Изцеряване на разслабления (т.е. на освободения от болест), при къпалнята Витезда
„Подир това имаше иудейски празник, и възлезе Иисус в Иерусалим. А в Иерусалим, при овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.
Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, му каза: „Искаш ли да оздравееш?” Болният му отговори: „Да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене.”
Иисус му казва: „ Стани, вземи одъра си и ходи.” И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: „Събота е; не бива да си дигаш одъра.” Той им отговори: „Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи.” Попитаха го: „Кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи?”
Но изцереният не знаеше, кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място.
След това Иисус го срещна в храма и му рече:
„Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Тогава човекът отиде , та обади на иудеите, че Иисус е Който го е изцерил. (Ев. Иoaнa 5:1-15).
Къпалнята в която станало чудото я наричали Витезда – дом на милосърдието, (нейните останки са открити при археологичеки разкопки през 1881 година).
Да си представим Евангелската картина, изпълнена с болка: Един сакат човек на своята сламена постелка, редом до други инвалиди като него. Няма инвалидни колички. Придвижват се с лазене и гърчене от едно място до друго. Лежат около каменния басейн, камъните от който са така добре запазени и до днес. Тази къпалня събира отчаянието и надеждата на всички болни в едно.
Това, което ни уверява евангелският разказ е, че многократно водата се е раздвижвала, че разслабеният многократно е правил опит да влезе в раздвижената вода, че надеждата, неистовата надежда да оздравее многократно се е плисвала върху него, обливала го, давала му е сили да понечи да пропълзи до водата, но никога не е успявал, винаги някой друг го е изпреварвал. Той винаги оставал непотопен в лечебната вода и неизцелен.
Този безименен човек чакал цели десетилетия, измъчван от непоносими страдания, но нямало, кои да се трогне от мъките му и да му помогне. Нямал си човек. Такова било човечеството преди идването на Човека Христос. Всеки бил зает само със себе си, със собствените си грижи, затворен в своите лични интереси и не виждал нищо извън тях.
Какво признание за неговата самота и отхвърленост от обществото и каква горчивина се крие в този израз – нямам си човек. С думите си сякаш ни казва:
„ Болен съм, защото нямам ближен, сакат съм, защото никой не ме обича, изсъхнал съм, защото от никой не получавам любов. Но, аз го заслужавам, аз не се гневя, аз не протестирам, аз не обвинявам Бога задето си нямам човек, защото това е, което заслужавам.”
Тези думи на болка се събирали в сърцето му в продължение на тридесет и осем години, но през цялото време вярвал че Господ не го е изоставил и ще му помогне. Неговите безмълвни стонове на сърцето били чути.
Сам Господ се спрял точно до него. Иисус приклекнал и прошепнал:
„Стани, вземи одъра си и ходи”. С тези думи сякаш му казал: – Аз съм до тебе, Аз съм твоят най-ближен, ти си най-малкият от моите братя, а никой не те посети, ти си в най-голямата нужда, а никой не ти помогна, само те подритваха и подминаваха, изблъскваха и прескачаха твоето изсъхнало и безпомощно тяло, никой от тези хора не се спря при теб, никой не те помилва, никой не те попита какво ти е, никой не те извлачи до целителната вода, сега Аз те изцерявам, стани, вземи одъра си и ходи.
Всички останали са били впили погледа си в него. Всички в потрес и онемяване са гледали ту Иисус, ту него, най-сакатия, най-окаяния, най-малкия от братята да върви изправен, със сламената постелка под ръка, да прави неуверено крачка след крачка, крачка след крачка, под изумените и ядни погледи на останалите.
Тези, които нямали сърце да му помогнат, докато той чакал безпомощно край целителната вода, те, същите, побързали веднага след първите му неуверени крачки да обвинят Иисус, че нарушава съботата, нарушава закона, нарушава правилата. Иисус нямал право да изцелява в събота. А разслабеният нямал право да носи одъра си в събота. Това са хора без сърце, без душа и далеч от ближния.
Както казахме, такова е било човечеството преди идването на Човека Христос. Но нима сега е по-различно. Повечето от нас са заети само със собствените си грижи, живеят един монотонен живот, гонят само личните си интереси, затворени са в своя живот и не виждат нищо извън него.
А всички ние сме заобиколени от сакати и болни хора. Много от тях са болни физически, но повечето са парализирани духовно. Такива хора, забравили Бога, нетърсещи духовно спасение, живеят примитивен живот изпълнен с наслада и удоволствия. Под външната усмивка, техните очи са празни, уплашени, отчаяни и изпълнени с тъга, защото са загубили смисълът на живота….
Затова, нека се вгледаме в нашите семейства, сред приятелите и познатите ни, в който и да е случайно срещнат човек, и да си поставим въпроса, каква е неговата нужда и какво може всеки един от нас да направи за него?
Да влезем в неговия живот, като му помогнем с каквото можем и да му докажем,че той не е сам, не е забравен, не е презрян и не е излишен, някой го е видял с очи и е откликнал със сърце.
В този наш ближен ние трябва да разпознаваме разслабения от Евангелието. Той е най-малкия брат на Иисус, когото сме призвани да нахраним, да напоим, да посетим, да помилваме. И когато погледнем в изсъхналите му очи, да разпознаем в тях очите на Самия Иисус Христос.
Клип на Мария Стойкова