Няма на земята човек, който не би искал да е щастлив. Но представата за щастие у всеки е различна. Някой хора виждат щастието в материалните придобивки и богатството, други го търсят в чужди страни и пътувания, а трети го намират във всякакви развлечения и наслади.
Всички те, вървейки по пътя на заблудата от моментните удоволствия и без значение колко пари, имущество, власт и обществено признание са натрупали, животът им носи само умора и отегчение.
Искайки да бъдат щастливи, всички попадат в капана на дявола, който предлагайки илюзорно и привидно щастие, налага мисленето, че колкото повече са насладите, толкова по-добре ще им бъде. Такъв живот води до падение на християнската нравственост и развитие на съвременната сатанинска идеология – хедонизъм ( учение, според което най-висшата цел на човешкият живот е удоволствието и насладата).
Именно хедонизмът е главната причина за възникването на греховните страсти, чието наслаждение е кратковременно и затова се налага да се повтарят многократно. Повтаряйки ги, хората залъгват сами себе си, че са щастливи, но вътрешно остават нещастни. Погазвайки Божиите закони у тях се появяват угризения на съвестта, която е Божият глас в човека. Тя въстава срещу удовлетворяването на страстите и издава тяхната демонична същност.
Плътският човек, привързан с цялата си душа към земния живот, сам за себе си е най-голямото нещастие. Живее сред наслади, но няма наслаждението и благостта, която Господ дава. Не осъзнава, че да се намери радост и щастие извън Бога е невъзможно.
Спасителят обещава:
„Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му” (Йоан 15:10-11).
В тези думи имаме отговор на древния въпрос къде е щастието и радостта. Истинската радост, истинското щастие е в Божията любов и Богобщението. Източникът на тази радост и на това щастие е вярата. Но не по начина, по който протестантите я разбират. Това не е формална, мъртва вяра, а вяра на дела, горяща от любов към Бога и изпълняваща Неговите заповеди.
Човек трябва не само да вярва в Бога, но и да Му се довери изцяло. Прошението от ектенията: „Нека сами себе си, един другиму и целия наш живот на Христа Бога да отдадем”, много точно описват истинската християнска вяра. Това е пълно предоставяне и доверие в Божиите ръце. Такава вяра се утвръждава с помощта на Божията благодат и с подробно изучаване на Христовото учение. Божествените истини не са като научните истини и те не могат да се разберат само със силата на човешкия разум. За тяхното правилно разбиране е необходимо праведно и добро сърце, изчистено от всякакви греховни помисли, чувства и желания.
Сърдечната чистота е онази важна основа, върху която се надгражда вярата. Само чистият по сърце може да достигне общуване с Бога и да черпи блаженство от Него. В своята проповед на планината Господ Иисус Христос, го потвръждава с думите:
„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).
Св. Лука Архиепископ Кримски и Симферополски в своята книга „Дух, душа и тяло“ обяснява що е сърцето на човека и какво е неговото предазначение.
„….За сърцето,се говори едва ли не на всяка страница на Библията и му се придава значение не само като централен орган на чувствата, но и на най-важен орган на познанието, на мисълта и възприемането на духовните въздействия. И най-вече: според Свещеното Писание сърцето е орган на общението на човека с Бога и следователно е орган на висшето познание.
…..Сърцето, не само получава обработени мисли и сензорни възприятия от мозъка, но и само притежава удивителната способност да получава от заобикалящия го свят екзогенни (външни) духовни чувства от най-висш порядък.
….. В него се ражда познание и почива мъдростта. Следователно, ако сърцето е лишено от Божията благодат и не възприема от трансценденталния (отвъдния) свят внушения от Духа на истината и доброто, а е насочено към възприемане от духа на злото, лъжата, гордостта, то в него се ражда и обитава безумието.“
Бог е създал всяко едно сърце по неповторим начин. От думите на Спасителя: „Царството Божие вътре във вас е“ Лук. (17:21) става ясно, че Царството Божие е във всеки един човек. Това е сърцето, в което Бог иска да се всели и в него е битката с дявола за духовното спасение.
Високо е предназначението на човек. Бог го е създал за добродетелен живот и за нравствена чистота. Единствено чистите по сърце могат да просят от Неговата неизчерпаема благост спасение за себе си. Но след катастрофалното грехопадение в Рая, човекът не може да бъде чист. Той се ражда със заразата на първородния грях, която тегне върху целия човешки род и го отделя от Бога.
Словото Господне говори:
„Кой ще се роди чист от нечист? Ни един”! (Иов 14:4).
„Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми” (Псалом 50:7).
Иисус Христос дойде на земята за да очисти хората от първородния грях и от неговите страхотни последици. Той основа св.тайнство Кръщение, което е инициация, въвеждане и вход за Божието царство. Кръщението е първото тайнство, правещо човека християнин и достоен да бъде удостояван с даровете на благодатта чрез другите тайнства.
Спасителят поучавайки фарисея Никодим, дава ясно да се разбере, че кръщението е ключът към вратата на вечността.
„Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Йоан 3:5)
Единствено в светото Кръщение, човек се умива с Божията благодат от първородния грях. Възражда се за нов духовен живот, получава опрощение на греховете преди кръщението и се записва като член в Божието Царство. Едва тогава може отново да общува със своя Създател.
Кръщението е първата стъпка към Бога. Без кръщение за отпадналия от Бога човек няма спасение. Иисус Христос ясно го е казал:
„Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк 16:16).
Колко силно трябва да се сепнат от тези думи онези родители, които оставят децата си без кръщение! Те причиняват зло на най-скъпото, което притежават, на рожбите си. Като бавят с години кръщението (православното) или не го правят, им затварят пътя към вечният живот на небето като същевременно ги лишават от спасителната Божия благодат на земята, която единствена може да направи човека добър, чист и праведен.
Дотук установихме, че първородният грях е пречка за влизане в Царството Небесно и единствено след св. тайнство Кръщение, човек може да започне духовна борба за очистване на своето сърце и спасение на безсмъртната си душа.
Но освен първородният грях, има и други пречки, без премахването на които е невъзможна срещата с Бог. Това са греховете (лошите мисли и дела), извършени след кръщението, които отдалечават християнина от Създателя и Неговата благодат, връщайки го отново към подчинение на бесовете.
Грехът разстройва душата и тялото, създава бедствия в живота, заключва вратите на рая и предава съвестта на мъчение.
Когато с мислите, сърцето и желанията си човек се отвърне от Бога, а вследствие на това и от ближните си, той насочва цялото внимание върху себе си. Тогава дявола залага на дъното на сърцето му семето на себелюбието, което е коренът на греха и началото на всяко нравствено зло.
Пониквайки това семе излиза навън (извън сърцето) и растейки се разклонява в множество греховни страсти и порочни наклонности. В образуваното дърво на злото, демоните отдалечават човека от Бога, налагайки му гордост, алчност, жажда за лични облаги и любов към наслаждения. За да не забележи какво става, майсторски му замъгляват ума с разсеяност, незнание, безчувствие и заетост със земни дела.
Друга причина за възникването на греховните страсти е страхът от страданията и смъртта. Невярващият се страхува от смъртта. За него физическата смърт е страшна, защото смята, че с нея приключва окончателно и безвъзвратно живота. Няма душа в християнския смисъл на думата, човек не е безсмъртен, няма Бог, задгробен живот и възмездие. Затова, опитвайки се да забрави смъртта, я изтласква от своето съзнание чрез земни наслаждения и ежедневна суета.
Грешният човек, дотолкова е потънал в заблуда, че заговориш ли му за Бог и духовно спасение, нито те разбира, нито иска да те слуша и без да осъзнава в каква опастност се намира се предава на безгрижие. Каквото и да се прави за вразумяването на такъв нещастник, всичко е напразно. Той е с помрачен ум. Духовните му очи са потъмнели. Избягвайки да води спасителни разговори и от често повтаряне на грехове душата му съвсем се заслепява. В своята гордост и отчаяние се бори да оцелее, но единственото, което постига, е да трупа все по-тежко проклятие върху себе си и вътрешното му опустошение да нараства. Не може да бъда щастлив, защото грехът е отрова, която убива истинската радост на живота.
Такива хора, живеейки извън сърцата си, нямат духовна разсъдителност и са им „неизвестни неговите (на сатаната) замисли” 2 Кор. (2:11).
Когато сърцата им не стоят в основата на тяхното съществуване, те са неопитни и неспособни да вървят по пътя на спасението и състоянието им е белязано от неустойчивост, разсеяност и двоедушие.
В Стария Завет с дълбоко разбиране се отбелязва:
„Безсърдечният не може да придобие мъдрост.” ( Притч. 17:16. според превода на 70-те.)
Душата на тези хора не може да отразява Бога в себе си, защото е замърсена с грехове. Чрез очите се възприема светлината. Ако заболеят и се покрият с перде, престават да виждат светлина. Сърцето е важният орган, с който се възприема Бог. Ако то се затрупа с грехове ще ослепее за Бога.
Затова всеки трябва да пази сърцето си от грях. Премъдрият Соломон съветва:
„От всичко що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” Прит.Сол. (4:23)
Човек, живеейки извън сърцето си, което е потънало в мрак, и предавайки се на силата на злото се отдалечава все повече и повече от царството небесно.
Многото грехове потапят душата му в съня на самозабравата, безчувствието, безгрижието и той дълбоко спи. Но както е необходимо да се събуди заспалия, за да стане, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види своето опасно положение и да се върне при Господа. За тази цел, той чува подбуждащи гласове. Това са гласовете на съвестта, словото на богослужебният чин на Църквата и на щастливи и нещастни обстоятелства в живота. Всички те говорят на заспалия грешник:
„стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14).
Човешкия дух е създаден от Бога в Божествен ред в който той трябва да се движи, действа и пребивава. Книгите на Светото Писание, както на Новия, така и на Стария Завет, представляват Божественото откровение, написано под вдъхновението на Светия Дух. В тези книги се намира Божественият ред, който всеки трябва да знае, не забравя и да живее и постъпва съобразно него.
Но грехът увлича човешкото внимание в друг ред на нещата, съвършено противоположен, в който Бог е забравен, забравена е смъртта, бъдещият живот и справедливото възмездие. Виждат се само земни блага и живот, отдаден на развлечения и удоволствия. Но в тази именно мъгла прониква лъчът на Божията благодат, за да пробуди грешника, да отстрани заслеплението от очите му и хващайки го като че ли за ръка, да го извлече от тъмнината. И той трябва да се заеме да действа, не само мислено а и на дело.
Когато извършва това с усърдие, може би ще покълне у него семето на страха Божи, а заедно с него и грижата за неговото спасение. Родило се, това чувство ще приведе в напрежение отслабналите от безгрижие духовни сили, и ще роди не само мисъл, но и желание да престане да греши и да се обърне към Господа. Тогава посетен от Божията благодат, ще извърши скок от царството на мрака в Царството на светлината и живота, защото колкото и много да са натрупаните грехове, изначалният дар на сътворяването „по образ Божи и по подобие” остава неизменен и неразрушим.
Такъв миг се вижда в притчата за Блудният син, когато: „като дойде в себе си” с болка в душата изповяда: „…от глад умирам.” Лук. (15:17)
Да „дойде в себе си“, означава да влезе в сърцето си и пробуждайки се от греховния сън, да почувства опасността за своето духовно погиване :
„… колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!“ Лук. (15:17)
Това е чуден миг, величествено събитие в духовния свят. Страданието, скърбите и заплашителният глад в „далечната страна”, принуждават Блудният син да погледне вътре в себе си. В него се появяват смирени мисли, които привличат Божията благодат, която прави сърцето му чувствително и му просветлява ума. Тогава става способен да види сърцето си в цялата мъртвост, която го е поразила. С болка в душата си установява, че всички дни на неговия живот до този момент са преминали в суета, грехове, предателства спрямо Бога и че не е направил нищо добро на земята. Осъзнавайки своята гибел, умът му започва да търси спасение и намирайки го изрича.
„Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син; ”Лук. (15:18 – 19)
Думите му „Ще стана и ще отида!“ са втората стъпка за преодоляване на греха. При първата стъпка, у него се ражда само мисъл и желание да остави греха, а тук вече той решава да го остави и на дело.
Евангелската притча за мнозина е може би жива тяхна история. Други, за жалост, не осъзнават колко много приличат на Блудния син, обедняли духовно и загиващи от глад. Грехът, откъснал ума им от животворното съзерцание на Бог, неосъзнато ги е подчинил на бесовете. Най – голямото им нещастие е тяхното безчувствено и вкаменено сърце, което не е способно да различи светлия Път на Божия Промисъл в живота им.
Гладът на ожесточено сърце, опустошено от греха, в което няма Божието утешение, е неутешим и мъчителен. Но човек трябва да излезе от този глад на отсъствието на Бога и да се завърне обратно в дома на Отца си. Завръщането няма да е лесно и за него е добре да се поучи от Блудния син, как дойде в себе си и се върна обратно при баща си. Ако му подражава в падението, нека да му подражава и в обръщането и издигането. Това е пътят от греха към Бога и очистване на сърцето.
Иисус Христос търси непрестанно общение с всеки и ако не се съединява с човек, греховният сън е причина за това.
Св. Йоан Богослов пише словата на Господ:
„Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.” Откр. ( 3:20)
Спасителят чука на дверите на всяко едно сърце, искайки то да се събуди и човек да се обърне към него. Насърчава и всеки да чука на дверите на Неговата милост:
„Чукайте и ще ви се отвори.” Лук. (11:9–10)
Когато тези две врати се отворят, сърцето се осиява с благодатното присъствие на Бог, и човек тръгва да изпълнява целта и смисълът на своя живот.
При всеки обръщането към Господ става по различен начин и е дело не на хладни разсъждения, а на решително действие, което се извършва дълбоко в сърцето. Началото е трудно и то започва, когато човек осъзнае своите греховни страсти и порочни наклонности. Това е възможно само с изучаване на Христовото учение и изгонване на безчувствеността, самоизмамата, разсеяността и многото светски грижи.
„Как да извършим това дело?“, ще запитат мнозина със слаба вяра.
Ще отговорим с думите на Спасителя, на Когото е бил зададен подобен въпрос.
„За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ Мат. (19:25-26).
Решилият да започне християнски живот получава чрез светите тайнства на Църквата благодатта на Св. Дух, която го просвещава, укрепява, и ръководи през цялото време на неговият земен живот по мъдър и грижовен начин.
Понятието благодат трудно може да се дефинира с езикови изразни средства. Тя се усеща единствено с духовните сетива и със сърцето, отворено да приеме Спасителя Христос в себе си. На ония, които са обладани от неверие и страсти, благодатта на Бог е непристъпна и незрима. Но когато човек повярва, духът му влиза в съприкосновение с Божията благодат и той получава просветление да види духовната си нищета и опустошение. Тогава от ума му пада заслепението, сърцето му престава да бъде безчувствено и волята се пробужда от дрямката на безгрижието. Проумява колко е далеч от вечния живот и в него се поражда страх, осъзнавайки, че Бог отсъства в живота му. Този страх поражда вяра, която укрепва неговото сърце да се противопостави на греха и да прояви твърда решимост да предпочете вечните и небесни неща пред временните и земните. Когато сърцето на човека се изпълни с Божията благодат, страхът Божи започва да действа като го смирява, предпазва да не греши и животът му става потвърждение на думите от Писанието:
„Начало на мъдростта е страхът Господен.“ (Притчи.1:7 )
Освен благодатта има и други начини, които допринасят за изчистване на сърцето и неговото просветление. Това са молитвата, поста, покаянието и причастяването.
След св.тайнство Кръщение, молитвата е един от основните признаци на духовен живот. Тя привлича Божията благодат и е помощно средства за изчистване на сърцето, разпалвайки в него любов към Бога, в чийто огън изгарят човешките страсти.
Христос знае нуждите на всеки, още преди да ги поднесе чрез молитва пред него. Истинно просещия от Бога човек се моли не само при нужда от житейски трудности, болести и други проблеми. Той е в постоянно и непрекъснато общение с Бог във всичко, което му се случва. Когато тя се извършва със съсредоточение, смирение и търпение привлича Божията благодат. Ако християнина постоянно се моли, ще бъде недосегаем за бесовете, а усилената молитва по време на пост, му показва как да осъзнае греховете си.
Постът е другият основен помощник в подготовката за изчистване на сърцето. Мнозина смятат, че се състои в отказване от блажни храни.
Вярно е, че лишаването от любимите храни и питиета, предразполага душата към покаяние и заедно с това умирява много нейни страсти. Но това е само едната страна на поста – телесния, който сам по себе си е недостатъчен и неспасителен без духовния. Православните християни, които са решили да постят, трябва да знаят това и да го спазват. Същността на духовния пост е осъзнаване на страстите, лошите мисли и дела и намиране начини за тяхното преодоляване. Духовното му изразяване е прошката от сърце, преодоляване на гордостта, гнева, завистта, злословието, похотите, лъжите и клеветите. А физическата (телесната) част на духовния пост се състои в извършване на праведни добри дела и милостиня към всички нуждаещи се.
Крайната цел на поста е очистване на душата от суетни и нечисти мисли и достигане на добродетели като смирение, кроткост и милосърдие.
Ето това е благоугодния за Бога и спасителен за човека пост.
Днес се разпространяват много обичаи в угода на плътта. Има мъдруващи плътоугодници, които се опитват да избегнат поста със своите учения.
За тях апостола казва:
„ Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може.“ Поради което онези, които следват това мъдруване, „не могат да угодят Богу“ (Рим. 8:6-8).
Други треперят и не могат да си представят да бъдат лишени от ежедневните удоволствия, храни и питиета. Такива, св.ап.Павел е посрамил, като ги е нарекъл врагове на Христовия Кръст
„….постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното“ Фил. (3:18 -19).
Светата Църква винаги е била снизходителна към човешките немощи и от никого не изисква да издържи строг телесен пост, който би превишил физическите му сили. Затова се счита, че е достатъчен дори едноседмичен умерен, не крайно строг, телесен пост но свързан с грижа и усърдие за духовна чистота.
Молитвата и поста са подготвителни и спомагателни средства за Покаянието.
„Покайте се и вярвайте в Евангелието! Покайте се, защото се приближи Царството небесно“(Марк. 1:15, Мат. 4:17).
Това са първите слова от проповедта на спасителя Христос. Същите тези слова Той и досега отправя към всеки от Евангелието.
Покаянието е единственият изход за връщане чистотата на сърцето, омърсено от лоши мисли и дела, извършени след кръщението. То се състои в осъзнаване на греховете и повеждане на борба с тях. Покаяние е и твърдата решимост човек да остане верен на Бога и да понася безропотно постигащите го скърби, като заслужено възмездие за предишните му грехове. Превратът от зло към добро е невъзможен само за разума на човека. Поради това, покаянието, като път на обновление на човешката душа, се смята като дар Божи.
Истинско покаяние за извършени греховни мисли и дела е възможно само и единствено в св.тайнство Изповед, където сърцето се изчиства от всяка сквернота. В него душата се съсредоточава върху себе си. Скръб и страх я пренасят в задгробния свят пред престола на Съдията. Тогава пред отворените духовни очи се разкрива дървото на злото и греха в цялата му безобразна голота. Каещият признава своята греховност и поемайки върху себе си своите прегрешения с чувство на виновност, смирение и самоосъждане решава да изправи живота си, забравяйки миналото.
Осъзнавайки своите грехове, което е изходната точка в покаянието, разкайвайки се за тях и осъждайки се, достига до овладяване на сърцето си.
Тогава се появяват сърдечните въздишки, които създават скръбта по Бога и са коренът на неизменното покаяние (твърдата решимост да не се греши).
„Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“. ( 2 Кор. 7:10)
Колкото по-често се изповядва човек, толкова по-добър ще бъде духовния му живот. Покайното чувство трябва да съпътства всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова е хубаво всяка вечер след изказване на вечерните молитви преди лягане, човек да си направи равносметка как е прекарал деня, в какво е съгрешил и кого е обидил. Това е така нареченото ежедневно покаяние на греховете пред Бога.
Изповедта е огледало на човека за неговите постъпки и най-доброто средство да ги види в цялата им голота и грозота. За искрено каещия се, тя не е мъка, а лечение и спасение на неговата душа. В началото той се кае за своите грехове, но когато благодатта на покаянието започне да нараства, пред него се разкрива мъдростта на предвечния замисъл на Бога.
Ликът на Христос, постепенно се очертава в сърцето му и той възприема все по-ясно призива Му да се уподоби, да стане „образ на своя Създател” (Кол. 3:10)
Тогава човек не се сравнява вече с другите смъртни, а само с вечния Бог и
знаейки как да живее, от всяка негова дума, извира съвършеното богатство скрито в душата му.
Краят на обратния път към Бога е причастяването с тялото и кръвта на Господ Иисус Христос, под вид на хляб и вино за очистване от греховете и вечен живот, след като те са били претворени от Дух Свети в истинското тяло и истинската кръв на Господа Христа. Като се причастява, вярващият (православен християнин) става нетленен, безсмъртен и се избавя от най-важната последица на прародителския грях – смъртта.
Тайнството Причастие или Евхаристия ( благодарение ) заема централно място в живота на Православната Църква и е „тайнство на тайнствата”.
Нарича се Причастие, защото ставаме причастни на Иисусовото дело и Неговото божество.
Св. Писание учи, че в тайнството Евхаристия действително присъстват тялото и кръвта Христови. Хлябът и виното не са символи, които да напомнят само за изкуплението. Ние реално, действително се причащаваме с тялото и кръвта на Иисус Христос а не образно или представимо.
Евхаристията е спасителна храна за вярващите в Христа.
Без Мене, казва Господ, не можете да вършите нищо.
„Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод.“ Иоан. (15:4, 5).
И за още по-голяма яснота обяснява:
„Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” Йоан (6:53-56)
От тук следва, че светото Причастяване е жизнено важен духовен въпрос.
Човек, който е решил да остави греха и иска да започне нов живот, не се изповядва и не приеме свето Причастие, то той не прави нищо за спасението на своята душа. Да се причастяваш или не означава да бъдеш или да не бъдеш християнин. Тези, които смятат себе си такива и искат да бъдат спасени, трябва да се причастяват. С тялото и кръвта Христова те се борят със своите страсти, изчистват своето сърце в което влиза Бог и побеждават лукавия, както е написано в Апокалипсиса:
„Те го победиха (дявола) с кръвта на Агнеца”( Откр.12:11)
Благодатта, получена в тайнството Покаяние е духовна сила, а приемането на свето Причастие е най – силното оръжие в борбата срещу дявола.
Който иска да бъде спасен, трябва да принадлежи на едната свята Православна църква, да бъде верен неин син и да се покорява на нейните наредби.
Ако някой не се подчинява на Църквата, ако се е отделил от нея, ако е друговерец или сектант, колкото и да пости, колкото да се моли и добри дела даже да прави, то той няма да се спаси.
„Ако някой, дори да е добър по дела, но не е получил печата на тайнството, той няма да влезе в Царството Небесно” ( Св. Игнатий Брянчанинов)
Истински християни могат да се нарекат не онези, които имат вътрешно обръщане към Бога, носещи кръст и казващи че са кръстени, а само тези, които живеят в Христа, участват в живота на Православната Църква и основно в светите Божествени Тайнства.
Изричането на Божието име с уста, без извършването на добри дела и съкровен живот на сърцето, при изпълняване само на повърхностни обреди и църковни правила, се приема за пусто, пагубно за душата лицемерие.
В какво страшно заслепение живее съвременния свят! Забравен е Спасителят Христос! Забравена е величествената и същевременно страшна вечност!
Забравили, че са временно на тая земя, хората се опитват „да играят на Бог“, но заблуждават единствено себе си. Животът преминава като на филмова лента в добро и лошо и нито човек, нито бесовете могат да сторят нещо, което Бог не би допуснал. Всеки ще поживее, колкото му е отредено от Бога и след това ще умре, непременно ще умре. Идвайки, смъртта отнема цялата слава, богатство и всички материални блага, придобити през земния живот. От душата насила се свлича нейната дреха – тялото и ще бъде поведена от неумолими ангели на съд пред праведния Бог. Тогава, отивайки във вечността, в зависимост от нейните добри и лоши дела, ще пребъдва или в постоянно блаженство и радост или ще бъде подложена на постоянни мъки, плач и стон. Никой не е способен да отмени закона на Божията правда на земята. Ако човек е съгрешил, той ще страда по мярката на извършения грях или в земния живот или след своята смърт.
Затова трябва да се замисли как да изживее живота си, за да спаси безсмъртната си душа от страшния съд и ада и да наследи вечен живот и блаженна радост в рая.
Живеейки на земята, християнинът може да достигне само до едно вечно благо и придобивайки го ще разбере, че е намерил щастието в живота си.
Това неугасващо благо и истинско щастие е общението с Иисус Христос.
Богообщението е същността и крайна цел на религиозния живот.
Но, както стана ясно, за получаване на това върховно благо и пълно щастие, е нужно претворяване на човешкото сърце. От сърце грехолюбиво да стане сърце боголюбиво, от сърце плътско, злонамерено, сладострастно да се превърне в сърце чисто, духовно и свято.
Велика е наградата на чистите по сърце. Чистотата на сърцето дава мир на съвестта. А мирната съвест е най-голямата утеха за човека.
Чистите по сърце още в този живот осезателно чувстват Бога. С ума си те Го познават, с волята си Го следват, със сърцето си Го обичат. И Бог им дава да чувстват Неговата грижа над тях. Той промишлява по особен начин за тях, като ги избавя от нещастия, защитава в беди, посещава в скърби и прославя още на земята.
„Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение.“ (Псалом 90:14-16)
Още по – велика ще бъде щедростта на Бога към чистите по сърце в бъдещия живот, където те ще Го видят в лице.
Това е блаженството на ангелите, които винаги гледат лицето на небесния Отец (Матей 18:10).
Това е блаженството на изкупените с кръвта на Агнеца и „облечени в бели дрехи“ (Откровение 7:9-10).
Това е блаженството на Божиите угодници, намерени от Божия неподкупен съд за достойни да пият от кристалните извори на вечната радост.
Св. Иоан Богослов не е могъл по – точно да определи това неописуемо блаженство поради безсилието на човешкия език, та е трябвало да каже:
„Още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист” (1 Иоан 3:2-3).
Единственият начин да се достигне това небесно блаженство е да се постигне през земния живот общение с Бога.
Богообщението довежда до безстрастие, богопознание и разбиране на божествените истини, които човешкият ум по друг начин не може да стигне.
Добива се благодатно въздействие на Св. Дух, което е свързано с особени чувства на блажена радост, благодатен мир и божествено озарение.
Така, човек сливайки се с Бога още тук на земята, става богоподобен.
Тогава всяка негова мисъл става Божия мисъл и всяко негово действие е Божие действие. Неговата любов е Божията любов и я споделя, защото я има в себе си.
Това е върховната и дори единствената цел на християнския живот.
Живот, изпълняваш думите на Господ Иисус Христос:
„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“
Богослов. Д. Добрев