Шеста Божия Заповед

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn

 

“Не убивай”
(Изх.20:13)

Велика е тайната на живота, защото безкрайно велик е Онзи, Който го е създал. Човекът участва в тази велика тайна не само с чудно устроената си физика, но и със своя безсмъртен дух – тая дивна небесна искра, която го тегли нагоре към небесата. Онзи, Който е запалил пламъка на живота в гърдите на човека е непостижимия Бог. Затова никой друг, освен Него няма право да гаси този пламък. Бог единствен ожитотворява, Той единствен има право и да умъртвява, както Сам говори за Себе си: “Аз съм и няма Бог, освен Мене; Аз моря и съживявам, Аз раня и Аз церя” (Второз. 32:39). За да огради премъдро създадения от Него живот у човека срещу заплахата на унищожението, Бог е изрекъл шестата Своя заповед, която гласи: Не убивай!
 

Животът на хората е Божия собственост. Никой не бива да го отнема. Въпреки това падналия в грях човек си присвоява правото – в своето безумие – да убива себеподобните! За забелязване е, че подир грехопадението на първите човеци в рая, скоро последва друг съдбовен грях за човечеството – братоубийството. Тъй, преди да дойде естествената смърт от Бога, дойде насилствената от човека! Кайн уби своя невинен брат Авел! Оттогава зачестиха братоубийствата. Нечестиви, небогоязливи хора посягаха върху живота на свои ближни и повтаряха братоубийствения грях на Каина. Защото всяко убийство е братоубийство. “Бог произведе от една кръв целия човешки род” (Деян. 17:26). Всички ние сме братя и сестри помежду си. Всички имаме един общ Баща – нашият небесен Създател. Затова и днес, когато някой отнеме живота на друг, независимо от това кого убива – свой или чужд, родственик или не – той убива брата си.

 

Шестата Божа заповед е много кратка. Тя се състои само от две думи: “Не убивай!”. Но човешкия грях я е разширил до там, че едва ли ще стигне време в една беседа да изчерпим и разгледаме всички ония грехове, с които хората са я нарушили и продължават да я нарушават.

Против тая Божия заповед се провиняват много видове хора, не само ония, които физически убиват ближния си, но и ония, които го тормозят или морално убиват. Поради това убийци са не само онези, които в изблик на гняв, ревност, завист, мъка, жажда за власт и за забогатяване, или по други някой нечисти подбуди посягат на живота на своите ближни. Убийци са и онези, които от ненавист и злоба смъртно нараняват с някоя тежка дума душата на ближния си. Св. ап. Йоан Богослов казва: “Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец” (1 Йоан, 3:15).

 

Убийци са и онези, които клеветят ближния си и убиват доброто му име. Убийци са и онези, които измъчват по разни начини съседите си, съквартирантите си, познатите и близките си. Убийци са и онези, които се самоубиват.

 

Понеже човекът се състои от тяло и душа, то и убийството може да засегне както тялото, така и душата на ближния. Изброените до тук случаи се отнасят предимно до физическото човекоубийство. Към духовното самоубийство се отнася съблъзанта.

 

Човешкият живот е голяма ценност. Той сам по себе си е върховно земно благо, защото дава възможност да се радва човек на всички други земни блага. Но той е безкрайно ценен и поради това, че е определен с него да се заслужи вечния живот.

Убиецът върши три велики злини: две по отношение на ближния си и една по отношение на себе си. Първата е тази, че лишава ближния си от върховното благо в тукашния свят – от земния живот; втората е тази, че му прекратява живота в момент, когато той може би още не е подготвен за отвъдния свят; и третата е тази, че с убиването на ближния си убива и себе си, като се обрича поради злодеянието си на геената огнена. Словото Божие направо говори, че наред с другите престъпници, делът им на убийци е “в езерото, що гори с огън и жупел” (Откр. 21:8).

 

Разбира се, и за този най-грозен грях има прошка, ако убиецът се покае от все сърце. А Господ постоянно зове към покаяние, като разпалва огъня на страшните угризения в тяхната съвест. Опитът говори, че никой престъпник така жестоко не се измъчва от угризения, както убиецът. Той вижда убитите от него жертви и наяве, и на сън. Те го преследват. Те викат за отмъщение. Те го корят и изобличават. Убиецът не може да намери никъде покой. Той носи наказанието за своето злодеяние в съвестта си, откъдето не може да избяга.

 

Има няколко вида убийства. Едно от тях дори си е спечелило славата на добротворство към страдащите. Това е отравянето на тежко боледуващите с някои смъртоносно действуващи лекарства, с цел да се облекчат предсмъртните им страдания. Но знаете ли каква лукава измама се крие зад тази привидна любов към ближния! Колкото и да е добронамерено, намесването на човеци в прекратяване живота на тежкоболния е убийство! Никой няма право да отсече последната нишка на живота освен Бог. И то по две причини: 1) Че човешкото знание е ограничено и 2) Че човешката лошавина е неограничена. Но има и друга една още по-важна причина, поради която един истински християнин никога не би се решил от сантиментални и “човеколюбиви” съображения да причини “лека смърт” на близките си – защото човек се готви в този живот за бъдещия; защото чрез търпеливо понесената болест на тялото, оздравява душата. Спасителят казва: “Който претърпи до край, той ще бъде спасен (Мат. 24:13). Прекратяването на страданията прекратява и търпението. А който не е претърпял до край, как ще се спаси?! Велики светци като св. Ефрем Сирин, Блаж. Августин и мн.др, като съзнавали, че болестите и страданията във временния живот ни избавят от мъки във вечния, така са се молили: “По-добре тук ни накажи, Господи, а там ни помилвай”.

 

И така, Бог може да бъде милостив и към убиеца и да запали такъв огън в съвеста му, който да го доведе до искрено покаяние и спасение. Нали Господ не иска смъртта на грешника, но да се отвърне той от пътя си и да бъде жив (Иез. 33:11). Но как ще бъде Бог милостив към онзи, който чрез самоубийство сам си отнема всяка възможност за покаяне, и то след като е извършил смъртен грях – слагане край на своя живот? Защото покаяние след смъртта няма!

Самоубиецът върши три страшни гряха: 1) Отнема живота си, над който няма право; 2) Провинява се тежко против своето семейство, като го лишава от себе си; 3) Провинява се и против своето спасение, защото погубвайки тялото си, той погубва и душата си.

 

Но какво трябва да се направи, за да се ограничи това социално зло – самоубийството? Трябва да възпитаваме ближните си и децата си във вяра и благочестие; да ги учим на страх Божи и на упование в Божия благ промисъл; да им внушаваме, че дори косъм от главата на човека не пада без Божията воля. Истинският християнин никога не свършва живота си със самоубийство, защото знае, че Бог е негов небесен баща, който всичко премъдро нарежда с оглед да се постигне най-високата цел на човешкия живот – спасението на душата. Той е убеден, че Бог по-добре се грижи за нас, отколкото ние умеем да се грижим за себе си. Истинският християнин никога не свършва живота си със самоубийство, защото знае подобно на св. ап. Павла, да живее в убилие и оскъдица (Фил. 4:12), защото е свикнал на себеограничеване и себеотричане. Той не се оставя страстите му да го ръководят и довеждат до отчаяние и самоубийство, а се бори с тях.

 

Към самоубийците спадат и следните хора: скъперниците, алкохолиците, ненаситните сладострастници, тези, които убиват съвеста си и така наречените благочестиви самоубийци, които отказват да бъдат лекувани от лекари и да приемат лекарства.

Както вече казахме, към духовното убийство спада съблазанта.

Съблазнителите, които вкарват ближния си в грехове, му причиняват тъкмо такава духовна смърт! Блаж. Августин казва: “Не мисли, че ти не си убиец, ако си научил ближния си на грях…Ти погубваш душата на съблазнения и отнемаш от него това, което принадлежи на вечноста”. Колко много духовни убийци има днес, които сеят съблазън около себе си! И колко плачевни последици се раждат от това! А при това обществото е свикнало със съблазните като с нещо едва ли не редно в живота! Съблазнителите подражават на дявола. Без да убиват тялото, те погубват душата, с което причиняват смъртта и на едното, и на другото.

Като знаем, че светът е пълен със съблазни, какво трябва да сторим? Когато сме изправени пред съблазните на живота, трябва да помним, че за всяко отказване от тях ние ще получим голяма награда от Бог. Каква полза тук да живеем угодно на страстите си, а там, във вечния живот да бъдем завинаги отлъчени от Бог?! Нали затова Христос ни учи: “Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената” (Мат. 5:29-30).

Братя и сестри, нека се научим да летим духом към Бога, да мислим за небесните неща, да се стремим към вечната си родина и тогава ще загубят за нас съблазните всяка власт. Да помним чудните думи на св. Йоан Златоуст: “Когато птиците летят във въздуха, не можеш да ги хванеш в примка. Тъй и тебе няма да те уловят в примките на страстите и съблазните, ако ти гледаш към небето. Който се е изкачил на върха на планината, вижда града и къщите му малки. А хората, движещи се по земята, му се показват като мравки. Тъй и на тебе всичко земно ще ти се стори като нищо непредставляваща дреболия, ако ти се издигаш във височината на духовната мъдрост.”

И така, съблазни трябва да дойдат, но ние трябва да се пазим:
1. Да не идват те чрез нас, за да не станем ние виновни за духовното убиване на нашите ближни.
2. Когато срещнем съблазни, да не ги приютяваме в сърцата си.
Само тогава, газейки в калта на живота, ние ще преминем с Божията помощ чисти.

 

АМИН!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.