В съвременните общества в почти всички страни се наложи светският материализъм и трупането на богатство се приема като най-важна част от живота на човека. Парите определят статуса на всеки в обществото, нивото на самоуважение и цялата идентичност на хората. Няма нищо по-близо до сърцето на съвременният материалист от парите и колкото става по-богат, толкова повече се изолира от останалите и го обзема скъперничество.
Проблемът е любовта към парите, а не парите сами по себе си. Те са само инструмент, средство за постигане на целта. Сляпото преследване на парите и стремежът им към тях е отвличане на вниманието от духовния живот, което води до катастрофален край както в този живот, така и в бъдещия.
Но какво е правилното православно отношение към парите? Каква е правилната употреба на парите? Кога човек прекрачва границата между благоразумната употреба и алчността? Каква е разликата между богаташа, който оставил бедния Лазар да умре пред дома му и праведния Йосиф Ариматейски? И двамата са притежавали голямо богатство. Това са важни въпроси, които всеки православен християнин в съвременния материалистичен свят трябва да си зададе, защото не е възможно да се напредва духовно, докато не се постави придобиването и харченето на пари в правилна насока.
Много хора търсят финансови съветници и брокери за консултации, как да постигнат финансовите си цели, да увеличат своите спестявания, застраховки, инвестиции, разходи за образование и подготовка за пенсиониране.
Но всички те забравят, че има Един, световно известен експерт, достъпен за всички. Името му е Иисус Христос и сърцевината на Неговата инвестиционна стратегия е изложена в Евангелието.
„Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:19-21).
Като допълнение в пета точка от своята проповед на планината, Иисус поучава каква е една от основните добродетели, която трябва да притежава всеки, за да превъзмогне любовта към парите и да върви по пътя на спасението.
„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Матей 5:7)
В това блаженство Нашият Спасител обещава помилване на ония, които сами проявяват милост към ближните си.
Едва ли има християнска добродетел, за която да се намират толкова много и еднозначни потвърждения в Свещеното Писание. В книгите както на Стария, така и на Новия Завет, Божият глас не спира винаги и навред да призовава към дела на милосърдие.
С думите на св. Пророк Исаия, Господ повелява че може да бъде умилостивен единствено и само с милостиня: „Раздели хляба си с гладните, и скитниците, сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, облечи го, и от единокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! (Ис. 58:7-9)
В притчите на св. цар и пророк Давид четем, че който не е милосърден, не може да заслужи Божието милосърдие и който не е благосклонен към молбата на сиромаха, не ще изпроси с молитви нищо от Бога.
„Който затуля ухото си пред писъка на сиромаха, той и сам ще пищи, и няма да го чуят“ (Притч. 21:13).
Същото говори Светият Дух от псалмите: „Блажен оня, който пригледва бедни (и сиромаси)! В злочест ден Господ ще го избави“ (Пс. 40:2).
Потвръждава го и ангел Рафаил като увещава за доброволна и щедра милостиня: „ Добро нещо е молитва с пост, с милостиня и справедливост; милостинята избавя от смърт и може да очисти от всеки грях Ония, които вършат милостиня и праведни дела, ще бъдат дълголетни. “ (Тов. 12:8-9).
Изключително значение на милостинята придава и Господ Иисус Христос, като поставя тази добродетел по-високо от всички други добродетели.
Милосърдните дела могат да се проявят в телесната и духовна област на нуждаещите се. За облекчаване на телесните нужди трябва да помагаме на гладните, жадните, бедните, бездомните, голите, болните и затворниците.
Когато дойде денят на Страшния Съд, Господ Иисус Христос няма да попита никого от нас: „Ходи ли редовно на църква?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”. И „Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.” (Матей 25:34-36).
Иисус Христос се отъждествява с най-бедните и презрени хора в обществото, които живеят с подаянията на човешкото милосърдие. Той ги нарича Свои братя, като казва: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40).
Всяко добро, което правим за бедните и нещастните, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.
Извършвайки милосърдни дела не трябва никога да показваме недоволство, досада и отегчение към нуждаещият се човек. Нашият неприятен вид ще огорчи душата му. А огорчавайки него, огорчаваме и Христа, скрит в него.
Когато даваме милостиня, я поднесем с блага дума, с приветлив поглед, с ласка и искрена любов, ние даваме двойна милостиня. Дара за телесните нужди, а любовта си за духовните. Милосърдието събужда благодарност към Бога у хората, които са далече от Него и има такава огромна сила, че може да обърне към Бог даже и невярващите.
Господ е човеколюбив и не иска прекомерен подвиг. Той приема като велико дело и най-малката проява на милосърдие у човека. В Христовите слова за бедната вдовица, която е пуснала в съкровищницата на храма само две лепти, се казва, че тя е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, защото те давали от своя излишък , докато тя е дала последните си пари.
Бог изисква от нас да даваме милостиня според силите си, без да ощетяваме семейството си и да обричаме децата си на глад и мизерия.
„…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“ (Лука 11:41)
Старецът Паисий от Света Гора казва, че ако човек е семеен, „според Божията воля, той е длъжен първо да се грижи за своя дом”, а после по възможност и за другите.
Това е утеха, но не и оправдание за онези, които не могат да отделят за милостиня от и без това оскъдните си средства. Такива хора трябва с дела на милосърдието да облекчават духовните нужди на нуждаещите се. Даването на пари е само един от начините за проява на милост и не най-същественият.
Накараш ли някого да се почувства предпочетен, обичан и ценен е далеч по-жизнено необходимо от хляба и парите които си му дал.
Милосърдие е да посветиш на някого от времето си и му отдадеш цялото си внимание, да го утешиш и му дадеш добър съвет, да проявиш внимание и му простиш. Много са начините за проявяване на милосърдие, но в основата това е проява на добро сърце.
Има и една друга милостиня, за която говори св.ап. Павел.
„И понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби, то, … имаш ли служба, пребъдвай в службата; учител ли си в учението; дарител ли си, дарувай простосърдечно; предстоятел ли си, предстоявай с усърдие; благотворител ли си, благотвори на радо сърце” (Рим. 12:6-8).
Това е благотворение чрез дарбите, с които ни е удостоил Бог, готовността да откликнем на нечии нужди и да направим за някого нещо добро. Например учител да преподава безплатно уроци на деца от бедни семейства, юрист да помогне с безплатен съвет, лекар да дава безплатни консултации или да посети болен. Идеята е всеки да помогне с каквото може на другия. Самият смисъл на думата „благотворителност” е да правим добрини.
Обръщайки се към коринтяни, апостола поучава : „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)
Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня и добри дела. След което допълва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)
Трябва да даваме дела на милосърдието не скъдно, а щедро и ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос:
„Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)
Често четем в житията на светците как раздавали всичко, което имали в манастира, за да нахранят многото странници и как домакинът недоумявал пред игумена: „Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”. Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали и по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.
Според св. Исаак Сирин трябва да проявяваме милосърдие към всички, които се нуждаят, без да правим разлика между достойни и недостойни.
„Не прави разлика между богат и беден, достоен и недостоен: всички трябва да ти бъдат равни за доброто дело, защото по тоя начин можеш и недостойните да приведеш към доброто“
Добротворството ни трябва да бъде тайно. С други думи, тихо и смирено. Защо? Защото дори и да даваме щедро, за да помогнем на бедните и нуждаещите се, ако го направим, за да привлечем вниманието към себе си, тогава сме загубили цялата полза. Тези които искат да получат похвала, сами се лишават от високата си награда на небето. Те правят добро не от любов към ближния, а от любов към самите себе си. Не проявяват милосърдие а егоизъм.
Както няма по-лошо нещо от анонимно извършено зло, така няма по-пленително нещо от анонимно извършено добро.
Сам Иисус Христос поучава как да се благотвори:
„Кога правиш милистиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом: и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:2-4)
Прочитането на тези думи не винаги води до тяхното изпълнение и правейки добро, жадуваме за признание и похвала. За да се преборим с тези примки на лукавият са необходими живи примери на хора, които превръщат Божиите повели в дела.
Такова милосърдие и добротворство виждаме в житието на св. Николай. Израз на неговата жива вяра бил целият му живот, но особено изпъква тайната му благотворителност, насочена основно към децата. Името му се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния дядо Коледа. (името на дядо Коледа идва от холандското име за Св. Никола – Sint Nikolass, съкратено до Sinterklass, което американците превърнали в Санта Клос – Санта Клаус).
Християните от първите векове сами са издирвали бедните и болните, за да им помагат. Подпомогнатите от нас бедняци са наши благодетели. Те много повече нас облагодетелстват, отколкото ние тях.
Пример за това е св.Йоан Милостиви. Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато заел Александрийския патриаршески престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели. С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.
Когато даваме милостиня на бедния, задължаваме Бог да бъде милостив към нас. Той не гледа сумата, а нашата любов и желание да помогнем.
„Който прави добро на сиромах, дава на заем Господу и Той ще му се отплати за Неговото благодеяние” (Притч. 19:17)
С това Бог ни поощрява да бъдем милосърдни към ближните, за да можем да получим сами Божията милост.
„Бедните – говори св. Йоан Златоуст, – са лекари на нашите души, благодетели и застъпници наши, защото ти не толкова им даваш, колкото получаваш: даваш пари, а получаваш царство небесно: облекчаваш бедността, а примиряваш себе си с Господа. Избавяш бедния от глад, а той те избавя от Божия гняв. Няма грях, който милостинята не би могла да очисти.”
Щедрият добротворец нито в този свят ще бъде беден, нито в бъдещия, защото сам Спасителят е обещал, че такъв още тук „ще получи стократно и ще наследи живот вечен” (Мат. 19:29)
Колко пъти се потвърждава истината, че след като дадем милостиня, Бог от другаде ни връща повече. Но ако сме скъперници, не даваме и не помагаме на нуждаещите се, нима ще станем богати?
Не, защото богат е този, който има добро и милостиво сърце.
По-добре да бъдем с богат дух, отколкото богати скъперници. По-добре да сме богати със здраве, с трезв ум и весел характер, отколкото богати с пари, но болни, отрупани с грижи и безпокойства как да съхраним и запазим своето имущество. Онези, които са доволни от малкото, което имат, са по-богати от алчния богаташ, който има много и иска да има и още.
Човек, който няма пари е беден, ала, който няма нищо, освен пари, е още по-беден. Любовта към ближния е над всички богатства. Любовта, а не парите правят лицата весели, засмени, жизнерадостни и щастливи. Но за да бъдат чрез милостиня покрити греховете ни, ние не трябва да ги повтаряме.
„Не е едно и също, казва св. Григорий Велики, – да вършиш милосърдни дела за греховете си или да грешиш съзнателно, обещавайки да даваш милостиня. Този, който смята себе си в правото да греши, понеже давал милостиня, и, изкупвайки греховете си, върши нови, надявайки са да ги изкупи, дава своето имущество на Бога, а сам се предава на дявола.”
Истинското богатство, което не изгубва своята стойност пред Бога и ни прави щастливи, е да спечелим сърцата на хората, тяхната обич и уважение.
Мъдри са тези, които са преценили истинската стойност на парите и не се привързват към тях. Много са неприятностите, можещи да ни лишат от богатството. Крадци могат да ни оберат. Молците изяждат натрупаните дрехи. Ръждата поврежда автомобила ни, а смъртта, последният крадец, изведнъж ни лишава от всичко. Тогава скъперникът разбира, че истински негово е само онова, което е раздал на сиромасите. Един богат човек, поръчал да напишат на надгробният му паметник следната мъдрост: „Каквото мислех, че е мое, загубих го. Сега е мое само това, което раздадох на бедните.”
Умирайки, Александър Македонски заповядвал да сложат тялото му в кристален саркофаг с празна длан обърната нагоре, като знак, че този, който е завладял половината свят, не взема нищо със себе си за вечността.
Врагове на своята душа, са ония, които се противопоставят на изискаванията на петото блаженство, което ни учи на милосърдие към ближните. Това са немилостивите.
„Съдът ще бъде безмилостен за оногова, които не е показал милост” (Иак. 2:13)
Немилостивите, това са жестоките хора. Жестокостта има многообразни прояви – немилосърдие към хора и животни, сребролюбие, безчувствие към страдащите, осъждане на съгрешилите, завист и омраза.
Трябва да се пазим от немилосърдие към нуждаещите се, изразяващо се в равнодушие към бедните и досада към тях. Ако такива хора ги принудят да дадат милостиня, дълго време след това, те не могат да се успокоят и да прежалят това което са дали. Оттук се ражда сребролюбието, което според св. ап. Павел е смъртен грях и е много опасно за душата.
„Защото корен на всички злини е сребролюбието, на което предавайки се, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки” (1Тим. 6:10)
Поробени ли сме от мисълта и грижа за пари, не можем да постигнем вътрешната свобода, която Бог ни дава и да вървим по пътя на духовното изграждане.
„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона”(Мат. 6:24).
Трябва да изясним, думата „мамон”, която в миналото не означавала това, което е днес. След 2000 години християнска проповед, тази арамейска дума се възприема като някакъв зловещ, древен, лъжлив идол на богатството, синоним на алчност и ненаситност. Но за хората от І в. тя значела „богатство”, и „пари”.
Христос показва двата начина за отнасяне към света – първият представлява служението на парите, а вторият служението на Бога. Единият е подходът на придобиването и овластяването, а другият – на всеотдаването и благодарението.
Евангелските слова са елементарна нравствена дилема – или Бога, или парите. Просто и ясно!
Под сребролюбие, освен трупането на пари, се разбира и всяко пристрастие към вещи ( движимо и недвижимо имущество) и всякакъв вид материални блага, които се проявяват, както във формата на разточителност, така и в противоположната, на скъперничество.
В този грях има едновременно отхвърляне на вярата в Бога, на любовта към хората и пристрастие към низши чувства. Близки до този грях са много страсти: завист, алчност, осъждане, несправедливост, човекоугодие, немилосърдие и презрение към бедни, съревнование с други за придобиване на вещи, страх от крадци и ограбване.
Завистта е тази, която най-много доближава човека до дявола. Ония, чиито сърца са оковани във веригите на завистта, не могат да обичат и не се радват на успехите на другия. Всеки успех на ближния е стрела в сърцата им. Тя клевети доброто име. Завистниците не могат да се радват на своето щастие, щом като виждат, че и другите са щастливи. Те скърбят не толкова, когато сами са в беда, колкото, когато виждат чуждото благополучие. Единствена утеха им доставят чуждата скръб, чуждият неуспех.
Попитали един мъдрец, като му посочили един завистливец, който винаги ходел с мрачно и навъсено лице: „Защо този човек не е весел?”.
Той отговорил: „Или затова, че му се е случило нещастие, или затова, че на ближния му се е случило щастие”
Завистниците са духовни самоубийци, защото преди да причинят зло на другите, са го причинили на себе си.
Добрият човек се познава по това, че и към хората, и към животните е милостив. Не напразно народната поговорка казва за добрия, че и на мравката път прави! Които са жестоки към хората и животните, те са жестоки преди всичко към своята душа, която погива, защото са убили в нея всичко свято и възвишено – добротата, милосърдието, любовта.
Към падналите в грях трябва да проявяваме снизхождение, а не осъждане. Да помогаме с любов, търпение и милостиво съчувствие. Нека мразим злото, а не злия, греха, а не грешника. Източникът на зло е дяволът, а грешникът е негов жалък роб.
Разумно е винаги да търсим, Божията любов и милост. Към нея да се стремим и на нея да се надяваме. Който има нещо скътано за „черни дни” , трябва да го подели или да го дари на някой, който няма. Това е смисълът на „втората дреха”, която Христос ни приканва да дарим:
„който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото.“ (Лука 3:11).
Трупането на запаси и излишества е нещо осъдително. То говори за слаба вяра в Божия промисъл. Човек няма основание да се бои, че утре ще обеднее, ако възлага надеждата си и упованието на Бог. Недоимъкът идва тогава, когато затворим сърцата си за Бога, надявайки се сами да подсигурим себе си.
Милостинята е единствената противоотрова срещу скъперничеството, сребролюбието, алчността и завистта.
Всички православни християни разбираме, че Бог е сътворил небето и земята. Това означава, че Той е сътворил всичко, което чрез парите се купува.
Следва и трябва да осъзнаем ясно, че Бог притежава всичко а ние не притежаваме нищо. На нас, само ни е дадено позволение да бъдем като „управители” на Неговата собственост, както слугите от притчата за талантите.
Господарят в тази притча е дал на един пет таланта, на друг два и на трети – един. Ето защо не трябва да се изненадваме ако някои станат много богати, други живеят комфортно а повечето притежават съвсем малко в този живот. В Божиите очи всички са равни, без значение дали си богат или беден.
Докато поддържаме тази нагласа на „управители” или настойници, което е пряко свързано с християнското смирение, ние сме в състояние да използваме тези неща, които Господ ни е поверил за Негова слава. От друга страна ако си позволим да вярваме, че тези богатства, с които разполагаме, са всъщност наши, тогава ще започнем да подхранваме в себе си дух на гордост и превъзнасяне, което е крайно противоположно на Божията воля.
Псалмопевецът описва тези бедни души по този начин:
„Вие, които се надявате на силите си и се хвалите с голямото си богатство, чуйте: човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него: скъпа е цената за изкупване техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб. Всеки вижда, че и мъдрите умират, както и невежите, и безсмислените загиват и оставят имота си на други. Те си мислят, че домовете им са вечни, и че жилищата им са от рода в род, и земите си наричат със свои имена. Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загиват. Тоя техен път е тяхно безумие, макар следващите подир тях да одобряват мнението им. Като овци ги затварят в преизподнята; смъртта ще ги пасе, а на утрото праведниците ще господаруват над тях; силата им ще се изтощи; гробът е тяхното жилище. Но Бог ще избави душата ми от властта на преизподнята, кога ме приеме. Не бой се, кога човек богатее, кога славата на дома му расте: защото, умирайки, нищо няма да вземе; славата му не ще отиде подире му:“ (Пс. 48:7-18).
Тук виждаме изобразени арогантността и пълното безумие на тези, които си позволяват да мислят, че богатствата, с които разполагат, са тяхна собственост, а не на Бога. Това е и причината младият богат момък да се отвърне от Христос, когато е бил посъветван да се откаже от имотите си и да последва Христа (Мат. 19:21-22).
Поради това Господ Иисус Христос казва: „ по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Мат. 19:24).
Господ обичал и богатия, и бедния еднакво. Богатия не е бил по-малко обичан от Бога, отколкото бедния, но неговите богатства го въвличат в мрежата на самоизмамата, която в крайна сметка води или до отричане на Бога или до създаване на бог във форма, приемлива за него. (това са онези, които смятат, че богатството им е лична „благословия” от Бог)
И в двата случая резултатът е духовна смърт.
Докато помним, че земните ни притежания всъщност не са наши а принадлежат на Бога, всичко по естествен път ще си дойде на мястото. Винаги е лесно да бъдеш щедър с парите на някой друг ( т.е. с нещата, които Бог ни е дал, да бъдем щедри и да благотворим ).
Но веднага щом започнем да се привързваме към парите или към нещата, които се купуват с тях, започнем ли да вярваме че Бог ни благославя чрез материални придобивки, ние падаме в греха на сребролюбието.
Трябва да разпознаваме това в себе си ако искаме да тръгнем по пътя на сериозния духовен живот.
Връщайки се на притчата за талантите, ше кажем нещо много важно.
Човекът, който удвоил своите два таланта получил от Господаря си еднаква чест с този, който удвоил петте таланта и върнал общо десет. Всеки от тях удвоил колкото получил и това била предпоставка за наградата му.
Същото важи и в живота ни днес. Всеки има различна степен на отговорност в зависимост от това, какво и колко, Бог му е дал в живота. Колкото повече е получил, толкова повече Господ ще очаква и изисква от него и съответно толкова по-голяма ще е наградата или наказанието.
Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4)
Силата на милостинята е безмерно велика. Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.
По думите на ангела, милосърдните дела и молитви възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата и бързо се възнасят към самия Бог. Но също става ясно, че молитвите и милостинята вървят заедно. Молитви и пости не са достатъчни, ако не са подкрепени с милостиня. Само молбите нямат голямо значение за изпросване на милост, ако не ги допълват делата на милосърдието.
Трябва да помним, че милостинята не е пожелателна – това не е избор. Милостинята е задължение и дълг, ако считаме себе си за християни.
Господ Иисус Христос не казва: „Ако даваш милостиня…, ако се молиш…, ако постиш…”. Той казва: „Когато даваш милостиня…, когато се молиш…, когато постиш…”.
Като православни християни в този материалистичен свят трябва да търсим по-простото и по-духовно съществуване. Да молим Бог да ни даде не което искаме, а това което е необходимо за нашите нужди.
Единствено минимизирайки взаимодействието с материалистичният свят, ще вървим по-пътя на духовното спасение.
Затова, да отворим сърцата си към ближните, като се стараем да им оказваме материална помощ и духовна подкрепа. Тогава, оказаното милосърдие от нас, ще ни помилува според думите на Писанието:
„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”.
Богослов Д.Добрев