„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”

Господ Иисус Христос започна своето учение за блаженствата с думите: „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3)

Първата добродетел, която Той възвести, по единодушното свидетелство на св. Отци е смирението. Бедните по дух са смирените. 
Старият свят погина от гордост и породилите се от нея грехове.

Новият свят, основан от Христос, получи за своя основа смирението. В съвременния живот повечето хора подценяват смирението като добродетел. Считат го за мекушавост и слабост в характера на човека, като намират гордостта за нещо достойно за похвала. „Времената са такива, казват те, че няма място за смирение в живота”.

Тези хора не разбират, че времената са едни и същи и вчера и днес. Те не се менят. Смирението си остава винаги добродетел и то не губи своята стойност. Бисерът и в калта захвърлен пак си остава бисер.

Други  смятат, че смирението унижава човека пред другите. Това не е така, смирението не е унижение. Унижението се изразява в ласкателство, лицемерие, лукавство и скрита завист. С тези си качества търси само лична изгода и потъпква всякакво човешко достойнство.

Докато смирението е безкористно и произтича от съзнаване на своите слабости и грехове. То не е отстъпчивост без мярка,  непротивене на злото и не зачитане достойнството като човек. Напротив. Смирението винаги побеждава, но с кротост, с търпение, с отстъпчивост, с любов и с отвръщане на злото с добро.

Модерните мислители забравят, че всички  хора са прах пред Божието величие, всички са грешни, всички са равни пред Бога. Никой не превъзхожда другите. Всички еднакво имат възможност да получат Божието благоволение, даровете на св. Дух и Царството небесно, защото всички са равни.

Смирението е добродетел, която принижава човека до равенство с всички и същевременно го възвишава като го прави равноправен на другите. Еднакво заслужава похвала, както в бедните колиби, така и в богатите дворци. То е необходимо и в мисъл, и в думи, и в поглед, и в глас, и в походка, и в движения, и в облекло, и в дома, и на улицата, и пред обществото. Смирението е добродетелта, която е създала авторитета, братството, любовта към бедните и към всички хора, независимо от разликата им по народност и верови убеждения.

Основата на хуманността не е в световната цивилизация, а в християнското смирение.

Истинският духовен живот започва със смирението.

Смирението изгонва раздразнителността и гнева от сърцето на човека и го прави да живее в мир с всички. То е път на святост, път на съвършенство, стълба към небето, врата небесна, добродетел, която сближава човека с ангелите.

 „Смирението е основа на светостта” ( Св. Киприян Картагенски)

Смирението е причина човек да види своята духовна окаяност и да се заеме със своето изправление. Колкото човек се издига и приближава към духовната светлина, толкова повече душата му се просвещава и очиства.

Дълбокомъдрите светци са се издигали до върха на съвършенството, благодарение на смирението си. Когато са били хулени и наклеветявани, не  се сърдели никога на своите гонители. Напротив, виждали в тяхно лице свои благодетели и затова са ги обичали в душите си и са се молели за тях. Св. отци са били дълбоко смирени и затова, защото смирението е основа на послушанието – един от важните монашески обети. Без смирение няма послушание.Човек трябва да съзнае, че сам не може да живее богоугодно, ако няма кой да го наставлява и ръководи. Той трябва да подчини своята воля на друга,  по-добра, да съзнае своето безсилие, греховност и нужда от духовно ръководство, а това предполага смирение.

Смирението изчиства сърцето от пороците  и обкичва душата с божествени добродетели.  В основата е на всички добрини, като самичко остава винаги в сянка, защото такова е неговото свойство – да не се показва, да не търпи човешка прослава. Ако започне да се показва, добродетелите  изчезват  и човекът  погива духовно. Без смирение добродетелите не са добродетели, а лъжа, лицемерие, нагаждане и измама.

„Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението придава съвършенство на добродетелите. Без сол храната лесно се разваля; без смирение добродетелта  лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпеливост и погива” (житие.Фил. Московски )                   

Основното качество на смирението е кроткостта. Истински смиреният човек е кротък не само тогава, когато всички са внимателни към него, а и когато е най-тежко оскърбяван, не загубва добродетелното си спокойствие, не кипва в гняв, кротко претърпява и сърдечно прощава. Смиреният търпи мъжествено, когато го презират и искрено мисли, че това заслужава.

Вижда постоянно своите недостатъци, никого не осъжда, не се присмива, не гледа чуждите грехове и смята себе си за най-лош от всички. Покорен е към всеки, с радост услужва и гледа да е в полза на всички. Не се дразни, когато на другите оказват почести и не завижда на чуждите успехи.

У смирения човек не се появява зла мисъл. Дори и да се появи, тя скоро бива отпъдена. Лукавството е непознато на смирения. Той не се преструва на доброжелател, защото е истински такъв. Не търси чрез ласкателства и подлизурства облаги, защото няма нужда от тях. Презира похвалите в които са скрити толкова опасности за душата и се радва на униженията.

С подлите хора се отнася кротко, простодушно и любвеобилно.

Не говори много, не налага своето мнение, разбирания и желания, а кротко мълчи и кротко отговаря.                                                        

Господ Иисус Христос е учител на смирение и най-съвършен образец на такова.

На тайната вечеря даде на апостолите Си нагледен пример за това, не само на думи, но и на дело. Препаса се с кърпа и изми нозете на Своите ученици, наставлявайки ги:

„Ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:14-15).

Според св. Амвросий Оптински смирението има три степени:                                                         

Първата степен е да се покоряваме на по-горните от нас и да не се превъзнасяме над равните.

Колко много са ония, които се противят на по горните: такива са непослушните ученици в училището, непокорните граждани в държавата, горделивите християни в Църквата. Всеки, който в една или друга форма се противи на която и да било законна власт, е далеч от всяко смирение.                                      

Втората степен на смирението е да се покоряваме  на равните и да не се превъзнасяме над по-малките. Как да се покоряваме  на равните?

Нашето същество иска да заповядва, мечтае за почести, похвали и се противи с всички сили на такова смирение. Гордостта не ни позволява да се покорим на равните. Самолюбието ни забранява да се приравним с по-малките от нас. Често си казваме „Как ще се подчиня на равните с мен? Та аз съм по-умен от тях, по-добър, по-надарен.” И това е  доказателство, колко сме далеч от истинското смирение и колко сме оплетени в мрежите на гордостта.

Третата и най-съвършена степен на смирението е да се покоряваме  на по-нискостоящите от нас и да мислим, че сме нищо и не сме достойни за човешкото общество. Това вече се вижда  невъзможно, но всъщност то е било осъществявано от богопросветените мъже . Всички са се смятали за последни грешници и за най-недостойни между човеците.

В Стария Завет праведният Авраам, нарича себе си прах и пепел (Бит. 18:27).

Св. пророк и цар Давид е казвал в дълбоко смирение за себе си: „Аз пък съм червей, а не човек” (Пс. 21:7).

Св. ап. Павел се нарича най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол (1 Кор. 15:8-10).

Такова смирение са имали всички Божии праведници и това смирение ги е издигнало до святост. Колкото повече се е носила славата им, толкова повече са се смирявали и  се считали за последни грешници. И колкото повече напредвали в духовно отношение и се доближавали с добродетелите си до Бога, толкова повече са осъзнавали своята греховност и недостойнство пред Него.

Да запомним думите на Господ Иисус Христос:

 „Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб.” (Иоан. 5:41)

За да осъзнаем по добре какво е смирението, ще  разгледаме греховете, свързани с него.

В противовес на основната добродетел – смирението е гордостта. Тя е началото на всеки грях и корен на всички злини. От гордост падна един от първите ангели, възмечтал се да стане равен на Бога.

 „Как падна ти от небето, денице, сине на зората” – се удивлява св. пророк Исаия. „А в сърце си викаше: ще възляза на небето, ще въздигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината … ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята”(Ис.14:12-15)

С гордост сатаната прелъсти първите човеци, като им каза. „Ще бъдете като богове”( Бит.3:5)

Но бедата е там, че дяволът не може да ни направи като богове. Той е лъжец. Неговите обещания са празни. Подмамвайки ни нависоко, той ни сваля дълбоко. Адам и Ева пожелаха да станат като богове. Но какво излезе? В някои отношения те паднаха по-низко дори и от животните. Оттогава гордостта стана стихията на дявола. Тя е универсалният му инструмент, чрез който той върши всичките си зли замисли.

От безумната гордост произтичат всичките проблеми  в днешния покварен свят. От нея са всичките падения на модерния човек. Колко писатели, колко философи, колко политици, колко завоеватели в сляпа гордост са забравяли, че  все пак са смъртни. Залавяли са се за грандиозни и надвишаващи силите им дела, започвали са да строят вавилонски кули, възгордявали са се и против Самия Бог и са завършвали жалкия си живот едни в страшни болести, други в пълно разорение, трети в крайно унижение, четвърти в лудница и всички заедно – в ада!      

Заразените от гордост хора се намират под влияние на бесове (обсебени). При тях гордостта се появява незабелязано като постепенно расте и завладява изцяло човека. Тя е опасна като зараза и унищожава всички добродетели. Гордостта е като огън, ако не се изгаси на време застрашава да изгори цялото тяло. Заслепява човека и прави да не вижда собствените си грехове и недостатъци. У горделивия човек нравственото съзнание е притъпено, а това е опасно за живота на душата.

Гордият дух всякога противоречи и от никого не желае да бъде поучаван. Той е деспотичен, крайно себелюбив и жесток. За горделивеца е по-добре да го убиеш, отколкото да го изобличиш или унизиш. Той никога не се признава за виновен и не знае, че даже и да изпълни човек всички Божии заповеди, само с гордостта може да се опропасти. Грешните хора обикновено са горди. Те са грешници  поради гордостта си, която им пречи да се смиряват пред Божията воля и да изпълняват Божиите заповеди. Хитрият изкусител – дявола знае как да доведе всекиго до гордостта.

– Глупавите по природа, той гледа да възгордее като им внушава, че са умни или че притежават други  качества.

– Умните величае заради ума им.

– На нечестивите внушава гордо упорство против Божията воля.

– Благочестивите възгордява с това, че изпълняват Божиите заповеди.

Така, чрез гордостта попадат под властта на сатаната всички, които се поддават на неговите хитрини – и вярващи и невярващи, и умни и глупави, и грешни и праведни. А тъкмо това е неговата цел – да откъсне всички от Бога. Защото един възгордял се човек не може да бъде в общение с небето, откъдето гордостта бе изгонена. Той може да общува само с дявола, с когото се е сближил чрез възгордяването си.

Има добродетелни хора, които постят, молят се, посещават болни, раздават милостиня и проявяват много любов към ближните.Но нека се запитаме, дали техните добри дела почиват върху смирение? Не се ли крият, зад всички тия прояви гордост? Защото човек може да върши от гордост всички добродетели и да се откаже от всички пороци. От гордост човек може да престане да лъже. От гордост може да започне да постъпва много честно. От гордост може да извърши всевъзможни жертви, стига само да чуе да казват за него: „Вижте как благородно постъпва!”.

От гордост и от жажда за похвала може да се стигне даже до себепожертвувание! Светът е пълен с високи дела, извършвани от гордост. Рядко са тихите и съвършени души, които не тръбят пред себе си, а вършат доброто си от любов към Бога, от смирение, без да очакват похвала за себе си от човеците. Попитали веднъж преподобни Паисий Велики, коя добродетел е най-висока. Той отговорил:

„Оная, която се върши тайно и никой не знае за нея” (житие на преп. Паисий Велики)

Гордостта пречи на всеопрощението и допринася за враждата между хората. Всички войни и кръвопролития са продиктувани от този порок. Горделивият човек не прощава, мрази вечно и винаги търси удобен момент, за да отмъсти.

„Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа: можеш се обзаложи, че той не ще остане ненаказан.”( Прит. Сол. 16:5 )

Гордостта не се изразява само в една външна надутост, в презрение към другите и в осъждане на неприятните нам хора. Гордостта има много тънки и едва уловими прояви. Когато ни погледнат малко накриво или ни отправят някоя оскърбителна дума и ние се засегнем от това, издаваме, че сме горди. Когато не ни поздравят и окажат очакваното внимание, а ни отминат мълком, ние възнегодуваме в душата си, пак проявяваме гордост. Когато жадуваме да чуем нещо добро за някоя наша постъпка или някое наше качество, пак сме ръководени от гордост. Когато Господ ни смирява чрез някои сполетели ни нещастия, а ние недоволствуваме от съдбата си и роптаем против Бога, пак ни гнети гордост, понеже се смятаме достойни за по-добра участ.Тук е мястото да приведем прекрасната мисъл на свети Йоан Лествичник:

„Смиреномъдрие проявява не този, който сам себе си злослови (защото кой няма да понесе укор от самия себе си?), но онзи, който, бидейки укорен от друг, не намалява любовта си към него”.

Гордостта не е такова грубо качество, че да можеш да го видиш веднага. Гордост може да се крие и в най-добре изявеното смирение.

Човек може да има най-честни намерения да спаси душата си, но поради духовна неопитност и неведение може да се възгордее, че е стигнал до смирение. И молитвите, и постът, и добрите дела, и всичките подвизи на такива хора отиват напразно. Защото те не са се стремили чрез делата си да достигнат смирението, а са се увлекли неусетно по надменността, която води до духовна смърт. Истинският християнин се пази не само от явната гордост, но и от фалшивото смирение.

Фалшиво смирение е да се показваш смирен от желание да те похвалят.Това е гордост, но преоблечена в смирени дрехи.  Само отвън има вид на смирение, а отвътре клокочат всякакви демонски страсти. Фалшиво смиреният все се озърта, за да види, дали го забелязват, дали говорят за него, дали го обожават. Виждайки, че смирението носи похвали и почести на ония, които го имат, слага маската на привидното благочестие, с цел да се прослави и той чрез него. Такъв човек показва, че въобще не е разбрал същината на смирението. Това  фалшиво смирение не спасява. Лицемерното смирение представлява голяма опасност не толкова за светските хора. То е най-опасно за духовниците, особено за монасите, чийто път по преимущество е пътят на смирението. Знаейки колко трудно се достига истинското смирение, те често се преструват на смирени от желание да придобият евтина и бърза слава.

Не рядко са и набожните християни които се поддават на това изкушение – да се правят на смирени. За да се избегне това фалшиво и пагубно смирение, св. Отци съветват нищо сами да не говорим за себе си: нито добро, нито лошо, а да внимаваме над душата си и вътрешно да се борим с всички нейни порочни движения.

Корят ли ни, трябва да мълчим и да не се оправдаваме, защото ще излезе гордост.

Хвалят ли ни, пак трябва да мълчим и да не противоречим, защото ще излезе лицемерие.

Човек трябва да се стреми да придобие вътрешно смирение, което нито от укорите се разстройва, нито от похвалите се вълнува.

Лицемерното смирение има толкова общо с истинското смирение, колкото сламата със златото.

Много хубаво охарактеризира фалшивото смирение св. Тихон Задонски. Той казва: „Има такива люде, които отвън се показват смирени, но отвътре нямат това. Мнозина свалят от себе си разните чинове и титли на тоя свят, но не искат да свалят високото мнение за себе си; отричат се от честта и мирския сан, но искат да жънат почести заради светостта си. Мнозина не се срамуват да се наричат пред хората грешници, или даже най-грешни между всички, но не искат да слушат това от другите и затова само с устата си се наричат такива. Други, като сърп, имат превит врат, но вътрешно се превъзнасят с ума си. Някои правят ниски поклони пред братята си, но в сърцето си остават непреклонни. Друг ходи в раздрани дрехи, но не иска да раздере сърцето си. Мнозина говорят малко и тихо, а други съвсем и не говорят, но в сърцата си непрестанно хулят своите ближни. Някои с черно расо и с мантия покриват тялото си, но сърцето си не желаят да покрият. Всички те нямат смирение в сърцата си, а лицемерие. Такива хора са подобни на мях, надут с въздух, който изглежда напълнен с нещо, но когато въздухът се изпусне, става явно, че той е бил празен. Или по думите на Христа, те са подобни на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота (Мат. 23:27).

Всички тия наставления св. Отци ни дават, за да ни предпазят от опасностите на лицемерното смирение, което не само, че не спасява душата на човека, но я прави и достойна за повече наказания. Единствено спасително е само истинското смирение.

Гордостта има три степени. Първата степен е невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава.

Тщеславие е старо славянска дума, която в превод означава пустославие – гонене на празна слава. Тщеславният човек е жаден да чуе похвали и одобрение  за себе си. Най-унизителното е, че ги търси от хора, чието мнение дори не уважава.Той се радва когато другите се възхищават на красотата му, облеклото му, знанията и дарбите му. Тези лъжливи похвали  лишават душата от небесна награда и я погубват. Иисус Христос казва:

„Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят: инак, няма да имате награда при небесния Ваш Отец”.( Мат. 6:1)

Заразените от тщеславие хора се възгордяват със знания, богатства, слава и власт. Те са заслепени и такива човеци са крадци, защото се хвалят с чуждо богатство, което не е тяхно, а принадлежи на Бог.

За да преодоляваме този порок, нека помним, че всичко добро и хубаво, което имаме, е от Бога и нека си казваме често псаломския стих:

„Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!”( Пс.113:9)

Тщеславието погубва човека не само пред Бога, но и пред обществото в което живее. Изгубва доброто му име, ако се е ползвал с такова.

В Евангелието се казва: „Който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири – ще бъде въздигнат.”( Мат. 23:12)

Но как да се борим с това тщеславие, което тъй леко възниква в душите ни, и което тъй много услажда суетните ни сърца?

По съвета на Св. Отци когато чуем похвала, трябва да си спомним нашите беззакония и грехове, и веднага ще ни смири съзнанието ни, че хората ни хвалят, защото не ни познават във всичката ни душевна окаяност. Тогава дори може да се яви у нас спасителното чувство, че ние заслужаваме не похвали, а укори, наказания и посрама. Много бързо прогонва тщеславните настроения в душата мисълта за Частния Божий съд, на който ще се открият всички наши тайни дела и ще се осъдят всички наши срамни грехове. Страхът Божий е най-силният враг на тщеславието.

Ако пък тщеславието се поражда у нас не вследствие на похвалите, идещи отвън, ако то блика само от дълбините на нашето покварено сърце и ни шепне с ласкателния си глас: „Виж, колко умно постъпи! Виж, колко добър се показа! Виж колко мъдро приказваш!”

Тогава, по съвета на епископ Теофан Затворник, трябва веднага да се заемем с борба срещу това възникващо в душата тщеславно чувство. „Борете се и ще победите!”, казва той. Първото, което трябва да се направи, е да осъзнаем и почувстваме, че тоя помисъл (т. е. тщеславният) е враг (на душата). Когато го осъзнаем, ще изпитаме неприязън към този помисъл, и тази неприязненост ще го отблъсне.

Трезвото осъзнаване какво представляваме ние, колко малко сме извършили, и колко много още ни предстои да постигаме, може да ни смири и отрезви. Затова по-добре е дори нищо преславно да не извършим в света, отколкото чрез извършването му да се превъзнесем.

 „По-добър е смиреният разкаял се грешник пред Бога, отколкото горделивият праведник”.

Тщеславието се прогонва от истинското и дълбоко себепознание.

Само християнина може да има истинско познание за себе си. Да познаеш себе си, означава, да имаш знание за своето произхождение, за сегашното си състояние и за своето бъдеще. Самопознанието се състои в правилно познание на своята човешка природа – на нейните сили, способности, немощи и недостатъци. Такова познание за себе си може да получи човек само при светлината на Св. Писание. Самопознанието е нужно за да имаме правилно отношение към Бога. Който не се познава, той не може да познава и Бога и следователно да изпълни и задълженията си към Него.

Защо се хвалим ние обикновено? Защото се сравняваме с по-нискостоящите от нас. Но, ако се съпоставим с по-високостоящите, колко по-несръчни, по-лоши, по-неразсъдливи и по-глупави ще се окажем от тях! Св.  Димитрий Ростовски прекрасно казва: 

 „Някои извършиха много добродетели, раздадоха имота си, оставиха богатства, направиха преславни неща, просветиха света, умъдриха човеците, спасиха много души и пак не се похвалиха. А ти, без да си извършил нещо добро, без да си направил някое богоугодно дело, за нищо и никакво безумно се хвалиш. Не се хвали прочее сам ти, но гледай, дали Бог ще те похвали. Защото ако направиш нещо добро, и без твоята хвалба Бог ще го узнае. И, ако е Нему угодно, и без да искаш ти, Той ще те прослави… Той няма да остави ни едного без голямо възмездие”.

На друго място св. Димитрий чудесно изразява същата мисъл:

 „Ако сам хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”

Сам Спасителят ни е научил как да лекуваме болестта на славолюбието. „Кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук. 17:10).

 Колко отдълбоко е пресечен тук коренът на тщеславието с думите:

 „Кога изпълните всичко”! Кой от нас може да се похвали, че е изпълнил всичко? Никой.

Човек няма основание с нищо да се хвали, защото няма нищо свое, всичко му е дадено. Само греховете са негови, защото са извършени от него без ничия чужда помощ. Не може да се каже същото и за добродетелите. Защото всяко истинско добро се извършва с Божията помощ, с подкрепата на благодатта, която ни се дава в тайнството св. Кръщение.

 „Без Мене, казва Спасителят, не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5).

Колко е дълбоко християнското Откровение! То единствено ни учи, че ние нямаме право да се превъзнасяме с добродетелите си, защото всички те са постигнати, наистина, не без участие на свободната човешка воля, но със силната подкрепа на Божията благодат. Без тая благодат всичките най-големи усилия на нашата свободна воля не биха ни изкачили до върха на съвършенството, на който са се издигали светците.

 „Срамно е да се превъзнасяш с чужди украшения”, говори премъдро св. Йоан Лествичник. „А крайно безумно е да се гордееш с Божиите дарования”. Защото кои добродетели сме постигнали без помощта на разума, а той ни е даден от Бога.

Ако тщеславието не бъде изкоренено от душата, то като плевел бързо пораства, заглушава всичко свято и добро и преминава в по-горния стадий на развитие:  Втората степен на гордостта  – надменността. 
Надменният човек е поставен от дявола на по-високо стъпало, отколкото тщеславният. Надменността е сатанинско качество. Както дяволът намира наслада от това да причинява скърби и нещастия на хората, така и надменният гледа чрез опозоряването, осъждането и обезчестяването на другите, единствен той да остане на почит между хората.

Надменният човек вижда само своите достойнства и се надценява. За другите той говори гордо, понякога благосклонно, рядко снизходително, а най-често презрително. Равните на себе си той поставя под себе си. Към по-нискостоящите е груб и жесток. По-надарените от него и по-издигнатите, той снизходително и милостиво оценява, но, ако се впусне в откровен разговор се вижда, че измежду всички, все пак поставя себе си на първо място.

Надменността сама себе си величае. Тя не търпи чужди мнения, не обича да търпи критики за себе си. Разбира се, и в надменността има различни степени и нюанси. Един е по-слабо надменен, друг гори от себепревъзнасяне. Тук играе роля и степента на умствено развитие, образованието и общата култура на човека.

Простият е глупаво надменен и ще се скара с нас най-вулгарно, ако му  противоречим или го изобличим в нещо.

Културният е изтънчено надменен и ще гледа да ни покори чрез някои свои качества.

В съвременното общество, надменният се познава по това, че той все обича да налага своето мнение. Винаги е уверен в своята правота и знае само да се хвали. Своите успехи преразказва, многократно „аз тука…аз там… и ако го оставим да говори – всичко каквото каже ще бъде едно похвално слово за самия себе си и за неговото „аз”. Надменният не само се любува на своите качества, но и не харесва нищо у другите. Той се мисли за най-умен, най-съвършен. Чака радост оттам, откъдето тя няма да дойде-от похвалите, които са краткотрайни и често лицемерни. Завист го изпълва при вида на неговите съперници. А завистта, подобно на оцета, разяжда собствения си съд. Надменният е гневлив. Започва да осъжда и унижава другите, но себе си не самоосъжда. За него няма добър човек. На всички намира недостатъци и слабости, а своите не вижда. Когато някой му ги посочи, той се сърди, честолюбието му страда. Съвети, увещания и наставления не иска и не търси.  Свикнал е да жъне похвали, а не да му правят забележки и затова болезнено преживява незачитането на неговата личност.

Надменността прави хората зли, недружелюбни, свадливи, паметозлобни, гневливи, нежелаещи да простят. Ако съберем  двама горделивци да живеят, не ще могат да се търпят. Постоянно ще се карат. Всеки един от тях ще смята себе си за прав. Два остри камъка брашно не мелят.

Надменният никога не се покорява. Дайте му някой хубав съвет – той няма да го изпълни. Ще постъпи по своему, та макар и големи беди да произлязат от тая негова безразсъдна постъпка. Надменността размирява тихите семейства, разстройва селата, окървавява вечерите, бунтува масите, запалва целия свят и настройва всички против всички. Нищо тъй не руши дружелюбния живот и обществените порядки както надменността.

Тя разединява, защото в нея няма нито смирение, нито любов, които единствени съединяват, спояват и съзиждат. Всеки надменен човек е за себе си нещо като малък бог. И както на божеството се оказва особено внимание и почитание, тъй и той от всички иска жертва и уважение към своята особа, без да се чувствува някому длъжен в нещо.

Такъв човек, затвърди ли се окончателно в това свое гибелно себепревъзнасяне, може лесно да стигне и до третата и най-страхотна степен на гордостта, а именно до възгордяването против самият Бог.

На тая степен се бе издигнал самозабравилият се Денница. Но тая висота бе толкова шеметна за него, че не можа да се удържи на нея и се провали. Гордият, започнал от „невинното” тщеславие, може да стигне до пълно всатаняване.

Днешното паднало човечество не иска да признае гордостта за грях, а дори я смята за добродетел. То толкова е объркало понятията, че се присмива не на сатанинската гордост, а на смирението.

Смята се за напълно нормално човек да е горд, да цени собственото си достойнство, да пази своята чест и да защищава своето аз. Но зад всички тия думи – чест, достойнство, самолюбие – се крие демонската гордост. Изобличете такъв един рицар на „благородното” самолюбие в някакъв негов грях! Той няма да понесе това оскърбление с християнско смирение, а веднага ще се озлоби и ще кипне. И в пламъците на неговия „благороден гняв” ще блесне ликът на сатанинската му гордост.

Ако гордостта е толкова високо морално качество, защо Иисус Христос никъде не казва: Бъдете като Мен горди! Защищавайте своята чест!, а заповядва тъкмо обратното:

 „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39).

Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина, да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Тя е пагубна. Слага край на духовния живот и пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие:

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Гордостта отнема благодатта от ония, които са я получили. Тя е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй благодатта и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също сърце. Човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Никой човек не е в състояние да изправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуща за наше добро. Такива са страшните болести, внезапното разорение, смъртта на близък човек. Разбира се, тия лекарства не действат магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. Това зависи от свободната воля на човека, как той ще ги използва. Ако не възроптае и не вземе да хули Бога, ако осъзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом.

Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, вечните адски мъки ще ги смирят отвъд. Но ще бъде вече късно и безполезно!… 

Високо качество е смирението, защото то ни прави синове Божии, въвежда ни в Царството небесно и ни отваря вратите на рая.

Св. Йоан Лествичник категорично се изразява:

„Покаянието събужда човека; плачът чука на вратите на небето, а светото смирение ги отваря”.

Колко грешници са изпреварили много мними праведници в Царството небесно! Разбойници, блудници, крадци, лъжци и всякакви други грешници чрез смирението си, са ставали светци. Затова пътя за спасението на всеки е светото смирение. То е толкова силен ходатай пред Бога, че прощава много грехове и дава велики блага. Достатъчно е съгрешилият да се смири, за да бъде приет в общение от Бога. Съгрешавали са мнозина, но чрез смирението си пак са възстановявали връзката си с небето. Съгрешил някога тежко и великият праведник св. пророк и цар Давид. Извършил прелюбодейство и убийство. Но принесъл Богу смирено покаяние. Той извикал пред изобличилия го пророк Натан: „Съгреших пред Господа!”

И веднага чул: „Господ сне от тебе греха ти!” (2 Цар.12:13).

Поразен от силата на смирението и от величието на Божието милосърдие, св. цар Давид написал чудния покаен псалом: „Помилуй ме, Боже!”(Пс.50), в който е изразил дълбоката мисъл, че Бог никаква друга жертва не иска от нас, освен сърце съкрушено и смирено.

 „Защото да би искал жертва, аз бих Ти дал”, говори Давид към Бога и продължава: „Но към всесъжения (или както тълкува св. Йоан Лествичник: глад, жажда, пост, и други подвизи) не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. (Пс. 50:18-19).

„За тази единствена жертва, казва Св. Симеон Нови Богослов, се случват болестите, скърбите, неприятностите, самото падение, душевните и съпътствуващите ги телесни страдания”, все с тая цел: да се смирим пред Бога и чрез това да се спасим.

Толкова силно и велико е смирението, че то може да умилостиви разгневения Бог и да заличи всеки грях. В него е скрита славата Божия. Св. Исаак Сирин го казва:

 „Унизи себе си и ще видиш славата Божия в себе си!”

Това означава: Смири се и ще бъдеш въздигнат! Понижи се пред всички човеци, и Бог ще те постави на първо място в Царството небесно!

Бягай от почестите и с чест ще бъдеш увенчан в рая! Бъди слуга и на по-нискостоящите от тебе, и Бог ще те прослави! Ето това е истинското смирение!

Със смирението е свързан един чуден парадокс: колкото по-добродетелен става човек, толкова по-грешен се чувства. Но не виждаме ли същия парадокс и при гордостта, само че обърнат към страната на греха?

Колкото повече се възгордява и следователно огрешава човек, толкова по-прав се мисли.

Има нещо много естествено в съзнанието на праведника, че той е недостоен и грешен. Мъдрият Паскал е схванал отлично това явление и го е изразил така:

 „Има само два вида човеци: едните праведни, които се мислят за грешни, а другите – грешни, които се мислят за праведни”.

Един древен велик подвижник е пророкувал, че в последните времена няма да има строги аскети и големи подвижници. Тогава истинските християни ще се спасяват само със смирение и с него ще достигнат  съвършенство.

В обобщение трябва да кажем че, смирените са бедните духом. Това са онези, който се считат искрено за най-големи грешници и осъзнават, че нямат нищо добро в себе си. Постоянно се каят пред Бога и вършат тайно добрините си. Всички изпитания в живота приемат благодушно, никога не роптаят и винаги и за всичко благодарят.

Каквито и добродетели да има човек, ако не придобие смирено сърце, не може да постигне спасение на душата си.

Сърце, в което има гордост, няма място за смирение. Гордостта е мрак и няма нищо общо с Божествената светлина.

Бедното днешно човечество е тръгнало по най-гибелния път – по пътя на гордото безбожие. С това си поведение само подпомага идването на апокалиптичните ужаси, които ще се изсипят върху него заради отстъплението от Православната вяра, заради безбожието, заради порочността и сатанинската гордост. И най – ограниченият човек, ако се замисли за бъдещето си, ще осъзнае, че то не е вечно и че краят му не е много далеч. С всеки изминат ден се приближава към него. От земя е произлязъл и в земята ще отиде след смъртта си.  И там всички са равни, независимо от статута в земния живот. Цар и войник, беден и богат, учен и прост. Как да живеем тогава?

Да се смирим и да тръгнем по пътя към Бога.

Смирението е онова блажено богатство, с което се спечелва Царството небесно. Това богатство краси душата. Не се купува с пари, нито пък се искат някакви знания, за да се запази трайно. От нас зависи – дали да го имаме или не. Нужно е само да осъзнаем неговата ценност и сърдечно желание да я придобием.

Както видяхме, прочитайки всичко до тук, пред нас се очертаха два пътя на живота: на гордостта и на смирението. Може би, ще се намерят такива, които, ще махнат с ръка и пренебрежително ще кажат: „ Това са глупости!”… И ще заличат от паметта си всичко онова, което са прочели.

Такива хора с нежеланието си да бъдат поучени ще докажат своята гордост. Техният път неминуемо води към гибел.

Но които от Вас смирено поглъщаха всяка дума, жадни за духовна мъдрост, за поука и спасение, те вървят по пътеката на смирението, която ще ги изведе при Бога.

В Откровението на Св. Йоан Богослов  е казано:

„Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му!” (Откр. 22:11-12).

Който иска да възприеме, нека го възприеме!

Разбрахте ме ли кой в крайна сметка е смирен?

Това е онзи, когото никога не познахме и никога няма да познаем, защото умее добре да се скрива от света. Скрива се, защото няма да издържим живота му. Ще го наречем луд, глупав, безумен. Няма да го чуем да говори, защото предпочита мълчанието. Няма да го видим да претендира за първото място, защото е незабележим. Това са хората, останали извън нашето полезрение, встрани от славата и почестите, към които ние толкова много се стремим.

Несъществуващи за света, това са истинските съществуващи.

Безславни в очите на хората, но истински прославени от Бога.

                                                        Богослов Данаил Добрев