Мнозина запълват пустотата на живота си в ядене, пиене, веселби, срещи, разговори, намирайки смисъла на своето съществуване в удоволствията.
Те смятат, че богатството е най-висшето благо в личния живот и този, който притежава много пари, е по-умен и по-привлекателен. Така богатите стават идоли на обществото, като всеки се опитва да им подражава, обожава ги и боготвори.
Много хора казват „ Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!”
За жалост към тях, тъкмо „това“ не остава, а се изгубва безследно. Тези думи свеждат живота на човека до животинското и издават чисто езически мироглед. Такъв е бил девизът на езичниците – епикурейци, за които съществуването на този свят се е свеждало до удоволствията.
Всеки яде, за да живее, но не бива да живее, за да яде.
Докато е сред развлеченията, човек се чувства малко щастлив, но върне ли се в своя дом, става неспокоен, а скуката, мъката и неудовлетвореността отново го завладяват. Запитаме ли се защо е така нещастен дори и тогава когато има всичко необходимо за тукашния живот – здраве, имоти, земни удоволствия, ще видим че му липсва най – важното, а то е единението с Бога. Единствено Бог може да даде на душата жадуваното щастие, за което я е създал.
Каква е ползата на човек, да е знатен и богат, когато душата му е потънала в грехове и всичко това скоро ще има невесел край?
Напразно светът търси блаженство там, където не е. Бог възхвалява не преситените от земни наслади и удоволствия, а тези, които скърбят и това със сигурност ще прозвучи странно за съвременния слух.
Второто Христово блаженство се отнася до плач, разкаяние, сълзи и скръб.
„Блажени плачещите, защото те ще се утешат” ”(Мат. 5:4)
Светът е пълен със скръб и сълзи. Всички хора през живота си плачат. Много са причините за сълзите. Едни от смърт на близък човек, втори от загуба на материални блага, трети от нанесена обида и т.н. Скръбта продължава за определен период от време, в зависимост от умственото и духовното състояние на човека. Обикновено тези, които скърбят, проявяват определен вид антисоциално поведение, отдръпват се от хората, затварят се в себе си и жално плачат.
Но,дали всички плачещи са блажени от Бога ?
Св. апостол Павел ни отговаря на този въпрос, като ни показва разликата между световната (земната) и божествената скръб.
„Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт.” (2Кор. 7:10).
От думите на апостола става ясно, че докато плачът към Бога за съкрушаващите грехове води до блаженство, то плачът на ония, които обичат греховния начин на живот отвежда към мрака на отчаянието и вечна погибел.
За Бог е важна не земната скръб и скърбящите по нея, а духовната. В тази божествена скръб, човек усеща своето недостойнство пред Бога и осъзнавайки греховете си, започва да скърби. Тогава се зараждат сълзите на покаянието. Само те са богоугодни, душеспасителни и единствено тях, Бог обича и цени. Те са тези, които умиват душата и я връщат обратно при Бога, Който й подарява срещу плача за греховете вечно блаженство.
Духовният плач се променя по своя характер в зависимост от състоянието на човека. Понякога идват сладостни сълзи от близостта на Бога. По-чест е онзи плач, в който се сливат радост и печал. Това е скръб, която се обръща на радост, защото, Сам Бог изтрива сълзите на каещия със Своето присъствие, като влага в сърцето му утеха, която заличава скръбта.
„Защото Агнецът, Който е сред престола, ще ги пасе и води на живи извори водни, и Бог ще отрие всяка сълза от очите им. (Откр.7:17)
Има благотворни сълзи от състрадание към човечеството и дори към цялото творение. Във всички тези свои разновидности, духовният плач умива човека от сквернотата, полепнала по него в хода на ежедневния живот и обновява силата на стремежа му към Спасение.
Св. Йоан Лествичник в своята чудна книга“Лествица“(Стълбица), пише за сълзите следното: „Както огънят изгаря и унищожава сухите пръчки, така и чистата сълза умива всички нечистотии – външни и вътрешни.“;„Тези които са получили дара на сълзите, прекарват всеки ден от своя живот в духовно празненство….“
Според учението на нашите отци, ако нямаме сълзи, това показва, че вярата ни все още е слаба. Само силната вяра и любовта към Бога, ще отключи сълзите в нашите сърца. Там, където няма любов, няма и сълзи. Когато ни завладее смирението, тогава потичат сълзи от дълбините на сърцето.
Господ е вложил във всеки своя Божествен глас. Това е съвестта, която помага да се различава доброто от злото. По този начин, тя издига разумния човек над животните. Съвестта е функция на душата и подсказва, че ние сме създадени не само да ядем, да пием и да се забавляваме, а да постигнем по-висока цел – спасението на нашата безсмъртна душа.
Когато постъпваме според нравствените закони, които са от Бога съвестта одобрява това и усещаме удовлетворение. И напротив, когато нарушаваме тези закони съвестта ни изобличава. Тя е независима от нас сила, която ни съди, когато грешим. Измъчва ни с угризения (гузна съвест), за да ни доведе до покаяние.
Който живее за земни удоволствия, рано или късно ще претърпи жестоки разочарования и ще се убеди в Христовите думи:
„Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете.” ( Лук. 6:25)
Ще настъпи момент, когато човек ще се разболее и земните веселия вече няма да го радват. Ще дойде ден когато младостта ще си отиде и няма да има сили за тичане по мамещите го наслади. Накрaя ще удари часът, когато ще застане лице в лице срещу смъртта и тогава ще види, че цялото богатство и всички земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били сън, пара, която се е загубила, сапунен мехур, който се е спукал.
Премъдрият Соломон изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството и след като не е оставил нищо което да не е вкусил, казал:
„Суета на суетите, всичко е суета” (Екл.12:8)
Той се убедил, че човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи:
„Бой се от Бога и пази неговите заповеди, защото в това се заключва всичко за човека; защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо”. (Екл.12:13-14)
Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Ако ни съблазняват гощавки, пиянство, танци, игри да си повтаряме думите на цар Соломон. Съблазнява ли ни телесна красота, да отвръщаме поглед от нея.
Словото Божие ни поучава:
„Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва до века“ (1 Йоан. 2:15-17)
Св. Василий Велики, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него и към нищо земно да не се привързваме, понеже е казано:
„…..кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него” (Пс.61:11)
Сдобием ли се със слава и власт да не забравяме библейския стих:
„ Всяка плът е като трева, и всяка човешка слава – като цвят у трева: изсъхва тревата и цветът й отлетя: но словото Господне пребъдва до веки“ (1 Петр. 1:24-25)
Св. Иван Рилски чудотворец е оставил следния завет:
„Без порок и примес на злословие, без увлечение по разни и чужди учения… най-вече се пазете от змията на сребролюбието, защото сребролюбието е корен на всички злини… Както ви събра благодатта на св. Дух в едно, тъй и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено…”
Бог по своята безкрайна милост не е лишил човека в неговия земен живот от радости и удоволствия. Той направил удобен и най-тесния път към царството небесно. Сам Христос е вземал участие в радостите на хората.
Присъствал е на сватба в Кана Галилейска, бил е на вечеря във висши чиновници, у митари и фарисеи, в дома на Марта и Мария и никъде не отхвърлял грижите около Неговото посрещане, които доставяли радост на домашните.
Св. апостоли не са отричали радостите и веселията в живота и не са ги осъждали:
„И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете.“(1 Кор. 10:31).
Св. отци, като са препоръчвали духовните радости, не са се отричали от земните радости и удоволствия. Св. Йоан Златоуст посочва радости, които могат да се изпитат сред цветята в градината, край реката, край езерото, семейните радости и тия сред приятелите.
Самият опит ни свидетелства, че радостите и удоволствията, служат за отмора и възобновяване на физическите и духовните сили (Браницки епископ Герасим, Православна християнска етика, с.135-136.)
Да се веселим в живота не е грешно. Но от радостите трябва да предпочитаме духовните радости. Да се веселим прилично, целомъдрено, добродетелно и да не превръщаме земните радости и удоволствия в цел на живота.
Истинската радост се състои в чистата съвест, спазването на Божиите заповеди и във връщането обратно при Бога след отклоняване в грях.
Дано Бог ни даде сили и мъдрост да изучим Неговото учение и осъзнавайки греховете си, да ги умием със сълзите на покаянието. Тогава този плач ще ни донесе успокоение на съвестта, примирие с небето, радост на сърцето и блаженство във вечността.
„ Блажени плачещите, защото те ще се утешат”
Богослов Д Добрев