„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

           Няма на земята човек, който не би искал да е щастлив. Но представата за щастие у всеки е различна. Някой хора виждат щастието в материалните придобивки и богатството, други го търсят в чужди страни и пътувания, а трети го намират във всякакви развлечения и наслади.

цялата тема

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

В съвременните общества в почти всички  страни се наложи светският материализъм и трупането на богатство се приема като най-важна част от живота на човека. Парите определят статуса на всеки в обществото, нивото на самоуважение и цялата идентичност на хората. Няма нищо по-близо до сърцето на съвременният материалист от парите и колкото става по-богат, толкова повече се изолира от останалите и го обзема скъперничество.

цялата тема

Чудото на Велика събота

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Братя и сестри, невещественият огън на Божи гроб е най-значимото ЧУДО в нашето съвремие. На Велика събота Той слиза и запалва свещите единствено и само на ПРАВОСЛАВНИЯ Патриарх. За около двадесет секунди след слизането Му, този огън не изгаря и за това се нарича невеществен. Вижте ЧУДОТО в това ВИДЕО!

цялата тема

За магиите и врачките

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„Не се обръщай към ония, които извикват мъртавци и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквернят. Аз съм Господ Бог ваш” (Лев. 19:13)

В забързановто и объркано време в което живеем, много човеци с по-слаба вяра и познания прибягват до услугите не врачки, ходжи, магьосници, астролози и др. Водени от мисълта бързо да решат духовните или физическите си проблеми те се обръщат за помощ към гореспоменатите окултисти без да подозират, че така влизат в капана на дявола. Това е така, защото едни окултисти се сдобиват с „информация” от поднебесните нечистиви духове (бесове),  а други подобни са простоедни измамници.

цялата тема

Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Невярващите са най-нещастните хора на земята. Техният душевен мир и сърдечното им спокойствие са прогонени от неверието и гордостта.

Радостта, която вярващите намират в изпълнението на Божиите заповеди и удовлетворението, което произлиза от нравствения (моралния) живот, за невярващите е непознато усещане. По пътя на живота те са сами. Никой не ги води и никой не напътства техните стъпки, водещи към вечна погибел. Увереността, която извира от вярата в Божия промисъл и която потушава житейските грижи, за тях е неразбираема сила.
За голямо съжаление повечето хора са безразлични към православната вяра и сърцата им са окаменяли за Бог. Обхванати са от тъпо безчувствие към религиозните въпроси и не се трогват, когато им се заговори за Бога, добродетелите и царството небесно. Смятат, че най-важното в земния живот е удоволствието от живота и плътта. Интересуват се от всичко (образование, професионално утвърждаване, политически пристрастия, спорт, външен вид, богатство, слава), но не и за пътя на душата след смъртта. Когато започнеш да им говориш за духовни поуки, отказват да слушат, отбягват тази тема, презрително се усмихват или негодуват. Защо? Защото, ако научат нещо, после ще трябва да го приложат в живота си. Така тяхната съвест ще бъде уличена, а техният разпътен и изпълнен с грехове живот изобличен. Именно затова, не искат и да чуят за духовни въпроси, защото не желаят да се променят. Оправдават се със своето незнание. Но никой от тях няма да се избави от наказанията за греховете си, поради незнание, твърдейки че е невинен. Незнанието се явява само претекст за оправдаване на тяхното падение и неразкаяност.

цялата тема

„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Господ Иисус Христос започна своето учение за блаженствата с думите: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3)

Първата добродетел, която Той възвести, по единодушното свидетелство на св. Отци е смирението. Бедните по дух са смирените. 
Старият свят погина от гордост и породилите се от нея грехове.

цялата тема

Религията на дявола Ню Ейдж (Нова епоха)

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

         

Да започнем с думите на един бележит светец –  Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867).

„Изпълнява се предсказаното в Писанието за Отстъплението от християнството на същите народи, които някога са преминали от езичеството към християнството.”

цялата тема

Джендър идеология

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Войната на дявола

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

цялата тема

Безсмъртието на човешката душа

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Безсмъртието на човешката душа

„Мислете за смъртта. Не се грижете за земното.
Всичко това е само сън. Земният живот е само сън“
Епископ Игнатий Брянчанинов (1807 – 1867)

Днес, ние живеем в тежко и драматично време. Трагедията на съвременното общество се състои в това, че изгубило връзката с Бога, се бори за ценности, мир, свобода и демокрация между човеците. Срещаме хора, които оценяват положително някои християнски добродетели, дори са готови и да се съобразяват с тях, но да вярват в Бога и в безсмъртието на човешката душа,това те считат за ненаучно, отживяло, старомодно, израз на невежество и т.н.

Такива хора стоят твърдо зад максимата: „Око да види, ръка да пипне.”

Но не всичко в света е възможно да почувстваме. Най-великото, най-драгоценното, не може да се види с очи, и да се пипне с ръце.

Доброто сърце, добрата душа и човешките чувства не могат нито да се видят, нито да се пипнат, нито да се измерят.

Други подобни маловерци казват, че ако видят някой възкръснал мъртвец, биха повярвали. Да, биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби? – Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали, че е халюцинирал.

За такива Господ говори :

„Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат”, защото, „ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Съвременните хора на земята не знаят и не търсят да научат какво я очаква душата след смъртта и пристрастени към земната суета, нехаят за това. Повечето са заети само със собствените си грижи и гонят само личните си интереси. Превръщайки се в роби на своите страсти и прикриващи под маската на святост една порочна  душа, виждат цялата сладост на живота във всекидневното блудство, преяждане, пиянство и трупане на богатство.

Такива хора, изгубили Божият страх, нетърсещи духовно спасение, са достигнали до пълен нравствен разпад и не помислят за бъдещият живот.

Какво означава страхът Божий.

За да се достигне до него, човек трябва  да има искрена и неподправена любов към Бога. Тази любов се разгаря постепенно, кагато се изучава Христовото учение и се живее по Божиите закони.

Неизпълнявайки Господните заповеди, въпреки моментното удоволствие от греха, сгрешилият, чувства вина и гузна съвест. Ако човек знае пътя на душата след смъртта и наказанията за нея от нейният Създател, би се замислил преди да извърши неправилно деяние. Ето тогава се появява спасителният страх от Бога, знаейки че Бог ще го накаже. Той произлиза от любовта към Господа и стремежа на човек да не Го оскърби.

Сам Господ говори от псалмите на цар Давид:

„Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди.“ (Пс. 111:1).

Премъдрият Соломон  в своите притчи казва:

„Страхът Господен е животен извор, който отдалечава от мрежите на смъртта.“ (Притч. 14:27)

Свети Йоан Златоуст поучава, че където има страх Божий – там няма завист, няма мъка от сребролюбие; където има страх – там гневът е погасен, злата похот усмирена, всяка безумна страст – изкоренена.

Божият страх усилва вярата към Бога и той е още едно оръжие в борбата срещу дявола.

Както се вижда, пътят и наказанието на човешката душа след смъртта е основата на спасителният Страх от Бога. За това, да разгледаме Божествените откровения какво казват за това.

Всеки се ражда, живее, твори или унищожава, гради или разрушава, но не трябва да забравя нещо много важно. Човекът е създаден за безсмъртие и неговия земен живот е подготовка за бъдещия вечен живот.

От тук идва и кардиналният въпрос. Какво става след края на живота?

Той би бил безсмислен, ако завършваше със смъртта. Отговорът е, че душата на човека която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен живот и след като вече не е в единение с тялото. Смъртта не прекъсва човешкия живот, а само го видоизменя.

За умиращия, често духовните видения започват  още в предсмъртните часове. Докато говори с хората около него, той вижда и това, което другите не виждат – добри и лоши духове. С прекъсване нишката на земния живот, душата се озовава сред ангели и демони. Обикновено тя се приближава към онези, които са й по-сходни по дух. Ако докато е била в тялото си, е била под въздействието на някой от тях, тя ще остане в негова зависимост и след това. Влизайки в отвъдния свят, всяка една душа, бива поотделно съдена от така наречения Частен Божий съд. Този съд, се извършва непосредствено след смъртта на човека, съгласно думите на св. Ап. Павел:

„На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27).

Частният съд над душата е под контрола на Бога, но се извършва с посредничеството, от Ангели и демони. Той продължава, 40дни от смъртта на човека, през които душата минава през така наречените митарства.

Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъци и мито от превозваните товари. Те стояли при митници и застави, наричани митарства.

Макар в Библията,  учението за митарствата да не е изрично упоменато, то не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него. Дошло е до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски, св.Игнатий Брянчанинов и много други.

За да се разбере  по-добре това учение, трябва да се знае, че всеки християнин при светото си Кръщение получава от Бога невидим Ангел-пазител. Този Ангел, денем и нощем през целият живот, до смъртният му час го наставлява, като записва добрите дела извършени от него. За тях човек получава милост от Бога и вечен живот в Небесното Царство.

Дяволът, който желае да погуби човешкия род, също поставя близо до човека зъл дух – демон, които постоянно следва човека и следи за всичките му грехове, вършени от него от най-ранна възраст. Съблазнява го и изкушава към лоши помисли и деяния, също записвайки всяко зло дело в съответстващото му митарство. Затова въздушните демони – митари знаят за всеки сторен грях на всеки човек. Целта им е извършване на колкото се може повече грехове  и погубване на душата в ада.

Светите Отци ни предупреждават за 20 митарства като на всяко от тях се изпитва различен грях. Ден след ден на всяко едно митарство, демоните – митари, преграждат пътя на душата, като най-подробно й припомнят и търсят отговорност за всичките й грехове извършени от нея през земният й живот, стремейки се да я задържат. Божиите Ангели представят добрите й дела и съдействат за нейното оправдаване.

След преминаването на едно митарство, душата отива към следващо. Ако има повече добри дела отколкото грехове, то демоните не могат да я задържат. Но ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, я хвърлят в бездната на ада.

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единствения пряк и конкретен разказ, с който нашия Спасител, Господ Иисус Христос разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни показва нагледно, към какво води греховния начин на живот и че всеки си получава заслуженото не в друго тяло, а в отвъдното.

„Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово, умря и богаташът, и го погребаха; и в ада,“

Част от греховете, погубващи душата са следните. празно многословие; лъжи; осъждания и клевети; чревоугодие и пиянство; леността и униние; кражби; сребролюбие и скъперничество; лихварство; неправедно забогатяване; злоба, омраза или завист към ближния; гордост и тщеславие; гняв и ярост; злопаметност и отмъстителност; убийство и самоубийство (вкл. аборт); окултизъм;  блудни дела, помисли и мечтания; прелюбодейство; содомия; Ереси като неправилни мъдрувания за вярата, отстъпление от православното изповядване, участващи в секти, неверие, съмнение и изопачаване на богооткровеното учение. Хули срещу Св.Дева Мария и Светиите, немилосърдие и жестокост.

През земния си живот, душата колкото повече добро е вършила и колкото по-малко грехове е извършвала, толкова по-лек е пътят й през митарствата. Едва след успешно преминаване през всички, ще  бъде достойна да влезе в Царството Небесно.

Душите на съвършените праведници не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини.

“Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан. 14:30).

През митарствата преминават и изтезания получават само Православните християни, възлизащи на небето. Онези, които не вярват в Господ Иисус Христос, не преминават по този път. Всички те още в замния живот са живи само телесно, но душите им са мъртви. Когато те умрат, бесовете без всякакво изпитване, веднага им вземат душите и ги водят ада.

Православната Църква  учи, че като израз не само на Божията строгост но и на Божията милост, душата, намерена за грешна при митарствата и сложена на мъчения, може да бъде спасена.

Тя сама, не може нито да се очисти, нито да се покае, нито да направи нещо, което би могло да я избави от ада.

Освобождаване от нейните греховете и добиване на пълно опрощение, става чрез заупокойните молитви на Земната Църква. Особено полезни също за нея  са добрите дела, молитвите и милостите, извършени в нейна памет от нейните близки. Починалите имат особено голяма нужда от тези дела, най-вече през първите 40 дни след смъртта, когато душите им се движат по пътя през митарствата.

Трябва да отбележим нещо много важно.

Тези които, се изповядват пред духовния си отец и откриват всички свои прегрешения без да скрият нищо и искрено се разкайват и съжаляват за стореното, греховете им, по Божието милосърдие невидимо се опрощават. Преминавайки през митарствата, изповяданите  и опростени грехове ги няма в списъците на демоните. Тогава въздушните митари-бесове не намирайки нищо записано, не могат да причинят зло и такава душа възлиза в Небесното Царство.

За всички хора, подробно изучаване на митарствата е от голяма полза. Изследването на греховете във всяко едно митарство, помага, те да се избягват или, ако са извършени, да се покаят за тях, докато е време.

Обобщавайки казаното до тук се вижда, че митарствата изпълняват ролята на Частен съд, на който се определя временната съдба на душите в две места – праведните в Рая в непълно блаженство, а грешните в Ада в непълна мъка. Приликата между двете е единствено в тяхното времетраене, до Второто Христово пришествие, когато ще бъде възкресението на мъртвите, Всеобщият съд и свършека на света.

Единородният Божи Син няма да дойде от земята. Той ще слезе от небесата, и не сам, както преди, а с мнообройна свита, носен от безброй ангели, и не тайно, а явно, озарявайки като мълния. Защото Сам Христос е казал:

„Както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад; тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески” (Мат. 24:27).

Повярвалите в Сина Божий и отново родени в тайнството св. Кръщение, стават способни да водят духовен живот. Това духовно възкресение, трябва да послужи като основа за физическото възкресение, което ще дойде чрез силата на Всемогъщия Бог в последния ден от този свят.

Истината за всеобщото възкресение, превишава границите на човешкия разум, но то е засвидетелствувано ясно в Божественото Откровение.

„Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:28-29).

„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” ” (1 Кор. 15:51-52).

Смисълът на тези думи е следния. При Второто пришествие на Сина Божий, мъртвите ще възкръснат (душите на всички мъртви ще се върнат в телата си), а живите ще се изменят, т.е. ще получат духовни, нетленни и безсмъртни тела, каквито ще получат и възкръсналите.

Възкресението на мъртвите в последния ден на света ще бъде всеобщо и едновременно, както за праведните, така и за грешните. От Писанията трябва да се заключи, че техният вид ще бъде различен. Праведниците ще бъдат светли и радостни, а грешниците ще се появят грозни и ходещи като мъртъвци.

За да укрепи в нас вярата и благочестието, Господ още в този живот ни показва, че е единствен, Който може да превърне тленното в нетленно.

Това го доказва след смъртта на много от светците. Техните тела са били като нашите, но не само че не се разлагат, но нерядко с тях нетленни остават и техните одежди, погребални повивки, та дори и дървените ковчези, в които са били погребани. Християните, които са се покланяли на свети мощи знаят, че те често излъчват неописуемо благоухание, източват свето миро и извършват много чудеса. Такива са мощите на св.Николай, св.Димитър Солунски, св. Петка, св.Петър Цетински. св. Симеон Сръбски, св.Нил Мироточиви, св.Спиридон Тримитунски, св. Гурий Казански, светите Киевски преподобни в Киево-Печерската лавра и др.

Нетлението на телата разкрива истинността на Православната вяра и нейния божествен произход.

Телата на светиите ни уверяват в истината на Христовото учение за възкресение на мъртвите. Както Господ може тленни тела да запази в продължение на векове нетленни, така може и от земния прах да въздигне телата на всички живяли на земята при Второто Си Пришествие.

След като мъртвите възкръснат и живите се изменят ще настъпи и свършекът на света (Мат. 13:3924:3,28:20).

Свършек на света трябва да се разбира не в разрушаване и унищожаване на вселената, а в изменение и обновление. Светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответствува на новото състояние на човека.

Небето и земята няма да бъдат унищожени, а само ще се променят, ще се обновят. Промяната ще е един вид пречистване, освобождаване от злото и неправдата.

„Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13

цялата тема

За истинската действителност, в която живеем и която трябва да знаем!!!

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

 

Както и да се нарича бъдещето, то е лоша новина за всички, които ценят свободата си. Това, което свръхбогатите не знаят или по-скоро не ги интересува, е че все още има малцина, които разбираме техните планове и се опитваме да събудим останалите.

Живеем в опасни времена, които ще имат сериозно отражение върху свободата и бъдещето ни. Определени организации от хора контролират почти целия свят и целят установяването на Световно управление, което означава абсолютно и всеобщо заробване на цялото население на земята. Почти е невъзможно до проумеем как тези структури успяха да предизвикат една форма на заблуда и халюцинация в човешкото съзнание, и то в масов мащаб. Те постигнаха целта си и ни заслепиха така, че да не виждаме как в момента светът преминава от конституционен режим към тоталитарно глобално управление.

Зад повечето от това, което четем в печата, слушаме и гледаме по радиото и телевизията, се крият факти, които трудно могат да се схванат и асимилират. Има данни, че днес над 80% от предаваните новини се подработват предварително. Голяма част от наличната информация, също се контролира и пише от много добре замаскирана задкулисна сила. Народът ни е целенасочено дезинформиран до такава степен, че не може да различи истината от неистината, доброто от лошото, правилното от неправилното.

Чрез деянията на определени кръгове от хора, човечеството и нашата планета навлизат в момента в една драматична нова ера на бездуховност, мизерия и отчаяние. Настъпила е фазата, когато целият свят трябва да бъде „превъзпитан” и остатъците от християнското съзнание заличени.

Историята показва, че много хора чуват предупрежденията, но не им обръщат внимание. Други си запушват ушите и направо отказват да ги чуят.

Моята цел е всеки, след прочитането на този материал, да се събуди от летаргията, наложена  в обществото, да бъде информиран за истинската действителност, в която живеем и за онези, които управляват света.

Въпреки чудовищността на фактите, които ще открием, ние не трябва да се страхуваме да се изправим пред тях. Тези истини трябва да станат наше оръжие в трудния път за нашето спасение и духовно изграждане.

Много от нас са чували да се говори за някакъв нов световен ред.

Нормално е да си зададем въпроса. Какво ни носи този световен ред -прекрасна епоха на мир и благоденствие или начало на диктаторски кошмар?

Показателно е, че Новият ред настойчиво се прокламира от всички тайни, окултни организации. Безспорно е доказано, че идеята за нов ред е от много години, предава се от поколение на поколение, всичко в него върви по строг план и при стриктно изпълнение. Важно е за нас да разберем:

Кой дърпа конците  и кой е действителният господар?

В света съществува група неимоверно богати хора, които подреждат бъдещото развитие. Те считат себе си за висша раса със синя кръв. Убедени са, че тяхната съдба е предопределила да им служат останалите, тези с червената кръв, които живеят, за да им бъдат икономически роби.

От столетия насам тези дяволски хора, различими от малцина, са се свързали  в тайни организации и трупат неимоверно големи състояния и материални богатства. Това им дава неоспорима сила и власт, която се увеличава ежедневно. Вярват, че те единствени знаят това, което е най-добре за човечеството и тяхното природно превъзходство над останалите им дава правото да провеждат своите намерения. Това не е сън, и не е параноично мислене. Това е реалност.

Тези хора не нарушават законите – те правят законите. Създават наредби, които другите са длъжни и трябва да изпълняват. Дирижират държавни събития и международни кризи и манипулират  международния пазар, както желаят. Тази доходоносна игра със световните финанси и световната политика водят от много поколения насам и смятат, че вече са готови да поемат пълния контрол над света.

Наименованието на този контрол е Нов световен ред. Това ще бъде едно световно управление, една световна империя със столица Йерусалим.

Но нека разгледаме структурата на злото.

Неговата йерархия е изобразена като пирамида, на върха на която е съсредоточена властта. Всевиждащото е Сатаната, които заедно с бъдещия Антихрист, ще бъдат абсолютните господари на света, съсредоточили в ръцете си цялата власт. Непосредствено под тях е Същинската власт. Тя е съсредоточена в комитета на 3-мата. Тези трима души никой не познава и са забулени в пълна тайна. Под тези трима души стоят други девет в изключителен и недостъпен комитет. Деветте лица, непознати другиму с функцията си, притежават повече власт и авторитет от всяка друга, съществувала в човешката история група. Събират се редовно на различни места на планетата и редят бъдещето на света и човечеството. Веднъж взели някакво решение и определили някаква политика, целият апарат на Тайното братство без всякакви коментари го привежда в действие така, както работи прецизна, добре смазана машина. Деветте от този финансов елит вярват и твърдят, че са наследници на царска кръвна линия, предопределена да управлява света во веки веков. Тези хора поддържат финансово организации, като ООН, за околната среда, феминистки, окултни, научни вирусни лаборатории, леви и десни религиозни движения, хомосексуалисти, организации за граждански права и мн. др.

Президенти, министър- председатели, депутати, конгресмени, сенатори и стотици други високопоставени лица във всички държави по света сляпо и робски им служат.

В демократичните държави, наивните маси вярват че техният глас решава изборите и че те определят своите лидери. Жестоката истина е, че докато един човек не бъде подкрепен и одобрен от господарите, които управляват зад сцената, той няма никакви шансове да бъде избран на висок пост.

Деветимата са умът, разработващ  поставените от горе задачи и изпращащ решенията до различните организации за изпълняване.

Под деветимата в пирамидалната йерархия следва Комитетът на 300-те, който също се пази в тайна. Влизането на чужди или случайни хора в Комитета е невъзможно. Камуфлажът, който ги покрива, е непробиваем.

В този комитет на 300-те, който съществува вече близо две столетия, са събрани едни от най-блестящите интелекти, които работят усърдно за образуването на едно „ново” абсолютно тоталитарно и контролирано общество. Те разработват идеи, произлизащи от окултните организации и клубове.

В  него не само членуват, но са и подчинени следните организации:

Старите фамилии от европейското Черно благородство, Фримасонството, Кръглата маса, Билдербергите, Трилатералната комисия и Съвета за чуждестранни връзки. ООН, Римски клуб, Орденът на череп и кости, Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка, Организацията на обединените народи (ООН), Италианската масонска ложа Р2 – специално тази във Ватиканската йерархия, НАТО и много други.

Разузнавателни групи: ЦРУ, КГБ, ФБР, английско разузнаване, мафия (организирана престъпност), Картел за опиати, Интерпол, комунистически партии и други

Религиозни групи: Световен съвет на църквите, Национален съвет на църквите, Световен парламент на религията, Ватикана, Култове на новата епоха, Либерални протестанти, Обединена църква, Световна църква, Храм на разбирателството, Орденът на св. Йоан от Ерусалим, Една световно управлявана църква и други.

Образователни групи: Световната здравна организация, ЮНЕСКО, Световна федералистка асоциация, Луцис тръст, Световно доброжелателство.

Всички изброени  по-горе организации са продали душата си на дявола, което изглежда е вече тяхна съдба и техен позор и чрез сатанинското си съюзяване  придобиват още повече богатства, власт и налагат собствената си воля над целият свят.

Всяка една държава, голяма или малка, дължи своята самостоятелност не на големите хора, а на така наречените „малки хора” – неизвестните, които са умирали за нея. Средната класа е тази, направила възможни нашите мечти за свобода. Тя е ограничила управлението чрез наложената конституция на която всички и се подчиняват – както правителството, така и народът.

Борбата на 300-те  е чрез премахване и унищожаване конституционните права на народа да се постави още веднъж средната класа в зависимост и подчинение. Ако елитът постигне своята цел, това значи, че средната класа ще бъде унищожена и ще изчезне. Това значи деспотизмът да възкръсне отново и безкрайно богатите да подсигурят своето монополистично управление в целия свят.

Комитетът на 300-те, до такава степен обработиха психологически човечеството, че то съвсем доброволно и без всякаква реакция започна да се отказва от конституционните си права. Държавите позволиха на ООН да упражнява контрол над външната им политика, а на МВФ да контролира и управлява тяхната фискална и монетарна политика. За последните години, както виждаме,  успяха да сринат икономиките на много държави в света.

Тези хора са навсякъде във висшата власт и са движещите сили, които отговарят за всяка държава и нейното управление. Но същевременно са и близки помощници и спътници на световното скрито управление. Истината е, че те държат у себе си по-голяма власт отколкото всички държавни  управления, събрани заедно!

По йерархия те са над управленията. Способността им да постигат целите си е изумителна, защото контролират всичко, което виждаме и чуваме и скриват онова, което не искат да знаем, избират лицата, които да бъдат представени за важни политически длъжности, включително президентите на държави, решават кои големи компании да се развиват, кои да бъдат спасени от фалит, кои да изчезнат, определят всеки ден стойността на долара, на златото, на петрола, повишаването и намаляването на лихвите, и много други.

При такава власт, те естествено, могат да правят почти всичко, каквото поискат. Тяхната истинска цел е превземането на всички световни пазари, заграбването на цялата власт и абсолютен техен контрол.

Не съществува нито една страна в света, която да не е наблюдавана и насочвана в „правилна” насока, манипулирана и контролирана от невидимото управление на 300-те. Няма нито един избран официален политически лидер, който да не е подчинен или да не под влияние на тяхната власт.

Комитетът на 300-те с всички негови присъединени организации като множество тайни общества, изследователски институти, заедно със своите банки, застрахователни дружества, фондации и гигантски корпорации са неприятелите на човечеството.

Като обобщение, ще кажем, че тримата, 9-те и 300-те образуват  тайно управление, наречено Илюминати, целта на което е заробване на човечеството.

Кога ще се случи това, кога събитията ще започнат да текат, как ще разберем кога е началото?

Според множество доклади всичко това ще започне с премахване на националните валути, въвеждане на единна национална валута (евро), а в последствие и въвеждане трансфер по електронен път в сферата на търговията, заместващ  всякакъв вид книжа и банкноти.

Следва световен икономически срив, или по–точно унищожаване икономиките на повечето държави. Хората, които имат правилна вяра в Господ Иисус Христос и парични капитали (спестявания) се явяват независими. Те са единствените, които могат да въстанат срещу този Дяволски ред.

Всички ние, трябва да разберем, че списъкът на събитията, водещи до т.нар. Нов световен ред, не е някаква илюзия и още по-малко израз на някаква параноична теория. Това е един невероятен проект, в който целта на Илюминати е:

– Борба със силата на отделната личност, защото няма нищо по-опасно от нея. Ако тази силна личност притежава творческа  и духовна енергия посланието й може да достигне до милиони хора.

– Чрез глад и разпространение на болести всички народи трябва да бъдат доведени до ситуацията, когато те не ще могат да видят никакъв изход освен този, който им се предлага: пълно подчинение на Илюминатите.

– Унищожаване на средната класа в бизнеса, а както знаем това е гръбнака на икономиката в държавата.  Всеки, изразходвайки своите спестявания, се оказва 100% зависим.

– Да управляват света религиозно чрез създаване на безброй изкуствени религии, учения, философски школи и лъже – научни направления. Обезличаване и премахване на християнската религия  и обединяване на всички съществуващи религии в една универсална религия наречена Ню Ейдж – Нова епоха.

– Пълен монопол върху хранителните ресурси и възможностите да се манипулира с тях.

– Сливане на икономиките на отделните страни, заличаване на културните и езикови различия между народите, създаването на големи наднационални политически образувания (подобно на Европейския съюз).

– Проникване във всички етажи на властта, в обществените организации и в органите за ред и сигурност.

– Контролиране на  средствата за масова информация. Чрез последователна обработка на словото – медийно, устно и писмено, а също така и чрез специално разработени форми на измама хората ще попаднат под волята на Илюминати.

– Способността да се мисли самостоятелно трябва да бъде ликвидирана чрез вкарване на готови възгледи.

– Разрушаване на институцията семейство. Легализиране на еднополови бракове. Позволяване на еднополови хомосексуални двойки да осиновяват и отглеждат деца в противоестествена среда. Въвеждане на  хомородителството в административните и училищни формуляри, както и в актовете за раждане. В графите за “баща” и “майка” вече да се пише “родител 1” и “родител 2”.

– Да контролират образователната система в цял свят.

– Да контролират и следят всеки човек. Предотвратяване всяка форма на независимост.

– Да унищожат националната самоличност и националната гордост у   човека. Изтриване както на националните граници, така и на националните и расови различия. Създаване на „сиво човечество” – без корени, без традиции. Тези хора ще могат прекрасно да се контролират, изгубили напълно опорната си точка.

– Да спрат индустриализацията и производството на ядрената електрическа енергия. Абсолютен монопол върху енергетиката на отделните държави. Затваряне на редица атомни централи.

– Масите трябва да останат слепи, неразумни и лишени от собствено мнение. Трябва да ги управлява справедлива и неуморна сила на принципа на безусловното подчинение.

– Световното господство трябва да се постигне само по заобиколни пътища чрез целенасочено подриване на действителните свободи:

законодателство, преса, избори, свобода и възпитание на личността.

– Да дадат пълна подкрепа на супернационални институции, като ООН, Международния валутен фонд, Международната банка, Международния съд и др.

– Чрез целенасочено разбиване на държавното устройство, съответното правителство трябва да бъде принудено да се мъчи дотогава, докато само не осъзнае готовността си да предаде властта си в ръцете на Илюминати, за да запази мира.

– В света трябва да има едно правителство, единна военна сила, единна култура. И накрая идва ред на Новата световна религия, „начело на която ще застане антихристът, диктаторът, изживяващ се като бог във възстановения Иерусалимски храм” (Сол. 2:4).

Стратегията на  Илюминати е да се създават конфликти и противоречия по света, в които елитът изцяло да контролира и двете воюващи групи.

Поради тази причина никога не е имало значение каква е политическата окраска на участващите в техните срещи, защото поканените – всички до един, дължат привилегированите си позиции на силните на деня и на окултните им общества.

Нито една медия не информира своите слушатели  за техните конференции. Светът не получава никаква информация, никакви снимки. Тяхното име въобще не се споменава.

На въпроса – защо? Бившият редактор на вестник „Ню Йорк нюз” Джон Суинтън отговаря така на този въпрос:

„Ние сме оръдията на васалите на богатите, действащи зад кулисите. Ние сме марионетките. . . интелектуалните проститутки.”

Овластените марионетки на т.нар.  демократично избрани правителства (премиери, държавни глави или политически секретари на партии) изпълняват най-старателно плановете на влиятелните си господари. А през това време хората тънат в неведение за всичко, което става, поради пълния контрол върху информационния свят.

Тяхно творение е и Европейският съюз, които е значима крачка по пътя към глобализацията.

Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че целите и идеите на тази организация много бързо се налагат в света и най-големите страни са почти превзети от тях.

Човечеството се намира на ръба на най-страшната катастрофа, от която някога е било заплашвано. Много хора намразиха своите управляващи и своята обществена среда. Последните анкети показват, че по – голямата част от хората се страхуват от правителствата си и ги ненавиждат. Появяването на много криминални организации, влизащи във властта, е началото на един тоталитаризъм.

За съжаление ответна реакция почти не съществува. Духовните и интелектуалните ценности на хората са разрушени. Образът и подобието на човека са сменени.

Една много малка, избрана и самоналожила се група, тласка човечеството към робско подчинение и към служба само на своите дяволски  интереси. Бъдещите преследвания и жестокости ще бъдат много по-страшни, отколкото можем да си представим. До момента всичко е един експеримент на тези хора-демони, за да разберат как човечеството ще реагира и приема техния сатанински план. Сега, след като се убедиха и окуражиха от това, че хората бездушно мълчат, те продължават своите замисли и цели.

Време е да се събудим  и да  започнем  да задаваме въпроси, за да  знаем, разберем  и опознаем истинския свят, в който живеем.

Не трябва да забравяме, че Илюминати контролират почти целия свят и са много близко до последната си победа. А тя е създаването на Нов Световен Ред, начело на който ще застане антихриста.

Но тръгнали по пътя на злото, увлечени от богатствата и гордостта не знаят, че сам Бог ръководи света от висотата на Своето всемогъщество и съвършенство. Всевиждащият Творец знае всеки ход на противника и неговите скрити замисли и кроежи.

Той е допуснал злото в света временно, за изпитание на свободната човешка воля и за  проверка и каляване на християните в битката с тъмната дяволска сила.

Ние християните не бива да униваме пред слуховете за тайнствената мощ на Илюминати, защото Сам Господ Иисус Христос е казал:

„ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 6:15), и още: „Не бой се, малко стадо!” (Лука. 12:32).

Дяволът и неговите слуги предварително са изгубили битката с Бога. Усилията да построят нова Вавилонска кула ще се провалят.

Лукавият знае това, но не и тези, които му служат.

Желанието на антихристите – явни и прикрити, да оспорват Божествената власт, винаги е завършвала с унизителното им поражение.

За противника на Бога, именуван дявол, (сатана, денница, луцифер), комуто богоборците се кланят, пророкът казва:

„как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди”,

„ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния.

Но ти си свален в ада, вдън преизподнята” (Исаия 14:12-15).

Такава ще бъде участта на всички, които по един или друг начин въстават срещу Божието всемогъщество. Едни от тях са Илюминати.

Богослов Данаил Добрев, гр. Варна

Хелоуин?! Пазете децата си!

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

5

Естественно много ще рекат, че това е един безобиден ритуал който, по аналогия на нашите кукери цели да прогони злите сили от нашето битие.

Дали?
Истината, е далеч по-страшна, поради което, съвсем естественно, трудно може да се приеме, а да не говорим да се осъзнае.
За какво иде реч?

Според окултната келтска традиция „хелоуин“ – това е деня на господаря на мъртвите.

В зависимост от информационният източник, друидския бог на смъртта бил наричан Саман, Шамхан, Самана, Самхейн или Сауин, а неговия ден бил наричан „Oidhche Shamhna“, което означава „Навечерието на Сауин“.

Вероятно сте виждали модерната днешна версия на Сауин, без дори да го знаете. Този келтски бог е бил изобразяван като призрачен скелет държащ коса. По-късно той станал известен като събирателен образ на смъртта.

Но все пак, откъде идва названието „хелоуин“?

Първоначално, друидския празник се казвал „Навечерието на Сауин“. В ранна Британия, бил наричан просто „Samhain“, а името „хелоуин“, идва от жалостивия опит да се християнизира празника когато католическата църква мести празника „вси светии“ от месец май, на 1-ви ноември. Новият празник се казвал „All Hallow’s Day“ („всех святих“ по църковному) и скоро станало традиция, деня преди това да се нарича „All Hallowe’en“. Впоследствие името било съкратено и наречено „Halloween“.

От друга страна изпълняването на процедурите може да окаже лошо влияние върху подрастващите! Днес, толкова известната на всяко американско дете днес мантра – „trick or treat“ („почерпка или номер“), кара децата да получават каквото очакват или да изнудват за него.

Това е двусмислена фраза, в исторически план се твърди, че пращала вълни от паника у хората, които я чували. Ако някой от благородниците се съгласявал да си сътрудничи с друидите, те трябвало да изберат един от техните слуги или ако нямат такива – някой от собствената им къща, т.е. член от семейството, който да бъде използван от друидите като жертвено агне същата нощ. Това била „почерпката“.

От друга страна светещите фенери служели като сигнален огън (и имат тази функция и до ден днешен), който да маркира тези къщи, които симпатизират на представителите на Тъмната страна и по тази линия заслужават милост, когато терора на хелоуин започне. Това е причината днес на хелоуин да се правят тиквени фенери със страшни лица – това е знак за принадлежност.

От своя страна изначалната причина за направата на фенерите била  за маркер на демоничните сили, които щели да бъдат освободени тази нощ, че тази къща е дала „лакомство“ и не трябва да бъде обезпокоявана, гарантирайки по този начин, че никой друг в този дом няма да бъде убит тази нощ.

В тези напрегнати години, тъмните засилиха тотално своята дейност. И то не само над децата, но и сред възрастните и „улегнала“ част от човечеството. Съвсем естественно е цялото това зомбиране, вървящо с огромна сила през последните години, да оказва своето въздействие върху огромна част от хората, независимо от тяхната възраст.

От своя страна трябва да занем, че заиграването със страха и с дяволските символи НИКОГА не е безопасно!

По: https://hristianstvo.wordpress.com/2013/01/04/истината-за-хелоуин-пазете-децата/ 

Лептата на вдовицата

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

omiliya.org

Изразът „давам лептата си”, означава давам скромно парично дарение, и води началото си от евангелския разказ за дарението, което една бедна вдовица оставя за Йерусалимския храм.

 

Това събитие се случило през Страстната седмица. През един от нейните дни Господ Иисус Христос, след като посочил лицемерието на книжниците, седнал срещу съкровищницата на Храма и гледал как народът пуска пари в кутията за дарения. Мнозина богаташи дарявали много пари. Една бедна вдовица пуснала две лепти, т. е. един кодрант, в съкровищницата. След това Господ повикал Своите ученици и им казал, че бедната вдовица е дарила повече от другите, които са пуснали пари в храмовата съкровищница, защото всички други са дали от излишъка си, а тя отделила от своята немотия всичко, що има, цялата си прехрана (Мр 12: 41 – 44; Лк 21: 1 – 4).

Лептата, спомената в този евангелски разказ, е най-малката медна еврейска монета в Древността. Сечена е при владетелите от Иродовата династия. Равностойна е на една наша стотинка.

Господ обаче похвалил усърдието на вдовицата, защото тя дала всичко, което има. Затова нейната жертва е оценена много високо. Тя съществено се различавала от пожертвуванията на другите богомолци които давали много пари поради тщеславие.

Но Бог цени жертвата не по количеството й, а по желанието, с което се принася, по душевната чистота на приносителя и в зависимост от средствата, с които разполага.

Нужно е да изтъкнем, че при описанието на тази случка се изгражда ярък и въздействащ контраст между неискрената и истинската набожност.

Богатите даряват големи парични суми на Храма. Може би някои измежду тях са същите онези богаташи, „които изпояждат  домовете на вдовиците” (Мр. 12: 40; Лк. 20: 47) и към които Господ Иисус Христос се обръща със следните думи:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мт 23: 14).

Ясно е, че тези лицемери биха погълнали дома и на бедната вдовица, показала истинска набожност. Големите парични пожертвувания на тези богаташи нямат висока стойност пред Господа, защото богатите давали от своето изобилие.

 

Бедната вдовица дала всичко в жертва на Бога, защото смятала, че всичко принадлежи именно на Господа. Затова нейната жертва, макар и да е с малка материална стойност, имала толкова голямо значение пред Бога.

 

Ние трябва да знаем, че когато човек реши да даде милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде според силите и възможностите ни, за да не поставим в затруднения нас и нашите близки. За тях трябва също да се грижим, както и да не принуждаваме другите да се грижат за нас, заради благочестивите ни намерения.
2. Милостинята ни не трябва да бъде по-малка от възможностите ни, за да представлява реална жертва за нас. Тя не би трябвало да се състои просто от нещо, което можем да отделим без дори да забележим – да не е от излишъка ни, тъй като в този случай не би могла да се нарече добро дело.

ИКОНИ И ИКОНОПОЧИТАНИЕ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Втората Божия заповед стои в тясна връзка с първата. Докато в първата ни се внушава да познаем Бога и само Нему да служим, във втората ни се забранява да заменяме служението на Бога със служението на нещо друго, което не е Бог. “Не си прави кумир!”. Кумирът е идол поставен на мястото на Бога. Кумирът е лъжливо божество, което измества истинския Бог!
Но нима може нещо да измести Бога?

 

Не, разбира се, защото Бог е единственият всемогъщ Господар на вселената. Има обаче хора, които се опитват да заместят Бога с наше нисше и правят това нещо свой бог. Такива са били суеверните идолопоклонници. Като са престанали да служат на истинския Бог, те са се самонаказали с туй, че са взели да се покланят на истукани и да им принасят в жертва дори своите деца!

 
И евреите били склонни към идолопоклонството. Много пъти те отпадали от истинското богопочитание. За тях Псалмопевецът свидетелства “Смесиха се със езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете /Пс. 105 : 35 – 37/. Типичен е случаят при планината Синай, където докато Мойсей се бавел да донесе плочите с 10-те Божии заповеди, народът нез наейки, какво е станало с него, си направил златен телец. Всички принесли пред него жертви и викали: ” Ето , Израилю, твоят бог, който те изведе от египетската земя” /Изх 32:4/

 
Виждайки тази склонност към богоотпадане у носителите на истинската религия, Бог заповядал: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата, под земята, не им се кланяй и не им служи! /Изх.20: 4 – 5/

 

На мнозина се струва съвсем несъмнено, че почитанието на Светите икони е грубо нарушаване на втората Божия заповед. Протестантите ни обвиняват в идолопоклонство поради нашето почитание на Светите икони.
Нека проникнем в смисъла на Втората Божия заповед, като направим сравнение между икона и идол. Що е идол? – изображение на божество, което не съществува, но което се представя за съществуващо и иска да измести истинския Бог. Идолът следователно е измама, лъжлив образ за лъжливо божество, бесовска хитрост, с която се цени отклоняване на човеците от истинския Бог. Свети Апостол Павел говори, че “Идолът е нищо в света и че друг Бог няма, освен Единаго Бога” /Кор. 8:4/

 
Идолът обаче иска да отнеме славата, която принадлежи на Бога и да отклони суеверните хора от пътя на спасението. Чрез втората Божия заповед Господ ни внушава да не отпадаме от вярата в истинския Бог. Чрез нея той ни предпазва от гибел. Който си прави истукани, който им се кланя и им служи, смятайки ги за божества, отказва се от истинския Бог, потъпква Неговата слава и става идолопоклонец.

 
Такова богоотстъпление ли вършим ние, когато украсяваме храмовете и молитвените кътчета с икони и се молим пред тях? Не защото ние не превръщаме иконите в идоли и не ги почитаме заради самите тях, а заради ония овещени образи, които те представят. Иконата не въвежда в измама, както идолите, а говори на сърцето нещо истинно и вярно. Иконата не е божество, но образ, който ни представя Бога, ангелите , светците или картина, която ни рисува някои свещени събития.

 
С какво право ние рисуваме непостижимия Бог? Защо например в иконата на Св. Троица изобразяваме Бога Отца като старец с бели коси /Та нима такъв е Бог Отец?/, а от дясната Му страна второто лице на Св. Троица Божия Син, като по – млад мъж, над тях пък Светия Дух като гълъб? За да представяме така Бога ние имаме библейски основания. Бог в Своята същност е наистина непостижим. Той е дух, невидим, безкраен, всесъвършен. Но ето Той, Непостижимият е благоволил да се открива на някои свети мъже в достъпни видения, понятни за човешкото ограничено съзнание. Така например Св. пророк Данаил свидетелства: “Видях, че бидоха поставени престоли и седна Старият по дни: облеклото му беше бяло като сняг, и космите на главата Му – като чиста вълна” /Дан 7:9/.

 

Разбира се никой няма да каже, че тая картина, в която Данаил видял Бога Отца, изчерпва съдържанието на Неговата същност. Но все пак тя ни дава основание да рисуваме в относителна вярност Бога Отца като старец с бяла коса и брада. Бог Дух Свети рисуваме като гълъб, защото той е благоволил да се яви при Кръщенето Господне на р. Йордан, или като огнени пламъчета на главите на апостолите, защото в такъв видим образ е слязъл над тях на Петдесятница. А второто лице на Св. Троица божия Син ние рисуваме като човек, защото Той е благоволил, бидейки Бог, да стане човек, да приеме плът и да живее между човеците! Рисуваме го от дясната страна на Бога Отца, понеже в Писанието тъй е казано за Него : “Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога” /Марк 16: 19/
Тъй ги е видял в предсмъртните си видения и Св. първомъченик Стефан, свидетелствайки: “Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” /Дея. 7:56/.

 

Иконите ни говорят истина, разкрита в Свещеното писание, разказана в неговите божествени страници, или взети от живота на Божиите угодници. Едни икони ни предават Св. Богородица с Богомладенеца на ръце. Други – разни сцени из дейността и чудотворството на Спасителя. Трети – събития от живота на светците или самите светци. Всичко това е истина. И като истина то силно действа върху душата на вярващия. То подхранва любовта към Бога и към Неговите угодници. То доближава до Бога. Тук най-добре се чувства разликата между идолите и иконите. Идолите отдалечават от Бога, иконите ни доближават до Него.
Слушайки това, протестантите може би ще се видят принудени да ни кажат: с изобразяването на Бога и разни свещени събития и лица най – сетне можем да се съгласим поради посочените библейски основания. Но защо, вие православните, целувате иконите, защо палите пред тях свещи и кандила, защо им кадите тамян, защо им се покланяте, защо се молите пред тях? Нали Исус Христос е казал, че “истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” /Йоан. 4:23-24/.
Не се ли забранява тук всякакво почитание на икони и не се ли превръщате вие, православните, в истински идолопоклонници, като се кланяте пред дъските, платната, хартиите, на които са нарисувани иконите?
Какво означава да се покланяш на Бога с дух и с истина? То значи истински да почиташ Бога и да Го обичаш от цялото си същество, за Него да живееш, за Него да си готов да умреш. Но означава ли това, че е забранено покланянето на Бога и по телесен начин? Съвсем не! Защото и сам Иисус Христос се е молил не само с духа Си, но и с тялото Си като е коленичил с издигнати очи към небето и като е падал на лицето Си. /Мат 26.39/ /Лук.22:41/.
Ако покланянето на Бога с дух и с истина означава отричане на външните форми на богопоклонението, тогава трябва да се отрекат не само иконите, но и молитвите, и псалмите, и славословията, защото те съдържат думи, които са нещо не чисто духовно.
Бог никога не е забранявал нито в Стария, нито в Новия завет външното богопочитание, стига с него да е свързано и вътрешно духовно богопочитание. По същата причина Бог не е забранил правенето на религиозни изображения, а само правенето на кумири, на идолски изображения, които отклоняват човека от истинското богопочитание. Иначе Бог не би заповядал на Мойсей да направи изображения на два златни херувима и да ги постави над Ковчега на завета, в който се пазели двете скрижали с десетте Божии заповеди /Изх. 25:18/.
Когато ние в покаяние плачем пред иконите, не сме идолопоклонници, защото плачем пред Бога и пред светиите Му, молим се на Бога и на светиите Му. Целуваме ги, защото ги обичаме. Такива чувства изпитваме, когато гледаме например образа на нашия роден светец – Св. Иван Рилски. Ние дълбоко го почитаме и обичаме!
В тая почит и обич няма нищо идолопоклонническо.
 

Иконите са осветени от благодатта Божия, която почива върху тях. Те са светини! С тях не можем да се отнасяме като с обикновени предмети, а трябва да ги държим на почетно място. Това може да се стори на протестантите идолопоклонничество, но то съвсем не е така. Кажете на един протестант да стъпчи Библията с крак! Ще я стъпче ли? Защо той се отнася благоговейно към тия листи, към тая материя, от която е направена Книгата на книгите! Не е ли това идолопоклонство? Не защото, ако човек дълбоко се прекланя пред Божиите думи и откровения, не може да има пренебрежително отношение и към хартията, на която са написани. Така е и иконите.
Иконите заслужават благоговейно отношение още и поради това, че много от тях са чудотворни.

 

Когато Иисус Христос отивал отивал да възкреси току що издъхналата дъщеря на Иаир, една безнадеждно болна кръвотечива жена с голям труд си пробила път сред навалицата, която отвред притискала Спасителя, приближила се незабелязано до Него и си рекла: “Ако се допра само до дрехите Му ще оздравея “/Марк 5:28/ И тя действително с вяра се допряла до Него.

 

Какво правиш ти жено? Опомни се! Не е ли това идолопоклонство? Пред тебе е живият Христос, а ти чакаш помощ от дрехата Му?
Но Господ Иисус не е упрекнал в идолопоклонство, а напротив похвалил вярата й: “Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси: иди си с миром!” /Лук. 8:48/

 

Почитанието на Свети икони е угодно Богу. Да почитаме Свeтите икони, които са изображения на истинския Бог и на Божиите угодници. Да си устроим молитвени ъгълчета в нашите домове и там пред техните образи да палим своето кандилце.

 

Връщайки се векове назад, ние виждаме, че преди IV век Християните употребявали символични изображения /Иисус Христос във вид на риба, агнец, пастир; Св. Дух като гълъб, Църквата като кораб, християнската надежда като котва/, но още в края на III век под влияние на гръцко – римското езичество християнските свещени места били украсявани с исторически образи. В VII вселенски събор се изтъквало, че още Василий Велики /329 – 379/ отдавал почит на иконите и на светиите.

 

Във времето на византийския император Лъв III Исивриец /717 – 741/ виждал в иконопочитанието вреден за обществото обичай, считал го за суеверие.
На VII Вселенски събор иерусалимският патриарх отправил послание в защита на иконопочитанието.
Тържеството на православието настъпило, когато жената на Теофил, Теодора и майка й Теоктиста взели управлението в свои ръце /842 – 856/ . Тя прекратила борбата против иконите. През месец февруари 842 г. в Цариград бил свикан събор, който под председателството на патриарх Методий потвърдил решението на седемте вселенски събора, възстановил иконопочитанието и предал на анатема иконоборците.

Любовта

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Любовта е основният закон на силата, която наричаме Бог. Смисълът на живота ни се състои в това да се научим да обичаме. Не става дума само за любовта към един партньор, а за всеобхватната любов, която не изключва никого и нищо. Да обичаш означава и да използваш възможностите си да бъдеш шанс за другите.

 

Да обичаш друг човек означава да отдадеш себе си, да искаш и желаеш най-доброто за другия, без да очакваш нещо в замяна. Любовта иска да се дава и се осъществява в даването. Любовта е радостта, която изпитваме, мислейки за любимия човек, или радостта от неговото присъствие- да бъдем близо до него, да му се разваме и да сме щастливи от общо занимание. Да обичам означава да се разкрия, да допусна другия до себе си, да му дам възможност да участва в това, което ме вълнува.

 

Да споделям, да искам да споделям с любимия всичко. Да обичам означава с радост да допринасям за доброто на другия и той изцяло да може да разчита на мен, което помага и на моето собствено развитие. Често казваме „обичам те”, което всъщност означава „ имам нужда от теб” или „ не ме напускай” и само показва, че все още не сме почувствали истинска любов. Предпоставката за истинското чувство е да започнем да обичаме самите себе си, да се приемем безрезервно такива, каквито сме, да кажем „да” на нашата битност. В резултат на това сме щастливи и доволни и когато сме сами. Тогава чуждата критика не ни засяга така болезнено и сме свободни от чуждата зависимост, тъй като докато имаме нужда от другия, не сме наистина свободни. Ако сами се освободим от страха да бъдем изоставени, вече сме способни да дадем повече свобода и на нашия парньор. Едва тогава  е възможна истинска любов, тъй като любовта не обсебва и не задържа насила. Опитаме ли се, тя умира и след нея остава само навикът.

 

Усещаме привличане към някого, когато си приличаме с него, защото така намираме потвърждението на нашата битност. Противоположностите също се привличат, когато се допълват взаимно. Нуждаем се и привличаме онова, което ни прави цялостни. Ако наистина обичам, изпитвам сърдечното желание другият да е щастлив и съм готов да направя всичко за това – да му дам време, ако има нужда от време, да му дам внимание, ако има нужда от внимание и свобода, ако има нужда от свобода.

 

В любовта не очаквам непременно отклик на чувствата, а постъпвам така от нежна симпатия, от уважение и респект, дори от възхищение. Любовта е както взимане така и даване – и че винаги започва с даването. В това се състои най-голямата тайна на любовта. Идеалният партньор, духовният партньор  е този, чрез който и двамата могат да се развиват по-най добрия начин. Това е не само съюз на двама души, а  свързването на две души, с всички произтичащи последствия за съвместния живот и любовта.

ДЪЛБОКОТО ОСЪЗНАВАНЕ И РАЗБИРАНЕ НА ВЯРАТА ПРЕДПАЗВА

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Дълбокото осъзнаване и разбиране на вярата предпазва от злото
Нека дадем още по – ясна представа за това, в какво конкретно вярват православните християни и върху какво е основана вярата им. От предишната публикация разбрахме, че Бог е едно, но има три лица. А днес ще разтълкуваме дълбокия смисъл на I член от Символа на вярата.
Вярвам в единия Бог Отец, вседържител, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо
Първото лице на Светата Троица наричаме Отец не само защото Той според Своите качества предвечно ражда Сина, но защото е наш общ небесен Баща. Чрез Голготската саможертва на своя Син Той ни е осиновил, след като сме се били отдалечили от Него поради греха. Той отново ни е дал възможност да обладаем неговото вечно небе и царство, да му се молим с думите “Отче наш”, с което да изповядваме неговата бащинска любов към всички.

Ние също така вярваме, че Бог е вседържител. Това означава, че всичко държи във властта си. Той управлява всичко, всичко ръководи със своята могъща воля, поддържа съществуването на света, действията на природните сили и закони и порядъка на цялата Вселена. Това ще бъде така, докато на него Му е угодно, докато не дойде денят на второто Христово пришествие. Вярваме, че той е вседържител и защото без Неговата свята воля и без Неговото премъдро допущение не се случва нищо в света. Той държи в своята силна десница дори и злите сили. И те действат толкова, колкото им позволява Той. Но всички техни действия против Неговия закон и срещу Неговите верни люде Бог обръща в добро чрез своята премъдрост и сила. Спасителят е изказал тази истина в думите, че дори нито едно врабче не пада на земята без волята на Неговия небесен Отец.

Православната църква безспорно подкрепя т. нар. креационистичен модел за произхода на света. Той е основан върху основния източник на нашето познание относно вярата – Светото писание. Разумът ни говори за това, че всичко в света има начало и причина. Началото и първопричината, и творецът на света е Бог. Може ли една къща да се изгради от само себе си? Тъй и светът не е произлязъл от само себе си. Свети апостол Павел казва, че всеки дом се съгражда от някого, а Този, Който е сътворил всичко, е Бог в Послание до евреите – 5 глава, 4 стих.

Бог е творец и на ангелите.
Ангел от гръцки език е вестител, пратеник. В Свещеното писание на много места се говори за тях, изпратени от Бога, за да възвестяват волята Му. Те са безплътни, живеят в духовния свят – на небето, и се намират пред Божието лице. Те са надарени с висок разум, качества и умения. Вземат участие в съдбата на всеки човек. При кръщението християнинът получава и ангел пазител. За да бъдем под тяхното покровителство, трябва да живеем благочестиво и да изпълняваме Божията воля на Земята така, както те я изпълняват на небето. В това се крие и смисълът на думите от Господнята молитва – да бъде твоята воля както на небето, тъй и на земята.

Когато говорим за ангелски сили, за духовен свят, в наше време това се посреща с усмивка, дори с насмешка. Но трябва да кажем, че освен добрите ангелски ликове има и зли, които наричаме с думите дявол и сатана. Дявол от гръцки означава клеветник. Защото той е този, който ни принуждава да извършваме дела в разрез с нравствения закон, който Бог ни е дал.

Нали Бог е сътворил всичко добро, откъде са дошли тези духове? Бог отначало е сътворил всички духове добри, но една част съгрешили и затова отпаднали от Него. Те искали да бъдат нещо повече, да имат по – голяма власт. Искали слава и да станат като самия Бог. Това е гибелното въздействие на гордостта, която е първият грях, който те сторили. Затова православният християнин трябва да се пази от гордостта и да се стреми да придобива спасителното смирение, което е и първата наша добродетел.

Дяволът бива наричан и лъжец, и човекоубиец. А че той действително е такъв, разбираме от историята на грехопадението на първите хора.
Как да се предпазим от хитрините на лукавите духове? Кръстените в името на Светата Троица се наричат христови войници. И както войникът е длъжен непрекъснато да е на поста си и да бди, точно така и ние сме длъжни да бдим над нашите души. В това духовно бодърстване ни помага молитвата. Който се моли усърдно и често, разгаря в сърцето си пламъка на вярата. И както мухите не смеят да кацнат върху ястието, което ври, но щом охладнее, го нападат, тъй и демоните не могат да се доближат до пламтящата от вяра душа.

Чудеса

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Чудесата са такива извънредни и необясними по естествен начин събития, които човек може да възприеме със сетивата си и не може да си обясни по-друг начин, освен с пряко Божие въздействие.

 

Обикновено се твърди, че истински чудеса не се случват, защото от научна гледна точка те са невъзможни. Въпросът не се състои дали чудесата са възможни, а в това дали се случват. Да се отрича, че чудесата не съществуват, означава да се отрича съществуването на Бога. Чудесата, описани в Библията са доказателство за Божието присъствие.

 

Материалистите категорично отхвърлят възможността за Божиите чудеса в света. Те твърдят, че чудото противоречи на законите в природата. Могат да се направят интересни наблюдения над хората, отричащи чудесата. Мнозина от тях гледат на вярващия човек като на изостанал, а сами вярват в банални и нелепи неща: в нещастни срещи с лош човек, в числото 13, особено ако е петък, в пресичаща пътя им черна котка, на екстрасенси и врачки и т.н. Те не вярват, че Бог е сътворил света, но вярват в произволното зараждане на света и човека. Не вярват, че Христос е възкресявал хора, т.е. да оживи по- рано живелият организъм, но вярват, че някога от мъртвата природа са възникнали живите организми.

 

Повечето от “грешките”, от научна гледна точка, които критиците на Библията откриват в нея, са относно чудесата. Например, раждането на Христос от Девица се отхвърля поради това, че било ненаучно.

 

Неговото възкресение трябва да е било духовно, казват критиците, защото от научна гледна точка телесното възкресение не било възможно. От научна гледна точка чудесата наистина са невъзможни – всъщност това е дефиницията за чудо.

Библията често е заклеймявана като книга, пълна с приказки/басни/. В нея са описани около 216 чудеса.

Библейските чудеса не са явления, които се подчиняват на нечий каприз. Те не са нещо безразборно, нещо алогично и случайно. В чудесните явления, за които разказват Свещените Писания, винаги има ясен порядък и цел.

 

Библейските изследователи са на мнение, че чудесата се обединяват около три периода от библейската история: а/ Изходът от Египет; б/ Пророците, които водеха духовно Израил; в/ Животът и делото на Христос и апостолите в зората на църковната история. Но дори и тогава, не всяка възможност бе използвана за извършването на някакво чудо. Нека си припомним, че Сам Христос отказа да откликне на предложението на Сатана в пустинята, защото това бе едно безцелно по отношение на Божия план изкушение. /вж. Матея 4:3-7/. По същия начин постъпи и ап. Петър спрямо Симон Магьосника, който бе готов да плати за силата на Светия Дух, за да се прочуе с вършенето на знамения. /Деян. 8:18-24/. Христос отказа и на книжниците и фарисеите, които поискаха знамение /личба/ от него, Той им каза: “лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона, защото както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Человечески ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи”./Матея 12:39-40/.

 

От друга страна обаче, най-великият Чудотворец отдаваше изключително значение на извършването на чудеса. Той казваше на хората около Себе Си: “Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца и Отец е в Мене; ако ли не то за самите дела вярвайте в Мен/ Йоан 14:11/. Но същевременно подчертаваше, че тези чудесни дела имат за цел да удостоверят, че Той е обещания Месия :” делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене” /Йоан 10:25/. Следователно библейските чудеса притежават особена аргументираност и целенасоченост. Бог се намесва в природните закони, създадени от Него, само ако има основателна причина за това и в съгласие с Неговите велики цели, касаещи Неговото творение и изкупителния Му план. Те са подбудени от особената милост и любов на Бога към слабите и грешни хора. Спасителят на света изгонваше бесове, за да покаже, че има власт над духовния свят на злото. Той изцеляваше прокажени, за да удостовери, че може да очисти плътта, поразена от проклятието на греха. А самото възкресение на Христос засвидетелства съвършената му победа над смъртта – физическа и духовна.

 

–Пророчествата са изразено предсказване за събития, които ще станат в бъдеще и които по никакъв начин не могат да бъдат предвидени по обикновен естествен път. Пророчествата имат обикновено за предмет събития от живота на човечеството. Има пророчества, които предсказват чудеса. Самите пророчества са най-добре зарегистрирани чудеса. Никой не може да отрече, че Стария Завет е писан преди раждането на Христос. Два века преди Христа той е бил преведен на гръцки и с него са се занимавали и езически учени. Но в целия Стар Завет от началото до края се изтъква и подчертава месианската роля на целия Израелски народ и че от него ще произлезе Месия, Който ще възвести спасение на цялото човечество. И това, предсказано преди дълги векове действително се изпълни. Пак там древните пророци предупреждават израелския народ, че ако не живее докрай според Божията воля, ще бъде разпръснат по цялата земя без свое отечество.; предсказанието на Христос за разрушението на Йерусалим, което стана през 70 г. сл. Хр.

Сам Христос обяснявал значението на чудесата и пророчествата, които вършил: Йоан 5:36; 10:37; 13:19 14:29.

Може би най –невероятното от чудесата, описани в Библията, с изключение на Христовото възкресение и самото първоначално Сътворение е дългия ден на Исус Навин, описан в кн. Исус Навин 10:11-14. Тази невероятна история ни разказва, че при битката между израелтяните и аморитите “Бог воювал за Израел” /14/ чрез две сродни чудеса: 1/ слънцето застанало неподвижно в средата на небето така че то “не бързало да залезе почти цял ден” /13/, за да даде време на израелските синове да победят напълно аморитите, преди да могат да избягат и да се прегрупират под прикритието на мрака ; и 2/ опустошителна градушка, която вероятно е изпълнила двойна задача- да даде на армията на Исус време да отдъхне от горещината ида унищожи голяма част от врага/11/. Тъй като и слънцето и луната”са застинали” в продължение на още един ден, сякаш става ясно, че земята е престанала да се върти около оста си, а луната – спряла движението около земята.

 

Във всеки случай това е било едно изключително необикновено чудо и дори и християни не са били склонни да го приемат. Пред нас стои основния въпрос дали дългият ден въобще някога се е състоял в историята на света. Подобно събитие е било регистрирано и една друга древна книга наречена “Книгата на праведния” 10:13. Това, което е важно, е че за дълъг ден наистина се поменава в митологиите на много народи от различни части на света. За такива неща астрономията изисква факти, а историята потвърждава, че това наистина е съществувало.

 

Проф. Тотен в Америка много щателно изследвал това чудо от астрономическа гледна точка и е публикувал резултатите си с математическо пресмятане. Оказало се, че само веднъж Слънцето, Луната и Земята се намирали в положения, подобни на описаните в кн. на Исус Навин. Професорът открива, че е било прибавено цяло денонощие от двадесет и четири часа към световната история.

 

Мандер, учен от Кралската Обсерватория в Гринуич също публикувал материал по този въпрос. Той определил времето през деня, когато се случило това явление, посочил точното място, на което е трябвало да се намира Исус Навин. Изчисленията на проф. Тотен показват, че макар в световната история да са се прибавили точно 24 часа, то само за времето на Исус Навин може би се отнасят само 23 часа и 20 минути, както е написано в Писанието “почти цял ден”. 10:13

Следователно за упоменатите 24 часа не достигат 40 минути. Тук ние имаме отново образец на точност в страниците на Библията. В 4 –та книга на Царете 20:8-11 четем, че по молба на пророк Исая – сянката на слънчевия часовник се върнала назад десет степени, а те се равняват точно на 40 минути, с които се допълват 24 – те часа. Съществуват три древни източни народи, които са запазили своите исторически данни- това са гърците, египтяните и китайците. Всички те имат сказания за един необикновено дълъг ден. Гъркът Херодот, който е наречен “баща на историята” разказва за 480 г.пр. Хр., че някои египетски мъдреци му показали записки за удължено денонощие, което имало много повече от 24 часа.

 

В древните китайски записки направо се потвърждава, че това събитие е станало при царуването на император Ио и в китайското родословие е показано, че този император е царувал по времето на Исус Навин. Лорд Кингсброу, който специално предприел изследване за първобитните индианци в Америка, че мексиканците имат сказание, че Слънцето стояло неподвижно целия ден и това било в тази година, която те наричали “седма на питомния заек”. Тази година съответства точно на времето, когато Исус Навин заедно с израелитяните завоювал Палестина. Силната градушка се обяснява с това, че когато земята постепенно намалила скоростта си на въртене, това драстично сее отразило на циркулацията на атмосферата, тъй като тя до голяма степен се контролира от въртенето на земята./ Библията не казва, че спирането е било внезапно. /

 

 

Снимка “Дъга над Равда”: karan4o

ЗА СВЕЩЕНСТВОТО

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Отец Стоян Махлелиев

Тайнството свещенство е необходимо за онези лица, които се посвещават на пастирско служене. В Православната църква не всеки може да извършва богослуженията, както това се прави в някои протестантски общини. Само особени лица, които са приели тайнството Свещенство, могат да извършват Свети тайнства, разните видове Богослужения и др. На тези лица се дава благодатта на Светия Дух чрез ръкополагането от епископ. Още през Своя земен живот Иисус Христос избрал и подготвил дванадесетте си апостоли, за да бъдат върховни пастири в новооснованата църква. Те трябвало да разпространяват истинската вяра, да ръкополагат в разните градове епископи и презвитери (свещеници) и да извършват други свещенодействия. След като Иисус Христос се възнесъл на небето, апостолите приели от слезлия над тях Дух Свети благодатта за изпълнението на тази тежка задача.Те я изпълнили прекрасно.

 

Проповядвали вярата, избирали достойни лица измежду повярвалите и ги ръкополагали за пастири, като им предавали благодатта на свещенството. Така установено от Иисуса Христа възникнало и се оформило тайното свещенство. Когато пътувал през Мала Азия, Св. Апостол Павел събрал в гр. Милит пастирите от ефеската църква и им казал следните забележителни думи: “Внимавайте върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със своята кръв. Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото, па и от вас самите ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 2:28 -30).

 

В свещенството има три степени: епископи, свещеници и дякони. Дяконът помага на свещениците и епископите при извършването на Свето тайнство и другите богослужения. Свещеникът извършва по пълномощие на епископа всички треби и тайнства, освен ръкополагането. Свещеникът, следователно е зависим в своята служба от епископа. А епископът не само извършва всички богослужения и тайнства, но има власт и на други да преподава чрез ръкополагане благодатния дар за извършването им. За високото и изключително достойнство на епископския сан, който е наследил апостолското звание, може да се съди от следните думи на Св. апостол Павел: “Нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божий” (1 Кор. 4:1). На друго място Св. Апостол Павел нарича апостолите, а следователно и епископите “Съработници Христови” /2 Кор. 6:1/.

 

В днешно време се появиха много лъжепастири и лъжеучители, които смущават християните. По улиците се забелязват млади момчета с брошури в ръцете. Повечето от тях се представят като пастори или духовни учители, а други се явяват като пратеници на такива. Трябва обаче да се знае, че никой от тях няма свещеническа благодат, тъй като те не са ръкоположени от епископ (владика). По – скоро те се явяват като самозванци, които отричат йерархията и старшинството, а се знае, че в каквато и организация, общности др., ако няма Йерархия и послушание, няма ред и съответно резултатите от дейността им е безперспективна и хаотична. За тези лъжепророци и лъжеучители говори Св. ап. Павел, както споменах по-горе в (Деян.2:28-30).

 

Също много човеци в наши дни разсъждават относно личния живот на свещениците. Това разбира се, крие една голяма опасност, а именно християнинът да се откаже да ходи на църква, поради простата причина, че не харесва или одобрява личния живот на свещеника. Може също да се обезкуражи във вярата, да се разколебае, да се съблазни и той да подражава на свещеника, но само в пороците му. В тази връзка искам да заявя, че свещеникът също живее в този грешен свят със собствените си слабости. Това обаче по никакъв начин не омаловажава неговата свещеническа дейност и не намалява благодатта, която му е дадена от Светия дух. Трябва да се знае обаче, че свещеникът не се освобождава от отговорността пред Господа за греховете си, напротив Божията справедливост ще бъде още по – силна към него. Необходимо е също да се знае, че християните не би трябвало да имат предпочитания към този или онзи свещеник, защото по благодат всички свещеници са равни и молитвите им имат еднакво въздействие.

Нестинарството

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Св. ап. Павел „те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин ” (Рим. 1:22-25).
Нестинарството не е само ритуално зрелище – ходене безболезнено и без изгаряне с боси нозе по жива жарава, а е и разгърнат комплекс от целогодишни практики, упражнявани от специални общности, служещи на св. св. Константин и Елена и смятащи, че са покровителствани от тях. Произхожда от Северна Тракия, и е най-вероятно остатък от  оргиастичната Дионисиева обредност. В общи линии българската фолклористика и художествената ни култура (например балетът “Нестинарка” от Марин Големинов) винаги са проявявали значим интерес и са отделяли голямо внимание на нестинарството, но без да осмислят неговата отрицателна духовна същност. Прави впечатление, че нестинарите не отбелязват особено Рождество Христово. Нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден – празника на св. св. Константин и Елена.     Способността на нестинарите се е предавала по наследство. Господ Иисус Христос не се възприема от нестинарите като Бог и Спасител. Реалната Божествена сила, която управлява техния живот е наместникът на Бога – св. Константин, наричан Светока или Великия баща, който в пълна степен притежава характеристиките на езическо божество. Във вярата им Бог и св. Константин много често се припокриват. Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целия живот на нестинарите и на селищата, в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон.
Легендите, които битуват сред нестинарите най-често нямат нищо общо с житията им. Автентичното им житийно предание е заменено от нестинарите с кощунствени и нелепи фантазии. Показателно е, че св. св. Константин и Елена не се свързват от тях с Христовия кръст. Те са ухажвани и славени като езически божества. Получават съответните дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава в себе си и доброто, и злото. Той едновременно е добрият и злият бог и направлява човешките съдби. Смята се, че името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император. На фона на православното почитане на светиите, включването на имената на равноапостолните св. св. Константин и Елена в нестинарската езическа обредност е кощунство.
Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща (и явно дублираща) църковната, със свои свещени места и постройки, наречени конаци, икони, извори, параклиси, свещени култови предмети и имущество. Нестинарите от едно село, а в миналото от целия регион са образували и образуват общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини всеки, който „прихванат от св. Костадин”, влиза в жаравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец, да вярва в него или да произхожда от нестинарски род. Обредно-ритуалните задължения, които са елемент от езическия по своята същност нестинарски култ обаче, и до ден днешен се извършват само от потомци на нестинарски семейства. В миналото нестинарската общност е разполагала и със свое стадо, за което е наемало овчар, и което е осигурявало животни за кървавите жертвоприношения. Цялата социална наредба и обредността в техните села е подчинена на неписания нестинарски закон, който не се оповестява на непосветените в неговата цялост и се пази като съкровена тайна, табу.
Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на нестинарската общност и принадлежащата й територия.

В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 3 юни там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.
Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака, са нестинарските икони. От църковно гледище отношението на нестинарите към иконите е определяно като неканонично. То е почитане на иконите като към идоли. Свещените изображения на Бога не са самото божество. Те не трябва да се отъждествяват с него. Образът (т. е. иконата) насочва към Първообраза (т. е. към Бога). Нестинарите в определени моменти иконатата е възприемат за Самия Бог. Показателно е, че иконите се „обличат”, „събличат”, „мият”, „пременяват” с обредни одежди, „украсяват”, „връзват” с вериги, за да не избягат.  Според нестинарските разбирания всички икони произлизат от една единствена, така както хората произхождат от Адам. Когато се прави нова икона, тя получава сила от старата, като парче от „бащата-икона” се поставя в нея. Има сведения за „борби” между иконите, за да се разбере чий св. Константин помага повече. Борбата между иконите се изразявала в сблъскването им, предизвикано от носещите ги нестинари. Понякога икононосците така се озлобявали, че дори се биели с иконите по главите, вследствие на което резултатът бил пукнати глави и икони.
По въпроса за игрите в огъня отец Дионисий, чиито сведения датират от 1899 г., пише: „След хорото около огъня се хванат двама и като вземат в ръце опашатите образи на Св. Св. Константин и Елена, впускат се да играят боси в огъня. Понякога току видиш, че паднал някой хороиграч и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Такъв припаднал скача, взема иконите и играе в огъня, викайки: Ху–ху–ху, мили ми св. Константине. Това – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня.”
Танцуващият нестинар е напълно обсебен и не е на себе си. Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя му се препречвал някой, нестинарят проявявал агресивност и безцеремонно го отблъсквал със сила. Играещите върху жаравата имали ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговаряли, че уж духът на св. Константин бил у тях. Несъмнено, за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите блага за всички от Светока. Своеобразно е схващането за родина в представите на нестинарите. Болезнената привързаност към обредите и ревнивото им точно спазване е изместило на по-заден план съзнанието за етническа принадлежност.

Митарства

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Православното учение за митарствата е дошло до нас по пътя на Свещеното Предание. Апостолският му произход проличава ясно от факта, че го споменават св. Отци от IV век, а и по-раншните от тях. За участта на душата от смъртния час до 40-тия ден научаваме от св. Макарий Велики, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, блажени Августин, св. Киприан Картагенски, св. Кирил Александрийски, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин, и от житиетата на св. Василий Нови, св. Серафим Саровски и много други.
Макар в Библията то да не е изрично упоменато, учението за митарствата не само не противоречи на Св. Писание, а е в пълно съгласие с него.
Ето на какво ни учи Свещеното Писание:
Още през тоя живот демоните се стремят да ни уловят в своите примки.
Те са постоянните наши изкусители и съучастници във всички наши беззакония; стремят се да обладаят волята ни, за да ни лишат от вечното спасение. Затова и в смъртния час на човек те са там, за да грабнат душата му в своя власт.
„Безумнико, нощес ще ти поискат душата” (Лука 12:20)
Названията митарства и митари са взети от еврейската история. Митари у евреите се наричали лицата, назначени от римляните за събиране на данъците. Те обикновено взимали данъците чрез откуп и използвали всякакви средства, като не пренебрегвали даже изтезанията, за да извлекат най-голяма изгода за себе си. Митарите стояли при особени митници или застави, събирайки от превозваните товари мито. Тези застави се наричали митници, митарства. Християнските писатели пренесли това название и върху местата на въздушните изтезания, при които възлизащите към престола на небесния Съдия души се задържали от злите духове, стараещи се да ги уличат във всевъзможни грехове и чрез това да ги отведат в ада.
При умиращия се явяват ангели и демони, чрез които – като оръдие на Божието правосъдие – Бог извършва Частния съд.
Добрите Ангели са нашите ръководители и наставници към вечното спасение, знаейки нашите добри дела и, съдействат за нашето оправдаване на Частния съд.
„Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното Авраамоово” (Лука 16:22).
Излязлата от тялото душа поема към небето през въздушните пространства, дето бива пресрещната от бесовете – „поднебесните духове на злобата”.
„Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12).
Като ги види, душата ще се разтрепери и в смут и ужас ще търси за себе си защита от Божиите ангели. Св. Отци ни предупреждават за 20 митарства. Ден след ден (до 40-тия ден от смъртта), на всяко от митарство всеки ще отговаря за: всички грехове на езика, лъжи, осъждания и клевети; за чревоугодието, леността, кражбите, сребролюбието, неправедното забогатяване и други извършени неправди; за всяка проявена злоба или завист, гордост, гняв, злопаметство, убийство и самоубийство (вкл. аборт), окултизъм и призоваване на тъмни духове; за блудство, прелюбодейство, содомия, ереси, неверие, съмнения и хула към светините, a също за всяка проява на немилосърдието и жестокост.
Всяка страст, всеки грях има своите митари и изтезатели. При това ще присъстват и божествените сили, и много нечисти духове; и както първите ще посочват добродетелите на душата, така вторите ще изобличават греховете й…
И ако за своя благочестив и богоугоден живот тя се окаже достойна (за награда), то ще я приемат ангелите, и тогава тя вече без страх ще отиде в Царството. И обратното, ако се окаже, че тя е прекарала живота си в грехове и невъздържание, то ще чуе оня страшен глас: „да се махне нечестивият, да не види славата Господня” (Ис. 26:10, слав.). Тогава Божиите ангели ще я оставят, ще я вземат страшните демони и душата, свързана с неразкъсваеми вериги, ще бъде изпратена в адските тъмници.
В този смисъл митарствата не са нещо друго, а частен съд, който извършва Сам Господ над човешките души, невидимо, при посредничеството на ангелите, допускайки при това и демоните – съд, на който на душата се припомнят и безпристрастно се оценяват всичките й дела и след който й се определя известна участ. Този съд се нарича частен, за разлика от всеобщия, който ще се извърши над всички хора при свършека на света, когато Син Божий отново ще дойде на земята, но вече в славата Си.
Църковното учение за митарствата ни предупреждава да си представяме митарствата не в грубо материален смисъл, а доколкото ни е възможно – в духовен смисъл. То ни насочва към живот, чрез който да не дадем на демоните материал да ни обвиняват на Частния Божи съд. Затова подробното изучаване на митарствата е от голяма полза за нас: да избягваме греховете, които се изследват на всяко от тях или, ако сме ги вършили, да се покаем за тях, докато е време.
Като израз не само на Божията строгост, но и на Божията милост, неокончателният Частен съд над душите на покойниците ни дава възможност също да облекчим задгробната участ на нашите починали близки. Според учението на Православната църква душите на умрелите с вяра в Христа, но не смогнали приживе да покажат достойни плодове на покаяние, могат да получат облекчение в своите задгробни страдания, дори и напълно да се освободят от веригите на ада и да достигнат до блажено възкресение по молитвите на членовете на земната Църква за тях.
Особено ако тези молитви се съединяват с принасяне на безкръвната жертва – тялото и кръвта Христови, а също чрез благотворенията, които се правят с вяра от живите за паметта на тия починали хора.
Че наистина след смъртта човек получава една или друга отсъда в зависимост от земния му живот, е ясно от Свещ. Писание: напр. в притчата за богаташа и бедния Лазар е посочено, че задгробното състояние и на двамата е определено веднага след смъртта им (Лука 16:19-31).

ЩАСТИЕТО

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Човек непрестанно търси щастието. Това не е само негово право, но и дълбоко скрития мотив на действията му. Само че в голямата си част поетите пътища са неподходящи, за да се увенчае с успех търсенето на щастието.

 

Човекът търси нещо, което той нарича щастие, без да има точна представа, какво всъщност е това щастие? Редица неща от външния свят се отъждествяват със спотаеното в душата чувство за щастие и човек си мисли, че когато ги притежава, ще бъде щастлив.

 

Така започва едно безкрайно и безмислено преследване. Защото винаги, когато човек стигне до носителя на щастието, за който е копнял, става ясно, че той не е в състояние да му даде исканото щастие.

 

Гладният смята, че ще бъде най- щастлив като се нахрани до насите. Когато му дадат бленуваната храна, той ще започне да мисли, че щастието му ще бъде пълно, ако има жилище. Когато получи и жилището, ще започне да копнее за собствена къща с градина. Като получи и тях, за да бъде щастлив, ще му трябват слава, власт и признание. След като постигне и тях, за съжаление, някаква хронична болест ще започне да пречи на щастието му. Като се излекува от болестта, той ще се почувства самотен и ще му са нужни” само” хора, за да бъде щастлив. „За щастие” смъртта ще го освободи от това изнурително търсене на щастието.

 

Къде е проблема, грешката? Това се дължи на убеждението, че щастието зависи от външни неща. Пропускаме да забележим, че нещата въобще са привлекателни, само докато не ги притежаваме. Щастието не може нито да се преследва, нито да се притежава. Можем само да бъдем щастливи.

 

Щастието е състояние на съзнанието, на душата. То е напълно независимо от външния свят. Щастието расте там, където човек е в хармония със света.  Расте там, където човек осъзнава задачата си в този свят, а тя е чрез дарбите, които Бог ни е дал да служим на хората, да правим добро, да обичаме и да правим хората около нас щастливи.

 

Човек не се ражда на този свят, за да се наслаждава лениво и безгрижно на светлината на слънцето, а за да се развива и да служи според възможностите си на хората. Който прави това съзнателно, ще намери щастието в благодарността, радостта и обичта на хората.

 

Страданието е противоположния полюс на щастието. „За щастие на човака” страданието има грижата човек да не се лута вечно по грешни пътища. Страдаме, когато не сме на прав път, когато сме сбъркали посоката или се въртим в един омагьосан кръг, лутаме се и не знаем какво да правим с живота си. И наистина много хора са намерили верния път в живота след някакво по-малко или по-голямо страдание; научили са си урока.

 

Истинското щастие започва вътре дълбоко в нас и след това се появява на лицето ни. Щастието не е крайна цел, а всекидневно пътуване. От нас зависи да живеем добре всеки ден- с радост в сърцата, с Господа, който ни дарява мир в душата и с малките неща в живота.

ГНЕВЪТ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

В третото блаженство от Проповедта на планината Иисус Христос казва: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.   Ап. Яков ни съветва: “Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене и бавен на гняв, защото човешкия гняв не върши Божията воля” 1:19,20

цялата тема

Маслосвет – Елеосвещение

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Има много благодатни откровения на всемогъщата Божия сила. Едно от тях е чудотворното лекарство на свето тайнство Маслосвет (Елеосвещение). Това тайнство е свещенодействие, при което чрез усърдна молитва и помазване с осветен елей тежко болния получава благодатта на Светия Дух за опрощаване на греховете, душевно спасение и телесно оздравяване.

 
Тайнството Маслосвет е основано от нашия Спасител и Господ – Иисус Христос. Когато Той изпращал учениците си да проповядват Евангелието Му сред народа, между наставленията, които им дал, било и това да лекуват болните чрез помазване с елей. Христовите ученици изпълнили с радост повелята на своя Учител. “Те тръгнаха и проповядваха покаяние, отбелязва евангелист Марк, изгонваха много бесове и мнозина болни помазваха с елей и ги изцеряваха” /Марк 6:12-13/.

 
Освен чрез помазване с елей, в древната Апостолска Църква това тайнство било извършвано и чрез ръковъзлагане над болния. Това се вижда от Христовите думи, казани на апостолите малко преди неговото възнесение на небесата: “а повярвалите ще ги придружават тези личби: с името Ми ще изгонват бесовете,…на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави” /Марк. 16/17 – 18/.

цялата тема

Числото 666

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„16. И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им,
17. та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му.
18. Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.”
Откр: 12. 16 – 18

Отново се заговори в България всички лични карти да са с микрочип. Това е крачка към приемане на аналогичен на американския закон, приет от кабинета на Барак Обама, според който всеки човек ще има вграден в тялото микро-чип. Започва се работа по изграждане на система за електронно идентифициране на българските граждани.

Гражданите, които откажат да бъдат микро чипирани, няма да имат достъп до редица услуги или ще бъде затруднено ползването на същите от тях. Чипираните българи ще получат „бонуси”.

Това е само прелюдия към т.нар. микро-чип, наричан още „Дигитален Ангел”, който е с големина на оризово зърно. Предназначението му е да замени всички налични документи за самоличност, а така също и всички банкоматни и кредитни карти. Импантацията на Дигиталния Ангел ще се извършва върху дясната ръка или челото. Той заменя необходимостта от плащане на пари в брой, като всякакъв вид плащания ще се извършват по електронен път. Ръководителите на всички развити страни са взели решение за повсеместно въвеждане и имплантиране на Дигиталния Ангел на цялото население по света, което трябвало да се осъществи в най-кратки срокове.

Дигиталният Ангел съдържа идентифицираща за преносителя си информация и постоянно излъчва идентификационен код-номер за всеки човек, ретланслиращ се от GPS-сателити. Идеята за имплантирането е да предотврати изгубването на който и да е човек, постоянна наличност на личните му документи, удостоверяващи самоличността, образованието, криминалното минало, здравното осигуряване, финансовия статус и др.

Така се увеличава сигурността на хората срещу отвличане, защото местонахождението на всеки човек се следи непрекъснато. Финансовите злоупотреби също са изключени, защото при изваждане на изпланта от тялото на човека, той спира да функционира, а към глобалния компютър се изпраща съобщение, че той е вън от тялото му.

Дигиталният Ангел осигурява също откриването на изгубени хора, свързва пациентите с компютъра на личния им лекар, изпращал информация за здравословното състояние (кръвно налягане, сърдечен пулс, кръвна захар и др.).
Какви са заплахите от микро-чиповете в тялото ни?
– Без наличието на Дигиталните Ангели ние няма да можем да продаваме, т.е. да осъществяваме бизнес, няма да можем да купуваме, защото всеки друг метод за разплащане ще бъде изключен и по същество ще бъде излишен.
– В Дигиталния Ангел може да въде вложена технология, позволяваща ПСИХИЧЕСКИ КОНТРОЛ над хората.
– Информацията за всяка банкова сметка, с която боравим чрез кредитните и банковите карти, ще се съхранява и обработва от Мегакомпютъра.
– При повреда на Дигиталния Ангел, ще получим силно болезнени и обезпокояващи симптоми.
– Чрез Дигиталния Ангел ние ще се превърнем в биороботи, ще бъдем под постоянен психически контрол.

Био – чипът е с размери 7 мм дължина и 0.075 мм широчина. Той се състои от транспондер (система за запазване и възпроизвеждане на информация за микрочипове) и презареждаща се литиева батерия. Батерията се презарежда от термодиод, който произвежда електричество, съответстващо на промените на телесната температура. Прочитането на информацията се излъчва чрез лъчение, както при дистанционното.

През юни 2008 г., на заседание на елитната международна организация „Билдербергски клуб”, е обсъден въпроса за широкомащабната имплантация на подкожни микрочипове, под предлог с борбата срещу тероризма и необходимостта да се гарантира на лекарите достъп до информация за състоянието на болните в извънредни ситуации.

Предполага се, че на първо време процесът по микро-чипирането ще бъде доброволен, но след първия етап ще последва задължителна процедура, става ясно от съобщението от Центъра „Франклин” по изучаване на законодателството, а именно: „след запознаване с процедурата и всички преимущества, може да се пристъпи към задължителна имплантация”.

По непотвърдени данни MOTOROLА е фирмата, която ще произведе био-чиповете.
Ако чипът бъде отстранен чрез хирургическа намеса, малката капсула ще се спука, човекът ще бъде заразен от лития и микробактериите, а глобалната система ще засече, че чипът е бил отстранен и ще осведоми съответните власти.

Анализирайки представената информация, можем да направим следните изводи:
Чип-имплантирането е сериозен процес, резултат от добре финансирани изследвания.
Настоящите му възможности са много по-огромни, отколкото се декларират официално.

От 23 март 2013 г. всички жители на САЩ ще трябва да си поставят микрочип или медицински чип на ръката си.

УСТРОЙСТВО НА ПРАВОСЛАВНИЯ ХРАМ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Църква "Св. Петка" Варна
Църква “Св. Петка” Варна

Храмът e сграда за обществено богослужение. Той се нарича още и църква, което ще рече събрание. Бог наистина е навсякъде, но Той проявява по – особено Своите благодатни сили в места, които са Нему посветeни /Второзакл 12:5/. Такива места са храмовете. Храмът следователно е дом Божий /3 Цар.9:10/. Затова храмовете се отличават от другите сгради, както по своята архитектура, така и по своята вътрешна уредба и украса. Сегашните наши православни храмове са построени и разпределени по образеца на старозаветната скиня. Те се състоят от три главни части: притвор /артика, нартика, паперт/; средна част /кораб/ и свети олтар. Православните храмове обикновено са обърнати към изток, откъдето идва светлината: Христос е нашият духовен изток /Лук.1:18/, слънце на правдата.

В притвора обикновено се извършват някои по – малки обществени молитви и тайнства: обручение, девети час, лития, очистителни молитви и др. Тук в древноста е имало и баптистериум – кръщелня, каменна купел, в който са се извършвали масови кръщения. Също тук са стояли и оглашените /некръстените/, както и ония, които са се каели за греховете си.

В средната част /корабната/ стоят християните богомолци. Тук има певници, тронове, полилеи и др. Светия олтар е отделен от средната част с иконостас, на който има икони и двукрилни врати наречени царски двери. Над тези двери се слага образ на лъчезарно слънце – символ на Св. Троица. По – горе се поставя иконата на Тайната вечеря и най – горе Разпятието Христово. Над разпятието виси кандило.

Иконостасът се е развивал постепенно. Първоначално не е имало никаква преграда между Св. олтар и средната част /корабната/. После се явила каменна ниска преграда /парапет/, след което се издигнали колони /стълбове/ с архитрав /съединителна горна греда/ и между колоните почнали да поставят икони.

Светия олтар е най – святата част на храма. В него трябва да влизат само свещенослужители и техните помощници. В средата на олтара се намира Св. престол, който обикновено се прави от камък. Покрит е с една долна покривка от бял ленен или памучен плат наречена срачица /риза/ и индития – горна покривка от цветен плат. Върху престола се поставят: Св. антимис /гр. вместопрестолие/, върху който е изобразено погребението Христово и в който е вложена частица от мъченически Св. мощи: Напрестолно Св. Евангелие, напрестолен кръст, дарохранителница и два свещника. Зад Св. престол се поставят седмосвещник и разпятие.

От северната част на Св. престол се намира проскомидията или протесисът – /гр. предложение/. Мястото за проскомидията е вдълбано в стената като малка пещера, която изобразява пещерата, в която се е родил Христос. Тук със съответните съсъди се извършва проскомидията, т. е. подготвителната част на Св. Литургия.

Източната част на Св. олтар се нарича горно място. Тук свещенослужителите сядат по време на литургийното апостолско четене.

При православното богослужение се употребяват също и свещи, кандила и тамян. Свещите и кандилата не са само за осветление. Те имат символично значение. Пламъчетата на свещите и кандилата ни напомнят, че нашите души трябва да горят с пламъка на вярата. При това светлината създава и светло, радостно, празнично настроение. Кадилният тамян е символ на усърдна молитва – като димът на тамяна се издига нагоре към небето, така и нашата молитва трябва да възлиза към Бога. /Пс.140:2/. Тамянът, свещите и кандилата имат още значение на приятна Богу жертва. Тамянът е благоуханна смола: пчелният восък, от който са направени църковните свещи идва от най – благоуханните билки: елеят за кандилата се получава от маслината – символ на мир и на благодатна божия сила. Следователно каденето и паленето на свещи и кандила е символ но нашата чиста и благоуханна духовна жертва пред Бога.

Храмовете се строят в най – различна форма и стил: като кораб – символ на ковчега, в който се е спасил от потопа Ной и неговите близки, а днес в новия ковчег – храма се спасяват вярващите от бурното житейско море: кръстовидна – символ на Христовия кръст: ротонда /кръгла форма/ – символ на Божието съвършенство и безкрайност. Както кръгът няма начало и край, тъй и Бог е безначален. Върху самият храм или близко до него се издига висока кула с камбани и клепала. Камбаненият звън възвестява началото на отделните богослужения и на по – важните им моменти, както и някои радостни или тъжни случаи от живота на църквата и на нейните членове. При тържествени молебени се бие бързо и радостно,а на погребения – бавно и тъжно.

Архитектурният стил на християнските храмове е най – разнообразен. Най – старият е базиличен /гр. голяма зала в царския дворец/, т.е. четвъртита продълговата църква с равен или сводест таван. Ако църквата е трикорабна, двата странични кораба са отделени от централния с колони или със зидани стълбове.

Всеки храм се посвещава или на някой Господски и Богородичен празник, или на някои Божи угодник. Празникът на който е посветен храмът , се нарича “храмов празник”.

В днешни дни се появиха много сгради, които се именуват “църкви”. Това са така наречените евангелски – сектантски сборища, които строят сгради, където се събират. На много от тяхните постройки се извисява кръст, макар че те самите отричат кръстното знамение. Тези зали обаче не могат да се нарекат църква или храм, защото те нямат Божия благодат. В тях няма икони и свети тайнства.

Също така в наше време се наблюдава една друга негативна тенденция. Много хора не посещават Богослуженията в Православния храм, като казват: “Бог е навсякъде и затова можем да се молим и в къщи”. Разбира се, че и домашната молитва има значение, но щом самият Иисус Христос е посещавал за молитва Иерусалимския храм и еврейската синагога, значи Той е благословил общите събрания в църква за молитва. Освен това в Св. писание Господ казва: “Където има двама или трима събрани в Мое име и аз съм между тях”, т. е. На Господ му е угодно ние да се събираме заедно на молитва в църква, защото общата молитва е по – силна пред Него.

Събирането на християните в Православната църква има и друго значение, да обменят духовен опит и взаимно да се окуражават и подпомагат. Това е така, защото храмът е свято място, в който Божиите благодатни сили са един непресъхващ извор за всички православни християни, които го посещават с вяра и благоговение.

Започва Светлата седмица

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На втория ден от Великден – Светли понеделник, започва Светлата седмица – време, в което се прославят светите апостоли и Света Богородица.

Нарича се Светла седмица, защото Възкресението на Христос донася просветление за всички и надежда за вечен живот.

Светлата седмица или Томината неделя е тясно свързана с името на Тома – един от дванайсетте апостоли на Исус, който не повярвал на Христовото Възкресение. Когато мълвата за изчезналото от гробницата тяло Господне се разнесла, единствен апостол Тома не повярвал в това знамение и поискал лично да се увери, като докосне раните от гвоздеите на прикования към кръста Исус.

Осем дни след Възкресението Христос се явил пред Тома и така той сам се убедил в истината, паднал на колене и молел Бог да му прости. Оттогава останало и нарицателното Тома Неверни, а неделният ден от Светлата седмица се нарича Томина неделя.

В дните на Светлата седмица се благославят светиите: в Светли понеделник – светите апостоли, в Светли вторник и сряда – св. Богородица, св. архидякон Стефан и св. Андрей, в Светли четвъртък – св. ап. Йоан и Яков, в Светли петък – св. ап. Петър, а в Светла събота – св. Йоан Кръстител. Тази седмица е наситена и с момински празници, сред които най-голям е честването на Светлата или Празната сряда.

На Светлата сряда от Светлата седмица се изпълняват два обичая, които се правят за дъжд, плодородие, предпазване от градушка, бродници и лоши болести. Често през тази седмица стопанките повторно боядисвали яйца, които раздавали за душите на починали близки. Това е така, защото според древно поверие, раздаването на червените яйца предпазвало душите на мъртвите от превъплъщаване.

=&0=&

Велика събота: в очакване на Възкресение

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Православната църква днес почита Велика събота – последният ден от Страстната седмица, предшестваща Великден.

На Велика събота отбелязваме погребението на Господ Исус Христос, извършено от Йосиф и Никодим, както и слизането на Спасителя в царството на тъмнината – ада.

Когато Господ Исус Христос починал като човек, тялото му било положено в гроба. Душата му слязла в ада, победила го и освободила пленените там души. На третия ден душата и тялото отново се съединили и тялото възкръснало от мъртвите.

Велика събота е свързана и с оплакването и погребението на Исус Христос от майка му Света Богородица и от жените, носещи миро.

Вечерта на Велика събота вярващите отиват в храмовете, палят свещи и всички се поздравят с “Христос Воскресе!”, а отговорът е “Воистина Воскресе!”.

Днес на богослужението в полунощ патриарх Неофит ще излезе от патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, за да възвести Христовото Възкресение с думите “Христос Воскресе”. Негово светейшество ще отправи и пасхално приветствие към православния български народ.

В храма ще бъде донесен и Благодатният огън, който за поредна година ще бъде пренесен от Йерусалим от българска църковно-държавна делегация.

Благодатният огън ще бъде разпространен в храмовете в цялата страна.

цялата тема

На Разпети петък: пътя към Голгота

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На Разпети петък Христос е разпнат на кръста. Разпети петък е най-тежкият ден за Божия син. В този ден миряните минават под Плащаницата, с която е било завито тялото на мъртвия Христос. Тя се поставя пред символичния гроб на Спасителя в центъра на храма.

цялата тема

Велики четвъртък: Тайната вечеря

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На Велики четвъртък се припомня Тайната вечеря, на която е установено тайнството причастие на тая вечеря Христос, като завещал новата заповед за любов към всички, заявил на учениците си, че ще бъде предаден.

В недоумение учениците питали, кой ще стори това. Запитал и Юда, и Христос му отвърнал тъй кротко, че другите не разбрали. Юда станал, излязъл и те помислили, че отива да прави покупки, понеже той бил ковчежник. След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина, дето се молил до идването на предателя. Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия, т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания. На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

Според традицията великденските яйца се боядисват рано сутринта на Велики четвъртък или през Велика събота преди празника.

На Велики четвъртък се подновява квасът и се замесва тестото за великденските хлябове. Те носят най-разнообразни названия из България: великденски кравай, богова пита, кошара, харман, квасник, яйченик, плетеница или кукла. Обикновено се украсяват с нечетен брой червени или бели яйца и усукано около тях тесто. Жените приготвят и по-малки великденски хлебчета с по едно червено яйце в средата, които се дават на първия гостенин, на кумовете, и на роднини.

=&0=&

Велика сряда: Тайната вечеря и едно предателство

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На Велика сряда е Тайната вечеря на Божия син с Апостолите, по време на която им казва, че един от тях ще го предаде.

В деня на Светата и Велика сряда, Юда отишъл при юдейските първенци и уговорил предателството на Христос за тридесет сребърника.

цялата тема

Велики вторник: пророчества за съдбата на Йерусалим

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

На Велики вторник Исус Христос проповядва в храма и дава своите последни нравствени наставления, разказва притчата за десетте мъдри девици, очакващи идването на Господа и притчата за талантите. Христос прави пророчества за съдбата на град Йерусалим.

цялата тема

На Велики понеделник – изгонване на търговците от храма

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

От понеделник след Цветница започва Страстната седмица за православните християни. Наречена още Седмицата на страданията е последната седмица от земния живот на Исус Христос.

цялата тема

Нови ереси и Вселенски събори

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

След утвърждаването на Христовата църква, начело на християнските общности в Йерусалим, Антиохия, Константинопол, Александрия и Рим застанали епископи, първите от които били ученици на апостолите.

Те били  равни помежду си по ранг и никой от тях не се смятал за „наместник на Бога”.

  1. Арианство. Арианството е еретическо учение, вълнувало много силно и продължително Църквата. Свързано с Александрийски презвитер Арий, проповядвано първоначално от него, но той не бил негов родоначалник и водач, а само последовател. Началото на тази ерес идва от Антиохия от школата на Павел Самосатски. Направени са три  поместни събора против него 264 – 269 г., на които Арий бил отлъчен  като еретик.

цялата тема

Масонство срещу Християнство

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Из книгата “”Бумерангът на злото”:
Защо наричаме масонството антихристиянска идеология? Отговорът е прост – защото то самото се определя като такова.

Смисълът на битката на масоните е изразен лаконично от масонския автор дьо Кантельо през 1863 г. :”Като цяло тя (битката, б.а.) е била и винаги ще бъде борба срещу църквата и християнската религия…Всички тайни общества – от египтяните до илюминатите ( вид масонско общество, създадено от Адам Вайсхаупт на 1 май 1776 г. в Бавария с главни цели: унищожаване на религията, на собствеността и семейството и налагане на единно световно управление- б.а.) имат почти идентични ритуали. Те (тайните общества, б.а) образуват верига и се пресъздават едно от друго.” А на конгрес в Леже през 1863 г. масонският (и социалистически) лидер Лафарг (женен за дъщерята на Маркс – Лаура, завършил със самоубийство), категорично обявява целите на ложите: “Война на Бога, ненавист към Бога! Целият прогрес се състои в това! Трябва да се пробие небето като хартиен свод! Да се постигне тържество на човека над Бога!”. В медиите масонството се представя като някакво филантропско сдружение, в което видни политически и бизнес мъже се събират, за да подпомагат сираци и социално слаби. Защо обаче е нужно да се обличат кожени престилки, да се разиграват театрални етюди и да се фетишизират предмети и знаци като чук, пергел, отвес, пентаграмата, юдейската шестолъчна звезда и куп други условности?

цялата тема

Евангелската проповед – слово, ще проникне по всички краища на вселената и между всички народи на земното кълбо

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цялата вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят” (Мат 24:14)
Както виждаме в нашето съвремие почти целият свят е обхванат от учението на Христос. Но какво ще стане след това?
Ето какво ни казва словото Божие, написано от светите отци:
„Преди Второто Христово пришествие, когато християнството, духовното знание и духовното разсъждение ще станат крайно оскъдни сред хората,
„ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно и избраните”. (Мат. 24 : 24).
„Пазете се да ви не прелъсти някой. Защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина” (Мат. 24:5)
„Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света.” (1 Йоан 4:1)
Апостол Павел ни е дал ясно доказателство, когато е казал:
„Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението ….” (2Сол. 2:3).
Отстъплението вече е факт. Беияки ние виждаме как хората постепенно през вековете са отстъпили от православната вяра, създали са хиляди лъжеучения и в съвременния свят вярват във всичко което им се поднесе, но не и в учението на Иисус Христос. Именно чрез разколите и новите безброй ереси, дяволът подготвя хората да бъде приет по – лесно когато ще се яви.
Преди еретиците са били явни, а сега даже и Църквата е пълна с тях. Повечето хора слушат словото, ако им изнася, с удоволствие, но ако то цели да ги напътства, повечето се отвръщат. Голяма част е отстъпила от православното учение и по-скоро избират лошото, отколкото да предпочетат доброто. Ето това е отстъплението и ние трябва да очакваме врага – дявола, който вече е започнал да изпраща своите предшественици.
Св. Игнатий Брянчанинов ни разкрива първата характерна черта за нашето време – лицемерието и ни показва начина по който да се предпазим от него.
„Бой се от това лицемерие – ни поучава той – Бой се от лицемерието преди всичко в самия себе си, а след това и в другите. Бой се от него, тъкмо защото то е характерно за нашето време и може да зарази всеки, който се отклони макар и най-малко към лекомислено поведение… Преследвай лицемерието в себе си, гони го от себе си. Отдели се от множеството заразени от него хора, действуващи съзнателно и несъзнателно под негово влияние, прикриващи служението си на света със служение на Бога, търсенето на временни блага с търсене на вечни блага, прикриващи под маската на святост един порочен живот и душа, всецяло предадена на страстите.”

Възкресение на мъртвите и свършекът на света

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Човек се ражда, живее, твори или руши, съзижда или унищожава и отминава от този свят. И тук е кардиналният въпрос – какво става след края на живота?
Православието дава отговор на поставения кардинален въпрос. И този отговор е, че душата на човека която няма материални измерения, продължава да живее съзнателен живот и след като вече не е в единение с тялото.
Единадесети член на Символа на вярата:
„Чакам възкресението на мъртвите”.
В този член от Символа на вярата се говори за бъдещето всеобщо възкресение на мъртвите при Второто идване на Иисуса Христа.
Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите, чрез Божията всемогъща сила, подобно тялото на Спасителя, че бъдат възкресени и ще станат духовни, нетленни и безсмъртни.
Св. апостол Павел пише:
„Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си” (1 Кор. 6:14).
„Това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1 Кор. 15:53).
„Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно” (1 Кор. 15:44).
Духовното тяло на човека, тъй както тялото на възкръсналия Господ Ииус Христос, няма да бъде ограничено от пространството, няма да се нуждае от храна, облекло и от други потребности на сегашния земен живот. Като нетленно и безсмъртно няма да има никакви изменения и разрушение, а ще живее вечно.
Истината за всеобщото възкресение на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя е засвидетелствувана ясно в Божественото Откровение. Иисус Христос като Бог ни е открил божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма. Сам Той е казал:
„Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.” (Иоан 5:28-29).
Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели:
„И се надявам на Бога, пише св. ап. Павел, че ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни” (Деян. 24:15).
„Ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък.
Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека.Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови” (1 Кор. 15:20-23).
Тук думите после ще възкръснат ония, които са Христови означават, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – ония, които са заслужили осъждане. Съвсем погрешно е от тези думи да се прави извод, че грешниците няма да възкръснат. Същият апостол с убеденост свидетелствува, че „ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни” (Деян. 24:15).
Телата пък на онези, които останат живи до всеобщото възкресение, в един миг ще се изменят в духовни, нетленни и безсмъртни:
„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим
изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим” (1 Кор. 15:51-52).
Смисълът на тези думи е такъв: когато Христос дойде втори път, мнозина вече ще са умрели, но други ще са живи. При вестта за идването на Христа мъртвите ще възкръснат, а живите ще се изменят, т.е. ще получат нетленни тела, каквито ще получат и възкръсналите.
След като мъртвите възкръснат и живите се изменят ще настъпи и свършекът на света (Мат. 13:39, 24:3,28:20).
Под свършек на света трябва да се разбира не разрушаване и унищожаване на вслената, а изменение и обновление: светът от тленен ще се преобрази в нетленен, което напълно ще съответствува на новото състояние на човека. Това преобразуване на света ще стане чрез огън.
Св. апостол Петър казва:
„Сегашните небеса и земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци” (2 Петр. 3:7).
„Ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петр. 3:13)
Ясно е, че небето и земята няма да бъдат унищожени, а само ще се променят, ще се обновят; промяната ще е един вид пречистване, освобождаване от злото и неправдата.
Щом всеобщият съд стане при славното Второ идване на Христа и при свършека на света, над душата след смърта ще се извърши частен съд:
С прекъсване нишката на земния живот душата влиза в отвъдния свят. Там бива съдена на така наречения Частен Божий съд. Съобразно с духовно-нравственото си състояние на Частния съд за душата се определя временно задгробната й участ до Второто Христово пришествие.
„На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (Евр. 9:27).
„За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде на човека според делата му; … при свършека на човека се откриват делата му” (Иис. Сир. 11:26-27).
„И казваше [покаялият се разбойник] на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).
Душите на съвършените праведници не минават през Частния съд, защото дяволът няма в какво да ги обвини. Те се прибират у Господа и душите им се съединяват с Христа и получават блаженство веднага след като душите им напуснат тялото, още преди възкресението на мъртвите.
„Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо” (Иоан. 14:30).
„Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот” (Иоан. 5:24).
„Желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа” (2Кор. 5:8).
„Желая да се освободя [от тялото] и да бъда с Христа, защото това е много по-добро” (Филип. 1:23).
„Душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха … викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време” (Откр. 6:9-11).
„И когато [Иисус] се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава. И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Моисей и Илия; като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим” (Лука 9:29-31).
Участта на падналите ангели (демоните) и умрелите в нечестие човеци (неправедниците) е сходна. Още преди да е настъпил страшният съден Ден, те са вече осъдени на предварителен тъмничен затвор и на известни предварителни мъки. Тази временна тъмница и тези временни отвъдни мъки са преди вечните мъки и са именно дело на Частния Божий съд. Окована във веригите на собствените й грехове и хвърлена в тъмница, душата с трепет очаква окончателната си присъда.
„Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд” (2Петр. 2:4).
„Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден” (2Петр. 2:9).
Този съд не се разбира в юридически смисъл, а в нравствен. Съвестта на човека преценява стореното от него през земния му живот. След като съвестта се е освободила от земните ограничения и влияния, тя действува по-ясно и по-неподкупно. Душата напълно съзнава истинската значимост на делата си и става сама искрен съдия над себе си.
Основавайки се на Св. Писание, разликите между Частния и Всеобщия съд са следните:
Частният съд става непосредствено след смъртта на всеки един човек
поотделно. Всеобщият съд ще се открие след свършека на тоя свят и ще обхване всички люде изведнаж – живи и мъртви.
„… ето, голямо множество народ, което никой не можеше да преброи, – от всички племена и колена, народи и езици; те стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце. … Затова са пред престола на Бога, Комуто и служат денем и нощем в Неговия храм; и Тоя, Който седи на престола, ще се всели в тях; няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят; тях няма да види слънце, и никакъв пек; … Бог ще отрие всяка сълза от очите им” (Откр. 7:9-17).
Частният съд се извършва само над душата. Всеобщият съд ще се извърши на душата и над възкръсналото тяло, възсъединило се с нея.
„Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1Кор. 15:51).
Частният съд продължава 40 дни, през които душите на грешните люде минават през т. нар.митарства, дето демоните най-щателно разследват човешките грехове. Всеобщият съд ще се произнесе бързо, без разследване.
Частният съд определя временно задгробната участ на човека. Всеобщият съд определя навеки задгробната участ на човека.

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Евангелският разказ за богаташа и бедния Лазар е единствения пряк и конкретен разказ, в който нашия Спасител, Господ Иисус Христос разкрива истината за задгробния свят. В него Той ни разкрива нагледно, към какво води греховния начин на живот.
Някои смятат този разказ за притча, но повечето от древните Св. Отци го смятали за действителна случка. Такива са Св. Киприян Картагенски, Св. Амвросий от Милано, Св. Ириней Лионски и др. Oсновават се на факта, че в своите притчи, Господ Иисус Христос не споменава лицата с техните имена, а тук е споменато името на Лазар. Ето какво гласи този разказ:

„Рече Господ тази притча: Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на има Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово, умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар ­ злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраама му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.”

Първото нещо, което ни прави впечатление при четенето на тази притча е че се разкрива една ярка картина на две крайни състояния-крайно разточителен и богат начин на живот и крайна бедност. Днес ако се запитаме коя от двете участи бихме предпочели?  Най-вероятно бихме  отговорили -живота на богаташа. Но нека да не избързваме да пожелаваме този живот, а да разгладеме внимателно какъв е той. Какъв е нравствения облик на този човек? Може ли един добър човек така егоистично да пирува всеки ден, пред лицето на крайната бедност и мизерия, която е пред очите му?
Явно сърцето на такъв човек не е добро, щом е могло да се радва при стенанията на болния и струпав сиромах пред дома си. В едно такова лукаво сърце вероятно не би се настанила истинска радост, а само дестилирани капчици от нея. Ако настоящето на такъв човек е такова, какво ли пък ще бъде задгробното му състояние. Ето какво казва Св. Цар Давид за този тип хора, които са придобили неправедно богатство.

„За тях няма страдания до смъртта им и силите им са крепки; за човешки труд ги няма… Гордостта ги е обвила като огърлица… изпъкнали са очите им от тлъстина… на всички се присмиват… говорят надменно… И ето, тия нечестивци добруват на този свят, трупат богатства” (Пс.72:4-8;12)

Но ето и отговора, който дава Псалмопевеца преди човек да изпадне в отчаяние ако стигне само до тези стихове:

„Тъй на плъзгави пътища си ги турил Ти и ги сваляш в пропаст. Как неочаквано дойдоха те до разорение, изчезнаха, загинаха от ужаси!

Както СЪН изчезва след събуждане, така и Ти Господи, като ги СЪБУДИШ, ще унищожиш техните блянове” (Пс.72:18-20).

Ето какво велико събуждане очаква всеки от нас:

„Умря сиромахът… Умря и богаташът” (Лука 16:22).

И двамата са събудени започва истинския живот. Вече ни е показано истинското състояние и на Лазар и на богаташът. „И в ада, като беше в мъки (богаташа), той вдигна очи и видя отдалеч Авраам и до него Лазар. Тогава извика:

„Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този огън.”(Лука 16:23-25).

Ролите и местата вече са разменени, сега вече горе на доброто място е Лазар, а долу в отчаянието и угризенията е богаташът.

Цар Давид под въздействието на Светия Дух добре е знаел, че не може да се избяга от Божията справедливост и  възкликнал:

„Душата ми е непрестанно в Твоята ръка” (Пс.118:109).
Днес се срещат доста хора дори и между християните, които казват:

Къде е Бог? Не вижда ли Той какво се върши по земята? Значи може и да няма Бог, щом се случва всичко това.
Ето какво е казал Св. Йоан Златоуст на тези хора:

„Бог едни хора наказва тук, а други не наказва. Наказва някои, с което пресича греховете им и облекчава тамошното им наказание, или даже съвсем ги освобождава от него, като същевременно чрез наказанието им вразумява живеещите в нечестие(за вразумлението на които има редица предпоставки). А други, напротив, не наказва, за да могат ако бъдат внимателни към себе си, да се покаят и засрамят от Божието дълготърпение и да се избавят, както от тукашното наказание, така и от тамошното мъчение. Ако пък не ги вразуми Божието дълготърпение и продължават да пребъдват в нечестие, тогава ще бъдат подложени на заслужено наказание, заради своята твърда небрежност”.

За да се убеди в истиността на тези думи от човек се иска твърдо търпение и пълно доверие в Божият промисъл.

„Когато видиш нечестивия, че не го сполитат никакви бетствия тук на земята, не го облажавай (не му завиждай), но плачи за него и го съжали като човек, който там (в задгробния свят), ще бъде подложен на бедствия. Напротив пък, ако видиш, че някой иска да придобие добродетелност, а пък е изложен на различни изкушения, считай го за блажен и го облажавай! Защото на такъв тук му се прощават всички грехове, а там го очакват много награди за търпението му”.

Ако беше спасението на душата много лесно светите праведни и благочестиви отци не биха предприемали такива духовни подвизи и да казват:

„По-добре тук ни накажи, Господи, а там ни помилвай!” (Св.Ефрем Сириец).

Някой разчитат на други за спасението на собствената си душа.

Ето какво казва за тях Св. Йоан:

„Някои грешат като казват на приятелите си: Ти ще се застъпиш за мен в оня ден! (деня на пришествието Господне), други пък казват: „Моя баща е мъченик!” Трети пък: „Моят чичо е бил епископ!” На тези празни надежди никой не трябва да се обляга защото, „ако баща ти е бил мъченик, това може да ти послужи за най-голямо осъждане, понеже ти имайки у дома си примера на добродетелността, не си се оказал на висотата на тази добродетел”.

Разговора, който следва в евангелския разказ между Авраам и безумния богаташ, ни разкриват доста съществени и актуални истини, които се срещат в днешно време. Днес много хора се надяват на такова събитие, за да повярват, но дали е така? Богаташът се обръща към Авраам с думите:

„Моля ти се тогава, отче, прати го ( Лазар) в бащината ми къща. Понеже имам петима братя, нека ги предупреди, та да не дойдат и те в това място на мъката” (Лука 16:27). Богаташа иска духа на Лазар да се яви на земята или да възкръсне. Та по този начин да помогне. Но дали позволява Господ това? – Не и не случайно, защото „Имат Мойсей и пророците, нека ги слушат”, защото, „ако Мойсей и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лука 16:29-31).

Днес подобни маловерци казват, че ако видят някой жив мъртвец биха повярвали. Да биха повярвали, но дали биха се покаяли и променили живота си, под ръководството на Божиите разпоредби? – Не. Едни биха го слушали от любопитство, други вероятно биха се подсмивали, трети пък биха казали че е халюцинирал.

Днес ние имаме не само Мойсей и пророците, но откровението на Отца изявено ни чрез Сина и то е „помазанието, което вие получихте,(както казва Св.ап Йоан Богослов) от Него(Иисус)и пребъдва у вас и няма нужда да ви учи някой(например някой възкръснал мъртвец), но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило” (1 Йоан 2:27)
Истинският християнин е убеден в тази си вяра не поради доказателства, а поради вътрешната си връзка с Бога, заради личния си духовен опит и поради духовната си любов към Христовото учение.

А пък нежелаещите да повярват не могат да бъдат вразумени от нищо, защото няма по-глух от онзи, който не иска да чуе!

На благоразумния разбойник на кръста Христос казал.

„Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43).

Св апостол Павел е уверен, че след смъртта веднага ще отиде при Христа:

„Желая да се освободя и да бъда с Христа” (Филип. 1:23).

Но пълно блаженство или пълно наказание на душите на умрелите не се дава веднага след смъртта. Добро или зло човек е вършил на земята с душа и тяло, следователно и заслужената отплата трябва да получи  човек. Това ще стане както казахме след възкресението на тялото при Второто идване на Христа. Нека прочетем евангелието на св. апостол Матей и да видим как сам Господ Иисус Христос описва страшният съд:
31. А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си,
32. и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози;
33. и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата.
34. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира;
35. защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;
36. гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.
37. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?
38. Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?
39. Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?
40. А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.
41. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели;
42. защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте;
43. странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.
44. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?
45. Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.
46. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.

В допълнение думите на св. апостол Павел са ясни:

„Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.” (1 Кор. 5:10).

„Прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване.” (2 Тим. 4:8).

Слизането на Светия Дух над апостолите

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Настъпил петдесетия ден след Христовото възкресение. Тогава евреите празнували великия празник  Петдесетница в памет на Синайското законодателство. Всички апостоли заедно с Божията Майка се намирали в горния етаж на една къща (горница ).

В 9 часа сутринта, изведнъж като ли че задухал силен вятър, с шум се изпълнила цялата къща където се намирали всички. Явили се огнени езици и се спрели над всеки един. Всички се изпълнили със Светия дух и започнали да славят Бога на разни езици, които преди това не знаели. Светия Дух слязъл във вид на огън в знак на това, че има силата да изгаря грехове и да очиства, освещава и сгрява човешките души.

По случай празника Петдесетница, в Иерусалим в това време имало много евреи дошли от разни страни. Като чули шума, много хора се събрали около къщата, където били Христовите ученици. Чудели се и питали един друг: „Тия които говорят не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор?… Как слушаме да говорят на нашия говор за великите Божи дела?”

И в недоумение си казвали : „ Със сладко вино са се напили”.

Тогава апостол Петър казал че не са пияни и изнесъл проповед, която така подействала на слушащите, че много от тях повярвали в Иисус Христос. Попитали какво да правят, а апостол Петър им отговорил:

„Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа”.

Повярвалите в Христа приели свето кръщение. По този начин започнала да се устройва светата Христова Църква на земята. Числото на вярващите от ден на ден се увеличавало. Господ помагал на апостолите, чрез многото чудеса извършени от тях в негово име.

Пъроначално апостолите проповядвали на евреите, а след това се разпръснали в други страни и народи. Поставяли чрез ръкоположение епископи, презвитери (свещеници) и дякони за извършване на тайнствата и проповядване на Християнското учение.

Тази благодат на Светия Дух, която била дадена на апостолите и сега се преподава  в нашата Света Православна Църква невидимо в светите тайнства чрез епископите и свещениците.

Слизането на Светия Дух над апостолите се празнува от Светата Православна църква на петдесетия ден след Великден.

Нарича се петдесетница или денят на Пресвета Троица. От този ден се открило действието на цялата Пресвета Троица и хората се научили да се покланят на Бог в три лица – Отец, Син и Дух Светий. Този ден се счита за рожден ден на Църквата. Прието да се украсяват храмовете и домовете със зелинина и цветя, които са знаци на живота. По този начин изразяваме нашата благодарност към Бога за това че Той със Своя Свят и Животворящ (даряващ живот) Дух е обновявал  хората, ражда ги чрез светото кръщение в новия живот.

Следващия ден след Св. Петдесетница е посветен за прослава на Св. Дух и се нарича Духов ден.

 

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

„ В началото  беше словото, и Словото, беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога…В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе / Йоан 1: 1,2,4/.

 

В Библията четем за раждането на няколко бебета момчета. Каин е първороденият след сътворението. Исаак е надеждата за бъдещето на Израил. Самуил е отговорът на майчината гореща молитва. Всички те са изключително важни. Всички са очаквани с радост.  И всички са описани по един и същи начин от летописците на Писанието: във всеки от случаите се казва, че майката зачена и роди син / Бит.4:1; 21:2-3; 1Царе 1:20/.

Но да видим сега едно друго раждане на бебе момче. Описанието му е много по-подробно; явно само няколко думи  не са били достатъчни, за да предадат Иисусовото раждане. В книгата на пророк Михей ни се казва къде ще бъде роден Той – във Витлеем /5:2/. В Исая четем, че майка Му ще бъде девица /7:14/ и че Той ще спаси хората от греховете им / Исая 53 глава/. Пророк Малахия след съграждането на втория йерусалимски храм предсказал, че идването на Спасителя наближава, че Той ще дойде в този храм и пред Него ще бъде пратен предтеча, което ясно сочи на св. Йоан Кръстител / Мал. 3:1, 4:5/.

 

Пророк Захария предсказал тържественото влизане на Спасителя в Йерусалим /Зах. 9:9/.

 

Цар Даниил предсказал, че Спасителят ще се яви на земята 490 години след като персийският цар Кир издаде указ за възстановяване стените около Йерусалим / Даниил 9 глава/.

 

В Новия Завет ни се дава ключова информация – какво ще бъде името Му и защо /Матей 1:21/, къде се ражда в изпълнение на пророчество /2:6/.

 

А когато дошло определеното от Бога време Единородният Син Божи се въплътил от Духа Свети и Дева Мария и станал човек.

 

„ И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” / Йоан 1:14/.

 

Идването  на Иисус е променило света, а може да промени и нашия живот.

 

„ Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” /Откровение 3:20/.

 

А какво можем ние днес да Му поднесем, когато човечеството отново е потънало в духовната бедност, мрака и заблудите на хората преди Рождество.

 

Блажени  Иероним, който е живял 15 години край Витлеемската пещера, ни е оставил следното молитвено съзерцание: В светата нощ той коленичил пред яслата, а Малкият Христос, озарен от божествената светлина, отправил към него топъл взор. Иероним го попитал какво да Му поднесе в дар и  посочил най-скъпото, което имал – сърцето си. Но Божественият Младенец все чакал и чакал. В отговор на недоумение какво друго желае, прозвучали с божествена топлота думите Му: „Иерониме, дай ми греховете си!” Сълзи на умиление облели отшелническото му лице.

 

В Рождествената нощ Христос  ни казва: „Наричате се мои чеда, но наистина ли сте? Какви са мислите ви – светли и чисти? Какви са чувствата ви – благородни и добри? Къде е сърцето ви? Жива ли е любовта ви? И разбрали истината за себе си, да оставим всичко, което гнети нашия дух: завистта, гордостта, страха, да забравим „старото”, което носим като ненужен товар и да се усмихнем на живота и на хората около нас с любов, защото Рождество е празник на любовта, на Божествената любов към нас, хората. И единствено достойно за човека е – да отговори на любовта на Бога с любов.

 

В тази свята Рождествена нощ сърцето се превръща в слух и чува как от висините долита ангелска песен, която зове хората да се обичат. Човек забравя злото в себе си и в ближния и той може само да коленичи пред яслата на Спасителя, да мълчи и да благоговее…

 

Един пътешественик разказва: Великият радостен празник Рождество през моето пътешествие посрещнах в Любек. И когато влязох в една от църквите му, видях нещо, което  прикова погледа ми. На едната стена на църквата, горе, бе нарисувана в естествен размер фигурата на Христос. Но кой живописец бе нарисувал Христовия образ ясен и жив? Очите Му – големи, пламенни, но някак тъжни, устните леко отворени, сякаш изговарят словата, които бяха написани под образа: „Аз съм пътят – но не ходите по този път. Аз съм истината – но не Ми вярвате. Аз съм животът – но не Ме търсите. Милост съм – не Ми се доверявате. Учител съм – не Ме следвате. Аз съм вратата към вечността, но се съмнявате в това… Не Ми се сърдете, ако някога ви отхвърля”. Никога няма да  забравя този ден на Рождество.

 

Когато се втурнем в суетата около празника, нека не забравяме най-важното Негово послание – Бог е с нас – сега и завинаги.

 

Истинският дар на Рождество е Божието присъствието в нашия живот.

 

Амин

 

Кой е дядо Коледа?

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Sint-Nicolaas

През втората половина на трети век в едно богато семейство се родило едно момче. Кръстили го Николай. Юношата прекарвал почти цялото си време в храма и скоро го въвели в презвитерски/свещенически/ чин.           На 17 г. вече бил най-младият свещеник. След смърта на родителите си Николай щедро раздал на бедни семейното богатство. Най-щедър бил към децата и ръката му винаги била протегната към нуждаещите се, върху които изливала пребогата милостиня. По – късно Николай бил ръкоположен за епископ. Шапката му, дългата дреха, бялата брада и червеното наметало се превърнали в негова запазена марка.

Светецът е покровител на плаващите и патрон на всички моряци. По-пътя за Божи гроб  Св. Николай извършил чудеса – с молитва укротил разразилата се буря, възкресил един моряк, паднал от корабната мачта. Светителят помагал и на хора, които не познавал и  извършил много други чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне. Удивително било влиянието на неговите думи и дори на неговия външен вид, сияещ с божествена благодат, върху сърцата не само на верните люде, но и на неверните, които той обръщал към Бога и укрепявал във вярата.

Като архиепископ, Св. Николай просиял като дивен защитник на вярата. Той преживял едно от най-страшните гонения срещу Църквата, повдигнато от император Диоклетиан. Навсякъде издирвали християни и ги предавали на мъченния и смърт. Без да гледа опасността Св. Николай продължавал да проповядва Христа, затова бил затворен в тъмница, където престоял дълго време, понасяйки с търпение глад, жажда и различни страдания, като не преставал със Словото Божие да утешава другите затворници. Най-после гонението се прекратило и архиепископ Николай се върнал на своя престол. Но скоро за Църквата настъпило не по-малко бедствено време. Започнали вътрешни раздори. Арий, презвитер александрийски, отхвърлил Божеството на Иисуса Христа. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин свикал в 325 г. в гр. Никея събор, в който взели участие епископи от всички области. Събрали се 318 отци. Това бил Първият вселенски събор, който осъдил ереста на Арий, и на него била съставена първата част от Символа на вярата. Има предание, че кроткият по нрав Св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание му ударил плесница. За тази постъпка светите Отци го лишили от архиепископски сан и го затворили в тъмницата на една кула (тази кула и до днес се съхранява от местните турци, като голяма светиня). Но някои от най-достойните отци на Събора имали чудно видение: видели как Сам Господ Иисус Христос и Божията Майка връчват на светеца отнетите от него епископски символи – Евангелието и омофората.

Омофора –  от гръцки покров, покривало. Част от епископското облекло, в преносен смисъл — епископска власт.

Тогава Св. Николай бил освободен и реабилитиран в епископски сан и достойнство.

Св. Николай бил също хранител на гладните. Когато в Ликия настъпил страшен глад, добрият пастир, за да спаси гладуващите, направил чудо. Един търговец натоварил голям кораб с храни и в навечерието на отплуването, нейде на Запад, видял в сън Св. Николай, който му наредил да остави целия корабен товар на Ликия, защото купува всичките му храни и като предплата му дава три големи златни монети. Търговецът разбрал, че е получил заповед свише и изпълнен с послушание отплувал за Ликия.                                              След смъртта му на 6 декември 342 година той бил провъзгласен за светец. Тялото му останало нетленно, и до днес то източва целебно миро.

Мощите на св. Николай почиват в гр. Бари – Италия във величествената базилика, издигната в негова чест.

Образът на свети Николай се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния Дядо Коледа. Името на дядо Коледа или Санта Клос (Санта Клаус) идва от холандското име за Св. Никола – Sint Nikolass, съкратено до Sinterklass, което пък американците бързо превърнали в Санта Клос.

 

Животът на първите християни

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Скоро след слизането на Светия Дух, апостолите Петър и Йоан отишли в храма. На вратата на храма седял беден човек, който бил куц по рождение. Той протегнал ръка към апостолите, и ги помолил за милостиня.

Апостол Петър му казал: „Сребро и злато аз нямам, но каквото имам, това ти давам: В името на Иисуса  Христа, стани и ходи!”, хванал го за ръката, и го изправил. Ходилата оздравели и той влязал с тях в храма.

Множество народ в удивление от това велико чудо се събрало около апостолите. Тук апостол Петър казал втора проповед за възкръсналия Господ и много от слушащите повярвали.

Вярващите се събирали  всеки ден в храма и слушали проповедта на апостолите, а в  неделните дни се събирали по домовете за преломяване на хляба, т.е., за Свето Причастие. Всички били свързани с голяма любов и имали като че ли едно сърце и една душа. Много от тях продавали имуществото си и парите донасяли на апостолите, за да се раздават на нуждаещите се. Винаги и за всичко, благодарели на Бога. За тяхната любов и добри дела, придобили уважението и обичта на хората, и всеки ден броят им се увеличавал.

С времето, всички вярващи в Господ Иисус Христос  започнали да се наричат  християни а учението християнство.

Славата и бързото разпространение на християнството възбудили зависта  и омразата на иудейските водачи. Те започнали да преследват християните, да настройват против тях простия иудейски народ и да ги обвиняват пред римската власт. Хващали християните и  ги убивали.

Първи пострадал от тях в Иерусалим, свети архидякон Стефан, наречен първомъченик (като първи мъчен заради  Христа).

Заради проповедта за  Спасителя евреите го извели извън града и започнали да хвърлят камъни върху него. А той се молел с думите: „Господи Иисусе, приеми духа ми”, а след това казал: „Господ, не зачитай им тоя грях” и починал.

Макар и да убили св. Стефан и много други вярващи, еврейте не могли да отслабят вярата в Христос, а напротив довели за нейното разпространение. Християните, които живеели в Иерусалим, от тези гонения се разпръснали по Иудея, Самария и други страни,  където отивали и проповядвали за Господ Спасителя и Неговото учение. Никаква сила в света не могла да спре победното шествие на християнството. Небесният  Отец, подкрепял вярващите, с тях бил Спасителят, а ги утешавал Светия Дух – Утешителят.

Тайната вечеря

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

За Тайната вечеря и за нейното извършване разказват и четиримата евангелисти. Господ Иисус Христос знаел какви страдания му предстоят да преживее. Знаел  че на седмия ден на празника Пасха ще бъде предаден в ръцете на Своите врагове, ще бъде съден, измъчван и разпънат на кръст.

В четвъртък вечерта срещу петък, когато според еврейския обичай започвал празникът, Той събрал учениците Си за тържествена пасхална вечеря в една стая в Иерусалим.

Забележително е, че на Тайната вечеря Христос поучавал учениците Си в най-важното: да живеят помежду си в обич и смирение. Това им показал на дело. Според еврейския обичай, преди да седнат на трапезата, някой трябвало да измие краката на другите, за да ядат чисти. За да им даде пример, Той взел съд с вода и кърпа и Сам измил краката на учениците Си и ги изтрил. Като извършил това, казал: „Нека по-големият от вас да бъде като по-малък и онзи, който началства, да бъде като слуга”.

Тази вечеря се нарича Тайна вечеря, защото на нея е установено Тайнството Свето Причастие – Евхаристия. Това станало така: Христос взел хляб, благословил го, разчупил го на малки късчета и подавайки на всеки, казал:

– Вземете, яжте, това е Моето Тяло!

Взел чашата, пълна с червено гроздово вино, и казал:

– Пийте от нея всички, това е Моята Кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.

Значението на Тайната вечеря е голямо, защото с тези думи Господ Иисус Христос отменил Вехтия(Стария) Завет.

След това Христос заръчал на учениците да правят това за негов спомен.

Тези тайнствени думи на Спасителя означават, че под вид на хляб и вино Той дал на учениците Си същото онова Тяло и същата онази Кръв, които на следващия ден пожертвал на Кръста за нашето спасение.

Как точно обикновен хляб и обикновено вино станали Тяло и Кръв Господни е неразбираемо не само за нашия ум, но дори и за ангелите. Това е Божия тайна, затова светото Причастие се нарича тайнство.

Умният човек не се съмнява. Толкова непонятни за ума неща стават около нас! Например как се извършва една химическа реакция ние не разбираме, но тя става и не можем да я отречем. Тук става въпрос за духовна реакция, която е много по-сложна и трудна за разбиране.

По време на Тайната вечеря се случило едно много тъжно събитие. Когато ядели, Христос казал:

– Един от вас ще Ме предаде.

Тези думи смутили апостолите и всеки от тях започнал да пита да не е той предателят. Между тях бил Иуда, който вече се бил уговорил с първосвещениците да Го предаде за тридесет сребърника. Той се уплашил да не би да бъде разкрит и попитал:

– Да не съм аз, Учителю?

Христос му отговорил тихо, с което искал да го вразуми:

– Ти сам го каза! Настъпило смущение.

Никой не чул краткия разговор между Христос и Неговия предател. Апостол Петър, който бил далеч от Спасителя, кимнал с глава на апостол Иоан да попита кой е предателят. Той, изпълнен с нежна обич към Своя Учител, леко се облегнал на Иисусовите гърди и попитал:

– Господи, кой е?

– На когото натопя залък хляб и му го подам, той е! – се чул отговорът.

След тези думи Той подал натопения залък на Иуда. Но това не вразумило предателя и той излязъл. Като останал Сам с верните ученици, Христос дълго беседвал с тях. Ободрявал ги и ги утешавал, като ги уверявал, че раздялата им ще бъде кратка. Поръчал им да се обичат помежду си като братя.

Обещал им, че ще им прати друг Утешител вместо Себе Си – Светия Дух. Предсказал им, че ще се уплашат и ще се разбягат при залавянето Му, което щяло да стане само след няколко часа.

Апостол Петър самоуверено заявил, че дори всички да Го оставят, той е готов да умре за Него. Тогава Христос Му казал, че преди петел да пропее, той три пъти ще се отрече от Него.

На Тайната вечеря Христос за първи път извършил светото Тайнство Причастие. Оттогава то се извършва и до днес. Богослужението по време на тайнството Причастие се нарича света Литургия. Чрез него Христос пребъдва в душите на вярващите като огън, който ги пречиства.

 

Лептата на вдовицата

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Изразът „давам лептата си”, означава давам скромно парично дарение, и води началото си от евангелския разказ за дарението, което една бедна вдовица оставя за Йерусалимския храм.

Това събитие се случило през Страстната седмица. През един от нейните дни Господ Иисус Христос, след като посочил лицемерието на

книжниците, седнал срещу съкровищницата на Храма и гледал как народът

пуска пари в кутията за дарения. Мнозина богаташи дарявали много пари. Една бедна вдовица пуснала две лепти, т. е. един кодрант, в

съкровищницата. След това Господ повикал Своите ученици и им казал, че

бедната вдовица е дарила повече от другите, които са пуснали пари в

храмовата съкровищница, защото всички други са дали от излишъка си, а

тя отделила от своята немотия всичко, що има, цялата си прехрана (Мр 12: 41 – 44; Лк 21: 1 – 4).

Лептата, спомената в този евангелски разказ, е най-малката медна еврейска монета в Древността. Сечена е при владетелите от Иродовата династия. Равностойна е на една наша стотинка.

Господ обаче похвалил усърдието на вдовицата, защото тя дала всичко, което има. Затова нейната жертва е оценена много високо. Тя съществено се различавала от пожертвуванията на другите богомолци които давали много пари поради тщеславие.

Но Бог цени жертвата не по количеството й, а по желанието, с което се принася, по душевната чистота на приносителя и в зависимост от

средствата, с които разполага.

Нужно е да изтъкнем, че при описанието на тази случка се изгражда

ярък и въздействащ контраст между неискрената и истинската набожност.

Богатите даряват големи парични суми на Храма. Може би някои измежду тях са същите онези богаташи, „които изпояждат  домовете на вдовиците” (Мр. 12: 40; Лк. 20: 47) и към които Господ Иисус Христос се обръща със следните думи:

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мт 23: 14).

Ясно е, че тези лицемери биха погълнали дома и на бедната вдовица, показала истинска набожност. Големите парични пожертвувания на тези богаташи нямат висока стойност пред Господа, защото богатите давали от своето изобилие.

Бедната вдовица дала всичко в жертва на Бога, защото смятала, че всичко принадлежи именно на Господа. Затова нейната жертва, макар и да е с малка материална стойност, имала толкова голямо значение пред Бога.

 

Ние трябва да знаем, че когато човек реши да даде милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде според силите и възможностите ни, за да не поставим в затруднения нас и нашите близки. За тях трябва също да се грижим, както и да не принуждаваме другите да се грижат за нас, заради благочестивите ни намерения.
2. Милостинята ни не трябва да бъде по-малка от възможностите ни, за да представлява реална жертва за нас. Тя не би трябвало да се състои просто от нещо, което можем да отделим без дори да забележим – да не е от излишъка ни, тъй като в този случай не би могла да се нарече добро дело.
 

Изцеряване на Йерихонския слепец

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

              „А когато Той се приближаваше до Йерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: Какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: Какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече:

Прогледай! Твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.”  (Лук. 18:35-43)

 

Минавайки покрай бедни, болни, сакати хора, гледаме на тях със снизхождение и пренебрежение, жалост и им отделяме нещедра милостиня. Ние преминаваме покрай тях, гордеейки се със своето здраве и благополучие, без да знаем че душата на такъв нещастник пред очите на Всевиждащия Бог може да се окаже несравнимо по-прекрасна от нашите суетни души.

Такова сияние на духа скривал под жалките си дрипи Йерихонския слепец. Господ съзрял кротостта на неговото светло сърце и се срещнал с него.

Евангелистът описва мястото на срещата много точно. Древен обичай било до градските порти да стоят бедните и страдащите люде и да просят милостиня от жителите и гостите на града.

Св.Лука не споделя името му, но Св.Марк разкрива неговата фамилия като Вартимей, на еврейски „син на Тимей” – вероятно съкращение от Тимотей. На гръцки Тимотеос, означава „този, който почита Бога”. Това име не е еврейско, а елинско и вероятно баща му е бил грък, приел доброволно юдейската вяра.

Както става ясно от разказа, Вартимей не е бил сляп по рождение, а загубва зрението си по-късно. Този вид слепота е особенно болезнена, защото слепецът имал живи спомени за времето, когато е бил като зрящите хора и се е наслаждавал на светлината и красотата на сътворения свят. Но макар десетилетия да е живял в мрак, изкупвайки своите грехове, нещастието не го е озлобило и в душата му се разгаряла светлина.

По това време от уста на уста се разнасяла мълвата за чудесата, извършвани от Учителя от Назарет. Често жителите на Йерихон тълкували деянията на Чудотвореца, не забелязвайки бедния слепец, който жадно се вслушвал в такива разговори. Тези хора виждали синьото небе, зелената трева, жълтото слънце, но светлината на духовния свят била невиждаща за тях. А Йерихонският слепец, съзерцаващ Божия образ в душата си, бил духовно зрящ. Като чул за чудесата, извършени от Назарянина, той веднага разбрал, че подобни неща може да извърши само Този, който дълги векове очаквал народът – Синът Давидов, Месията, Спасителя на света.

В сърцето на йерихонския слепец пламнала надежда, че Синът Давидов, дошъл да спаси всички, и него ще изведе от мрака, ще му дарува зрение.

И ето веднъж, когато при портите на Йерихон се чул шум от многолюдно шествие, бедният слепец попитал: „Какво става?” и чул в отговор дългоочакваното: „Иисус Назорей минава” /Лк. 18:37/.

Как възликувал от тази вест йерихонският слепец! Цялата сила на натрупаната през дългите години вяра, разпалилата се надежда от разказите за чудесата на Спасителя, той вложил във вика:

„Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!” /Лк. 18:38/.

Викът на Вартимей не бил безпомощен и отчаян, а пронизителен и настойчив. По принцип повечето инвалиди са съкрушени и потиснати от своя недъг. Кое придало дързост и кое е накарало да бъде упорит?

Силната вяра, му дала тази неподозирана сила в него.

Да бъде наречен някой „син на Давидов”, е било равносилно да бъде назован „Месия”. За юдеите това определение означавало обещания от Бога потомък на Давид, който ще седне на трона на Израиля (Лука 1:32-33).

През по-голямата част от Своето земно служение Иисус не подтиквал хората да го наричат Месия, защото веднага би бил арестуван като бунтар (Мат. 16:16, 20). Но часът му вече е дошъл. Той вече е поел към Йерусалим, където ще бъде разпънат най-вече заради Неговия отказ да отхвърли титлите „Христос” и „Цар на юдеите” (Лука 23:2-3, 35; Марк 14:61-62).
Когато Вартимей се провикнал към Христос, за разлика от множеството зяпачи и сеирджии, той очаквал много повече – да прогледне.

Спасителят го попитал: „Какво искаш да ти сторя?” Подобен въпрос задал и към парализирания човек във къпалнята Витезда: „Искаш ли да оздравееш?” (Йоан 5:6).

Защо? За да събуди вярата им, за да я изразят открито пред всички.

Силната вяра на слепеца се изразила с думите: „Господи, да прогледам.” Иисус произнасъл само две кратки изречения: „Прогледай! Твоята вяра те спаси”.

В този момент чудото станало – действително, открито, пред всички:

„И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога”

Вартимей служи като живо доказателство за всемогъществото на Бога и е изключителен пример за силата на вярата, която е проявена от един обикновен човек, смятан за утайката на обществото. Вяра не на мъдруването и на съмнението, а на действието, което води към телесно и душевно спасение.

Колко от нас днес, имат тази вяра, казвайки че са християни, а душата им е мъртва за Бога. Колко отиват в храмовете и външно изразяват вярата си, а нямат делата на тази вяра.

Ако искаме да тръгнем по стъпките на Христа, трябва още тук, в този живот, да очистим нашата съвест, нашата душа и да освободим сърцето си от греховете. Това може да стане като прогледнем духовно. Но първо трябва да знаем, че докато телесната слепота е гибелна за тялото ни, то духовната слепота води до сигурна смърт.

При духовно слепия човек съвестта не работи. За него, потребността на душата да се отърси от греховете не е важна, той не я приема и не й обръща внимание. Такъв човек обикновено се превръща в егоист, скъперник, немилостив, гони преди всичко собствените си интереси  и не го интересуват болките на другите в живота. Духовната му слепота с усърдие се подкрепя от врага на човешкото спасение – дявола, за да го отдалечи колкото се може повече от Бога. Не приема съвет от никого, молба или предупреждение и нерядко такива хора негодуват против тези, който се стремят да ги предпазят.

За такива хора Иисус е казал: „за да гледат с очи, и да не видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете.” (Марк. 4:1-20)

Но как да лекуваме духовната слепота? Да вземем пример от Иерихонския слепец, който каза:„Господи, помилуй ме!” Това е молитвата към Бога.

Тя трябва да бъде свързана със силна вяра и истинско разкаяние за греховете ни. Успеем ли да осъзнаем греховете си и да се покаем, то вече сме тръгнали по стъпките на изцерения слепец.

Да не забравяме, че вярата в Бога, силната вяра в Иисуса Христа спаси слепецът. Той прогледна не само физически, но и духовно. Да се поучим от неговата силна вяра. Нека всички да прогледнем в духовната си слепота и да тръгнем с Иисус, както тръгна Йерихонския слепец. Да вървим по пътя на Христа. Пътя на нашето християнско спасение. Само тогава ще видим истинската Светлина и сами ще бъдем част от светлината на света.

Вход Господен

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn
Източната порта, през която Христос влиза в Йерусалим. Зазидана до Второто Пришествие

Един ден след възкресяването на Лазар и шест дни преди най- големия еврейски празник Пасха, Иисус Христос се отправил с учениците Си за Йерусалим. Като приближил едно село, което се намирало съвсем близо до Йерусалим, Господ изпратил в него двама Свои ученици и им рекъл:

цялата тема

Притча за блудния син

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Притчата за блудния син (Лука 15:11-32), ни разкрива как човек свободно определя своя път и как, след съзнателна преценка между доброто и злото, избира доброто. Ще се опитам да я пресъздам по един съвременен начин, за да стигне по – лесно до вашите сърца.

Не много отдавна в нашата страна живял един юноша. Когато навършил 18 години напуснал България и тръгнал по света да си търси щастието. Минавайки през Турция,попитал, един мюсюлманин: „Ефендилер (господине), тръгнал съм по света да си търся щастието. Не знаете ли къде бих могъл да го намеря?” Мюсюлманинът отговорил: „ Да, разбира се, че знам. Щастието е тук, в нашата джамия. Ела, приеми вярата ни и ще го намериш.”

Младежът се съгласил. Влязъл в джамията, обрязали го и станал мюсюлманин. Намерили му четири жени и го оженили. Започнал да спазва всичките предписания на исляма; правел по пет пъти на ден намаз (молитва с поклон), четял Корана, давал зекят (милостиня), постил всяка година по един месец през Рамазана… Но след залез слънце преяждал и се отдавал на любов с четирите си жени, и така губел всичко, което натрупвал с пост и молитва през деня. Това продължило пет години. Веднъж, когато се разхождал из Каплъ чарши, го заговорил един търговец евреин, който го поканил в магазина си. Младежът  споделил с него това, което го измъчвало. Казал му, че бил много нещастен и затова дошъл тук да търси щастието, станал мюсюлманин, но така и не го открил. Евреинът му дал съвет да се обърне към иудаизма. Младежът зарязал всичко и още с първия кораб заминал за Израел и приел иудаизма — четял всеки ден Тората (Моисеевото петокнижие). Талмуда, (книга с религиозно-юридически правила за житейска мъдрост). Ядял само храна на която имало печат кашер (позволена храна), а от останалата не вкусвал, защото била треф (мръсна). Спазвал празниците Пасха (иудейския Великден), шебуот (петдесетница), рош хашаша (Нова година), йон нипур (опрощение), сукат (седемдневен есенен празник, по време на който се живее в специална колиба), пурим (празник в чест на избавлението на израилтяните от вавилонския плен). Изпълнявал и останалите ритуали. До такава степен се задълбочил в иудейската вяра, че евреите го направили първокласен масон. Материалните облаги вече не били проблем за него. Пак се оженил, но въпреки иудейската му образованост, всички го гледали с пренебрежение, като гой (неевреин). Отчаянието отново го обзело,решил да напусне Израел и да продължи да търси щастието, като се отправи на Изток.

Пристигнал в страната на масонската мечта — Индия. Там се сблъскал с такъв хаос от народи и религии, срещнал такова обезличаване, че дори никой не знаел от кой род е и коя религия изповядва. Тамошните хора имали около четири хиляди богове. Човекът решил да изучи свещените книги на индусите и да се запознае с религиите им, та дано да открие щастието. Започнал най-напред с основните им книги — Ведите, Махабхарата, Бхагавад Гита, Упанишадите и шестте й философски системи — Веданта, Миманса, Санкхя, Йога, Ниая и Вайшешика. Изчел и много разяснителна и тълкувателна литература, като успоредно с това практикувал — спазвал празниците и обредите, къпел се в „свещените” реки, почитал обожествените растения, животни, предмети, природни стихии и измислени от човеците богове. Щастието, обаче, не намерил. Хиндуистите му казали, че такава му е кармата (съдбата) в този живот и че след като се прероди може и да намери щастието.

Пак се отчаял човекът, защото загубил още пет години от живота си и решил да се самоубие, като се хвърли във водите на река Ганг. Отишъл на брега й и видял един човек с обръсната глава да медитира облечен в оранжева тоба (дреха). На пръв поглед изглеждал щастлив и нещастникът си помислил, че може би тъкмо непознатият е в състояние да му помогне. Изчакал го докато привърши с медитацията и когато бръснатият отворил очи, го заприказвал. Разказал му всичко. Човекът с обръснатата глава му отговорил, че е будистки монах и че ако иска да намери щастието, ще трябва да дойде с него в Тибет. Отишли в манастира му и там го посветили в основите на будисткото учение и в нравствените закони на будизма. След това обръснали главата му, облекли го в оранжева тоба и го приели за монах в будистката общност (санга). И тук той изпълнявал всички предписания, по стар навик. Четял трите части на свещената книга на будистите Типитака-Виная, Сутра и Абидарма. Използвал и друга литература на подобна тематика. Запознал се с трите основни течения на будизма — Хинаяна (малка колесница, тесен път), Виджраяна (средна колесница, диамантен път) и Махаяна (голяма колесница, широк път) и с над стоте им направления. Повтарял мантрата (кратка молитва) „Ом мани падме хум”, докато постигнал нирвана (духовно състояние, цел на будистите). И така минали още пет години, но без да намери щастието.

Вече бил преситен от религии, всичко му било омръзнало,отишъл в Америка, щата Юта и го ударил на ядене и пиене и други неща.

Там го намерили „светиите от последните дни” — мормоните, приели го като роден брат и го кръстили по своя начин. Дали му да чете третия завет на Йосиф Смит и го причастявали всяка неделя с хляб и вода. Оженили го за девет жени, защото и при тях, както и при мюсюлманите, било позволено многоженството. Човекът се молил, четял, причастявал се и работил. В продължение на пет години стигнал степента мормонски апостол. За награда с лични негови средства го изпратили да мисионерства в Европа. Пътувал и проповядвал, че всички протестантски учения са лъжа и че истината е само при мормоните.

Веднъж след проповед в Рим влязъл в един ресторант да похапне. Влязъл  католически свещеник и седнал на неговата маса. Заприказвали се и неспокойният по дух човек му се изповядал. Отецът му дал духовен съвет, който се състоял в това да напусне мормоните и да приеме вярата на „наместника на Господа на земята” — римския папа. Отчаяният глупец решил да опита пак. Кръстили го, ръкоположили го за кюре (католически свещеник) и му дали енория. Научили го на богослужение. Служил и се молил. В свободното си време се запознал по-подробно с вярата на католиците. Така изминали още пет години, и отново без резултат.

Един ден в църквата дошъл непознат мъж и му казал: „Слава на Господа”. Човекът и на него разказал за своите терзания. Непознатият бил лутеранин и му разяснил, че няма да намери щастието при католиците. Мотивирал се с това, че след разделението на църквите през 1054 година католиците до такава степен са изопачили вярата си, че днес тя нямала нищо общо с християнството; католическата църква приличала повече на земна, човешка организация, отколкото на Божия. Поради всичките отклонения била необходима реформа и тя била направена през 1575 година от Мартин Лутер. Човекът съблякъл расото и тръгнал с протестанта право в сърцето на реформата — Германия. Когато го видяли, протестантите много му се зарадвали… Изтекли още пет години и пак на вятъра.

Усетил празнота в душата си, която никоя религия изучена от него не могла да запълни. Осъзнавайки че живее в една отдалечена от Бога страна, страна на духовен мрак, нещастният  човек  се завърнал в родината си. Вече на преклонна възраст, се  прибрал в бащиния си дом изморен от дългите  странствания и лутания.

Преосмислил живота си и обезсърчен решил отново да се самоубие..

В този момент чул камбанен звън, който идвал от църквата на бащината му вяра. Спомнил си как на младини, преди да тръгне по света да търси щастието си, минавал  покрай тази църква. С последна надежда станал и отишъл в храма. Там свещеникът четял евангелската притча за блудния син:

„Някой си човек имал двама сина; и по-младият от тях казал на баща си: Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им разделил имота.

Не след много дни, младият син, като събрал всичко, отишъл в далечна страна, и там разпилял имота си като живял разпътно. И като изхарчил всичко, настанал голям глад в онази страна, и той изпаднал в лишения. И отишъл та се представил  на един от гражданите на онази страна, които го пратил на полетата си да пасе свине; И желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свинете; но никой не му даваше. А той като дойде в себе си, каза: колко наемници на баща ми имат в излишък хляб, а пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му кажа: татко, съгреших против небето и пред тебе, не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си.

И стана, та дойде при баща си. А когато беше още далеч, баща му го видя, и му домиля; и като се затече, хвърли се на врата му и го целуваше. А синът му каза: Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. Но бащата каза на слугите си: Бързо изнесете най-хубавата премяна и го облечете, сложете пръстен на ръката му и обувки на краката му; докарайте угоеното теле и го заколете, нека ядем и се веселим; защото този мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И започнаха да се веселят.

А по-старият му син беше на нива; и като си идваше и се приближи до къщата, чу песни и игри; И повика един от слугите и попита: Какво е това? Той му каза: Брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.

Той се разсърди, и не искаше да влезе, и баща му излезе и го молеше. А той отговори на баща си: Ето, толкова години ти работя, и никога не съм пристъпил една твоя заповед; но на мене никога дори яре не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а щом си дойде този твой син, който прахоса имота ти с блудниците, за него си заклал угоеното теле.

А той му каза: Синко, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябва да се зарадваме и развеселим за това, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” (Лука 15:11-32).

Свършила службата  и богомолците си отишли. Останал само нашият човек. Седял дълго на един стол в църквата и мислейки осъзнал,че така търсеното щастие, било не в чуждите страни а така близко до бащиния му дом. За първи път открил християнската същност на душата си и взел преломното решение да се върне в Православната църква. Разбрал, че влизайки в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, се връща в Бащиния си дом, от разказаната притча.                                                                                  Осъзнавайки себе си, поискал прошка за своето безразсъдство…   И в този момент чул глас: „Религията на прадедите ти е твоето тъй дълго търсено щастие. Това е православната вяра която ти на младини пренебрегна, поради незнание и заради атеистичната власт която те отдалечаваше от нея. Но, заради твоето покаяние, Господ ще ти прости и ти ще възкръснеш за нов духовен живот.” Човекът отговорил: „През многогодишните си странствания аз се запознах много добре с другите религии и духовни учения”. Ангела му казал: „ Добре, излез и разяснявай на всички хора да не губят повече времето си с подобни дяволски учения, а да вземат пример от тебе, да скъсат с греховния си живот и Бог ще Ги приеме обратно.”         След тези думи човекът излязъл от храма, уверен че е намерил щастието в живота си. Душата му била пълна. Съвестта ликувала. Така търсеното щастие било общението с Христос. Намирайки смисълът на своя живот, нашия страник изучил Св. Писание, и тръгнал да проповядва Светлината на света.                                                                                                 Проповядвал че щастието е в православната вяра а не е в парите, заради които хората отиват да работят в чужбина.

Щастливи не ще бъдат нашите деца, които уж, за по добро бъдеще ги  изпращаме  да учат в други държави. Щастието не е в привидно уредения и спокоен живот в чуждите страни, където отивайки да живеем, без да разберем – погубваме душата си.

Човекът говорил, че всеки, който пожелае може да открие щастието в България. То е тук, само трябва да прогледнем от духовната си слепота.                    Щастието е в здравото и неразделно семейство, което е основата на Христовата църква. Според апостол Павел, всяко семейство е една малка, „домашна Църква”. В тази „домашна Църква”, трябва да има християнски взаимоотношение и възпитание на децата в бащината вяра.                        Човекът проповядвал, че единствения път към щастието е стръмния и тесен път на Христос. Този път води до духовно спасение и вечното щастие – Богобщението.

Всеки един от нас може би ще се разпознае в образа на Блудния син, но ако се вгледаме в себе си няма ли да открием и черти от лика на големия брат, който, спазвайки привидно благочестие, вътрешно остава чужд на Христовата любов. Разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки, че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги, не чуваме любящите думи на Отца: „Синко, всичко Мое е и твое…”

Нека последваме в изправлението както блудния син, така и неговия брат  от разказания разказ. Господ е близо. Той чака само да кажем: „ Ще стана и ще отида при баща си…”

И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни посрещне и ще ни обгърне в Своите обятия на Неговата любов. Който е имал нещастието да падне в грехове, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си и от омърсените си души. Бог ще ни приеме и така, ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието, ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост.

 

 

Притча за неразумния богаташ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Веднъж Спасителят поучавал народа с думите:

„Всеки, който мене признае пред човеците, и Син Човеческий ще признае него пред Божиите Ангели” (Лук. 12:8).

В този момент един от присъстващите, който едва ли е слушал дотогава Христос, Го прекъснал и Го помолил да се намеси в кавгата с брат му по повод бащиното наследство.

„А Той му рече: човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?
При това им рече: гледайте и се пазете от користолюбие, защото животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си.
И каза им притча, като рече: на един богат човек нивата се бе много обродила; и той размишляваше в себе си и казваше: какво да направя? няма де да събера плодовете си.
И рече: това ще сторя: ще съборя житниците си и ще съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се.
Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?
Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога.
И рече на учениците Си: затова ви казвам: не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната, и тялото – от облеклото. Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците! Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът?
И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото? Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях.
И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци!
Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде.

Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството. Продайте си имотите и дайте милостиня. Пригответе си кесии, които да не овехтяват, съкровище на небесата, което да се не изчерпя, където крадец не приближава, и което молец не поврежда; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Да бъде кръстът ви препасан, и светилниците ви запалени; и вие ще приличате на ония човеци, които очакват господаря си, кога ще се върне от сватба, за да му отворят веднага, щом дойде и почука. Блазе на ония слуги, чийто господар ги намери будни, кога си дойде; истина ви казвам, той ще се препаше, и ще ги тури да седнат, и като пристъпи, ще им служи. И ако дойде на втора стража, и на трета стража дойде, и ги намери тъй, блазе на тия слуги.
Знайте и това, че, ако стопанинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.
Бъдете, прочее, и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий.” (Лук. 12:14-40).

 

Безбожието на богаташа от притчата спада към една, често срещана категория хора.
Те признават привидно, че Бог и душата съществуват, но живеят  не духовно, а чисто материално. Такива хора може понякога да присъстват от кумова срама на богослуженията или да призовават Бога, когато изпаднат в отчаяние, но това не променя тяхната основна нагласа. Те поставят в центъра на своя живот не Бог а себе си. Егоисти са и ценят единствено своето благополучие като зеницата на окото си.

Премъдрият Соломон описва как човек се труди, придобива, натрупва богатство и не знае на кого ще се падне то. Той нарича тази неспирна надпревара „суета и гонене на вятър” (2:26).

Човек се труди цял живот, постига резултати, но често тези, които продължават делото му, променят или пропиляват всичко. Хората, които търсят утеха в земните неща, рано или късно се оказват горчиво измамени. Тази закономерност се отнася не само за богаташите, но и за всички хора, защото телесното благополучие, смятано от нас за нещо естествено, се оказва илюзия. Дори и да не разберем тази истина в нашия живот, ние непременно ще се убедим в нея след своята смърт, когато в един миг ще се простим с земята, парите, титлите и тялото си.
Притчата за неразумния богаташ демонстрира мъдростта на всички християни, които копнеят за вечното, а не за преходното; за спасението на душата си, а не за напълването на стомаха си; за Бога, а не за мамона.

Когато Христос препоръча на богатия юноша да отиде и да продаде имота си (Матей 19:16-22), очевидно Той е имал предвид робуването на младия човек на мамона. Спасителят му показал, че трябва да се освободи от материалните неща, за да извиси духа си към сферите на чистото следване на Господа. И колко жалък бе фактът, че този, който бе спазил целия закон, се препъна о купчинка злато и душата му звънна като монета, паднала върху камък. Затова Исусовото заключение бе, че „мъчно ще влезе богат в небесното царство”, защото е окован във веригите на сребролюбието.

Господ Бог знае най-добре кое е полезно и кое вредно за нас, затова нека се оставим Той да ръководи живота ни. Да не предприемаме нищо без Неговото благословение, без молитва и по собствената си воля.

Нека винаги да казваме: „Господи, да бъде Твоята воля.”

 

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Гневът е един от греховете, които са неизменни спътници на съвременното общество. Човек днес живее под такова смазващо напрежение и нервите му са така изпънати до крайност, че дори и най-незначителното предизвикателство, поражда у него гняв. Причина може да бъде детето, което не слуша, съпругът или съпругата който/която противоречи, шофьорът който е взел предимство и много други. Гне­ви се, ко­га­то има пра­во и още по-чес­то, ко­га­то ня­ма­. Оп­рав­да­ва­ гне­ва си с не­раз­би­ра­не­то, небла­го­дар­ност­та и не­пос­лу­ша­ни­е­то на дру­ги­те към него. До­ри и то­га­ва, ко­га­то пос­ле­ди­ци­те от гне­ва са па­губ­ни, се опит­ва­ да се при­ми­ри със съ­вест­та си и се оп­рав­да­ва пред околните с ня­ка­къв не­у­бе­ди­те­лен и пра­зен пре­текст.

Човечеството винаги е страдало от насилие и гняв, които през вековете са ескалирали в най-различни конфликти, довели до непоправими последствия.

Гневът е тежък грях и разрушителна страст срещу третото блаженство, което ни учи на кротост и смирение.

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята”

Кротките хора не са тези, които никога не се гневят, защото такива хора не осъзнават кротостта. Тя не е бездействие, несъзнателно състояние или безразличие, а е огромна сила, която възпира страстите и не позволява злите желания да бъдат осъществени.

Кротостта е отличителна черта на християнина. Контролира желанията, потиска ги и насочва тяхното действие към Бога. В първите векове езичниците познавали християните по кротостта им. Кротките хора не желаят никого да предизвикват а ако се случи, бързат с кроткия си нрав да утешат ближния и да го успокоят. Те не само никого не дразнят, но се и мъчат да победят всяка раздразнителност в себе си, за да имат винаги мир в душите си. Кротостта не е проява на слаб характер, а велико и скрито мъжество. Кроткият е търпелив, а търпението е черта не на слабите, а на силните души.

Господ Иисус Христос поучава своите слушатели:

„вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце,” (Мат. 11:29)

Кротостта се свързва със смирението. Христос е кротък и смирен по сърце и тези, които изучават  Неговото учение, трябва да станат такива, за да намерят покой в сърцето си.

Св. Йоан Лествичник казва, откъде да започнем за да достигнем това качество:

„ Началото на кротостта е мълчанието на устата при смут на сърцето“.

Кой е истински кротък, може да се провери  при изкушение.

Ако някой го обидят и оскърбят, но той не отговори, замълчи, не помисли за отмъщение и всичко остави на Бога е наистина кротък. Проговори ли, свършено е с кротостта. Веднага гневът завладява цялото сърце, потоци от гневни думи избликват от отворената уста и вместо да се угаси огънят, се налива масло в него. В първия момент ще му бъде трудно да задържи кипналия в душата му гняв. Но замълчи ли, слага страж пред устата си и щом отмине бурята се разлива мир в сърцето му. Чувства удовлетворение и райска радост изпълва душата му.

„Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми” (Пс. 140:3)

Мълчанието е непоклатима преграда пред демона на гнева.

След като победи външната проява на гнева, човек трябва да се стреми да удържи и помислите си от гняв т.е. да обуздава гнева в сърцето си. Това може да стане, като се смири вътрешно, мислейки, че поради греховете си заслужава такова оскърбление и заради претърпяната обида Господ ще му прости много негови беззакония.

„Погледни моето страдание и моето безсилие и прости всичките ми грехове. Погледни моите врагове, колко много са те и с каква върла омраза ме мразят. Запази душата ми и ме избави, та да се не посрамя, задето се на Тебе уповавам.“( Пс.24:18-20)

Отците наставници съветват човек преди да изрази гнева си било с думи, с жест, или  мислено, да каже три или пет пъти: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния.” Ако се каже молитвата бързо и невнимателно под въздействието на гнева, тогава трябва да се съсредоточи със смирение върху думата „грешния” и гневът ще стихне.

Една поговорка казва, че, когато си разстроен, трябва да преброиш до десет, а ако си разгневен, трябва да преброиш до сто.

Първоизточникът на всички конфликти в света е неовладяният гняв. Нервите се изострят основно от собствените грехове и колкото по малко грехове има човек, толкова по-спокоен е. Гневните хора са вредни, както за себе си, така и за околните. При гневното обиждане, на ближния изгаря душата му, защото се посява в нея вражда и се предизвикват лоши чувства като гняв, злоба, отмъстителност. Гневният човек е съблазнител. А за съблазнителите Спасителят е казал, че е по-добре да им бъде окачен воденичен камък около шията и да бъдат хвърлени в морските дълбини.

„ Рече Иисус на учениците Си: не е възможно да не дойдат съблазни, ала горко ономува, чрез когото дохождат:  за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия, малките.“ (Лук.17: 1-2)

Съвършенство в кротостта е достигнал онзи, който  не само е прогонил гнева от помислите си, но и при най-големите нападки и неправди запазва душевното си спокойствие и всичко прощава.

Такава кротост е имал св. архидякон Стефан, който под градушката от тежки камъни, хвърляни със зверска злоба срещу него, се молел за мъчителите си:

„Господи, не зачитай им тоя грях!” ( Деян.7:60)

Светите Божии угодници, толкова са обичали смирението и са били кротки, че са предпочитали да ги убият, унижават и оскърбяват, вместо да ги хвалят и почитат. Кротостта има голяма сила. Тя укротява гнева, дава му трогателен урок и ражда в сърцето божествен мир. Завладява без оръжие душите и може да укроти и най-жестокосърдечния човек.

Св. апостол Яков съветва:

„Нека всеки човек да бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божията правда”. (Як.1:19-20)

Християнинът не трябва да се гневи. Той знае, че Бог бди над него и че и косъм не пада от главата му без Божие допущение. Спасителят строго  предупреждава относно гнева:

„Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: „рака“ (празноглав, смахнат) виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена. (Мат. 5:2)

Виждаме че Господ не одобрява нито външно изразения гняв, нито гнева в помислите. Онзи, който се гневи в мисълта си срещу брата си, разкъсва една свещена връзка между себе си и другия. Тази връзка е трудно да се възстанови, тъй като демонът на гнева, веднъж проникнал в сърцето, измисля многобройни аргументи в твоя защита, за да не допусне помирение.

Св. ап. Павел ясно допълва, кои няма да наследят царството небесно. Между тях са и онези, които в гнева си обиждат и нараняват ближните си.

„Твърде срамотно е за вас вече това, че имате съдби помежду си;

защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета?

Но вие сами обиждате и ощетявате, и то братя. Или не знаете, че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие“.( 1 Кор. 6:7-10)

Много хора в своето незнание, смесват гнева със смелостта. Но къде е геройството, ако не можеш да претърпиш и най-малката обида. Не всяка проява на смелост е геройство. Има победи, които опозоряват, а не прославят. Истинското геройство е да претърпиш и простиш.

Иисус Христос е бил кротък, но когато виждал неправдите в живота, ги е бичувал. Той изгонил от Божия храм онези, които го превърнали в място на търговия. Като виждал поведението на книжниците и фарисеите, ги изобличавал, та дано по този начин ги сепне и спаси. Проявявал строгост към тях, но от грижа за тях.

Това означава, че кротките не са слепи и неосъзнаващи. Напротив, те имат гняв, но го употребяват разумно и мъдро. Сдържат го, а когато е необходимо го използват, за да се гневят срещу греховните си склонности и привички, против своите и чуждите страсти. Единствено този гняв е добродетелен, спасителен и с него могат да изпълнят дълбокомисления съвет на св. апостол Павел:

„Гневете се, но не грешете!” ( Еф.4:26)

Исихастката традиция на Църквата учи, че гневът е даден от Бога и потвърждава, че тази сила на душата, човек е получил не да спори с хората,а да се използва в борба срещу дявола и неговите зли духове.

Днес ценностната система на хората е променена. Голяма част от съвременното общество гледа на кроткия и смирен човек с пренебрежение.

Но, Христос призовава християните именно към тези добродетели. Защо ? Смирението ражда кротостта, ражда самопознанието и обръща волята към Бога. Тогава човек, желаейки  да извърши Божията воля, търси Бог и жадува да живее както Господ иска, защото вече в неговата душа живее Христос.

В първото блаженство Христос обещава на смирените Царството небесно, в третото блаженство Спасителят казва, че кротките ще наследят земята. Кротките са причастни на житейските радости още тук във временния живот и винаги са под покровителството на Спасителя, Който със Своя промисъл им дава всичко необходимо за земното съществуване. Те ще бъдат щастливи в този свят, но особено ще почувстват Божията щедрост в задгробния живот, където Бог заради тяхната кротост, ще им даде да наследят  небесните блага на рая и вечен живот в Царството небесно.

Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Мат. 5:5)

Богослов. Д Добрев

„Блажени плачещите, защото те ще се утешат”

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Мнозина запълват пустотата на живота си в ядене, пиене, веселби, срещи, разговори, намирайки смисъла на своето съществуване в удоволствията.

Те смятат, че богатството е най-висшето благо в личния живот и този, който притежава много пари, е по-умен и по-привлекателен. Така богатите стават идоли на обществото, като всеки  се опитва да им подражава, обожава ги и боготвори.

Много хора  казват „ Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!”

За жалост към тях, тъкмо „това“ не остава, а се изгубва безследно. Тези думи свеждат живота на човека до животинското и издават чисто езически мироглед. Такъв е бил девизът на езичниците – епикурейци, за които съществуването на този свят се е свеждало до удоволствията.

Всеки яде, за да живее, но не бива да живее, за да яде.

Докато е сред развлеченията, човек се чувства малко щастлив, но върне ли се в своя дом, става неспокоен, а скуката, мъката и неудовлетвореността отново го завладяват. Запитаме ли се защо е така нещастен дори и тогава когато има всичко необходимо за тукашния живот – здраве, имоти, земни  удоволствия, ще видим че му липсва най – важното, а то е единението с Бога. Единствено Бог може да даде на душата жадуваното щастие, за което я е създал.

Каква е ползата на човек, да е знатен и богат, когато душата му е потънала в грехове и всичко това скоро ще има невесел край?

Напразно светът търси блаженство там, където не е. Бог възхвалява не преситените от земни наслади и удоволствия, а тези, които скърбят и това със сигурност ще прозвучи странно за съвременния слух.

Второто Христово блаженство се отнася до плач, разкаяние, сълзи и скръб.

„Блажени плачещите, защото те ще се утешат” ”(Мат. 5:4)

Светът е пълен със скръб и сълзи. Всички хора през живота си плачат. Много са причините за сълзите. Едни от смърт на близък човек, втори от загуба на материални блага, трети от нанесена обида и т.н. Скръбта продължава за определен период от време, в зависимост от умственото и духовното състояние на човека. Обикновено тези, които скърбят, проявяват определен вид антисоциално поведение, отдръпват се от хората, затварят се в себе си и жално плачат.

Но,дали всички плачещи са блажени от Бога ?

Св. апостол Павел ни отговаря на този въпрос, като ни показва разликата между световната (земната) и божествената скръб.

„Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт.” (2Кор. 7:10).

От думите на апостола става ясно, че докато плачът към Бога за съкрушаващите грехове води до блаженство, то плачът на ония, които обичат греховния начин на живот отвежда към мрака на отчаянието и вечна погибел.

За Бог е важна не земната скръб и скърбящите по нея, а духовната. В тази божествена скръб, човек  усеща своето недостойнство пред Бога и осъзнавайки греховете си, започва да скърби. Тогава се зараждат сълзите на покаянието. Само те са богоугодни, душеспасителни и единствено тях, Бог обича и цени. Те са  тези, които умиват душата и я връщат обратно при Бога, Който й подарява срещу плача за греховете вечно блаженство.

Духовният плач се променя по своя характер в зависимост от състоянието на човека. Понякога идват  сладостни сълзи от близостта на Бога. По-чест е онзи плач, в който се сливат радост и печал. Това е скръб, която се обръща на радост, защото, Сам Бог изтрива сълзите на каещия със Своето присъствие, като влага в сърцето му утеха, която заличава скръбта.
„Защото Агнецът, Който е сред престола, ще ги пасе и води на живи извори водни, и Бог ще отрие всяка сълза от очите им. (Откр.7:17)

Има благотворни сълзи от състрадание към човечеството и дори към цялото творение. Във всички тези свои разновидности, духовният плач умива човека от сквернотата, полепнала по него в хода на ежедневния живот и обновява силата на стремежа му към Спасение.

Св. Йоан Лествичник в своята чудна книга“Лествица“(Стълбица), пише за сълзите следното: „Както огънят изгаря и унищожава сухите пръчки, така и чистата сълза умива всички нечистотии – външни и вътрешни.“;„Тези които са получили дара на сълзите, прекарват всеки ден от своя живот в духовно празненство….“

Според учението на нашите отци, ако нямаме сълзи, това показва, че вярата ни все още е слаба. Само силната вяра и любовта към Бога, ще отключи сълзите в нашите сърца. Там, където няма любов, няма и сълзи. Когато ни завладее смирението, тогава потичат сълзи от дълбините на сърцето.

Господ е вложил във всеки своя Божествен глас. Това е съвестта, която помага да се различава доброто от злото. По този начин, тя издига разумния човек над животните. Съвестта е функция на душата и подсказва, че ние сме създадени не само да ядем, да пием и да се забавляваме, а да постигнем по-висока цел – спасението на нашата безсмъртна душа.

Когато постъпваме според нравствените закони, които са от Бога съвестта одобрява това и усещаме удовлетворение. И напротив, когато нарушаваме тези закони съвестта ни изобличава. Тя е независима от нас сила, която ни съди, когато грешим. Измъчва ни с угризения (гузна съвест), за да ни доведе до покаяние.

Който живее за земни удоволствия, рано или късно ще претърпи жестоки разочарования и ще се убеди в Христовите думи:

„Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете.” ( Лук. 6:25)

Ще настъпи момент, когато човек ще се разболее и земните веселия вече няма да го радват. Ще дойде ден когато младостта ще си отиде и няма да има сили за тичане по мамещите го наслади. Накрaя ще удари часът, когато ще застане лице в лице срещу смъртта и тогава ще види, че цялото богатство и всички земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били сън, пара, която се е загубила, сапунен мехур, който се е спукал.

Премъдрият Соломон изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството и след като не е оставил нищо което да не е вкусил, казал:

„Суета на суетите, всичко е суета” (Екл.12:8)

Той се убедил, че човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи:

„Бой се от Бога и пази неговите заповеди, защото в това се заключва всичко за човека; защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо”. (Екл.12:13-14)

Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Ако ни съблазняват гощавки, пиянство, танци, игри да си повтаряме думите на цар Соломон. Съблазнява ли ни телесна красота, да отвръщаме поглед от нея.

Словото Божие ни поучава:

„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва до века“ (1 Йоан. 2:15-17)

Св. Василий Велики, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него и към нищо земно да не се привързваме, понеже е казано:

„…..кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него” (Пс.61:11)

Сдобием ли се със слава  и власт да не забравяме библейския стих:

„ Всяка плът е като трева, и всяка човешка слава – като цвят у трева: изсъхва тревата и цветът й отлетя: но словото Господне пребъдва до веки“ (1 Петр. 1:24-25)

Св. Иван Рилски чудотворец  е оставил следния завет:

„Без порок и примес на злословие, без увлечение по разни и чужди учения… най-вече се пазете от змията на сребролюбието, защото сребролюбието е корен на всички злини… Както ви събра благодатта на св. Дух в едно, тъй и вие се старайте да живеете единодушно  и единомислено…”

Бог по своята безкрайна милост не е лишил човека в неговия земен живот от радости и удоволствия. Той направил удобен и най-тесния път към царството небесно. Сам Христос е вземал участие в радостите на хората.

Присъствал е на сватба в Кана Галилейска, бил е на вечеря във висши чиновници, у митари и фарисеи, в дома на Марта и Мария и никъде не отхвърлял грижите около Неговото посрещане, които доставяли радост на домашните.

Св. апостоли не са отричали радостите и веселията в живота и не са ги осъждали:

„И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете.“(1 Кор. 10:31).

Св. отци, като са препоръчвали духовните радости, не са се отричали от земните радости и удоволствия. Св. Йоан Златоуст посочва радости, които могат да се изпитат сред цветята в градината, край реката, край езерото, семейните радости и тия сред приятелите.

Самият опит ни свидетелства, че радостите и удоволствията, служат за отмора и възобновяване на физическите и духовните сили (Браницки епископ Герасим, Православна християнска етика, с.135-136.)

Да се веселим в живота не е грешно. Но от радостите трябва да предпочитаме духовните радости. Да се веселим прилично, целомъдрено, добродетелно и да не превръщаме земните радости и удоволствия в цел на живота.

Истинската радост се състои в чистата съвест, спазването на Божиите заповеди и във връщането обратно при Бога след отклоняване в грях.

Дано Бог ни даде сили и мъдрост да изучим Неговото учение и осъзнавайки греховете си, да ги умием със сълзите на покаянието. Тогава този плач ще ни донесе успокоение на съвестта, примирие с небето, радост на сърцето и блаженство във вечността.

„ Блажени плачещите, защото те ще се утешат” 

Богослов  Д Добрев

Да избягваме фарисеите

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Митарите  по римско време били събирачи на данъци.

„Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй:
Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше:
Боже, бъди милостив към мене грешника!”
Какво е заключението, което прави Иисус Христос?

цялата тема

Възкресяване дъщерята на Иаир

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

възкресяване-дъщерята-на-иаир
възкресяване-дъщерята-на-иаир

Много са болките и недъзите, на които са изложени хората в този живот. Мнозина болни страдат и се измъчват дълги години; изразходват много средства за лекари и лекарства, но често пъти без никаква полза. Безспорно е, че за това има много причини, но главната от тях е, че не се прибягва навреме до целебното лекарство –  вярата. Мнозина от страдащите възлагат всичките си надежди на медицината, а забравят, че има един Лекар на лекарите, от Когото зависи не само здравето, но и животът. Тези, които навреме се обръщат към този Лекар, могат да възвърнат и здравето, и живота си. Тази истина се потвърждава от Евангелския текст, разказващ за изцеряването на кръвотечивата жена и за възкресяването на Иаировата дъщеря, извършени от Иисус Христос  заради вярата в Него.

При Иисус дошъл един виден човек – началник на синагога, на име Иаир, който паднал в нозете Му и Го помолил да дойде в неговия дом, за да изцери едничката му дванадесетгодишна дъщеря, която умирала.

„Дъщеря ми умира: Дойди и възложи върху й ръце, за да оздравее и тя ще бъде жива”.

Христос се отзовавал на родителската мъка и веднага се отправил към дома на Иаир. Множество народ Го следвало, обкръжавали Го отвсякъде, блъскали се в Него, притискали Го, всеки със своите неволи и молби.

Но само за един човек  за една жена, Той попитал: „Кой се допря до Мене?” и сила излязла от Него към жената, макар че тя едва докоснала крайчеца на дрехата Му. Това била една кръвотечива жена, страдаща от своя недъг, взела решение да отиде при Христос и тайно да се докосне до Него, защото, според закона, предвид  нейната нечистота тя явно не можела да пристъпи, но слушала за Него, че „целият народ гледаше да се допре до Него, защото от Него излизаше сила и изцеряваше всички” (Лук. 6:19).

С какво тя е по-различна от другите, та допирът и заставя Спасителя да я потърси, да я открие, да изслуша болката и, да беседва с нея?

С какво е заслужила мигновеното си изцеление от тежката болест, която години наред изцеждала жизнените и сили?

„Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси” (Мат.9:22) – тези думи на Иисус, отправени към нея дават отговор на горните въпроси. Нейната необикновено силна вяра изтръгнала целебна сила от Христос. Дванадесет години тя страдала от кръвотечение – болест, която не само обезсилва и руши тялото и, но и според Мойсеевия закон я прави нечиста, лишава я от право да посещава синагогата, кара хората да странят от нея. Прахосала по лекари целия си имот и от никого не получила облекчение. И eто тя чула за Христос, видяла Го и в нея се разпалила вярата, че Неговата Божествена сила ще я очисти и изцери.

Изцеренията били нещо обичайно за ежедневието на Христос – постоянно болни от всякакви болести: недъгави по рождение, хроми, слепи, прокажени и техните близки търсели помощ от Него и мнозина дори не благодарели за оздравяването си. А тази жена счела себе си за недостойна да безпокои Иисус  със своите оплаквания. Докоснала с ръка края на дрехата Му, но с такова почитание, с такава вяра и пълно упование в Божествената Му сила, че в същия миг оздравяла и се изпълнила с бодрост и сила.

Един по-сериозен себеанализ ще ни разкрие, че ние по-скоро приличаме на онази тълпа, която уж следва Христос, шуми около Него с постоянните си оплаквания и безкрайните си желания; притискаме Го с настойчивите си искания и с безумните си претенции; блъскаме ме се в Него и при все това си оставаме безкрайно далече от Христа /в мислите си, с ценностите, към които се стремим, с духовната си настройка/ и всъщност въобще не се докосваме до същността на християнството и до духа на Христовото учение.

Званието християни, спазването на предписанията за благочестив живот… нищо само по себе си не ни приближава към Бога, ако нямаме цялостна вътрешна устременост към Него. Както допирът до Христа не е залог за изцерение само по себе си, така и външната праведност само по себе си не е спасителна. За да почерпим от силата на Христа, за да получим отговор на молитвите си, е важно с какво вътрешно разположение пристъпваме към Бога. Трябва да се поучим от кръвотечивата жена и да имаме същото смирение, търпение, пълно упование в Бога, в Неговата сила и любов към страдащите хора, непоколебима вяра, устояваща на всички изпитания.

Докато Господ Иисус Христос се спрял да разговаря с жената страдала от кръвотечение, идва вестта за смъртта на Иаировата дъщеря.

Пресрещнал ги човек, изпратен от Иаировия дом и им казал: „Дъщеря ти умря, не прави труд на Учителя.”

Разговорът с кръвотечивата жена е едно на пръв поглед „ненужно забавяне”, което обтяга до крайност търпението и вярата на клетия баща.   Но Иисус, казал на Иаир: „Не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде.”

Когато наближили къщата, заварили голяма суматоха: всички плачели и ридаели. Господ им казал: „Детето не е умряло, а спи.”

Те не разбрали думите Му, затова започнали да му се присмиват, знаейки че тя е мъртва.

Но Иисус Христос, отпратил народа от къщата, взел със себе си само родителите на починалата и тримата Свои апостоли – Петър, Иаков и Иоан, влязал  в стаята, където лежало тялото на мъртвата девойка, хванал я  за ръката и казал: „Талита куми!”, което означава, „Момиче, на тебе казвам, стани!”

И възвърнал се духът й. Момичето веднага станало и започнало да ходи. Зарадваните й родители се смаяли твърде много. Иисус Христос  заповядал да й дадат да яде и строго им забранил  да не разказват на никого за станалото. Но слухът за това се разнесъл из цялата страна.

Освен за телесното ни здраве и благополучие, Бог се грижи и за душевното ни възрастване и спасение. Понякога Той забавя Своята помощ, за да изпита вярата ни и да изяви в по-голяма мяра неограничената Си мощ. Болките, които понасяме с търпение, ни смиряват; бедите, които изтърпяваме с неотслабваща вяра, ни приближават към Христа; Упованието ни в Бога остава единствената ни надежда за избавление тогава, когато човешките възможности достигнат своя предел. И тогава, в най-голямото си унижение и нищета, проумяваме с пределна яснота колко безсилни сме да се погрижим сами за себе си; проумяваме, че не сме господари на живота си, че само по Божия милост съществуваме и в Неговите ръце са живота и смъртта.

Ако се замислим колко опасности ни дебнат отвсякъде и застрашават живота ни: всевъзможни болести, злополуки, природни бедствия, ще разберем, че: е чудо  всеки ден, който прибавяме към живота си, чудо е, че сме се съхранили до днес живи и в относително добро здраве, въпреки неразумния си греховен живот.

Човек до такава степен е увреден от греха, че болестите и страданията са неизбежни. Нека, в дните на изпитания, да не се отчайваме, а да се укрепяваме с думите на Христа: „Не бой се, само вярвай!”

И Онзи, Който върна Иаировата дъщеря от смърт към живот, и нас ще укрепява и води към вечен живот.

Притча за милосърдния самарянин

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„Иисус проповядва пред множеството”, гравюра от Гюстав Доре
„Иисус проповядва пред множеството”, гравюра от Гюстав Доре

Нека си представим, ученици и любопитни хора  насядали около Иисус Христос и слушат думите Му. Сред насъбралите се става един уважаван от всички законник, чиято професия е да изследва и тълкува Писанието.

 

Искайки да изкуши Иисус и да Го заплете в противоречия, той Го пита:

„Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен.”
Спасителят му отговаря с въпрос: „В Закона що е писано? Как четеш?”

 

Заставен да покаже знанията си, законникът цитира двете главни заповеди: „…Възлюби Господа Бога твоего от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и всичкия си разум… възлюби ближния си, като себе си”

 

Тези изречения са част от всекидневната молитва на всеки юдеин. Малко гузен, че задава въпрос, чийто отговор би трябвало сам да знае, законникът пита отново: „ а кой е моят ближен?” Тогавашните юдеи разбирали под „ближни” само своите сънародници по кръв и вяра. За да разясни правилно въпроса и да опровергае тази заблуда, Господ разказал притчата за милосърдния самарянин.
„Един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него.

 

А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя.

 

И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така” (Лук. 10:30-37).

 

Както видяхме от Евангелския текст, свещеника от храма, който би трябвало да дава пример за състрадание и изпълнение на Божия Закон, забелязва нещастника, но не се спира. Минавайки един левит, също свещенослужител, проявява повече интерес, спира се, оглежда нещастника, но бърза да се отдалечи. Обикновено се смята, че двамата избягват да се спрат поради  страх от нападение, но причината е друга – те са длъжни да започнат богослужението в състояние на ритуална чистота, а докосването до предполагаемо мъртъв човек според Мойсеевия Закон ги осквернява.

 

Накрая минава един самарянин, който  без да се размисли  кой лежи пред него – свой или чужд, се смилява, превързва раните на човека, качва го на магарето си и го закарва в гостилница, където заплаща за неговото гледане. Нещо повече – той обещава да заплати и евентуалните допълнителни разноски, когато се върне пак, т.е. грижата му за ранения не е временна, а продължава до неговото пълно оздравяване.

 

По времето на Иисус самаряните и юдеите са два родствени народа, които враждуват жестоко. Те не си говорят, не общуват помежду си, дори не пият вода от едни и същи кладенци. Разделени религиозно и расово от юдеите, самаряните не се смятат за длъжни да знаят и изпълняват Закона.

 

С примера на добрия самарянин Господ ни учи на дело как да обичаме

своите ближни, без да се влияем от пол, образование, богатство, народност, религия.
Повечето от нас, не биха задали на Господа въпроса: „Кой е нашият ближен?” Защото, всички хора за нас са станали далечни. Даже кръвните роднини и родителите са отстранени от прекомерно разрасналото се наше „Аз”. Това „Аз” е дяволската гордост, и е новия житейски закон на повечето хора. Той ни отдалечава не само от непознатите, но и от близките и приятелите. Всички те престават да ни бъдат ближни, когато са изпаднали в беда или са загубили  възможност да ни бъдат полезни в живота.

 

Даваме негативна оценка на всеки за всичко. Така никой или са много малко тези, които са достойни да са редом до нас. Не намираме човек, който е достоен за нашата любов: всеки е грешен и не заслужава нашето внимание. Застанали на пътя на високомерното осъждане, ставаме като свещеника и  левита, подминаваме тези, който се нуждаят от нашето внимание, който просят нашата помощ и не забелязваме безмълвните им страдания около нас. С това си поведение, вече не сме изпълнители на Божия закон, а съдии. С отхвърлянето на дадената от Бога заповед за любов към ближния, въпросът „Как да се спасим?”, е излишен и звучи празно. Ние нямаме ближни.

 

Господ, допуска хората да живеят в различни материални условия: едни – в голямо охолство, други – в нужда и даже в глад. Нерядко своето благосъстояние  постигаме  с тежък труд, усърдие, умение, но нерядко материалното и социалното положение,  придобиваме чрез наследство или от външни, независещи от нас благоприятни условия. Тогава, не трябва да се наслаждаваме на всички блага на живота, затова че ни се е усмихнала съдбата, а да знаем че всичко е станало по Божи промисъл, и да благодарим на Господа за това. Но тази благодарност, не бива да е само с думи, а като следваме неговото учение, изпълняваме Божиите Заповеди  и покажем на дела нашата  любов към него.

 

Закон Божи! Той е даден на цялото човечество за всички времена.

В този велик закон, се крие нашето земно щастие и с неговото изпълняване  достигаме до вечния живот.

 

Господ ни е казал: „Обичай Бога с цялото си сърце, с цялата си душа… Обичай ближния, като самия себе си.”

Това са двете котви на спасението на всеки един от нас, за който трябва да се закотвим. Само тогава силния вятър и бурите няма да ни разбият, ще преплаваме бурното море на живота и ще достигнем вечното небесно пристанище.

 

Понякога се питаме как е възможно да обичаме другите хора като себе си. Наистина не можем да обикнем някого против волята си. „Насила хубост не става” – гласи известната поговорка. Но когато направим добро на човека, той престава да е чужд за нас. Този ближен, по тайнствен начин  докосва  душата ни, и ни става по-близък и по-сроден. Понякога и най-малката ласка, една добра дума, едно внимателно движение може да преобърне живота на един човек, който стои в самота и има нужда от помощ.

 

Да не се ограничаваме единствено с добрите пожелания или изразяването на съчувствие. Не онзи обича ближния, който спокойно седейки си в къщи, мечтае за голяма благотворителна дейност, а онзи, който не жалейки своето време, сили и средства, на дело помага на хората. Спасителят е казал: „ По делата ще ги познаете”.

 

Самият живот всекидневно  ни дава възможност да проявим любов към хората – като посетим болен, утешим скърбящ, помогнем на болен да иде на лекар, да отделим за бедните месечно някакви средства, да участваме в църковна или благотворителна дейност, като дадем добър съвет, предотвратим караница и така нататък.

 

Много от тези добри дела изглеждат незначителни, но през  целия ни живот може да се събере цяло духовно съкровище. Да си представим, че добрите дела са редовно влагане на малки суми в спестовна сметка. На небето, както говори Спасителят, те ще образуват съкровище, което молец не пояжда, нито крадци подкопават и не ще откраднат.

 

Нека се поучим от днешната притча, от милосърдния самарянин, у когото законът за любовта бил написан в сърцето му, за когото ближен се оказал не ближният по дух, не ближният по кръв, но този, който случайно срещнал на своя житейски път, който именно в тази минута се нуждаел от неговата помощ и любов.

 

Да чуем Божието напътствие към законника, то е към всеки от нас: „…Иди, и ти прави също така” (Лк. 10:37). Нека забравим за себе си и своето „Аз”. Да поставим в центъра на своя живот любовта към хората, на който е нужна нашата помощ, материална или духовна.

 

Нека Бог да ни помогне да правим добро на всеки нуждаещ се от нещо, без да гледаме ни на произхода на човека, ни на общественото му положение. Нека правим добро… но то да бъде от сърце, душа, добро, в името на Бога. Да правим добро на враговете си, и на тези, които ни ненавиждат и обиждат.

 

И тогава, изпълнили заповедта на Иисус за любовта, ще достигнем вечно блаженство и ще бъдем спасени.

Тайнството покаяние – изповед

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Тайнството Покаяние
Тайнството Покаяние

За да пристъпи към причастие с Тялото и Кръвта Христови, православният християнин трябва да се очисти от греховете си, сторени след св. кръщение. Това става при св. тайнство покаяние или изповед.

 

В това тайнство Сам Господ очиства и опрощава каещите се от греховете, извършени след кръщението. Защото, макар че свещеникът изслушва пред св. Кръст и св. Евангелие изповедта на каещия се, Сам Господ Иисус Христос, Който невидимо присъства при изповедта, приема разкаянието на грешника и чрез свещеника му дава прошка на греховете.

 

Прощаването на греховете се извършва, когато свещеникът произнася словата:

„Господ и Бог наш Иисус Христос, с благодатта и щедростите на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името) всички твои съгрешения; и аз, недостойният свещеник, с Неговата власт, която ми е дадена, прощавам и развързвам те от всички твои грехове в името на Отца и Сина и Светаго Духа, Амин”.

 

Ние трябва да вярваме, че този текст, произнесен от свещеника на земята, се потвърждава и на небето, защото свещеникът от името на Господ Иисус Христос, Който му е дал  власт, прощава греховете на каещия се.

Подготовка към установяване на това тайнство се наблюдава в дейността на  св. Йоан Кръстител. С думите „покайте се, защото се приближи царството небесно…” започвал проповедта си св.Йоан Кръстител[1].

 

Със същите думи Господ Иисус Христос поставил началото на общественото Си служение[2]. Правото на апостолите да прощават или „задържат” грехове било дадено чрез думите „ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата…”[3] и „каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето…”[4].

 

И двата случая трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да „прощават” или „задържат” грехове. Това обещание било изпълнено след възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена „всяка власт на небето и на земята…”[5].

 

Властта да се прощават и задържат грехове е благодатна и тайнствена. Тя е била дадена на апостолите като пратеници Христови и преминала по приемственост  на епископите и свещениците.

 

Дяволът лесно може да се промъкне, без да бъде забелязан, в една душа, която е размътена от беззакония, тъй както вълкът може неусетно да се приближи до кошарата в мъглив зимен ден. Но, когато душата е очистена от грехове, явяването на лукавия лесно може да се забележи.

 

Изповедта може да бъде извършена само от епископ или свещеник.

Нарушаването на тайната на изповедта е свързана с най-тежки наказания. Тайнството Изповед, учи св. Димитрий, е Божие тайнство; затова тази тайна не трябва да бъде известна никому, освен на Самия Всезнаещ Бог и на духовния отец, като свидетел и слушател на делата, изповядани от устата на каещия се.

 

„Ако някой властник, или граждански съд, или някой друг принуди иерея да разкрие някакъв грях на своя духовен син; ако заплашват и убеждават иерея със заплахи, мъчения и смърт, то той е длъжен по-скоро да умре и да се увенчае с мъченически венец, отколкото да разгласи изповедта и да разкрие Божията тайна, обявявайки греховете на своя духовен син. Защото за духовния отец е по-добре, заради необявяване на изповедта, да приеме временна смърт от хора, които убиват тялото, но не могат да убият душата, отколкото да бъде наказан от Бога с вечна смърт заради това, че е разкрил грехове.”[6]

 

Светият отец казва, че такъв пастир-духовник се лишава от Небесното Царство и се предава на вечна мъка, а така лишава от спасение и онези, които се изповядват при него.

 

Щом започнат да осъзнават своите лоши постъпки, децата също трябва задължително да се изповядват преди причастие. Православната  църква няма единно становище отностно възрастта, от която трябва да почне да се изповядва детето. Различни св. отци и църковни писатели сочат, че от 7 до14 годишна възраст е най-подходяща за начало на извършване на изповед. Изповед може да бъде извършена по всяко време.

 

На изповедта човек трябва да разтвори душата си, да извади на показ всички скрити помисли и тъмни тайни, да се яви във всичката си старателно прикривана дотогава духовна грозота, да се почувства духовно разсъблечен, за да го види духовният му отец такъв, какъвто е. Християнинът трябва да разкрие без стеснение всички свои грехове, защото, ако съзнателно скрие извършен грях, натоварва душата си с двоен грях. Който се изповядва с искрено разкаяние, с дълбоко съкрушение, с вяра в Христа, с надежда на Неговото милосърдие и с твърда решимост да изправи жи­вота си, непременно получава прошка на греховете си.

Какво самоунижение е изповедта, какво самоизобличаване, но колко спасителна е тя!

 

И ако след такава основна изповед той замине от земния живот, сторените, но изповядани грехове, не му се зачитат и по Божия милост получава спасение.

 

Ето пример, който илюстрира казаното: Преподобни Нифонт имал благодатната дарба от Бога да вижда съвсем ясно събитията в духовния свят. Веднъж влязъл в църква и видял, че небето над него се разтворило. Очертал се път, който водел от земята към небето и спирал чак пред Божия престол. По този път ангелите носели душата на един покойник. Зад тях следвали множество демони, които бясно викали: „Защо ни отнемате тая душа? Не знаете ли, че тоя човек, когато беше жив, беше и блудник и разбойник, и сребролюбец? Той се провини във всички грехове”.

 

Ангелите отговорили: „Знаем”, че този човек беше велик грешник, но знаем и това, че той много плака за своите грехове и преди смъртта си ги изповяда, поради което милости­вият Господ му ги прости”.

 

Демоните закрещяли: „Ако и тая душа е получила прошка от Бога, вземете тогава при себе си всички грешници! А ние тогава за какво ще се трудим?”

 

Ангелите обяснили: „Помнете, че всички грешници, които изповядват своите грехове със съкрушено сърце, получават прошка от Бога. А който умре неразкаян, него Бог ще осъди на вечни мъки с вас”[7].

 

Словото Божие свидетелства за много примери на истинско разкаяние. Показателен е  примерът на св. пророк Давид, който след като сторил два велики гряха, със съкрушено сърце се покаял и написал дивния 50 псалом, образец на покайна молитва. В Новия завет е емблематичен примерът на покаялия се на кръста разбойник, който с вярата си в Иисус Христос и със смиреното изповядване, че е грешен и затова достоен за кръстна смърт, бил удостоен от Христос да бъде в рая. Ето примера на св. ап. Петър, който три пъти се отрекъл от Христа, но после се опомнил, излязъл вън от първосвещеническия двор и горко оплаквал своя грях. За своето дълбоко и искрено разкаяние той бил опростен и възстановен в своето апостолско достойнство.

 

Всички трябва да пристъпваме към тайнството покаяние преди причастието, а също и когато съвестта ни е гузна и ни изобличава в някакви грехове. Можем да си записваме на листче всички грехове, за да не ги забравяме от смущение пред свещеника.

За да се причастим достойно и причащението със Светите Тайни да ни укрепява за свят живот, трябва да имаме искрено желание да не грешим и да съжаляваме за греховете, които вече сме извършили.

 

Когато се подготвяме за изповед, трябва да се постараем да си припомним всичко, с което сме съгрешили против Бога и против ближните. Трябва да простим на тези които са ни наранили с думи и дела, и да поискаме прошка от всеки, когото сме обидили. Искреното разкаяние трябва да бъде потвърдено с плодовете на покаяние. Нека се откажем от порочния си живот и да започнем нов.

 

За да можем да се справим действително и по-лесно с тези условия, ние трябва в дните преди покаянието да постим, да се молим. Покаянието е много тясно свързано с поста и молитвата. Те са подготвителни и спомагателни средства за истинско покаяние. Постът, като ни лишава от любимите удоволствия и храна, предразполага душата ни към покаяние и заедно с това умирява много от нашите страсти. А усилената молитва по време на пост, най-ясно ни показва как  да осъзнаем греховете си.

Мнозина смятат, постът трябва да се състои от отказване от блажни храни. Това е само едната страна на поста – телесния пост, който сам по себе си е недостатъчен без духовния пост. Православните християни, които са решили да постят, трябва да знаят това и да го спазват.

 

Св. Иоан Златоус ни наставлява как да постим духовно:

„Преди всичко примири се с врага си, като му простиш от сърце;

 – като видиш беден не се отвръщай от него, но му помогни с каквото можеш

– не завиждай никому;

– не осъждай никому;

– не поглеждай с пожелание;

– не протягай ръце към онова, което не ти принадлежи;

– не подавай ухо на клевети и лъжливи сведения за ближния;

– нека устата ти е затворена за всяко лошо за своя ближен

– пости с очи, с ръце и нозе, с ум и сърце!

 

Бъди благовеен във всичко – бъди всякога смирен и кротък.

Защото каква полза, ако измъчваш тялото си с неядене, а душата ти се  надува от гордост?

Каква полза имаме от това да бледнеем от пост, когато побледняваме от завист?

 

Що за добродетел е да не пием вино, а да се опиваме от омраза?

Или да не ядем риба и месо, а да изяждаме братята с клетви?

И така, както постим телесно, нека постим духовно:

-Като очистваме тялото с въздържание от храна и питие.

-нека очистваме душите си от суетни и нечисти мисли.

-нека се украсяваме с милосърдие, кроткост, смирение, примиряване с враговете, с милост към всички наши ближни.

Това е пост, приятен за Бога и спасителен за нас.

 

Постихме с пост благоприятен, благоугоден на Господа.

Пост на отричане на злото, въздържание на езика, въздържание от гняв, отлъчване от похотите, злословието, лъжите и клетвите.

Постът през който липсват тези прегрешения, е истински и благоприятен”

Изповедта е огледало за нашите постъпки и най-доброто средство да ги видим в цялата им голота и грозота. За искрено каещите се, тя не е мъка, а лечение и спасение за тяхната душа. Истинската изповед е съпътствана от разкаяние на греховете. Каещите се трябва да се признават за виновни  не поради гузната си съвест, а поради разумна убеденост, че са лоши за направените грехове и заслужават наказание. Разкаянието е самоосъждане, признаване на вината и надежда за прошка. То е придружено с искрено желание да се заживее добре, да се служи на доброто, да се забрави миналото. Превратът от зло към добро е невъзможен само за разума на човека. Поради това, покаянието като път на обновлението на човешката душа се смята като дар Божи.

 

Друго средство за очистване и омиротворяване съвестта на грешника, който вече се е покаял, са така наречените епитимии. Думата “επιτιμια” е гръцка и означава „забрана”, „запрещение”. Епитимията не е средство за наказване на християнина за извършените от него грехове, а способ за лечение – лекарство, необходимо на всеки съгрешил. Целта на епитимията е да се задълбочи разкаянието му и да го направи способен да разбере и почуства тежестта на извършените грехове. Чрез нея да се лекува душата му от духовни болести и се подпомога съгрешилия да поправи живота си.

 

В зависимост от извършените грехове се налагат различни епитимии. Такива са усилен пост, определен брой земни поклони, четене на молитви, даване на милостиня, пеене на псалми и др. Понякога свещеникът може да откаже да прости греховете на някой упорит грешник и да го лиши за известно време от св. причастие.

 

Колкото по-често се изповядва човек, толкова по-добре ще води духовния си живот. Покайното чувство трябва да съпътства всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова добре правят ония, които всяка вечер, след като произнесат вечерни молитви преди лягане от Молитвеника, направят равносметка как са прекарали деня, с какво са съгрешили, кого са обидили. Трябва да принасят покаяние пред Бога за всички свои волни и неволни прегрешения, като обещават пред всевиждащия Създател да се поправят. Това е така наречената ежедневна изповед на греховете пред Бога.

 

Според свидетелството на св. Димитрий Ростовски, на Страшния съд

за грешника по-страшно от смъртта ще бъде изобличаването на тайните и явни негови грехове пред лицето на небесните ангели и всички земни човеци: „Наистина в съдния ден, когато Господ ще тържествува над враговете Си, по-драго ще е на грешника да умре, нежели да бъде жив свързан с огнени вериги… пред лицето на всички народи с много срам”… „тогава за грешника ще бъде по-драго да паднат върху му скалите и планините, отколкото да гледа лицето на прогневения Бог”[8].

 

Единственият начин да се избавим от тоя страшен срам е да го изпитаме, в безкрайно по-малка степен, сега, на изповедта пред своя духовник. Нека изповедта бъде за нас един малък Страшен съд! Нека без боязън изповядваме греховете си, като помним, че всеки чистосърдечно изповядан грях не ще бъде явен на Страшния съд! Да побързаме към спасителната изповед!

 

„Жилото на смъртта е грехът” казва св. апостол Павел[9].

Нека изтръгнем от душите си това жило още сега, докато за нас изгрява слънце! Нека не крием в себе си смъртта!

 

Като заключение да повторим  – Много е важно да осъзнаваме, че свещеникът е само свидетел на нашата изповед, а греховете си, ние откриваме на Самия Бог и заедно със свещеника Го молим за прошка.

Като разкажем на свещеника всичко лошо, което сме вършили, говорили или мислили, и като изслушаме неговото наставление, заставаме на колене, той поставя над главите ни епитрахила и чете разрешителната молитва, в която с името и властта на Господ Иисус Христос ни се прощават греховете. И с благодатта на Светия Дух всички те се умиват от нашата душа и стават недействителни.

 

 

[1] Мат.3:2

[2] Мат.4:17

[3] Мат.16:19

[4] Мат.18:18

[5] Мат.28:18

[6] www.pravoslavieto.com – житие на св. Димитрий Ростовски

[7] www.pravoslavieto.com – житие на преп. Нифонт

[8] www.pravoslavieto.com – житие на св. Димитрий Ростовски

[9] 1 Кор. 15:56

Тайнството брак – венчание

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

венчание
Венчание

Бракът е тайнство, в което младоженците пристъпват доброволно към бракосъчетание и обещават тържествено пред свещеника и Църквата да пазят съпружеската вярност. При самото тайнство чрез благословение от свещеника се дава свише божествена благодат. Тя освещава техния брачен съюз, възвишава го до духовното единение на Христа с Църквата и им съдейства да постигнат целите на брака: единодушие между двамата, взаимно подпомагане в нравственото усъвършенстване и спасението, благословено раждане на деца и тяхното християнско възпитание.

 

Първото съчетание на мъж и жена станало в рая:

„И създаде Господ Бог от реброто взето от човека, жена, и я заведе при човека, и ще бъдат (двамата) една плът”[1]. „И благослови ги Бог, съчетавайки ги в брачен съюз, като им рече: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я…”[2].

С идването Си на земята Иисус Христос издигнал брака до свято тайнство. На сватбата в Кана Галилейска, Той осветил съюза между мъжа и жената и показал, че това е добро дело.

 

Апостол Павел ни разкрива тайнствената същина на християнския брак: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото. Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото, за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна. Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича… Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата. Тъй и всеки един от вас, така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си.”[3]

 

Съюзът между Иисус Христос и Църквата „тази тайна велика” се основава на любовта на Христос към Църквата и на пълната преданост на Църквата към волята Христова. Следва, че мъжът е длъжен всеотдайно да обича жена си, а жената е длъжна доброволно, с любов да се подчинява на мъжа си.

 

Семейството е основата на Христовата църква. Затова съпрузите (мъжът и жената) са длъжни през целия си живот да пазят взаимна любов и уважение, взаимна преданост и вярност. Добрият християнски семеен живот е извор на лично и обществено добруване.

 

Службата извършвана в храма при тайнството Брак се състои от две части: обручение и венчание.

 

Обручението (славянска дума – означава пръстен, гривна), е обряд, който се извършва преди венчанието. То е подготвителна стъпка към съединяването на двамата в едно. Обручението се извършва в притвора на храма, където венчаващите се си разменят пръстените. От древността пръстенът е символ на запечатване на дадената дума с видим знак, договор, между две страни. Именно такъв е и пръстенът във венчалната служба. С размяната на пръстените те си казват един на друг:

 

„Аз ти се доверявам безусловно, във всичко, поверявам ти себе си, живота и честта си…”. Разменяйки пръстените си, съпрузите обещават един на друг вярност и взаимно доверие.

 

Следва същинската част на тайнството. Полагане на корони върху главите на жениха и невестата в името на Света Троица. Изпява се молитвата „ Господи Боже наш, със слава и чест ги венчай”.

Короните(венците) имат различно значение. В древността, на празник, хората полагали  венци от цветя на главите си, като символ на победата и радостта. Венците (короните) в християнството са символ за Царството Божие, защото всяко семейство е една малка, „домашна Църква”[4].

 

Короните също са символ  и на отговорност, на свободата която получават младоженците като напускат бащините си домове и образуват ново семейство.

 

Това е най-важната, тържествена и мистична част на службата – Църквата призовава с молитва благодатта на Светия Дух да слезе над венчаващите се, да освети тяхното съпружество, раждането и възпитаването на децата.

По време на венчанието се чете евангелският разказ за сватбата в Кана Галилейска[5].

 

Той подчертава невидимото присъствие на Христос тук и Божията благословия за младоженците. Така в християнското семейство, както и на онази древна, станала някога сватба – „водата” на тежкото земно ежедневие трябва се превърне във „вино”, във вечен празник, вечно пиршество на любовта на двама души един към друг.

 

Младоженецът и невестата пият вино от една обща чаша. Това е останало от времето, когато венчанието се е извършвало по време на св. Литургия и чашата е останала от древния обичай женихът и невестата да се причастят заедно. Днес общата чаша, която преди това се благославя с кратка молитва от свещеника и, от която отпиват младоженците, е само символ на приобщаването им към Църквата.

 

Свещеникът, носещ в ръката си кръст, символ на победата, обикаля три пъти с младоженците в кръг около масата, върху която е поставено Евангелието. Шествието символизира човешкия живот, в чийто център ще бъде Бог и Неговото учение. Това са и първите стъпки на новобрачните в света като венчани мъж и жена, които получават благословение и се покланят на Словото Божие – нашия Господ Иисус Христос.

 

С кратки молитви, в които се дават заръки към младоженеца и невестата, свещеникът снема венците (короните) от техните глави. Накрая прочита последните молитви, в които измолва Божието благословение над нововенчаните, да бъде благословен целият им живот, всичко, което правят пред лицето Божие и да приеме Бог венците им в Царството Си.

 

Светото тайнство завършва с изпяването на „Многая лета” за много и много години съвместен живот, изпълнен с любов, мир, разбирателство и щастие.

 

В тайнството брак, пристъпилите мъж и жена получават Божията благодат, която ги претворява в „една плът” и така стават, по думите на ап. Павел „домашна Църква”. Разликата между християнския брак и всяка друга форма на съвместно съжителство се изразява в това, че той е осветен и укрепен от Божията благодат. В тази „домашна Църква” между съпрузите трябва да има християнски взаимоотношение, да възпитават децата си във вяра, да бъдат пример за околните и да приемат с търпение и смирение проблемите в семейния живот.

[1] Бит.2:22-24

[2] Бит.1:28

[3] Ефес.5:22-28-33

[4] Рим.16:4,1Кор.16-19

[5] Йоан. 2:1-11

Изцеряване на разслабления при къпалнята Витезда

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Изцеряване на разслабления (т.е. на освободения от болест), при къпалнята Витезда

„Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Иерусалим. А в Иерусалим, при овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.

Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, му каза: „Искаш ли да оздравееш?” Болният му отговори: „Да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене.”

 

Иисус му казва: „ Стани, вземи одъра си и ходи.” И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: „Събота е; не бива да си дигаш одъра.” Той им отговори: „Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи.” Попитаха го: „Кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи?”

Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място.

 

След това Иисус го срещна в храма и му рече:

 „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Тогава човекът отиде , та обади на иудеите, че Иисус е Който го е изцерил. (Ев. Иoaнa 5:1-15).

 

Къпалнята в която станало чудото я наричали Витезда – дом на милосърдието, (нейните останки са открити при археологичеки разкопки през 1881 година).

 

Да си представим Евангелската картина, изпълнена с болка: Един сакат човек на своята сламена постелка, редом до други инвалиди като него. Няма инвалидни колички. Придвижват се с лазене и гърчене от едно място до друго. Лежат около каменния басейн, камъните от който са така добре запазени и до днес. Тази къпалня събира отчаянието и надеждата на всички болни в едно.

 

Това, което ни уверява евангелският разказ е, че многократно водата се е раздвижвала, че разслабеният  многократно е правил опит да влезе в раздвижената вода, че надеждата, неистовата надежда да оздравее многократно се е плисвала върху него, обливала го, давала му е сили да понечи да пропълзи до водата, но никога не е успявал, винаги някой друг го е изпреварвал. Той винаги  оставал непотопен в  лечебната вода и неизцелен.

 

Този безименен  човек  чакал цели десетилетия, измъчван от непоносими страдания, но нямало, кои да се трогне от мъките му и да му помогне. Нямал си човек. Такова било  човечеството преди идването на Човека Христос. Всеки бил зает само със себе си, със собствените си грижи, затворен  в своите лични интереси и не виждал нищо извън тях.

Какво признание за неговата самота и отхвърленост от обществото и каква горчивина се крие в този израз – нямам си човек. С думите си сякаш ни казва:

 

„ Болен съм, защото нямам ближен, сакат съм, защото никой не ме обича, изсъхнал съм, защото от никой не получавам любов. Но, аз го заслужавам, аз не се гневя, аз не протестирам, аз не обвинявам Бога задето си нямам човек, защото това е, което заслужавам.”

 

Тези думи на болка се събирали в сърцето му в продължение на тридесет и осем години, но през цялото време вярвал че Господ не го е изоставил и ще му помогне. Неговите безмълвни стонове на сърцето били чути.

Сам Господ се спрял точно до него. Иисус приклекнал и прошепнал:

 

„Стани, вземи одъра си и ходи”. С тези думи сякаш му казал:  – Аз съм до тебе, Аз съм твоят най-ближен, ти си най-малкият от моите братя, а никой не те посети, ти си в най-голямата нужда, а никой не ти помогна, само те подритваха и подминаваха, изблъскваха  и прескачаха твоето изсъхнало и безпомощно тяло, никой от тези хора не се спря при теб, никой не те помилва, никой не те попита какво ти е, никой не те извлачи до целителната вода, сега  Аз те изцерявам, стани, вземи одъра си и ходи.

Всички останали са били впили погледа си в него. Всички в потрес и онемяване са гледали ту Иисус, ту него, най-сакатия, най-окаяния, най-малкия от братята да върви изправен, със сламената постелка под ръка, да прави неуверено крачка след крачка, крачка след крачка, под изумените и ядни погледи на останалите.

 

Тези, които нямали сърце да му помогнат, докато той чакал безпомощно край целителната вода, те, същите, побързали веднага след първите му неуверени крачки да обвинят Иисус, че нарушава съботата, нарушава закона, нарушава правилата. Иисус нямал право да изцелява в събота. А разслабеният нямал право да носи одъра си в събота. Това са хора без сърце, без душа и далеч от ближния.

 

Както казахме, такова е било  човечеството преди идването на Човека Христос. Но нима сега е по-различно. Повечето от нас са заети само със собствените си грижи, живеят един монотонен живот, гонят само личните си интереси, затворени са в своя живот и не виждат нищо извън него.

 

А всички ние сме заобиколени от сакати и болни хора. Много от тях са болни физически, но повечето са парализирани духовно. Такива хора, забравили Бога, нетърсещи духовно спасение, живеят примитивен живот изпълнен с наслада и  удоволствия. Под външната усмивка, техните очи са празни, уплашени, отчаяни и изпълнени с тъга, защото са загубили смисълът на живота….

 

Затова, нека се вгледаме в нашите семейства, сред приятелите и познатите ни, в който и да е случайно срещнат човек, и да си поставим въпроса, каква е неговата нужда и какво може всеки един от нас да направи за него?

Да влезем в неговия живот, като му помогнем с каквото можем и да му докажем,че той не е сам, не е забравен, не е презрян и не е излишен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце.

 

В този наш ближен ние трябва да разпознаваме  разслабения  от Евангелието. Той е най-малкия брат на Иисус, когото сме призвани да нахраним, да напоим, да посетим, да помилваме. И когато погледнем в изсъхналите му очи, да разпознаем  в тях очите на Самия Иисус Христос.

Клип на Мария Стойкова

Тайнството Миропомазване

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Миропомазване
Миропомазване

Чрез тайнството кръщение ние се раждаме в духовен живот, чисти от всякакъв грях, оправдани и осветени встъпваме в благодатното Царство Христово. Но както в естествения живот, човек, щом се роди има нужда от въздух и светлина, така и в духовния живот са необходими благодатни сили, които да послужат за поддържане и укрепване в новия живот.

 

Тези необходими Божествени сили се предават на всеки кръщаем чрез друго тайнство на църквата, това е тайнството миропомазване (кръщението със Св. дух). Обект на миропомазване може да бъде само жив, кръстен човек. Негови извършители са епископът или свещеникът. Миропомазването се извършва само веднъж, веднага след тайнството кръщение.

 

Ако кръщението  възражда за нов живот, миропомазването дава благодатни сили за възрастване в духовния живот и за укрепване по пътя на добродетелите.

 

Видимата страна на тайнството се състои в кръстообразното помазване със свето миро различните части на тялото, при което се произнася тайно извършителната формула: „Печат на дара на Светия Дух, амин!” Печатът обикновено служи като знак на принадлежност или потвърждение. Печатът, сложен върху една вещ, означава, че тая вещ принадлежи на онзи, чието име носи печатът. Печатът на Светия Дух показва, че човекът, който е получил този печат, е осветен от Светия Дух и принадлежи на Бога. С печата на Светия Дух се помазват кръстообразно челото – за освещаване ума и мислите гърдите – за освещаване сърцето и желанията;очите, ушите, носа и устата – за освещаване чувствата

ръцете и краката – за освещаване делата на човека и цялото му поведение.

 

По такъв начин целият човек се освещава, става храм Божий и жилище на Светия Дух. Оттук следва поуката, че трябва строго да се пазим от всяко зло и от всеки грях, за да не оскверним душата и тялото си, посветени на Бога и да не изгубим благодатта на Светия Дух, дадена ни чрез светото тайнство миропомазване.

 

Установяването на миропомазването е в пряка връзка с кръщението на Господ Иисус Христос, когато „Дух Светий слезе върху Него”[1] и с Петдесетница, когато апостолите били кръстени със Светия Дух. Оттогава приелите кръщение, те кръщавали с Дух Свети чрез ръкополагане: „Възлагаха върху им ръце и те приемаха Духа Светаго…”[2].

 

Впоследствие, когато числото на вярващите в Господ Иисус Христос се увеличило, апостолите и техните приемници – епископите, нямали възможност да отиват лично при всички новокръстени и да им преподават благодатта на Светия Дух чрез ръковъзлагане. Тогава се наложило, вместо ръковъзлагане, да се помазват кръстените със св.миро. По поръчение на апостолите и на епископите, са можели да го извършват и свещениците (презвитерите). За да се запази от свещеници елементът на личното апостолско или епископско благословение, мирото се освещавало от апостолите, а впоследствие от техните приемници – епископите.

 

Първоначално то се освещавало във всяко време, когато нуждата наложела, a по-късно се затвърдила практиката да се освещава на Велики четвъртък.

 

Днес миро се вари и освещава в Българската, Константинополската, Антиохийската, Руската, Сръбската, Румънската и Грузинската патриаршия, а останалите църкви получават миро от някоя от тях.

[1] Лук.3:22

[2]Деян.8:17ч

Таинството Кръщение

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Тайнството кръщение е врата, през която се встъпва в Църквата и условие за участие в другите тайнства. То е необходимо на всеки човек, за да може духовно да се възроди и спаси.

 

Начало на кръщението е поставил св. Йоан Предтеча, който кръстил Иисус Христос. Но неговото кръщение не е било тайнство. То е имало предобразно значение и било подготовка за тайнството кръщение.

Не възраждало за нов живот и при него не се получавала Божествената благодат. Поради това е наречено покайно, водно или Йоаново кръщение, но не тайнство.

 

Кръщението е установено от Иисус Христос след възкресението Му със следните казани на апостолите думи:

„Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светого Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света”[1].

 

Апостолите изпълнили повелята на Своя Учител. Те кръщавали в името на Отца и Сина и Св. Дух всички, които засвидетелствали вярата си в Иисус Христос и чрез кръщението ги въвеждали в църквата.

 

В една от свойте беседи с фарисея Никодим, Господ Иисус Христос  казва:

   „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие”[2].

Кръщението e като ново духовно раждане. Извършва се само веднъж и не се повтаря : „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението”[3].

Тайнството Кръщение, както и всяко друго тайнство, може да се разгледа от две страни: от видимата – външната и невидимата – вътрешна.

 

Видимата страна на тайнството кръщение е трикратно потапяне във вода, като свещеника произнася думите:

„Кръщава се Божият раб/рабиня (произнася се името) в името на Отца, Амин, и Сина, Амин, и Светия Дух, Амин”.

 

Това е най-важното свещенодействие при кръщението. Другите съпътстващи обреди са: отричането от дявола, обличане на бяла дреха, слагане на кръстче, палене на свещи и обикаляне в кръг.

Отричането от дявола и от всички негови дела става в името на Иисус Христос. Чете се Символа на вярата в присъствие на кръстниците (възприемниците).

 

Обличането в бяла дреха символизира чистотата на душата след

св. кръщение и напомня на кръщавания за задължението през целия си живот да я опазва такава. Слагането на кръстче е най-видимия знак за вярата в Иисус Христос и израз за приобщаването му към Цъквата.

 

Запалените свещи и обикалянето около кръщелния купел са израз на духовна радост и  напомнят, че кръстеният трябва винаги да гори духом. Кръгът е символ на вечността, затова обикалянето означава, че кръстеният трябва вечно да принадлежи на Христос и че сключва вечен завет с него.

 

Чрез кръщението, човек се очиства с Божията благодат от първородния грях и се възражда за нов духовен живот. Ако кръщаемият е възрастен, той се омива  от сторените грехове до кръщението и получава възможност да живее съвсем нов живот, с нови мисли, чувства и желания.

 

За да се приеме кръщението се изисква покаяние и вяра в Господа Иисуса Христа:

Не бива да забравяме, че Божията благодат, която кръщаваният получава не действа механически, а е в зависимост от нашата свободна воля и от желанието да се противопоставяме на греховете. Чрез тайнството кръщение се поставя началото на обновяване вътрешно на духовната ни природа. Божествената благодат подпомага духовното ни израстване и укрепване към доброто.

 

Невидимата страна на това тайнство е умъртвяването на плътския, греховен живот и възраждането от Св. Дух в нов.

 

Царството Божие, за което Иисус Христос ни говори многократно, е за всички независимо от пол, възраст, етническа, расова, политическа или икономическа принадлежност.

 

Детската душа с нейната чистота е най-способна да възприеме царството Божие.         Истината е, че децата не расъждават и не могат да вярват и да изповядват вярата си. Те биват кръщавани заради вярата на своите родители и на възприемниците (кръстниците).

 

Вярно е, че покаянието трябва да предшества кръщението, но то е необходимо за възрастните, а за децата то не е нужно, защото те нямат свои, лични грехове.

 

Църквата е установила както децата, така и възрастните да имат кръстници. Кръстниците са поръчители пред Бога и Църквата за вярата на тези, които приемат кръщение. На тях лежи отговорността да ръководят кръстените във вяра и християнски живот, защото като кръстници, те стават втори родители на кръстените си деца.

 

Помазване с елей е друга съществена и важна част от тайнството. Елеят е символ на изцеление, светлина и радост, на живота като пълнота, но и символ на помирение и мир. Маслинената клонка, донесена от гълъба на Ной, била символ на Божията прошка и помирение с човека след потопа.

 

Свещенослужителят помазва кръстообразно кръщаващия се по челото, гърдите, ушите, ръцете и нозете.

 

Подстригването на косите е символ на покорност, послушание и жертва. Това е първата свободна и радостна жертва, принесена от човека на Бога в започващия нов живот.

 

Чрез кръщението човек получава съвършенно опрощение на греховете. Става чист и невинен пред Бога и получава всичко необходимо за  нов духовен и свят живот.

 

Всеки кръстен човек има Ангел-хранител. Той наставлява човека в святост. Старае се да се доближи до него, да му внуши добри дела, добри постъпки. Ако човек не чува Ангела, то състоянието на душата му е лошо. Често оказват влияние тъмни сили. Колкото сме по-близо до Бога, толкова злите сили са по-далеч от нас. Те не могат да ни доближат когато живеем по Божиите заповеди. Но когато изгубим връзката с Бога, дяволът ни напада и ни внушава всякакви зли помисли, намерения и постъпки.

 

Признаците на благодатта са следните:

Когато благодатта на Светия Дух влезе в човека, събира ума му и го прави внимателен и смирен, напомня му за смъртта и греховете, бъдещия съд и вечната мъка, изпълва душата му със съкрушено умиление, подбужда го към плач, очите му прави кротки и пълни със сълзи, и колкото повече се сближава с човека, толкова повече умиротворява душата му и го утешава със светите страдания на нашия Господ Иисус Христос и с безпределното Му човеколюбие, а ума изпълва с възвишени съзерцания.

[1] Мат. 28:19-20

[2] Йоан 3:5

[3] Ефес.4:5

[4] Марк 16:16

Какво е тайнство?

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Църквата има дадени от Бога средства, които са спасителни за човека и лекуват тялото и душата му. Това са тайнствата. Това са „свещенодействия, духовно – осезаеми средства за спасение, при които чрез видими знаци се дава невидимата Божия благодат, която очиства от греховете, освещава човешката природа и води вярващия човек към спасение”( Митев, Д. Православно догматическо богословие, Варна, 2004, с. 173.)

 

Всички ние, облечени в плът, не можем непосредствено да видим духовните действия на благодатта Божия. Повредени от греха, имаме нужда от благодатно изцеляване не само на нашата душа, но и на тялото.

 

Затова Бог е благоволил невидимите действия на Своята благодат да се съединят с видимите. По този начин видимото и осезаемото ще бъде по-достъпно за нас и нашата вяра от невидимото и неосезаемото.

 

Тайнствата са тези, които ни съединяват с Христа. Укрепват нашите нравствените сили и съдействат за нашето нравствено усъвършенстване.

 

В православната църква тайнствата са седем – кръщение, миропомазване, евхаристия (причастие), покаяние (изповед), свещенство (ръкоположение), брак (венчание) и елеосвещение (маслосвет). Обхващат целия живот на християнина и удовлетворяват всичките му духовни потребности. Седемте тайнства са установени от Бога в съотвествие на седемте най-главни потребности на нашия духовен живот, а именно:

 

1) В Кръщението, човек се ражда тайнствено за духовен живот.

2) В Миропомазването, човек получава даровете на Светия Дух, които са му потребни за укрепване на духовния живот.

3) В Причастието, човек се храни духовно с тялото и кръвта Христови.

4) В Покаянието, човек се лекува от духовни болести – грехове направени след Кръщението.

5) В Свещенството човек получава благодат, духовно да възражда и възпитава други, чрез молитви, проповеди и като извършител на тайнства.

6) В Брака човек получава благодат, която освещава семейните отношения и естественото раждане и възпитание на децата.

7) В Елеосвещението, човек се изцерява от телесни болести и духовни немощи.

 

Тайнствата се разделят на незадължителни – брак, свещенство, елеосвещение, и задължителни – кръщение, миропомазване, покаяние и евхаристия. Някои от тайнствата като кръщение и свещенство се извършват един единствен път, други като миропомазване, брак и елеосвещение могат да бъдат извършени повторно при определени условия. Тайнствата покаяние и евхаристия се извършват многократно през целия живот на християнина. ( Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, С., 1991, с. 95-96)

 

Извършител на тайнството може да бъде само канонично ръкоположен епископ или свещеник, който не е под възбрана да свещенодейства. Епископът има право да извършва всички тайнства, свещеникът има право да извърши шест от тайнствата, без свещенство. Дяконът или в краен случай обикновен християнин – мъж или жена – има право да извършва само кръщение, когато съществува опасност някой да умре некръстен. Ако болният оздравее, свещеникът само прочита пропуснатите молитви и извършва тайнството миропомазване.

Първото чудо на Иисус Христос

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Скоро след като Спасителят призовал първите си ученици, в град Кана, в близост до Назарет  имало сватба. На сватбата бил поканен Иисус Христос  с Пречистата му майка  и учениците си. По време на сватбата виното свършило.

 

Майката Божия забелязала това и казала на Иисус Христос: „Вино нямат” Но Иисус отговорил: „Още не е дошъл часът ми.”

 

От този отговор Дева Мария осъзнала, че времето още не е дошло, Той  да прояви Своето всемогъщество като Бог. Но тя знаелa, за любовта на Неговия Син към хората, и била  уверена, че той ще помогне на нуждаещите се. Затова казала на слугите: „Каквото Ви каже, сторете”.

 

В къщата имало шест големи каменни делви, в който се наливала вода за измиване. Иисус Христос наредил да напълнят делвите с вода, и когато ги напълнили, казал на слугите: „Налейте сега и занесете на стария сват.”

Слугите наляли от водата, която се превърнала във вино и занесли на стария сват. Той опитал от виното, повикал младоженеца и му казал: „Всеки човек слага първо доброто вино и когато гостите му се напият, тогава по –лошото, а ти си запазил доброто вино за накрая.”

Така Спасителят положил началото на чудесата Си и учениците Му повярвали  в Него.

 

Господ е осветил още в Кана и нашето просто човешко щастие, нашето веселие и нашата радост. Не скръбта, а човешката радост посетил Христос, за да направи първото чудо. Който обича хората, той обича и тяхната радост. Историците пишат, че около Генисаретското езеро и по всички ония места живеело тогава най-бедното население.. бедни, щом на сватбата виното им не е достигнало….

 

Първото Си чудо Иисус  Христос извършил по ходатайството на Своята майка. От това можем да видим, че Нейните молитви за нас, имат голяма сила.

 

Всеки от нас дълбоко в душата си, си спомня за наивните и простички, майчини напътствия. Детето ми, така не прави – а така, тихичко плаче, и плачейки се радва за нас, славейки Бога

.

И Небесната Майка ни наставлява да живеем с думите:

„Каквото ви каже, сторете”

 

В тези Евангелски редове ние четем единствената заповед, която ни е оставила Пресветата Дева. Чист и свят майчин завет…

 

А тя е най-главната, която трябва да стои в центъра на целия наш живот. Да изпълняваме заповедите Христови!

Първите ученици на Иисус Христос

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

След завръщането си от пустинята, Иисус Христос дошъл отново до река Йордан, където Йоан кръщавал. Виждайки Иисус, Йоан казал на хората: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху си греха на света”

 

Чувайки тези думи от Йоан Кръстител, двама от неговите ученици тръгнали след Иисус. Един от тях бил Андрей, който поради това се нарича Първозвани, като пръв последовател на Христос.

 

Другият бил бъдещия евангелист Йоан Богослов. Андрей довел при Иисус Христос брат си Симон. Спасителят, предвиждайки силната вяра в Него, казал: „Ти си Симон, ти ще се наричаш Петър”, което означава камък.

 

След това Иисус тръгнал по градовете и селата да проповядва Евангелието, т.е., радостната и добрата новина, че Той е Обещаният Спасител, дошъл на земята, за да спаси хората от властта на дявола, греха и вечната смърт, и да даде на хората вечното спасение – Царството Божие.

 

„После се възкачи на планината и повика при Себе Си, които Сам искаше; и дойдоха при Него. И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове; и отреди дванайсет: Симона, комуто даде име Петър; Иакова Зеведеева и Иоана, брат на Иакова, на които даде име Воанаргес, сиреч, синове на гръма; Андрея, Филипа, Вартоломея, Матея, Тома, Иакова Алфеев, Тадея, Симона Кананити и Иуда Искариотски, който Го и предаде (Марк 3:13-19).”

 

Много хора не могат да разберат двете лица на Господ – Отец и Син. В Евангелието на Иоан това ни е разяснено от самия Иисус Христос:

„Тома Му рече: Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя? Каза Му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го. Филип Му рече: Господи, покажи ни Отца, и стига ни. Каза му Иисус: толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата”(Иоан 14:5-10).

 

Тук е видно неразбирането на учениците. Въпреки че постоянно следвали Христос, внимавали в Неговите слова, въпреки, че Той отделно ги е поучвавал, те не разбирали много до момента, когато Христос възкръснал.

 

И съгласно 16-та глава на Евангелието от Иоан, Той казва:
„Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе” (Иоан 16:12).

 

 

И има още едно място в Евангелието от Лука:
„А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям.
А Той им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник”(Лук. 22:24-27).

 

От този текст виждаме колко дълго и търпеливо се наложило на Христос да възпитава Своите ученици, за да ги подготви за изпълнение на онова, за което били призвани, т.е. – да проповядват словото Божие. Съдържанието на тяхната проповед не бивало да бъде нещо, което не са познали и разбрали. Апостол Иоан пише в едно от своите послания:

 

„Ние говорим за това, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали”(1 Иоан 1:1).

БОГОСЛУЖЕНИЯ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Богослужение

          Бог е наш създател, наш небесен отец. Думата “Богослужения” сама по себе си ни дава разяснение, че става дума за молитва, служение на Господа. В молитвата пулсира животът на Църквата. С молитва започва Църковната служба, всеки нов ден; с нея се ознаменува и всяко по – важно събитие от дневния, седмичния и годишния кръг. Участвайки в ежедневно и празнично богослужение, християнинът, като жив член на църквата, участва в нейния молитвен и благодатен живот.

цялата тема

Има ли задгробен живот?

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Бог сътворил първите човеци – Адам и Ева безсмъртни и им дарил вечно блаженство и жителство при Себе Си в рая. Но нашите прародители съгрешили тежко и били изгонени от райското им жилище. От този момент те и техните потомци започнали да боледуват, стареят и умират. След смъртта си те не отивали при Бога, а в ада (шеол), понеже раят бил заключен за всички хора до определено време.
Но милостивият Бог не изоставил хората напълно. Той изпратил своя Син на земята, за да освободи човека от робството на дявола. Раят, откъдето някога били изгонени нашите прародители, отново бил отключен за човека и станал вечен дом за всички праведници.
Но може би ще попитате защо хората умират и след Христовата победа над смъртта? Ще отговоря, че има смърт духовна и смърт телесна. Духовната смърт е погибел за душата и се състои в предаването й във вечни мъки в ада. Телесната смърт е умиране само на тялото и е временна. Тя ще бъде победена окончателно в деня на второто Христово Пришествие.
Каква е участта на човека след неговата телесна смърт? – Човекът е сътворен с безсмъртна душа, която носи Божия образ и подобие, и това е най-главното ни различие от животните. Нашата душа може да съществува и вън от тялото ни; докато тялото престава да живее, щом го напусне душата. Това изменение в човешкото битие ние наричаме телесна смърт. Тогава тялото се разлага на съставните си части и изгнива…То ще бъде съставено отново, но в обновен вид в деня на Страшния Съд.

цялата тема

СВЕТОТО ТАЙНСТВО ПРИЧАСТИЕ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

“За мене тленната храна не е сладка
нито този живот е удоволствие,
Хляба Божий желая аз, небесния хляб,
хляба на живота, който е плътта на
Иисуса Христа, Сина Божий…
И питието Божие желая – Неговата кръв,
която е любов нетленна и живот вечен.”

цялата тема

КРЪСТЪТ И НЕГОВАТА СИМВОЛИКА

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Кръстът над Сливен
Кръстът над Сливен

“Кресту Твоему покланяемся Владико
и святое Воскресение Твое славим”

Христовият кръст има централно значение за Християнската религия. Той е “знамението на Сина Човечески” (Мат. 24:30), отличен белег за вяра в разпнатия на Голгота Богочовек Иисус Христос и за принадлежност към Неговата църква. Църквата още от древни времена поставя на храмовете кръст, за да извиси сърцата ни към небето, да подчертае, че Св. Кръст е връхна точка на изкупителното Христово дело и да посочи, че той е предназначен за благоговейно поклонение от всички. Кръстът се поставя тъй също на най-святото храмово място – олтара, за да се онагледи основоположната верова истина, че Спасителят, Божественият ходатай чрез своята жертва на Голгота, изпроси пред Божия престол омилостивение и небесни дарове за човешкия род. Като го предлага за поклонение и целуване Църквата неизменно учи през вековете, че това е всесилно лекарство срещу душевни и телесни недъзи, сигурна закрила при усилни времена и житейски обстоятелства. Темата за христовия кръст е вечно свидетелство за любовта Божия към човешкия род, за тържеството над смъртта и за обещанието за вечен живот.

Кръстът е просветил вселената – той е унищожил идолската заблуда; разпръснал езическия мрак, възкресил евангелската светлина; от Изток и Запад, от Север и Юг той е събрал народите в една Църква, обединил ги в една вяра, свързал ги с едно кръщение, побратимил ги в една любов. Кръстът е забоден в средата на вселената. Посаден е на лобното място и чудотворно е произрастил лозата на живота. С това свято оръжие Христос е сразил силата на ада и освободил душите на пленените от лукавия. С него като се въоръжили блажените апостоли, победили силата на врага, уловили в мрежата си много народи и ги научили за поклонение на светия кръст. Христовите войни като се облекли с него като в броня, проповядвали дръзновено и унищожили злобата на мъчителите. Отреклите се от света като взели кръста си, с голяма радост се заселили в пустини и планини, в пещери и пропасти земни. Неизмерима и несравнима е благодатта на Божиите щедрости – колко много блага е дарил Той на човешкия род чрез кръста!!!

Кръстът сочи две посоки: към небето и към земята. Единият край е обърнат към Бога и всичко възвишено и духовно, а другият – към земята, където живеят човекът и животните и където всичко завършва със смърт. Той има още две посоки, с които Христос Господ обгръща света. На такъв кръст бе разпнат Господ Иисус Христос, защото поискал да промени света. Любовта Божия заживяла на земята, но хората не я приели и най-жестоко я зачеркнали от живота си с разпятие. Този знак станал символ на най – висока почит, докато преди служил само за поругание. Пред него се покланят всички повярвали в Христа. Него носят всички християни, радетели за човешка обич и милосърдие. Христовият кръст е велика чест за нас вярващите. Чрез страданията на него Иисус Христос седна отдясно на Бога Отца и Му се даде име по-високо от всички земни имена. Той претърпя страдания, за да се освободим от греховете. За да запази своята чест човек изтърпява много неща, дори и смърт. Човек се жертва да запази името си и достойнството си. Но на Голгота бе поругана саможертвата на Божия Син и бе уязвено най – чистото и най-нежно всеотдайно сърце. Там бе прободена Неговата святост и доброта. Осъдена, поругана, разпната и погребана бе Правдата на света. Чудовищното обаче е жестокостта към Праведника! Но в резултат на това мъчителният кръст стана символ на победа. Той разпръсква злите сили, помага на вярващите, прави чудеса.

Да си спомним за Св. Цар Константин и войната му с Максенций. Той изпитал силата на вярата в Христа разпнатия, като в навечерието на битката със своя противник той видял на небето изписан звезден кръст и под него надпис: “С това ще победиш!”. Вдъхновен Константин заповядал да поставят на шлемовете на войниците и на знамената им кръста Христов, като символ на вярата и победата. И чудото станало – макар че Константин бил с много по-малобройна войска, противникът бил разбит. След това той издал в 313 год. Известния в историята Милански едикт, с който дал свобода на християнската религия… Не могат да бъдат изброени всички чудеса на кръста и кръстното знамение. В житието на Св. Йоан богослов е описано как един добър християнин изпаднал в бедност, поради което не могъл да плати дълговете си и затова решил да се самоубие. С тази цел той не веднъж отивал при един еврейски магьосник за да взема от него отрова. Но всеки път като се връщал в къщи преди да изпие чашата с отрова той я е осенявал с кръстното знамение и след това я изпивал. И силата на кръста го запазвала жив и невредим. Когато узнал за това магьосникът евреин, обзел го такъв свещен ужас, че отишъл при великия апостол Св. Йоан Богослов, отрекъл се от езичеството, приел християнската вяра и се покръстил.

Кръстът има няколко разновидности. Началната му степен е обикновен стълб или заострен кол, върху който завързвали осъдения (крукс симплекс). По нататъшната му разновидност е римския кръст, който се състоял от две напречно скрепени дървета в три форми: крукс комиса (като главна буква Т), крукс декусата (като главна буква Х, известен с названието Андреев кръст) и крукс имиса (общоизвестната християнска форма на кръста като знака “плюс”).

В богослужебните книги на православната църква Св. отци – химнописци наричат “животворящи” образа на Христовия кръст и осеняването на православните християни с него. Tова ще рече, че кръстът Христов въздейства духовно сьзидателно, възражда човека към благодатен живот. Чрез кръстното знамение Бог незримо, но реално преподава благодатната сила на Св. Дух св. Теодор Студит пише: “Предлага се днес кръста Христов и светът се радва, поради идването на Св. Дух.” Кръстът като райска река напоява света с безсмъртие и укрепва благодатни дарования. Чрез неговата сила вярващите се изпълват със светлина и святост, радости умиление на сърцето, но при условие, че се спазва поста (пост. Триод – стих. На Гос. Возвах).

На Велика Събота вместо Херувимска песен се пее следния църковен химн: “да пребивава в мълчание всяка човешка плът и да стои със страх и трепет без да мисли за нещо земно, защото Царят на царстващите и господ на господстващите иде на заколение да даде себе си за храна на вярващите.”

Братя и сестри християни, нека да откликнем на светоотеческото наставление на Св. Кирил Иерусалимски, който казва: “И тъй, да не се срамуваме да изповядаме Разпнатия! Смело да изобразяваме кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сме на път и когато почиваме. Защото той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд.Това е Божия благодат, знак на верните и страж за злите духове. Защото с него той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста – спомнят си за Разпнатия.”

Кръстът по – рано е бил символ на присъда и наказание, а сега е почтен въжделен знак. Някога кръстът е бил предмет на мъки и позор, а сега е предмет на чест и слава. Кръстът е глава на нашето спасение. Чрез него ние отхвърлените сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние вече не сме в заблуда, а сме позволили истината; чрез него ние, които някога сме се кланяли на дървета и камъни сега сме познали създателя на всичко; чрез него най – после земята стана небе! Кръстът е примирил човека с Бога. Чрез кръста бесовете се прогониха и дяволът бе отстранен; чрез кръста човешкото естество почна да съревнува ангелския живот; чрез него се въдвори и девството на земята. Той е посветил нас, които сме седели в мрак; той е освободил нас, които сме били в плен, той е направил граждани на небето нас, които бяхме странници. На кръста е принесена жертва, а където е жертвата там е изкуплението, там е примирението с Бога, там е празникът и радостта! Кръстът отвори рая, въведе разбойника, опрости Адама, успокои света.

Затова когато осеняваме себе си с кръстния знак трябва да изпълваме сърцата си с умиление, да погасяваме гнева си, да изкореняваме страстите, да се примирим с ближния, да богоугаждаме на Бог, защото кръста за нас е похвала, начало на всички блага, дръзновение към небето, неувяхваща красота на земята.

Затова почитта към средството на нашето спасение – Христовият кръст е намерила официален израз като църковно учение в каноническото творчество на VI вселенски събор: “Понеже животворния кръст ни е открил спасението, трябва с всяко старание да се грижим да се отдава подобаваща чест на онова дърво, чрез което сме получили спасение от древното грехопадение. Затова да му отдаваме и мислено и с дума и с чувство нужното поклонение.”

Именно затова Св. Православна Църква с празнична радост изповядва: “На Твоя кръст се покланяме Христе…! Ето чрез кръста дойде радост за целия свят…, защото Той като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши.”

На Велики четвъртък – тайната вечеря, причастието и целувката

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Тайната вечеря

Велики четвъртък е свързан с Тайната вечеря, на която Исус Христос поканил своите ученици – дванайсетте апостоли. В този момент Божият Син е установил светото тайнствено причастие – евхаристията.

След вечерята Христос взел хляб, благословил го, разчупил го, раздал на учениците си и казал: “Вземете, яжте, това е моето тяло!”. После вдигнал чашата и казал: “Пийте от нея всички. Това е моята кръв на Новия завет, която за вас и на мнозина се пролива за прощение на греховете”.

След причастието Исус признал пред своите ученици, че ще бъде предаден. По-сетне в Гетсиманската градина по време на молитва идват войници и след целувката на Юда, който посочва своята жертва, Христос е заловен от стражите.

Велики четвъртък е и най-очакваният ден през Страстната седмица от децата, защото се боядисват яйцата за Великден. На този ден се става рано, а навремето децата дебнели коя кокошка първа ще снесе. Това яйце се боядисвало първо в червено.

С първото боядисано яйце, още докато не е изсъхнало, се натъркват бузите и челата на децата за здраве. Който не успее да боядиса яйцата в четвъртък, може да го направи и в събота.

РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ПРАВОСЛАВИЕ И ПРОТЕСТАНИЗЪМ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

За да разберем каква е разликата между православието и протестанизма е необходимо да разгледаме същноста на протестанизма.
През 1510 г. преминалият сурова житейска школа монах Мартин Лутер имал възможноста отблизо да наблюдава разпуснатоста на папския двор и на римското духовенство. Изчезнал предишният му възглед за светоста на служителите на римската църква. През 1516 г., наблюдавайки как образованият доминикански монах Тецел, по поръчение на папа Лъв X продава индулгенции за опрощаване на греховете, не само минали, но и бъдещи, Лутер се обявил категорично против продажбата на индулгенции. Според Лутер, човек стига до избавление от наказание поради вътрешно съкрушение за греховете си, искреното си разкаяние и решимостта да се поправи и обнови живота си. А индулгенциите пораждат в човека нравствена ленност и лъжлива увереност за опростени грехове, водят човека към духовно израждане и гибел.
Лутер окачил на 31.10.1517 г. на вратите на витенбергския храм 95 тезиси, в които развил своите възгледи за покаянието, оправданието чрез вяра и доказвал вредата от продажбата на индулгенции. През 1520 г. Лутер бил отлъчен от църквата и само застъпничеството на светската власт го спасило от смърт. Той бил поддържан от много професори, свещенници, студенти, рицари и князе в Германия. Започнал разкол – формално отделяне на Лутер и неговите последователи от римо-католическата църква.
По същите причини както и в Германия, в Цюрих започнало движение за църковни реформи, оглавявано от Цвингли, но истинския вожд на реформата в Швейцария бил французинът Калвин.
Протестанските идеи проникнали и в Англия. Най-близък повод за въвеждането н ареформа в Англиканската църква било спречкването между папа Климент VI и английския крал Хенрих VIII, в резултат н акоето английския парламент приел през 1533 г. закон за независимост на Англия от папата в църковните дела и утвърдил върховните права на краля над Англиканската църква.

 
Трябва да отбележим положителната страна на началните проповеди на първите реформатори Лутер и Калвин. Това е концентрация върху личноста на Иисус Христос, устременост към единствения предмет на нашето упование – Господ Иисус Христос. “Аз реших от нищо да не се интересувам, освен от Иисус Христос и то от Разпнатия”, “Всичко считам за суета и измет, само да придобия Христа”. Това е духът залегнал в проповедите на Лутер. “В моето сърце – казва той – единственно царува и трябва да царува един предмет, а именно – вярата в моя възлюбен Господ Иисус Христос, който е единствения център, начало и край на моите духовни и богословски помисли”.

 
Основната цел, която си поставя Лутер, встъпвайко в борба с Рим, това е да се възвърне християнството към чистотата н аапостолския век. В малкия лутерански катехизис се казва, че Лутер е скъп и благословен учител на Свещеното писание, преобразувал Божията Църква чрез възвръщане чистотата на християнското учение и правилното извършване на тайнствата. Той проповядвал “не ново учение, а това на древната Божия Църква, както са го проповядвали пророците и апостолите”. Така мислят за Лутер лутераните.

 
В действителност неговото учение, както и учението на другите реформатори, никак не се явява изложение на абсолютните, чисти Евангелски истини, не е възстановяване в чистота на Христовото учение. Учението на Лутер е свързано с време и с лица, и то отразява духа и характера на дадената епоха. Много е важно да се знае, че учението на протестантите не се е появило органически от Евангелското благовестие, а от опозицията срещу крайностите на католическото мировъзрение и от протеста срещу царящия нравствен упадък на римокатолицизма. Към тяхното знаме на борба за чистотата на Църквата се присъединил и нецърковен елемент, враждуващ с папството съвсем не от религиозни подбуди, а от политически, иконимически и лични и този нецърковен елемент оказва своето отрицателно влияние за развитието на Реформацията и нейното учение. И други личности на Реформацията, несъмнено искрени и вдъхновени от Лутер, не са били в състояние да изпълнят поставените пред тях задачи – да възстановят църковното учение в неговата апостолска чистота – и по силата на следните обстоятелства:

 
а) от християнството на първите векове ги отделяли много столетия история

 
б) средновековното им схоластично образование било едностранно и недостатъчно за изпълнение на толкова велика задача

 
в) те не са имали познание за трудовете на отците и учителите на древната Църква на Изтока.

 
Всичко това ги лишавало от възможноста да се справят обективно с поставените задачи. Всъщност Лутер и другите ранни реформатори, които съвършенно справедливо се обявили против юридическото разбиране и механическото възприемане на Божията благодат от римо-католическото тълкуване на отделните догмати, не са имали верен критерий за определяне истината за християнството от първите векове, тъй като не са познавали древните отци на вселенската Църква. При тях оставал един-единствен критерий, един-единствен източник за тълкуване – собственото виждане, личното мнение. Към този източник, в търсене на истината са прибягвали и Лутер, и Калвин, и другите реформатори.

 
Говорейки сега, в началото на XXI столетие за протестанството, необходимо е да се подчертае, че в протестанизма следва да се различат две течения: Протестанизма на Лутер и Калвин с техните сподвижници и вярващите консервативни протестанти от една страна, и съвременния, “модерен” протестанизъм, широко разпространен в протестанските среди, в който всеки отделен човек, неговите лични преживявания, стават мярка за нещата, в които е отхвърлена необходимоста от попълване на индивидуалния разум с познание на Истината на Съборния църковен разум. Началото на религиозния субективизъм било положено от Лутер с неговото отрицание на преданието и “отпадане от опита на Църквата”.

 
Субективизма превръща религията в съвкупност от лишени от твърда основа, променливи, несвързани помежду си преживявания на отделни личности, а въведения в принцип субективизъм разпилява вярата; от тук вместо единен “стълб и крепило на истината”, вместо единно тяло – Христовото тяло – пред нас се разстила море от секти, които в учението си за вярата и Църквата значително са задминали Ватикана и първоначалното протестанство. В протестанството не Свещеното писание, и не опитът на Църквата определят богословското мислене, а обратното – последното определя достоверността на първото.

ДУХЪТ НА ИСТИНАТА

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

                        „ А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене; Духът на истината ще ви упъти на всяка истина.”                                                             

цялата тема

ИСТИНАТА, КОЯТО НИ ОСВОБОЖДАВА

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

„Ако пребъдвате в Моето учение наистина сте Мои

 ученици. И ще познаете истината и ще ви направи

свободни.”       /Йоан  8:31,32/ 

         Защо човек обича повече измамите, отколкото истината? На този въпрос не отговарят и мъдреците, защото  измамата според  тях е така неизбежна, както сянката, която хвърля всеки осветен предмет. Хората са преситени, преуморени от алчност и измама, от ненавист и желания на плътта и са безпомощни да се изпълнят с нещо по-добро.

 

Крачим с гигантски крачки в техническия прогрес, кацнахме на Луната, с космически сонди, апарати и мощни телескопи стигаме до други планети, за да търсим следи от живот на тях, но не можем да управляваме себе си, да се преборим с някоя наша обикновена слабост или бодлив навик, не можем да живеем в единство и мир! Истина е, че повечето хора на нашето съвремие са всичко друго, но не и нравствено-духовни личности.Тогава?

 

Измъченият, пренапрегнат, отчаян и стресиран човек днес настойчиво пита: „Има ли изход? Къде е истината за живота ни? Има ли още някаква пътека, която не сме опитали? Кой ще ни даде ключа, с който ще отключим вратите на крепостните стени, оградили хората и душите ни?”

 

Питат хората, лутат се и не чуват оня глас, който им говори:” Аз съм Истината!”

 

Моментът бил величествен, когато Господ Иисус Христос проповядвал в храма – този негов Бащин дом. Пред портата на храма имало два грамадни светилника, които пръскали светлина далеч из целия град. Иисус застанал между тези светилници и заявил с небесна власт: Аз съм светлината на света! Иисус заявил, че всички трябва да познаят истината, която да ги направи свободни. Това силно изненадало повярвалите, след като не са роби, как ще бъдат освободени? В отговор на това Иисус задълбочено разяснява какво е истина и свобода, както и тяхната дълбока връзка.

 

Истина, истина, истина! Три пъти се споменава тази дума в ст. 31,32. Каква власт има над нас думата истина! Чешкият реформатор Ян Хус оставя следното завещание:” Търси истината, научавай истината, обичай истината, пази истината, защитавай истината до смърт”. Не е чудно, че бил изгорен на кладата!

 

  1. Има абсолютна истина. Ние се нуждаем от нея. Иначе не можем да знаем каква е целта на живота ни и накъде отиваме. Да споменем истината е лесно. Да знаем истината е чудесно. Да говорим истината е трудно. Да познаем истината е славно. Истината не вдига шум, не с е нуждае от реклама, защото е неделима част от чистата съвест. Истината е скромна като светлината. Максим Горки твърди:” Неоспоримата истина не се нуждае от  никакви украшения . Тя е проста.” В едно училище за глухонеми учителят попитал:” Какво е истината?”. Един от учениците начертал права линия. Учителят отново попитал:” Какво е лъжата?”. Ученикът начертал изкривена линия.

цялата тема

ПЛОДОВЕТЕ НА СВЕТИЯ ДУХ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

В своето Послание към Галатяните 5 глава 22, 23 стихове ап. Павел призовава вярващите към един нов и богат духовен живот, освободен от веригите на стария еврейски закон. Той ги призовава към един живот, вдъхновяван и направляван от Святия Дух, който се състои не в догми, обреди и традиции, но във вяра и служене.

 

Ап. Павел оприличава този живот на една градина, чиито дървета са отрупани с прекрасни плодове, които напъпват, растат и зреят под животворните лъчи на Духа. Тези плодове са: любов, радост, мир, търпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание.

 

Какви ценни плодове! Какви велики добродетели! Колко необходими са те в човешките отношение! Колко смисъл, стойност, сила и красота придават те на човешкия живот!

 

На първо място в тази поредица той поставя любовта и това съвсем не е случайно. Наистина любовта е най-голямата от всички добродетели. Тя е двигателната сила на живота.  Любовта е основната добродетел, от която се раждат всички останали. Всъщност всички добродетели са видоизменени и производни на любовта.

 

Според ап. Павел любовта е алфата и омегата в християнския живот. С течение на времето всичко изчезва… Само любовта трае вечно! Тя е първият благоуханен цвят, който се появява върху младата фиданка на новия живот в Христос. Сърце, в което няма любов, е мъртво сърце. Любовта обогатява почвата на душата и я прави годна да произвежда другите плодове на Духа.

 

Любовта, за която се говори тук не е „ерос”- страстната любов, не е „филия” – приятелството, нито „сторге” – симпатията. Това е любовта „агапе” – тази любов, която Бог ни е оказал, и която по Неговата воля и ние трябва да оказваме на другите. Според Иисус най-големият закон гласи: „Да възлюбиш Господа Бога с всичкото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум…, да възлюбиш ближния си като себе си!” Да възлюбиш, да възлюбиш!  Процесът на обогатяването ни с различни добродетели зависи от божествения огън в душите ни, от огъня на Светия Дух.

 

Където има любов, там неминуемо има радост. Ние знаем от опит, че сърце, в което царува любовта, царува и радостта. Радостта е атмосферата на любовта. Тя ни топли дори и тогава, когато навън вее леден вятър.  Тя свети дори и тогава, когато нашето небе е покрито с мрачни облаци. Тя  храни и поддържа здравето ни дори и тогава, когато на трапезата ни няма нищо друго освен сух хляб. Радостта е диханието на любовта. Тя е по-ценна от всички други блага в света, защото дава живот и на душата, и на тялото. Една пословица гласи: „Колиба, в която се носят радостни песни, е по-желателна от палат, в който се носят ридания и ругатни.”  Човек не може да намери истинска радост, докато не е намерил Господа. Тогава той изживява това, което ап. Петър нарича „неизказана и преславна радост” /1 Петр. 1:8/ Нашата радост се умножава, когато растем в познаването на Господа. Ние сме достигнали духовна зрялост, когато можем заедно с Авакум да кажем: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произвеждат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господа, ще се веселя в Бога на спасението си” /Авакум 3:17-18/. Радостта прави чудеса. Радостта е нежен и крехък плод. Нейните цветове могат да повехнат от студения дъх на несправедливостта и грубостта. В такива съдбоносни и тежки моменти може да я спаси топлият лъх на мира – Божия мир.

Мирът е любов, която уповава на Бога – уповаваща на Бога любов! Христос познаваше страхливото човешко сърце и затова ни остави едно обещание: „Мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да се не смущават сърцата ви, нито да се боят!” Нашият мир се намира в сигурни ръце, в ръцете на Онзи, Който укротяваше бурята с две думи:” Млъкни! Усмири се!” Светия Дух иска да се наслаждаваме на Божия мир в сърцата си. Това е спокойствието, което произтича от знанието, че времената и съдбата ни са в Божията ръка и че нищо не може да ни се случи, ако Бог не го допусне.

 

Този плод на Духа е помогнал на ап. Петър да спи дълбоко и спокойно в затвора, помогнал е на дякон Стефан да се моли за убийците си, дал е ап. Павел възможност насред корабокрушението да утешава пътуващите с него.  Но понякога мирът се бави и вълните започват да обливат нашата житейска ладия. Тогава на помощ ни идва един друг плод на Духа – търпението.

 

Търпението е любов, която знае да чака. То е чакаща любов. Сред морето на изпитанията тя ни предупреждава: ” Всичко съдейства за добро на онези, които любят Бога!” Търпението не е сляпа, а дълбоко просветена любов. С такава любов си служи Творецът. Чрез търпение Той превръща хаоса в хармония. Той никога не бърза, защото Вечността е на Негово разположение.

 

Колко много търпелива любов е нужна, за да се извърши едно божествено дело! Колко много търпение се изисква, за да се изравнят кривите човешки пътища, за да се приготви пътят за Господа, докато в нас умре старият човек и възкръсне човекът по образ и подобие Божие. Понякога ние се отчайваме от липсата на доброто в нашите семейства, църквата, обществото. Бунтуваме се срещу злото и бързаме да накажем виновния с удара на отмъщението. Понеже нашата любов е слаба, липсва ни търпение, в много случай не даваме възможност на другия да ни обясни постъпката си и със своето избързване утежняваме ситуацията и превръщаме взаимоотношенията си в тежко и непоносимо бреме. Много често в такива случаи ние получаваме и рани – резултат от прибързаните си и необмислени действия. Изпускаме от очи, че злото се лекува най-сигурно не с отмъщение и зло, а с друг плод на любовта – добротата и благостта.

 

Благост означава доброта. Благата доброта е целителният балсам на любовта. Вместо отмъщение тя дава прошка, вместо плесница тя дава целувка, дава хляб на неприятеля, когато той е гладен. Благата доброта е смазочното масло, което премахва „скърцането в колелата” на човешките отношения и ги превръща

в приятна попътна песен. Само добрината може да побеждава злото. Ап. Павел ни дава следното напътствие: „Не оставяй да те побеждава злото; а ти побеждавай злото чрез доброто” /Римл.12:21/.

 

Подобна роля изпълнява и милосърдието – един от редките плодове в съвременната духовна градина на човечеството. Днес, когато хората се убиват за нищо и никакво, християнската любов се навежда край падналия по пътя, за да превързва негови рани. Милосърдието е ароматът на лекуващия балсам на любовта. Този аромат се излъчва дори когато направеното добро се тъпче под краката на неблагодарните. Милосърдието е снизходителна любов! То прощава всичко, надява се на всичко, понася всичко. То се раздава за блудния син, за безпътния съпруг или съпруга, за да ги спаси. Милосърдието не изтъква себе си, едната му ръка не знае какво прави другата. То иска само едно: да бъде полезно на всички, които страдат и са в нужда!

 

Милосърдието може да се намери в съседство с един много рядък плод на Духа – верността преди всичко към Бога. Верността е постоянството на любовта. Верността поддържа своите обещания, ангажименти и дадени клетви пред Бога и хората. Тя не се отказва от своите задължения, каквито и да са пречките и трудностите. Тя е висока скала, в подножието на която можеш да намериш заслон по време на буря.

 

Друг рядък плод на Духа е кротостта. Кротостта е спокойствието на любовта. Тя не се дразни от обидата, нито спори с насилника. Уверена в истината, тя не хаби силата си в разправии и борби, а върви по бавния и дълъг път на благата дума, на жертвата и правдата, която рано или късно ще се открие и ще възтържествува. Нейната ръка е мека и милваща. Ние сме призвани да вземем върху си игото на Онзи, който е „кротък и смирен по сърце.” Ако направим това, Той ни обещава покой за душите ни  /Мат. 11:29/ и накрая „ще наследим земята” /Мат. 5:5/.

 

Съобразно с особеностите на почвата, кротостта може да се развие в един друг вариант, в плод, по-силно наситен с любов. Това е себеобузданието. Този последен плод на Духа често се нарича и „себевладение”. Чрез силата на Светия Дух вярващият може да държи под контрол света на мислите си, желанията си за ядене и пиене, говоренето си, сексуалността си, темперамента си и всички останали естествени способности, които Бог му е дал. Не е принуден да робува на никакво пристрастяване. Себевладението дава на вярващия способността да овладее живота си по начин, за който другите хора могат само да мечтаят и да си осигури един здрав, спокоен и полезен живот.

 

Езикът, ръцете, нозете, очите, умът и сърцето невинаги са склонни да следват Божиите принципи и ценности. Много любов и доброта са необходими, за да се отречеш от похотта на плътта и да дадеш ход на божественото в себе си.

 

Ето тази богата съкровищница от добродетели апостол Павел предлага на всички нас. Всички тези добродетели са любов. Радостта е ликуваща любов; търпението – това е можеща любов; милосърдието – то е действаща любов; кротостта – мълчалива любов; мирът – почиваща любов; верността – воюваща любов; въздържанието – побеждаваща любов. Ние трябва да жадуваме за тях, да ги изграждаме в нашите души, защото христовите последователи се познават не по думите, а по плодовете ни заявява Христос.

 

Да обичаш достатъчно, значи да обичаш много, безкрайно. Нека Бог да ни помага да богатеем в любов. Огънят на любовта да пламти в нас, да се усилва, докато душевната ни градина натежи от плодовете на Светия Дух!  Амин

РАЗГОВОР С БОГ

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

–         Влез – каза Бог. – Разбрах, че искаш да говориш с мен.

–         Ако имаш време – отвърнах.

Бог се усмихна и ми рече:

–         Моето време е Вечността, стига ми за всичко. Какво искаш да знаеш?

–         Какво най- много те удивлява у хората?

Бог отговорил:

  • че толкова бързо им дотяга детството. Бързат да пораснат, а след това мечтаят отново да бъдат деца;
  • че жертват здравето си, за да спечелят пари, а после ги харчат, за да го оправят;
  • че се взират със страх в бъдещето, а забравят за настоящето;
  • че живеят, сякаш никога няма да умрат и умират, сякаш никога не са живели.

цялата тема

ДЕН НА ПРОШКАТА

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Пред прага сме на Великия пост – време на духовен подвиг, подвиг в добрите дела, които ни водят към Бога. А Бог е любов и прошка. За да се доближим до Него, трябва да очистим сърцата си от всички лоши чувства и да дадем път на любовта. Ако любовта проникне в душите ни, ние ще намерим сили да простим на ближните си прегрешенията им и сами да поискаме прошка от тях. Защото по трудния път на покаянието и пречистването е невъзможно да се върви с дяволското бреме на завистта и злобата.

 

Днес Иисус иска да ни каже, че всички сме едно в Него, че трябва да се обичаме и да си прощаваме. Способността ни да прощаваме е изпит за нашата вяра. Прошката е свидетелство, че имаме любов към Бога и човеците. Да простиш, това означава да прекършиш гордостта си, да победиш самолюбието си. Да простиш, това означава да спечелиш едно сърце. Само безкористната любов стопява злото. Да прощаваш, това значи да изграждаш мостове между сърцата. Прошката е освобождение. Един мислител мъдро е отбелязал: „Който не умее да прощава, разрушава моста, по който сам ще трябва да мине, понеже всеки човек се нуждае от опрощение.”

 

Много са хората, които носят товара на най-различни травми и обиди в себе си. Те се сближават трудно с други хора и се чувстват самотни, озлобени и нещастни. Какво е необходимо на тези хора? Да повярват отново на хората. И какъв е пътят? Естествено не омразата, нито отмъщението, нито озлоблението. Пътят е Бог, който ни предлага единственото лекарство: „Простете и тогава ще се излекувате…”; „Прощавайте и простени ще бъдете”. Колко пъти да прощаваме?- пита ап. Петър. Не трябва ли да има някаква мярка, за да не се превръща прошката в слабост. Отговорът на Иисус е: „Седемдесет пъти по седем”.

 

Да простиш, това означава да превъзмогнеш гордостта си, да победиш самолюбието си. Голямата душа, голямото сърце не се смущават от малките хора. Тя ги покорява с обич и пак е голяма. Там на Голгота Иисус даде най-яркия пример за такава любов, когато се молеше за своите палачи: „Господи, прости им, те не знаят какво правят”.

 

Казано е: Прощавайте. А какво става обикновено в човешката душа? След най- незначителната дума, която ни е засегнала, започваме да съдим. Към себе си сме снизходителни и винаги търсим оправдание за постъпките си. Виждаме провинението на другия в уголемен ръст и затова вероятно Христос ни казва: „Извади гредата от своето око и после махни сламката от окото на ближния си”.Често се възмущаваме, когато друг върши нещо нередно , а сами вършим същото. Нали лъжата ни е противна, а на самите нас много често лъжата не ни е чужда и я оправдаваме с думите „благородна лъжа”. Неискреността и лицемерието също ги ненавиждаме.

 

А често зад изкривяване на устните ни, които някои наричат усмивка, скриваме толкова неща… Това е нашият човешки съд. Освен, че осъждаме, ние и помним. Проявяваме злопаметност даже и когато сме произнесли думата „Прощавам ти!” и недай си Боже на този човек да му се случи нещо лошо, бързаме да си помислим, даже и да кажем: „Заслужи си го”. Това прошка ли е? Може ли тогава да казваме: „Отче, прости ми греховете , както аз прощавам на длъжниците си?”… Да простиш значи да забравиш, да заличиш дълга на ближния си… Когато прощаваме трябва да помним, колко много се нуждаем от Божията прошка и колко пъти Бог ни е прощавал.

 

Опрощението е заключителната дума на снизхождението и великодушието. Това е заличаване на дълга на нашия брат. Заличен дълг! Това значи да излезем отново на чист простор, под ясно слънце, в тихите кътчета на душевното спокойствие.

 

Колко мъчително състоянието на             човешката душа е яростната  борба между себелюбието и мъдростта. Мъдростта е любовта, която имаме, повелята на вярата ни. Те ни подканват към опрощение: да направим първата стъпка, да потърсим прошка за стореното. Как да се дойде до победата? Словото на Бога ни учи: потрудете се да проникнете по-дълбоко в себе си, за да се опознаете чрез обективна преценка на действията си. Има един, когото сме длъжни да съдим най-строго – себе си. Който повече се вглежда в себе си, по-малко се занимава с другите. Да не разпиляваме енергията си, а чрез себепознание да набираме сили да надвием себе си!

 

И когато силите не достигат, да се  разтворим широко за светлите и топли лъчи на всепобеждаващата Божествена обич, приемайки от нея да дадем и на другите.   Най- непримиримият озлобен човек не може да устои на една протегната с любов ръка. Само така ще разрушим стените, които сме издигнали около душата си, само така ще победим себе си. След като сме надвили себе си, когато осъзнаем, че и ние сме хора, провинени пред Бога и човеците, тогава ще навлезем в пределите на снизхождението, на разбирането, на страданието, на прошката. И тогава думите „Прости”, „Простено да ти е…” ще излизат от устата ни с лекота и радост. А простим ли, освобождаваме душата си от тежко и досадно бреме. Прости ли, ще разберем, че душата се нуждае от чист въздух, светлина, топлина и свобода и че тази нужда е закон на нейния растеж.

 

Има музика, която никой смъртен не е могъл да запише върху нотни листове. Това е музика, написана от ръката на Бога върху самото човешко сърце. И когато прозвучи, слива Божественото и човешкото в човека в хармония. Това е симфонията на прошката. В нея звучат в пълнота гамите на любовта, защото прошката е любов.

 

И така, какво значи да обичаш? Вечната книга на Бога ни дава отговор. Търпението е любов. Милосърдието е любов. Добрата дума е любов. Опрощението е любов. Амин

Йога

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

Мнозина, които се считат за християни, имат твърде малка представа за радикалното различие между православното християнство и всички други религии. Други пък, които познават това различие, притежават твърде слаба проницателност в областта на „духовните преживявания“. Става въпрос за проницателността, която е практикувана близо две хиляди години и е предадена на поколенията в православните светоотечески произведения и житията на светиите. При отсъствието на тази представа и проницателност, увеличаващото се присъствие на източни религиозни движения причинява огромен смут сред много псевдохристияни.

В днешно време хората силно желаят да имат красиво и атлетично тяло. Това е накарало много от тях да посещават както фитнес зали, така и да практикуват източното изкуство йога. Тези, които страдат от стрес, депресия и разочарование, също се обръщат към йогизма за утеха и разрешение на проблемите.

Индуистката йога е позната от много десетилетия. Тя е в основата на безбройни култове и е една популярна форма на психотерапия, за която се мисли, че не е религиозна. Фактът, че не се говори директно за Бог, не променя нищо. Защото никоя религия не говори “директно за Бога”, а за взаимодействията между човека и Бога.

И богът на всяка религия изисква от вярващия в него съответния духовен живот, който му осигурява вътрешно и външно благополучие.

От своето начало до днес йога е неразделна част от източните религии, особено на индуизма, джайнизма и будизма. Оригиналната санскритска дума „йога“ означава да свържа, да съединя или да владея, като в своята същност системата има за цел да свърже душата на човека с висши свръхестествени сили (неясно какви!)..

В началото методите на йога са се предавали устно. След това индийският йогийски мъдрец Патанджали ги записва подробно като „Йога Сутра“, която става основната книга с наставления за йога. Според Патанджали, йога е „систематично усилие да се постигне съвършенство чрез контрол на различните елементи от човешката природа, физическа и психическа“.

Но нека да разгледаме в дълбочина  това учение:
Системата е изградена като степенно преодоляване на препятствията пред себеовладяването и освобождението.

Най-ниската степен, хатха-йога, изисква съсредоточаване върху физическите упражнения и овладяване на тялото. Карма-йога поставя акцент върху ритуалните действия, обозначавани като карма. Следващото равнище, джнана-йога, предполага интелектуално себеовладяване и концентрация. Най-високата степен, дхяна-йога, е собствено медитативната, или степента на духовно съзерцание (дхяна).

Индуистката йога е учение, което предполага твърде въздържан и дисциплиниран живот. Съчетава контрол върху дишането и известни физически пози, които водят до състояние на релаксация. В такова състояние човек медитира, обикновено с помощта на мантра или сакрален израз, който подпомага концентрацията. Самата същност на йога не представлява някакво учение, а е медитация. Привидната цел на индуистката йога е постигане на телесно здраве и красота.  Но трябва да знаем, че макар човек да използва йога само за физическо благополучие, той вече предразполага себе си към определени духовни възгледи и преживявания, за които  дори не се досеща.

Истинската цел е духовна. Съединяване на всички сили на тялото, ума и душата с Бога. Довеждане на човека до духовно преживяване или освобождение, чрез сливане с един всеобхватен дух.

Изкуството на йога се състои в умението в пълна тишина да се освободиш от всички мисли и илюзии, да отхвърлиш и забравиш всичко, за да се постигнеш едно по-различно духовно състояние – медитация.

Предмет на йога-техниката е да се направи така, че човек да се почувства отпочинал, доволен, немислещ и пасивен или възприемчив за духовни идеи и преживявания. Това усещане се съпътства и от еуфория, която действително е завладяваща и остава трайна. Ако нервите на човек са обтегнати и изострени, упражненията ги успокояват и за кратко време умората изчезва.

За да се опише това състояние, най-удачната дума е „удовлетвореност“ – удовлетвореност, която обитава както тялото, така и душата и предразполага… към духовен живот

Но описаното дотук е само подготовка за „духовната“ цел, която се осъществява много скоро. След няколко седмици /на всеки различно/, молитвата  става съзерцателна и получава особена, нова форма.  Достигайки извънредно спокойствие, човек  лесно влиза в молитвата и става „по-възприемчив за импулсите и съдействията от небето“. Практикуването на йога допринася за увеличаване гъвкавостта на ума и възприемчивостта на сетивата, като по този начин се разкриват онези лични отношения между Бога и душата, които бележат пътя на мистичния живот. Дори за „начинаещия йога“ молитвата става „сладостна“ и „поглъща цялото му същество“. Това навярно е една от формите на най-висше християнско съзерцание.

Всеки, който разбира същността на състоянието прелест или духовна заблуда, ясно може да различи в описаното дотук преживяванията, характерни за изпадналите в духовно безпътие. Тези преживявания са характерни изобщо за езическите религии и „християнските“ секти. Налице е един и същ стремеж към „свети и божествени чувства“, същата отвореност и готовност на човека да бъде „уловен от духа“, същото търсене не на Бога, а на „духовна утеха“, същото самоопиянение, считано погрешно за „благодатно състояние“, същата невероятна леснота, с която човек постига „съзерцанието“, същите „тайнствени откровения“ и псевдодуховни състояния. Това са характерните състояния, общи за всички, които се намират в особеното състояние на духовна заблуда.

В православната традиция сърдечната молитва е най-висшата молитва на ума, овладяна от малцина богоносни старци едва след много години на аскетична борба и смирение.

Индуските философи признават, че практикуването на йога може да даде на човек свръхестествени сили, независимо от твърдението им, че това не е крайната цел на учението. В книгата „Индийската философия“ бившият президент на Индия С. Радакришнан, доктор на философските науки, казва, че един йога „овладява тялото си чрез определени пози, като това води до безразличие към крайните стойности на горещината или студа. … Йогата може да вижда и чува от голямо разстояние … Твърде възможно е предаването на мисли от един индивид към друг без намесата на нормалните начини на общуване“.

Заниманието с йога крие множество психически и физически опасности. Системата е изградена като степенно преодоляване на препятствията пред себеовладяването и освобождението.

Най-ниската степен, хатха-йога, изисква съсредоточаване върху физическите упражнения и овладяване на тялото. Карма-йога поставя акцент върху ритуалните действия, обозначавани като карма. Следващото равнище, джнана-йога, предполага интелектуално себеовладяване и концентрация. Най-високата степен, дхяна-йога, е собствено медитативната, или степента на духовно съзерцание (дхяна).

Допускането на някой до следващото ниво става само след преценка на лидерите, че този член е „готов” за това. Живеещите по системата на йога не знаят и не подозират накъде точно води пътят, по който са поели и от който в бъдеще ще им бъде много трудно да се откъснат.

Всички отделни стъпала в тези занимания са свързани с конкретни демонически практики. По такъв начин – чрез изолация от външния свят – поддръжникът на това учение си внушава, че се обръща към своя вътрешен свят, като се старае да се откъсне от всяко друго усещане.

В различни школи на индуизма наблюдаваме пряката зависимост на практикуващите членове от техния индуистки учител, който направлява живота им. Още първото ниво – „хатха йога” – вече представлява опасност. То е съвкупност от хранителни навици, хигиенни практики, физически упражнения, дихателни упражнения и т.н., но всичко – под контрола и наставничеството на даден лидер „гуру”. Още при нея вече се започват упражнения, подлагащи на контрол психиката, волята, въображението и т.н. и започва изучаването на едно пантеистическо учение, боравещо със съответната терминология, много напомняща тази на окултните учения. Част от тази система е неосъзнато, но фактическо поклонение на слънцето /ха/ и на разни природни „сили”. Цялото многообразие от йога-техники няма нищо общо с науката, тъкмо обратното – налице са всички отличителни черти на магиите.

Напредъкът на човека в областта на физическото здраве, контролът над собствената физика и психика дават голямо разрастване на неговата гордост. Физическите упражнения, съчетани с психически,  водят до промени в човека и неговия контакт с духовния свят.

Това става безконтролно и неутрално, без да се подготвя човекът за срещата с този духовен  свят и с неговите обитатели. Тези „обитатели” се отричат, като се твърди, че в „духовния свят” няма личности, а съществуват само „енергии”. Целта е, тези „енергии” да бъдат „уловени” и използвани за лична облага на човека.

На по-нататъшните етапи на учениците се откриват други практики, все по-близки до окултизма. Стига се до окултни заклинания с използване на т.нар. „мантри” и  директно свързване със света на поднебесните паднали духове( демони). Придобиват се неестествени способности в резултат от общуването със злите духове. По време на упражненията могат да възникнат неестествени явления с бесовски характер, от рода на телепатия, плуване във въздуха, общуване с  духове и мн. други. Всичко това става постепенно, според степента на „напредналост” на учениците.

След всяка „степен” ученикът е толкова зависим от системата на „йога”, че не желае да се откаже и върне назад. Ако в началото, успява да съхрани отчасти някакъв тип съзнание, впоследствие той губи даже своето самосъзнание, престава да различава цветове, аромати, звуци, загубва представа и за самия себе си, и за другите. Това състояние на небитие в йога практиката се счита за „изкупление“.

Ето защо, всички ние трябва да знаем, че „йога” е  религиозно (окултно) – философска система, безконтролно отваряща в човека способности, загубени от него след грехопадението и недопустимо опасни за християните. Притежаването на тези способности са противни  на Божията воля. Още повече, практикуването на „йога” неизбежно поставя тези способности в подчинение не на ангели, не на Бога, а на падналите духове, служещи на врага на човешкия род – сатаната. Поради развиването на привързаност и зависимост към тази система, даже самото започване на нейното практикуване е  твърде опасно. Този ефект се получава дори след краткотрайно (1-2 год.) и неосъзнато практикуване на „хатха-йога”. Отключените у човека „врати” за контакт с духовния свят са трайни и тяхното последващо контролиране  и премахване е изключително трудно.
След всичко казано до тук, се потвърждава, че всякакви подобни парапсихологии, йога-практики и изобщо многобройните форми на медитация се базират на окултизма, т.е. на демоните.

Следователно, йога не представлява „един от видовете гимнастика”, някакъв безобиден метод за релаксация, нито способ за избавяне от стреса, нито средство за постигане на физическо благосъстояние, както това ни се представя, а представлява отделно стъпало от индуисткото самовглъбяване, свързан с антихристиянската теория за прераждане на душите с демоническите божества Вишну, Кришна и Шива.

Поради тези причини заниманията с йога са неприемливи и абсолютно несъвместими с нашата християнска вяра, тъй като представляват вид отричане от православната Истина и хула против Светия Дух, водещи към служение на демоните и нямат място в живота на християните.

Богослов Д.Добрев