Втората Божия заповед стои в тясна връзка с първата. Докато в първата ни се внушава да познаем Бога и само Нему да служим, във втората ни се забранява да заменяме служението на Бога със служението на нещо друго, което не е Бог. “Не си прави кумир!”. Кумирът е идол поставен на мястото на Бога. Кумирът е лъжливо божество, което измества истинския Бог!
Но нима може нещо да измести Бога?
Не, разбира се, защото Бог е единственият всемогъщ Господар на вселената. Има обаче хора, които се опитват да заместят Бога с наше нисше и правят това нещо свой бог. Такива са били суеверните идолопоклонници. Като са престанали да служат на истинския Бог, те са се самонаказали с туй, че са взели да се покланят на истукани и да им принасят в жертва дори своите деца!
И евреите били склонни към идолопоклонството. Много пъти те отпадали от истинското богопочитание. За тях Псалмопевецът свидетелства “Смесиха се със езичниците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, които бяха примка за тях и принасяха синовете си и дъщерите си жертва на бесовете /Пс. 105 : 35 – 37/. Типичен е случаят при планината Синай, където докато Мойсей се бавел да донесе плочите с 10-те Божии заповеди, народът нез наейки, какво е станало с него, си направил златен телец. Всички принесли пред него жертви и викали: ” Ето , Израилю, твоят бог, който те изведе от египетската земя” /Изх 32:4/
Виждайки тази склонност към богоотпадане у носителите на истинската религия, Бог заповядал: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата, под земята, не им се кланяй и не им служи! /Изх.20: 4 – 5/
На мнозина се струва съвсем несъмнено, че почитанието на Светите икони е грубо нарушаване на втората Божия заповед. Протестантите ни обвиняват в идолопоклонство поради нашето почитание на Светите икони.
Нека проникнем в смисъла на Втората Божия заповед, като направим сравнение между икона и идол. Що е идол? – изображение на божество, което не съществува, но което се представя за съществуващо и иска да измести истинския Бог. Идолът следователно е измама, лъжлив образ за лъжливо божество, бесовска хитрост, с която се цени отклоняване на човеците от истинския Бог. Свети Апостол Павел говори, че “Идолът е нищо в света и че друг Бог няма, освен Единаго Бога” /Кор. 8:4/
Идолът обаче иска да отнеме славата, която принадлежи на Бога и да отклони суеверните хора от пътя на спасението. Чрез втората Божия заповед Господ ни внушава да не отпадаме от вярата в истинския Бог. Чрез нея той ни предпазва от гибел. Който си прави истукани, който им се кланя и им служи, смятайки ги за божества, отказва се от истинския Бог, потъпква Неговата слава и става идолопоклонец.
Такова богоотстъпление ли вършим ние, когато украсяваме храмовете и молитвените кътчета с икони и се молим пред тях? Не защото ние не превръщаме иконите в идоли и не ги почитаме заради самите тях, а заради ония овещени образи, които те представят. Иконата не въвежда в измама, както идолите, а говори на сърцето нещо истинно и вярно. Иконата не е божество, но образ, който ни представя Бога, ангелите , светците или картина, която ни рисува някои свещени събития.
С какво право ние рисуваме непостижимия Бог? Защо например в иконата на Св. Троица изобразяваме Бога Отца като старец с бели коси /Та нима такъв е Бог Отец?/, а от дясната Му страна второто лице на Св. Троица Божия Син, като по – млад мъж, над тях пък Светия Дух като гълъб? За да представяме така Бога ние имаме библейски основания. Бог в Своята същност е наистина непостижим. Той е дух, невидим, безкраен, всесъвършен. Но ето Той, Непостижимият е благоволил да се открива на някои свети мъже в достъпни видения, понятни за човешкото ограничено съзнание. Така например Св. пророк Данаил свидетелства: “Видях, че бидоха поставени престоли и седна Старият по дни: облеклото му беше бяло като сняг, и космите на главата Му – като чиста вълна” /Дан 7:9/.
Разбира се никой няма да каже, че тая картина, в която Данаил видял Бога Отца, изчерпва съдържанието на Неговата същност. Но все пак тя ни дава основание да рисуваме в относителна вярност Бога Отца като старец с бяла коса и брада. Бог Дух Свети рисуваме като гълъб, защото той е благоволил да се яви при Кръщенето Господне на р. Йордан, или като огнени пламъчета на главите на апостолите, защото в такъв видим образ е слязъл над тях на Петдесятница. А второто лице на Св. Троица божия Син ние рисуваме като човек, защото Той е благоволил, бидейки Бог, да стане човек, да приеме плът и да живее между човеците! Рисуваме го от дясната страна на Бога Отца, понеже в Писанието тъй е казано за Него : “Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога” /Марк 16: 19/
Тъй ги е видял в предсмъртните си видения и Св. първомъченик Стефан, свидетелствайки: “Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” /Дея. 7:56/.
Иконите ни говорят истина, разкрита в Свещеното писание, разказана в неговите божествени страници, или взети от живота на Божиите угодници. Едни икони ни предават Св. Богородица с Богомладенеца на ръце. Други – разни сцени из дейността и чудотворството на Спасителя. Трети – събития от живота на светците или самите светци. Всичко това е истина. И като истина то силно действа върху душата на вярващия. То подхранва любовта към Бога и към Неговите угодници. То доближава до Бога. Тук най-добре се чувства разликата между идолите и иконите. Идолите отдалечават от Бога, иконите ни доближават до Него.
Слушайки това, протестантите може би ще се видят принудени да ни кажат: с изобразяването на Бога и разни свещени събития и лица най – сетне можем да се съгласим поради посочените библейски основания. Но защо, вие православните, целувате иконите, защо палите пред тях свещи и кандила, защо им кадите тамян, защо им се покланяте, защо се молите пред тях? Нали Исус Христос е казал, че “истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” /Йоан. 4:23-24/.
Не се ли забранява тук всякакво почитание на икони и не се ли превръщате вие, православните, в истински идолопоклонници, като се кланяте пред дъските, платната, хартиите, на които са нарисувани иконите?
Какво означава да се покланяш на Бога с дух и с истина? То значи истински да почиташ Бога и да Го обичаш от цялото си същество, за Него да живееш, за Него да си готов да умреш. Но означава ли това, че е забранено покланянето на Бога и по телесен начин? Съвсем не! Защото и сам Иисус Христос се е молил не само с духа Си, но и с тялото Си като е коленичил с издигнати очи към небето и като е падал на лицето Си. /Мат 26.39/ /Лук.22:41/.
Ако покланянето на Бога с дух и с истина означава отричане на външните форми на богопоклонението, тогава трябва да се отрекат не само иконите, но и молитвите, и псалмите, и славословията, защото те съдържат думи, които са нещо не чисто духовно.
Бог никога не е забранявал нито в Стария, нито в Новия завет външното богопочитание, стига с него да е свързано и вътрешно духовно богопочитание. По същата причина Бог не е забранил правенето на религиозни изображения, а само правенето на кумири, на идолски изображения, които отклоняват човека от истинското богопочитание. Иначе Бог не би заповядал на Мойсей да направи изображения на два златни херувима и да ги постави над Ковчега на завета, в който се пазели двете скрижали с десетте Божии заповеди /Изх. 25:18/.
Когато ние в покаяние плачем пред иконите, не сме идолопоклонници, защото плачем пред Бога и пред светиите Му, молим се на Бога и на светиите Му. Целуваме ги, защото ги обичаме. Такива чувства изпитваме, когато гледаме например образа на нашия роден светец – Св. Иван Рилски. Ние дълбоко го почитаме и обичаме!
В тая почит и обич няма нищо идолопоклонническо.
Иконите са осветени от благодатта Божия, която почива върху тях. Те са светини! С тях не можем да се отнасяме като с обикновени предмети, а трябва да ги държим на почетно място. Това може да се стори на протестантите идолопоклонничество, но то съвсем не е така. Кажете на един протестант да стъпчи Библията с крак! Ще я стъпче ли? Защо той се отнася благоговейно към тия листи, към тая материя, от която е направена Книгата на книгите! Не е ли това идолопоклонство? Не защото, ако човек дълбоко се прекланя пред Божиите думи и откровения, не може да има пренебрежително отношение и към хартията, на която са написани. Така е и иконите.
Иконите заслужават благоговейно отношение още и поради това, че много от тях са чудотворни.
Когато Иисус Христос отивал отивал да възкреси току що издъхналата дъщеря на Иаир, една безнадеждно болна кръвотечива жена с голям труд си пробила път сред навалицата, която отвред притискала Спасителя, приближила се незабелязано до Него и си рекла: “Ако се допра само до дрехите Му ще оздравея “/Марк 5:28/ И тя действително с вяра се допряла до Него.
Какво правиш ти жено? Опомни се! Не е ли това идолопоклонство? Пред тебе е живият Христос, а ти чакаш помощ от дрехата Му?
Но Господ Иисус не е упрекнал в идолопоклонство, а напротив похвалил вярата й: “Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси: иди си с миром!” /Лук. 8:48/
Почитанието на Свети икони е угодно Богу. Да почитаме Свeтите икони, които са изображения на истинския Бог и на Божиите угодници. Да си устроим молитвени ъгълчета в нашите домове и там пред техните образи да палим своето кандилце.
Връщайки се векове назад, ние виждаме, че преди IV век Християните употребявали символични изображения /Иисус Христос във вид на риба, агнец, пастир; Св. Дух като гълъб, Църквата като кораб, християнската надежда като котва/, но още в края на III век под влияние на гръцко – римското езичество християнските свещени места били украсявани с исторически образи. В VII вселенски събор се изтъквало, че още Василий Велики /329 – 379/ отдавал почит на иконите и на светиите.
Във времето на византийския император Лъв III Исивриец /717 – 741/ виждал в иконопочитанието вреден за обществото обичай, считал го за суеверие.
На VII Вселенски събор иерусалимският патриарх отправил послание в защита на иконопочитанието.
Тържеството на православието настъпило, когато жената на Теофил, Теодора и майка й Теоктиста взели управлението в свои ръце /842 – 856/ . Тя прекратила борбата против иконите. През месец февруари 842 г. в Цариград бил свикан събор, който под председателството на патриарх Методий потвърдил решението на седемте вселенски събора, възстановил иконопочитанието и предал на анатема иконоборците.