, за да не се превръща прошката в слабост. Отговорът на Иисус е: „Седемдесет пъти по седем”.

 

Да простиш, това означава да превъзмогнеш гордостта си, да победиш самолюбието си. Голямата душа, голямото сърце не се смущават от малките хора. Тя ги покорява с обич и пак е голяма. Там на Голгота Иисус даде най-яркия пример за такава любов, когато се молеше за своите палачи: „Господи, прости им, те не знаят какво правят”.

 

Казано е: Прощавайте. А какво става обикновено в човешката душа? След най- незначителната дума, която ни е засегнала, започваме да съдим. Към себе си сме снизходителни и винаги търсим оправдание за постъпките си. Виждаме провинението на другия в уголемен ръст и затова вероятно Христос ни казва: „Извади гредата от своето око и после махни сламката от окото на ближния си”.Често се възмущаваме, когато друг върши нещо нередно , а сами вършим същото. Нали лъжата ни е противна, а на самите нас много често лъжата не ни е чужда и я оправдаваме с думите „благородна лъжа”. Неискреността и лицемерието също ги ненавиждаме.

 

А често зад изкривяване на устните ни, които някои наричат усмивка, скриваме толкова неща… Това е нашият човешки съд. Освен, че осъждаме, ние и помним. Проявяваме злопаметност даже и когато сме произнесли думата „Прощавам ти!” и недай си Боже на този човек да му се случи нещо лошо, бързаме да си помислим, даже и да кажем: „Заслужи си го”. Това прошка ли е? Може ли тогава да казваме: „Отче, прости ми греховете , както аз прощавам на длъжниците си?”… Да простиш значи да забравиш, да заличиш дълга на ближния си… Когато прощаваме трябва да помним, колко много се нуждаем от Божията прошка и колко пъти Бог ни е прощавал.

 

Опрощението е заключителната дума на снизхождението и великодушието. Това е заличаване на дълга на нашия брат. Заличен дълг! Това значи да излезем отново на чист простор, под ясно слънце, в тихите кътчета на душевното спокойствие.

 

Колко мъчително състоянието на             човешката душа е яростната  борба между себелюбието и мъдростта. Мъдростта е любовта, която имаме, повелята на вярата ни. Те ни подканват към опрощение: да направим първата стъпка, да потърсим прошка за стореното. Как да се дойде до победата? Словото на Бога ни учи: потрудете се да проникнете по-дълбоко в себе си, за да се опознаете чрез обективна преценка на действията си. Има един, когото сме длъжни да съдим най-строго – себе си. Който повече се вглежда в себе си, по-малко се занимава с другите. Да не разпиляваме енергията си, а чрез себепознание да набираме сили да надвием себе си!

 

И когато силите не достигат, да се  разтворим широко за светлите и топли лъчи на всепобеждаващата Божествена обич, приемайки от нея да дадем и на другите.   Най- непримиримият озлобен човек не може да устои на една протегната с любов ръка. Само така ще разрушим стените, които сме издигнали около душата си, само така ще победим себе си. След като сме надвили себе си, когато осъзнаем, че и ние сме хора, провинени пред Бога и човеците, тогава ще навлезем в пределите на снизхождението, на разбирането, на страданието, на прошката. И тогава думите „Прости”, „Простено да ти е…” ще излизат от устата ни с лекота и радост. А простим ли, освобождаваме душата си от тежко и досадно бреме. Прости ли, ще разберем, че душата се нуждае от чист въздух, светлина, топлина и свобода и че тази нужда е закон на нейния растеж.

 

Има музика, която никой смъртен не е могъл да запише върху нотни листове. Това е музика, написана от ръката на Бога върху самото човешко сърце. И когато прозвучи, слива Божественото и човешкото в човека в хармония. Това е симфонията на прошката. В нея звучат в пълнота гамите на любовта, защото прошката е любов.

 

И така, какво значи да обичаш? Вечната книга на Бога ни дава отговор. Търпението е любов. Милосърдието е любов. Добрата дума е любов. Опрощението е любов. Амин

Йога – пътят към Дявола

Йога е особено атрактивно занимание в съвременния свят. Все по-често  хората прибягват до нея с цел физическо упражнение, разтоварване и поддържане на тонуса. Тези, които страдат от стрес, депресия и разочарование, също се обръщат към йогизма за утеха и разрешение на своите проблеми.

Йога навлиза много бързо в съвременното общество и се налага с всички средства не само като модна тенденция, но и като нещо обикновено, без което не може в живота на човека. Във все повече детски анимационни филмчета се говори за йога. Пропагандира се по всякакъв начин. Курсове по йога, под формата на гимнастика, се предлагат в много от детските градини и  предучилищната възраст. Така дори при вярващи православни родители, които не са достатъчно внимателни или не желаят в нищо да ограничават своите деца, те често израстват с нехристиянски идеи или с такива, които имат явна антихристиянска насоченост. И вече подготвени, децата постъпват в началното училище, където всички тези идеи се повтарят и се вкореняват още по-дълбоко в тях.

Малко са тия, които знаят в дълбочина какво представлява тази популярна форма на психотерапия, за която се мисли, че е нерелигиозна. Невежеството на хората  е пълно и затова неусетно влизат в капана на дявола.

Привидната цел на йога е постигане на телесно здраве и красота.

Повечето от практикуващите йога твърдят, че не влагат в нея религиозен смисъл, а ползват системата само като гимнастика. Смятат, че йогата и медитационните техники са някакъв вид оздравителни и релаксиращи упражнения и след тях те се чувстват удовлетворени. Това е лъжата на сетивата и ума, от което се започва. С по честите занимания човек се пристрастява и скоро вече започва да живее в друга реалност, а точно това е основната цел. Става зависим и постоянно търси онова състояние на ума, в което се отделя от реалността с часове наред. Така човек, без да осъзнава, използвайки йога само за физическо благополучие, вече предразполага себе си към определени духовни възгледи и преживявания, за които  дори не подозира. Не си дава сметка, че привидните упражнения водят до транс и медитация, които са мощни оръжия, чрез които се замъглява съзнанието и демоничните сили безпрепятствено влизат в него.

От много време в общественото пространство тече дебат дали йогата е занимание, приемливо за християните.

Настъпило е времето, когато ясно трябва да се обясни същността и истинските цели на йога, за да се изтъкне огромната бездна, която съществува между нея и православието.

Йога е възникнала в древна Индия преди повече от 3 000 години и е неразделна част от източните религии, особено на хиндуизма, джайнизма и будизма. Описана е в хиндуистките текстове и в Бхагавад Гита (Песен на Бога), която е най-известната книга на индуизма, наричана още „индуисткият Нов завет“.

Оригиналната санскритска дума „йога“ означава „да свържа, да съединя“. В точност,  довеждане на човека до духовно преживяване или освобождение и съединяване на тялото и душата с Бога (с кой Бог ще стане ясно).

Йога е една популярна форма на психотерапия, за която се мисли, че не е религиозна. Фактът, че не се говори директно за Бог, не променя нищо. Защото никоя религия не говори “директно за Бога”, а за взаимодействията между човека и Бога. И богът на всяка религия изисква от вярващия съответен духовен живот, който му осигурява вътрешно и външно благополучие.

Но нека да навлезем дълбоко в хиндуизма, за да видим откъде идва началото на йога и кой е нейния автор.

Хиндуизмът е демоничен в основата си и доказателството за това се вижда в свещената му книга Бхагавад Гита. Тя е санскритска поема и е част от индийския епос Махабхарата. В нея се обсъждат пет основни теми:

Кой е Бог – Върховната Личност, какво представляват живите същества, каква е материалната природа, вечното време (продължителността на съществуване на цялата вселена или проявлението на материалната природа) и кармата (дейността).

Съставена е от 701стиха, разделени на осемнадесет глави.

Поемата е разказ за разговора между аватара Бхагаван Кришна и воина Махатма Арджуна, състоял се на бойното поле между армиите на два враждуващи рода. Аватар е въплъщение на божество в индуизма или чудодеен акт, при който божественият дух приема човешки образ.

В случая, това е демона Вишну, въплътил се в Кришна и представящ се за Бог. Името Кришна на Санкритски език, буквално се превежда като „черен“ или „тъмен“ и се отнася до неговата външност. Защо ли облика му е такъв? Поради това, често да се изобразява с тъмна кожа (синкавочерна).

Арджуна се обръща за съвет към своя приятел и учител Кришна, който в отговор му дава напътствия за това как да изпълни дълга си на бойното поле  и същевременно му разяснява пътя на вечно живеещата душа и природата на Бог. Поучава го, че преданото служене на Бога, Върховната Личност, е най-висшата цел в живота. Душата е предназначена да изпитва висше духовно щастие и първата крачка към духовното е поставяне на сетивата под контрол чрез духовни практики. Това може да се постигне в рамките на един живот с практикуването на йога, която води  до излизането от самсара (цикличните страдания, прераждания) и достигане  до самадхи (единение с божеството).

Петте основни теми на Бхагавад-гита насаждат твърдението, че Върховният Бог, или Кришна, или Брахман, или върховният контрольор или Параматма е най-великият от всички. Но колкото и Върховния да иска да прикрие  истинския си образ, неговата неприкрита гордост го издава. От неговото постоянно „Аз“ и желанието му да се представи за Бог, назовавайки се „Върховнатата Божествена Личност“, лъха себелюбие и ясно прозира образа на Сатаната.

Дяволската гордост, го изобличава и се проличава най – ясно в десета глава, назована Съвършенството на Абсолюта, в която сам Кришна казва че е демон!

„ Сред демоните Аз съм преданият Прахлада; сред покорителите Аз съм времето; сред дивите зверове Аз съм лъвът, а сред птиците Аз съм Гаруда.“ (10:30).

По-нататък в същата глава, продължава да се разобличава.
„Сред измамите Аз съм хазартът; Аз съм блясъкът на блестящото. Аз съм победата, Аз съм приключението, Аз съм силата на силния.“ (10:36)
Пояснението на този текст от Шри Шримад А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада, който е ачария (духовен учител) и  основател на Международното общество за Кришна съзнание,  още по-силно доказва кой се крие зад Кришна.

Пояснение: „Има различни измамници из цялата вселена. От всички начини за измама хазартът си остава най-висшият и затова той представя Кришна. Като Върховен, Кришна може да мами по-добре от всеки обикновен човек.

Ако Той реши да излъже някого, никой не може да Го надмине в лъжата.“ Какво по-ясно признание от това.

Описание за качествата на дявола ни дава Евангелието на Иоан Богослов:

„…..Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.(Иоан.8:44)

В потвръждение на казаното са думите на Кришна, отговаряйки на въпроса на Арджуна каква е неговата мисия и истинската му цел:

„Бог, Върховната Личност, казва: „Аз съм времето, великият разрушител на световете, и съм дошъл тук, за да унищожа всички хора.“(11:32)

В края на техния разговор, Кришна напътства Арджуна с думите:

„Изостави всички религии и просто ми се отдай! Аз ще те освободя от всички греховни реакции. Не се страхувай!“ (18:66)
Цитираните текстове категорично доказват, че зад „ Върховната Личност“ стои Сатаната, а Кришна е поредния демон изпратен от него да заблуждава хората и да погубва човешки души.

Във всички основни книги на антихристянските учения, Дявола разкрива  истинския си образ, желаейки хората да му се поклонят и Бхагавад Гита не прави изключение. Нещо повече. В нея, Сатана обяснява начина по-който може да се стигне до него. Това е практикуването на йога.

От следващите текстове от Бхагавад Гита и поясненията на великия ачария Шри Шримад ще се докаже това.

В четвърта глава Кришна казва:

„Сега Аз ти обяснявам това древно знание за връзката с Върховния, защото си Мой преданоотдаден и приятел и можеш да разбереш трансценденталната му мистика.” (4.1-3)

Пояснение:  „Кришна  казва на Арджуна, че го прави първия ученик от нова парамапара (ученическа последователност), защото старата е прекъсната. По този начин Господ желае да постави началото на друга парампара за същия вид знание, т.е. за знанието, предавано от бога на Слънцето. Има три категории трансценденталисти – джнани, йоги и бхакти, т.е. имперсоналисти, личности които медитират и преданоотдадени. “

Думата трансцендентализмът означава – отвъд, изкачвам, преминавам. В случая ачария показва пътя и видовете йога за осъществяване на връзка с Върховния.

От думите на Кришна в следващия текст, се изяснява каква е същността на йога:

„О, Арджуна, изпълнявай дълга си уравновесен, като изоставяш всяка привързаност към успех или поражение. Това самообладание се нарича йога.“ (2:48)

Пояснение: „Кришна казва на Арджуна да действа в йога. А какво е йога? Йога означава концентрация на ума върху Върховния чрез контролиране на вечно неспокойните сетива.“

След поученията на Кришна и поясненията на ачария може да се заключи следното. Същността на йога е концентрация на ума върху Върховния чрез контрол на сетивата. А кой е Върховният? На този въпрос ще отговорим след малко.

Третата глава от Бхагавад Гита е озаглавена Карма-йога. Арджуна вече е приел демона Кришна за свой духовен учител и той подробно му обяснява какво представлява карма-йога и как трябва да я практикува  за удовлетворяване сетивата на Господ. Основното и най-важното е, че карма-йога е предано служение на  Върховния.

От следващия стих от пета глава и пояснението му, ще се види, кой е Върховния.

„Само невежият говори за преданото служене (карма-йога) като за нещо различно от аналитичното изучаване на материалния свят (самкхя). Личностите, които имат истинско знание, казват, че всеки, който започне сериозно да следва един от тези пътища, постига резултатите и на двата.“ (5:4)

Пояснение: „Целта на аналитичното изучаване на материалния свят е да се открие душата на съществуването. Душата на материалния свят е Вишну, т.е. Свръхдушата. Преданото служене на Господа предполага служене на Свръхдушата. Единият метод е да се намери корена на дървото, а другият – да се полива корена. Истинският ученик на самкхя философията открива корена на материалния свят – Вишну, и тогава в съвършено знание се заема да служи на Господа. Следователно по същество няма разлика между двата метода, защото целта е Вишну. Тези, които не знаят крайната цел, казват, че самкхя и карма-йога имат различни цели, но оня, който е осведомен добре, знае обединяващата цел в тези различни техники.“

Поясненията на духовния учител са изчерпателни.

Целта на самкхя-йога е да се открие Свръхдушата, т.е Вишну и да се доведе човек до преданото му служение (карма-йога).

Изводът е следния. Върховния, Свръхдушата и демона Вишну са едно и също лице, зад което стои падналия ангел.

От следващия текст и разяснението му се разкрива каква е крайната цел на йога.

„Йогите, които са изоставили всяка привързаност, действат с тялото, ума и разума си, и дори със сетивата си, единствено с цел да се пречистят.“ (5:11)

Пояснение: „Когато човек действа в Кришна съзнание, за да наслаждава сетивата на Кришна, всяко действие, било то на тялото, ума, разума, дори на сетивата, е пречистено от материалното замърсяване. Личност, която  служи на Кришна с тялото, ума, разума и думите си, още в този материален свят постига освобождение, въпреки че може да продължава да извършва много т.нар. материални дейности. Такава личност  знае, че не е това тяло и че то не й принадлежи. Тя самата принадлежи на Кришна и тялото й също принадлежи на Кришна. Когато такава личност използва всичко, създадено от ума, разума, думите, живота, богатството и т.н. – с една дума всичко което притежава – в служене на Кришна, тя изведнъж се съединява с Него. Тя става неразделно свързана с Кришна …….“

Поясненията на небезизвестният ачария говорят, че чрез предано служение/йога се достига до пречистване на съзнанието, като крайната цел е съединяване с Върховната Божествена Личност, Господ, Бог Кришна, Бог Вишну и т.н., като в края на всички имена стои Дявола.

Заглавието на Шеста Глава е Дхяна-йога.

Дхяна-йога означава разграничение от външните дейности и дълбока вглъбеност. С други думи, това е медитация.

„О, сине на Прадху, трябва да знаеш, че йога, или свързването на човек с Върховния, и това, което се нарича отречение, са едно и също нещо, защото никой не може да стане йоги, докато не се откаже от желанието за сетивно наслаждение.“(6:2)

Пояснение: „Методът за свързване на човек с Върховния се нарича йога. Той може да бъде сравнен със стълба, която води към най-висша духовна реализация. Стълбата започва от най-ниското материално положение на живото същество и се издига до съвършената себереализация в чистия духовен живот. В зависимост от напредъка различните части на стълбата са познати под различни имена. Но като цяло стълбата се нарича йога и може да бъде разделена на три части: джнана-йога, дхяна-йога и бхакти-йога. Когато някой се е усъвършенствал в практикуването на техниката на медитацията, той прекратява всички дейности, които безпокоят ума му.“

Както вече казахме, Върховния е едно от имената на Сатана и ачария отново повтаря, че методът да се свърже човек с него е йога в различните й степени.

В следващите стихове Кришна продължава да разяснява какво още се цели с практикуването на йога.

„За човек, който победил ума, умът е най-добрият приятел, но за този, който не е успял да победи ума, той остава неговият най-голям враг.

За този, който е победил ума, Свръхдушата е вече достигната, защото той е постигнал спокойствие. За такъв човек няма разлика между щастие и нещастие, топло и студено, чест и безчестие.“(6:6-7)

Пояснение: „В йога система умът и обусловената душа са особено важни. Тъй като умът заема централно място в йога техниката, тук думата атма се отнася до ума. Целта на йога системата е контрол над ума и освобождение от привързаността към сетивните обекти. Без контрол над ума практикуването на йога (за показ) е просто губене на време. Щом умът бъде победен, човек доброволно приема да спазва заповедите на Божествената Личност, която пребивава в сърцето на всеки като Параматма. Истинската йога техника, включва среща с Параматма вътре в сърцето и следване на Нейните нареждания. Следователно, когато умът е контролиран чрез една от йога системите, трябва да приемем, че целта е постигната. Човек трябва да живее под върховното ръководство. Когато умът е установен върху по-висшата природа, човек няма друг избор, освен да следва заповедите на Върховния. Умът трябва да приеме по-висше ръководство и да го следва. Резултатът от контролирането на ума е, че човек автоматично следва заповедите на Параматма, или Свръхдушата.

Понеже тази трансцендентална позиция се постига веднага от всеки, който е в Кришна съзнание, един преданоотдаден на Господа не е повлияван от двойственостите на материалното съществуване –  топло и студено и т.н. Това състояние всъщност е самадхи – потапяне във Върховния.“

След подробните пояснения на духовния учител се разбира, че крайната цел на практикуването йога е контрол над ума и съзнанието. Едва тогава Върховния, назован с ново име Параматма ще влезе дълбоко в сърцето, и човек  живеейки под неговото върховното ръководство, следвайки автоматично неговите заповеди, няма да различава топло от студено и  т.н., и най-важното, няма да прави разлика между чест и безчестие.

Едва тогава ще се достигне до самадхи, което означава свързване и потапяне във Върховния, което е крайната цел на йога системата.

Описвайки различните методи за съсредоточаване на ума, такива като култивиране на знание, йога и др., в края на шестта глава Кришна казва.

„Един йоги е по-велик от аскета, по-велик от емпирика, по-велик и от кармичния работник. Затова, о Арджуна, при всички обстоятелства, бъди йоги“ (6.46)

Следващия стих, дава дефиниция какъв тип йоги трябва да бъде всеки.

„А от всички йоги, този който винаги с голяма вяра пребивава в Мен, погълнат е от мисли за Мен и Ми отдава трансцедентално любовно служене, е най-интимно свързан с Мен в йога и е най-издигнатият от всички. Това е Моето мнение.” (6.47)

Пояснението на този текст от духовен учител Шри Шримад, разяснява различните видове йога и начина за достигане до кулминацията.

„Когато говорим за йога, имаме пред вид свързването на съзнанието с Върховния. Тази техника е назовавана по различни начини от различните практикуващи, в зависимост от приетия специфичен метод. Всички видове йога техники кулминират в бхакти-йога. Те не са нищо друго освен начини за достиганне до точката на бхакти в бхакти-йога. Бхакти означава предано служене на господа.

Йога в действителност означава бхакти-йога. Всички други видове йога са за напредък към целта на бхакти-йога. От началото на карма-йога до края на бхакти-йога лежи дългият път на себереализацията. Карма-йога, или работата без кармични резултати, е началото на този път. Когато карма-йога премине в знание и отречение, нивото се нарича джнана-йога. Когато джнана-йога премине в медитация върху Свръхдушата, това се нарича бхакти-йога, кулминацията. В действителност бхакти-йога е крайната цел, но за да я анализира основно, човек трябва да разбере другите видове йога. Следователно един йоги, който напредва, е на верния път към вечния успех. Този, който остава на определено ниво и не прави по-нататъшен прогрес, е наричан съответно карма-йоги, джнана-йоги, дхйана-йоги, раджа-йоги, хатха-йоги и т.н. Ако някой има достатъчно късмет да се издигне до нивото на бхакти-йога, трябва да се разбира, че той е над другите видове йога“

По-ясно обяснение от това какво е йога едва ли ще се намери.

Обобщавайки всичко казано до тук, трябва да се кажат истинските цели и задачи на йога, а те са:

• Контрол на сетивата.
• Чрез самкхя-йога да се открие Вишну, т.е. Свръхдушата.
• Чрез карма-йога да се отдаде предано служение на Върховния.
• Концентрация на ума върху Върховния.
• Чрез предано служение/йога да започне пречистване на съзнанието.
• Чрез йога техники да се постигне контрол над ума и съзнанието.
• Допускане на Параматма/ Върховния вътре в сърцето.
• Достигане до бхакти-йога – медитация върху Свръхдушата.
• Достигане до самадхи или съединяване на съзнанието с Върховната Божествена личност – Дявола.
• Живот под върховното ръководство на Параматма и изпълняване автоматично на неговите заповеди.

цялата тема

                                                    „ И вие  сами, като живи камъни,

                                                    съграждайте от себе си духовен дом,

                                                    свето свещенство, за да принесете

                                                    духовни жертви, благоприятни Богу,

                                                    чрез Иисуса Христа.”     /1 Петр. 2:5/

 

В Стария Завет се запознаваме със строежа на  Йерусалимския храм, построен от Соломон. В началото на Новия завет се запознаваме с храма, изграден от Ирод Велики, който бил толкова красив, че възбуждал възхищението и удивлението на всичките си съвременници. Но той бил изграден от мъртви камъни. И както всичко земно, подлежал на разруха.

 

Но в гореспоменатия стих апостолът ни говори за един невидим строеж. Той започва от празника Петдесятница и продължава вече повече от 2000 години. Извършва се тихо, неусетно.  Расте, но не старее. Изгражда се духовен дом. Бог строи своята църква. Тя се простира по цялото земно кълбо, обгръща всички народи и раси. И тъй като това здание не е човешко, а Божие, то е вечно и никога няма да пропадне. Въпреки многото спънки, коварства, гонения строежът върви, защото основата на този дом е Христос. „Ето полагам в Сион краеъгълен Камък, избран, драгоценен; и който вярва в Него, няма да се посрами”/1 Петр. 2:6/.

 

Крайъгълният камък, отхвърлен от човеците, носи цялата тежест на тази вечна сграда. Христос не само е жив, деятелен, побеждаващ основен камък, но и дава живот на останалия градивен материал и го превръща в живи, животворни камъни. Защото сградата се състои само от живи части. Всеки камък, който загуби жизнеността си, се изхвърля настрани като непотребен.”Камък на препъване и Камък на съблазън”, о Който се те препъват, като се не покоряват на словото”/2:7,8; Исая 8:14/.

 

Но естествените камъни, които се намират по кариерите, не са годни за строеж. Те трябва да се обработят, да се издялат, изгладят и да станат подходящи за целта. След като знаем, че Бог ни е призовал, за да се вградим като живи камъни, чудно ли е, че понякога усещаме Божията обработка върху себе си. Нима може да ни употреби като груби и недодялани? Микеланджело носел на работа един голям мраморен камък. „Какво е това?” – го запитал негов приятел.- „Ангел”- отговорил той. „Не е вярно, това е само камък”- казал познатият. – „Това е ангел”- възразил скулпторът. „Той е вътре в камъка. Аз трябва  само да отстраня това, което  е в повече.”. Нима в нас няма ”нещо в повече”, което Бог трябва да отстрани? Като гордост, себелюбие, завист, непростителност, омраза, ревност, недоволство,  съдене.

 

А има лош материал. Удряш го на едно място, той се цепи на друго. Колко търпение трябва да прояви Небесният майстор! Когато Никола Фичето градял камбанарията на Свищовската катедрала, целият площад бил покрит с камъни, които майсторът лично приготвял и номерирал. Ние, като жив камък си имаме точно определено място в духовния дом. Заемаме ли го?

 

Циментът, спойката на градежа е любовта. Няма друг по-здрав материал от нея. Който не приеме и не отдава любов, не може да  се спои със сградата и си остава чужд елемент. Който не иска да служи с любов, да се надява, да се доверява, да се жертва, той осиромашава, смалява се и погива. Колкото любов към Бога и ближния имаме, толкова сигурно е и нашето съединение с Божията църква.

 

Прозорците на духовното здание са проявите на вярата. Светлината, която грее вътре в него, се излъчва именно през тези прозорци и засиява тъмният околен свят. Даниил три пъти на ден отваряше прозорците на дома си в посока към Йерусалим и се молеше и то в момент, когато всяка молитва към истинския Бог беше забранена под страх от смъртно наказание. И през хилядолетията, и днес винаги е имало и има хора, които служели и служат вярно на Христос, и чийто живот е запален светилник, поставен на шиник, върху светилник, за да свети на всички наоколо./Лука 8:16/Каква е нашата вяра? Могат ли тези,които виждат нашите дела, да прославят Бога?

 

Никой от нас не живее за себе си. Всички ние образуваме едно тяло, глава на което е Иисус Христос. Разбира се ще има трудности. Градежът не лесна работа. Той изисква пълен ангажимент на човека. Ще дойдат и неприятности отвън. Но „който е поставил ръка на ралото и погледва назад, не е годен за Божието Царство” /Лука 9:62/.

 

Нашето предназначение и смисъл на живот е да се вграждаме като живи камъни в Божия духовен дом. Докато живеем за себе си и не се включим в Божието духовно зрение, нашият живот ще остане празен, безсмислен, безплоден и вреден преди всичко за самите нас. Затова и много от християните се чудят защо са недоволни, нещастни и огорчени, защото не са разбрали предназначението и  смисъла на живота си. Никой от нас не трябва да живее за себе си, а за Бога и ближните.

Пророчеството е един от начините за предаване божественото откровение на хората. То е резултат от едно от определенията на Бог – всезнанието. Миналото, настоящето и бъдещето са като отворена книга за Него. Бог вижда и знае всичко.

 

В Псалом 146:5 Давид възкликва: „Велик е Господ наш и велика е силата Му, и разумът Му неизмерим”. Всезнанието на Бог е абсолютно и непостижимо. Бог е неизчерпаем източник на информация. В своята молитва Анна, майката на  прор. Самуил, получи откровението: „ …Господ е Бог на знанието, и делата Му са обмислени.” /1 Цар. 2:3б/, а Йов в гл.37:16 възкликва „Разумяваш ли …чудното дело н Най-съвършения в знанието?”

 

През хилядолетната история на човечеството Бог е предавал чрез Свои избрани служители искри от светлината на божествените си познания. Библейският пророк е глас, който говори от името на Бога; ръка, която пише под ръководството на Бога; пратеник, изпратен от Бога, за да предупреди онези, които са се отбили от пътя.”

 

Библейските пророчества не са неясни и безсистемни като тези на много извън библейски пророци. Пророчествата в Библията имат за обекти точно определени места, хора и събития и тяхното изпълнение може да се провери, като се отнесем към историята след тях.

 

=&0=&

Нека да разгледаме само някои от тези пророчества:

Големият крайбрежен финикийски град Тир е бил център на неморалния култ на поклонение пред Ваал. Пророчеството за този град се съдържа в кн. на прор. Йезекил /26:2-21/ и описва за първи път предстоящото завладяване и разрушаване на града от Навуходоносор в 572 г. пр. Хр. Това впоследствие се изпълнило съвсем буквално, що се касае до тази част на града, която е разположена на континента. Тир обаче владеел също и остров, влизащ на половин миля навътре в морето и много от гражданите избягали там. Островът продължил да бъде важен град още в продължение на два века. Специалната присъда, съдържаща се в стихове 4-5, изглеждала неизпълнена: „ И ще разбият стените на Тир и ще разрушат кулите му; и ще измета из него праха му и ще го направя гола скала. Място за простиране мрежи ще бъде той сред морето.” Но това, което не успял Навуходоносор завършил Александър Македонски. По време на завоевателните му войни на изток, населението на Тир отказало да се предаде, а той изглежда не намирал начин да стигне до острвния град. Тогава измислил план за построяването на насипен път от сушата. Войниците буквално изстъргали праха от стария град на сушата и настлали камъните му, дървения материал и праха от него в морето / стих 12/, за да построят насипен път. Така насипният път бил построен опт останките на стария град, а островният – завладян и подложен на грабеж. В стих 21 пише: „ За ужас ще те направя, и не ще те има; ще те дирят, но вече не ще те намерят никога, казва Господ Бог.”  Наистина Тир, градът на сушата не е възстановяван никога. Не са останали дори развалини и могили, които да бележат мястото. Насипният път и островът сега образуват запустял полуостров, използван само да „си простират мрежите”, за да съхнат.Впоследствие наблизо възникнало ново селище Тир, но новите му жители на били финикийци, а перси и араби.

 

=&1=& съгласно предсказанието на прор. Наум / 700 г. пр. Хр. Този огромен град ще бъде разрушен и никога вече възстановен. Пророчеството се изпълнява буквално в 606 г. пр. Хр., когато мидийците разрушават и опустошават града. След това той не е изграден наново.

 

=&2=& съгласно пророчествата на прор. Исая / 730 г. пр. Хр./ и прор. Йеремия / 650 г. пр. Хр./ градът ще бъде разрушен и никога повече няма да бъде населен, ще се превърне в блатисто място. Столетие по-късно мидийци и перси разрушават Вавилон, който повече не е възстановен.

 

=&3=& предсказание на Иисус Христос / Матея 24:2/: разрушение на града, камък върху камък  от храма няма да остане. 70 година след Христа римската армия начело с Тит разрушава града. При търсенето на разтопеното от пожара злато от купола на храма всеки един камък е бил разместван.

 

Това са само четири града в древността, чиято съдба е предречена и потвърдена  от историята. Можем да споменем Содом, Гомор, Йерехон, Ветил , Капернаум и др.

 

=&4=&

Много, някога велики нации също са били обект на библейски пророчества. Например Едом/ Идумея/ била силна нация, в съседство с израилтяните в Палестина. Едомитите , като  потомци на Исав, били родственици на израилитяните, но били идолопоклоници и вероломен народ, често воюващ с еврейския народ. Земята им била камениста, а столицата Петра, разположена в скалите на планините, изглеждала непревзимаема. Тя била богат търговски център и дори днес разрушените й дворци, изсечени от масивни скали, са все така внушителни и великолепни. Но много стихове от Библията /Йезекил 35:3-9; Йеремия 49:16-18/ предсказвали, че тя ще падне. Едом щял да опустее и всичките му жители щели да изчезнат. Изпълнението на това пророчество дълго време не се осъществявало, даже Едом и Петра останали богати и процъфтяващи много векове след идването на Христос. През 363 г. земетресение разрушава градът. Никой не знае изцяло историята на техния упадък, но земята вече от дълго време е пустош и едомитите като народ отдавна са забравени, точно така, както предсказали пророците.

 

 

=&5=&

=&6=&Юдейската война/66-70 г./ донесла проклятие и унищожение на Израил. Ранната Църква  обаче останала недокосната. Учениците бяха помолили Иисуса за белег, по който да познаят предварително връхлитането на унищожителната за Израил буря. Иисус отговори по възможно най-изчерпателния начин:” А когато видите Йерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяванвто му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат в планините и които са всред града, нека да излязат вън, а които  са в околностите, да не влизат в него. Защото това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано „/ Лука 21: 20-22/.По човешки това не би могло да се осъществи. Железният кордон на римляните бил толкова стегнат, че пиле не можело да прехвръкне оттатък обсадата на Йерусалим. Ежедневно бивали разпъвани на кръст по 500 бегълци. Как да се излезе от града? Как да се намери начин на избавление?…В този случай се намесило Божието провидение. Христовото обещание: „Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” – било реализирано още в началото на църковната история. Йосиф Флавий, еврейски историк, който бил пряк свидетел на събитията в най-голяма подробност, пише, че най-неочаквано Цестий, един от римските пълководци, заповядал на войниците си да се оттеглят. И това станало в момент, когато те почти били направили пробив в стените на Йерусалим. Използвайки тази възможност християните избягали от обсадения град и се установили в сирийското градче Пела.  Така те предварили – по Божия промисъл – последните съкрушителни събития. Били избити левити и първосвещеници, потомци на Хасмонеите и последователи на Хилел, но християните се избавили като „главня от огън”. „Ръката на разгневения Бог”, която по думите на историка Филострат поел Тит, се простряла за защита над  шепата, изкупени чрез кръвта на Божия Син.

 

Новият Завет открива една необятна панорама на бъдещето на Църквата. „Посланията до седемте  църкви” в кн. Откровение на Йоан Богослов 2 и 3 глава представят цялата християнска история от Петдесятница до Второто пришествие. Библейските изследователи са на мнение, че в прототипите на първите три църкви / Ефес, Смирна и Пергам/ Христовата Църква е изобразена като чиста Невяста на Небесния Младоженец. Останалите четири обаче – Тиатир, Сардис, Филаделфия и Лаодикия – свидетелстват за опасно срастване със света, поради което се налага отделяне на верния остатък от номиналното болшинство християни.

 

=&7=&

които ни умъртвяват духовно, а после и физически

 

Това определение го е дал Григорий Велики в края на 6 век.

 

=&0=&по принцип човек трябва да уважава себе си и да притежава чувство за собствено достойнство. Бог се отвръща от оная гордост, която ни кара да презираме другите, да проявяваме високомерие, да се надценяваме.

 

=&1=&Казано е: “Гневете се без да съгрешавате т.е. можем да се гневим над несправедливите неща, но гневът не бива да се изпуска от контрол.

 

=&2=& Тя разстройва духовното здраве, отнема радостта, щастието, разяжда ни от вътре с отровата на отрицателните мисли и ни изолира от приятелите ни и от Бога.

 

=&3=&състои се в неспазване моралните норми на поведение.

=&4=&=&5=&

=&6=&Така сме създадени, че не можем без храна, но преяждането е вече чревоугодничество.

=&7=&Почивката няма нищо общо с мързела, но леността е пречка за всичките ни духовни и материални нужди.

 

=&8=&Бог я забрани, защото е сходна с егоизма и е корен на всички злини, тъй като често се превръща в самоцел.

Тези седем гряха идват от неспособността на човека да запази чувството си за мярка.

 

Днес ще се спрем на гордостта.  В 1 Петр.5:5 четем “Бог се противи на горделивите” Защото гордостта е началото на всеки грях, корен на всички злини. От гордост падна от небето един от най- светлите ангели.Името му беше Луцифер или Деница.Той пожела да стане равен на Бога и гордостта го опропасти. С гордост той прелъсти и първите човеци в рая. Днес това е най-финното оръжие на Сатана. Глупавите по природа възгордява като им внушава, че са умни или притежават някакви други качества. Умните величае заради ума им и те се възгордяват. На грешните внушава гордо упорство против Божията воля.

 

 

 

 

А праведните възгордява с това, че изпълняват Божията воля.

/Митаря и фарисея/. Така чрез гордостта попадат под неговата власт всички, които се подават на неговите хитрини – и вярващи, и невярващи, и умни и глупав и грешни и праведни. Гордостта не се изразява само в една външна надутост, в презрение към другите и в осъждане на неприятните нам хора. Гордостта има много тънки едва доловими прояви. Когато ни погледнат малко на криво или ни отправят някоя оскърбителна дума и ние се засегнем от това, издаваме, че сме горди. Когато не ни окажат очакваното внимание, а ни отминат мълком, и ние възнегодуваме в душата си, пак проявяваме гордост. Когато очакваме да чуем нещо добро за някоя наша постъпка или някое наше качество, пак сме ръководени от гордост.

 

Когато Господ ни смирява чрез някое нещастие, а ние недоволстваме от съдбата си и роптаем против Бога, пак ни гнети гордост, понеже се смятаме достойни за по-добра участ. Ако бъдем честни пред себе си, ще признаем, че просто сме изтъкани от са самолюбие, славолюбие и гордост. Никак не можем да понасяме да се говори лошо за нас или пък ако бъдем открито оскърбявани в очите. Гордостта ръководи и нашия духовен живот. Когато се молим, постим, даваме милостиня, желаем да чуем похвали за себе си. И така и добрите дела, които вършим са от гордост бе з да съзнаваме това. Фарисея. /монаха :Защото там имаше кой да ме гледа и да ме хвали за усърдието ми, а пък тука няма кой./

 

 

Да се спрем на историята на цар Озия, описана в 2-ра книга на Летописи. Той става цар на 16 години. Въпреки, че етолкова млад, четем че “Той върши това, което е право пред Господа…търсеше Бога в дните на Захария, който разбираще Божиите видения и докато търсеше  Господа, Бог му даваше успех”.26:4-5. Славата му се разнесле и войската му ставала все по-силна.Имал 2600 началници и 307500 войници, които му помагали срещу неприятелите. /8,12,13/. За съжаление след това четем: “Когато стана силен, сърцето му се надигна и се отдаде на поквара”.16 Озия вече не си спомня за Този, който му е дал успех и за хората, които са му давали благочестиви съвети. Той съгрешава против Господа, когато кади в храма и Бог го поразява с проказа и той остава прокажен до деня на смъртта си” Трябва да помним предупреждението,което ни се дава в Притчи 16:18 “Гордостта предшества погибелта, а високомерието – падането”.

Притчата за митаря и фарисея.  фарисея в най-големия грях гордостта , а митаря се издига до най-високата добродетел смирението.

 

 

Гордостта е тежко заболяване на душата.Христос не остави прекрасната заповед да обичаме ближния си, а горделивия не може истински да обича хората. Той обича само себе си.

 

 

Смирението  е неуловима добродетел. Дори апостолите имаха трудности с това качество. Когато Иисус разбра, че спорят помежду си кой е най-голям им каза:”Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител”.

 

Бенджамин Франклин един от американските държавници направил списък на качествата, които искал да изгради в собствения си живот. Когато овладявал една добродетел, преминавал на следващата. Според собствените му думи, се справял доста добре, докато стигнал до смирението. Всеки път, когато смятал, че има значителен напредък, бил толкова доволен от себе си, че се възгордявал.

 

Има книги, които не остаряват. Между тях е Книгата на книгите – Библията, коята е най- скъпия дар даден на човечеството. От възприемане на нейните учения зависи вечната съдба на всеки човек, тъй като тя съдържа Божието послание до човешкия род. Тя отговаря на нашите въпроси за произхода на Вселената, човека и живота. Първата книга „Битие” отговаря на въпроса откъде идваме, последната – „Откровението на св. Йоан Богослов” – накъде отиваме. „Съществуват две велики книги, които трябва да четем.: Природата и Библията. В едната е показал Своето величие, а в другата – Своята вола” – е казал големия руски учен Ломоносов.

 

 

Първите пет книги, така нареченото „Петокнижие” евреите наричали с еврейската дума „Тора”, което означава  „Наставление”. =&0=& е книга на началото.

 

 

Да си припомним  шестте творчески дни:

Още когато не е съществувало самото време Бог с всемогъщата Си дума сътворил небето . Тук под „небе” разбираме целият духовен, безплътен или ангелски свят.

 

 

Първото съзидателно действие на Божието творчество било създаването на светлината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината –нощ. Може да ни се стори странно, как може да се появи светлина и да се редуват ден и нощ от първия ден, когато още не са съществували слънцето и другите небесни тела. Светлината в своята същност е съвършено независима от слънцето/огъня, електричеството/. Светлината едва след това по Божията воля се съсредоточила, но не всичката, в небесните светила. Съвременните научни представи за светлината я определят като вид материя, определена от сложното движение на материалните частици-фотони. Също от съвременната наука е установено, че първичната основа на материята е енергия, а първичната енергия е световната енергия. Сега става ясно защо в началото на оформянето на материята Бог е създал светлината. Но по този начин и първите стихове на Библията говорят за нейната боговдъхновенност. Защото откъде може да знае Мойсей, че сътворението на света е трябвало да започне от светлината, когато това става достояние на науката едва в миналия ХХ век.

 

=&1=&– Бог създаде твърдта- това необятно пространство, което се простира над нас и обкръжава земята, т.е. видимото небе над нас/въздушното пространство/ и отдели водата под твърдта от водата над твърдта.

 

=&2=& – Бог събрал водата, която била под небето на едно място. Така се появила сушата земя, а събраните води моретата. Той заповядал на земята да произрасте зелените треви и дървета. Така земята се покрила с трева, с всевъзможни растения и разни видове дървета.  Но как е могла да произлезе тази растителност без слънчевите лъчи, озарили земята едва в следващия четвърти ден? Правени са били опити с електическа светлина за развитие на зеленина. Един учен/ Фаминцин/ постигнал важни резултати в това отношение даже с помощта на усилена светлина на обикновена керосинова лампа. Макар че растителността е могла да се развива под влияние на първоначалната светлина, нейното развитие при такива условия не е могло да става с такава правилност , каквато се забелязва в нея сега. Величествена по размери, тя била бедна на форми и цветове. Само зеленина; ни едно цветенце, ни един плод от нея не се срещат в пластовете от каменовъгления период. Папратът от това време е представлявал величествено дърво. Влакънцата на днешния мъх били широки около 2.13 м. в диаметър.

 

=&3=& –над нашата Земя засияли небесните светила: Слънцето, Луната и звездите. От тогава започнали да се измерват нашите днешни дни, месеци и години.  Имайки на лице всички необходими условия за живот и за живи същества, Бог =&4=& –дава сила на водата да  произведе живи души, т.е. във водата се появили голи охлюви, насекоми, влечуги и риби, а над земята полетели птици.

 

=&5=&=&6=& Бог направил същото върху сушата. Той дал сила на земята да произведе живи души според рода им: гадини, добитък, зверове. Така и земята се оживила. Отсъствал само този, който трябвало да използва и владее всичко. Но и него, човека, Бог създал по свой образ и подобие в тоя ден. Но човекът бе сътворен лично от Бог, Който му вдъхна  от своя дух и стана човека жива душа. И така в човешкото същество имало нещо друго, което дотогава не съществувало в природата. Това е духът, който отличава човека от всички други същества.  Така завършва историята на творението и образуването на света. В следващия период, т.е.=&7=& на света, който, както учат светите отци на Църквата, продължава и до днес, Бог престанал да твори. Той благословил и осветил този „ден” и го нарекъл „събота” т.е. покой; заповядал и хората да почиват в своя обикновен седми ден от своите дела и да го посвещават в служба на Бога и ближните, т.е. заповядал да бъде освободен от житейските грижи.

 

След края на творението Бог предоставил на света да живее и се развива по установения от Него план и законите на природата, но в същото време Той непрестанно се грижи за всичко сътворено, дарявайки на всяко творение всичко, което му е необходимо за живот. Така Божия грижа за света се нарича „Промисъл Божий”.

Христовата църква има божествен произход и предвечно е предвидена в Божието домостроителство. Неин основоположник е Господ Иисус Христос – живия драгоценен камък (1 Петр. 2:4). Спасителят основа една и единствена Църква и Той е неин единствен глава (Еф.1:22). Под водителството на Св. Дух (Йоан 16:13), Който обитава в нея (Еф.2:22) и я ожитотворява, тя расте за да бъде “стълб и крепило на истината” (1. Тим.3:15).
Православната църква е жив благодатен организъм на който членовете са вярващи хора, а глава – Сам Спасителят Иисус Христос, който я обича и съхранява във времето (Еф.5:23). В св. Църква вярващите хора са съчленени в един жив духовен богочовешки организъм, обединени от една вяра, една иерархия и едни тайнства. Чрез действието на Св. Дух и св. тайнства, респ. Божията благодат, вярващите постигат освещение и спасение. Ето защо православните християни трябва да знаят своята вяра и съзнателно да могат да я изповядват, да знаят защо я изповядват, а не я заменят с някоя друга.

 
Истината е над всичко (3.Ездра 3:35) и тя не разделя, а обединява. В установяване на истината, обаче не трябва да имат отношение “синовете на непослушанието” (Колос.3:6), а трябва да изпълним завета н аапостола: “Да бъдем винаги готови с кротост и боязън да дадем отговор всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда” (1.Петр.3:15). И така, какво представлява православието и каква е същноста на православната вяра?

Учението на нашата св. Православна църква е изложено в Никео-Цариградския символ на вярата. То е основано върху Божественото откровение – Св. писание и Св. предание, върху вероопределенията и църковните правила и канони, утвърдени на седемте всеселенски събори. То е вяра в онова, което Бог е открил на света чрез св. Пророци и особенно чрез своя Единороден въплотен Син Господ Иисус Христос и св. Апостоли, онова, което св. Църква е съхранила и св. богопросветени отци и учители църковни са изяснили. Тя е изначалната вяра на древната Христова Църква. Св. Православие притежава пълнотата на вярата. То съдържа всичко, което Бог е благословил да ни открие, необходимо за нашето спасение. В св. Православие няма нито недостиг, нито по-късен придатък, плод на човешко мъдруване. То съдържа в чистота и неповреденост богооткровените истини. Св. Църква ревниво е пазила и пази изворите на вярата, чисти от всякакъв човешки примес и е отделила доброто семе от плевелите на еретическите заблуди и разколи.

 

В продължение на векове църквите на Изтока и Запада вървели по свои собствени пътища в своето историческо развитие, но били обединени чрез общение във вярата, тайнствата и любовта. Скоро обаче увещанието на св. ап. Павел: “Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепление, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл” (1.Кор.1:10), било забравено. Вселенският идеал на древното християнство за единство, любов, братство и единомислие, осъществен в живота на Иерусалимската църква (виж Деян.2:44-47), бил помрачен. Така от пълнотата на Църквата отпаднали т.н. Древни Източни църкви, като изявили несъгласието си с нейното учение. Те се обособили в независими религиозни и християнски общности с различни наименования, като: арияни, несторияни, монофизити, монотелити и др, които отдавна вече са отживяли времето си и са станали предмет на историята. През IX и в началото на X век отношенията межу Източната и Западната Църкви се влошило. Западната Църква се обособявала все повече и повече и отклоненията й от духа и преданията на древната Вселенска Църква станали по-очебийни и нетърпими.

 

През 1054 г. бил свикан събор на царигр. патриарх Михаил Керуларий, на който взели участие представители на западната църква. Те доста дръзко поискали на събора в Цариград източната църква да признае всички папски постановления и всички западни нововъведения. Като се убедили, че няма да постигнат успех, пратениците на папа Лъв поставили на 16 юли 1054 г на престола в храма “СВ. София” в Цариград була, в която проклели царигр. патриарх и цялата източна църква.

 

Изтокът от своя страна осъдил Западната църква и произнесъл анатема против римския папа и неговите последователи. От тогава Римският епископат формално и по същина се отделил от едната, свята, съборна и апостолска църква. Така Римската църква все повече и повече отстъпвала от чистотата на църковното учение. Особенно много нововъведения те направили през средните векове. По-съществените различия на римокатолическата църква, с които дълбоко разстроиха единството на църквата са: Догматът за изхождането на Дух Свети и от Сина (Филокве), Догматът за непорочното зачатие на Св. Дева Мария, Догматът за главенството и непогрешимоста на папата, целибата (безбрачието) на духовниците и редица други отстъпления от древната християнска църква.

 

Идеята на папския престол за всемирно духовно-нравствено влияние отначало поразявала и вдъхновявала западния християнски свят. Всички очаквали, че по този начин ще се постигне единство във вярата, ще настъпи мир и единомислие между всички християни по света. Скоро обаче настъпило разочарование, защото в живота на римските папи нескрито преобладавал духът на светското властолюбие. Това довело до парадокса, през XIV век по едно и също време имало няколко папи и се създал разкол. Това ненормално положение създало тревога сред вярващите хора на запад. Започнали да се чуват гласовете на Иероним Саванарола, Джон Уиклиф, Ян Хус и др. за опомняне и преобразувания в църквата. Така същноста на римокатолицизма даде своя неизбежен плод – Реформацията. Тя се подготви постепенно, от началото на XII век. Арнолд Брешиански и Бернард Клервоски и др. ратуваха за морална обнова на римокатолическата религиозна общност. За основатели на протестанското движение обаче се смятат Мартин Лутер, Улрих Цвингли и Ян Калвин.

 

През 1517 г. Лутер въстава против индулгенциите и други злоупотерби на Католическата Църква и написва 95 тезиси върху Витенбергската катедрала, с които прави ново тълкувание на св. Писание и църковни правила. През 1520 г. той е отлъчен от Църквата и осъден на изгнание, а неговите последователи, протестирали срещу решението на сейма, обявени за протестанти. Така се обособило протестанското движение в отделно вероизповедание и продължава и до днес да произвежда голямо разнообразие в собствената си среда – хиляди деноминации.

 

На протестанска почва поради нейния краен субективизъм са се оформили не малко сектански групировки. Най-съществените, които се разпространяват широко и в нашата страна напоследък са: Баптизмът, методизмът, адвентизма и петдесятничеството.

 

Какво трябва да разбираме под думата секта? Секта е организирано и тясно сплотено общество, отделило се от официалната Църква поради коренно религиозно разномислие с нея. То е плод на свободна религиозно-философска интерпретация, която по своему търси да разреши вечните въпроси на човешкия дух за Бога, за живота, за спасението и вечноста. Секта, която и да е тя, не е и не може да бъде наречена Църква. Защото Църквата представлява от себе си богочовешки организъм, членовете на който са свързани помежду си чрез православната вяра, Божия закон, богослужението, свещената иерархия и св. Тайнства, като вървят по пътя на духовното обновление и осъществяват своето спасение. Когато не са налице тези предпоставки, няма основание тези учения и религиозни общности да бъдат наричани със святото име Църква!

 

Ето накратко какво представляват тези религиозни общности и какво е съдържанието на тяхното учение.

БАПТИЗЪМ

          Той е продължение на лутеранството, оформен в сегашната форма от Симон Менон, който изложил своето учение в книгата си “Основи на християнската вяра”, написана през 1539 г. Неговите основни идеи са, че Св. Писание е единствен източник за истинско богопознание и единственно правило и ръководство за вяра и живот. Св. Кръщение може да приеме само онзи, който познава Св. Писание, разкайва се за своите грехове и сам пожелае да бъде кръстен. Св. вечеря се извършва поне два пъти годишно. Почитането на икони, светии и всички църковни обреди са сатанинска измислица. През 1849 г. Йохан Герхард Онкен, Кебнер и Леман основали Всеевропейски баптиски съюз със седалище Хамбург. През 1894 г. и в Америка бил основан Американски баптиски съюз. Днес той съществува като световен баптиски съюз.

цялата тема

Ванга е родена на 31 януари 1911 г. в Струмица (сега Македония) в бедно семейство. Още като дете обича да гадае с момите по празници, да скрива предмети и да ги намира със затворени очи и др. На 12-годишна възраст, когато е на полето със сестра си, ги настига върхушка (смерч), който я вдига във въздуха и я отнася на два километра. Този момент трябва да се подчертае, защото народното суеверие олицетворява вихрушката и вижда в нея зла сила, която може да убие или подлуди човека. Ванга не умира и не полудява, но ослепява. Остава  обикновена, необразована селска жена, на ниско интелектуално равнище.

 

В началото на 1941 г. й се явява конник, излъчващ светлина в бяло, който се представя за Йоан Кръстител (по други източници – за Йоан Златоуст). Той й казва, че тя ще започне да предсказва, а той ще бъде до нея, за да й предава информацията от отвъдния свят. Вместо да се посъветва с духовник и да отхвърли прелестта, Ванга изпада под влиянието на явилия се дух.

 

=&0=& е вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри. “Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, свидетелства Писанието, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата” (2 Кор. 11:14). Прелестта е много трудно откриваема и затова тръгналите по пътя на духовното съвършенство имат нужда от опитно духовно ръководство – от старец, духовен наставник.

 

Още през април 1941 г., когато Вермахтът нахлува в Югославия, Ванга започва да пророчества със силно променено лице и глас. Тя раздава и рецепти за лекуване предимно с билки. Нейната слава се разнася из града и цяла Македония. На 8 април 1942 г. я посещава самият цар Борис ІІІ, който е склонен към мистицизъм и постоянно се консултира с дъновиста Лулчев. През 1942 г. Ванга се омъжва за Димитър Гущеров и се преселва в Петрич. Семейният й живот е нещастен. Тя нито има деца, нито успява да повлияе собствения си съпруг, който става алкохолик и умира от цироза на 40-годишна възраст. Ванга живее в Петрич, но приема посетители в местността Рупите, която се намира на мястото на древно езическо капище. Тя е откарвана в София, за да говори с комунистическия диктатор Тодор Живков. Първоначално той е скептичен, но е впечатлен от разговорите с нея и разрешава от 1967 г. посещенията при нея да бъдат институционализирани и платени. Част от таксата се прибира от държавата. Изчислено е, че обикновено Ванга приема по 100-120 души на ден и за целия период на врачуване се е срещнала с над един милион души.

 

Тя е проучвана от нашумелия на времето сугестолог проф. Георги Лозанов и други учени, за нея са заснети филми, написани са немалко книги особено от нейната племенница Красимира Стоянова.

 

Вкрая на 70-те и началото на 80-те години Ванга е привлечена в окултисткия кръг на Людмила Живкова, който се стреми да съчетае комунистическите догми с Агни йога учението на Николай Рьорих. В това затворено общество влизат Светлин Русев, Богомил Райнов, Нешка Робева и др.  Ванга става най-удобния и ползващ се с доверие човек, който да разпространява нехристиянските идеи на влиятелните окултисти. След 1989 г. тя с ловкостта на опортюнист отново сменя своите политически симпатии. При среща с някогашния лидер на СДС Петко Симеонов тя подсказва изборния лозунг „Времето е наше”. Президентът на „Подкрепа” Константин Тренчев признава, че от 1992 до 1996 г. се среща с нея 50 пъти. Дори иначе благочестивият Симеон ІІ при посещението си на Рупите пали свещ и се покланя на гроба и в църквата на Рупите.Ванга е тази, която е получила най-голям чадър и покровителство от висшите етажи на властта. Тя е била връзката между окултното, тъмното и обикновените хора, защото при нея са ходили не само партийни функционери, а и хора от народа. И точно Ванга е била лостът, по който тъмнината се е придвижила и е влязла в душата на българина.

 

Баба Ванга умира на 10 август 1996 г. Погребана е до построената от нея църква „Св. Петка” в Рупите, в която активно се поддържа култът към нея.

 

За съжаление Божието слово казва, че на магьосници, които са се занимавали с извикването на мъртви (самата Ванга казва, че е общувала с души на мъртви), мястото им не е при Бога, а точно в огненото езеро. Така буквално пише в Свещеното писание. Ние можем да се доверим на Божието слово, но имаме свободна воля и да не се доверим. Но християнинът е редно да вярва на думите на Бога и да ръководи живота си по тях.

 

Руският архимандрит Варнава описва случай скоро след смъртта на Ванга. Тя се явява на сестра си Любка и й казва: „Стига, стига литургии. Стига. Те не ми помагат. Напротив, аз се намирам на дъното на ада и те ме изгарят”.

 

Поради загубени духовни критерии, липса на религиозна грамотност и познание хиляди хора са прелъстени от Ванга.

 

„Феноменът Ванга” свидетелства за безкрайно дълбоката духовна криза, в която е изпаднало българското общество и всеки един от тези, които я приемат.

По материали на: Архимандрит доц. Павел Стефанов, Шуменски университет
Димитър Попмаринов – богослов, специализирал в Ленинградската духовна академия, преподавател по Стар Завет и еврейски език и декан на Богословския факултет на Великотърновския университет”Св. св. Кирил и Методий”. 

Подобно на пясъчен замък, издигнат на морския бряг по време на прилив, християнското семейство се намира в несигурно положение. Започнало с няколко леки пръски, усилило се през стените на семейните ценности, днес течението е прераснало в разрушителни вълни, които връхлитат върху обществото. И с всеки изминал ден вълните стават още по-високи и разрушителни.

 

Телевизията днес изобилства от предавания за слабохарактерни и безотговорни бащи, неспособни майки да гледат родените от тях деца , изоставящи ги по контейнери и в социални домове и непокорни деца. Рекламите на материализма, сексуалната свобода, егоизма и бунтарството ни призовават от афишите, филмите, вестниците и списания. Съвременници сме на разпадането  на традиционното семейство. Рушат се основите, върху които е изградено то. Неразумни хора издигат глас, че бракът е остаряла форма на връзка между мъжа и жената. Предлагат ни свободен съюз на съжителство без да е необходимо тяхното обвързване в брачен съюз. Убеждават ни, че разрушаването на семейните норми щяло да доведе до по-голяма свобода на духа и на развитието на човешката личност.

 

Библията ни разкрива, че в този свят има две институции, които не са създадени от човеци, а от Бога. Това са църквата и семейството. Св. Писание показва, че човечеството произлиза от една двойка. Така е записано още в първата глава на Библията: 

„И Бог сътвори човека по свой образ; по Божия образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и се множете, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби, над небесните птици и над всякакви животни, които пълзят по земята / Битие 1: 27,28/.

 

Светото Писание предава знаменателния факт на създаването жената от реброто на мъжа /2:21-25/. Когато Бог приспа първия човек,  за да създаде подходящата за него другарка, Той не взе кост от крака на Адам, за да не бъде жената тъпкана от него. Не взе кост от и от главата му, за да не се почувства тя по-горна от мъжа си. Но я взе от реброто му, за да му бъде равна; изпод мишцата му, за да я закриля, и близо до сърцето му , за да я обича. Бл. Августин счита, че мъжът предал на жената чрез реброто си сила, а получавайки на негово място мека плът, той приел от нея нежност.

 

Първото име на втория човек бе „жена „. „А рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми: тя ще се нарича жена, защото  е взета от мъжа /си/. На еврейски език „мъж” е „иш”, а жена „ишша”. А това потвърждава факта, че е взета от  мъжа.

 

Второто име на жената е Ева. „ И даде Адам на жена си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи”/ 3:20/. Евр. дума „хавва” означава „живот.” Има се предвид, че тя е родителката на всички хора. В този случай Библията подчертава единоначалието на цялото човечество.

 

Този, който е създал семейството, Той е определил и законите, на които семейството трябва да се подчинява. Ние живеем на една земя, която е сътворена от Бога и Той е вложил в нея всичко, което е необходимо за задоволяването на нашите потребности. Дал ни е въздух да дишаме; вода да утоляваме жаждата си; най-разнообразна храна, за да задоволяваме нашия глад; билки, за да се лекуваме; природен газ, въглища, дърва, за да се отопляваме и какво ли не още, за да бъде животът ни радостен и приятен. Само човешкото непослушание пред Бога и човешкото неблагоразумие ни довежда до неспазване на Божиите закони. Затова ние, хората сме разтревожени от екологичната катастрофа, пред която сме изправени и която застрашава човешкото съществуване. Но автори на тази екологична катастрофа сме самите ние. С нарушаване на законите, които Бог е създал във Вселената, ние се самоунищожаваме.

 

Така и неспазването на Божиите закони

цялата тема

Четири свещи горели бавно.

– Аз съм Мир – казала първата, – но в наше време никой не се бори за мен.

И пламъкът на Мира бавно започнал да гасне, докато изчезнал напълно.

Втората промълвила:

– Аз съм Вяра, но вече никой не ме търси и не се нуждае от мен.

И нейният пламък също спрял да гори.

 

–  Аз съм Любов и нямам достатъчно сила да продължавам да горя.Хората не ми обръщат внимание и не разбират колко съм важна. Те не обичат дори най-близките си.

И без да чака повече, Любовта изгаснала.

Изведнъж в стаята влязло дете и видяло, че три от свещите са  угаснали.

–  Защо не светите? – разплакало се то. – Трябваше да изгорите докрай.

 

Тогава четвъртата свещ му заговорила нежно:

–  Не се бой, аз съм Надежда. Докато горя, винаги можеш да запалиш останалите три свещи.

С блеснали очи детето взело свещта на Надеждата и запалило другите три свещи.

  

Никога не позволявайте свещта на надеждата да угасне.

Началото на сатанизма се свързва с името на Алистър Кроули, роден в Англия през 1875 г. Той основава своя организация „Ордо Темпъл Ориентис”, известна със сексуалните си ритуали във възхвала на Сатаната. Кроули бил първият, който открито се обявил за сатанист. Самовеличаел се като „Страшния звяр” и „666”. Твърдял, че при странстванията си в Египет е установил контакт с духа Айуаз, който става негов посредник и наставник в общението му с отвъдния свят. Проповядвал, че в последната битка Сатаната ще победи.

 

Сатанинските прояви намират благоприятна почва в САЩ.

 

Там е основана първата „Църквата на Сатаната”, която според изследователи е една от най-опасните в света. Неин създател е Антон Шандор Лавей, роден през 1930 г. в САЩ.

 

На 30 април 1966 г. – Валпургиевата нощ от старогерманския фолклорен календар, официално създава организацията си – Първа сатанинска църква (в Сан Франциско). Свещените му книги са „Сатанинска библия” и „Сатанински ритуали”. Своята философия той изгражда върху т. нар девет факта за сатаната:

 

1. Сатаната въплъщава удоволствието, а не въздържанието.

 

2. Сатаната означава реално съществуване, а не измислени духовни мечти.

 

3. Сатаната – това е чистият разум, а не лицемерно самозаблуждение.

 

4. Сатаната проявява любов към онези, които я заслужават, а не я прахосва за неблагодарници.

 

5. Сатаната не проявява кротост и доброта, а отвръща с възмездие.

 

6. Сатаната представлява отговорност за отговорните, а не загриженост за психовампирите.

 

7. Сатаната представя човека като животно, понякога по-добро, но често много по-лошо от четириногите си събратя. Поради „божественото си духовно интелектуално развитие” това животно се е превърнало в най-яростен звяр.

 

8. Сатаната представлява всички така наречени грехове, защото те именно са причината за нашето физическо, психическо и емоционално удовлетворение.

 

9. Сатаната е най-добрият приятел, когото църквата е имала, защото й осигурява работа през всичките тези векове.

 

Наблюдателите подчертават, че всъщност Ла Вей никъде не е казал, че вярва в съществуването на сатаната. Но въпреки, че според него единственият бог е човечеството, фактически се проповядва сатанизъм, макар и под една по-изтънчена форма.

 

Впоследствие от нея се отделя „Храмът на Сет”. Друга сатанинска разновидност е „Църквата на Страшния съд”, основана през 1963 г. в Лондон от разочаровани сциентолози.

 

За жалост, има сведения, че подобни организации се създават и в България. Типичните символи на сатанистите са обърнатият наопаки кръст и „числото на звяра” – „666”, амулети и накити под формата на човешки кости, знакът на пентаграмата, явно предпочитание към черните дрехи – хеви метъл и рокери, изключителна и сякаш немотивирана жестокост към слаби и беззащитни. Предполага се, че подобни групи вече има в по-големите градове – София, Пловдив и т. н. В последните години пресата нееднократно съобщаваше за поругавания на гробове, а през пролетта на 1997 г. станаха известни тайнствени ритуали, извършвани в Монтана – убийства на кучета и др. Като цяло обаче сериозни проучвания по въпроса у нас все още няма. Сатанисти се събират често край гробищата в Свищов. Носят черни наметала и качулки, правят жертвоприношения, ядат вътрешностите и пият кръвта на заколените животни (предимно котки). Тази информация от преди година отшумя някак незабелязано, без развитие. Това не би било смущаващо, ако в случая става въпрос за игра. Ако обаче всичко е „на сериозно”, тогава имаме проблем.

 

Сатанистите са една от най-опасните религиозни общности, тъй като в ритуалите им се принасят и човешки жертви. В „Завръщане от ада” – книга, която стана бестселър, 20-годишният германец Лукас разказва за четирите години в сатанинска общност, преминали „под знака на смъртта”. „…Сбирките са всяка събота, като, ако не присъстваш, рискуваш да бъдеш убит. Ако поискаш да се откажеш – ще бъдеш убит, но преди това ще убият близките ти. Ако се самоубиеш – някой или всички от семейството ти ще бъдат убити. Ако не спазваш правилата в сектата, търпиш жестоки наказания. Трябва да участваш в оргии, масови изнасилвания, да принасяш в жертва на Сатаната животни и… хора. Ако откажеш да пребиеш някой, посочен от жреца – ще бъдеш сломен чрез бой. А биеш най-често свои роднини и приятели. По този начин съвсем скоро оставаш без близки и единственият ти живот е сатанинската църква…”

 

Нови хора се привличат чрез един изключително прост метод – с въпроса: „Искаш ли да те заведа на един купон?”. Последвалият обикновено положителен отговор директно води нищо неподозиращата жертва при сатанистите. Там има два варианта – или да бъде поканена за член (т. е. трябва да присъства на следващата сбирка, като откази не се приемат), или директно да бъде убита. В жертва на Сатаната се принасят предимно просяци, проститутки, избягали деца – хора, които не са търсени от никого и чиято липса няма да бъде усетена.

СВАДЛИВАТА ЖЕНА

„По добре е да живееш в ъгъла на покрив, нежели със свадлива жена в широка къща/ в една къща заедно/ 21:9 25:24

 

Някога на Изнок покривите били равни и там била т.н. горница, там вечерно време излизали на прохлада. Живеенето на покрив е символ на усамотеност, но било придружено с много неудобства: там човек бил изложен на дъжд, вятър, студ и сняг.

 

Оказва се, че една свадлива жена е по-неприятна отколкото несгодите на времето. „По-добре да живееш в пустинята, нежели със свадлива и сърдита жена” 21:19 или по добре сам в пустинята, където няма нито вода, нито хора, нито зеленина, отколкото със свадлива и намръщена жена, защото нищо не може да спре такава жена до предизвика свади и караници.

 

Ако пък се помъчем да я спрем, то ние се мъчим да скрием вятъра или пък да задържимв ръката си нещо мазно – то винаги се изплъзва. Това се разбира от 15 и 16 ст. На 27 притча „Непрестанно капане в дъжделив ден и свадлива жена едно са: който иска да я скрие, иска в десницата си да скрие вятър и благовоние, що само се обажда”.

 

ДОБРОДЕТЕЛНАТА ЖЕНА

 

В откъса, който обхваща Пр.31:10-31, се съдържа описание – възхвала за добродетелната домакиня. В евр. текст всеки един от тези стихове започва с поредната буква от евр. Азбука.” Кой ще намери добродетелна жена?

 

Нейната цена у по висока от бисер”- с така поставения ? се набляга та мисълта, че добродетелна жена се намира трудно. Ако пък някой намери, то той трябва да бъде готов да даде много голям годежен дар. Ст.11 – Мъжът на добродетелната жена винаги ще се чувства сигуран в нейната загрижаност за дома и затова той спокойно ще може да се занимава със своята работа. Ст.12

 

Тя избягва всичко, което може да огорчи или разтревожи нейния съпруг и се отнася с него така до края на живота си. Била трудолюбива; не се ограничавала само да задоволява нуждите на близките си, а се отличавала и със своето благодеяние и към сиромасите. Тя и опора и на ония, които страдат и имат нужда от утеха и подкрепа.

 

Когато съветва, дава разпоредби, упреква или наказва, тя прави това мъдро и кротко. Чужди и са караниците и ругатните. Внимателно наблюдава какво става в дома й, изпълнява задълженията в дома си и е винаги на своето място.

 

Леноста и мързела й са чужди. В нейно присъствие децата й стават на крака и я облажават, а съпругът й не пести своите похвали за нейния труд и старание.

 

„Миловидността е примамлива и хубоста суетна; но жена, която се бои от Господа е достойна за хвала” четем в 30 стих. Външната красота е нещо преходно, докато страхопочитанието пред Господа, което е начало на мъдрост и справедливост, има постоянна стойност в очите на хората и пред Бога.

 

Само такава жена е достойна за възхвала. Само такава жена има право да бъде съпричастна на онова , което тя е заслужила и да бъде публично възхвалявана наравно с мъжа си на градските събрания. Тя е достойна да има еднакви права с него. Стих 31.

=&0=&

“Не убивай”
(Изх.20:13)

Велика е тайната на живота, защото безкрайно велик е Онзи, Който го е създал. Човекът участва в тази велика тайна не само с чудно устроената си физика, но и със своя безсмъртен дух – тая дивна небесна искра, която го тегли нагоре към небесата. Онзи, Който е запалил пламъка на живота в гърдите на човека е непостижимия Бог. Затова никой друг, освен Него няма право да гаси този пламък. Бог единствен ожитотворява, Той единствен има право и да умъртвява, както Сам говори за Себе си: “Аз съм и няма Бог, освен Мене; Аз моря и съживявам, Аз раня и Аз церя” (Второз. 32:39). За да огради премъдро създадения от Него живот у човека срещу заплахата на унищожението, Бог е изрекъл шестата Своя заповед, която гласи: Не убивай!
 

Животът на хората е Божия собственост. Никой не бива да го отнема. Въпреки това падналия в грях човек си присвоява правото – в своето безумие – да убива себеподобните! За забелязване е, че подир грехопадението на първите човеци в рая, скоро последва друг съдбовен грях за човечеството – братоубийството. Тъй, преди да дойде естествената смърт от Бога, дойде насилствената от човека! Кайн уби своя невинен брат Авел! Оттогава зачестиха братоубийствата. Нечестиви, небогоязливи хора посягаха върху живота на свои ближни и повтаряха братоубийствения грях на Каина. Защото всяко убийство е братоубийство. “Бог произведе от една кръв целия човешки род” (Деян. 17:26). Всички ние сме братя и сестри помежду си. Всички имаме един общ Баща – нашият небесен Създател. Затова и днес, когато някой отнеме живота на друг, независимо от това кого убива – свой или чужд, родственик или не – той убива брата си.

 

Шестата Божа заповед е много кратка. Тя се състои само от две думи: “Не убивай!”. Но човешкия грях я е разширил до там, че едва ли ще стигне време в една беседа да изчерпим и разгледаме всички ония грехове, с които хората са я нарушили и продължават да я нарушават.

Против тая Божия заповед се провиняват много видове хора, не само ония, които физически убиват ближния си, но и ония, които го тормозят или морално убиват. Поради това убийци са не само онези, които в изблик на гняв, ревност, завист, мъка, жажда за власт и за забогатяване, или по други някой нечисти подбуди посягат на живота на своите ближни. Убийци са и онези, които от ненавист и злоба смъртно нараняват с някоя тежка дума душата на ближния си. Св. ап. Йоан Богослов казва: “Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец” (1 Йоан, 3:15).

 

Убийци са и онези, които клеветят ближния си и убиват доброто му име. Убийци са и онези, които измъчват по разни начини съседите си, съквартирантите си, познатите и близките си. Убийци са и онези, които се самоубиват.

 

Понеже човекът се състои от тяло и душа, то и убийството може да засегне както тялото, така и душата на ближния. Изброените до тук случаи се отнасят предимно до физическото човекоубийство. Към духовното самоубийство се отнася съблъзанта.

 

Човешкият живот е голяма ценност. Той сам по себе си е върховно земно благо, защото дава възможност да се радва човек на всички други земни блага. Но той е безкрайно ценен и поради това, че е определен с него да се заслужи вечния живот.

Убиецът върши три велики злини: две по отношение на ближния си и една по отношение на себе си. Първата е тази, че лишава ближния си от върховното благо в тукашния свят – от земния живот; втората е тази, че му прекратява живота в момент, когато той може би още не е подготвен за отвъдния свят; и третата е тази, че с убиването на ближния си убива и себе си, като се обрича поради злодеянието си на геената огнена. Словото Божие направо говори, че наред с другите престъпници, делът им на убийци е “в езерото, що гори с огън и жупел” (Откр. 21:8).

 

Разбира се, и за този най-грозен грях има прошка, ако убиецът се покае от все сърце. А Господ постоянно зове към покаяние, като разпалва огъня на страшните угризения в тяхната съвест. Опитът говори, че никой престъпник така жестоко не се измъчва от угризения, както убиецът. Той вижда убитите от него жертви и наяве, и на сън. Те го преследват. Те викат за отмъщение. Те го корят и изобличават. Убиецът не може да намери никъде покой. Той носи наказанието за своето злодеяние в съвестта си, откъдето не може да избяга.

 

Има няколко вида убийства. Едно от тях дори си е спечелило славата на добротворство към страдащите. Това е отравянето на тежко боледуващите с някои смъртоносно действуващи лекарства, с цел да се облекчат предсмъртните им страдания. Но знаете ли каква лукава измама се крие зад тази привидна любов към ближния! Колкото и да е добронамерено, намесването на човеци в прекратяване живота на тежкоболния е убийство! Никой няма право да отсече последната нишка на живота освен Бог. И то по две причини: 1) Че човешкото знание е ограничено и 2) Че човешката лошавина е неограничена. Но има и друга една още по-важна причина, поради която един истински християнин никога не би се решил от сантиментални и “човеколюбиви” съображения да причини “лека смърт” на близките си – защото човек се готви в този живот за бъдещия; защото чрез търпеливо понесената болест на тялото, оздравява душата. Спасителят казва: “Който претърпи до край, той ще бъде спасен (Мат. 24:13). Прекратяването на страданията прекратява и търпението. А който не е претърпял до край, как ще се спаси?! Велики светци като св. Ефрем Сирин, Блаж. Августин и мн.др, като съзнавали, че болестите и страданията във временния живот ни избавят от мъки във вечния, така са се молили: “По-добре тук ни накажи, Господи, а там ни помилвай”.

 

И така, Бог може да бъде милостив и към убиеца и да запали такъв огън в съвеста му, който да го доведе до искрено покаяние и спасение. Нали Господ не иска смъртта на грешника, но да се отвърне той от пътя си и да бъде жив (Иез. 33:11). Но как ще бъде Бог милостив към онзи, който чрез самоубийство сам си отнема всяка възможност за покаяне, и то след като е извършил смъртен грях – слагане край на своя живот? Защото покаяние след смъртта няма!

Самоубиецът върши три страшни гряха: 1) Отнема живота си, над който няма право; 2) Провинява се тежко против своето семейство, като го лишава от себе си; 3) Провинява се и против своето спасение, защото погубвайки тялото си, той погубва и душата си.

 

Но какво трябва да се направи, за да се ограничи това социално зло – самоубийството? Трябва да възпитаваме ближните си и децата си във вяра и благочестие; да ги учим на страх Божи и на упование в Божия благ промисъл; да им внушаваме, че дори косъм от главата на човека не пада без Божията воля. Истинският християнин никога не свършва живота си със самоубийство, защото знае, че Бог е негов небесен баща, който всичко премъдро нарежда с оглед да се постигне най-високата цел на човешкия живот – спасението на душата. Той е убеден, че Бог по-добре се грижи за нас, отколкото ние умеем да се грижим за себе си. Истинският християнин никога не свършва живота си със самоубийство, защото знае подобно на св. ап. Павла, да живее в убилие и оскъдица (Фил. 4:12), защото е свикнал на себеограничеване и себеотричане. Той не се оставя страстите му да го ръководят и довеждат до отчаяние и самоубийство, а се бори с тях.

 

Към самоубийците спадат и следните хора: скъперниците, алкохолиците, ненаситните сладострастници, тези, които убиват съвеста си и така наречените благочестиви самоубийци, които отказват да бъдат лекувани от лекари и да приемат лекарства.

Както вече казахме, към духовното убийство спада съблазанта.

Съблазнителите, които вкарват ближния си в грехове, му причиняват тъкмо такава духовна смърт! Блаж. Августин казва: “Не мисли, че ти не си убиец, ако си научил ближния си на грях…Ти погубваш душата на съблазнения и отнемаш от него това, което принадлежи на вечноста”. Колко много духовни убийци има днес, които сеят съблазън около себе си! И колко плачевни последици се раждат от това! А при това обществото е свикнало със съблазните като с нещо едва ли не редно в живота! Съблазнителите подражават на дявола. Без да убиват тялото, те погубват душата, с което причиняват смъртта и на едното, и на другото.

Като знаем, че светът е пълен със съблазни, какво трябва да сторим? Когато сме изправени пред съблазните на живота, трябва да помним, че за всяко отказване от тях ние ще получим голяма награда от Бог. Каква полза тук да живеем угодно на страстите си, а там, във вечния живот да бъдем завинаги отлъчени от Бог?! Нали затова Христос ни учи: “Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената” (Мат. 5:29-30).

Братя и сестри, нека се научим да летим духом към Бога, да мислим за небесните неща, да се стремим към вечната си родина и тогава ще загубят за нас съблазните всяка власт. Да помним чудните думи на св. Йоан Златоуст: “Когато птиците летят във въздуха, не можеш да ги хванеш в примка. Тъй и тебе няма да те уловят в примките на страстите и съблазните, ако ти гледаш към небето. Който се е изкачил на върха на планината, вижда града и къщите му малки. А хората, движещи се по земята, му се показват като мравки. Тъй и на тебе всичко земно ще ти се стори като нищо непредставляваща дреболия, ако ти се издигаш във височината на духовната мъдрост.”

И така, съблазни трябва да дойдат, но ние трябва да се пазим:
1. Да не идват те чрез нас, за да не станем ние виновни за духовното убиване на нашите ближни.
2. Когато срещнем съблазни, да не ги приютяваме в сърцата си.
Само тогава, газейки в калта на живота, ние ще преминем с Божията помощ чисти.

 

АМИН!

                                          „Блажени милостивите, защото те

                                          Ще бъдат помилвани” /Мат.5:7/

     Няма по-голямо щастие за грешника да получи Божията милост! На какво може да разчита един, който жадува да се спаси, а е очернил съвестта си с много грехове, освен на Божията милост?! Никога грешникът не може да се изкупи, ако Бог не го помилва. Затова толкова често в църковните богослужения се чува вопъла: „Господи, помилуй!” Но ако иска грешникът да получи Божията милост, той трябва да отговаря на едно неотменимо предварително условие – сам да е милостив към грешките на другите! „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”.

 

 

Много са начините за проявяване на милосърдие, но в основата си те са едно и също нещо- проява на добро сърце. Колкото различни са нуждите на хората, толкова различни милости могат да им бъдат оказани. Нуждите могат да бъдат телесни и духовни, затова и милосърдието може да бъде материално или добър съвет, блага дума, съчувсвена прегръдка, едно рамо, на което на което да изплачем болката си.

 

 

Целият живот на Иисус блести с дела на милосърдие – болни лекувал, наскърбени успокоявал, гладните хранел, мъртви възкресявал. И една от Неговите най-главни заповеди е: „Бъдете милосърдни, както е милосърден небесният Отец!”

Да нахраним гладния, да напоим жадния, да облечем голия, да посетим и утешим болния и затворника, да подслоним бездомника, да нахраним сираче, да помогнем на една вдовица – това са все дела на милосърдие. Милост към ближните проявяваме и когато се стараем да ги отклоним от лошия път, когато просветим с истината заблудения, когато утешим наскърбени. Иисус поощрявайки да вършим тия дела на милосърдие, казва, описвайки страшния съд: „ Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създаването на света; защото гладен бях и ме нахранихте; жаден бях и Ме напоихте; страник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте”. Мат. 25:34:36

 

 

Пример за милосърдие Иисус ни е дал в притчата за милостивия самарянин. Пътят от Иерусалим за Иерихон ту се спуска в дълбоки клисури, ту се изкачва на височини, откъдето се откриват широки простори, поради което е живописен. Но при честите завои, въпреки и оживен, крие опасности от нападения. И ето там пътник е нападнат от разбойници. Ограбен и пребит, той лежи полумъртав на жаркото слънце. Задава се свещеник. Поглежда го съчувствено, но може би разбойниците са наблизо. Има опасност и той да пострада. Отминава го. Нали бърза за службата в свещения град. След него минава левит, също служител на закона. И той бърза да отмине. След тях се задава самарянин, съвсем чужд по народност и вяра на изпадналия в тежка беда. Сърцето му трепва от милост и той се спира. Измива раните му с вино, омекчава ги с елей, превързва ги и го качва на добичето си. Откарва го в страноприемницата и плаща за грижите, които ще бъдат положени до оздравяването му . / Лука 10:25-37/.

 

 

С тази премъдра притча Христос дава няколко урока на цялото човечество от всички времена. Първо разкрива ни духовната истина, че ближен на човек е този, който страда и се нуждае от милосърдие. Второ, че трябва да проявяваме милосърдие към всички, които се нуждаят, а не да правим разлика между достойни и недостойни, правоверни и иноверци, богати и бедни, без разлика на народност. Св. Йоан Златоуст казва: „Милостивият е пристанище за нуждаещите се. А пристанището приема всички претърпели корабокрушение; били те зли или добри. Поради това и ти, виждайки, че някой човек е претърпял крушение и изпаднал в бедност, не разсъждавай и не искай отчет, а прекрати бедствието. Едно е съдия, а друго раздавач на милостиня. Милостинята затова се нарича милостиня, защото се раздава и на недостойните. Какво би станало, когато болен човек отиде на лекар и той вместо  да го лекува, започне да му натяква за неговия безпорядъчен живот.

 

 

Бог приема като велико дело и най-малката проява на милосърдие у човека, когато извира от дълбините на чистата любов и безкористното състрадание към ближните. Иисус похвали вдовицата, която пусна в съкровищницата на храма само 2 лепти, докато другите жертваха много пари. Те обаче даваха от излишъка си и следователно нито много любов, нито много усърдие, нито много жертвеност имаше в техните дела. А вдовицата даде последните си пари, с които разполагаше.

 

 

Добротворството ни трябва да бъде тайно. Христос ни е оставил едно знаменателно наставление: „Кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам те вече са получили своята награда. А ти, кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка, не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.”

 

 

Които имат в сърцата си милост към ближните, ще получат  Божията милост заради милосърдието си. Милостинята ще очисти сърцата им според думите на Спасителя: „Давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто.” Лука 11:41 Но само милостинята без стремеж от наша страна да се поправим и да негрешим, няма да ни дарува Божието царство. Блажени Августин поучава: „ да не се самозалъгват ония, които мислят да си купуват невинност чрез даване на милостиня…а в същото време си остават в постоянните беззакония.” „Милостинята служи за спасение на онзи, който е поправил поведението си. Ако благотворите само за това да придобието правото да грешите безнаказано, то вие не храните Христа в лицето на бедния, а се стараете да подкупите своя Съдия.” А небесният Съдия е неподкупен за разлика от земните, Него може да умилостиви само сърдечното покаяние, чистата безкористна любов и проявено към бедните безкористно милосърдие.

 

 

„ Не е едно и също – разяснява св. Григорий Велики- да вършиш милосърдни дела за греховете си, или да грешиш съзнателно, обещавайки да даваш милостиня.

 

 

Милосърдието трябва да бъде вършено безкористно. Тогава бива стократно възнаградявано от Бога. То обогатява по чуден начин и физически и духовно човека, защото увеличава добрите му дела, които украсяват душата му, а прави и чудото да се връща раздаденото, по други пътища пак към него. „ Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш” Еклесиаст 11:1; Спасителят е обещал, че щедрия добротворец” още тук ще получи стократно и ще наследи живот вечен” Мат. 18:29, а в Еванг. от Лука ни казва: „давайте и ще ви се даде; защото с каквато мярка мерите, с така ще ви се отмери”. Ако не даваш милостиня поради скъперничество, нима ще бъдеш винаги богат с имота си? Не, защото много неприятности могат да те лишат он него! Крадци могат да те окрадат. Молецът сяжда натрупаните ти дрехи; ръжда от друга страна ти уврежда съдовете. А смъртта – последният крадец – изведнъж ще те лиши от всичко. Скъперникът и в тоя живот не умее да се ползва от парите си както трябва, а и в бъдещия няма да ги има, защото не ги е изпратил в отвъдния свят чрез ръцете на бедняците. Тогава ще разбере, че истински негово е само онова, което е раздал. Тази мъдрост притежавал един богат човек, който поръчал да напишат на надгробния му паметник тия думи: „Каквото мислех, че е мое, загубих го. Сега само това остава мое, което бях раздал на бедните.”

 

 

Кой от нас не се нуждае от Божията милост? Дълбока заблуда е да мисли някой, че е заслужил нещо. Защото доброто, което се трудим да осъществим става с Божията помощ. Само злото е наше, тъй като сами го вършим. Никой от нас, грешните не може да издържи справедливия Божи съд. Никой сам себе си не може да спаси. Ако има спасяващи се то е по Божия милост. Тази милост е слязла от небето на земята в изкупителното дело на Иисуса Христа „По благодат сте спасени”. Всеки вярващ може да я има.  Едно от условията обаче е да бъдем милостиви към ближните си. Ако сме немилостиви, няма за какво да се залови в нас слизащата от небето Божия милост. Както ледът и восъкът не могат се слепят, защото са разнородни елементи, тъй човешката жестокост и Божията милост не могат да се съберат в едно сърце, защото нямат нищо общо помежду си. Човешката жестокост пропъжда Божията милост, т.е. пропъжда единствената възможност за спасение.

 

 

Кои са греховете във връзка с петото блаженство? Немилосърдие към бедните поради скъперничество; безчувствие към страдащите; към чуждите болки и мъки.; осъждането на ближните заради техните нравствени немощи. С осъждане никой никому не е помогнал. Тъкмо по този начин мнозина са наранявани. Спасителят е заповядал: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” Мат. 7:1-2. Не осъждане, а любов и снихождение трябава да има в нашите взаимоотношения. Трябва да мразим злото, а не злия! Ненавиждай греха, а не грешника! Източникът на злото е дяволът. Грешникът, който върши неговата воля е негов роб. „Когато някой бутне друг в ямата, ние не порицаваме падналия, но онзи, който го е бутнал.” Затова падналия заслужава милостиво съчувствие. Следващия грях е завистта, която прогонва от сърцето всяко добро чувство и води такива хора до зложелателство. Колко злини е причинила завистта на ближните не може да се изчисли. Попитали един мъдрец, като му посочили един завистливец, който винаги ходел с навъсено и мрачно лице. „Защо този човек не е весел? Мъдрецът отговорил: „Или затова, че му се е случило нещастие, или затова, че на ближния му се е случило щастие”. Завистта е подобна на молеца, който сяжда дрехата в която се ражда. Така и тя погубва това сърце, в което се появява.

 

И така, през целия си живот може никога да не срещнем човек, който се нуждае от спасяване на живота, както в Притчата за самарянина. Всеки ден обаче срещаме хора, които имат нужда от физическа и морална подкрепа. Никак не е малко, ако я окажем с топло сърце.  Да не забравяме, че дори една добра дума, един съвет или искрено съчувствие също е жест на милосърдие.

 

 

/ Случая с Толстой/

 

Един ден Толстой, като минавал по улицата, видял един нещастник, който протягал изсъхнала ръка към всеки минувач за милостиня. Писателят бръкнал в джоба си, но за съжалине нямало нито една монета за тая простряна ръка. Толстой хванал ръката на нещастника и съчувствено му казал:

–         Братко, съжелявам, нямам какво да ти дам.

 

Сълзи бликнали в очите на клетника. Лицето му грейнало.

– Непознати господине, доволно е, че ме наричаш твой брат. Стига ми това, че ме имаш за брат…

 

Християнската символика и иконография има дълго и сложно историческо развитие. То може да бъде условно разделено на три периода – символичен, до епохата на иконоборството и последващ етап. Най-ранният е определян като символичен. Той обхваща първите три века от християнската епоха и се свързва главно с изписването на християнски гробници, предимно катакомби. В древния гръко-римски свят те били сред първите богослужебни места на християните. Образци от тази епоха може да видим предимно в Рим, Неапол, остров Милос. В тях обикновено преобладават старозаветни християнски и по-рядко езически символи.

 

Основна идея в тези първи паметници на изкуството е възкресението и победата над смъртта. Едни от най-разпространените символи са рибата, агнето, лозата, кипарисът, котвата, паунът или птицата Феникс, както и образът на добрия пастир.

Рибата безспорно е сред най-ранните християнски символи. На гръцки думата ихтис, риба, се явява като акростих – Иисус Христос, Божий син, Спасител. Някои изследователи разглеждат този символ като кратка формулировка на Символа на вярата. Рибата е заимствана от езическия свят, където символизира водната стихия, но като християнско послание тя се свързва с кръщението и евхаристията. Има изображения на риба, носеща поднос с хляб, което показва жертвата на Христос, на тайнството причастие.

Агнето като друг символ, или, както по-точно се казва – агнецът, е символ на Господ Иисус Христос. Този образ е заимстван от старозаветните пророчества и най-вече от тези на Свети пророк Исайя. Той видял Божия син Христос като жертвен агнец. Агнето било предпочитано и като жертвено животно в Стария завет.

С кръвта от жертвения агнец по традиция на празника Пасха юдеите помазвали вратите на домовете си. Това е спомен за бягството на еврейския народ от Египет. Пасха означава избавление.

Лозата е често използван символ както в Стария, така и в Новия завет. Христос сам определя себе си като истинската лоза според евангелието от Йоан.

Котвата от най-дълбока древност е символ на християнската надежда. Този символ идва от посланията на Свети апостол Павел.

Паунът или птицата Феникс, макар и част от езическата митология, е също изключително използван в ранното християнство като символ на Христовото Възкресение. Той е твърде широко използван за изобразяване на добрия пастир. Явява се и днес в иконографията. Свързва се единствено с Господ Иисус Христос, който в евангелието от Йоан казва – Аз съм Добрият пастир.

Друг често срещан символ е кипарисът – образ на смъртта. Палмата се свързва с надеждата, както палмата е сама в пустинята, но оцелява, така и надеждата ни не трябва никога да угасва. Маслиновото дърво – символ на евхаристията. То изразява идеята за Божията благодат. Тръбата, сигналната тръба, пък е символ на всеобщото възкресение, когато Господ ще призове всички – и живи, и мъртви. Мечът е гневът Божий. Петелът е символ на грижите, които пастирът – свещеникът, трябва да полага за своите пасоми. Идеята е както петелът сутрин рано буди всички, така и духовникът трябва да събужда вярата у паството си, да го държи будно. Има много други символи като лирата, арфата, които подсказват, че християните трябва да прославят Бога.

Вторият период започва с прекратяването на гоненията на християнската църква от страна на римските императори. Това е началото на днешната иконография. При нея се оформят литургически, исторически и други видове цикли в християнското изкуство.
В християнството е прието човек да носи на врата си най-напред символа на нашето спасение, всеоръжието на светлината – Христовия кръст. Православните могат да носят малко медальонче, с образ на почитан от тях светия или на Божията майка. Може да се носят и символите на християнските добродетели – кръстът на вярата, котвата на надеждата и сърцето на християнската любов. Медальоните, които трябва да се осветят, са кръстът и образът на Божията майка, защото те се приемат като символи на религиозно поклонение, изобразяват един или друг аспект от християнската вяра.

 

“А вие недейте се нарича учители
защото един е вашият учител – Христос””
(Мат.23:8)

Един от актуалните проблеми на нашето съвремие през последните години е проникването в нашата страна на много секти и разновидности на религиозни общности. Те обявяват себе си за последователи на Христос и активно проповядват от негово име, печелейки души за една свята кауза, която те самите изопачават, превръщайки я в богохулство. Проблемът със сектите днес е повече от актуален, защото в нашето време на несигурност и икономическа разруха обществото ни търси своя корен в духовните ценности, които ни е оставило божието слово и неслучайно именно тук атаката срещу духовния живот на човека е толкова яростна и непримирима.
Днес ще се спрем върху дъновизма и неговите отклонения от православната вероизповед. На 11 юли 1864 г. в с. Хатърджа (днес Николаевка) се ражда третото дете на свещеник Константин Дъновски и презвитера Добра Георгиева, което те кръщават с името Петър. Началното си образование той получава последователно в с. Хатърджа, гр. Нови Пазар, където баща му е на енорийско служение и в гр. Варна. През 1883 г. продължава образованието си в новооткрития в гр. Свищов богословски отдел към Американското методическо училище, което завършва през 1887 г. През лятото на следващата година заминава в Америка, където се записва студент в семинарията Дрю, гр. Медисън – Ню Джърси, а по-късно и в теологическия факултет на Бостънския университет. На 7 юли 1893 г. получава диплом за завършено редовно обучение и веднага се записва в Медицинския факултет на същия. През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България и започва своята религиозна дейност на духовен просветител, като нарича себе си учител. В какво се състои неговото учение?

 

Дъновизмът е окултно и теософско учение, оформено и разпостарнявано от Петър Дънов. В него има смесица от християнство, гностицизъм, окултизъм, мистицизъм, теософия, пантеизъм и др. и най-вече лични ясновидски прозрения на Петър Дънов. Дъновизмът не е напълно оформен като религиозно нравствена система. Самите последователи на Дънов не рядко твърдят, че не разбират своя учител. Учениците му са като хипнотизирани, със смирение, без размисъл приемат всяка негова дума. В неясното и нелогичното, в ненаучното и безмисленото те съзират тайнствената сила, признак на велик ум, на божествена посветеност, недостъпна за тях. Те смятат, че Дънов учи с личен пример, напътства и пояснява в своите беседи как да се усвои най-великото изкуство на разумния живот, което носи сили, здраве, радост, усъвършенстване на способностите, младост и висша красота.

Дънов е организирал противоцърковно сектантско общество. Заслепен от успехите си, той открито отрекъл Христа и Неговата Църква. Той изхожда почти винаги от Библията и към нея се връща, но винаги придава друго съдържание на библейските думи и истини. Например той говори за Бога, за Христа, за Евангелието и библейското учение за ангели, дяволи, добро и зло. Със своето учение той иска да прикрие домогванията си да бъде фанатично тачен вместо Иисус Христос. Учението на Дънов за Бога е нантеистично. Той отрича троичноста на Бога. Бог Отец, според него е учението за божествената мъдрост, Бог Син – учението за божествената любов, Бог Дух Свети – учението за еволюцията на човека.

Дънов твърди, че днешната църква е съградена върху сенките на Христовото учение, че тя е Църквата на мъртвите. Той своеволно и противоцърковно вняся нови мисли и идеи в Христовото учение, като отрича християнските тайнства и обреди. Не иска да знае, че Иисус Христос и апостолите са спазвали много обреди: Те са правили поклони (Мат.28:9, Еф.3:14), вдигали са ръце за молитва (1 Тим.2:8), кадили са тамян (Фил.4:18), запалвали са светилници при богослужение (Деян.20:7-8), употребявали са свещени одежди при богослужения(2 Тим.4:13)

Той създава свой култ: поклони, гимнастика, ходене по роса, посрещане на слънцето, поклони и др. Един от методите, които той създава за хармонизиране и трансформиране на енергиите в човешкия организъм е танцът паневритмия, т.е. – всеобщ космичен ритъм. В нея по уникален начин са съчетани словото, музиката и движенията на упражненията. Изпълнителите на танца се движат по двойки в кръг, в центъра на който музикантите изпълняват мелодиите към всяко упражнение. Паневритмията се играе в периода 22 март – 22 септември, сред природата, в ранна утрин, когато чистият въздух и светлината влизат свободно в човешкия организъм и го обновяват. Нейното изпълнение по време на летните лагери на Рила се организират от 1929 г. и до сега. В многообразните създадени от него форми има едно езическо обожествяване на слънцето и природата и недвусмислено суеверие.

Дънов приема теософското учение за прераждането. Дори, той е по-последователен от теософите: признава, че човек се преражда в животни, в растения и в минерали. “Дърветата – казва той – имат свои преживявания: те виждат, чуват и говорят. Всеки техен лист си има свои очи и мисли. Мислите на човека, седнал под дървото, се отпечатват на листата му и пр.”. Дъновизмът учи, че възкресението е непрекъснатият процес на усъвършенстване чрез прераждания. Поради това няма рай и ад, няма вечно блаженство и вечни мъки. Докато достигне до сегашното си състояние, човечеството е минало през по-нисши раси и цивилизации. Според него сега се подготвят условията на т.н. VI раса. Това ще бъде едно човечество с много по-развити духовни сили и способности. Шестата раса щяла да има ново, шесто сетиво – ясновидството. Неговите прозрения за бъдещето са толкова разнолики и така противоречиви, че никой разумен човек не би могъл да се съгласи и да ги приеме, като едно ново сетиво.

Дънов основава т.н. “Бяло брастство”. Член на това братство може да стане всеки, който служи на доброто. Разпространението на дъновизма в миналото е в резултат на дълбоки социални и икономически причини. Въпреки разпространението у нас на дъновиска литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в своя еклектичен емперизъм, основаващ се на безпочвено мислене и фантазии, без реално покритие. След като разгледахме накратко учението на Петър Дънов, нека всеки един от вас сам да оцени по достойнство и си извади съответната поука.

Истинската спасителна вяра може да бъде само една – онази, която донесе от небето и даде на всички хора на земята нашият Спасител, Господ Иисус Христос. И не е необходимо да се поддаваме на различните религиозни формирования, за да можем да съхраним нашата индивидуалност и принадлежност към българската култура и към Православната Църква, която е запазила и съхранила народа ни през вековете. Нека да пазим като зениците на очите си най-драгоценното всебългарско притежание – православната вяра! Да пазим единството, за което Христос с кървава пот се моли на Своя Отец. Нека останем завинаги верни и предани на едната Свята, Вселенска, Апостолска Църква, която съхранява Христовото учение в неговата кристална чистота и пълнота!

=&0=&

Голямо изпитание за вярващите е да изпълнят душата си с доброта, с покой, да се покаят, да изживеят истинско пречистване.

 
Ще споделим мисли за един на пръв поглед незабележим, но пагубен порок – осъждането. Тази черта в характера, а може би по-точно е да се определи като начин на поведение, се практикува от много съвременници. Този порок си поставя обикновено маската на ревност по доброто, истината, любовта. И хората го приемат, свикват с него, практикуват го, без да знаят за гибелните му последици. Човек понякога не знае, че той съществува, че го носи и че трябва да се бори с него. Осъждането на ближните е скрит враг. Облечени в мантията на правдолюбци, често хората одумват другите, намират и подчертават недостатъци. Даже някои си въобразяват, че изпълняват някакъв дълг, мислят се за призвани да изказват, според тях, истината.

 

Осъждането може да има различни лица. От невинна забележка, през основателно възмущение, шеговита подигравка, прикрит сарказъм, злобен укор, да стигне до тежка обида. Същността му е човеконенавист. Невидимите стени, които осъждането издига между нас и ближните, ни водят до отчуждаване и охладняване на любовта, която Бог иска да изпитваме помежду си.

 
Кои са причините, които ни тласкат към съдене на ближните?
=&0=&. Тя предизвиква човек да има високо мнение за себе си, неправилно да сравнява своите качества с тези на другите, които винаги подценява. Горделивецът сам се поставя на пиедестал, откъдето съди и сам се издига в собствените си очи. Така губи възможност за реална преценка и изпада в окаяност. Нека припомним – “И тъй, неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш. Защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото.” (Римляни 2:1)

 
Веднъж допусната в сърцето, гордостта не остава сама, а ражда и други пороци като злоба и завист. Те също могат да бъдат причина за осъждане. Ако горделивецът търси недостатъците на другите, завистникът се фокусира върху чуждите успехи и достойнства, за да ги омаловажи, да им се присмее и да ги принизи. Злобният и завистлив човек използва осъждането като защитно оръжие за отклоняване на вниманието към себе си.

 
Други осъждат от незнание, от насадени грешни навици от детство. Те не осъзнават какво вършат и често обясняват поведението си така – не искам да обидя, но той или тя направи това и това…Подобен поведенчески навик влияе гибелно цял живот.

 
Сред християните се срещат и хора, които осъждат от мнимо желание да помогнат. Вместо да открият своите недъзи, те усърдно следят, откриват и “поправят” братови слабости. Те не познават разликата между осъждане и изобличение.

 
Бог ни учи на смирение, но не и на овчедушие. Той ни е дал начин да покажем грешката, без да съдим – “Ако съгреши против тебе брат ти, иди го изобличи насаме;ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата;но ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар”(Матей 18:15-17).

 
Осъждането не търпи компромиси. Изобличението се прави с дълго търпение и любов. То дава шансове за промяна, не спира да се надява и вярва в добрата промяна на другия. Свети Йоан Златоуст казва: “Трябва не да посрамваш, а да вразумяваш, не да обвиняваш, но да съветваш, не с гордост да нападаш, а с любов да изправяш.”

 
Последиците от осъждането са много и разнообразни. Гордостта може да бъде не само причина, но и следствие от осъждането. Защото колкото повече виждаш чуждите пороци, толкова повече се издигаш сам в собствените си очи.

 
Осъждането и злоречието ни правят съработници на дявола, защото му помагаме в опозоряването на другите. Постепенно губим любовта си и ни боли още повече, защото нарушаваме и голямата Божия заповед – възлюби ближния като себе си.

 
Осъждането води до отчуждение между близки. Свети Йоан Милостиви казва – “Братя мои и чеда, не бързайте да осъждате. Защото много пъти виждаме греха на съгрешаващия, а тайното му покаяние не знаем.”

 
Когато съдим ближния си, прегрешаваме пред Господ, защото отнемаме Неговите права да съди Своите създания.

 
Всеки може да се бори с осъждането. То е трудно, може да продължи дълго, но когато човек свикне да се смята за еднакво грешен с тези, които би осъдил, нещата за самия него се променят към добро. И ще заслужим Божието велико обещание – “Не съдете, и няма да бъдете съдени;не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете.”

Христос за нас бе разпнат при Понтия Пилата,
и страда, и бе погребан.

Иисус Христос извиквал възхищение с дивното Си учение и необикновенните Си дела (Мат.22:23). Целият народ тръгнал след него. Това възбудило завист у еврейските старейшини. Завистта им се превърнала в омраза, когато Спасителят взел да изобличава тяхното лъжливо учение и беззаконен живот. Именно затова те започнали да Го преследват. Наклеветили Го пред римската власт, представлявана тогава от Пилат Понтийски. Набързо осъден, Иисус Христос бил разпнат на кръст, претърпял големи страдания, умрял и бил погребан.

За кого бил прикован на кръст Иисус Христос? – За нас, грешните хора, за да ни изкупи от греха и да ни даде възможност да влезем в блажения вечен живот. “Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Мат.20:28). Заради нас и вместо нас Христос бил разпнат и страдал. Чрез тези Свои страдания и смърт, Богочовекът ни е изкупил от греха, проклятието и смърта, т.е. платил дълга вместо нас и ни е примирил със Своя Небесен Отец. Ние сме грешили и сме трупали дългове пред Бога, които не сме били в състояние да изплатим. И понеже Божията правда иска възмездие, явил се е Иисус Христос – Безгрешният, приел върху себе Си отговорноста за всичките наши грехове и пред лицето на Божията правда понесъл доброволно и последствията от греховете, наказанието за тях, тъй като всеки грях може да бъде унищожен, само след като бъде изкупен, изстрадан и заплатен. Че за нашите грехове е пострадал Иисус Христос, се казва още в Стария завет: “Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи…Той бе изпонаранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме” (Исаия. 53:4-5)

Изкупителната жертва на Иисуса Христа осветила целия човешки род. Тя е дала сили на всички повярвали да се борят с греха, приближила е човека до Бога и го примирила с Него. Тази изкупителна жертва е не само акт на правосъдие, но и дело на безкрайната Божия любов към хората. От безгранична любов към нас, грешните, Спасителят е взел върху Себе Си нашите грехове, и като че сам бидейки виновен за тях, е пострадал вместо нас, с което ни изкупил (Йоан. 3:16).

В Символа на вярата е казано, че Иисус Христос е страдал и е бил разпнат и погребан по времето на Пилат Понтийски. Защо името на този езичник е вмъкнато от Св. Отци в такъв свещен текст? В отговор ще изтъкнем главно две причини:

1. Със споменаването на Понтия Пилата, Св. Отци са искали да покажат, че Иисус Христос е историческа личност. Както никой не се съмнява в историческото съществуване на римския прокуратор Пилат, така не е оправдано да се съмняваме в историческото съществуване и на Иисуса Христа.

2. Със споменаването името на Понтия Пилата, Св. Отци са искали да покажат, че именно пострадалият при Пилат Иисус, а не някой друг е истинският Месия: че Той именно е бил обещан от Бога и бил очакван в стария Завет.

По-нататък в Четвъртият член от Символа на вярата се казва, че Иисус Христос е страдал и бил погребан. Това е споменато с цел, понеже се появили лъжеучители, които казвали, че Той привидно бил страдал и привидно бил умрял. Ние обаче изповядваме, че със своята човешка природа, Спасителят делствително страдал на кръста и действително е умрял за нас. Вярно е, че като Бог Той не е страдал, защото Бог не подлежи на страдания. Но това не намалява физическите Му страдания като човек.

Справедливо може да се постави въпросът: за всички хора ли е пострадал Спасителят? Словото Божие казва, че за всички. Христовата изкупителна жертва обхваща всички хора от всички времена, живяли преди и след Христа. Но от благодатните и спасителни плодове на тази жертва се ползват само онези, които повярват и се кръстят в името на Отца и Сина и Светия Дух, които вършат добри дела на вяра и любов, и които от своя страна доброволно вземат участие в Неговите страдания и Неговата смърт.

Всеки човек има своя житейски кръст, свои страдания. И ако той ги понася безропотно, със смирение, с търпение и с вяра в Господа Иисуса Христа, той взима все едно участие в Голготските мъки на Изкупителя. При твърда, жива и сърдечна вяра, християнинът става именно чрез скърбите и изпитанията си едно с Божествения Голготски Страдалец.

Постът е древен дар. Узаконен в рая. От дървото за познаване на добро и зло Ева ако не беше яла сега не бихме имали нужда от тоя пост. Сега сме повредени от греха и имаме нужда от покаяние, а то без пост не става. Прости на ближния си оскърблението. Опрости дълга на длъжниците си.

 

 

Не пости в караници и съдене. Въздържаш се от храна а сееш обиди. Не ядеш месо, а изяждаш човека до себе си с приказките и делата си.Езикът ни трябва да пости. Да постим от завист, от съдене, от говорене на празни приказки, цинизми, от лъжи, лицемерие. Каква полза от телесният пост, ако умът и душата са нечисти? Каква полза ако каруцата е здрава, а кочияшът ненормален; корабът здрав, а кормчията пиян? Една от добродетелите, която в наши дни е криворазбрана е постът.

 

 

Постът не е диета.  Телесният пост за вярващите е само средство, чрез което да достигнем едно по- високо духовно състояние, което наричаме духовен пост.  Но за съжаление в много случаи оставаме на първото ниво – телесния пост- и то не толкова от незнание, от немощ на духа. Все не ни достигат сили да се откъснем от телесното, от земното, от материалното и да се извисим – с мисли, думи и дела – в сферата на духовното, на онова второ ниво, където са истинските, нетленните и вечни неща и стойности.

 

 

Телесният пост, когато не е придружен с духовен е едно отричане на религията. А мнозина имат подобно отношение не само към поста, а изобщо към вярата и Църквата. Те я възприемат единствено като хубава битова традиция, като сбор от обичаи и обреди, идване на църква в големи празници и палене на свещи за здраве, без да се запитат какви са тяхното съдържание, смисъл и цел. Едно такова отношение е колкото обидно и недопустимо, толкова и неправилно и пагубно.

 

 

Църквата е основана от нашия Господ Иисус Христос с великата мисия да спасява душите на човеците, а не само да им помага да добруват на земята и да украсява животът им, както мислят мнозина. Църквата съществува за да спасим в нея и чрез ея душите си, т.е. да влезем в духовното Божие царство и всичко в нея е подчинено на тази възвишена цел. Ако някои идват да се кръстят, за да не ги спохождат вече беди и нещастия; венчават се заради модата и после не ги виждаме на богослуженията; ако някои се причестяват за да им върви в работата и живота без да са го осмислили и липсва духовния пост- това не е религиозна вяра, а пресметливост и груб практицизъм.

 

 

Мнозина престъпват църковния праг, не защото са пленени от благото Божие Слово- те не остават до края , за да го чуят, а водени именно от такива подбуди или подгонени от несполуки, болести и немощи. В това, че идват в храма, разбира се, няма нищо лошо. Лошото идва тогава, когато те си останат на това ниво и приемат

 

Църквата само като заслон по време на буря; лошото идва, когато те не се опитат да се задълбочат във вярата и да осъзнаят и разберат нейната първостепенна, съдбоносна същност и роля; лошото идва, ако душите им поради леност и безгрижие, така и не успеят  да се откъснат от земята, да се понесат над нея и поне малко не полетят в ефирните простори на духа.

 

Може би ще попитат как с какви криле да полетим? Нашият Спасител ни е дал отговора: с молитвата и поста. Ако обърнем внимание ще забележим, че в Новия Завет постът съпътства винаги молитвата.

 

 

Деяния 14:23 “ А като им ръкоположиха презвитери за всяка църква, помолиха се с пост и ги повериха на Господа, в Когото бяха повярвали”.

 

 

Езичникът Корнилий постил 4 дена и така се удостоил да беседва с Божия ангел и ап.Петър. Деяния 10:30-35: “Корнилий отговори: от четири дни до тоя час постих, а на

 

деветия час се молех у дома си: и ето, застана пред мене един мъж в светла дреха и рече: Корнилий, твоята молитва е чута и твоите милостини се спомниха пред Бога.”

Как да стане постът ни благоприятен на Господа и в съгласие с волята Му, ни е показал сам Христос. Какво ни учи Иисус за поста в Евангелието от Матея глава 6:16-18.

Това, че постът заедно с молитвата е едно от най-мощните оръжия срещу дявола, виждаме в случая с бесноватия младеж. Когато учениците попитали Господа защо не могли да изцелят бесноватото момче, Христос им казал: “поради вашето неверие”. И добавил: “Тоя пък род не излиза освен с молитва и пост. / Мат. 17:21/.

 

По принцип преди всяко богоугодно начинание  заедно с молитвата е нужен и постът. Така постъпвали светите Христови апостоли: “ В Антиохийската църква имаше някои пророци и учители, именно: Варнава и Симеон, наречен Нигер, Луциий киринеец, Манаил, съвъзпитаник на Ирода четвъртовластника и Савел. Когато те служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха. И тъй изпратени от Светия Дух, те слязоха в Селевкия, а от там отплуваха за Кипър” /Деяния 13:1-4/

 

 

Може би накрая ще трябва да си отговоримна въпроса: щом като духовния пост е по- важен  защо ни е нужен телесния? Работата е в това, че единият пост е невъзможен без другия. Светите отци дават един простичък пример. Ако погледнем животните,ще видим, че свирепи и кръвожадни са вълкът, тигърът, лъвът, лисицата, а сърната, агнето и заекът са кротки. Това не е случайно – първите се хранят с месо, а вторите- с трева.

 

 

Същото е и при нас. Ако употребяваме по- лека храна, ще смирим тялото си , ще пообуздаем нашите страсти и похоти и те нямат да бъдат такива непреодолима пречка за нашия духовен живот. Ако победим чревоугодието, ще успеем да надвием алчността, ще овладеем гнева и злобата. Ако постим не сам със стомаха, а и с очите, мислите и езика,

 

Бог ще ни даде сили да надвием и изгоним бесовете от себе си. И днес има много зло, много бесове в света, и в нас самите и в нашия живот. Това са бесовете на гордостта, завистта и злобата, на алчността и омразата, на лъжата и непочтеността. Без пост и молитва ние не можем да се борим с тях- да си припомним отново думите на Христос: “Тоя род с нищо не може да излезе освен с пост и молитва”.

 

Понеже виждаме, че злото се е умножило в света, то постът ни е нужен повече от всякога. Той заедно с молитвата е живо и мощно средство за откъсването на душите ни от земното притегляне на греха и извеждането им в оная духовна орбита, която ще ги насочи към Бога.

                                                      =&0=&Една привечер, през последните дни на земния Си живот, Иисус излязъл от храма и се спрял да си почине извън града. Оттук се виждал почти целия Иерусалим с всичките му сгради, над които величествен се извисявал храмът. Слънцето залязвало и озарявало със светлорумените си зари позлатения покрив на Божия дом.

 

-„Виж, колко е красив храмът!” – извикал един от учениците. „Виждам – отговорил Христос – но казвам ви, че целият този храм ще бъде съборен и камък върху камък не ще остане от него.” Учениците се чудели  и  дълбоко се замислили.

Христос се изкачил на Елеонската планина, която се издигала над града и приседнал на един камък. Учениците Го заобиколили и един от тях Го  попитал: -„Господи, кажи ни, кога ще дойдат тия ужасни времена?”

 

  Иисус отговорил:

„Когато видите Иерусалим обсаден от войски, знайте, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините; които са в града, да излязат от него; които са вън да не се връщат. Защото ще настъпят дни на отмъщение, за да се изпълни всичко писано. Юдейският народ ще падне под острието на меча и ще откарат в робство по разни страни. Иерусалим ще бъде тъпкан от езичниците дотогава,  докато се свършат времената на езичниците.

=&1=&

=&2=& Учениците слушали с ужас това страшно предсказание на Иисус и когато свършил, те Го запитали:

„Господи, а кога ще дойде свършъкът на света?” За тоя страшен ден никой не знае- казал Христос- освен Моят Отец. Но има признаци, от които ще можете да узнаете. Както светкавица блясва на изток и се вижда дори на запад, така ще бъде и второто идване на Божия Син на земята. Слънцето и луната ще потъмнеят, звездите ще падат от небето и самите ангели ще се изплашат от тия страшни поличби.

 

Ще се разплачат всички земни племена, като видят, че Човешкия Син иде в облаците със сила и голяма слава. Той ще прати ангелите с гръмогласна тръба да съберат всички хора от всички краища на света. И ще седне на престола, заобиколен от Своите ангели. Тогава ще се явят при Него всички земни народи, живи и мъртви на съд. И той ще отдели едни от други, както овчарят отделя овцете от козите. Първите от дясната си страна, а другите от лявата.

 

И ще каже на ония, които са от дясната Му страна: „Дойдете вие, благословени от Отца ми, наследете царството, което е приготвено за вас от сътворението на света, защото гладен бях и Ме нахранихте; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен и в тъмница бях и Ме посетихте. Тогава праведните ще кажат: ” Господи, кога сме Те видели гладен, та Те нахранихме, или кога Си бил затворен, та Те посетихме? А Иисус ще им отговори: „Понеже това сте сторили на някои от малките Ми братя/ближните/, все едно на Мене сте го сторили.

 

На тия, които са от лявата Му страна ще каже: „Махнете се от Мене, проклети и идете във вечния огън, приготвен за дявола, защото гладен бях и не Ме нахранихте;, жаден бях и не Ме напоихте; гол бях и не Ме облякохте; болен и в тъмница бях и не Ме посетихте. И те ще Му рекат: „Господи, че кога не сме сторили всичко това? Иисус ще им отговори: „Това, което не сте сторили на малките Ми братя, на Мене не сте го сторили. И ще отидат праведните във вечен живот, а неправедните – във вечна мъка.” Когато говорел за свършека на света и за страшния Божи съд, Иисус казвал на учениците Си: „ А за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, а само моят Отец; но както беше в Ноевите дни, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески; защото както в дните преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се мъжеха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега и не узнаха докле дойде потопът и изтреби всички, тъй ще бъде и пришествието на Сина и тъй будни бъдете, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ” /Матей 23: 3-42/. 

 

Другите знамения са отравянето на земята от химическите препарати, пестициди, хербициди, нитрати. Всичко това се поема от растенията, поема се от животните и хората чрез плодовете, зеленчуците и месото, което води до тежки болести. Отравянето на реките, моретата и океаните пък е от химическите отпадъци: пласмасови и каучукови негниещи и неразлагащи се  изделия.

 

Въздухът отровен от вредните газове, изхвърляни от индустриалните предприятия и моторните превозни средства / биогоривата- пшеница, царевица, соя – Кастро/. Облаците пък свалят тия газове върху почвата и водите чрез киселинните дъждове, които ги поразяват  и унищожават растителността. ; изсечените гори. Най- фрапиращо от знаменията е идването на Антихриста и сядането му в Божия храм. Антихристът ще дойде смирен и кротък.

 

Ще се показва като благочестив, добър и милеещ за бедните и нещастни хора. Ще бъде ласкав към всички хора и ще отиде в Иерусалим и ще въздигне храмът…”/ Постен триод на Неделя Месопустна/ .В 2-ро Сол. 2:3-4 ап. Павел казва” оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде синът на погибелта, който се противи и превъзнася над всичко, що се нарича Бог или светиня, за да седне като Бог, в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог.” В какъв храм ще влезе Антихриста?

 

Соломоновият храм е разрушен от вавилонците; след това персийският  цар Кир позволява на евреите да се върнат и да възстановят храма си т.н. Зоровавелов храм. 20 г.пр. Хр. цар Ирод пристроява и облицова храма. В този великолепен и богато украсен храм, наречен вече Иродов, е влизал и проповядвал Христос. През 70 г.сл.Хр. император Тит разрушил и опожарил Иерусалим и храма, както споменахме в началото.

 

Римския император Адриан разпръснал юдеите по цялата римска империя и построил на мястото на храма езическо капище. След завладяване на израелската земя от арабите, на мястото на храма била издигната Омаровата джамия -661 г., която стои и до днес. От тогава израилитяните нямат храм и нямат богослужения с жертвоприношения, а се събират в зали за молитва наречени синагоги. Възстаноняването на храма ще бъде най- голямото знамение, че Антихристът е дошъл.  

 

 

           =&3=&

Царството небесно ще се уприличи на 10 девици, които взели светилниците си и излезли да посрещнат младоженеца. Пет от тях били мъдри,а останалите неразумни., които не взели масло за светилниците си. А мъдрите взели и масло в съдовете си. И понеже младоженецът се забавил всички задрямали и заспали.

 

Посред нощ се чул вик: „Младоженецът иде, излизайте да го посрещнете!” Всички станали, приготвили светилниците си. Неразумните поискали от мъдрите масло, но те им отговорили:”Да не би някак да не стигне и на нас, по-добре идете у продавачите и си купете”. Но когато те отишли да купят, младоженецът пристигнал. Мъдрите влезли с него на сватбата и вратите се затворили. Дошли и другите започнали да викат да им отворят, но Той им отговорил: „Истина ви казвам, не ви познавам.”

 

 

 И така Иисус завършил притчата с думите: ”Будни бъдете, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески.” Младоженецът е Иисус. Девиците са християните. Ония, които имат силна вяра и са вършили добри дела от любов ще влязат в царството небесно; останалите, които през живота си не са се подготвили с вяра, надежда, любов и добри дела, няма да бъдат допуснати в това царство. С беседата за страшния съд Христос завършил Своите проповеди.

 

След тая беседа разговарял само с учениците Си, разделил се с тях, като им дал наставления. Неговата най-голяма заповед била: – Обичайте се един друг! По любовта, която имате по между са хората ще разбират, че сте мои ученици!

Има книги, които не остаряват. Между тях е Книгата на книгите – Библията, коята е най- скъпия дар даден на човечеството. От възприемане на нейните учения зависи вечната съдба на всеки човек, тъй като тя съдържа Божието послание до човешкия род. Тя отговаря на нашите въпроси за произхода на Вселената, човека и живота. Първата книга „Битие” отговаря на въпроса откъде идваме, последната – „Откровението на св. Йоан Богослов” – накъде отиваме. „Съществуват две велики книги, които трябва да четем.: Природата и Библията. В едната е показал Своето величие, а в другата – Своята вола” – е казал големия руски учен Ломоносов.

 

Първите пет книги, така нареченото „Петокнижие” евреите наричали с еврейската дума „Тора”, което означава  „Наставление”. =&0=& е книга на началото.

 

 

Да си припомним  шестте творчески дни:

Още когато не е съществувало самото време Бог с всемогъщата Си дума сътворил небето . Тук под „небе” разбираме целият духовен, безплътен или ангелски свят.

Първото съзидателно действие на Божието творчество било създаването на светлината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината –нощ. Може да ни се стори странно, как може да се появи светлина и да се редуват ден и нощ от първия ден, когато още не са съществували слънцето и другите небесни тела. Светлината в своята същност е съвършено независима от слънцето/огъня, електричеството/. Светлината едва след това по Божията воля се съсредоточила, но не всичката, в небесните светила. Съвременните научни представи за светлината я определят като вид материя, определена от сложното движение на материалните частици-фотони. Също от съвременната наука е установено, че първичната основа на материята е енергия, а първичната енергия е световната енергия. Сега става ясно защо в началото на оформянето на материята Бог е създал светлината. Но по този начин и първите стихове на Библията говорят за нейната боговдъхновенност. Защото откъде може да знае Мойсей, че сътворението на света е трябвало да започне от светлината, когато това става достояние на науката едва в миналия ХХ век.

 

=&1=&– Бог създаде твърдта- това необятно пространство, което се простира над нас и обкръжава земята, т.е. видимото небе над нас/въздушното пространство/ и отдели водата под твърдта от водата над твърдта. =&2=&

 

=&3=& – Бог събрал водата, която била под небето на едно място. Така се появила сушата земя, а събраните води моретата. Той заповядал на земята да произрасте зелените треви и дървета. Така земята се покрила с трева, с всевъзможни растения и разни видове дървета.  Но как е могла да произлезе тази растителност без слънчевите лъчи, озарили земята едва в следващия четвърти ден? Правени са били опити с електическа светлина за развитие на зеленина. Един учен/ Фаминцин/ постигнал важни резултати в това отношение даже с помощта на усилена светлина на обикновена керосинова лампа. Макар че растителността е могла да се развива под влияние на първоначалната светлина, нейното развитие при такива условия не е могло да става с такава правилност , каквато се забелязва в нея сега. Величествена по размери, тя била бедна на форми и цветове. Само зеленина; ни едно цветенце, ни един плод от нея не се срещат в пластовете от каменовъгления период. Папратът от това време е представлявал величествено дърво. Влакънцата на днешния мъх били широки около 2.13 м. в диаметър.

 

=&4=& –над нашата Земя засияли небесните светила: Слънцето, Луната и звездите. От тогава започнали да се измерват нашите днешни дни, месеци и години.  Имайки на лице всички необходими условия за живот и за живи същества, Бог

=&5=& –дава сила на водата да  произведе живи души, т.е. във водата се появили голи охлюви, насекоми, влечуги и риби, а над земята полетели птици. =&2=&

 

=&7=& Бог направил същото върху сушата. Той дал сила на земята да произведе живи души според рода им: гадини, добитък, зверове. Така и земята се оживила. Отсъствал само този, който трябвало да използва и владее всичко. Но и него, човека, Бог създал по свой образ и подобие в тоя ден. Но човекът бе сътворен лично от Бог, Който му вдъхна  от своя дух и стана човека жива душа. И така в човешкото същество имало нещо друго, което дотогава не съществувало в природата. Това е духът, който отличава човека от всички други същества.  Така завършва историята на творението и образуването на света.

В следващия период, т.е.=&8=& на света, който, както учат светите отци на Църквата, продължава и до днес, Бог престанал да твори. Той благословил и осветил този „ден” и го нарекъл „събота” т.е. покой; заповядал и хората да почиват в своя обикновен седми ден от своите дела и да го посвещават в служба на Бога и ближните, т.е. заповядал да бъде освободен от житейските грижи.

 

След края на творението Бог предоставил на света да живее и се развива по установения от Него план и законите на природата, но в същото време Той непрестанно се грижи за всичко сътворено, дарявайки на всяко творение всичко, което му е необходимо за живот. Така Божия грижа за света се нарича „Промисъл Божий”.

Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплати от Дух Светий и Дева Мария, и стана човек;

В трети член от Символа на вярата се говори за човешката природа на Иисус Христос.

 

В текста – “Заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек”, се съдържа обяснението за непорочното зачатие, осъществено по свръхестествен начин. Разкрива се истината, че той е и истински човек.

 

Христос е Син Божий, но и син на Дева Мария. Роден е на небето от Отца без намесата на жена. Роден е на земята от Майка, без намесата на мъж, без баща. За това, че Иисус Христос е истински Бог, второто лице на Светата Троица се говори във втория член от Символа на вярата.

 

В Господ Иисус Христос има две естества – божествено и човешко. Църквата учи, че у Него те са неслети и неразделни. Съответно Той има и две воли – божествена и човешка. Той е истински човек, защото има и тяло, и душа като всички човеци. Това определя и начина, по който Го наричаме – Син Божий и Син Човечески.

 

Но тези две естества в Него образуват едно единствено лице – Богочовекът Христос. Това велико чудо се напомня при всяко утренно богослужение, когато в псалма се пее – “Бог е Господ и се яви нам!”
Това са трудни за разбиране неща от обикновения човешки ум. Казано е, че тайните Божии са недостъпни за нас. Всичко в света е чудо. То е непрекъснато пред нас – от покълването на зрънцето до раждането на дете. Как възприемаме света, зависи от нас самите.

 

Още след грехопадението Бог благоволил да открие на първите човеци, че семето на жената ще смаже главата на змията (Битие 3:15). Това означава, че Спасителят, роден от Дева – това е семето на жената, ще победи дявола и ще спаси човешкия род от злото, проклятието и смъртта.

 

Когато архангел Гавриил възвестил на Дева Мария благата вест, тя се учудила как ще стане, защото тя е дала обет да остане девица. Тогава архангелът й отговорил, че Синът й ще се роди по свръхестествен начин от Дух Свети (Лука 1:26 – 38). И това се изпълнило. Дева Мария родила от Светия Дух и затова се нарича от Светата Православна църква Богородица. Тя остава завинаги просто Дева. Тя била Дева до рождението, останала Дева при рождението и пребъдвала като Дева и след раждането до края на живота си. В знак на това на православните икони тя се изобразява с три звезди – две на раменете и една на главата. Те символизират девството й преди, във и след рождението.

 

Майката на нашия Господ Бог – Света Богородица, по благодат превъзхожда всички Божии угодници и дори херувимите и серафимите. Тя стои най – близо до Бога и всичко, каквото поиска от Него, го получава. Тя се застъпва най – много измежду всички светци за християнския род. Затова в Православната църква много молитви се отправят към нея.

 

Православният християнин задължително трябва да знае молитвата:
“Богородица Дево, радвай се благодатна Марийо, Господ е с тебе. Благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души.”
Тези слова се повтарят често през деня.
С раждането на Спасителя завършва Старият завет и започва Новият завет.

 

Заради нас човеците и заради нашето спасение Иисус Христос се е и въплътил, и проповядвал, и чудотворил, и умрял, и възкръснал. Главната цел на идването Му сред нас е спасението на грешниците. Това е и главното съдържание на учението му. Затова то се нарича Евангелие, което от гръцки се превежда благовестие.

 

Иисус Христос ни е спасил от греха, проклятието и смъртта. Грях е всяко престъпване на закона Божий. Затова се казва в Библията, че грехът е беззаконие.

 

Проклятието е злото, произлязло от греха, и което, според праведния Божий съд, само наказва хората, които вършат грехове. От грехопадението на първите човеци последвала и смъртта. Тя е двояка – телесна, която се състои от лишаване на тялото от душата, и душевна – лишаване на душата от Божията благодат и от Светия Дух, Който е живот и дихание на нашата душа. Телесната и душевната смърт не са еднакви. Когато тялото умира, то се разрушава. Когато душата умира заради греховете си, не престава да съществува, а се лишава от духовната си светлина, от радостта и блаженството, като остава в мрак, скърби и страдае.
Ние сами никога не бихме могли да се избавим от тези злини. Това е извършил заради нас Иисус Христос.
Всичко е станало възможно само благодарение вчеловечаването на Сина Божий. Той заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Свети Дух и Дева Мария и стана човек.

 

Светата литургия е център на православно – християнското богослужение. Тя е спомен за Тайната вечеря на Господа Иисуса Христа с апостолите, станала преди кръстните му страдания, спомен е и за изкупителната Му смърт. Литургията символично изобразява по-важните моменти от земния живот на Господа. Тя е нашето безкръвно жертвоприношение. През време на Светата литургия, при приемане на Светото причастие, под вид на хляб и вино, ние приемаме тялото и кръвта Христови, чрез които осъществяваме напълно и действително общението си с Бога.
На Тайната вечеря Христос взел хляб, благословил го, благодарил, преломил го и раздавайки го на Своите ученици казал: “Вземете, яжте: Това е моето тяло за Вас преломявано! Това правете за мой спомен” (Мат. 26:26-28). След като привършил вечерята, Спасителя взел чашата, подал я на учениците Си и казал: “Тая чаша е Новият завет в Моята кръв! Това правете, колчем пиете за Мой спомен!” (I Кор. 11:25).

 
Верни на това Господне поръчение Св. апостоли и първите християни се събирали и преломявали хляб и по дадения от Христа пример, се причащавали с пречистото тяло и кръв Христови. Това приобщение с Господа се придружавало с молитви и песнопения. Така били положени основите на Св. литургия.
Православната църква употребява три литургии, а именно: Златоустова – създадена от Св. Йоан Златоуст, Василева на Св. Василий Велики и литургия на Преждеосветените дарове на Св. Григори Двоеслов. Думата литургия /гр./ означава обществено дело, служба. С течение на времето тя получава значение на обществено богослужение, по специално на тайнство Св. евхаристия, Св. причастие. Св. литургия се състои от три главни части: “проскомидия – приношение”, “литургия на оглашените” – нарича се така, защото на нея са могли да присъстват и оглашените, т.е. готвещите се за Св. кръщение и “литургия на верните” – нарича се така, защото през време на тази част става освещаването на Св. дарове и защото на нея могат да присъстват само верните, т.е. приелите Светото кръщение.
Проскомидията се извършва тихо, обикновено по време на утринното богослужение, при четенето на канона.
От определено пшенично хлебче, наречено просфора, свещеникът изважда средната част, наречена агнец, влива се в Св. чаша вино и вода в памет на Св. Богородица и на девет чина Божии угодници: ангели, пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни /монаси/ и др., за духовната и светската власт, за живи и покойни християни.
Литургия на оглашените започва с възгласа: “Благословено е царството на Отца и Сина и Св. дух, сега и винаги и во веки веков!”. С този тържествен възглас се възвестява царството Божие. Началото на Светата литургия, като че ли e видимо откриване дверите на това царство. Следват ектения произнесена от дякона или от свещеника и антифони, т. е. текстове от Светото Писание, които се пеят от певците. След това се прави малкият вход, който символизира явяването на Христа на открита проповед, четат се апостола и евангелието, ектений, херувимска песен и велик вход – който изобразява кръстния ход на Господа и погребението Му.
Когато всичко бъде готово за причастяване на вярващите, завесата се открива и дяконът приканя:”Със страх Божий, с вяра и любов, пристъпете!”. Онези от християните, които са се приготвили за Св. причастие чрез надлежен пост и изповед, пристъпват с благоговеене, вяра и любов към светите тайни. В древност и миряните т.е. християните са се причастявали, както свещенослужителите – под двата вида, а именно приемали са в ръка частица от Христовото тяло и са отпивали от Христовата кръв, но в VI век поради някои причини от практическо естество, е била изменена. Днес християните пристъпват към Светото причастие с благоговейно скръстени ръце на гърдите. За удобство в повечето наши църкви е въведена практиката, причастяването на християните да става накрая след отпуста на Св. литургия. След причастяването свещеникът благославя богомолците като ги осенява със Св. дарове, чете задамвонната молитва и дава отпуст.
Свещеникът извършва Великия вход по следния начин: излиза през северните врати, идва до средата на храма и отнася даровете в Светия олтар, като ги оставя на Св. престол. По време на входа свещенослужителят гласно моли Бога да помене в царството Си народа, светската и духовната власт, живи и покойни, ктиторите и всички православни християни. При подканата на дякона: “Да се възлюбим един друг……..”, в древно време всички християни се целували с целувката на мира. Днес този обичай се спазва само от свещенослужителите. Следва четенето от народа на Символа на вярата, а непосредствено след него е и Евхаристийния канон, когато именно става претворяването по чудесен начин на виното и хляба в истинско тяло и кръв Христови. В този най-свещен момент свещеникът се моли трикратно, като призовава Светия дух да слезе над прилежащите дарове за да ги притвори в истинско тяло и кръст Христови. След претворяването на Св. дарове, певците изпяват песнопение в чест на Св. Богородица т. е. “Достойно е наистина да те облажаваме Богородице….”, а след това изпяват Господнята молитва “Отче наш….” и когато запеят причастният, свещениците и дяконите се причастяват при затворена завеса.
Преждеосвещената Св. литургия се нарича така, защото тя се извършва с предварително осветен Агнец на по-раншна Златоустова или Василева Св. литургия. Тя се извършва в сряда и петък през Св. четиридесетница, в четвъртък на четвъртата седмица, на великия понеделник, вторник, сряда, както и в някои по-големи празници, ако те се случат през Св. четиридесетница, освен събота и неделя, великия четвъртък, петък и събота. Агнецът на Преждеосвещената литургия се освещава в същото време, когато се освещава и редовният агнец на по-рано извършена Златоустова и Василева литургия. Преди причащението на свещеника, определеният за преждеосвещена литургия Агнец се напоява достатъчно с пречиста Христова кръв и се запазва в нарочна дарохранителница до деня на литургията.
След всичко казано до тук ние заключваме, че Св. литургия, съдържа всичко онова, от което се нуждае нашата душевност, а именно – мистика, религиозност и символика. Затова нека редовно да посещаваме Св. литургия и лично да участваме с песнопения, за да можем всички да черпим благодат от този непресъхващ духовен извор.

Още от първите дни на своето съществуване, поради административното деление на Римската империя, Христовата църква се е разделяла на две половини: Източна и Западна. Тези две неделими половини на Вселенската църква живеели в пълно единение и пребъдвали в единство на вярата.
Основите на църковния живот и на Изток, и на Запад са били едни и същи. В западната половина на Църквата обаче, постепенно се създава особен строй на живота и своелико отношение към него. Между Изток и Запад започнали да изникват несъгласия и спорове още през II – III век, например за празнуването на Пасхата (Великден) и за кръщаването на еретиците.
Различията в църковния живот на Изток и Запад се проявили особенно ярко след политическото разделение на две половини на Римската империя. В IV в. на Запад започват да се затвърждават обреди и обичаи, различни от Източната Църква, т.е. относно постите, св. тайнство миропомазване и за безбрачието на духовниците.
През 1054 г. цариградският патриарх Михаил се обявил против нововъведенията на римския епископат, а именно против употребата в тайнство евхарисия пресен хляб. Така, той възложил на Българския Архиепископ Лев да напише изобличително послание против тези нововъведения. В отговор, Западната църква поискала от Източната да признае всички папски постановления и след като се убедили, че няма да постигнат успех, те поставили була на престола на храма “Св. София”, с която проклинали цариградския патриарх и цялата Източна Църква. Изтока произнесъл анатема против папата и от тогава римският епископат отпаднал от едната, света, съборна и апостолска Църква Христова.

 

Ще изложим в кратък вид основните различия между католицизма и Светото Православие:
1. Догмат за изхождането на Дух Свети и от Сина (филиокве)
Въпреки ясното учение на божественото Откровение, че Дух Свети изхожда, т.е. получава своето вечно и ипостасно битие само от Отца, римокатолиците учат, че Дух Свети изхожда и от Сина. Те не правят разлика между вечното Му произхождане от Отца и временното Му изпращане от Отца чрез Сина (Йоан. XVI:28-29). Православната Църква учи, че Дух Свети изхожда вечно и ипостасно само от Отца, а се изпраща в света не само от Отца, но и от Сина, или по-точно чрез Сина.

2. Догматът за непорочното зачатие на Пресвета Дева Mария

Учението на римокатолиците за първородния грях е тясно свързано с учението им за непорочното зачатие на Дева Мария. В папска була от 8 декември 1854 г. се казва следното: “С власта на Господа Иисуса Христа, блажените апостоли Петра и Павла и с наша власт обявяваме, възвестяваме и определяме, че учението за това, че Преблагословената Дева Мария в първия момент на своето зачатие, поради особената благодат на Всемогъщаго Бога и особенното предимство, заради бъдещите заслуги на Иисуса Христа, Спасителя на човешкия род, била запазена свободна от всякаква нечистота на първородната вина, е учение открито от Бога и затова всички вярващи се задължават твърдо и постоянно да го изповядват”.
Православната Църква почита Пресвета Дева Мария, но така, както подобава да се почита Майката на Изкупителя на света. Според Православието обаче, Св. Дева Мария се е родила по естествен път и затова тя също е наследила от нейните родители първородния грях.

3. Догматът за главенството и незаблудимоста (непогрешимоста) на папата.
По този въпрос римокатолиците казват следното: “Църквата се нарича една, защото е една и съща, разпространява се на Изток и Запад, в отдалечени страни, на небето и земята. По целия свят тя изповядва една и съща вяра, употребява едни и същи тайнства и признава един невидим глава Иисуса Христа на небето, а на земята видим глава – светия римски отец папата, в качеството на приемник на апостола Петра и наместник Христов”.
Православната Църква изповядва, че има един невидим глава – Господ Иисус Христос и, че друг, видим глава не съществува. Тъй като католиците твърдят, че папата е приемник на Апостол Петър, като пръв между апостолите, трябва да се знае, че Св. отци на Православната Църква учат, че ап. Петър е само “пръв между равни”, а не върховен управител. Дори да допуснем, че Спасителят е дал особенна власт на Апостол Петър, следва ли от това, че той е дал същата власт и на неговите приемници? Защо точно на папата трябва да е предал тази власт, след като напр. Апостол Петър е основал и Антиохийската Църква? По тази логика и Антиохийския епископ би имал претенции за главенство.

4. Свето тайнство Кръщение
За начина на извършване на тайнството Кръщение, римокатолиците казват: “Тези, които трябва да се просветят с това тайнство, или се потапят във вода, или се поливат с вода, или се поръсват с вода. Употребява се кой да е от тези способи.”
Православния Св. Киприян Картагенски ясно свидетелства, че Кръщението чрез потапяне е всеобщо и само в изключителни случаи (при болест) се допускало кръщение чрез поръсване и обливане. Отците на Неокесарийския събор с 12-то правило запретили на кръстените чрез поръсване или обливане да стават презвитери.

 

5. Свето тайнство Миропомазване
Редовен извършител на миропомазването според римокатолиците е само епископа. Според тях трябва да се помазват само навършилите седем годишна възраст.
Според Светото Православие, св. тайнство миропомазване извършват не само епископите, но и презвитерите (свещенниците), с тази разлика, че първите освещават мирото за тайнството, а последните могат да миропомазват само с миро, осветено от епископите. При Православните миропомазанието се извършва над всички най-важни части на тялото, за разлика от римокатолиците, които миропомазват само челото.

 

6. Свето тайнство Евхаристия (Свето Причастие)
Разликите в това Свето Тайнство са следните:
а) Римокатолиците извършват това тайнство с безквасен хляб вместо с квасен. Те твърдят, че Сам Иисус Христос е установил тайнството с безквасен хляб. Това не е така, защото Иисус Христос е извършил евхаристията (Тайната вечеря) преди иудейската Пасха, която започвала на четиринадесетия ден от месеца вечерта (Лев. XXIII:5). Безквасни хлябове евреите почвали да ядат на 15-я ден от месеца, в продължение на 7 дни. Следователно на 13-ти, когато е била тайната вечеря не е имало още безквасици (опресноци) и Господ е извършил евхаристията не с безквасен, а с квасен хляб, какъвто се е употребявал този ден.
б) Не приобщават всички вярващи от един и същи хляб, напр. свещениците освещават за себе си по-голяма хостия (тънка кръгла пластинка от безквасно тесто), а за миряните освещават по-малки за всекиго по отделно. Това нововъведение според Православната Църква е едно отстъпление от духа и идеята на тайнството, чрез което вярващите трябва да се обединят в едно тяло.
в) Не приобщават всички вярващи под двата вида, т.е. с тялото и кръв Христови. Миряните при тях се причестяват само с хостия и се лишават от чашата, въпреки думите на Спасителя: “Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Йоан 6:53)
г) Лишават малките деца до известна възраст съвсем от причастие. Това отклонение те са го направили като следствие от предното, защото след като узаконили миряните да се приобщават само под единия вид, т.е. само с тялото Христово, по необходимост е трябвало да лищават от причастие малките деца, понеже не могат да приемат твърда храна.

 

7. Свето тайнство Покаяние
По това тайнство римокатолиците казват следното: “Нито изповядващият трябва да знае кой е духовникът, който го изповядва, нито пък изповедникът трябва да знае кой изповядва.” Този начин на изповед е въведен от тях може би с цел да се запази тайната на изповедта. Според Православието обаче, при изповедта има не по-малко значение психическото състояние на каещия се: той трябва да изпита известни мъчения на съвеста, даже и срам, когато се изповядва очи в очи пред свещеника. Това е така, защото при другия случай каещия се може без срам да изповядва един и същи грях безброй пъти.

 

8. Свето тайнство Свещанство

Безбрачието на свещениците (целибата) бил въведен от римокатолиците през IV в. с цел, то да се издигне в нравствено отношение. С това решение те постигнали противоположни резултати. Съборите и историците на Запад свидетелстват, че след установяване безбрачието на духовенството, нравствения му упадък станал още по-голям.

Православната църква учи, че духовникът трябва да бъде със семейство. По този въпрос се е изказал и Св. ап. Павел, който казва, че епископът трябва да бъде мъж на една жена и да умее “да управлява добре къщата си и да има деца послушни със съвършена почтителност, защото който не умее да управлява собствената си къща, как ще се грижи за Църквата божия?” (1 Тим. 3:2-4)

 

9. Свето тайнство Брак
Римокатолиците твърдят, че брачният съюз се смята за безусловно неразторжим, дори и в случай на прелюбодеяние. Мъжът и жената могат да се разделят, но те не могат да встъпват във втори брак.
Според православното учение обаче, християните могат да се развеждат при прелюбодеяние по думите на Христа: “Който напусне жена си не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодейства (Мат. 5:32), т.е. прелюбодеянието е законна причина за разтрогване на брака.

 

10. Свето тайнство Елеосвещение
Според римокатолиците, елеят за това тайнство се освещава само от епископа, а на презвитерите се предоставя само помазването на болните. На това св. тайнство те гледат не като целебно средство, а като последно помазание на умиращия, за да го подпомогне в борбата с ужасите на смъртта.
Православните учат, че презвитерите не само помазват, но и могат да освещават елея по думите на ап. Иаков: “Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне” (Иак. 5:15). По отношение на това кой трябва да се помазва, Светата Православна Църква учи, че това тайнство може и трябва да се извършва над тежко болни, за които се четат молитви за въздигане от болеста, а не да им се помогне да имат по-лека смърт.
Задгробната съдба на човека. Учение за чистилището.

Римокатолиците учат, че душите на умрелите вярващи, които не са успели приживе да се покаят за несмъртните и леки простими грехове, а така също и душите на тези, които са се покаяли за своите смъртни грехове, но не са могли да изпълнят известни епитемии или да понесат временни наказания, се изпращат след чeстния съд в чистилището – средно място между рая и ада.

Според Православието, Църквата се е молила и сега се моли за умрелите, но се моли за опрощаване на греховете им, за освобождаването им от ада, а не от някакво средно място – чистилище. Молитвата е необходима за намиращите се в ада, защото Христос има ключовете на ада и смърта (Откр. 1:18) и може да освобождава от там грешници, както е сторил това при влизането Си в ада (1 Петр.3:18-19), ако те се преклонят пред името Му (Филип 2:10-11) и ако греховете им са простими (Мат. XXII:31-32).

Бог е наш създател, наш небесен отец. Той е наш баща и ние сме Негови деца. Всеки храм е Негов дом, чиито врати са отворeни за всички, които желаят да Му гостуват и да го посетят; в който дом ние можем да разрешим всичките си житейски проблеми. Той е лечебница, в която получаваме изцерение. Затова трябва да влизаме в храма Божий и особено в “Светая светих” със страх Божий, с чисто сърце, премахвайки страстите и всички земни грижи и да стоим в него с вяра, благовение, разумно, внимателно, с любов и мир в сърцето, за да излезем от него обновени, като небесни жители, отхвърляйки похоти и страсти.

За да посети църквата истинският християнин трябва да бъде подготвен за това. В храма влиза навреме без да е закусвал и пил вода, изкъпан и прилично облечен. Жените не бива да са облечени в къси поли нито с дрехи с дълбоко деколте и изобщо в неприлични дрехи. Трябва да бъдат неначервени и без грим, защото не трябва да забравят, че истинският Божи храм не е модна къща, а убежище за покаяние и молитва. Относно жени, когато са във време на очистване (месечно течение) могат да влизат в храма и да посещават богослужения, но трябва да стоят назад, да не целуват иконите и да не се причестяват.

Влизането в Църквата се отличава от влизането в дома, магазин и в която и да е обществена сграда. Благочестивият християнин се прекръства. Кръстното знамение се прави бавно, прилично, правилно и благоовейно. Първите три пръста на дясната ръка се събират нагоре, останалите два се свиват. Така приготвената десница се слага първо на челото, после на долната част на гърдите, отдясно и отляво на горната част на гърдите към плещите. Първите три събрани пръста символизират Пресвета Троица, а останалите два – двете естества на Господа Исуса Христа – човешкото и божественото. След прекръстването купува свещи, записва имена за живи и починали православни християни и се помазва при свещеника.

Свещите се запалват на определените за целта свещници. Покланят се и целуват Исусовата икона, на Света Богородица и останалите светии. През цялото време на богослужението и най – вече на Света Литургия благочестивите християни стоят на едно място – жените отляво, а мъжете отдясно.

Външното благостоене в храма трябва да отговаря напълно на вътрешното духовно настроение. От началото до края той следи внимателно с ума си песнопенията и четенията от клироса, както и възгласите на свещеника от олтара, старае се да вникне в тяхния смисъл и по този начин дейно участва в общата молитва. При възгласите на свещеника, приканващи богомолците да усилят виманието си (Например “Да внимаваме”), да застанат благоговейно при възгласа “премудрос прости”.

Ако някой не разбира всичко, което чете или пее през време на службата, да не унива, а да се моли със сърцето си, като се окуражава от невидимото Божие присъствие и от съзнанието за своята греховност. Богомолецът трябва да се прекръства по време на службата. В започване и в края на богослужението при завършителните възгласи на ектенията (напр. “Защото на тебе подобава чест и поклонение…”), в началото и в края на песнопенията, когато свещеника ги осенява с кръста, и въобще всеки път, когато чуе, че се чете или пее тайнственото Божие име – на Отец, Син и Свети Дух.

Не е правилно да се кръстим при вземане на нафора и при целуване ръка на свещеника. Поклони се извършват, когато в богослужебното четиво или песен се споменава глагола “покланям се”, взет във всичките му граматически форми. Още при целуване на иконите, евангелието, кръста, св. мощи и когато ни прекадяват с кадилницата. Уместно е да се правят леки поклони, ако в храма обаче е тясно, поклоните и държането на свещи е нежелателно, за да не пречи на богомолците наоколо в тяхната молитвена съсредоточеност.

След Света Литургия богомолците се подреждат чинно и вземат нафора (благословен хляб). Трябва да се отбележи, че нафора могат да вземат само онези, които не са консумирали ястия, пития и други. Първо минават мъжете, а след тях жените. Мнозина християни се блъскат при вземане на нафора и особено при поръсване и черпене на светена вода и така погубват всичко, което са придобили до този момент, загубват цялата си награда, с която Бог ги е удостоил за присъствието си в храма.
Когато му дойде реда, богомолецът поема осветения хляб с дясната шепа, под която е сложил кръстообразно лявата, отдръпва се от множеството и поема нафората, като внимава да не паднат трохи на земята. Ако е подготвен за Светото Причастие първо се причастява и след това взема нафора. (През време на богоявленските празници най – напред пие светената вода, а след това изяжда нафората си).
След края на службата богомолецът не остава в храма, за да си побъбри с приятели и познати, както за съжаление се случва, а целува иконите, прекръства се на изхода и отива на църковна беседа.
В наше време много човеци минават през храма без да имат вътрешно духовно настроение за това. Много от тях минават през Църквата само тогава, когато са принудени от някакво физическо или душевно страдание, като преди това обаче са обходили най – различни псевдолечители и екстрасенси. Други пък влизат в храма като в някакво магестническо място, където палят свещи и ги обръщат да горят обратно за да повредят на някого, произнасят заклинания и други. На тези деяния обаче Господ се гневи и наказва извършителите им. В този случай Бог прави така, че вместо другите наказва самите извършители на заклинанието, като това което пожелават н “враговете” им се случва на тях самите.
Също така се наблюдава и едно и друго явление. Много богомолци застават на молитва точно под купола на храма, като си мислят, че едва ли не там се “зареждат” с някаква енергия. Трябва обаче да се знае, че в Божия храм всяко местенце е благодатно и Бог поглежда милостиво, както на стоящите на челни места, така и на тези които се молят на по – крайно място.

Истинският православен християнин стои смирено в храма, където заедно с близките си имат една единствена мисъл за духовно усъвършенстване и физическо укрепване. Той знае, че за да се предпази от злини и болести трябва редовно да посещава храма и да се моли на Света Литургия. Колко много губят ония човеци, които не посещават неделните и празнични богослужения! Потопени от своите ежедневни грижи, задушаващи се от мъки и несгодите, които им поднася делничността те постепенно залиняват духовно и тогава идват пагубните грехове, безверието и отчаянието.

Затова трябва да знаем, че редовното и смирено присъствие в храма ни дава онази благодатна сила, с която можем успешно да преодоляваме всички трудности и предизвикателства през време на нашето земно съществуване.

       „Очите Господни са на всяко място: те виждат лошите и добрите. Пр(15:3 Когато човеците осъзнаят това и вярват, че е така, от значение за самите тях, защото ще се пазят от грях. Тайните на човешкото сърце, т .е. целият душевен живот начовека с неговите земни желания, мисли, надежди и планове са изцяло явни на Бога. „Сърцето на човека обмисля своя път, но стъпките му Господ насочва” 16:9 или В сърцето на човека има много кроежи, но сбъдва се само определеното от Господа. 19:21 Човек обмисля подробно и решава как да постъпи в даден момент. Но Господ като всезнаещ, знае, че човек често постъпва неправилно, като се ръководи от чисто човешки съображения. В Св. Писание ясно са дадени начините, по които трябва да постъпват хората в отношенията си към другите, за да бъдат постъпките им благоугодни  Богу. Има случаи, когато Господ се намества пряко в замислите на хората, особено когато те решават нещо, което ще бъде във вреда на много хора. Нащият народ добре е схванал това и точно изразил чрез поговорката: Човек предполага, но Господ разполата. И в кн. Пр.16:33 „Жребият се хвърля в скут, но всичко що то решава е от Господа”. Бог като всившждаш, знае как и в полза на кого да разреши правилно хвърленото жребие.

                        =&0=&

       За този закон сеговори в пцялата Библия – от първите до последните й страници. Навсякъде е подчертана мисълта, че човек ще бъде възнаграден или наказан според делатаси. Във връзка с този закон човек трябва да помни няколко неща:

1. Че правото на въздаяние принадлежи само на Бога 20:22
2. Основният принцип, според който ще се отмерва наградата или наказанието е спазването или отклонението от Божия закон
3.  Че Божието въздаяние е справедливо – то е неподкупно и не се влияе от нищо, а е в зависимост само от делата на хората. Затова много са случаите, когато Бог наказва и Своя народ, а избавя угнетените.
4.  Че и съгрешилият може да бъде оправдан и да заслужи Божията милост, стига да се смири пред Бога, ако от сърце се обърнат към Бога.

цялата тема

“Не пожелавай …нищо, което на ближния ти” – казва Господ в Десетата заповед.  Не пожелавай, това значи: не завиждай! Ето тоя грях завистта ще разгледаме днес.

Първо  да видим какво е завистта?. Св. Василий Велики накратко я определя като скръб поради благополучието на ближния. Това е особеното, че тя поражда в нашите сърца скръб и мъка. Докато останалите грехове ни носят радост, макар и нечиста, защото горделивеца разчита, че ще чувства щастлив, като го обграждат с почести, като го ласкаят и хвалят; сребролюбецът очаква голяма утеха от натрупаните пари; чревоугодникът живее с предварително изпитаната радост от яденето и пиенето; клеветникът се радва на опозоряването на ближния, то само завистникът е безутешен като гледа благополучието и щастието на останалите хора.

Завистта е най- неоправдания грях. В крайна сметка всеки грях е неоправдан. Но ако в другите грехове човек може да  намери някакво извинение за себе си: крадецът – бедността си; убиецът – своето афектирано състояние; гневния – че е предизвикан или от слаби нерви; отмъстителния – оскърбленията и пакостите, които са му нанесли и т.н. Но какво оправдание може да намери за себе си завистливият? Това, че близките му са щастливи? На какво основание завистливия оспорва щастието на другите?

Стремежът към щастие е напълно законен във всеки човек. Този стремеж би трябвало да движи и завистливия човек. Обаче той взирайки се с зло око в щастието на другите, трови сърцето и сам си пречи да бъде щастлив.

Безумието на завистта е показано много добре в една приказка, която разказва как един много владетел повикал при себе си един завистлив човек и му казал: “Искам да те облагодетелствам. Ще ти дам, каквото и да пожелаеш. Но знай, че на твоя съсед ще дам двойно повече! До утре трябва да бъдеш готов с отговора”.

цялата тема

Светата литургия е център на православно – християнското богослужение. Тя е спомен за Тайната вечеря на Господа Иисуса Христа с апостолите, станала преди кръстните му страдания, спомен е и за изкупителната Му смърт. Литургията символично изобразява по-важните моменти от земния живот на Господа. Тя е нашето безкръвно жертвоприношение. През време на Светата литургия, при приемане на Светото причастие, под вид на хляб и вино, ние приемаме тялото и кръвта Христови, чрез които осъществяваме напълно и действително общението си с Бога.
На Тайната вечеря Христос взел хляб, благословил го, благодарил, преломил го и раздавайки го на Своите ученици казал: “Вземете, яжте: Това е моето тяло за Вас преломявано! Това правете за мой спомен” (Мат. 26:26-28). След като привършил вечерята, Спасителя взел чашата, подал я на учениците Си и казал: “Тая чаша е Новият завет в Моята кръв! Това правете, колчем пиете за Мой спомен!” (I Кор. 11:25).

 
Верни на това Господне поръчение Св. апостоли и първите християни се събирали и преломявали хляб и по дадения от Христа пример, се причащавали с пречистото тяло и кръв Христови. Това приобщение с Господа се придружавало с молитви и песнопения. Така били положени основите на Св. литургия.

 
Православната църква употребява три литургии, а именно: Златоустова – създадена от Св. Йоан Златоуст, Василева на Св. Василий Велики и литургия на Преждеосветените дарове на Св. Григори Двоеслов. Думата литургия /гр./ означава обществено дело, служба. С течение на времето тя получава значение на обществено богослужение, по специално на тайнство Св. евхаристия, Св. причастие. Св. литургия се състои от три главни части: “проскомидия – приношение”, “литургия на оглашените” – нарича се така, защото на нея са могли да присъстват и оглашените, т.е. готвещите се за Св. кръщение и “литургия на верните” – нарича се така, защото през време на тази част става освещаването на Св. дарове и защото на нея могат да присъстват само верните, т.е. приелите Светото кръщение.

 
Проскомидията се извършва тихо, обикновено по време на утринното богослужение, при четенето на канона.
От определено пшенично хлебче, наречено просфора, свещеникът изважда средната част, наречена агнец, влива се в Св. чаша вино и вода в памет на Св. Богородица и на девет чина Божии угодници: ангели, пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни /монаси/ и др., за духовната и светската власт, за живи и покойни християни.
Литургия на оглашените започва с възгласа: “Благословено е царството на Отца и Сина и Св. дух, сега и винаги и во веки веков!”. С този тържествен възглас се възвестява царството Божие. Началото на Светата литургия, като че ли e видимо откриване дверите на това царство. Следват ектения произнесена от дякона или от свещеника и антифони, т. е. текстове от Светото Писание, които се пеят от певците. След това се прави малкият вход, който символизира явяването на Христа на открита проповед, четат се апостола и евангелието, ектений, херувимска песен и велик вход – който изобразява кръстния ход на Господа и погребението Му.

 
Когато всичко бъде готово за причастяване на вярващите, завесата се открива и дяконът приканя:”Със страх Божий, с вяра и любов, пристъпете!”. Онези от християните, които са се приготвили за Св. причастие чрез надлежен пост и изповед, пристъпват с благоговеене, вяра и любов към светите тайни. В древност и миряните т.е. християните са се причастявали, както свещенослужителите – под двата вида, а именно приемали са в ръка частица от Христовото тяло и са отпивали от Христовата кръв, но в VI век поради някои причини от практическо естество, е била изменена. Днес християните пристъпват към Светото причастие с благоговейно скръстени ръце на гърдите. За удобство в повечето наши църкви е въведена практиката, причастяването на християните да става накрая след отпуста на Св. литургия. След причастяването свещеникът благославя богомолците като ги осенява със Св. дарове, чете задамвонната молитва и дава отпуст.
Свещеникът извършва Великия вход по следния начин: излиза през северните врати, идва до средата на храма и отнася даровете в Светия олтар, като ги оставя на Св. престол. По време на входа свещенослужителят гласно моли Бога да помене в царството Си народа, светската и духовната власт, живи и покойни, ктиторите и всички православни християни. При подканата на дякона: “Да се възлюбим един друг……..”, в древно време всички християни се целували с целувката на мира. Днес този обичай се спазва само от свещенослужителите. Следва четенето от народа на Символа на вярата, а непосредствено след него е и Евхаристийния канон, когато именно става претворяването по чудесен начин на виното и хляба в истинско тяло и кръв Христови.

 

 

В този най-свещен момент свещеникът се моли трикратно, като призовава Светия дух да слезе над прилежащите дарове за да ги притвори в истинско тяло и кръст Христови. След претворяването на Св. дарове, певците изпяват песнопение в чест на Св. Богородица т. е. “Достойно е наистина да те облажаваме Богородице….”, а след това изпяват Господнята молитва “Отче наш….” и когато запеят причастният, свещениците и дяконите се причастяват при затворена завеса.
Преждеосвещената Св. литургия се нарича така, защото тя се извършва с предварително осветен Агнец на по-раншна Златоустова или Василева Св. литургия. Тя се извършва в сряда и петък през Св. четиридесетница, в четвъртък на четвъртата седмица, на великия понеделник, вторник, сряда, както и в някои по-големи празници, ако те се случат през Св. четиридесетница, освен събота и неделя, великия четвъртък, петък и събота. Агнецът на Преждеосвещената литургия се освещава в същото време, когато се освещава и редовният агнец на по-рано извършена Златоустова и Василева литургия. Преди причащението на свещеника, определеният за преждеосвещена литургия Агнец се напоява достатъчно с пречиста Христова кръв и се запазва в нарочна дарохранителница до деня на литургията.

 
След всичко казано до тук ние заключваме, че Св. литургия, съдържа всичко онова, от което се нуждае нашата душевност, а именно – мистика, религиозност и символика. Затова нека редовно да посещаваме Св. литургия и лично да участваме с песнопения, за да можем всички да черпим благодат от този непресъхващ духовен извор.

 

които ни умъртвяват духовно, а после и физически

 

Това определение го е дал Григорий Велики в края на 6 век.

=&0=&по принцип човек трябва да уважава себе си и да притежава чувство за собствено достойнство. Бог се отвръща от оная гордост, която ни кара да презираме другите, да проявяваме високомерие, да се надценяваме.

=&1=&Казано е: “Гневете се без да съгрешавате т.е. можем да се гневим над несправедливите неща, но гневът не бива да се изпуска от контрол.

=&2=& Тя разстройва духовното здраве, отнема радостта, щастието, разяжда ни от вътре с отровата на отрицателните мисли и ни изолира от приятелите ни и от Бога.

=&3=&състои се в неспазване моралните норми на поведение.

=&4=&Така сме създадени, че не можем без храна, но преяждането е вече чревоугодничество.

=&5=&Почивката няма нищо общо с мързела, но леността е пречка за всичките ни духовни и материални нужди.

=&6=&Бог я забрани, защото е сходна с егоизма и е корен на всички злини, тъй като често се превръща в самоцел.

Тези седем гряха идват от неспособността на човека да запази чувството си за мярка.

Днес ще се спрем на гордостта.  В 1 Петр.5:5 четем “Бог се противи на горделивите” Защото гордостта е началото на всеки грях, корен на всички злини. От гордост падна от небето един от най- светлите ангели.Името му беше Луцифер или Деница.Той пожела да стане равен на Бога и гордостта го опропасти. С гордост той прелъсти и първите човеци в рая. Днес това е най-финното оръжие на Сатана. Глупавите по природа възгордява като им внушава, че са умни или притежават някакви други качества. Умните величае заради ума им и те се възгордяват. На грешните внушава гордо упорство против Божията воля.

 

 

А праведните възгордява с това, че изпълняват Божията воля.

/Митаря и фарисея/. Така чрез гордостта попадат под неговата власт всички, които се подават на неговите хитрини – и вярващи, и невярващи, и умни и глупав и грешни и праведни. Гордостта не се изразява само в една външна надутост, в презрение към другите и в осъждане на неприятните нам хора. Гордостта има много тънки едва доловими прояви. Когато ни погледнат малко на криво или ни отправят някоя оскърбителна дума и ние се засегнем от това, издаваме, че сме горди. Когато не ни окажат очакваното внимание, а ни отминат мълком, и ние възнегодуваме в душата си, пак проявяваме гордост. Когато очакваме да чуем нещо добро за някоя наша постъпка или някое наше качество, пак сме ръководени от гордост. Когато Господ ни смирява чрез някое нещастие, а ние недоволстваме от съдбата си и роптаем против Бога, пак ни гнети гордост, понеже се смятаме достойни за по-добра участ. Ако бъдем честни пред себе си, ще признаем, че просто сме изтъкани от са самолюбие, славолюбие и гордост. Никак не можем да понасяме да се говори лошо за нас или пък ако бъдем открито оскърбявани в очите. Гордостта ръководи и нашия духовен живот. Когато се молим, постим, даваме милостиня, желаем да чуем похвали за себе си. И така и добрите дела, които вършим са от гордост бе з да съзнаваме това. Фарисея. /монаха :Защото там имаше кой да ме гледа и да ме хвали за усърдието ми, а пък тука няма кой./

Да се спрем на историята на цар Озия, описана в 2-ра книга на Летописи. Той става цар на 16 години. Въпреки, че етолкова млад, четем че “Той върши това, което е право пред Господа…търсеше Бога в дните на Захария, който разбираще Божиите видения и докато търсеше  Господа, Бог му даваше успех”.26:4-5. Славата му се разнесле и войската му ставала все по-силна.Имал 2600 началници и 307500 войници, които му помагали срещу неприятелите. /8,12,13/. За съжаление след това четем: “Когато стана силен, сърцето му се надигна и се отдаде на поквара”.16 Озия вече не си спомня за Този, който му е дал успех и за хората, които са му давали благочестиви съвети. Той съгрешава против Господа, когато кади в храма и Бог го поразява с проказа и той остава прокажен до деня на смъртта си” Трябва да

 

 

 

помним предупреждението,което ни се дава в Притчи 16:18 “Гордостта предшества погибелта, а високомерието – падането”.

Притчата за митаря и фарисея.  фарисея в най-големия грях гордостта , а митаря се издига до най-високата добродетел смирението.

Гордостта е тежко заболяване на душата.Христос не остави прекрасната заповед да обичаме ближния си, а горделивия не може истински да обича хората. Той обича само себе си.

Смирението  е неуловима добродетел. Дори апостолите имаха трудности с това качество. Когато Иисус разбра, че спорят помежду си кой е най-голям им каза:”Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител”.

Бенджамин Франклин един от американските държавници направил списък на качествата, които искал да изгради в собствения си живот. Когато овладявал една добродетел, преминавал на следващата. Според собствените му думи, се справял доста добре, докато стигнал до смирението. Всеки път, когато смятал, че има значителен напредък, бил толкова доволен от себе си, че се възгордявал.

Молитвата е беседа на човешката душа с Бога, тайнствен разговор с невидимия Наш небесен Отец. Каквото е въздухът за тялото, това е молитвата за човешкия дух. Има ли молитва духът диша и живее; няма ли молитва за духа няма въздух, за него няма живот. Истински се моли само този, който вярва в благостта и всемогъществото на Бога, и който има съзнание за своето душевно и телесно безсилие, за пълната своя зависимост от Твореца. – Промислител.

 

Сам Бог ние заповядал и научил да се молим. Още в Стария Завет ни подканя: “Призови ме в скръбен ден – и ще те избави и ти ще Ме прославиш” (пс. 49:15).

 

И Господ Иисус Христос, за да ни предпази от всякакви беди и напасти, препоръчва ни да се молим винаги, като ни посочва главни предмет на нашата молитва – царството Божие, вечното наше спасение: “Бъдете будни и се молете, за да не изпаднете в изкушение” (Мат. 26:41). “Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите” (Мат.7:7). “Всичко ще поискате в молитва и с вяра ще получите” (Мат. 21:22).

Св. Ап. Павел, като ни дава съвет да се молим непрестанно, ни заповядва да се обръщаме към Бога с просби, молби, благодарение и славославие. По този начин Той ни посочва, че има няколко вида молитви: благодарствени, просителни, покайни.

 

Истинските християни знаят, че молитвата е най-силното лекарство против всички скърби и бедствия и единствен ключ, с който се отварят съкровищата на благодатта. Изливайки скръбта на душата си в молитва към Бога, те неведнъж се удостоявали с неговата безкрайна благост и получавали утеха сред непостигналите ги нещастия. Молитвата е най-силното средство, чрез което можем да измолим Божията милост. Тя е голяма сила, която не се задържа от нищо, минава небесата, издига се до самия престол на Вседържателя, слиза даже до бездната на ада и от там извежда на свобода затворниците.

 

Но за да може молитвата да ни принесе полза за душата е необходимо:

1. Предварително да се подготвим за нея, като се изпълним с благоговейни чувства и разположения, като бъдем дълбоко проникнати с мисълта, че ние, слабите, грешните, и недостойни твари – ще застанем пред всемогъщия и всесъвършен Бог, пред когото благоговеят херувимите, и ще беседваме с Него като с наш добър баща.

 

2. Да се молим с внимание и разбиране на това, което говорим в молитвата си, съгласно с наставленията на псалмопевеца: “Пейте на нашия Бог, пейте разумно” (Пс. 47:7,8), т.е. да вникваме в смисъла на думите, които четем или пеем. Никаква полза няма от молитва, която се извършва без внимание и разбиране.

 

3. Да се молим с вяра и непоколебима надежда, че ще получим това, за което се молим. Това ни заповядва и Св. ап. Яков: “Просете и никак не се съмнявайте, защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа” (Яков 1:6,7).

 

4. Да се молим със сърце съкрушено и смирено и с чиста съвест. Само смирението, съзнанието за нашето недостойнство пред всевишния Бог, може да покрие нашите немощи и да ни направи любими за Него. Господ ни казва: “Ще погледна само на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово.” (Пс. 66:2). А Св. Aп. Йоан ни говори: “Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение пред Бога и каквото просим получаваме пред Него, защото пазим Неговите заповеди” (I Йоан 3:21,22).

5. Заедно с вярата в молитвата ни трябва да проявим още и търпение, постоянство и неуморност. Чрез това ние ще се укрепим в благата надежда и ще направим себе си способни и достойни да приемем Божиите благодеяния. Бог понякога се бави да изпълни нашите просби, но винаги, дори и по-късно ги изпълнява, ако ние постоянно го молим. Истинските християни, като просят нещо от Бога и като свързват молитвата си с пост, бдение и всякакво добротворство, просят не един ден, не два, а месеци и години и – получават.

 

Постът е твърде необходим, защото ако самата молитва е изигане на душата към Бога, издигане с вяра, надежда и любов, постът пък е въздържание от всичко, което пречи на душата да се въздига към Бога – Той е ограничение на онова, което ни привързва към земята.

 

Молитвата и поста, по думите на Св. отци, са две крила, чрез които нашите души се издигат от земята на небето – към Бога. Ако молитвата е благодатно общуване на човешката душа с Бога, ако чрез нея трудните обстоятелства получаваме небесна закрила и помощ, утеха и душевно спокойствие, то ние често трябва да прибягваме към нея, за да беседваме с нашия Небесен Баща. Винаги в молитвата пред Бога трябва да изливаме душата си и откриваме тъгите си. И след изпълнение на нашите просби, веднага да му отправяме и сърдечни благодарения, хваления и славословия, за Неговото величие и преголяма милост към нас.

 

Молитвата може да бъде външна и вътрешна. Вътрешната е когато се казва със сърцето, а външните белези на молитвата са кръстът, поклонението и изражението на лицето. Кръстът се прави в началото и в края на всяка молитва (показва се как се прави кръста, как са поставени пръстите и по какъв начин), поклоните са поясни и коленопреклонни – поясни когато се покланяш от кръста, а коленнопреклонни, когато си застанал на колене и челото ти опира в земята (тези поклони се правят през Великия пост, през време на молитвата на Св. Ефрем Сирин). Изражението на лицето се сменя според нашето настроение, ако молитвата ни е покайна, просителна – ще бъде унило и тъжно със сълзи на мъка, а ако молитвата ни е благодарствена лицето ни е светло, и сълзите могат да са от щастие.

 

Нека също с молитва се обръщаме и към Пресвятата Богородица, която е най-усърдната пред Господа Бога застъпница за целия християнски род и към всички светии благоугодили Богу и обкръжаващи престола Му.

 

Да не забравяме никога, че молитвата е въздух за човешката душа, че без нея човек не може да диша и живее. Който не се моли, в него няма признаци на духовен живот. Той е духовно мъртъв човек. Затова трябва да се молим често непрестанно и неуморно, да се молим с вяра и надежда.

Възкресение Хрисотво или Великден е денят, в който всички християни по света празнуват Възкресението на Сина Божий Иисус Христос. Чрез смъртта Си Той е изкупил греховете на човечеството, а с възкресението Си е дал надежда за живота след смъртта. В Светото евангелие е записано, че Иисус Христос приживе нееднократно е предсказвал разпъването Си на кръста и Възкресението Си след три дни. И когато на третия ден след погребението му Мария Магдалина отива с други жени в гробницата, за да помаже тялото на Спасителя с благовонни масла, каквато е била древноеврейската традиция, намират гробницата празна.

/ по Евангелието на Марко 16 глава и от останалите Евангелия/

Мария Магдалина, Мария Якововата майка и Саломия малко преди да тръгнат към гроба.

=&0=&: Ето ароматите които купихме. Трябва да отидем на гроба много рано, за да Го помажем.

=&1=& Да, така повелява традицията. Когато изгрее слънцето трябва да сме там.

=&2=& Как можаха тези злодеи да убият нашият мил учител? И то толкова жестоко. / въздишат, бършат сълзи/

=&1=& А кой ще ни отвали камъка от гробната врата, как ще влезем?

=&4=& Да, камъкът беше много голям. Дали ще ни помогне някой? / междувременно пристигат до гроба/

=&2=& Ах, вижте камъкът е отвален да влизаме.

/ влизат, озъртат се, тялото го няма. Виждат двама юноши /ангели/ в бели дрехи и се стъписват. Отстъпват назад уплашени. Юношите ги заговарят приветливо/

=&6=& Не бойте се. И не се чудете. Вие търсите Иисус Назарянина, разпнатия. Той възкръсна. / с жест и тържествено/. Няма го тук. Ето мястото, където беше положен. Дойдете и вижте, къде е лежал Господ.

=&7=& Идете и кажете на учениците му. Кажете и на Петър. Той ще стигне в Галилея преди Вас. Там ще го видите, така както ви каза.

/Трите жени излизат от гроба и побягват изплашени/

=&8=& Да бягаме сестрици. Какви са тези страшни неща.

Мария Як.: Бързо да се прибираме и никому нито дума. Ох, какъв ужас!

/Мария Магдалина се бави и изостава от тях. В един момент се спира, защото чува глас. Марийо! ./

=&9=& Равуни! Учителю!

=&10=& Не се допирай до Мене, но иди при братята ми и им кажи.

Мария Магдалина тича при учениците и задъхана им съобщава: Видях Господа, жив е!

=&11=&

=&0=&

Църковния календар се е изградил върху първия християнски празник – Възкресението, неделя. Към неделния ден били прибавени най – важните събития от живота на Господа Иисуса Христа, които също имат отношение към нашето спасение. Към тях били присъединени Богородичните и Светителски празници, в които се възпоменават и честват хора, придобили лична святост и прославили Господа Иисуса. Още от II век два от седмичните дни: сряда и петък били определени за пост: сряда като ден на предаване на Господа, а петък като ден на разпятието Му. Така се създава празничния календар на Христовата църква. Той не е бил еднакъв в отделните църкви, но с течение на времето от смесването на местните календари се създал празничния календар на Източната православна църква.

 

Християнските празници имат тройно значение: религиозно, обществено и антропологично. Религиозно, защото са повод за извършване на богослужение, за размисъл върху словото Божие и за участие в тайнствата и обредите. Обществено, защото чрез обща молитва у християните се култивира и осъзнава значението на тяхното равенство и единство, а чрез празнична почивка им се дава възможност да вършат благотворителност и да проявяват алтруизъм. Антропологично, защото предоставят на хората възможност за телесна почивка и духовен размисъл, откъсват ги от земното и м дават възможност да осъзнаят своята духовна същност.

 

Сам Иисус Христос подчертава антропологичното значение на празниците с думите: “Събота е създадена за човека” /Марк 2.27/, тоест, че празниците са създадени за душевна полза и за култивиране на цялостния човек. Празниците се делят на седмични и годишни. седмични са тези, които се честват всяка седмица, а годишни – веднъж годишно. Годишните празници се делят на подвижни и неподвижни. Подвижни са тези, които си менят датите, а се честват в един и същи седичен ден, а неподвижните се честват на една и съща дата, а си менят седмичните дни. В зависимост от обекта им празниците се делят на Господски, Богородични и Светителски.

 

Господски празници са: Кръстовден, Рождество Христово, Богоявление, Цветница (Вход Господен в Иерусалим), Възнесение, Петдесятница и Преображение.

цялата тема

“Защото ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесния ви Отец: ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и Вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”(Мат.6:14-15)

цялата тема

Срещите между хората са божествени дарове
Всеки човек е уникално творение, дошло на света, за да възрадва ближните, семейната общност е благословена

 
Съвремието и светските аспекти и измерения на живота ни по-скоро ни отдалечават от изконните правила на междучовешките отношения, отколкото да ни възвисяват, да ни издигат духовно. Цивилизацията, развитието на науката, техниката, индустриализацията, материалното благосъстояние стават невидима преграда към висшите духовни истини. Уклонът на мнозина към чужди религии, учения, практики показват, че хората въпреки всичко си остават създания не само от плът. Независимо дали признават, дали вярват, дори дали знаят, че притежават душа и дух, те инстинктивно, подсъзнателно търсят досега с онова, което не се пипа, не се вижда, но се усеща.

          Божественото
Някои казват – няма значение как назоваваме Бога. Други смесват във възгледите си древни учения, окултни практики с различни християнски направления. Трети твърдят, че изповядват вяра в Иисус Христос, а носят амулети, арабски защитни знаци, талисмани, муски, кичат се като индиански вождове, татуират си будистки символи. Много примери могат да се намерят днес за дълбокото объркване на хората. И това отдалечаване от правото следване на Бога, това незнание как да открием себе си, как да се примирим със себе си и как да направим нашия, а и на близките ни живота по-добър, задълбочава раните ни, бележи със страдание и най-обичните ни същества.

 
Бог е във всеки човек. И му дава свобода. Основното в проявлението й е дали индивидът ще я използва правилно. Дали ще се посвети на тъмното или на светлото. И оттам дали животът му в общността ще бъде истински осмислен, или ще се превърне в лабиринт от страсти и грешки, от неудовлетвореност и вечен стремеж към придобиване на нови и нови неща, но все от материалната сфера.
 

     Господните подаръци
Всеки един от нас е подарък от Бог към някой друг. Това твърдение на митрополит Иеротей Влахос от Еладската църква, който изнесе серия от лекции през седмицата, посветена на православната книга през май, се отнася и към семейната общност. Интересното е, че богослов от световен ранг, какъвто е гръцкият митрополит, представя православната християнска етика по близък до съвременника начин. Утвърждаващото се напоследък съжителство на семейни начала не може да се приеме, да се утвърди от Църквата. Но роденото дете, без да е сключен брак между родителите му, е равностойно с всяко друго. Не може и да се осъжда жената, приела Божествения подарък да даде нов живот. Но тази, която съзнателно избира да пренебрегне светото тайнство, брака, може да бъде съветвана, напътствана. Защото съпругът или съпругата са Божи дарове. Човек приема спътника си в живота като висш подарък и с обичта си, чрез любовта си, го връща на Господ.

 

Православната духовност – път към развитие
Съвременното православно богословие третира духовността не като ортодоксална система. Съвремието и православната духовност се свързват в опита на общението със Светият Дух. И то става единствено в Църквата, защото нейната душа е Светия Дух. Когато човек с душата си се докосне до тези твърдения, разбира, че ако светът му изглежда затвор, то той сам може да се освободи от него. Точно в това се проявява и изразява свободата, с която разполага всеки, възможността да направлява живота си. Философията, която вярващият православен християнин развива у себе си, го пробужда към осъзнаване и духовно приемане на правилата, установени от векове, но сочещи винаги правилната посока.
Защото извечната цел човек да живее свободно се постига в Църквата. Тя е среща на хора, буквален превод от гръцки. Тя е семейство. И в нея се създава истинското човешко семейство.
          Основната клетка

цялата тема

=&0=&

 

Божиите заповеди, които ни учат на добро са благодеяние за нас, Православните християни. Ето например, четвъртата Божия заповед ни внушава да не работим в седмия ден. Какво по-разумно, какво по-целесъобразно от това! На пръв поглед Бог като че ли иска само за себе си посвещението на седмия ден, а се оказва, че това е нужно най-вече за нас, за нашето тяло, за нашия дух.

 
Цяла седмица сме работили. Най-после идва неделната почивка. Колко е необходима тя! Колко нови сили се събират за следващата седмица! Размислим ли се по-дълбоко, ще видим, че четвъртата заповед е израз на Божията бащинска грижа и любов към нас.

 
Ние наблюдаваме и в природата почивката като естествен закон. Дърветата принасят плод през лятото, затова пък през зимата почиват. Земята, по която постоянно се сее, се изтощава и затова и тя има нужда от почивка. Човекът не може да прави изключение от другите твари. Той работи повече от тях, изморява се и и се нуждае от отдих. Този отдих му е осигурен от четвъртата Божия заповед.

 
Тази Божия заповед е толкова естествена, толкова полезна, толкова целесъобразна, че я признават и вярващи, и невярващи, и лекари, и държавници, и учени, и прости. Доказано е, че човек не може да издържи в качествено творческо напрежение повече от една седмица. Ако той си позволява да нарушава четвъртата Божия заповед, спечелените пари от работа в неделя ще отидат за лекари и лекарства. Божиите наредби са неотменими. Който ги нарушава, сам си навлича наказанието.

 
Но какъв е смисълът на четвъртата Божия заповед? Дали този, че след като сме работили шест дни, седмия можем да го прекараме в пълно лентяйство? Не! Бог иска от нас, след като сме се трудили през седмицата за себе си, да посветим неделния ден на Него. Неделята е ден Господен. Тя е празник Божи. Този ден във Вехтия завет е бил събота. Събота е еврейска дума, която на български ще рече почивка, празник.

 
Какво означава празник? Самата дума посочва значението си. Празник означава ден, в който човек е празен от към ежедневните си грижи и трудове. Но понеже душата на човека не търпи да бъде празна, то като я освободим от ежедневните й грижи, трябва да я запълним с нещо друго, по-възвишено, богоугодно , спасително, а именно молитвата.

 
“Помни съботния ден за да го осветиш”, т.е. да го посветим на своя Създател. Той ни дава право шест дни да се грижим за временния си живот, за тукашните си нужди, а от нас иска един ден от седмицата да посветим Нему. В другите дни ние се грижим предимно за тялото си, в седмия ден ние трябва да се грижим предимно за душата си, като посещаваме богослужението в храма Господен.

 
Колко много губят онези, които не посещават неделните и празнични богослужения! Потопени в своите ежедневни грижи, загубени в тревогите на живота, задушаващи се от мъките и несгодите, които им поднася делничноста, те постепенно залиняват духовно. Затворени в своето пристрастие към земното като в мрачна тъмница, те са неспособни вече дори и да копнеят за просторите на религиозния дух и изживявания. Св. Йоан Златоуст казва: “Седмицата има 168 часа, като от тях Бог е определил за Себе Си (т.е. общественото богослужение) само един и ти го прекарваш в светски неща!”

 
Съзнателния християнин не бива да отсъства неделен ден от обществено богослужение, освен поради болест. Църковните канони предвиждат даже отлъчване за онези вярващи, които три недели подред не отидат на църква (80 правило на VI всел. събор).

 
Защо ние, днешните християни празнуваме неделята вместо съботата, както ни е наредил Сам Господ в четвъртата заповед? Не съгрешаваме ли тежко, като своеволно изменяме Божията наредба? Какво трябва да отговорим на адвентистите-съботяни, които до ден днешен празнуват съботата като седмия ден на седмицата? Адвентистите-съботяни казват: но Сам Иисус Христос и апостолите са пазели съботата! Да, ще им отговорим ние. Той е пазел съботата защото Той е бил иудеин и защото не е бил извършил още Своето изкупително дело, чрез което слагал край на всички вехтозаветни обреди.

 
Господ Иисус Христос е спазвал не само съботата, но и еврейската пасха. Защо адвентистите не я празнуват? Той е бил обрязан. Защо адвентистите не се обрязват по негов пример?

 
Според адвентистите в Св. писание нямало нито едно място, където да е предсказано, или да се говори, че неделята е Господния ден и че тя трябва да се пеазнува вместо събота. Вярно ли е това?

 
До възкресението Христово не може да става и дума за празнуване на неделята! Възкресението на Христа от мъртвите – това изключително важно събитие за повярвалите в Христа, станало в първия ден на седмицата, който първи ден според еврейската седмица е неделята. След Христовото възкресение св. апостоли се събирали с вярващите на молитва и богослужение за извършване на св. Евхаристия не в съботни дни, а в неделни. Получили вест за възкръсването на Спасителя в първия ден на седмицата (Лук.24:33-34, Йоан 20:19), апостолите редовно вече се събирали на молитва в неделя. Осем дни след възкресението на Христа, т.е. следващия неделен ден те били пак заедно (Йоан 20:26). На петдесетница, т.е. в неделята след седмата събота от възкръсването на Спасителя “те всички в единомислие бяха заедно” (Деян.2:1). Тогава получили и Св. Дух. В Деян.20:7 се разказва за друго забележително богослужебно неделно събрание. “И в първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб”, т.е. да извършат св. Евхаристия да се причастят с тялото и кръвта Господни (1 Кор.16:2). Св. ап. Павел поръчва на коринтските християни да събират милостиня помежду си във всеки първи ден на седмицата (1 Кор.16:2), понеже тогава са се събирали вярващите на богослужение.

 
Никъде в Новия завет не се говори за чисто християнски богослужебни-молитвени събрания в събота! А както виждаме, много свидетелства имаме за такива събрания в неделя! Какво по-убедително доказателство от това, че неделята е заменила съботата още при св. апостоли! Този ден е бил редовно посвещаван на Господа Иисуса Христа в памет на Неговото възкресение. Св. ап. Варнава казва: “Ето защо ние пазим осмия ден с радост – този именно ден, в който Иисус възкръстна от мъртвите” (гл.15).

 
В днешни дни между някой човеци се прокрадва мнението, че не е необходимо да се ходи на Църква в неделен ден. Според тях човек може да се спаси и като не спазва стриктно църковните правила, т.е. да се моли когато си иска, където си иска и да работи тогава, когато му е угодно.

 
Разбира се, при съвременните интензивни условия на работа и живот, става все по-трудно всички човеци да работят и почиват заедно. От това следва, че всички не могат да присъствуват на богослужения, т.е. да почитат празничните дни. Това обаче не трябва да бъде пречка за почитането на християнските празници тогава, когато всеки един от нас има тази възможност. В противен случай ние ще се превърнем в едно общество без организиран духовен живот и без традиционни ценности, ще заприличаме на заблудено стадо без пастир.

 
Какво по-хубаво от това, едно семейство да се събере на празник, да отиде на църква, а след това да отпразнува празника заедно? Тогава когато ние отдадем заслужена почит на Бога чрез присъствието си в храма в празнични дни, разбира се, че ще получим от него тази благодат и благословия за добър просперитет през дните, когато упражняваме полезен труд.

 
Най-накрая от всичко казано до тук заключваме, че молитвата към Бога и упражняването на труд трябва взаимно да се допълват. Това е така, защото Господ Бог чрез Своя благ промисъл е установил, че трудът и молитвата са факторите, които възвисяват всеки един християнин материално и духовно.

 

“Не изговаряй напразно името на
Господа, твоя Бог”
(Изх.20:7)

Името на Бога е свято, славно и величествено (Пс.8:2). Когато Мойсей запитал Бога за името му, получил отговор: “Аз съм вечно Съществуващият” (Изх.3:14). Това име на еврейски език гласи Иехова. Какво означава вечно Съществуващия? Това ще рече, че Бог е единственият извор на живота. Той е бил, е и ще бъде. Той единствен има битието в Себе Си. Всичко останало съществува по негова воля. “Той рече – и всичко стана: Той заповяда – и всичко се яви” (Пс.32:9). Бог е безначален и безкраен! И ако Той е благоволил да вдъхне в нас безсмъртна душа, която да вземе участие в Неговата вечност, това е по Негова милост.

 
Към Бога, Който Сам по себе си е непостижимо велик и Който заслужава като наш небесен Баща, Благодетел, Изкупител и Всеподател, безкрайна почит и благоговение, често пъти ние хората се отнасяме към Него не само неприлично, но и кощунствено. Ние си позволяваме често пъти не само напразно да изговаряме името на Господа, но да го използваме в шеги и подигравки, да злоупотребяваме във весели истории и анекдоти, дори достигаме понякога до там и да го хулим. Затова Господ е оградил спазването на тази заповед със заплахата от тежко наказание, като е казал: “Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно” (Изх.20:7).
Тежък грях против третата Божия заповед правят онези, които проклинат ближните си. Те забравят думите на Спасителя, Който изрично ни е казал: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви мразят и молете се за ония, който ви обиждат и гонят” (Мат.5:44). Когато си позволява да използва клетви, въпреки, че словото Божие ни говори: “Благославяйте, а не кълнете!” (Рим.12:14), човек се отчуждава от Бога и загубва Неговото благоволение и за себе си и за семейството си. Най-страшното е, че понякога и родители, в своя гняв и безизходица, проклинат децата си, като забравят, че Бог често допуска да се сбъдне някоя родителска клетва за назидание на безсърдечните и прибързаните.

 
Много тежко съгрешават онези, които роптаят срещу Божия промисъл, като забравят, че всеки извършен грях заслужава наказание. То може да бъде или в този живот, и тогава то е краткотрайно, или в бъдещия, и тогава то е вечно. Щом Бог изпраща за греховете ни наказание още в този живот, това означава, че Той не ни е забравил, а се грижи за нас. Той иска да ни спаси и с временните страдания да ни избави от вечните страдания. Страданията в живота ни са доказателство за Божията грижа и любов към нас. Сам Той ни говори: “Когато Аз обичам, тях изобличавам и наказвам” (Откр.3:19). Ние грешните хора нямаме право да съдим своя Създател, а сме длъжни да преклоним главите си пред Неговия дълбок и неизследим промисъл, като вярваме, че Бог, като всеблаг иска да се спасят всички и да постигнат до познание на истината (1Тим.2:4). Бог по-добре от нас знае, защо се случва с нас едно или друго. Той ни изпраща често страдания в живота, за да ни избави чрез тях от страдания в ада. Той допуска да се случи нещо, което ние наричаме зло, за да ни предпази от по-голямо зло. Най-накрая Той ни изпитва чрез превратностите на съдбата ни. Той иска да ни прецени дали ще му останем верни докрай, за да ни възнагради още по-богато след това.

 
Как да си служим с името Господне, за да не злоупотребяваме с него? Не злоупотребяват с Божието име само онези, които го изговарят с благоговение тогава, когато това е необходимо. Когато някой е изпаднал в голяма беда или нужда, или е изпаднал в непоносими терзания и изпитания, или се намира в безизходно положение, едва тогава той може, и не само може, но и трябва да се обърне към Господа. Споменаването на Божието име в такива случаи е потребност на душата и е заповядано от Бога чрез устата на Псалмописеца: “Призови ме в скръбен ден, Аз ще те избавя, и ти ще ме прославиш” (Пс.49:15).

 
Не злоупотребяват с името Господне и онези, които призовават Бога на помощ преди всяка работа, които се осеняват с Неговия кръст и произнасят името Му преди и след ядене, които преди пътуване се обръщат към Него, които преди изпити или важни начинания Му се молят, защото св. ап. Павел е казал: “Всичко, що вършите словом или делом, всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца” (Колос.3:17). Не злоупотребяват с името Господне вярващите, когато застават на молитва пред Бога, било по някакъв конкретен повод, било когато изпълняват ежедневното си молитвено правило. Молитвата е такова свещено задължение и право, при което ние имаме милоста да беседваме с нашия небесен Отец. Но за да бъде правилно и без грях произнасяно името на Господа, ние трябва да се молим с благоговение, с дълбоко внимание и духовна съсредоточеност. В противен случай и с това свято само по себе си дело, молитвата, ние можем да оскърбим Бога и молитвата ни да бъде грях, според думите на Псалмописеца (Пс.108:7). Голямо оскърбление към Бога са нашите молитви, когато ние с устата си произнасяме Божието име, а със сърцето си сме при греховете и съблазните. “Просите, а не получавате, казва св.апостол Иаков, защото зле просите” (Иак.4:3). Сърцето ни трябва да бъде при Бога, когато се молим. Тогава молитвата ни няма да бъде празнословие, и ще бъдем чути.

 
“Пред Божието лице се моли този – казва св. Йоан Златоуст, – който във време на молитвата се вглъбява в себе си и няма нищо общо със земята, но съм в него се внася небето и изгонва от душата си всяка земна мисъл”. Не се ли молим така, молитвата ни ще бъде безполезна. Ние ще произнасяме тогава името Господне и няма да получим благословение чрез него, а дори и по-голямо осъждане.
Не злоупотребяват с Божието име и онези, които при много важно обстоятелство се кълнат, че ще говорят истината. Тук особенно важно е да се подчертае, че св. Църква съгласно със Словото Божие, допуска полагането на клетва при много важни случаи. Сам Бог позволява клетвата, като забранява само лъжливото кълнене. Той казва: “Не се кълнете лъжливо в Мое име и не осквернявай името на твоя Бог” (Лев.19:12).
Да произнасяме клетви когато и да е, и за каквото и да е представлява само по себе си грях. Когато доверието е загубено между хората, тогава се налага необходимоста да се удостоверява истината с клетва. А нашият Спасител иска от нас да бъдем винаги толкова твърди в истината, че думата ни да бъде: да, да, не, не (Мат.5:3). Който много се кълне, той много и лъже, за да стигне дотам да не му вярват околните и да е принуден да се кълне. Но Бог поругаван небива (Гал.6:7), и лъжливата клетва влече след себе си голямо наказание. Примерите за това в живота са много. Бог изпраща наказание на някои, за да се вразумят всички. Затова нека прославяме с живота си Божието свято име, за да не погинем, а да имаме живот вечен!

     Дълбокото осъзнаване и разбиране на вярата предпазва от злото

Нека дадем още по – ясна представа за това, в какво конкретно вярват православните християни и върху какво е основана вярата им. От предишната публикация разбрахме, че Бог е едно, но има три лица. А днес ще разтълкуваме дълбокия смисъл на I член от Символа на вярата.

       Вярвам в единия Бог Отец, вседържител, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо

цялата тема

“Не си прави кумир и никакво изображение на онова,
що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във
водата под земята; не им се кланяй и не им служи”
(Изх.20:4-5)

 

Кумир или идол, според самата заповед, се нарича изображението на някоя твар, някое Божие творение, което е на небето – небесните светила, или на земята – различни одушевени и неодушевени предмети, или във водата – различни водни животни, твари, на които хората се покланят и им служат, вместо на Бога. Втората Божия заповед забранява да се покланяме на идолите, които са въображаеми божества или изображения на лъжовни богове.

1. Почитането на светиите

Тук може да възникне въпросът: “Не се ли провиняваме срещу тази божия заповед ние – православните християни, които, вярвайки в Бога и служейки Нему, почитаме още и св. Богородица, и св. апостоли, и св. мъченици, и всички други светии, като в тяхна чест устройваме празници, издигаме храмове, служим литургии, пеем песнопения и т.н? Не са ли за нас светиите нещо като божества, от които очакваме милост и помощ, и които едва ли не изместват почитанието ни към Бога?
В такова нещо искат да ни обвинят протестантите, но напразно. Ние бихме били идолопоклонници, ако боготворяхме светците и ако с тяхното почитане бихме затъмнили Божията слава. Но ние не ги боготворим и никого не поставяме на мястото на Иисус Христос, нашият единствен Спасител, Изкупител и Ходатай. Ние само следваме думите на Иисус Христос, който е казал на Своите апостоли, а чрез тях и на всички свои светии: “Който приема вас, Мене приема, а който приеме Мене, приема Тогова, който Ме е пратил” (Мат.10:40)
При идолопоклонничеството кумирите отдалечават поклонниците си от истинския Бог, а при почитането на светиите се получава точно обратното: светиите като че ли хващат за ръка дошлите при тях по-малки техни братя и ги завеждат при Христа, а с това и при Бога. Православният християнин вижда в светиите Божии угодници и не го боготвори, а почита, именно почита, защото е послушен към боговдъхновеното Св. писание, което съветва всички верни: “Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им”(Евр.13:7).
Почитането на светиите е голяма психическа необходимост за истински вярващия в Бога. Те улесняват християнина в доближаването му до небето. Те са необходимо стъпало между греховната богоотдалеченост и възсъединяването в Бога. Св. апостол Павел говори на вярващите: “Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа” (1.Кор. 1.1:1). Ако трябва направо да догонваме Христа, колко хора биха се отчаяли в това непосилно начинание. Иисус Христос е непостижим образец на всички съвършенства. Но светиите ни улесняват и насърчават в устрема към Бога. Много от тях преди са живеели обикновен живот, други може би са били грешни като нас и дори по-грешни от нас, ала с Божията помощ са станали светии! Перипетиите на техния живот са толкова поучителни! Техните изкупления, борби, подвизи и вяра – всичко може да окуражи слабите. Чрез житията те ни говорят: “И ние бяхме човеци с немощи като вашите. Но с божията помощ победихме греха. След като ние успяхме, и вие с Божията помощ ще се доближите до Бога”. Така светиите не ни задържат при себе си, както правят идолите, препоръчвайки се за божества, а ни водят при Бога.
Почитайки светиите, ние се учим да служим на Бога, както са му служили и чествайки ги, прославяме още повече Бога, Който е дивен в своите светии. Затова почитането на светиите не е нарушение на тази Божия заповед.

2. Почитането на светите икони

Тази Божия заповед не ни забранява да имаме свещени изображения. Това се вижда ясно още в Стария завет, където Бог заповядал на Мойсей да постави в скинията (подвижния еврейски храм) златни свещени изображения на херувими, и то да ги постави в Светая светих, накъдето народът се обръщал да се покланя на Бога (Изх.25:18-19). Знае се също, че в храма, изграден от Соломон, на стените били изписани образите на херувими, такива имало и на вратите на храма (3 Царства 6:23-29, 32, 35).
Думата икона по произход е гръцка и на български език означава образ или изображение. Така се наричат в Православната църква свещените изображения на Бога, на явилия се в плът Син Божий – Господ Иисус Христос, на пречистата Негова Майка и на светиите му. Историята свидетелствува, че християните от най-дълбока древност почитали иконите и ги употребявали в молитвените си събрания, а също и по домовете си.
Същинският разцвет на иконопочитането започнало от времето на св. равноапостолен цар Константин Велики (324-337). Тогава е започнало усилено храмостроене и грижливо украсяване на новопостроените храмове с различни икони и стенописи.
Да почитаме иконите като свещени изображения и да ги употребяваме за благовейно спомняне делата на Бога и на светиите Му не противоречи на втората Божия заповед: иконите са като книги, написани вместо с букви с образи и предмети. Иконите ни помагат за придобиването на нашето вътрешно благоговейно настроение. Почитането на иконите оказва благотворно действие върху нравствения живот на християните. Когато гледаме иконите и им се покланяме, трябва да устремяваме мислено поглед към изобразените на тях светии, а чрез тях – към Бога.
Като знак на това, че почитането на светите икони не е противно на Бога, служи и факта, че Господ сам отпечата образа си върху кърпа – неръкотворния Си образ, а така също прави някой икони средства, чрез които излива благодеянията Си върху вярващите, такива икони ние наричаме чудотворни.

3. Греховете против втората Божия заповед

Общото название на греха против втората Божия заповед е идолопоклонство – обоготворяване на кумири или идоли.
Освен идолопоклонството, характерно за езичниците, има и вътрешно идолопоклонство, слабо забелязващо се, на което могат да се отдават хора, вярващи в истинския Бог. Към греховете на вътрешното идолопоклонство се отнасят всички греховни страсти, които завладяват душата ни и стават нейни идоли, и на тия идоли ние служим вместо на Бога, забравяйки своите задължения към Него и ближните.
Главните прояви на това толкова тънко идолопоклонство са:
– Користолюбие – ламтеж, ненаситен стремеж към забогатяване. Користолюбивите хора се грижат само за богатството си и то става за тях идол. Св. ап. Павел пише: “Користолюбието е идолослужение” (Кол.3:5).
– Чревоугодие – проявено в лакомство, преяждане и пиянство. Св. ап. Павел казва за такива: “Техният Бог е коремът” (Филип.3:19). Казано с други думи, техният Бог е коремът, на когото те слугуват.
– Горделивост – човек поставя по-горе от всичко своите достойнства и способности, и те стават негов идол.
– Суетност – често придружава горделивоста
– Лицемерие – когато човек не е по душа благочестив, се старае да проявява външно благочестие и по този начин да спечели слава пред другите.

4. Добродетели предписвани от Втората заповед

Като забранява по-горе посочените грехове, Втората божия заповед по косвен начин ни учи и на добродетели:
– Безкористие и щедрост – да даваме потребното на нуждаещите се, да облекчаваме участта на вдовици и сираци, да изтриваме сълзите на страдащите
– Въздържание и пост – под въздържание трябва да разбираме благоразумно употребяване на всички наши сили за живот. Въздържанието е необходимо за нашето нравствено съвършенство и потребност за телесното ни здраве и дълголетие.
Постът и въздържанието от някои видове храни не е само просто умереност в яденето и пиенето, а висша степен на въздържание, което се изисква от нас в определено време според Устава на Православната църква.
– Смирение и истинско непресторено благочестие – християнското смирение не е само израз на съзнаване слабостите и греховете, но и искрено признаване, че ако нещо е постигнато, то е направено с благодатната Божия подкрепа.
Сам Господ Иисус Христос ни учи да бъдем смирени, както той казва за себе Си: “смирен по сърце” (Мат.6:3), т.е, не само да не изтъкваме своите добри дела пред хората, не само да не разказваме, но дори и да не мислим за тях, да не се хвалим с тях в душата си, да не ги изтъкваме като наша заслуги, а да смятаме себе си “слуги негодни, извършили това, което сме длъжни да извършим” (Лука 17:10).
И така, нека да служим и се покланяме само на истинския Бог и Творец, на Неговите ангели, угодници и светии, а не на творението Му. АМИН!

Преди повече от 2000 години, един човек се роди на света в противоречие със законите на живота. Той живя в бедност и бе отгледан в неизвестност. Той не притежаваше богатства, нито власт. Но още като дете Той стресна един цар, в детството си озадачи тогавашните книжници, когато стана на възраст изяви Своята власт над законите на приро

дата – ходеше по вълните като по суша, усмиряваше бурята, изцеляваше слепи и болни, макар че никога не е изучавал медицина, възкресяваше мъртви. И днес Той продължава да изцелява повече болни души и тела отколкото всички лекари на света. Макар и времето да е простряло 2013 години между времето на Неговото рождение и днешния ден, Той продължава да живее. Цар Ирод не можа да го убие, Сатана не можа да го изкуси в пустинята, смъртта не можа Го унищожи и гробът не можа да го задържи. Христо е ключът на световната история. Той заключи вратата на старата и отключи вратата на новата ера.

 

Нощ е. Дълбока, тържествена тишина се стеле над спящото поле. Звездите блещукат. Овчарите пазят нощна стража до своите ста

да. На изток далечен мъдреци по блясъка звезден разбрали, че светъл отрок е роден. Път дълъг и труден изминали те да видят малкото свято дете. Навели чела в поклон пред Светителя бъден и дарове скъпи- злато, ливан и смирна пред Него положили те. А какво бихме могли ние днес  да Му поднесем, когато човечеството отново е потънало в духовната бедност, мрака и заблудите на хората преди Рождество.

 

Блажени  Иероним, който е живял 15 години край Витлеемската пещера, ни е оставил следното молитвено съзерцание: В Светата нощ той коленичил пред яслата, а Малкият Христос,  озарен от божествена светлина, отправил към него топъл взор и го попитал какво ще Му поднесе в дар. Отшелникът посочил най – скъпото, което имал – сърцето си. Но Божественият Младенец все чакал и чакал. В отговор на недоумение какво друго желае, прозвучали с

божествена топлота думите Му: „Иерониме, дай ми греховете си!”  Сълзи на умиление облели отшелническото му лице.

 

Светли Рождественски трепети и днес изпълват вярващата душа. Тя усеща как всеки път през тази чудна нощ в нея се ражда Христос като тихо ухание на смирението, като разпукващ се цвят на мъдростта и като блажена тръпка от чара на вечността…И тези трепети не гаснат през вековете, защото небето стои все така разтворено за човешките сърца.

 

Различни са пътищата

за хората към Витлием. След няколко дни е Рождество Христово. Как го посрещаме? Това можем да проверим като сериозно и задълбочено проведем един откровен разговор със себе си и отговорим честно на въпросите, на които всеки последовател  на Христос трябва да има отговор. Трябва да стане ясно за самите нас, вървим ли в светлината на Божието познание към чист и действен живот по ”тясната пътека” или крачим по широкия отъпкан от хиляди нозе път, по който вървят множествата, водени от изискванията на плътския човек в нас. Щом твърдим, че вярваме в Иисус Христос и вървим след Него не може да не се запитаме в своя път на израстване : К

ъде съм? Какво направих аз в моите 2, 5, 10, 20 или повече години на вяра? В Рождествената нощ Христос ни казва:” Наричате се Мои чеда, но наистина ли сте? Какви са мислите ви – светли и чисти? Какви са чувствата ви- благородни и добри? Къде е сърцето ви? Какви са отношенията помежду  ви? Жива ли е любовта ви? И разбрали истината за себе си, да оставим всичко, което гнети нашия дух, огорченията, завистта и  горд

остта, страха, да забравим „старото”, което носим като ненужен товар. И да се усмихнем на живота и на хората, около нас с любов. Защото Рождество е празник на любовта, на Божествената любов към нас, човеците. И единствено достойно за човека е- да отговори на любовта на Бога с любов. В тази свята Рождествена нощ сърцето се превръща в слух и чува как от висините долита ангелска песен, която зове хората да се обичат. Човек забравя злото в себе си и в ближния и той само може да коленичи пред яслата на Спасителя, да мълчи и да благоговее…

Роска Тузсузова