Тайнството покаяние – изповед

FacebookTwitterGoogle+VKLinkedIn
Тайнството Покаяние
Тайнството Покаяние

За да пристъпи към причастие с Тялото и Кръвта Христови, православният християнин трябва да се очисти от греховете си, сторени след св. кръщение. Това става при св. тайнство покаяние или изповед.

 

В това тайнство Сам Господ очиства и опрощава каещите се от греховете, извършени след кръщението. Защото, макар че свещеникът изслушва пред св. Кръст и св. Евангелие изповедта на каещия се, Сам Господ Иисус Христос, Който невидимо присъства при изповедта, приема разкаянието на грешника и чрез свещеника му дава прошка на греховете.

 

Прощаването на греховете се извършва, когато свещеникът произнася словата:

„Господ и Бог наш Иисус Христос, с благодатта и щедростите на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името) всички твои съгрешения; и аз, недостойният свещеник, с Неговата власт, която ми е дадена, прощавам и развързвам те от всички твои грехове в името на Отца и Сина и Светаго Духа, Амин”.

 

Ние трябва да вярваме, че този текст, произнесен от свещеника на земята, се потвърждава и на небето, защото свещеникът от името на Господ Иисус Христос, Който му е дал  власт, прощава греховете на каещия се.

Подготовка към установяване на това тайнство се наблюдава в дейността на  св. Йоан Кръстител. С думите „покайте се, защото се приближи царството небесно…” започвал проповедта си св.Йоан Кръстител[1].

 

Със същите думи Господ Иисус Христос поставил началото на общественото Си служение[2]. Правото на апостолите да прощават или „задържат” грехове било дадено чрез думите „ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата…”[3] и „каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето…”[4].

 

И двата случая трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да „прощават” или „задържат” грехове. Това обещание било изпълнено след възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена „всяка власт на небето и на земята…”[5].

 

Властта да се прощават и задържат грехове е благодатна и тайнствена. Тя е била дадена на апостолите като пратеници Христови и преминала по приемственост  на епископите и свещениците.

 

Тайнството Покаяние
Тайнството Покаяние

Дяволът лесно може да се промъкне, без да бъде забелязан, в една душа, която е размътена от беззакония, тъй както вълкът може неусетно да се приближи до кошарата в мъглив зимен ден. Но, когато душата е очистена от грехове, явяването на лукавия лесно може да се забележи.

 

Изповедта може да бъде извършена само от епископ или свещеник.

Нарушаването на тайната на изповедта е свързана с най-тежки наказания. Тайнството Изповед, учи св. Димитрий, е Божие тайнство; затова тази тайна не трябва да бъде известна никому, освен на Самия Всезнаещ Бог и на духовния отец, като свидетел и слушател на делата, изповядани от устата на каещия се.

 

„Ако някой властник, или граждански съд, или някой друг принуди иерея да разкрие някакъв грях на своя духовен син; ако заплашват и убеждават иерея със заплахи, мъчения и смърт, то той е длъжен по-скоро да умре и да се увенчае с мъченически венец, отколкото да разгласи изповедта и да разкрие Божията тайна, обявявайки греховете на своя духовен син. Защото за духовния отец е по-добре, заради необявяване на изповедта, да приеме временна смърт от хора, които убиват тялото, но не могат да убият душата, отколкото да бъде наказан от Бога с вечна смърт заради това, че е разкрил грехове.”[6]

 

Светият отец казва, че такъв пастир-духовник се лишава от Небесното Царство и се предава на вечна мъка, а така лишава от спасение и онези, които се изповядват при него.

 

Щом започнат да осъзнават своите лоши постъпки, децата също трябва задължително да се изповядват преди причастие. Православната  църква няма единно становище отностно възрастта, от която трябва да почне да се изповядва детето. Различни св. отци и църковни писатели сочат, че от 7 до14 годишна възраст е най-подходяща за начало на извършване на изповед. Изповед може да бъде извършена по всяко време.

 

Тайнството Покаяние
Тайнството Покаяние

На изповедта човек трябва да разтвори душата си, да извади на показ всички скрити помисли и тъмни тайни, да се яви във всичката си старателно прикривана дотогава духовна грозота, да се почувства духовно разсъблечен, за да го види духовният му отец такъв, какъвто е. Християнинът трябва да разкрие без стеснение всички свои грехове, защото, ако съзнателно скрие извършен грях, натоварва душата си с двоен грях. Който се изповядва с искрено разкаяние, с дълбоко съкрушение, с вяра в Христа, с надежда на Неговото милосърдие и с твърда решимост да изправи жи­вота си, непременно получава прошка на греховете си.

Какво самоунижение е изповедта, какво самоизобличаване, но колко спасителна е тя!

 

И ако след такава основна изповед той замине от земния живот, сторените, но изповядани грехове, не му се зачитат и по Божия милост получава спасение.

 

Ето пример, който илюстрира казаното: Преподобни Нифонт имал благодатната дарба от Бога да вижда съвсем ясно събитията в духовния свят. Веднъж влязъл в църква и видял, че небето над него се разтворило. Очертал се път, който водел от земята към небето и спирал чак пред Божия престол. По този път ангелите носели душата на един покойник. Зад тях следвали множество демони, които бясно викали: „Защо ни отнемате тая душа? Не знаете ли, че тоя човек, когато беше жив, беше и блудник и разбойник, и сребролюбец? Той се провини във всички грехове”.

 

Ангелите отговорили: „Знаем”, че този човек беше велик грешник, но знаем и това, че той много плака за своите грехове и преди смъртта си ги изповяда, поради което милости­вият Господ му ги прости”.

 

Демоните закрещяли: „Ако и тая душа е получила прошка от Бога, вземете тогава при себе си всички грешници! А ние тогава за какво ще се трудим?”

 

Ангелите обяснили: „Помнете, че всички грешници, които изповядват своите грехове със съкрушено сърце, получават прошка от Бога. А който умре неразкаян, него Бог ще осъди на вечни мъки с вас”[7].

 

Тайнството Покаяние
Тайнството Покаяние

Словото Божие свидетелства за много примери на истинско разкаяние. Показателен е  примерът на св. пророк Давид, който след като сторил два велики гряха, със съкрушено сърце се покаял и написал дивния 50 псалом, образец на покайна молитва. В Новия завет е емблематичен примерът на покаялия се на кръста разбойник, който с вярата си в Иисус Христос и със смиреното изповядване, че е грешен и затова достоен за кръстна смърт, бил удостоен от Христос да бъде в рая. Ето примера на св. ап. Петър, който три пъти се отрекъл от Христа, но после се опомнил, излязъл вън от първосвещеническия двор и горко оплаквал своя грях. За своето дълбоко и искрено разкаяние той бил опростен и възстановен в своето апостолско достойнство.

 

Всички трябва да пристъпваме към тайнството покаяние преди причастието, а също и когато съвестта ни е гузна и ни изобличава в някакви грехове. Можем да си записваме на листче всички грехове, за да не ги забравяме от смущение пред свещеника.

За да се причастим достойно и причащението със Светите Тайни да ни укрепява за свят живот, трябва да имаме искрено желание да не грешим и да съжаляваме за греховете, които вече сме извършили.

 

Когато се подготвяме за изповед, трябва да се постараем да си припомним всичко, с което сме съгрешили против Бога и против ближните. Трябва да простим на тези които са ни наранили с думи и дела, и да поискаме прошка от всеки, когото сме обидили. Искреното разкаяние трябва да бъде потвърдено с плодовете на покаяние. Нека се откажем от порочния си живот и да започнем нов.

 

За да можем да се справим действително и по-лесно с тези условия, ние трябва в дните преди покаянието да постим, да се молим. Покаянието е много тясно свързано с поста и молитвата. Те са подготвителни и спомагателни средства за истинско покаяние. Постът, като ни лишава от любимите удоволствия и храна, предразполага душата ни към покаяние и заедно с това умирява много от нашите страсти. А усилената молитва по време на пост, най-ясно ни показва как  да осъзнаем греховете си.

Мнозина смятат, постът трябва да се състои от отказване от блажни храни. Това е само едната страна на поста – телесния пост, който сам по себе си е недостатъчен без духовния пост. Православните християни, които са решили да постят, трябва да знаят това и да го спазват.

 

Св. Иоан Златоус ни наставлява как да постим духовно:

„Преди всичко примири се с врага си, като му простиш от сърце;

 – като видиш беден не се отвръщай от него, но му помогни с каквото можеш

– не завиждай никому;

– не осъждай никому;

– не поглеждай с пожелание;

– не протягай ръце към онова, което не ти принадлежи;

– не подавай ухо на клевети и лъжливи сведения за ближния;

– нека устата ти е затворена за всяко лошо за своя ближен

– пости с очи, с ръце и нозе, с ум и сърце!

 

Бъди благовеен във всичко – бъди всякога смирен и кротък.

Защото каква полза, ако измъчваш тялото си с неядене, а душата ти се  надува от гордост?

Каква полза имаме от това да бледнеем от пост, когато побледняваме от завист?

 

Що за добродетел е да не пием вино, а да се опиваме от омраза?

Или да не ядем риба и месо, а да изяждаме братята с клетви?

И така, както постим телесно, нека постим духовно:

-Като очистваме тялото с въздържание от храна и питие.

-нека очистваме душите си от суетни и нечисти мисли.

-нека се украсяваме с милосърдие, кроткост, смирение, примиряване с враговете, с милост към всички наши ближни.

Това е пост, приятен за Бога и спасителен за нас.

 

Постихме с пост благоприятен, благоугоден на Господа.

Пост на отричане на злото, въздържание на езика, въздържание от гняв, отлъчване от похотите, злословието, лъжите и клетвите.

Постът през който липсват тези прегрешения, е истински и благоприятен”

Изповедта е огледало за нашите постъпки и най-доброто средство да ги видим в цялата им голота и грозота. За искрено каещите се, тя не е мъка, а лечение и спасение за тяхната душа. Истинската изповед е съпътствана от разкаяние на греховете. Каещите се трябва да се признават за виновни  не поради гузната си съвест, а поради разумна убеденост, че са лоши за направените грехове и заслужават наказание. Разкаянието е самоосъждане, признаване на вината и надежда за прошка. То е придружено с искрено желание да се заживее добре, да се служи на доброто, да се забрави миналото. Превратът от зло към добро е невъзможен само за разума на човека. Поради това, покаянието като път на обновлението на човешката душа се смята като дар Божи.

 

Друго средство за очистване и омиротворяване съвестта на грешника, който вече се е покаял, са така наречените епитимии. Думата “επιτιμια” е гръцка и означава „забрана”, „запрещение”. Епитимията не е средство за наказване на християнина за извършените от него грехове, а способ за лечение – лекарство, необходимо на всеки съгрешил. Целта на епитимията е да се задълбочи разкаянието му и да го направи способен да разбере и почуства тежестта на извършените грехове. Чрез нея да се лекува душата му от духовни болести и се подпомога съгрешилия да поправи живота си.

 

В зависимост от извършените грехове се налагат различни епитимии. Такива са усилен пост, определен брой земни поклони, четене на молитви, даване на милостиня, пеене на псалми и др. Понякога свещеникът може да откаже да прости греховете на някой упорит грешник и да го лиши за известно време от св. причастие.

 

Колкото по-често се изповядва човек, толкова по-добре ще води духовния си живот. Покайното чувство трябва да съпътства всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова добре правят ония, които всяка вечер, след като произнесат вечерни молитви преди лягане от Молитвеника, направят равносметка как са прекарали деня, с какво са съгрешили, кого са обидили. Трябва да принасят покаяние пред Бога за всички свои волни и неволни прегрешения, като обещават пред всевиждащия Създател да се поправят. Това е така наречената ежедневна изповед на греховете пред Бога.

 

Според свидетелството на св. Димитрий Ростовски, на Страшния съд

за грешника по-страшно от смъртта ще бъде изобличаването на тайните и явни негови грехове пред лицето на небесните ангели и всички земни човеци: „Наистина в съдния ден, когато Господ ще тържествува над враговете Си, по-драго ще е на грешника да умре, нежели да бъде жив свързан с огнени вериги… пред лицето на всички народи с много срам”… „тогава за грешника ще бъде по-драго да паднат върху му скалите и планините, отколкото да гледа лицето на прогневения Бог”[8].

 

Единственият начин да се избавим от тоя страшен срам е да го изпитаме, в безкрайно по-малка степен, сега, на изповедта пред своя духовник. Нека изповедта бъде за нас един малък Страшен съд! Нека без боязън изповядваме греховете си, като помним, че всеки чистосърдечно изповядан грях не ще бъде явен на Страшния съд! Да побързаме към спасителната изповед!

 

„Жилото на смъртта е грехът” казва св. апостол Павел[9].

Нека изтръгнем от душите си това жило още сега, докато за нас изгрява слънце! Нека не крием в себе си смъртта!

 

Като заключение да повторим  – Много е важно да осъзнаваме, че свещеникът е само свидетел на нашата изповед, а греховете си, ние откриваме на Самия Бог и заедно със свещеника Го молим за прошка.

Като разкажем на свещеника всичко лошо, което сме вършили, говорили или мислили, и като изслушаме неговото наставление, заставаме на колене, той поставя над главите ни епитрахила и чете разрешителната молитва, в която с името и властта на Господ Иисус Христос ни се прощават греховете. И с благодатта на Светия Дух всички те се умиват от нашата душа и стават недействителни.

 

 

[1] Мат.3:2

[2] Мат.4:17

[3] Мат.16:19

[4] Мат.18:18

[5] Мат.28:18

[6] www.pravoslavieto.com – житие на св. Димитрий Ростовски

[7] www.pravoslavieto.com – житие на преп. Нифонт

[8] www.pravoslavieto.com – житие на св. Димитрий Ростовски

[9] 1 Кор. 15:56

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.