СЕКТИТЕ И ТЯХНОТО ПАГУБНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ

Христовата църква има божествен произход и предвечно е предвидена в Божието домостроителство. Неин основоположник е Господ Иисус Христос – живия драгоценен камък (1 Петр. 2:4). Спасителят основа една и единствена Църква и Той е неин единствен глава (Еф.1:22). Под водителството на Св. Дух (Йоан 16:13), Който обитава в нея (Еф.2:22) и я ожитотворява, тя расте за да бъде “стълб и крепило на истината” (1. Тим.3:15).
Православната църква е жив благодатен организъм на който членовете са вярващи хора, а глава – Сам Спасителят Иисус Христос, който я обича и съхранява във времето (Еф.5:23). В св. Църква вярващите хора са съчленени в един жив духовен богочовешки организъм, обединени от една вяра, една иерархия и едни тайнства. Чрез действието на Св. Дух и св. тайнства, респ. Божията благодат, вярващите постигат освещение и спасение. Ето защо православните християни трябва да знаят своята вяра и съзнателно да могат да я изповядват, да знаят защо я изповядват, а не я заменят с някоя друга.

 
Истината е над всичко (3.Ездра 3:35) и тя не разделя, а обединява. В установяване на истината, обаче не трябва да имат отношение “синовете на непослушанието” (Колос.3:6), а трябва да изпълним завета н аапостола: “Да бъдем винаги готови с кротост и боязън да дадем отговор всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда” (1.Петр.3:15). И така, какво представлява православието и каква е същноста на православната вяра?

Учението на нашата св. Православна църква е изложено в Никео-Цариградския символ на вярата. То е основано върху Божественото откровение – Св. писание и Св. предание, върху вероопределенията и църковните правила и канони, утвърдени на седемте всеселенски събори. То е вяра в онова, което Бог е открил на света чрез св. Пророци и особенно чрез своя Единороден въплотен Син Господ Иисус Христос и св. Апостоли, онова, което св. Църква е съхранила и св. богопросветени отци и учители църковни са изяснили. Тя е изначалната вяра на древната Христова Църква. Св. Православие притежава пълнотата на вярата. То съдържа всичко, което Бог е благословил да ни открие, необходимо за нашето спасение. В св. Православие няма нито недостиг, нито по-късен придатък, плод на човешко мъдруване. То съдържа в чистота и неповреденост богооткровените истини. Св. Църква ревниво е пазила и пази изворите на вярата, чисти от всякакъв човешки примес и е отделила доброто семе от плевелите на еретическите заблуди и разколи.

 

В продължение на векове църквите на Изтока и Запада вървели по свои собствени пътища в своето историческо развитие, но били обединени чрез общение във вярата, тайнствата и любовта. Скоро обаче увещанието на св. ап. Павел: “Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепление, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл” (1.Кор.1:10), било забравено. Вселенският идеал на древното християнство за единство, любов, братство и единомислие, осъществен в живота на Иерусалимската църква (виж Деян.2:44-47), бил помрачен. Така от пълнотата на Църквата отпаднали т.н. Древни Източни църкви, като изявили несъгласието си с нейното учение. Те се обособили в независими религиозни и християнски общности с различни наименования, като: арияни, несторияни, монофизити, монотелити и др, които отдавна вече са отживяли времето си и са станали предмет на историята. През IX и в началото на X век отношенията межу Източната и Западната Църкви се влошило. Западната Църква се обособявала все повече и повече и отклоненията й от духа и преданията на древната Вселенска Църква станали по-очебийни и нетърпими.

 

През 1054 г. бил свикан събор на царигр. патриарх Михаил Керуларий, на който взели участие представители на западната църква. Те доста дръзко поискали на събора в Цариград източната църква да признае всички папски постановления и всички западни нововъведения. Като се убедили, че няма да постигнат успех, пратениците на папа Лъв поставили на 16 юли 1054 г на престола в храма “СВ. София” в Цариград була, в която проклели царигр. патриарх и цялата източна църква.

 

Изтокът от своя страна осъдил Западната църква и произнесъл анатема против римския папа и неговите последователи. От тогава Римският епископат формално и по същина се отделил от едната, свята, съборна и апостолска църква. Така Римската църква все повече и повече отстъпвала от чистотата на църковното учение. Особенно много нововъведения те направили през средните векове. По-съществените различия на римокатолическата църква, с които дълбоко разстроиха единството на църквата са: Догматът за изхождането на Дух Свети и от Сина (Филокве), Догматът за непорочното зачатие на Св. Дева Мария, Догматът за главенството и непогрешимоста на папата, целибата (безбрачието) на духовниците и редица други отстъпления от древната християнска църква.

 

Идеята на папския престол за всемирно духовно-нравствено влияние отначало поразявала и вдъхновявала западния християнски свят. Всички очаквали, че по този начин ще се постигне единство във вярата, ще настъпи мир и единомислие между всички християни по света. Скоро обаче настъпило разочарование, защото в живота на римските папи нескрито преобладавал духът на светското властолюбие. Това довело до парадокса, през XIV век по едно и също време имало няколко папи и се създал разкол. Това ненормално положение създало тревога сред вярващите хора на запад. Започнали да се чуват гласовете на Иероним Саванарола, Джон Уиклиф, Ян Хус и др. за опомняне и преобразувания в църквата. Така същноста на римокатолицизма даде своя неизбежен плод – Реформацията. Тя се подготви постепенно, от началото на XII век. Арнолд Брешиански и Бернард Клервоски и др. ратуваха за морална обнова на римокатолическата религиозна общност. За основатели на протестанското движение обаче се смятат Мартин Лутер, Улрих Цвингли и Ян Калвин.

 

През 1517 г. Лутер въстава против индулгенциите и други злоупотерби на Католическата Църква и написва 95 тезиси върху Витенбергската катедрала, с които прави ново тълкувание на св. Писание и църковни правила. През 1520 г. той е отлъчен от Църквата и осъден на изгнание, а неговите последователи, протестирали срещу решението на сейма, обявени за протестанти. Така се обособило протестанското движение в отделно вероизповедание и продължава и до днес да произвежда голямо разнообразие в собствената си среда – хиляди деноминации.

 

На протестанска почва поради нейния краен субективизъм са се оформили не малко сектански групировки. Най-съществените, които се разпространяват широко и в нашата страна напоследък са: Баптизмът, методизмът, адвентизма и петдесятничеството.

 

Какво трябва да разбираме под думата секта? Секта е организирано и тясно сплотено общество, отделило се от официалната Църква поради коренно религиозно разномислие с нея. То е плод на свободна религиозно-философска интерпретация, която по своему търси да разреши вечните въпроси на човешкия дух за Бога, за живота, за спасението и вечноста. Секта, която и да е тя, не е и не може да бъде наречена Църква. Защото Църквата представлява от себе си богочовешки организъм, членовете на който са свързани помежду си чрез православната вяра, Божия закон, богослужението, свещената иерархия и св. Тайнства, като вървят по пътя на духовното обновление и осъществяват своето спасение. Когато не са налице тези предпоставки, няма основание тези учения и религиозни общности да бъдат наричани със святото име Църква!

 

Ето накратко какво представляват тези религиозни общности и какво е съдържанието на тяхното учение.

БАПТИЗЪМ

          Той е продължение на лутеранството, оформен в сегашната форма от Симон Менон, който изложил своето учение в книгата си “Основи на християнската вяра”, написана през 1539 г. Неговите основни идеи са, че Св. Писание е единствен източник за истинско богопознание и единственно правило и ръководство за вяра и живот. Св. Кръщение може да приеме само онзи, който познава Св. Писание, разкайва се за своите грехове и сам пожелае да бъде кръстен. Св. вечеря се извършва поне два пъти годишно. Почитането на икони, светии и всички църковни обреди са сатанинска измислица. През 1849 г. Йохан Герхард Онкен, Кебнер и Леман основали Всеевропейски баптиски съюз със седалище Хамбург. През 1894 г. и в Америка бил основан Американски баптиски съюз. Днес той съществува като световен баптиски съюз.

 

МЕТОДИЗЪМ

Методизмът се е оформил като движение в Англия през XVII век от братята Джон и Чарлз Уесли. В 1732 г. към тях се присъединил и Джон Уайтфилд. Всички те били англикански свещеници. През 1744 г. била свикана първата методистка конференция. Такива годишни конференции те провеждат и до днес. Тримата основатели на методизма не били в състояние да задоволят религиозните нужди на нарастналата методистка община. Те помолили лондонският англикански епископ да ръкоположи свещенници за методистката община, но той им отказъл. Тогава те решили да сторят това, макар и само като свещеници, и в 1769 г. братята Уесли ръкоположила за свещеници двама свои последователи. Те сами си присвоили епископска власт и започнали сами да ръкополагат не само свещеници, но и епископи. Те изготвили и своя методистка вероизповед и служебник. Методистката църква има църковна иерархия: състои се от епископи, презвитери, дякони и дяконки. Признават само две тайнства:  кръщението и Господната вечеря, останалите пет тайнства ги отричат.

 

АДВЕНТИЗЪМ

Адвентисткото учение е продължение на баптизма. Негов основател е Уилям Милер. Съществена негова особеност е, че прави опити да определи деня и часа на второто Христово пришествие. Те празнуват в събота, вместо в неделя и отричат безсмъртието на душата. Така той като изяснявал старозаветните пророчества обявил, че края на света ще настъпи през 1843 г. Когато това не се сбъднало, неговите последователи били разочаровани. Но той не се разколебал и твърдял, че Христос ще се яви много скоро на света. Това решение имало за последица разделението между адвентистите. Днес съществуват 11 различни адвентистки религиозни общини.

 

ПЕТДЕСЯТНИЧЕСТВО

Петдесятническата религиозна общност за сега е най-многобройната между всички сектантски общини в България. Основана е през 1921 г. в Бургас от трима руснаци – Горонаев, Колшовски и Заплишний – членове на Ню-Йоркската петдесятническа община. В Америка петдесятничеството се е зародило през 1900 г. в гр. Топека, щат Канзас от Агнеса Оцман ла Берж.

 

Петдесятническата религиозна община се различава от другите протестантски общности по въпросите на кръщението с Дух Свети, духовните дарби и Второто пришествие на Христа. Според петдесетниците всеки християнин има своя петдесетница в своя живот – когато се кръщава с Дух Свети, проговаря на чужд език и става жив член на тялото Христово – Църквата. Освен с кръщението с вода, за всекиго е необходимо да бъде кръстен и с Дух Свети. Никой не може да знае кога ще бъде кръстен с Дух свети, но всеки знае кога е получил това кръщение, защото в момента на кръщението с Дух Свети той проговаря на чужд език. Както баптистите, те отричат кръщението на малки деца в църквата. Те смятат, че е постигнал спасение всеки човек, който повярва в Христа и публично изповядва греховете си.

 

Това са накратко по-разпространените протестански религиозни общности в нашата страна. Като отделни религиозно-философски учения у нас се срещат и дъновизма, теософията, спиритизма и редица други.

 

От всичко казано до тук става ясно, че единствено св. Православна Църква е съкровищница на Божията благодат, т.е. на онази духовна сила, която очиства, подпомага, просвещава, освещава и спасява. Присъствието на Божията благодат се проявява в и чрез светите тайнства и се преподава от облагодатената и богоустановена църковна иерархия, каквато нямат другите религиозни изповедания. А където няма благодат и иерархия, няма истински плодоносен духовен живот, няма спасение. Цел на християнския живот е да се придобие святост чрез освещаващата благодат на Св. Дух. В св. Православна Църква има наличие на святост именно поради наличието на благодат, което ще рече, че тя е истинската Църква Божия, мистично тяло на Господа иисуса Христа.

 

Православната вяра е традиционното изповедание на българския народ. Тя е вярата на нашите деди и прадеди. Тя е нашето най-скъпо достояние, което трябва да пазим, съхраним и предадем на поколенията след нас. Тя днес повече от всякога е призвана да го води към духовен възход, проповядвайки и насаждайки в него дух на любов, мир, съгласие и добра воля. Съдбата на българския народ е неразривно свързана с Православието. Пази ли се православието – благоденства и народа ни; преследва ли се православието, подкопават ли се неговите устои – към пропаст върви Отечеството. Нашето близко минало най-блестящо потвърди това.

 

И днес св. Православие е призвано да изиграе своята роля във възраждането на нашата страна, обедняла духовно, тънеща в мрака на материализма. И днес то е квасът, който може да закваси тестото на бъдещето и да бъде хляба на спасението на нашето Отечество – Православна България!